Жената на разбойника

10.

Една сутрин Дона се събуди и видя Вървящия в сянката да се взира в нея. Беше облечен в панталони от еленова кожа и мокасини. Гърдите му бяха голи, покрити само с гъсти, къдрави червени косми. Панталоните едва прикриваха изпъкналите мускули на седалището и издутината на слабините му и Дона усети, че се изчервява.

— Защо си се облякъл така? — запита тя, без да може да отмести поглед от мощната му мъжествена фигура.

Тази полугол дивак беше Коул Уебстър; но във всеки случай, не беше онзи Коул Уебстър, когото тя познаваше.

— Сега сме на индианска територия. Индианците, които срещнем, ще познаят Вървящия в сянката. Достатъчно дълго съм яздил със сиуксите, за да си спечеля репутация. Безопасността ни може да зависи от нея. Отсега нататък ще бъде уместно да мислиш за мене като за Вървящия в сянката. Притеснява ли те индианското ми облекло?

Дона преглътна конвулсивно. Да я притеснява ли? Нима той не разбира по какъв начин й влияе самото му присъствие? Не знае ли, че тя никога нямаше да му се отдаде, ако не бе почувствала, че така трябва? Не беше се любил с нея от онази нощ в пещерата и й се струваше, че сега иска да я накара да повярва, че няма нужда от нея.

— Ако смяташ, че е необходимо да се превърнеш в индианец, аз не възразявам. Харесваш ми в такъв вид.

След два дни срещнаха за пръв път индианци. Малко племе от народа оглали пресече пътя им — бяха тръгнали към река Литъл Биг Хорн в територията Монтана. Вървящият в сянката поговори с вожда и научи, че слуховете за огромна индианска армия, която се събира край Литъл Биг Хорн, са верни. Когато разбра, че Бягащият лос още не се е присъединил към похода, изпита огромно облекчение.

Тази вечер се разположиха на лагер на една малка поляна. Дългите дни непрекъсната езда се отразиха на Дона и Вървящият в сянката започна да спира по-рано, за да й даде повече време за почивка. Тя обикновено заспиваше веднага след вечеря и това му помагаше да спазва обещанието си да не я докосва. Независимо колко отчаяно искаше да се люби с нея, той знаеше, че това ще усложни живота и на двама им. Колкото по-скоро го забрави, толкова по-добре за нея.

На следващата сутрин Вървящият в сянката усети, че някой ги следи. Когато видя отряд нашарени индианци на близкия хълм, изсъска предупредително на Дона:

— Не се обръщай, следят ни.

Тя потисна подтика да обърне глава в забранената посока.

— В опасност ли сме?

— Не съм сигурен. Няма да знам, докато не дойдат достатъчно близо, за да ме познаят. Може да са ренегати.

При тази дума Дона побледня. Враждебно ли бяха настроени индианците? Щеше ли да ги спаси облеклото на Коул?

— Идват — предупреди я Вървящият в сянката, когато ренегатите се спуснаха от хълма и се насочиха към тях.

Той дръпна спокойно юздите и зачака. Дона спря Уоли плътно до него.

Ренегатите ги обкръжиха с подвиквания и заразглеждаха с интерес товарния кон. Вървящият в сянката подкара Боеца напред, за да се срещне с предводителя. Веднага позна набития сиукски вожд. Той и група воини кучета се бяха отделили от племето на Бягащия лос, когато вождът ги отведе в резервата. Вървящият в сянката се обърна към вожда на съвършен сиукски:

— Защо ни спирате? Не ме ли позна, Рогат бухал? Аз съм Вървящият в сянката, зетят на Бягащия лос.

Рогатият бухал се вгледа във Вървящия в сянката и неугледното му лице изрази изненада.

— Много време мина, Вървящ в сянката. Чух, че си се отделил от племето.

— Сега се върнах — бе отговорът. — Търся селото на Бягащия лос.

— А, Бягащият лос е страхлива бабичка. Крие се в резервата, вместо да се бие за правото да живее свободен. — Той посочи с пръст към гърдите си. — Рогатият бухал няма да остави белите очи да завземат земите ни без бой. Ще се присъединиш ли към нашата битка, Вървящ в сянката?

— Аз съчувствам на вашето дело, Рогат бухал, но имам много важна работа с Бягащия лос.

Тъмният поглед на Рогатия бухал се премести върху Дона и това, което видя, му хареса.

— Тази жена твоя ли е?

— Жената се казва Дона. Пътува с мене към селото на Бягащия лос. Във вените й тече сиукска кръв.

— Метиска. Няма значение, ще я купя от тебе. Имам много коне; кажи цената.

Дона се приближи плътно до Вървящия в сянката. Беше изненадана от това, че успя да разбере повечето думи. Много отдавна майка й я бе учила на този език; въпреки всичко, малко по малко, думите й станаха ясни.

— Тя не е за продан.

Рогатият бухал го изгледа недружелюбно.

— Ще изпушим една лула и ще си поговорим. Елате, ще дойдете с нас в лагера ни.

Рогатият бухал каза нещо на хората си и те в миг обкръжиха Вървящия в сянката и Дона.

— Отиваме с тях — каза Вървящият в сянката. — Не се тревожи, няма да им позволя да ти направят нещо лошо.

Яздиха цели два часа, обкръжени от ренегатите, и пристигнаха в малък лагер от дванадесетина типита. Пред тях бяха излезли няколко жени и деца, насреща им изтичаха две-три мършави кучета. Според Вървящия в сянката това беше жалък образец на индианските селища, които познаваше от времето, когато бе живял с племето.

Рогатият бухал слезе от коня си. Вървящият в сянката се спусна от седлото на Боеца и помогна на Дона. Тръгнаха след Рогатия бухал към една колиба, украсена с кожи от елени и лосове. Той влезе вътре, а двамата го последваха.

— Ще поговорим сега за условията — обяви Рогатият бухал без никакъв увод, седна на земята и се облегна на една облегалка, покрита с кожа. Двамата му гости седнаха с кръстосани крака срещу него.

Дона се размърда, смутена от настойчивия поглед на индианеца. Беше уверена, че Вървящият в сянката ще ги измъкне от затруднението, но се плашеше от нескрития интерес на Рогатия бухал към нея. Защо бе позволила на Вървящия в сянката да я довлече в тази пустош? Въпреки смесената си кръв не чувстваше индианците близки.

— Няма за какво да говорим — каза Вървящият в сянката. — Дона не е за продан.

— Вие сте мои пленници — напомни му Рогатият бухал. — Владея живота и смъртта ви.

— Аз принадлежа към сиукския народ — заяви Вървящият в сянката. — Племето на Бягащия лос ме осинови, спечелих си име със смели постъпки. Ако ме убиеш, това няма да ти донесе почести.

Рогатият бухал потъна в замислено мълчание.

— Ти казваш истината, Вървящ в сянката. Аз се отделих от племето си, защото не желаех да отида в резервата, но не съм направил нищо, което да опетни честта ми пред племето. Борех се за правото да живеем свободно, докато другите се подчиниха на договори без никаква стойност, които биват нарушавани ден след ден. Не съм във вражда с тебе. Можеш да си вървиш.

Вървящият в сянката беше твърде хитър, за да приеме на доверие думите на Рогатия бухал. Ренегатът искаше Дона, затова трябваше да се прибегне до дипломация.

— Двамата с Дона си тръгваме — каза Вървящият в сянката.

Дона изпита такова облекчение, че веднага скочи на крака. Но видя каменното изражение на Вървящия в сянката и се уплаши.

— Ти можеш да си идеш, Вървящ в сянката, но жената остава. Тя много ми хареса. Още тази нощ ще се облекча между бедрата й.

Дона вече не можеше да мълчи.

— Не! Аз тръгвам с Вървящия в сянката!

— Тихо, Дона — изсъска той предупредително. — Не показвай, че си ядосана.

— Няма да му позволиш да ме вземе, нали? — прошепна тя.

Той я погледна развълнувано.

— Никога!

Вървящият в сянката знаеше, че има само един начин да спаси Дона от намеренията на Рогатия бухал. Отчаяното положение налагаше отчаяни мерки. Винаги можеше, да предизвика въоръжен сблъсък, но това едва ли би гарантирало безопасността на Дона. Трябваше да избягва всички действия, които можеха да я застрашат.

Рогатият бухал изгледа изпитателно Дона.

— Ти си прекалено дръзка. Ще те науча да си държиш езика.

— Съжалявам, Рогат бухал, Дона не е твоя. Добре познавам сиукските закони.

Индианецът погледна Вървящия в сянката.

— Какви игри играеш?

— Никакви. Дона е моя жена. Сиукските закони не позволяват да се взема жената на друг мъж, освен ако няма развод. А развод няма. Сега дори Дона може би носи моето дете.

Когато изрече тези думи, поразен разбра, че може да са напълно верни. Два пъти се бяха любили. Голяма вероятност имаше тя да е забременяла.

Тъмният поглед на Рогатия бухал се плъзна по фигурата на Дона така напрегнато, че тя се изплаши и стомахът й се сви.

— Лъжеш! — извика той.

Не обичаше да го мамят.

Един мускул подскочи на бузата на Вървящия в сянката.

— Не обичам да ме наричат лъжец.

— А аз не обичам да ме вземат за глупак.

Вгледаха се един в друг, изпаднали в безизходица. Ако Рогатият бухал убиеше Вървящия в сянката и вземеше жена му, щеше да опетни честта си и воините му щяха да го отхвърлят, защото някои от тях се бяха сприятелили с Вървящия в сянката, докато живееше с племето. Да, Рогатият бухал беше ренегат, но никога не бе нарушавал сиукските закони и все още се смяташе за член на своето племе.

— Тази нощ ще бъдете наши гости — каза най-накрая индианецът, загърбил враждебността. — Ще помисля и утре ще ти съобщя решението си.

— Няма нищо за решаване — отговори Вървящият в сянката, — но ние ще приемем твоето гостоприемство. — Той рязко се изправи. — Покажи ни къде можем да спим.

— Елате, ще ви заведа. — Последваха го до едно празно типи, недалеч от неговото. — Жълтото куче тръгна по пътя на духовете и тази колиба вече не му трябва. Можете да спите тук тази нощ.

— Мислиш ли, че ще ни пусне да си идем? — запита Дона, след като Рогатият бухал излезе.

— Длъжен е. Не е лош човек, но доста се пали. Не поиска да иде заедно с Бягащия лос в резервата и взе със себе си малка група воини, които мислеха като него. Всява паника сред войниците, напада ги и краде провизиите им. Но не мога да го обвинявам. Индианците бяха изгонени от домовете си и принудени да оцеляват на една неплодородна земя, където почти няма животни и храна. Рогатият бухал усеща, че тази неправда крещи за възмездие.

— Каза му, че сме женени.

— Надявам се да не възразяваш. Нямах избор. Можех да се бия за тебе, но това нямаше да има смисъл. Ако паднех убит, положението ти само щеше да стане още по-лошо.

Дона му се усмихна полека.

— Сега мислиш като Коул Уебстър. Очаквах Вървящият в сянката да е по-дързък.

— Дори и най-разгорещеният боец трябва да мисли понякога с хладен ум. Ти май си доста привързана към Вървящия в сянката.

Дона се замисли над думите му. Беше се любила и с Коул Уебстър, и с Вървящия в сянката. Бяха едно цяло — телесно и духовно. Но трябваше да признае, че много се възхищава на дръзкия дивак, който я бе обявил за своя жена. Макар да бе излъгал поради основателни причини, тя се почувства леко обидена. Женитбата с нея беше последното, което би искал и Коул Уебстър, и Вървящият в сянката.

— От това, което видях дотук, Вървящият в сянката е опасен човек. Но и Коул Уебстър е такъв. Не бих искала нито един от двамата за враг.

И бих желала всеки от двамата за любовник, помисли тя, но не го каза.

Преди Вървящият в сянката да успее да отговори, отвън се разнесе женски глас, който ги викаше. Вървящият в сянката отговори на жената, че може да влезе, и на входа се появи една старица, която носеше купа с димяща яхния от еленско месо. Подаде им плитки лъжици, направени от бизонски плешки, и излезе.

— Гладна ли си? — запита той, наслаждавайки се на разкошния аромат, който се издигаше от купата. Дона кимна. — Седни, има достатъчно и за двама ни.

Тя се нахвърли върху храната, намирайки я превъзходна. Когато свършиха, Вървящият в сянката отиде да вземе постелките и се върна след малко, носейки и кожен мях с вода.

— Рогатият бухал ме покани да изпуша една лула с него. Не исках да го наскърбявам с отказ. Човек никога не знае какво да очаква от такава луда глава като него. Донесох ти малко вода да се измиеш. Не ме чакай, може да се забавя.

Дона го загледа как излиза, питайки се дали изобщо ще успее да се приспособи към индианската култура. Рогатият бухал изглеждаше толкова свиреп, толкова чужд. Надяваше се Бягащият лос да не е чак такъв дивак. В колибата поне знаеше какво може да очаква всеки следващ момент.

Тя се изми бързо, разгъна постелките, подреди ги и се зачуди дали да се съблече. Реши, че може да свали разцепената пола и блузата, съблече се бързо и се пъхна под одеялата само по долна риза. След минути спеше вече дълбок сън.

Вървящият в сянката се върна много късно в колибата. Влезе тихо, за да не я събуди, свали панталоните и мокасините и се пъхна в постелките си. Но сънят не идваше. Днес бе казал, че Дона е негова жена, и искаше да прави с нея всичко, което един съпруг прави със съпругата си. Той бе сдържал естествения си подтик да се люби с Дона, но това му бе струвало скъпо. Не можеше да разбере защо така отчаяно я желае, и това никак не му харесваше.

След като бе познал любовта на Утринна мъгла, той бе разбрал, че никоя жена не го привлича така, както убитата му съпруга. Когато нуждата станеше прекалено силна, за да й устоява, задоволяваше мъжките си нужди с някоя случайно съвкупление. Преди да срещне Дона, никоя жена, освен Утринна мъгла не бе завладяла сърцето му. Харесваше жените, наслаждаваше им се изцяло по всякакъв начин; просто не искаше да се привързва отново към някоя жена. Според него това щеше да бъде изневяра спрямо Утринна мъгла.

Вървящият в сянката се размърда неспокойно под одеялата си, усещайки, че твърдостта му се стопява. Мъжката му плът бе набъбнала, а желанието му се превръщаше в нажежен до бяло ад. Той стана, разбирайки, че не може повече да устои на свежото, привлекателно тяло на Дона. Надвеси се над нея и я загледа, а очите му блестяха нежно в мрака. Не можеше повече да отрича страстта, бушуваща в него, така както не би могъл да спре да диша.

Дона трепна и се събуди. Почувства присъствието на Вървящия в сянката, сякаш я бе докоснал. Бледите лунни лъчи се промъкваха през дупката за пушека на върха на типито и осветяваха мъжа, надвесен над нея. Примря пред великолепната му голота и дръзката му мъжественост. Всеки инч от прекрасното му тяло беше твърд, от стегнатите мускули на гърдите до набъбналия до краен предел член. Той се издигаше като мраморен стълб от гъсталака с махагонов цвят. Мъжът беше застанал разкрачен, горд и великолепен, и Дона помисли, че никога не й се е виждал по-неустоим.

Вървящият в сянката усети мига, в който Дона се събуди. Коленичи до нея и прошепна думи, които я накараха да пламне.

— Искам те.

Тя нямаше представа какво ще направи той, ако му откаже, но такова нещо изобщо не й мина през ума. И тя го искаше. Искаше всичко, което можеше да й предложи. През всичките самотни нощи, които й предстояха, щеше да извиква в паметта си тези спомени и да ги вкусва. Тя протегна ръце.

— И аз те искам.

Любиха се страстно, диво и зашеметяващо. Той я накара да се почувства красива и желана, а не някаква разбойническа отрепка. Тялото й се разтапяше под целувките му. Той не отмина нито инч от златистата й плът, ръцете и устата му я водеха към разтърсващата кулминация. А когато телата им си починаха, всичко започна отново. Заспаха прегърнати, знаейки, че времето, в което са заедно, скоро ще свърши.

Когато Дона се събуди на другата сутрин, не намери Вървящия в сянката. Тя се облече бързо и излезе от колибата. Видя го заедно с Рогатия бухал. Двамата бяха потънали в оживен разговор. Дона се приближи полека към тях. Донякъде се успокои, като разбра, че говорят за събирането на сиуксите и северните шайени при Литъл Биг Хорн.

— Това е загубено дело — горещеше се Вървящият в сянката. — Ако сиуксите настояват да водят тази битка, това ще е началото на края на индианския народ.

— Бяха нарушени твърде много договори — възразяваше Рогатият бухал. — Наскоро белите предприеха поход да търсят злато в Блек Хилс, това беше последното оскърбление. То зове за възмездие. Скоро ще поведа последователите си на север към Литъл Биг Хорн, за да се присъединим към великите вождове.

— Не мога да те спра, Рогат бухал. Мога само да те посъветвам да запазиш хладнокръвие.

— Бягащият лос те нарича свой брат, но ти си оставаш бял. Вярвай ми, аз знам най-добре какво е необходимо на моя народ.

— Само се моля Бягащият лос да е по-склонен да даде ухо на разума. Сега свободни ли сме да си вървим?

Рогатият бухал го изгледа кисело, все още не можеше да му прости, че не му отстъпи Дона.

— Вървете. Ако жена ти ти омръзне, ще те отърва от нея. Мога да си позволя да бъда великодушен.

— Това няма да се случи, Рогат бухал. Благодаря ти за гостоприемството.

— Надявам се ти и жена ти да сте си починали добре снощи — добави индианецът и изгледа лукаво Дона. — Минах покрай колибата ви през нощта и ви чух. Имаш много страстна жена.

Дона хлъцна притеснена, без да смее да погледне Рогатия бухал в очите. Не беше разбрала, че двамата са вдигали толкова шум. Почувства дълбоко облекчение, когато Вървящият в сянката тръгна с нея към типито им.

— Не знаех, че някой ни е чул — каза тя, разтърквайки пламналите си бузи. — Сигурно всички са разбрали какво става.

— Естествените пориви на тялото не смущават индианците. Напълно в реда на нещата е съпрузите да се любят.

— Аз не съм ти съпруга — напомни му Дона и се обърна така бързо, че не забеляза замисления израз на лицето му.

По-късно през нощта, когато отново се любиха, Вървящият в сянката като че ли забрави, че тя не му е съпруга. Но после се закле, че вече няма да забравя. След ден-два ще стигнат селото на Бягащия лос и той щеше да се погрижи младите воини да разберат, че тя е свободна. За него беше важно Дона да намери щастие. Дълбоко съжаляваше, че не е способен да й даде любовта, която толкова заслужаваше, но така трябваше да бъде.

Отказът да се обвърже с друга жена се бе превърнал в натрапчива идея за Вървящия в сянката. Твърде дълго бе живял със спомена за Утринна мъгла, за да се ожени повторно. Харесваше му да се люби с жените, но без да се обвързва. Бе обяснил това на Дона, за да не си вади неверни заключения за връзката помежду им. Тя беше твърде крехка, за да се обрече на мъж, който може да й даде само малка част от себе си. Заслужаваше нещо много повече от това, което той можеше да й предложи.

А той не искаше да рискува да направи дете на Дона. Не можеше да си представи друга жена, освен Утринна мъгла като майка на своите деца. И тъй като това вече не беше възможно, Вървящият в сянката реши да остави на своята близначка грижата за създаването на деца.

Рогатият бухал им позволи да напуснат лагера му без никакви инциденти. Но Дона се успокои едва когато оставиха селцето далече зад гърба си. Дори тогава продължи да се озърта, очаквайки да види Рогатия бухал и бандата му да препускат след тях.

След три дни намериха селото на Бягащия лос, разположено в една долина на север от агенцията на Червения облак. Дона бе смаяна от небивалото гостоприемство, с което посрещнаха Вървящия в сянката, и се учуди, като видя колко го обичат в племето на Бягащия лос. Питаше се какво ли е направил, за да заслужи уважението им. После видя един красив индианец да се приближава към тях и разбра, че това е Бягащият лос.

Индианецът стисна рамото на Вървящия в сянката и шумно го приветства.

— Добре дошъл, братко! Много луни минаха, откакто за последен път те видяха очите ми. Какво те води в моя лагер?

— Дълга история, Бягащ лос. Дошъл съм да те моля за една услуга. Но първо искам да те запозная с Дона. Майка й е принадлежала към сиукския народ. Тя разбира езика ти и може да говори, но не много добре. — Той се обърна към Дона. — Дона, това е моят добър приятел Бягащият лос.

Индианецът погледна внимателно Дона в лицето. После се усмихна на Вървящия в сянката.

— Радвам се, че най-накрая послуша съвета ми и намери жена, която да обичаш. Това е добре. Сърцето ти твърде дълго остана празно.

— Не, не си ме разбрал. Тя не е моя жена.

Колкото и вярно да беше, това, че Вървящият в сянката отричаше връзката помежду им, нанесе удар по гордостта на Дона. Вече няколко седмици живееха заедно. Бяха се любили, нежността му бе като балсам за израненото й тяло и стъпканата й душа. Той бе посял надежда в тъмните кътчета на отчаянието й. Но щом не иска никой да знае, че са в интимна близост, така да бъде. Тя няма да му досажда.

Бягащият лос гледаше ту нея, ту Вървящия в сянката и разбра, че между тях има нещо повече от това, което бяха склонни да признаят. Дона беше красива жена. Приличаше на Утринна мъгла, но той виждаше несъмнените разлики помежду им. Бягащият лос инстинктивно усети, че Дона е страдала много повече, отколкото би било допустимо да страда, която и да е жена. Сърцето и умът й бяха чисти, тя беше обичливо създание, достойно за любов. Интуицията му подсказваше, че Дона е видяла твърде малко радост в живота си.

— Елате да споделите храната ми. Пролетен дъжд ще се радва да те види.

— Как е тя, как са децата ти?

Бягащият лос показа двете голи момченца, които играеха наблизо заедно с още няколко деца.

— Пролетен дъжд е добре. И момчетата растат силни като баща си.

— Взел ли си втора жена?

Бягащият лос кимна утвърдително.

— Съединих се с по-малката сестра на Пролетен дъжд. Слънчев лъч вече носи детето ми. — Той докосна яркочервения кичур, вплетен в гарвановочерната му коса, и се усмихна замислено. — Ако Пламък беше станала моя жена, както желаех, нямаше да имам нужда от втора жена. Още нося нейния талисман.

— За съжаление, сестра ми беше вече омъжена. Двамата с Танър бяха предопределени един за друг.

— Стига толкова спомени. Доведи Дона в колибата ми. Жените ми ще се погрижат да се чувства удобно, докато ние поговорим и изпушим една лула.

Дона схвана доста от думите и разбра, че една жена на име Пламък — да не би да е сестрата на Вървящия в сянката? — е пленила сърцето на Бягащия лос. Историята я заинтригува и тя се зарече да разпита Вървящия в сянката веднага щом й се удаде тази възможност.

— Бягащият лос ни покани в колибата си — каза Вървящият в сянката на Дона на английски. — Двете му жени ще ни посрещнат.

Последваха вожда в неговата колиба и там Вървящият в сянката поздрави едната от жените, като се обърна към нея с името Пролетен дъжд. Тя не беше в първа младост, но още беше красива. От типито излезе една доста по-млада жена и плахо поздрави двамата гости. Беше бременна и Дона предположи, че това е втората жена на Бягащия лос.

Бягащият лос даде нареждания на Пролетен дъжд и покани вървящия в сянката да дойде с него навън. Двамата седнаха пред колибата. Пролетен дъжд изнесе две облегалки от типито, а Слънчев лъч напълни лулата.

— Ще приготвя нещо за ядене — каза Пролетен дъжд.

Дона нямаше представа какво трябва да направи, но Слънчев лъч плахо докосна ръката й и й предложи да я заведе на едно място, където ще може да се освежи. Дона погледна Вървящия в сянката, той кимна и тя излезе заедно с индианката.

Бягащият лос подаде лулата на Вървящия в сянката, той дръпна дълбоко от ароматния тютюн и върна лулата. Накрая индианецът проговори.

— Любопитен съм, Вървящ в сянката. Защо доведе тази жена при мене?

— Първо трябва да ти разкажа за Дона и как се запознах с нея — започна Вървящият в сянката. — После ще разбереш защо търся помощ от тебе.

Той започна да разказва подробно, излагайки всичко, с изключение на интимната си връзка с Дона. Това беше само тяхна работа, на никого другиго. Но Бягащият лос не беше глупав. Четеше в думите повече от това, което казваха.

— Ти се чувстваш отговорен за Дона — забеляза вождът. — Може би се самозалъгваш. Тя е много красива. Човек лесно може да се влюби в нея.

— Знаеш, че за мене няма друга жена след Утринна мъгла. Тя е запечатана в сърцето ми. Дона заслужава мъж, който да я обича така, както заслужава да бъде обичана. Понесла е много болка и унижение от мъжете. Надявам се да й намериш добър съпруг.

Бягащият лос още веднъж дръпна дълбоко от лулата. Изпусна облак син дим. Когато димът се разнесе, Вървящият в сянката с учудване видя, че Бягащият лос е намръщен.

— Да не съм казал нещо, което да те е ядосало? — запита той.

— Тъжен съм, защото не оставяш духа на сестра ми да намери мир. Твърде дълго я държиш жива в сърцето си, братко. Тя умря преди много време. И би искала да намериш щастие с друга жена. Опитвал ли си се да отвориш сърцето си пред Дона?

— Още не съм готов. Дона разбира това и го приема.

Бягащият лос хвърли дълъг поглед към Вървящия в сянката, подбирайки внимателно думите си.

— Ти взе ли Дона в постелята си?

Макар че въпросът беше много личен, той очакваше открит и честен отговор.

Вървящият в сянката се изчерви и отмести очи, без да отговори. Мълчанието му каза на Бягащия лос това, което искаше да разбере.

— Тъй като е вдовица, не е нередно тя да те иска.

Вървящият в сянката сметна за уместно да не разказва на приятеля си за девствеността на Дона. Щеше да изглежда като мръсник и негодник, ако се разбере, че е легнал с девица и после е поискал да я остави на друг.

— Би ли приел Дона в своето племе? Надявах се да я вземеш за своя втора жена, но тъй като вече имаш Слънчев лъч, може би ще намериш някой млад боец, който се нуждае от партньорка.

— Това ли е твоето желание?

— Така трябва да бъде.

— Значи нека бъде така. Но аз ще те помоля за нещо в замяна.

— Каквото и да е.

— Остани тук през зимата. Липсваше ми.

Вървящият в сянката понечи да откаже, но сърце не му даде. Бягащият лос му бе осигурил място за усамотение, когато бе разтърсен от смъртта на Утринна мъгла. Бе оставил раните му да заздравяват постепенно, бе станал негов учител и приятел. Но ако останеше тук, щяха да възникнат сериозни проблеми. Знаеше, че ще е по-лесно, ако скъса веднага с Дона. Останеше ли тук, това щеше да ги накара да се поддадат на взаимната си страст. Това щеше да бъде голямо изпитание, но Вървящият в сянката сметна, че трябва да уважи молбата на Бягащия лос и да остане с племето до пролетта.

— Ще остана, докато се стопи снегът по планините. После ще отпътувам за Орегон, за да се видя със сестра си.

Пролетен дъжд дойде с храната и те прекратиха разговора, за да се насладят на вкусно ухаещото еленско задушено.

Дона изпитваше странно чувство, отивайки заедно със Слънчев лъч към потока. Индианката беше приветлива и мила и докато си бъбреха, Дона започна да свиква със сиукския език. Още не разбираше много неща, но предположи, че с времето ще се научи.

— Тук никой няма да ни безпокои — каза Слънчев лъч, когато Дона коленичи при потока и заплиска лицето и врата си с вода. — Тук се къпят жените. Вървящият в сянката твой мъж ли е? — запита тя непривично дръзко.

Но когато разбра, че е престъпила границите на приличието, почервеня и се извини.

— Няма нищо — каза Дона. — Не си ме обидила. Вървящият в сянката не е мой мъж. Той ме доведе при Бягащия лос, защото нямаше къде да отида и той помисли, че тук ще ми бъде добре.

— В резервата животът не е винаги хубав, но вярвам, че ще бъдеш щастлива с нас. Всички млади воини ще се надпреварват да спечелят вниманието ти. Скоро ще имаш много ухажори.

— Не съм сигурна, че искам съпруг. Аз съм вдовица и бракът ми не беше щастлив.

— Довери се на Бягащия лос, той ще ти избере подходящ човек. — Тя се усмихна плахо. — Може би той ще убеди Вървящия в сянката да се съедини с тебе, дори ако това не се хареса на Смеещия се ручей. Тя го чака много години да се върне при нея.

Дона внезапно потръпна от студ. Досега не се беше замисляла върху възможността някоя жена да очаква Вървящия в сянката. Затова ли той толкова искаше да я види омъжена за друг?