Жената на разбойника

13.

Първите дни от пътуването на север към Литъл Биг Хорн бяха изморителни и скучни. Дона вървеше с жените и децата. Мъжете ловяха дивеч, за да допълнят запасите от пемикан и други предварително приготвени сушени храни. Времето беше капризно и променливо. Ако единият ден идваше мрачен и дъждовен, следващият беше топъл и лъхаше на обещание за пролет. Неведнъж осъмваха в слана и прясно навалял сняг. Стигнаха Паудър Ривър четири седмици след тръгването от агенцията на Червения облак. Тъй като конете бяха уморени, Бягащият лос нареди два дни почивка и по бреговете на реката се издигнаха типита. Дона беше така уморена от пътешествието, че не можеше да помръдне. Гледаше разглобеното типи и се чудеше как ще се справи. Тъй като знаеше, че Пролетен дъжд и Слънчев лъч са също толкова уморени като нея, не й даваше сърце да ги помоли за помощ.

Внезапно до нея изникна Вървящият в сянката и запита със загрижен глас:

— Добре ли си?

— Уморена съм, но всички са уморени.

— Те са свикнали, а ти не си. Ще ти помогна.

— Мислех, че си отишъл на лов с мъжете.

— Реших друго.

Това, което премълча, беше, че се безпокоеше за нея. Виждаше му се пребледняла и преуморена. Походът беше труден за нея, а имаха да изминат още много път.

— Това е женска работа — каза Дона, когато той се зае да изправя прътовете на типито.

— Аз реших днес това да бъде моя работа. Уморена си. Щом наглася типито, ще стъкна огън. Почини си колкото можеш; остатъкът от пътуването няма да е по-лесен.

— Не знаех, че животът на индианците толкова суров. Особено на жените.

— Ти не си за такъв живот. Трябваше да го разбера, преди да те доведа тук. Възнамеряваш ли да останеш с Бягащия лос, след като си тръгна?

— Може би.

— Все още ли си решила да се омъжиш за някого от твоите ухажори?

— Може би.

— По дяволите, Дона, ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! Не разбираш ли, че ако се омъжиш за мене, това ще разреши всичките ти проблеми?

— Ако се омъжа за тебе, това ще създаде повече проблеми, отколкото мога да разреша.

— Ще ми обясниш ли?

Дона докосна корема си под туниката. Леката издутина още не беше толкова голяма, че да издава състоянието й, но тя знаеше, че бебето лежи под сърцето й, и беше спокойна. Вървящият в сянката не биваше да узнава. Ако разбереше, щеше да настоява да се ожени за нея, макар че не иска съпруга.

— Ти не искаш съпруга, а аз искам всичко или нищо от своя мъж. Благодаря ти за помощта. Нямаше да мога сама да си наглася типито.

Той влезе вътре и задържа платнището, за да влезе и Дона.

— Ще стъкна огън. След малко ще ти стане удобно и топло. Ще се погрижа и за храна.

Тя го загледа как излиза, за да събере дърва за огъня, и помисли, че през месеците, прекарани с племето, тялото му е станало още по-силно, а чертите му са се изострили. Докато го нямаше, тя разстла постелките си и седна, увивайки раменете си с одеяло. Внезапно се почувства изцедена. Тъпата болка в кръста я бе мъчила през целия ден и тя се протегна, за да намали напрежението.

Вървящият в сянката влезе в типито с наръч дърва в ръце.

— Ще имаш достатъчно за цялото време, докато почиваме.

След малко огънят весело запращя; той погледна към Дона и се намръщи, забелязвайки свитото й от болка лице.

— Сигурна ли си, че си добре?

В гласа му се долавяше искрена загриженост. Реши да говори по-късно с Пролетен дъжд и да я помоли да наглежда Дона. Обвиняваше се, че я е хвърлил в ситуация, за която не е подготвена. Ако не беше толкова упорита, и двамата сега щяха да пътуват към Орегон.

Дона заспа почти веднага. За пръв път от дни насам й беше топло. Ако не беше тъпата болка в кръста и ниско в корема, щеше да спи, без да се събужда. Събуди се със силно трепване, когато една остра болка я преряза през корема. От устните й се изтръгна стон, ръцете й веднага се прилепиха към корема. Ужасно се уплаши, че нещо с бебето не е наред. След пет минути болката отново я преряза, но този път беше много по-силна.

Дона стенеше и се превиваше на постелята си, когато Пролетен дъжд извика отвън и влезе с вечерята. Видя я да се търкаля, притиснала корема си, и се спусна към нея.

— Какво има, Дона? Боли ли те?

— Бебето ми! Ще го загубя — извика Дона, като едва си поемаше дъх.

За миг Пролетен дъжд остана като тресната, дори не можа да си поеме дъх. Нямаше представа, че Дона очаква дете, но осъзна, че то може да бъде само от Вървящия в сянката.

— Сега ще повикам опитна жена.

— Побързай, моля те, побързай.

Стори й се, че са минали часове, преди Пролетен дъжд да се върне с една възрастна жена, но всъщност бяха изтекли само няколко минути. Дона обаче съзнаваше, че е твърде късно да се спаси детето. Бе почувствала топла струя между краката си и бе усетила металния мирис на кръв. Мъничкият, крехък живот бе изхвърлен от тялото й.

Старицата сви устни и поклати глава, когато видя състоянието на Дона.

— Много късно е.

Нареди да донесат вода и Пролетен дъжд побърза да изпълни молбата й. Върна се след няколко минути заедно с Вървящия в сянката.

Той коленичи и отметна косата от пребледнялото лице на Дона.

— Защо не ми каза? Мислеше, че ще се ядосам ли?

— Не исках да се чувстваш задължен.

— Затова ли отложи съединяването си със Самотника?

— Върви, не искам да ме виждаш такава.

Вървящият в сянката се изправи рязко. Най-малкото, което можеше да направи, беше да уважи желанието й… поне засега.

— Ще се върна по-късно.

Излезе навън, целият разтреперан. Би дал живота си, ако с това можеше да предотврати случилото се.

Дона заплака тихо. Бе искала това дете, бе се надявала да го люлее в прегръдките си. А сега чувстваше болезнена празнота. Бе изгубила едновременно Вървящия в сянката и детето му.

Пролетен дъжд се опита да я успокои, докато старата жена полагаше грижи за нея. Когато водата се стопли, Пролетен дъжд я изми и пъхна чисти одеяла под нея.

— Сега поспи — каза тя, — това е най-доброто лекарство. По-късно пак ще дойда.

Дона остана сама. Не можеше да заспи. Чувстваше се самотна и изоставена. Ако детето й бе оцеляло, щеше да има поне един човек на света, който да я обича безусловно. Сълзи потекоха по бузите й. Знаеше, че никога няма да има друго дете. Вървящият в сянката не я искаше, а тя нямаше да има друг мъж. Хлипаше тихо, когато изведнъж разбра, че не е сама. Предположи, че Пролетен дъжд се е върнала, и каза:

— Наистина няма защо да седиш при мене, сестрице. Сега никой нищо не може да направи.

— Не бива да оставаш сама. — Гласът не беше на Пролетен дъжд.

— Вървящ в сянката! — Тя обърна глава. — Да не си дошъл да ме обвиняваш, че не ти казах за детето?

— Не. И аз много страдам за тази загуба. Ако беше решила да ми кажеш, щях да се опитам да ти създам удобства в похода. — Той клекна до нея. — Сега се помъчи да поспиш. Може би ще останем тук един-два дни повече от това, което предвиждаше Бягащият лос. Нощес Слънчев лъч започна да ражда. Детето й ще се роди до сутринта.

— Нали всичко с нея ще е наред? — запита разтревожена Дона.

Собствената й болка още не беше отшумяла.

— Пролетен дъжд казва, че всичко е така, както трябва да бъде.

Той събу мокасините, свали панталоните и ризата и се пъхна под одеялото до нея.

— Какво правиш? — извика Дона.

— Нищо лошо няма да ти сторя. Просто искам да легна при тебе и да те топля. — Искаше да й каже, че детето, което е загубила, е било негово, че тъжи заедно с нея, че много жени умират от родилна треска и той няма да позволи това да се случи с нея, но не каза нищо. — Сега си почини, скъпа. Аз съм тук, ако имаш нужда от нещо.

Дона се опита да не влага особен смисъл в думите на Вървящия в сянката. Знаеше, че е добър човек. Но не можеше да се отърве от чувството, че го е разочаровала.

— Съжалявам за бебето. Не исках да стане така. Исках твоето дете.

— Ще говорим за това по-късно, когато се съвземеш.

Дали не чува нещо по-особено в гласа му, запита се Дона, преди сънят да я грабне.

Гневът на Вървящия в сянката бе смекчен от облекчението му. Ако беше знаел, че Дона е бременна, щеше да бди над нея. Но тя го беше излъгала съзнателно и точно това го вбеси. Облекчението, което почувства щом разбра, че всичко с нея е наред, накара гнева му да отстъпи на втори план. Прегърна крехкото й тяло и се долепи плътно до нея.

Тръгнаха отново към Литъл Биг Хорн след три дни. Дона още беше много слаба, затова Вървящият в сянката не й позволи да върви с другите. Натовари я на носилка, вързана зад коня му, и я уви добре с одеяло. Въпреки че се полагаха грижи за нея, тя получи треска, която изцеди и малкото останали й сили.

Слънчев лъч бе родила здраво момченце и когато походът продължи, тя беше готова да върви наред с останалите жени, носейки детето в цедилка. Дона завиждаше на жилавите индианки и когато се оплака на Вървящия в сянката, че не е издръжлива като тях, той й каза, че най-напред, тя е по-крехка, защото Слънчев лъч не е била с години бита и малтретирана.

След седмица треската на Дона премина и тя се почувства достатъчно силна, за да ходи пеша с останалите жени, но Вървящият в сянката не й позволяваше да ходи по много. В останалото време тя яздеше Уоли. Той твърдеше, че понеже е слаба, не тежи много на коня, който влачеше тежката носилка.

Минаха три седмици и Вървящият в сянката не излизаше от типито на Дона. Когато влизаше всяка нощ при нея и я прегръщаше, тя се чувстваше щастлива и доволна. Знаеше, че идва денят, когато той ще си тръгне, и се питаше как ли ще понесе раздялата. Само като си помислеше, че ще живее без него, се натъжаваше извънредно много. Една нощ направо го запита:

— Защо още си тук? Сега съм добре. Не ми трябва нито твоята помощ, нито твоето съжаление.

— Аз съм причината да се разболееш. Като се грижа за тебе, изкупвам вината си. Щом стигнем Литъл Биг Хорн, ще се съединим по индианския обред.

Дона вирна брадичка.

— Няма да се омъжа за тебе. — Замълча, после се реши да изстреля въпроса, който според нея беше прекалено дързък. — Обичаш ли ме?

Леко вълнение се отрази в чертите на лицето му и в дълбините на зелените му очи.

— Да те обичам? Любовта идва само веднъж в живота. Ти не си ми безразлична. Не е ли достатъчно? Ще се погрижа да не ти липсва нищо.

— Не е достатъчно, Вървящ в сянката.

Дона толкова много не вярваше на мъжете, че се боеше, да не би да я изостави, след като й се насити. Беше достатъчно умна, за да разбере, че само любовта би привързала Вървящия в сянката към нея, и тъй като сърцето му отхвърляше любовта, тя не можеше да повярва, че той ще удържи на думата си. Освен това индианското бракосъчетание не се признаваше в обществото на белите. Щом й се насити, със сигурност ще я изостави.

Вървящият в сянката избухна:

— По дяволите, Дона! Самотникът не може да те има. Ти принадлежиш на мене! Носеше мое дете! Бях първият ти мъж и със сигурност ще бъда и последният.

Той грубо я обърна към себе си. Огънят в типито беше догорял, но тя все пак виждаше лицето му. Изражението му беше яростно и властно. Напрегнатият му поглед проникваше в дълбините на душата й. Тя наведе очи, за да не му покаже любовта, която таеше в сърцето си. Трябваше да бъде силна, каза си. Вървящият в сянката изпитваше огромна страст към нея. Покровителството му беше потискащо и неразумно. Искаше да се ожени за нея само за да не позволи на друг мъж да я има.

— Аз не ти принадлежа! Не искам никога вече да съм собственост на никой мъж. Научих всичко по трудния начин. Били ме научи, че господството може да бъде жестоко и да наранява.

Той я разтърси леко.

— Аз не съм жесток. Няма защо да се страхуваш от мене. Знам, че ти харесваше да се любим. Това поне ни свързва.

За да й го докаже, той я привлече към себе си и я целуна. Целуваше я, докато главата й не се замая. За разлика от индианките тя не можеше да спи гола, затова обикновено обличаше долна риза, преди да си легне. Ръцете на Вървящия в сянката се плъзнаха под тънката дреха и бавно я вдигнаха, като в същото време дланите му галеха бедрата и хълбоците й. Преди тя да протестира, ризата й отлетя настрани.

— Какво правиш?

— Искам да се любим. Достатъчно ли си оздравяла, за да приемеш мъж в себе си?

Помятането в ранния период на бременността не беше като раждането на дете след пълни девет месеца. Тя отдавна бе оздравяла. Но ако сега започнеха да се любят, това можеше да доведе до нова бременност. Вървящият в сянката призна, че не я обича; затова тя трябваше да сложи край още сега. За съжаление, и тя го искаше. Влюбената жена не разсъждава разумно.

— Достатъчно съм оздравяла, за да приема мъж, но се страхувам от нова бременност.

Вървящият в сянката я погледна внимателно. Беше казала, че е искала неговото дете. Възможно ли бе да го е излъгала?

— Знам какво да направя, за да не заченеш. Тялото ти още не е достатъчно силно, за да носи друго дете. Отпусни се; ако нещо те заболи, веднага ми кажи.

Устата му завладя нейната. Целуваше я нежно, но с нескривана жажда, която я стресна. Ако през всичките тези месеци е спал със Смеещия се ручей, не би трябвало да изпитва такова силно желание. Но страстта му бе толкова силна, че целият трепереше.

Нисък стон се изтръгна от гърлото на Вървящия в сянката. Сякаш не беше я любил от незапомнени времена. Правеше се, че ухажва Смеещия се ручей само за да накара Дона да ревнува. Когато тя бе отложила сватбата си със Самотника, той ликуваше, смятайки, че хитростта му е успяла. Питаше се защо не може да каже думите, които Дона очакваше да чуе. Би трябвало вече да се е примирил със смъртта на Утринна мъгла и да продължи да живее. Защо това, да обича друга жена му се струваше предателство спрямо паметта на Утринна мъгла?

Ръцете и устните му сгорещиха тялото на Дона. Гърдите й набъбнаха, връхчетата им се свиха в стегнати пъпки и той започна да ги ближе и смуче. Пръстите му галеха и дразнеха, разпалвайки магията там долу. Дона стенеше, извивайки се под натиска на търсещите му пръсти. Стисна зъби, люлеейки се на ръба на кулминацията, но още не беше време. Искаше да даде на Вървящия в сянката същото удоволствие, което той й даваше. Когато той поиска да легне върху нея, тя го бутна долу и се плъзна върху него. Той я изгледа озадачено.

— Искам да опозная тялото ти така, както ти опознаваш моето.

Тя прилепи устни към плоските му мъжки зърна, подражавайки на начина, по който той ближеше и смучеше нейните. Устата й слезе по-надолу, по стегнатите мускули на корема, и още по-надолу. Дъхът спря в гърлото му.

— О, господи!

Насърчена от дрезгавия му вик, тя сключи пръсти около ерекцията му. Започна от основата и прокара език по цялата му дължина, завършвайки на заоблената главичка, където бе избила капчица течност, подобна на скъпоценен бисер. Тя я докосна с език и Вървящият в сянката трепна силно.

— Спри! Убиваш ме. — Той я привлече върху себе си така, че да го обкрачи. — Яхни ме, любов моя. Приеми ме в себе си и ме яхни.

Дона обхвана секса му, повдигна седалището си и полека се настани върху него, поемайки го целия. Изохка, но не от болка, а от невероятното удоволствие от неговото дълбоко проникване.

Вървящият в сянката замря, помисли, че я е наранил.

— Да спра ли?

— Не! Не спирай. Чудесно е.

— Толкова си гореща и стегната. Бих могъл вечно да стоя в тебе.

Той започна да се движи. Отначало бавно, обхванал ханша й, като я притегляше към себе си, за да посрещне тласъка му. Постепенно го обхвана лудост. Повдигна глава и засмука зърното й, докато в същото време ускоряваше тласъците. Това подлуди и нея.

Вървящият в сянката не знаеше колко още ще издържи. Тялото му бе изпънато като струна. Беше толкова близо до ръба, че едно нищожно мръдване щеше да го накара да се забрави.

— Хайде, любов моя, хайде…

Дона нямаше нужда от подтикване. Тялото й му принадлежеше и той можеше да прави с него каквото поиска. Почувства вибрациите, които започваха някъде дълбоко в нея и се разпространяваха из всички краища на тялото й. Посрещаше тласъците му, отметнала глава назад и викаща от наслада. Експлодира яростно, обзета от толкова силни усещания, които не можеха да бъдат описани. Вървящият в сянката продължаваше да влиза и да излиза, докато един последен трепет разтърси цялото му тяло, той издаде дрезгав вик и се дръпна от нея, изливайки семето си на земята.

— Беше… невероятно — прошепна той, като едва си поемаше дъх. Наистина, щеше да бъде още по-невероятно, ако се бе изпразнил в нея. — Не те нараних, нали?

— Не, не си.

Тя се сгуши до него, вече заспиваща.

Събуди се след малко, усещайки нещо някъде вътре в себе си. Кожата й гореше, нервите трептяха от неясно предчувствие. Едни нежни устни леко целунаха нейните.

Вървящият в сянката.

Тя се усмихна, отвърна на целувката му и го прегърна.

— Искам те пак — прошепна той до устните й. — Не мога да ти се наситя.

— Нима Смеещият се ручей не те е задоволила?

— Не съм имал друга жена, откакто те срещнах. Господ знае, че се опитах да пожелая Смеещия се ручей, но тялото ми отказа да ме послуша. Желаеше само една синеока хубавица с прекрасни гърди.

— Не ти вярвам — направи гримаса Дона. — Имаш прекалено гореща кръв, за да отхвърлиш предложенията на Смеещия се ручей.

— Казвам ти истината — изрече той тържествено. — Остави Смеещия се ручей. Ще ми позволиш ли пак да те любя?

— Щях да остана разочарована, ако не беше поискал.

Той й се усмихна шеговито.

— Не искам никога да те разочаровам.

Нескончаемите му целувки, милувките на ръцете и устата му докараха тялото й в състояние на болезнена възбуда.

— Легни настрана с лице към мене и сложи крака си на ханша ми — каза той с излъчващ чувственост глас. — Точно така. — Докосна я между краката. — О, вече си се овлажнила.

Притиснаха се плътно и той полека навлезе в нея. Известно време се движеха бавно. Но после кръвта му кипна, той започна да губи самообладание и движенията му станаха буйни. И изведнъж достигна почти до края.

— Много рано е! — извика той, страхувайки се, че Дона ще изостане от него. Пъхна ръка между двамата и напипа малкото възелче на желанията й. Започна леко да го натиска в кръг с върха на палеца си, довеждайки я постепенно до онзи връх на възбудата, който вече бе достигнал. — Ето! — прошепна, чувствайки, че и тя приближава към кулминацията.

Дона реагира силно на думите му, треперейки от мощта на своята експлозия. След няколко секунди и Вървящият в сянката извика пресипнало и се дръпна, разпилявайки семето си на земята.

— Ти си моя — изрече задъхано той, прегръщайки я покровителствено. — Ще се съединиш с мене, когато стигнем Литъл Биг Хорн.

Дона не го чу. Вече беше заспала.

Планините и долините пъстрееха. Дивите цветя покриваха като килим плодородната почва, планинските склонове бяха целите покрити с млада зеленина. Загубата на детето още натъжаваше Дона. Все се питаше как ли би изглеждало то, ако се беше родило. Щеше непременно да бъде син, с пламенеещата коса и силното тяло на Вървящия в сянката.

В първата седмица на юни пристигнаха в сиукското селище на брега на река Литъл Биг Хорн. Дона никога не беше виждала толкова много индианци събрани на едно място.

— Сигурно са хиляди — каза тя на Пролетен дъжд, докато двете гледаха селото от върха на хълма.

— Бягащият лос каза, че тук са се събрали най-малкото три хиляди бойци от сиуксите и северните шайени. Ние пристигаме последни.

Скоро стигнаха до мястото на брега, което Бягащият лос бе избрал за лагер. В следващите няколко часа там цареше трескаво движение, докато жените издигаха типитата и ги нареждаха. Скоро из целия лагер запламтяха огньове и из въздуха се понесе миризма на печено.

Вървящият в сянката изникна зад Дона. Беше дошъл да я пита дали има нужда от помощ, за да издигне колибата си.

— Довечера се събира съвет — каза той, започвайки да разтоварва носилката. — Вождовете Лудият кон, Жлъчката и Ниското куче ще бъдат там и аз ще се опитам да ги разубедя.

— Мислиш ли, че ще има полза? — запита Дона, гледайки го как намества коловете на типито.

— Поне няма да навреди. Армията непременно ще научи, че тук се събират много воини, готови за битка, и ще се опита да хване в капан тази толкова голяма група враждебно настроени индианци, каквато за пръв път се събира на едно място. Може много да се забавя, не ме чакай довечера.

— Не мисля, че е умно от твоя страна да продължаваш да споделяш колибата ми. Скоро ще си заминеш, а племето ще ме смята за разпусната жена, защото съм живяла с тебе.

— Не ме интересува какво ще мисли племето. Ти няма да си тук, за да се безпокоиш от това. Заминаваш с мене.

— Дяволите да те вземат! Нямаш право да ми казваш какво да правя!

— Така ли мислиш? — Той й се усмихна и отстъпи назад, за да се порадва на свършеното. — Ето, готово. Само трябва да нагласиш постелята ни.

Дона не можа да понесе властната му надменност. Приготви се да му отговори остро, но той се отдалечи.

— Невъзможен човек — каза си тя, загледана в гърба му.

След малко Слънчев лъч й донесе една чисто бяла туника, богато обшита с мъниста и пера. Беше толкова красива, че Дона се почувства недостойна да я докосне.

— За какво е това?

— За съединяването ти с Вървящия в сянката — каза плахо индианката. — Смеещият се ручей е ужасно ядосана.

— Никога не съм казвала, че ще се съединявам с Вървящия в сянката — възрази Дона.

Да не би да не й беше позволено да решава какво да прави с живота си по-нататък?

— Вървящият в сянката каза на Бягащия лос да подготви празненство. Ще се състои утре вечер. Вземи — каза тя и сложи туниката в ръцете на Дона. — Тя е за тебе. Бъди щастлива. Вървящият в сянката заслужава щастие. Той тъжи за Утринна мъгла повече, отколкото е добре за него. Време е да намери жена, която да обича.

Дона загледа меката еленова кожа, чудейки се как са били ушити всичките тези сложни шарки. Потърка буза в нея, мъчително осъзнавайки, че женитбата й с Вървящия в сянката няма да бъде законна в света на белите. Не беше глупава. Когато се върнеха в цивилизацията, той щеше да я остави на ръцете на сестра си и да я забрави.

Вървящият в сянката не искаше да се обвързва — нито със законни връзки, нито с чувства. Вземаше мерки тя да не зачене дете от него, помисли си тя огорчена. Ако имаше намерение да направи брака им законен, нямаше така целенасочено да разпилява семето си на земята.

— Вървящият в сянката не ме обича — настоя Дона. — Той обича спомена. Не мога да се меря с една мъртва жена.

Слънчев лъч се засмя меко.

— Откъде ти хрумна? Един ден ще разбереш истината.

Вървящият в сянката стоеше в средата на големия кръг, обръщайки се към великите вождове на сиуксите и шайените. Гласът му беше нисък, но силен; с мрачно изражение той се опитваше да ги убеди да разпуснат събраните воини и да се върнат в резерватите.

— Говоря от любов към индианския народ — казваше той с искрен глас. — Моята съпруга, Утринна мъгла, беше сиукска. Тя падна убита при едно нападение и аз винаги ще скърбя за нея, затова знаете, че не говоря с раздвоен език. Наистина съм загрижен за съдбата на индианския народ, въпреки че скоро трябва да се върна при своите кръвни роднини. Върнете се по домовете си. Дори да победите, възмездието ще бъде незабавно и жестоко. Много хора ще паднат и много кръв ще се пролее. Ще ви отведат в неплодородни земи, вие и семействата ви ще бъдете принудени да водите жалък живот.

От името на вождовете отговори Лудият кон.

— Твърде късно е да се оттегляме. Това ще бъде най-голямата битка на всички времена. Никога толкова много воини не са се събирали на едно място. Армията може да дойде, но ще претърпи унизително поражение. Ние трябва да направим това, за да спасим свещените си хълмове. Прекалено много договори бяха нарушени. Тържествени клетви бяха пренебрегнати. Познавам те, Вървящ в сянката. Ти си смел боец и добър приятел на сиуксите. Но това не е твоята борба. Вземи съпругата си и се върни при кръвните си роднини. Не е редно да воюваш срещу своя народ.

Чувство за поражение легна тежко върху раменете на Вървящия в сянката. Лудият кон говореше от името на всички вождове; те бяха единодушни. Битката беше неизбежна. Трябваше да отдалечи Дона от всякаква опасност. Ще я остави да си почива няколко дни, докато приготви всичко необходимо.

След края на съвещанието той се приближи към Бягащия лос.

— Не мога ли да те убедя да заминеш, докато още е време? Не те ли разколебаха поне малко моите думи?

Бягащият лос положи ръка на рамото на приятеля си.

— Вярвам, че всичко, което ти каза, ще се случи, но не мога да се оттегля от тази битка. Това е моят народ. Не искам да ме нарекат страхливец.

— Никой здравомислещ човек няма да те нарече страхливец. Ще остана и ще се бия заедно с тебе.

Индианецът го погледна с тъжна усмивка.

— Не, ти трябва да послушаш Лудия кон. Вземи съпругата си и върви. Мястото на Дона не е тук и твоето място също. Това не е твоята битка.

Вървящият в сянката усети остра болка в сърцето. Знаеше, че Бягащият лос казва истината, но му беше трудно да гледа как един стар и уважаван приятел отива на сигурна смърт. Защото дори и смъртта да не го настигнеше в тази битка, тя все пак щеше да го грабне.

— Ще направя така, както казваш — изрече той. — Ще тръгнем след церемонията на съединяването.

— Жените подготвят голямо празненство. Поканени са всички велики вождове и техните племена. Ще донесат храна и ще участват в церемонията. Не ме разочаровай, Вървящ в сянката.

— Искаш да се съединя с Дона и аз няма да те разочаровам. Аз също го искам.

Дона беше будна, когато Вървящият в сянката се върна в колибата им. Мислейки, че е заспала, той тихо се съблече и се пъхна под одеялата. Притегли я към себе си, внимавайки да не я събуди. Сега му изглеждаше съвсем естествено да заспива, прегръщайки Дона. Питаше се как е живял през всички тези студени, самотни нощи без нея. Изпитваше огромно привличане към нея и възнамеряваше да задоволява страстта си възможно най-често, докато не дойде време да се разделят.

— Какво реши съветът? — запита Дона.

— Мислех, че спиш.

— Не мога да заспя, докато не науча какво е станало.

Вървящият в сянката въздъхна тежко.

— Нищо не стана. Думите ми не можаха да въздействат върху тези хора, които са стигнали твърде далече, за да се връщат назад. Но трябваше да опитам.

— Предполагам, че скоро ще заминеш.

— Ще заминем — поправи я той, — но не веднага. Трябва да си починеш, преди да тръгнеш на ново дълго пътешествие. Още си слаба.

— Днес Слънчев лъч ми даде една туника. Много е красива. Не мога да я облека.

— Но трябва. Тя е за нашето съединяване довечера.

— Защо го правиш? Бракът между нас ще бъде лъжа. Няма да е законен в обществото на белите.

— Разсмиваш ме. Аз все още съм Вървящият в сянката. В света на Вървящия в сянката той е не само уместен, но и законен. Взех те, направих ти дете и трябва да се подчиня на законите на племето. Бягащият лос очаква да се съединим и ще направя каквото трябва, за да запазя уважението му. В очите на сиуксите и Уакантанка ще бъдем съпруг и съпруга.

— А ако реша да остана с племето?

— Твоето желание няма значение. И Лудият кон, и Бягащият лос ме посъветваха да те отведа оттук. Нямаш избор. Ще заминем след една седмица. Сега спи. Уморих се от толкова много говорене.

Вървящият в сянката изобщо не беше уморен. Искаше Дона. Винаги я бе искал. Но тя още се възстановяваше от помятането и тази нощ имаше нужда от сън. Не беше толкова оздравяла, колкото му се искаше, и това го безпокоеше. Дали още тъгува за загубата на детето им, запита се той. Проявяваше подобни признаци, а той достатъчно добре можеше да разпознае тъгата.