На това събрание дори децата на алкохолиците и лунатиците изглеждаха отлично запознати с парламентарния ред на процедиране. Малкото момиченце на катедрата придвижваше нещата така енергично и целенасочено, че спокойно си го представях като малка богиня, стиснала сноп мълнии в ръка.
Бях изпълнен с почит към този ред на процедиране, който винаги по-рано ми се бе струвал само надута палячовщина.
Все още изпълнен с уважение към това, което видях, аз реших да потърся в енциклопедията тук, в Емпайър Стейт Билдинг, кой е измислил и наложил този ред.
Името му е Хенри Мартин Робърт. Завършил е военната академия в Уест Пойнт. Бил инженер;
по специалност. Полекалека станал генерал. Но точно преди гражданската война, когато бил лейтенант в Ню Бедфорд, Масачузетс, му се наложило да ръководи черковен митинг и той загубил контрол над множеството.
Нямало още установени правила.
И ето че този истински войник седнал и написал правата, които са абсолютно идентични с тези, които видях, че следват в Индианаполис. Били издадени под заглавие „Закони на реда“ от Х. М. Робърт. Аз смятам, че те са едно от четирите най-велики изобретения на американците.
Другите три по мое мнение са Декларацията на правата на гражданите, основните принципи на сектата на анонимните алкохолици и изкуствено създадените многочленни семейства, предсказани от мен и Илайза.
Тримата новобранци, за които беше гласувано да заминат при краля на Мичиган, в случая бяха хора, които лесно можеха да бъдат пощадени, но които според мнението на гласуващите бяха водили до този момент съвсем безгрижен живот.
Следващият въпрос от дневния ред бе изхранването и подслоняването на бежанците от семейство Дафодил, които наводняваха града, бягайки от сраженията в северната част на щата.
Събранието отново охлади страстите на един ентусиаст. Млада жена, красива, но разпусната и явно побъркана на тема алтруизъм, каза, че може да приеме в дома си поне двадесет бежанци.
Някой стана и й каза, че тя е толкова лоша домакиня, че собствените й деца са отишли да живеят при други роднини.
Друг изтъкна, че била толкова разсеяна, че кучето й би умряло от глад, ако не били съседите, и че три пъти по невнимание подпалвала къщата си.
Човек можеше да си извади заключение от тези думи, че хората на събранието са жестоки. Всички обаче я наричаха „братовчедке Грейс“ или „сестро Грейс“ в зависимост от това, кой говореше. Тя беше и моя братовчедка, разбира се. Името й беше Дафодил13.
И още нещо: тя беше лоша само за себе си и затова никой от околните нямаше нищо против нея. Казаха ми, че децата и са я напуснали и са отишли в по-добре стопанисвани къщи още с прохождането си. Това бе една от най-хубавите страни на нашия план с Илайза — децата да имат много родители и домове на разположение, от които да избират най-добрия и подходящ за тях.
Братовчедката Грейс, от своя страна, слушаше лошите приказки по неин адрес като нещо неочаквано, но безспорно вярно. Тя не избяга от събранието, обляна в сълзи, а остана до края, следвайки правилата на Х. М. Робърт, и беше отзивчива и внимателна.
По-късно в точка „разни“ тя направи предложение всеки Дафодил, който е служил на пиратите от Големите езера или в армията на херцога на Оклахома, да бъде изгонен от семейството.
Никой не подкрепи това предложение.
Момиченцето, което ръководеше събранието, се обърна към нея:
— Братовчедке Грейс, знаете девиза не по-зле от всеки присъствуващ тук — „Веднъж Дафодил, завинаги Дафодил“.