Фарс или никога вече самота

Глава тридесет и първа

След три седмици, на сутринта в деня на петдесетия ми рожден ден, аз яздех към селцето, за да си прибера пощата.

Имаше бележка от Илайза с няколко думи:

„Честит рожден ден! Заминавам за Китай.“

Бележката бе от преди две седмици, ако се съдеше от печата. Имаше и по-пресни новини: „С прискърбие ви съобщавам, че Вашата сестра загина на Марс от лавина — Фу Манчжу.“

Прочетох тези скръбни новини, докато стоях на старата дървена веранда на пощата, в сянката на малката черквица, която се намираше в съседство.

Някакво необикновено чувство ме изпълваше и първото, което си помислих, бе, че то е чисто психологическо — просто първата вълна на скръбта ме беше заляла. Стоях на верандата като вкопан и не можех крака си да помръдна дори, а чертите на лицето ми се топяха и разливаха като разтопен восък.

Обяснението бе, че силата на гравитацията се беше увеличила невероятно много.

Чу се страхотен трясък в църквата — камбаната се сгромоляса от купола.

След това потънах в пода на верандата и залепнах за земята под нея.

И по другите краища на планетата кабели на асансьори се прекъсваха, самолети се разбиваха,

параходи потъваха, късаха се оси на коли и камиони, мостове пропадаха и тъй нататък, и тъй нататък.

Беше ужасно.