Фарс или никога вече самота

Глава първа

За всички, които ги засяга това:

Пролет е. Привечер.

Някой готви на терасата във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг на Острова на смъртта и димът се стеле над 34 улица, която сега представлява една апокалиптична джунгла от развалини.

Уличната настилка е разбита и късове стърчат на всички страни, а между тях се подават замръзнали буци и корени.

Има едно празно място в джунглата. Там, на останка от задната част на такси, седи синеок стогодишен старец с изпито лице, два метра висок.

Този старец съм аз. Името ми е др Уилбър Дафодил1-11 Суейн.

Бос съм. Нося пурпурна тога от драперии, които намерих в развалините на хотел „Американа“.

Аз съм бивш президент на Съединените американски щати, последният, най-високият и единственият, който се е развел, докато е бил в Белия дом.

Живея на първия етаж на Емпайър Стейт Билдинг с 16-годишната си внучка Мелъди Ориоул –2 фон Петерсвалд и любовника й Исадор Разбъри Коен. Живеем сами в цялата сграда.

Най-близката ни съседка е на километър и половина оттук.

——

1 Дафодил — жълт нарцис;

2 ориоул — скорец;

3 разкъри — малина.

Току-що чух да кукурига един от нейните петли.

Става дума за Вера Чипмънк’-5 Зала, една жена, която страшно обича живота и се справя така добре с него, както никой друг. Тя е силна, добросърдечна и много трудолюбива фермерка, макар и преминала шестдесетте. Снагата й е като пожарен кран. Има роби, с които се отнася много добре. Тя и робите й отглеждат крави, прасета, пилета и кози и сеят пшеница, царевица, зеленчуци, плодове и грозде по бреговете на Ийст ривър.

Построиха си вятърна мелница, за да мелят зърното; казан за ракия, помещение за опушване на месо и всичко останало.

— Вера — казах й онзи ден, — ако напишеш за нас нова Декларация на независимостта, ти ще бъдеш съвременният Томас Джеферсън.

Пиша тази книга на бланки от училището за шофьори — Мелъди и Исадор намериха три кутии от тях в един кабинет на 64 етаж на нашия дом. Там намериха и множество химикалки.

Посетителите от сушата са рядкост. Мостовете са разрушени. Тунелите — затрупани. Корабите избягват да се приближават, подгонени от характерната за този остров чума, наречена „Зелената смърт“. Затова наричат днес Манхатън „Островът на смъртта“.

п!

——

чипмънк — катерица

Тия дни често повтарям „Але-хоп“. Това е нещо като старческо бръщолевене или хълцане. Твърде дълго живях.

Але-хоп!

Земното притегляне е много слабо днес. Поради това имам ерекция. Всички мъже имат ерекция в такива дни. Което е автоматична последица от състоянието на почти пълна безтегловност. Почти във всички случаи това няма нищо общо с еротиката, да не говорим, че е абсурдно за мъже на моята възраст. Това са хидравлични преживявания — плод на объркани водопроводи и още нещо.

Але-хоп!

Земното притегляне е толкова слабо днес, че ми се струва, че мога да подскоча до върха на Емпайър Стейт Билдинг с капака на някоя улична шахта и да го хвърля в Ню Джързи.

С това сигурно ще подобря постижението на Джордж Вашингтон, който хвърлил един сребърен долар през Рапаханок. А все още има хора, които твърдят, че не съществува прогрес.

Понякога ме наричат „Царят на свещниците“, защото имам над хиляда различни вида.

Повече харесвам обаче второто си име Дафо-Дил11. Написал съм няколко стиха за него, а и за живота изобщо, разбира се;

Аз бях онези семена, сега съм тази плът.

Тя болката мрази тя трябва да се храни тя трябва да спи тя трябва да мечтае тя трябва да се смее тя трябва да крещи. Но когато стигне тя чуден там разцвет, ти тогава посади я — нарцис пъстроцвет.

Кой ще чете всичко това? Един господ знае. Сигурен съм, че Мелъди и Исадор няма да го прочетат. Както всички други млади хора на острова, те не могат нито да четат, нито да пишат.

Не ги интересува нито миналото на човечеството, нито какъв е животът на континента.

Те знаят само, че най-главното предназначение на хората, които населяват острова така плътно, е да умрат, така че той да остане само за нас.

Попитах ги снощи да ми изброят три имена на бележити исторически личности. Те се възммутиха от безсмисления въпрос.

Настоях да се съсредоточат малко и да отговорят въпреки всичко. Бяха много недоволни и намръщени от упражнението. То бе дори болезнено за тях.

Накрая все пак измислиха нещо. В повечето случаи Мелъди говореше вместо двамата и Й какво отговори с неописуема сериозност: „Исус Христос и Дядо Мраз.“

Але-хоп!

Когато не ги питам за нищо, те са щастливи като миди.

Надяват се някой ден да станат роби на Вера Чипмънк5 Запа. Нямам нищо против.