Жената на разбойника

15.

На следващия ден Коул се върна в Боузман, за да докара фургона и воловете, които беше купил вчера, фургонът беше вече готов. Той щеше да плати на ковача и да си тръгне, но човекът не беше в настроение.

— Невиждан срам, какво стана с генерал Къстър — каза ковачът, поклащайки глава. — Тоя човек е герой. Казват, че армията праща патрули да отмъстят за смъртта му. Вече започнаха наказателни действия. Скоро няма да остане нито един жив индианец, за да ни създава неприятности. Всички вождове ще бъдат принудени да се предадат заедно с хората си и ще бъдат затворени или екзекутирани.

— Точно от това се страхувам — измърмори Коул.

— Какво казахте?

— Нищо, нищо важно. Ами какво е станало с индианците? Колко са загубите им?

— Вестите пътуват бавно, но чух, че нямали големи загуби. Оттеглили се към Паудър Ривър с ранените и убитите.

— Благодаря, че свършихте работата толкова бързо — каза Коул. — Ще доведа воловете и ще ги впрегна. Искам да тръгна колкото може по-скоро.

— Сам ли тръгвате? Тук редовно минават кервани, през цялото лято. Един мина преди няколко дни. Може да успеете да го догоните, ако непременно сте решили да не чакате следващия.

— Благодаря. Няма да го забравя.

След час Коул беше на път към лагера, за да вземе Дона.

Намери я седнала под едно дърво, с пушка на коленете. Скочи да го посрещне, после се запъти любопитно към фургона. Не беше много голям, но сравнително удобен. Беше достатъчно дълбок, за да побере всичките им припаси, а бялото платнище изглеждаше достатъчно здраво, за да издържи на капризите на времето.

— Напълних бидоните с вода и натоварих провизиите. Тъй като не притежаваме мебели или лични вещи, има достатъчно място да спим вътре, когато времето е лошо. При хубаво време ще спим под звездите.

Дона си помисли, че навярно ще бъде чудесно да спи с Коул под звездите.

Лесно намериха пътя на керваните. Беше белязан от дълбоки коловози, оставени от стотици колела, отъпкан от краката на изселниците, запътили се на запад.

Първите няколко дни минаха, без да срещнат жива душа. По-късно започнаха да срещат по един-двама пътници. Пътят ставаше по-тежък, започнаха да изкачват височините. Две седмици след началото на прехода настигнаха кервана, който беше тръгнал от Боузман няколко дни преди тях. Коул се срещна с водача му и той ги покани да се присъединят. Коул побърза да се върне при Дона.

— Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност? — запита загрижено тя.

— Тези хора дори не знаят какво се е случило в Литъл Биг Хорн — отвърна той. — Може седмици да минат, преди да разберат. Дотогава ще са те опознали и няма да им прави впечатление, че си със смесена кръв.

Дона не беше толкова убедена.

— Сигурен ли си, че точно така трябва да постъпим?

— Много по-безопасно е да пътуваме с група. Когато някой фургон се повреди, все ще се намери човек да помогне да го поправят. Ще опитаме. Ако не потръгне, винаги можем да се отделим.

Дните се превърнаха в седмици. Пътят не ставаше по-лек. Фургоните се чупеха. Хората се разболяваха и мряха. На всичкото отгоре жените от кервана се държаха студено към Дона. Повечето от тях бяха изпитали индианските жестокости или бяха чували за тях, затова презираха метисите наравно с индианците. Поради тази причина тя се задоволяваше с компанията на Коул. Знаеше, че търпимостта, които изселниците проявяват към нея, са само заради него.

Коул беше незаменим. Ходеше на лов и разпределяше улова по равно на всички семейства. Когато някой имаше нужда от помощ, му помагаше, ако възникнеше нужда от съвет, обръщаха се към него. Дона усети, че с всеки изминал ден се влюбва все повече. Редовно се любеха и Коул винаги изливаше семето си извън тялото й. Надеждата й, че може да е заченала дете от него, беше попарена, когато получи ясно доказателство, че не е бременна. Сигурно така беше по-добре, но тъжеше за детето, което никога нямаше да има.

Дона научи, че Коул е пратил от Боузман телеграма на сестра си, за да я предупреди, че й идва на гости, и се запита дали е споменал, че води със себе си жена, която не е негова законна съпруга. Независимо дали го беше сторил, или не, тя още се боеше от срещата със семейството на Коул. Дали щяха да я харесат? Едно беше сигурно: когато Коул замине, тя нямаше в никакъв случай да натрапва присъствието си на роднините му.

Дона се чудеше дали сестрата на Коул има предразсъдъци спрямо индианците. Дали фактът, че тя е метиска, ще я направи по-малко желана в дома на Ашли? По какъв начин ще я представи Коул? Пред закона тя не беше негова съпруга. Дали семейството му ще я смята за негова курва? Толкова много въпроси и толкова малко отговори. Оставаше й само да чака, за да разбере.

Пътуването до Орегон трая шест усилни седмици от деня, в който излязоха от Боузман. Напуснаха кервана в Орегон Сити, сбогуваха се със спътниците си, някои от които продължаваха на север, към Вашингтон. Останалите щяха да продължат на запад до крайбрежието на Орегон.

Оставиха фургона и воловете в конюшнята и се отправиха на коне към къщата на семейство Мактавиш. Коул, както изглежда, добре познаваше пътя, защото уверено я поведе по криволичещите улици към покрайнините на града.

— Те не живеят ли в града? — запита Дона.

— Преди няколко години си построиха голяма къща близо до дъскорезницата. Не е далече.

Завиха по тясна просека сред високи борове, ели, смърчове и кедър. След малко пред тях се изправи една къща. Солидно построена в полите на гъсто обрасли с гора хълмове, двуетажната сграда с дървена обшивка идеално се вписваше в околността. Дона зяпна смаяна, когато наближиха. Никога не беше виждала по-голяма или по-разкошна къща.

— Красива е… и толкова голяма — каза тя с явно страхопочитание. Тук се усещаше не на мястото си.

Коул се засмя.

— И Ашли мислеше така, но Танър искаше да построи къща специално за нея. Настоя да й издигне най-красивото жилище от тази страна на Мисисипи.

— Сигурно много я обича — изрече замислено Дона. — От малки ли се познават?

— Ами — изсмя се Коул. — Казали на Ашли, че няма да я приемат в кервана, понеже нямала съпруг или семейство да я придружава, затова тя платила на Танър, за да се ожени за нея.

Дона зяпна невярващо.

— Купила си е съпруг? За това сигурно се иска много смелост.

— Има и още нещо. Не познаваш Ашли. Когато си науми нещо, не допуска никой да й попречи. Бях затворен във Форт Бриджър за престъпление, което не бях извършил, и Аш беше твърдо решила да възстанови честното ми име.

— И направи ли го? Искам да кажа, възстанови ли честта ти?

— В известен смисъл. За съжаление, била пленена от Бягащия лос, преди да стигне форта. Като я видял, решил, че това е онази червенокоса жена с магически способности, която им била обещана в едно видение на шамана. Индианците я нарекли Пламък.

— Сестра ти е била пленена? Как се е измъкнала? Ти ли я спаси? Не, не си могъл, бил си в затвора.

— Това е друга история. Танър дойде във форта да търси помощ от армията, за да спаси Ашли и в края на краищата се озова в моята килия в затвора. Намерихме селото на Бягащия лос, но самите ние се озовахме в плен. — Замълча, после продължи замислена. — Така срещнах Утринна мъгла.

— Как избягахте? И как станахте толкова добри приятели с Бягащия лос, щом си бил негов пленник?

— Срещнах Утринна мъгла и се влюбих в нея. Тя отговори на чувствата ми и малко след това двамата се съединихме според индианския обичай. Но това е само половината от историята. Спомняш ли си кичура червена коса в плитката на Бягащия лос? — Дона кимна. — Това е неговият талисман за късмет, даде му го Ашли, за да му носи щастие. Не е престанал да го носи. Той пусна Ашли и Танър да си идат, но аз исках да остана с Утринна мъгла. Тогава се случи нещо и се наложи да замина.

— Какво стана?

— Извършителят на убийството, за което обвиниха мене, дойде в селото да търгува с индианците. Аз го върнах във форта, за да бъде съден и да очистя доброто си име. Не исках властите да ме издирват до края на живота ми. Преразгледаха делото и ме оневиниха. Това отне повече време, отколкото бях очаквал, затова не можах да се върна при Утринна мъгла толкова скоро, колкото ми се искаше.

Той спря, трудно му беше да продължи.

— Докато ме е нямало, селото било нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла била убита. Тя носеше моето дете.

Дона усети болката му като своя.

— Това беше преди осем години — продължи Коул. — Бягащият лос предложи да остана с неговото племе, докато съм в траур. Научих много неща, които иначе никога нямаше да науча. Задължен съм на Бягащия лос и на неговите хора за много неща.

— Защо си тръгна оттам?

— Бягащият лос отведе племето си в резервата. Време беше да си тръгна. Намерих работа в детективската агенция „Пинкертон“, после дойдох за малко в Орегон, за да се видя с Ашли и Танър. Последните две години изпълнявах специални задачи за железниците.

— Благодаря ти — отрони Дона.

— За какво?

— Защото ми разказа това. Сега по-добре мога да те разбера. Утринна мъгла сигурно е била изключителна жена. Бих искала… — и смутено замълча.

Коул я погледна внимателно и изведнъж разбра, че не може да си припомни чертите на Утринна мъгла. Това го уплаши. Нейният образ бе вървял с него толкова дълго, че той не можеше да си представи живота без него. Но в този миг си спомняше само колко много обича да се люби с Дона, колко нежно се притиска тя към него и как вика името му, когато той я доведе до кулминация. Разтърси глава, опитвайки се да потисне неутолимата си жажда за Дона, която го съпътстваше навсякъде.

Междувременно бяха стигнали до къщата и Дона видя смутена как една огненокоса жена излиза на прага, за да ги посрещне. Тя беше толкова красива, че на Дона й секна дъхът. Почувства се безлична и обикновена пред ярката, сияйна красота на сестрата на Коул. Все едно виждаше него, но в женски вариант.

Коул скочи от коня си и отвори широко обятия. Сестра му се втурна да го прегърне, а в зелените й очи блеснаха сълзи. Коул я прегърна здраво и Дона си пожела да задържи за себе си поне малка частица от любовта, която Коул изпитваше към сестра си.

Дона стоеше отстрани, наблюдавайки вълнуващата среща между брат и сестра. Те бяха здраво свързани, осъзна тя и изведнъж се почувства като натрапница. Запита се дали косата на Коул някога е била също толкова ярка като тази на сестра му. Жив пламък беше единственото вярно сравнение, което Дона можа да измисли за косата на Ашли. Нищо чудно, че Бягащият лос я е смятал за нещо като богиня.

Ашли и Коул се отделиха един от друг, но без да пускат ръцете си, и се гледаха усмихнати.

— Променил си се — каза Ашли. — Лицето ти е станало по-сурово, остаряло е. — Пипна мускулите на ръцете му й се засмя. — И тялото ти е станало по-силно. Срамота, че толкова рядко се сещаш да ни дойдеш на гости. Четири години! Трябва да видиш новата си племенница. Замина, когато тя още не се беше родила.

— Сега съм тук — каза Коул. — Господи, колко се радвам да ви видя.

Прегърна я отново. Ашли погледна над рамото му и забеляза Дона, застанала зад него.

— Не си сам — каза тя с лека изненада. — Къде ти остана доброто възпитание, Коул? Коя е жената с тебе?

Очите на Ашли, които толкова приличаха по цвят и форма на тези на Коул, блеснаха любопитно. Последния път, когато бе видяла брат си, той още тъгуваше за мъртвата си съпруга. Когато му бе подхвърлила, че трябва да си намери друга жена, той й бе казал, че никога няма да се ожени повторно, че никога няма да има деца, след като Утринна мъгла е мъртва. Ашли бе убедена, че времето ще излекува разбитото му сърце. Но годините минаваха, Коул все така живееше сам и тя се бе отчаяла, че някога ще го види да се влюби в друга жена.

Коул направи крачка към Дона.

— Това е Дона. Моята… съпруга. Дона, това е Ашли, близначката ми.

— Твоята съпруга! — възкликна Ашли, смаяна и зарадвана. — Аз не… но защо не ни писа, че си се оженил?

Дона погледна стреснато към Коул. Как може да я представя като своя съпруга, след като всъщност не са женени? Какво ще си помисли Ашли за нея, като научи истината?

— Много ми е приятно — каза тя накрая, след като си върна дар слово. — Надявам се да не преча.

Когато първоначалното смайване премина, Ашли си припомни доброто възпитание.

— Нищо подобно. Време беше Коул да намери жена, която да обикне. Вие сте много симпатична. Елате, сигурно сте изморени от това дълго пътуване.

— Къде е Танър? — запита Коул, влизайки вътре заедно с Ашли.

— Двамата с Прайс отидоха в дъскорезницата. Синът ни ще тръгне по стъпките на баща си. Винаги, щом е възможно, ходи с Танър в дъскорезницата, макар да е само на шест години.

— А племенницата ми? Как е тя?

— Лили е много добре — каза Ашли. — Цяла малка дама на осем години. Танър ужасно я глези.

— Наследила е май темперамента на майка си — пошегува се Коул. — Косата й червена ли е като твоята?

— Не, слава на бога. Чисто черна е, като на баща й. Косата на Прайс прилича на твоята. Не е яркочервена, по-скоро като махагон. Скоро ще ги видиш.

Дона нямаше думи, за да опише къщата. Дневната бе по-голяма от нейната предишна колиба. Бе изненадана, че не видя луксозни вещи, нищо претенциозно. Обзавеждането се състоеше от солидни мебели, лъщящи от чистота, издути канапета, удобни столове и дебели килими по пода.

Стаите, които видя, бяха просторни и удобни. Но въпреки всичко домът излъчваше повече разкош, отколкото беше свикнала, и това донякъде я притесняваше.

— Обзалагам се, че сте прегладнели — каза Ашли, забелязвайки тънката фигура на Дона. — Коул, ти да не държиш жена си гладна? Доста е слабичка.

— Винаги съм била слаба — каза Дона в стремежа си да оневини Коул.

— Сега ще ви покажа вашата стая. Можете да си починете, докато приготвя нещо за хапване. Основното ни хранене е привечер, когато Танър се върне от дъскорезницата. Елате.

Тя я поведе нагоре по стълбите, бъбрейки оживено.

Стаята беше просторна и красиво обзаведена. Центърът й беше огромното легло, покрито с шарен юрган. Освен него имаше стойка с леген и кана за миене, бюро, скрин, два стола и гардероб — лъскави и готови за употреба.

— Надявам се тук да ви е удобно — каза загрижено Ашли. — Това е най-хубавата стая в къщата.

— Чудесно е — отвърна Дона, забелязвайки красивата гледка от прозореца.

Ашли се обърна към Коул. В очите й се забелязваше игриво пламъче.

— Не искате ли отделни стаи?

— Ще спя в стаята на съпругата си — отговори той и се ухили на сестра си.

— Така си и мислех — рече тя със също такава дяволита усмивка.

— По-нататък по коридора е банята — продължи да обяснява Ашли. — Има клозет, вана, течаща топла и студена вода. Танър е помислил за всичко. Изкопа кладенец и направи вятърна помпа, за да вкара водата в къщата. В килера има даже казанче за загряване на тръбите, през които тече топлата вода.

— Топла вода — повтори Дона смаяна. — И клозет. Никога не съм си мечтала за такива удобства. Сигурно е много скъпо да се направят тези неща.

— Дървосекаческият бизнес процъфтява. Танър изнася дървен материал за целия свят. Коул не ви ли е споменавал, че спечелихме доста пари от инвестициите в този бизнес? Сега, ако ме извините, отивам да сготвя нещо. Междувременно, може да вземете топла вана, ще се освежите след дългото пътуване. Ще се видим долу след около час.

— Защо й каза, че сме женени? — запита Дона, когато останаха сами. — Не ми се иска да лъжем сестра ти.

— Да не искаш да й кажа, че ще спим в една стая, без да сме женени?

Сините очи на Дона се разшириха, после се присвиха.

— Не, няма! Не сме длъжни да спим в една стая. Можеш да се настаниш в друга. В такава голяма къща сигурно има няколко стаи за гости.

— Няколко, ако добре си спомням. И нямам намерение да спя сам, докато съм тук. Спим заедно от няколко месеца. Още няколко седмици няма да са от голямо значение. Сега искаш ли вана, както предложи Ашли?

— С топла вода — каза мечтателно Дона. — Прекрасно.

— Ела, ще ти покажа къде е. — Той отвори вратата и я поведе по коридора към банята.

Дона остана изумена от модерната баня. Не беше виждала нещо, което да може да се сравни с подобен разкош. Докато ваната се пълнеше с вода, Коул й показа как се изплаква клозетът. Имаше умивалник с топла и студена течаща вода. Когато ваната се напълни, Коул излезе, за да я остави на спокойствие да използва клозета и ваната.

Дона влезе във ваната, наслаждавайки се на милувката на топлата вода. Намери един голям ухаещ сапун в сапуниерката и се насапуниса обилно. В очите й обаче влезе малко пяна. Тя посегна към хавлията, която бе окачила до ваната.

— Това ли търсиш?

Дона трепна.

— Коул, не съм те чула да влизаш. — Грабна хавлията от ръцете му, очаквайки той да си тръгне. Вместо това обаче го видя, че разкопчава ризата си. — Какво правиш?

— Танър е направил ваната достатъчно голяма за двама души. Ще се изкъпя заедно с тебе.

Свали ризата и смъкна панталоните.

Дона го загледа. Много пъти го беше виждала гол, но всеки път откриваше по нещо ново, на което да се възхити. Всичко у него й харесваше. Съвместното къпане в една вана обаче беше нещо ново. Нормално ли е мъжете и жените да се къпят заедно или Коул прекрачва границите на приличието? Реши да го попита.

— Това прилично ли е?

— За мене е. И Танър сигурно мисли така. Направи ми място.

Коул влезе във ваната, разплисквайки водата, и се настани срещу нея.

— Виж какво направи! Сестра ти ще се разсърди!

— После ще обършем. — Той взе хавлията от омекналите й пръсти. — Първо аз ще те изкъпя, после ти мене.

Направи обилна пяна и започна от стъпалото, проправяйки си път нагоре по крака към тъмния триъгълник на мястото, където се срещаха бедрата. Не спря там, прехвърли се на другото стъпало и започна бавно да сапунисва все по-нагоре и по-нагоре. Когато стигна до нежния й център, леко го разтвори с пръсти.

— Коул! Какво правиш?

— Каквото трябва.

Пръстът му се пъхна в нея. Той затвори очи, наслаждавайки се на топлата стегната цепнатина, която плътно обхващаше пръста му.

— Не бива да правиш това. Може някой да дойде и да ни види.

Но би умряла, ако той престанеше.

— Заключих вратата.

Той пъхна още един пръст. После започна да ги движи напред-назад, усмихвайки се, когато тя изстенваше и повдигаше ханша си, за да се нагоди към търсещите му пръсти.

— По-спокойно, скъпа — прошепна той. — Не бързай толкова. — Беше се втвърдил болезнено почти веднага, както обикновено, когато се любеше с Дона. Откога това бе станало така необходимо за него, запита се той разсеяно. — Знам какво харесваш. Довери ми се и ще ти го дам.

Със свободната си ръка галеше гърдите й, търкайки зърната с палец и показалец, и гледаше как страстта преобразява красивото й лице. Господи, колко обичаше да я гледа такава, разгорещена за него, само за него.

Дона цялата гореше. Изстиващата вода не можеше да охлади огъня, който Коул бе подпалил в нея. Той я тласкаше към ръба на усещанията, умелите му пръсти я опияняваха. После изведнъж ръцете му се отделиха от тялото й. Тя извика разочаровано, искаше той да продължава, искаше ръцете и пръстите му.

— Знам какво искаш, скъпа — промълви Коул, вдигна я и я настани на скута си с лице към себе си.

Повдигна се леко нагоре, врязвайки се в нея. Беше твърд и набъбнал, но се плъзна съвсем леко в нея.

Коул обхвана ханша й и я притисна надолу, като в същото време повдигна слабините си нагоре. Повтаряше движението отново и отново, нейната мекота го притискаше отвсякъде, карайки соковете му да прииждат и да го изпълват.

— Хайде, скъпа, хайде.

Гласът му бе неузнаваем, лицето му измъчено от сладко напрежение. Когато прилепи устни към гърдата й и я засмука, тя направо подлудя.

Дона почувства кулминацията да се приближава, надигайки се от пръстите на краката. Отметна назад глава, отворила уста в безмълвен вик, давайки му всичко, което той искаше, всичко, което можеше да му даде.

Кулминацията на Коул започна още преди тази на Дона да бе завършила. Но когато той поиска да излее семето си извън нея, тя не му позволи. Стисна крака около кръста му и заби неговата мъжественост толкова дълбоко в себе си, колкото беше възможно, без да я заболи. Той извика дрезгаво и избухна вътре в нея, а силните му тръпки разплискаха водата от ваната по пода.

— Защо не ми позволи да се дръпна? — запита Коул, когато дишането му се успокои.

— Исках да си в мене колкото може повече.

Той я погледна изпод вежди.

— Това беше глупаво от твоя страна и безразсъдно от моя. — Повдигна я и се отмести. — Дотук имахме късмет. Опитвах се да те предпазя да не заченеш. Май стана време да слизаме. Ще почистя тук, докато ти се облечеш.

След петнадесет минути Дона и Коул слязоха заедно в дневната. Ашли ги чакаше. Погледна Дона и не можа да се удържи да не се усмихне. Лицето й беше цялото зачервено, дишането й още не се бе върнало към нормалния си ритъм. Не беше трудно да се отгатне какво са правили двамата. Коул имаше доволния изглед на котарак, който току-що се е налапал с наденица.

— Починахте ли си? — запита Ашли с престорено невинно изражение. — Надявам се леглото да е било удобно.

— Много добре знаеш, че не сме си почивали — отвърна той с хитра усмивка.

— Коул! — възкликна Дона, смутена от безсрамието му.

Ашли се засмя сърдечно. Много се радваше да види Коул в такова настроение. След последното му посещение бе започнала да се тревожи, че никога няма да прежали Утринна мъгла. Сега беше съвсем ясно, че обича новата си жена, и това бе най-приятното откритие за Ашли. Коул не бе споменал за смесената кръв на Дона, но не беше трудно да се види, че е метиска. Интересната комбинация от сини очи и златиста кожа я правеше привлекателна.

— Не се притеснявай, Дона. Коул винаги си е бил малко цапнат в устата. Не можеш да си представиш колко се радвам да го видя пак такъв. Страхувах се, че никога няма да се възстанови след смъртта на Утринна мъгла. Беше съсипан. — Тя видя изплашения израз в очите на Дона и веднага съжали за думите си. — Извини ме. Не исках да възкресявам миналото.

— Няма за какво да ти прощавам, Ашли. Знам всичко за Утринна мъгла и колко я обича Коул.

— Колко я обичаше — поправи я Ашли. — Тя е мъртва. Радвам се, че Коул е намерил друга жена, която да обича. Той много те обича, виждам го.

Дона прехапа устни, за да не се разтреперят.

— Ашли, аз…

— Стига сме говорили за това — намеси се Коул. — Кога ще видя племенницата си?

Нервираше се, когато заговореха за любов пред него. Едва-що бе започнал да се ориентира в чувствата си към Дона и още не разбираше силните емоции, които тя събуждаше у него. Не беше сигурен, че иска да ги разбере.

— Ако не греша, Лили идва — каза Ашли. — Учеше си уроците горе.

Едва бе изрекла тези думи, и по стълбите изтрополи едно кълбо от енергия. Щом зърна Коул и Дона, замря на най-долното стъпало с развети тъмни къдрици.

— Това са вуйчо Коул и вуйна Дона — каза Ашли, побутвайки детето напред. — Поздрави ги, скъпа.

Лили направи неумел реверанс, после се усмихна мило на Коул. Един ден ще подлудява мъжете с тези зелени очи и пленителна усмивка, помисли Дона. Нищо чудно, че баща й трепери над нея.

— Много се радвам да те видя, Лили — изрече Коул, наведе се и целуна бузата на момиченцето. — Някой казвал ли ти е, че си истинска чаровница?

— Само татко — изчурулика тя. Обърна се към Дона и я заразглежда със сериозни очи. — Вуйна Дона жена ли ти е?

— Да — отвърна Коул и хвърли бърз поглед към Дона, който можеше да се тълкува всякак.

— Прилича на индианка — забеляза Лили с невинността на осемгодишно дете.

Ашли пребледня от смущение.

— Аз съм наполовина индианка — каза Дона, запълвайки внезапната неловка пауза.

— Извини я — изрече Ашли. — Лили е любопитно дете.

— Няма нищо. Свикнала съм хората да ме заглеждат. Само докато живях при племето на Бягащия лос, никой не ме забелязваше.

Ашли се обърна към Коул:

— Защо не си ми казал, че си се върнал в селото на Бягащия лос?

— По-късно ще ти обясня — каза той, сядайки до масата. — Ужасно съм гладен.

Докато се хранеха, Коул разказа накратко на сестра си за посещението при племето на Бягащия лос. Нарочно пропусна да спомене, че е завел Дона в резервата с намерението да я остави да живее с индианците.

— Чухме за битката при Литъл Биг Хорн — отбеляза Ашли. — Бягащият лос беше ли там? Участва ли в битката? Съжалявам, че не си могъл да направиш нищо, за да накараш индианците да слязат от бойната пътека. Никак не би ми било приятно, ако Бягащият лос и племето му са пострадали.

— Не съм чул нищо, само това, че е имало битка и Седма кавалерийска армия е била унищожена. Бягащият лос още носи твоя талисман. Вярва, че го пази. Моля се да е така.

Замълчаха, всеки потъна в собствените си мисли и грижи. Накрая Ашли се обади:

— Къде се запозна с Дона? Откога сте женени? Тя от племето на Бягащия лос ли е?

— Случиха се много неща, за които не знаеш — отвърна Коул. — Бягащият лос ме помоли да остана до пролетта и аз се съгласих. Надявах се, че ако остана, ще мога да го убедя да не се присъединява към Лудия кон и другите вождове при Литъл Биг Хорн. Двамата с Дона дори отидохме там с тях, за да мога да говоря с вождовете и да ги помоля да се върнат в резерватите. Но не можах да ги накарам да променят решението си.

— Ами Дона? — запита отново Ашли, настоявайки за отговори, които Коул явно не бе склонен да дава. — Знам, че е метиска. Но не ми каза къде сте се срещнали.

Дона погледна любопитно Коул, чудейки се какво ли ще обясни на сестра си.

— Срещнах я в Додж Сити.

Ашли чакаше той да продължи. Но когато Коул си замълча, тя запита:

— Само това ли ще ми кажеш?

— Засега.

Тя се вгледа внимателно в лицето на брат си и разбра, че няма смисъл да настоява повече. Когато Коул пожелаеше, тогава щеше да й разкаже.

Дона преглътна мъчително, задавяйки се от надигналата се в гърлото й буца, и се съсредоточи върху храната. Питаше се защо ли Коул не казва на сестра си истината. След като той си заминеше оттук, тя ли трябваше да й обясни, че в действителност двамата не са женени?