Фарс или никога вече самота

Глава седма

Чудесно би било, особено за Илайза, тъй като беше момиче, ако бяхме грозни патета и постепенно започнехме да ставаме красиви. А пък ние продължавахме да растем с всеки изминат ден.

Има някои предимства да си двуметров мъж. Уважаваха ме като баскетболист в подготвителното училище и в колежа, въпреки че имах тесни рамене и глас като на пиколо, а за брада и мъжка прическа не можеше и да се говори. Разбира се, по-късно, когато гласът ми надебеля, се кандидатирах за сенатор от Вермонт и имах всички основания да напомням на избирателите си — „Необходим е голям човек, за да свърши голяма работа.“

Затова пък Илайза, която бе висока точно колкото мен, не можеше и да мечтае за добър прием никъде. Няма такава измежду съществуващите житейски ситуации, която да може да се нагоди към двуметрова жена с по дванадесет пръста на ръцете и краката и с двоен бюст — неандерталоиден полугений, тежащ сто килограма.

Още като деца бяхме сигурни, че не ще можем Да спечелим някога конкурс за красота.

Илайза изпусна съвсем случайно няколко пророчески думи за това, макар че едва ли е била повече от осемгодишна. Каза, че може би ще може да спечели конкурс за красота на Марс.

Беше й писано, разбира се, да намери там смъртта си. Наградата за красота, която Илайза получи, бе една лавина от железен пирит, известен също под името „Златото на глупаците“.

Алехоп!

Имаше период в детството ни, когато мислехме, че сме щастливци, дето не сме красиви. Знаехме от сантименталните романи, които четях със скърцащ глас и често обяснявах с жестове, а уединението и спокойствието на красивите хора често се нарушава от страстни непознати. — Не искахме това да се случи с нас, тъй като двамата образувахме не само един ум, но и достатъчно населена вселена, у

Трябва да кажа и няколко думи за облеклото ни — най-хубавото и скъпото, което може да се купи. Смайващите ни размери, които се изменяха всеки месец, бяха редовно изпращани на най-добрите кроячи, шивачи, производители на бельо и галантеристи по света, според желанието на родителите ни.

Бавачките, които ни обличаха и събличаха изпитваха

детинско удоволствие да ни свалят дрехите, и макар че не ходехме никъде, ние посещавахме по този начин различни светски забавления за милионери — чай с танци, конни състезания, излети със ски, дрехи за скъпи и недостъпни подготвителни училища или за театрални представления в Манхатън, а после вечеря с изобилие от шампанско и тъй нататък.

Алехоп!

Напълно съзнавахме комедията, която се разиграваше около нас. Макар че представлявахме един универсален гений, когато доближавахме главите си, до петнадесетата ни година не разбирахме, че всичко беше всъщност и една трагедия. Мислехме, че грозотата е приятна и забавлява хората от външния свят. Не можехме и да предположим, че ако срещнем неочаквано непознати хора, те щяха да се отвратят от вида ни.

Бяхме толкова неопитни и невинни, че не знаехме колко е важно да изглеждаш добре и сигурно затова не разбрахме приказката за грозното пате, която прочетох един ден на Илайза в мавзолея на професор Суейн. Тя е за едно малко пате, отгледано от патици, които смятали, че никога не се е раждало по-смешно нещо на този

свят. Но патето пораснало и се превърнало в красив лебед.

Илайза рече, спомням си, че приказката би била много по-хубава. ако малкото пате се беше покатерило на брега и се беше превърнало в носорог.

Алехоп!

А родителите ни изпитваха такова отвращение към нас, че стояха със затворени уши

и очи през цялото време на ежегодните си посещения. Нашия астероид. Спомням си, че баща ми разказваше на майка ми доста апатично и несвързано събитията по света, за които беше чел в пресата.

Носеха ни играчки от фирмата Шварц — нейните произведения носеха гаранция за възхитителен ефект върху тригодишни деца.

Алехоп!

Сега си мисля за всички онези тайни в вечния живот, които не споделям с Мелъл Исадор, за да запазя душевното им равновесие и спокойствие, като например факта, че задгробният живот не е нещо хубаво и тъй нататък.

И сега се ужасявам само като си спомня така дълго скриваната от нас тайна, че родителите ни са желали по-бързо да си отидем от този свят.

Без да се притесняваме от нищо, ние си мислехме, че петнадесетият ни рожден ден ще е като всички останали. Щяхме да изиграем нашето представление като всяка друга година. Родителите ни пристигнаха по обичайното ни за вечеря време — в четири часа следобед. Щяхме да си получим подаръците на следващия ден.

Замеряхме се с храна в облицованата с длски трапезария. Ударих Илайза с първото, което ми попадна под ръка от масата. Тя ми го върна с филе-миньон. Ударихме прислужницата с няколко кифли. Преструвахме се, че не знаем за тяхното пристигане, както и че ни наблюдават през пролуките на вратата.

Все още не ги бяхме поздравили с добре дошли, когато ни изкъпаха, наръсиха с талк, облякоха ни пижамите и ни обуха чехлите. Лягахме си в 5 часа, защото всички мислеха, че спим по шестнадесет часа на ден.

Бавачките Овета Купър и Мери Селуин Кърк ни казаха, че ни очаква чудесна изненада в библиотеката.

Реагирахме като че ли изобщо нямахме представа каква ще е тя.

По това време бяхме вече истински гиганти. Аз носех гумено параходче, което всички мислеха, че е любимата ми играчка. Илайза бе завързала червена кадифена кордела в гарвановочерната си коса.

Както винаги имаше огромна маса между нас и родителите ни, когато бяхме заедно там. Както винаги те пиеха бренди. Пак както винаги имаше борови и сурови ябълкови пънове, които съскаха и пукаха в камината. Както винаги портретът с маслени бои на професор Суейн висеше над камината и благосклонно сияеше над тази ритуална среща.

Както винаги родителите ни останаха на меката си. Усмихнаха ни се по начин, за който още ие знаехме, че изразява неопределен страх. Винаги се преструвахме, че ги намираме очарователни, но в началото не можехме да си спомним кои са.

Както винаги баща ми взе думата:

— Как сте, Илайза и Уилбър? — попита той Изглеждате много добре. Много се радваме да ви видим отново. Спомняте ли си кои сме?

Илайза и аз развълнувано и стеснително се съвещавахме, лигавехме се и си шепнехме фрази на старогръцки. Не можела да повярва, каза тя на гръцки, в роднинските ни връзки с т красиви кукли.

Баща ни се притече на помощ. Подсказа името, което му бяхме дали преди години — съм „Блътлъ“.

И двамата се престорихме на поразени. „Блътлъ“ повтаряхме си един на друг. Просто не можехме да повярваме на щастието си — „Блътлъ“, „Блътлъ“, викахме ние.

— А това е Мъблъб — каза той, като пое майка ни.

Което бе още по-поразяващо. „Мъблъб, Мъблъб“ — скандирахме ние в един глас.

После направихме обичайния си огромен интелектуален скок. Без ничия помощ дойдохме заключението, че щом като родителите ни са в къщата, рожденият ни ден е вече настъпил и пяхме идиотския израз, с който наричахме г празник — „Фъфбей“.

Както всяка година и сега полудяхме от дост и така се разскачахме, че подът се затресе и започна да пружинира като трамплин под ромните ни тела.

После внезапно спряхме, давайки си вид както винаги, че сме получили повече щастие, отколкото ни се полага и е полезно за нас.

Така завършваше представлението всеки път. След това ни извеждаха от стаята.

Алехоп!