Жената на разбойника

9.

Дона чу стрелбата в тясното си тъмно убежище и замръзна, обзета от паника. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен гръмкото ехо, което се удряше в стените. За миг помисли да излезе в главния проход и да рискува, но страхът я приковаваше на място. Сви се още по-надълбоко в тунела, притисната до стената, и се заслуша в звука от приближаващите се стъпки.

Вървящият в сянката погледна безучастно двамата мъртъвци. Две брутални убийства биха обезпокоили Коул Уебстър, но не и него, сиукския възпитаник. Странно, колко лесно се бе върнал към индианските си навици, след като почти четири години бе живял сред белите.

Вдигнал високо факела, за да освети пътя си, Вървящият в сянката прекрачи труповете и тръгна по дългия криволичещ тунел. Разяждаше го страхът, че може би вече е късно и няма да успее да помогне на Дона. Не забеляза страничния тунел, подмина го, без да погледне втори път, и след няколко минути влезе в централната пещера. Огънят още гореше в огнището. Вървящият в сянката бе изненадан от удобното убежище на разбойниците. Веднага забеляза дисагите, коленичи и ги отвори. Оттам се изтърколиха бляскави златни монети. Той ги напъха обратно. После влезе по-навътре в пещерата и откри потока и конете. Но никъде не намери Дона.

Отчаяние обзе Вървящия в сянката. Огледа внимателно цялата пещера, но не откри никакъв знак къде може да се е дянала. Спомни си, че бандитите споменаваха, че е избягала, и я търсеха. Знаеше, че не е излязла от пещерата, защото щеше да я види. Оставаше й само още едно нещо. Сигурно се бе скрила в някое разклонение на пещерата.

Той се върна обратно, като този път спираше да огледа стените на тунела. Спря пред една дупка в стената, забелязвайки, че тя води към някакъв друг тунел. Интуицията му подсказваше, че там ще намери Дона. Извика я по име, надявайки се тя да познае гласа му.

Свита до входа на тунела, Дона зърна едни мокасини и голи крака. Индианци! Мисълта да бъде открита от враждебно настроените индианци я ужасяваше също толкова, колкото и перспективата да я хванат бандитите.

Видя една трепкаща светлина, която се насочваше към нея и се изплаши, че са я открили. Дръпна се по-навътре в тунела. Дочу шумолене на мишки и някакви други животинки и спря на място. Но приближаващата се светлина и неизвестната опасност я накараха да продължи. После чу как някой я вика по име и замръзна. Гласът не беше нито на Сам, нито на Спайдър. Не можеше индианецът да я вика, реши тя и разтърси глава, за да я прочисти от абсурдните мисли. Не познаваше никакви индианци и никой индианец не я познаваше. Затаи дъх и се дръпна по-навътре в тунела.

Вървящият в сянката отново извика Дона. Чуваше накъсаното й дишане, усещаше колко я е страх и искаше да сложи край на безсмисленото й бягство. Изведнъж я чу да пищи и сърцето му се разтуптя бясно. Втурна се напред, скъсявайки мигновено разстоянието помежду им. Когато вдигна факела, сърцето му едва не изскочи от гърдите.

Дона се държеше за стената с отмалели пръсти. Пръстта зад нея бе поддала и се бе образувал отвор, надвиснал над пропаст. Тя се бе хванала мигновено за една надвиснала скала и се държеше здраво, но се плъзгаше бързо надолу и всеки момент щеше да падне и да се пребие. Затвори очи за кратка молитва, а когато ги отвори, той стоеше пред нея.

Масивните му крака, почти целите голи, се напрегнаха, когато пусна факела, за да коленичи и да я сграбчи за ръцете. Издърпа я бавно, без усилие, извлече я на твърда земя и я притисна към мощните си гърди.

Като видя бойните шарки по лицето и орловото перо в косата, Дона се замята, опитвайки се да се освободи от тази нова заплаха.

— Дона, почакай! Аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя.

— Не! Не ме докосвай!

Той я разтърси леко.

— Успокой се. Погледни ме. Аз съм, Коул.

Сините очи на Дона се разшириха недоверчиво, когато Коул вдигна факела и го вдигна, за да й позволи да види лицето му.

— Коул… — Разпозна първо червеникавата му коса, после очите, които блестяха като смарагди в тъмнината. — О, господи. Помислих те за… Как ме намери? — Огледа се предпазливо наоколо си. — Какво стана със Сам и Спайдър?

— Никога вече няма да ти направят нищо. Ще ти обясня, когато се върнем в централната пещера.

Коул вдигна факела високо и я поведе по тунела към главната пътека, а оттам към централната пещера и я настани до догарящия огън.

— Седни, докато разпаля огъня.

Дона коленичи на едно одеяло и загледа Коул, мъчейки се да свърже външността му с оня Коул Уебстър, когото познаваше. Трудно можеше да го познае в индианското облекло, с лице, боядисано в бойни цветове. Във всеки случай, представляваше внушителна гледка, реши тя.

— Имаш ли индианско име?

— Племето на сиуксите ме познава като Вървящият в сянката. Хубаво е отново да стана Вървящият в сянката. Докато преследвах бандитите, почти забравих, че съм бял. — Привърши с огъня и седна до нея. — Студено ли ти е? — запита, като усети, че тя трепери в прегръдките му.

— Не знам какво ми е. Не мога да престана да треперя. Сигурен ли си, че няма защо да се страхуваме от Сам или Спайдър?

— И двамата са мъртви.

В гласа му се долавяше рязка нотка. Като че ли никак не съжаляваше за извършеното.

— Ти ли ги уби?

— Да. Утре ще ги закараме в Пуебло и ще предадем златото на местния шериф. Той ще се погрижи да го прати там, закъдето е предназначено. За няколко дни релсите ще бъдат разчистени и влаковете пак ще могат да минават. Може да се наложи да прекараме няколко нощи в града.

— Трябва ли да останем тук тази нощ?

— Вън вали като из ведро. Тук поне сме на сухо и безопасно място.

Перспективата да остане тук сама с Коул беше примамлива. Дона облиза устни, подбирайки думите си.

— Гладен ли си?

Той й се усмихна така, че сърцето й замря.

— Умирам от глад. Тия двама негодници са си направили приличен склад. Има ли нещо, което да можеш да сготвиш набързо?

— В гърнето до огъня има кафе. Мога да стопля малко боб и да изпържа бекон.

И тя се надигна.

Изведнъж Коул забеляза разкъсания й корсаж и настръхна. Хвана я за ръка и я привлече да седне до него.

— Почакай. Тия негодници направиха ли ти нещо?

Думите едва излизаха от мрачно стиснатата му уста.

— Не. Първо си натъпкаха търбусите. После, когато се опитаха да… ми сторят зло, избягах. Слава богу, че успя да ги проследиш, защото не знам какво щях да правя, ако ме бяха открили.

Коул не искаше да си представя как мръсните им ръце се допират до златистата й плът.

— Съжалявам, Дона. Трябваше да те пазя по-добре.

— Не си виновен ти. — Тя стана рязко. — Ще ти приготвя нещо да хапнеш.

След като хапна набързо и разчисти остатъците, Коул донесе ведро с вода. Когато се върна, Дона бе легнала на едно одеяло, загледана в танцуващите пламъци.

— Трябва да поспиш. Денят беше изтощителен.

И той започна да си приготвя легло.

Дона подскочи и се хвърли към него.

— Не ме оставяй.

— Никъде няма да отида, любов моя.

— Легни до мене.

Коул я изгледа мрачно, но премести одеялото си до нейното.

— Сигурна ли си?

— Искам да си до мене тази нощ. Не си спомням някога да съм се чувствала толкова самотна или толкова уплашена.

Цял живот никой не се беше грижил за нея. Присъствието на Коул я караше да се чувства в безопасност и защитена.

Коул легна до нея и я прегърна, придърпвайки одеялото над двамата. Дона въздъхна тежко и се сгуши до него.

— Трудно ти беше днес, нали, любов моя? Сега разбираш защо искам да те видя настанена на сигурно място. Искам да ти осигуря по-добър живот и мисля, че племето на Бягащия лос ще ти помогне.

Дона не искаше и да чуе за Бягащия лос. Не и сега, когато Коул я прегръщаше, когато се чувстваше защитена и желана.

— Не би трябвало да завися от тебе по такъв начин.

— Аз нямам нищо против. Стига да не ти стане навик.

Каза го на шега, но Дона го взе буквално. Замръзна и се отдръпна.

— Ще го имам предвид.

Той изруга прибързаността си и се опита да я прегърне отново. Успя, но не беше същото. Сега у нея се усещаше напрежение, каквото липсваше преди.

— Съжалявам, любов моя, но между нас не може да има нищо трайно. Ти не си ми безразлична, но не е честно да се обвържеш с мъж, обзет от натрапчиви мисли за мъртвата си си жена.

— Нима съм искала нещо повече?

— Нищо не си искала. Но аз исках…

Не довърши. Нямаше представа какво иска. Освен може би да целуне Дона. Знаеше, че не бива, но не можеше да се въздържи. Една целувка и ще спре.

Стисна по-силно раменете й, наведе глава и я целуна. Леко, нежно докосна полуразтворените й устни. И веднага се възбуди. Разбра, че няма да се задоволи само с целувката. Искаше да бъде вътре в нея, да я почувства как го обгръща плътно. Искаше да гледа как очите й се забулват в мъгла, докато навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко. Искаше да я вземе с ръце, с уста, да я чуе как вика. Стисна я още по-силно и почувства как тя се прилепва към него.

Вдигна глава и я погледна. Очите й бяха молещи и замъглени. От устните й се откъсна лек звук, той разбра и отново я целуна. Когато се опита да се дръпне, тя го задържа.

— Не, не спирай. Целувай ме още.

— Не бива…

— … но аз искам. Искам те тази нощ. Трябва да почувствам, че съм жива. Да забравя какво искаха да направят с мене Сам и Спайдър.

Как би могъл да устои? Членът му беше твърд и се притискаше към бедрото й. Копнееше за нея, искаше му се да изтрие от ума й всички грозни спомени за минали кошмари.

Коул се надигна, полека отдръпна разкъсаните краища на корсажа й и оголи великолепните й гърди. Те блеснаха като старо злато в оскъдната светлина на огъня, той сведе глава и обхвана едното тъмно зърно с устата си.

Пулсираща наслада се втурна по жилите й, докато устните му я галеха и смучеха, изпълвайки я с тръпнещо предчувствие. Почувства мокра топлина да се стича между краката й, разтърсена от дълбочината на емоциите, които бушуваха в нея.

Тя му помогна безмълвно да съблече остатъците от дрехите й. После той я положи по гръб на одеялото и бързо свали собствените си дрехи. Голите им тела се притиснаха едно до друго и двамата застенаха от невероятната наслада, когато гореща плът се притисна до друга гореща плът. Той я зацелува отново и когато Дона бе почти замаяна, устата му се отдели от нейната и се насочи към други, по-интимни места.

Той се насочи към великолепните хълмове на гърдите й, като ги облизваше жадно и ги захапваше леко, събуждайки наслада в нея. Дона се извиваше под него, умолявайки го без думи да влезе в нея, да прекрати това безкрайно мъчение.

— Знам какво искаш, любов моя — прошепна Коул срещу сладкото връхче на гърдата й. — И това ще дойде, но по-късно. Толкова много неща искам да ти покажа и да направя с тебе.

Той пъхна много нежно пръста си в нея. Топлината й се сключи около него и той с мъка удържа внезапната си реакция. Затвори очи, пъхна още един пръст и навлезе по-навътре. Едва се сдържаше и целият трепереше. После дръпна пръстите си много бавно и след това отново ги вкара. Тя извика и хълбоците й се вдигнаха рязко нагоре.

— Моля те!

— Шшт!

Горещият му дъх срещу устните й я накара да се разтрепери под напора на невероятни усещания.

После той се плъзна леко върху тялото й, пръстите му я разтвориха и в същото време устата му се намери върху нея. Дона се стегна шокирана. Когато Били се бе опитвал да направи това с нея, тя бе предпочела да я бие, вместо да удовлетворява нездравите му нагони. Но същото, извършено от Коул, предизвика у нея небесен възторг, а не отвращение. Той целуваше и галеше една част от нея, която бе твърде интимна и съкровена, която тя бе отказвала на Били Коб, и това усещане я изпълваше с неимоверно задоволство.

Ръцете му се плъзнаха под нея и я повдигнаха към устата му.

— Сладко — прошепна той и топлият му дъх срещу най-интимното й място предизвика у нея прилив на наслада.

— Това… не е редно — каза Дона, погълната от спазмите на напиращото удоволствие.

— Редно е, ако ние го искаме.

Тя онемя от смайване, докато Коул я изследваше нежно и обстойно с езика си. Знаеше, че става все по-гореща и мокра, докато устата му върши магически неща с нея, но той, изглежда, нямаше нищо против. А когато тялото й се превърна в инструмент, чрез който Коул й създаваше върховна наслада, тя престана да мисли свързано. Застена и изви гръб. Краката й трепереха, тялото й се разтърсваше от диви спазми.

— Точно така, любов моя — прошепна той. — Притисни се към устата ми. Още малко ти остана. Чувствам как краката ти се напрягат, мускулите ти се свиват. — Езикът му влизаше и излизаше, без да спира. — Харесва ли ти така? Да, виждам, че ти харесва.

Задавеният й вик бе свидетелство, че е отгатнал правилно.

Разбирайки, че тя е близо до кулминацията, той пъхна пръстите си в нея, докато в същото време дразнеше с език твърдото възелче, сгушило се сред влажните й гънки. Това беше твърде много за Дона. Тя се разпадна в неистови викове, кръвта й се сгъсти от неизпитвани досега усещания, които цялата я разтърсваха. Безкрайното търпение на Коул му струваше скъпо. Все по-трудно успяваше да се контролира.

— Сега ще вляза в тебе — каза той с дрезгав глас, който Дона едва различаваше.

Все още разтърсвана от удоволствие, тя усети как се разтяга и изпълва, докато Коул навлизаше в нея.

— Толкова си стегната — изстена той, запълвайки я докрай. Би могъл лесно да стигне до кулминацията, но искаше още веднъж да дари Дона с разтърсващо удоволствие, този път дълбоко заровил се в нея.

Влизаше и излизаше, без да спира, докато тя не започна да пъшка и да бие с юмруци по раменете му. Той ускори ритъма, усили натиска, вдигна ханша й по-високо и разтвори още повече краката й. Дона се нагоди към ритъма му, мятайки се диво под него, а виковете и въздишките й го издигаха все по-високо и по-високо.

Вече не можеше да се въздържа. Всички демони на ада го тласкаха към кулминацията. Но той беше упорит. Искаше да вземе Дона със себе си в екстаза. Пъхна пръсти между двамата, в меките влажни гънки над мястото, където влизаше в нея, и намери мъничкия извор на удоволствието й. Започна да милва и масажира с палец и показалец малката издатинка, докато усети как хълбоците й се притискат към пръстите му и цялото й тяло се разтърсва от спазми. Влезе в ритъм с усилващите се движения на тялото й и се изгуби в експлозията на своята кулминация.

Изтощена от неизразимата наслада, Дона чувстваше как Коул се втвърдява и набъбва в нея, чуваше накъсаното му дишане и приветства топлата струя на семето му в своята утроба. Ако никога повече не изпиташе любовта му, винаги щеше да си спомня тази нощ.

Внезапно й стана студено, когато Коул се отдръпна от нея. Но почти веднага топлината се върна, защото той я притегли в прегръдките си.

— Нали не те болеше? Не съм животно като Коб. Господи, Дона, със сигурност знаеш как да накараш един мъж да забрави, че е джентълмен.

— Не, не добре съм — каза Дона с усмивка.

Сърцето й още биеше лудо, усещаше, че цялата е обляна в руменина. Никога не си бе представяла, че любенето може да бъде такова главозамайващо преживяване. Ако Били Коб би могъл да се люби с нея, сигурно щеше да превърне това преживяване в същински ад. Коул я прегърна по-здраво.

— Сега трябва да спиш. Пуебло не е далече, но агенцията на Червения облак е на цели четиринадесет дни път на север. Трябва да събереш сили.

Как да спи, когато Коул я е прегърнал и топлото му тяло се е притиснало до нейното, как да спи със спомена за невероятното великолепие, в което я бе хвърлил, спомен толкова жив в съзнанието й, че можеше дори да го вкуси?

Опита се да заспи, наистина се опита. Коул също. Но за нещастие преплетените им тела пречеха на добрите намерения и на двамата. Когато тялото на Коул се възстанови и пожела още веднъж да се възнесе в рая, той се обърна към нея в нощта и тя го прие. Отново се любиха. Този път бавно, всеки вкусваше другия като скъпоценно вино. Но дори и след това не се наситиха. Малко преди зазоряване Коул отново я потърси и тя откликна с готовност. Вдигна я върху себе си и тя го яхна като жребец. Краят дойде внезапно, отнасяйки ги във вълните на екстаза. Двамата заспаха прегърнати.

— Време е да ставаме, любов моя — каза Коул, побутвайки нежно Дона.

Тя измърка уморено и дръпна одеялото над главата си.

— Хайде, Дона. Аз отдавна съм буден. Дъждът спря, трябва да откарам труповете и парите в града и да докладвам.

Коул грабна края на одеялото и го дръпна. Дона изписка, когато студеният въздух лъхна голата й плът. Подскочи и седна. Още бе зачервена от любенето и той забеляза по златистата й кожа белезите, оставени от устните му. Само като си помисли за прекараната с нея нощ, веднага се втвърди. Обърна се със съжаление. Колкото и да искаше отново да я има, не разполагаха с време.

— При огъня има вода. Измий се и се облечи, докато се оправя с труповете и парите. Там има и храна. Вече изведох конете от пещерата и съм ги вързал отвън.

— Направил си всичко това, докато съм спяла? — запита Дона, учудена, че е спала толкова дълбоко.

Коул я погледна с дяволита усмивка.

— Беше уморена.

Погледът й се плъзна по него, осъзнавайки, че изглежда различно от предната вечер.

— Вече не си облечен като индианец, не си боядисан.

— Не искам да изплаша хората в града, когато вляза там с двамата мъртъвци. Сега съм Коул Уебстър, детективът от агенция „Пинкертон“ на работа към железниците. Но пак ще видиш Вървящия в сянката. Има времена, когато е по-практично и същевременно по-удобно да пътувам в неговата самоличност.

— Вървящият в сянката ме плаши — призна Дона.

Той повдигна вежда.

— А Коул Уебстър?

— Понякога и той ме плаши.

— Никой мъж вече няма нищо да ти направи, Дона. — Той се прокашля, страхувайки се, че е отишъл твърде далече с признанията. — Нали ще можеш да останеш за малко сама? — Тя кимна утвърдително. — Скоро ще се върна.

Вдигна дисагите със златото и изчезна в тунела.

Дона бързо се изми и се облече. Искаше й се тук да беше разцепената й кожена пола за езда, но тя бе останала във влака. Не знаеше колко е била гладна, докато не забеляза чинията с боб, бекон и питки край огнището. Нахвърли се като вълк на храната, спомняйки си, че снощи едва бе сложила две хапки в уста. Докато чакаше Коул да се върне, сплете дългата си коса и я приведе донякъде в ред.

— Всичко е готово — каза Коул, когато се върна след малко.

Взе една горяща пръчка от огъня и разбута тлеещата жарава. После нарами торбата с храна, която бе събрал от запасите на разбойниците, каза на Дона да вземе одеялата и я поведе през тунела.

По средата на тунела тя зърна слабата светлина от изхода и почувства облекчение. Ужасно искаше час по-скоро да напусне това студено, тъмно място, убежище на смъртта. Ако не беше Коул, тази пещера щеше да стане неин гроб.

Излязоха под топлото слънце и Дона трябваше да затвори очи, за да се предпази от почти болезнените му лъчи. Когато отвори очи, ахна смаяна и възхитена от великолепието на пейзажа. Околните планини, хълмове и долини сияеха със своеобразна сурова красота.

— Конете са вързани наблизо — каза Коул, угаси факела и го хвърли настрани. — Ела с мене.

Намериха животните да щипят трева. Дона потръпна, зървайки двете увити в одеяла фигури, натоварени на гърба на единия кон.

— Няма защо да се плашиш от мъртъвците. Не мога да ги оставя тук да бъдат изядени от лешоядите, макар че Господ знае, че сигурно го заслужават.

Помогна й да се качи на коня и метна дисагите със златото на седлото на Боеца.

— Трябва да стигнем в Пуебло преди залез-слънце.

Когато стигнаха Пуебло, в града вече се знаеше за ограбения и изваден от релсите влак. Пътниците и багажът, бяха превозени до града, животните от товарния вагон бяха настанени в конюшнята.

Коул предаде труповете и златото в канцеларията на шерифа, докладва и бързо излезе оттам. Но когато се опита да наеме стая в единствения хотел в града, разбра, че е пълен до пръсване с пътници, които чакаха следващия влак.

— Сега какво ще правим? — запита Дона, когато той я осведоми за положението.

— Няма смисъл да чакаме влака. Имаме много път до агенцията на Червения облак. Ще намерим Бягащия лос някъде там наблизо. Сега ще купя провизии за из път и ще взема багажа и твоя кон от конюшнята. Ще купим още един кон да носи товара. Ако беше имало стая в хотела, можеше да почакаме, но докато разчистят релсите, ще мине известно време и не виждам защо да се бавим.

Разбира се, няма смисъл, помисли Дона, но не го каза. Колкото по-скоро се отървеше Коул от нея, толкова по-добре за него. Нямаше нужда човек да е мъдрец, за да го разбере.

Когато напуснаха Пуебло, слънцето висеше ниско на западния небосклон. Коул беше купил храна за две седмици и здрави дрехи за езда за Дона. Всичко бе натоварено на третия кон. Дона се зарадва, че ще може отново да язди на Уоли. Искаше й се да се изкъпе в града, но не успя. Когато спомена на Коул за това, той каза, че довечера ще лагеруват при река Арканзас и там ще може да се изкъпе.

Точно когато слънцето залязваше зад планините, той намери превъзходно място за лагер. Нощта бе топла и уханна, защото още не бяха стигнали големите височини, и Дона побърза към плиткия вир. Докато се къпеше, Коул улови малко дивеч за вечеря. Когато тя се върна от реката, той вече беше сготвил един тлъст заек.

— Да направя ли питки? — запита Дона, сядайки до огъня, за да изсуши косата си.

— Стой си, аз ще направя.

— Можеш ли да готвиш?

— Опитвал съм.

Той замеси тестото, а в това време Дона прокарваше пръсти през дългата си коса, за да я разреши. Гъвкавите й движения омайваха Коул, пръстите му искаха да повторят движенията й.

Без да съзнава колко внимателно я наблюдава той, Дона изви гръб и простря косата си пред огъня. Простичкото движение направи гърдите й да изпънат тънкия памучен плат на блузата и накара Коул неволно да изпъшка.

Няма представа колко е съблазнителна, помисли Коул, докато я гледаше как се протяга като котка. Пламъците танцуваха по кожата й и я превръщаха в топъл мед, абаносовата й коса сияеше като черен сатен. Просто да я схруска човек, а Коул знаеше от личен опит колко сладко е цялото й тяло. Снощи в пещерата бяха се отдали на една вълшебна страст и той копнееше отново да я изпита. Опита се да оправдае жаждата си по Дона, като й даде името страст. Умът му прие това обяснение, но сърцето не можа да бъде убедено толкова лесно.

Дона заспа, стиснала чашата кафе в ръка. Събуди се за малко, когато Коул й взе чашата и я отнесе на постелката й. Страшно му се искаше да я обладае под одеялото, но прояви забележително въздържание и устоя. Всеки път, когато се любеше с Дона, разбираше колко наложително е да я настани в племето на Бягащия лос. Не би могъл да се справи с една трайна връзка. Искаше да бъде свободен, за да живее със спомените за Утринна мъгла.

Пътуваха на север през Източно Колорадо. Времето беше все така горещо и сухо, а когато горещината станеше непоносима, леки облаци забулваха небето. Двамата се придържаха към източните склонове на Скалистите планини, яздеха по цели дни и обикновено намираха удобни места за лагеруване край реки и потоци. Не срещнаха много пътници, но от няколкото научиха, че огромна индианска армия се събирала за война. Готвела отмъщение за похода на генерал Джордж Къстър в индианските земи. Говореше се, че той започнал златодобива в местността Блек Хилс в крещящо нарушение на договора, сключен с индианците.

Коул не можеше да понася алчността на белите и през ума му мина, че може би не е особено умно да оставя Дона в такава потенциално опасна ситуация. Но нямаше да промени плановете си, преди да говори с Бягащия лос. Молеше се вождът да не се присъедини към тази армия. Бягащият лос беше мъдър и състрадателен вожд и щеше да направи това, което е най-добро за племето му.

Дона не знаеше почти нищо за положението на индианците. Били бе споменавал от време на време, но тя не обръщаше внимание. Сега обаче се заинтересува. Новината за евентуалната война я накара да настръхне. Как може Коул така да излага живота й на опасност?

Бяха спрели да хапнат малко студена храна и ядяха, опрели гърбове на един висок смърч. Дона се хранеше мълчаливо и замислено, но по едно време изстреля:

— Може би трябва да ме оставиш в най-близкия град. — През деня бяха срещнали един пътник, който говореше с недомлъвки за голямо индианско сборище при Литъл Биг Хорн. — Не искам да се озова насред бойното поле.

— Твърде далеч стигахме, за да се връщаме сега — отвърна Коул. — Вярвам на Бягащия лос. Разчитам, че ще запази хладнокръвие и няма да се втурне в нещо, което може да означава смърт за неговото племе. Няма да те оставя там, ако е опасно.

Дона изфуча презрително.

— Не ти вярвам. Знам, че искаш да се отървеш от мене. Не те обвинявам. Не си отговорен за мене.

— Ако исках да се отърва от тебе, щях да те оставя в колибата. — Той я загледа втренчено, искаше му се да я целуне, но знаеше докъде ще стигнат след това. Станеше ли въпрос за Дона, самоконтролът му застрашително намаляваше. Хвана я за ръка и я дръпна да стане. — Време е да тръгваме. Искам да намерим място за лагеруване преди залез-слънце.

Дона въздъхна. Каквото и да казва Коул, тя си знаеше, че иска да се отърве от нея. Искаше й се Вървящият в сянката, свиреп и красив, да се върне и да се люби с нея така, както го бе направил в пещерата. Поради някаква неизвестна причина Коул Уебстър бягаше от нея като от чума.