Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и четвърта

Предположих, че тя вече е употребила всичките си оръжия, за да уязви достойнството ми. Как да е, оцелях.

Не искам да се хваля, но анализирайки себе си с някакъв патологичен и циничен интерес, аз открих, че имам железен характер, който може да устои на всякакви атаки, дори ако е ясно, че съм решил да не се защищавам.

Дълбоко се лъжех обаче, като мислех, че бурята е преминала.

С първоначалните си атаки тя просто се бе стремяла да открие челичената твърдост на характера ми. Пращала бе напред леки патрули, за да разчистят дърветата и храстите пред моя характер и да отстранят всички излишни подробности, така да се каже.

А след това, без да разбера, черупката на характера ми остана пред насочените право в целта дула на скритата й тежка артилерия, оголена и крехка като франклинова печка.

Але-хоп!

Последва затишие. Илайза кръстосваше всекидневната и оглеждаше книгите ми, които и без това не можеше да чете. После се обърна към мен, вдигна глава и каза:

— Хората ходят в Харвард, за да учат медицина, понеже могат да четат и пишат, нали така?

— Блъсках се много над тези книги, Илайза, и съвсем не ми беше лесно. И продължава да е така.

— Ако Боби Браун стане лекар, това ще бъде най-силният аргумент, който съм срещала някога за успехите на християнската наука.

— Няма да съм най-добрият лекар на света, нито пък най-лошият.

— Можеш да бъдеш много добър и с гонг — каза тя, като намекваше за слуховете, които се ширеха напоследък, че китайците постигнали смайващи резултати в лекуването на рак в белите дробове с музика от старинен гонг. — Изглеждаш способен да биеш гонг по всяко време.

— Благодаря — казах.

— Прегърни ме.

— Моля?

— Аз съм твоя плът и кръв. Аз съм ти сестра. Прегърни ме.

— Добре — отговорих аз, но ръцете ми бяха странно парализирани.

— Не бързай — каза тя.

— Добре, но… щом ме мразиш толкова…

— Мразя Боби Браун.

— Е, щом като го мразиш…

— И Бети Браун.

— Това бе толкова отдавна — казах аз.

— Прегърни ме.

— О, Илайза — все още не можех да си раздвижа ръцете.

— Аз ще те прегърна.

— Както искаш — бях се вцепил от страх.

— Нали нямаш слабо сърце, Уилбър?

— Не — отговорих аз.

— Обещай ми, че няма да умреш, ако те прегърна.

— Обещавам.

— Може би аз ще умра — каза тя.

— О, не, надявам се, че не.

— Недей си мисли, че ако постъпвам така, като че ли знам какво ще се случи, аз наистина знам. Може и нищо да не се случи.

— Може би.

— Никога не съм те виждала толкова уплашен.

— Е, и аз съм човек.

— Искаш ли да кажа на Норми защо си уплашен?

— Не — отговорих аз.

Почти докосвайки с пръсти страната ми, Илайза повтори един мръсен виц, който Уитърс Уитърспун бе разказал на един от слугите преди години. Чухме го тогава през стената. Ставаше дума за една жена, която била тигрица в леглото. Веднъж предупредила един непознат, който се наслаждавал на нейната благосклонност със същите пиперливи думи, които Илайза ми изтърси и на мен:

— Дръж си шапката, че всичко с километри наоколо ще се тресе.

После ме прегърна. Отново станахме един общ гений.