Жената на разбойника

1.

Додж Сити, Канзас — август 1875

Коул Уебстър седеше в храстите, опрял пушката на една скала, а присвитите му зелени очи следяха неотстъпно колибата от неодялани греди на брега на река Арканзас. Кръвта препускаше лудо във вените му. Все същото, помисли си той. Цели три години, откакто работеше като детектив в агенция „Пинкертон“, никога не бе почувствал див възторг от преследването и залавянето на престъпниците.

Нямаше по-добър следотърсач от него. Беше се учил от сиуксите. И тези умения му послужиха доста добре в работата, с която се бе заел, след като посети сестра си и съпруга й през 1872 година. Детективската работа запълваше празнотата, настанила се в душата му след смъртта на Утринна мъгла. Харесваше му да пътува до местата, където трябваше да разследва престъпления или да издирва откраднати неща. Сега работеше за железницата, издирваше парите, откраднати от „Юниън Пасифик“ в дръзкия набег близо до Додж Сити, осъществен от бандата на Коб. Бандата, която действаше в и около града, наскоро бе обрала няколко влака и продължаваше да се изплъзва от ръцете на закона. Коул бързо се бе ориентирал към Били Коб, главатаря на разбойниците. След няколко дни разузнаване бе разбрал къде е скривалището на бандита — усамотена местност на запад от Додж Сити, и сега беше напълно сигурен, че разбойникът е сам в колибата. Коул се загледа в рушащата се постройка, размишлявайки дали да се втурне вътре или да чака копелето да се покаже отвън. Не беше длъжен да закара Коб жив при шерифа, стига да намери това, което онзи бе откраднал миналата седмица. Участниците бяха четирима. Единият кондуктор бе разпознал Коб, понеже го беше виждал на един афиш с надпис „Търси се“. След обира бандата се бе разделила. Коул бе проследил Коб до скривалището му на брега на река Арканзас.

Той се напрегна, когато дочу задавен писък от колибата. Стисна по-здраво пушката. Писъкът премина в жален вой, но Коул остана на място. Би се обзаложил, че Коб е сам в колибата. Но неочакваният звук го сепна, а това се случваше рядко. Пребиваването му при сиуксите го бе научило да скрива чувствата си и да бъде спокоен, каквото и да става.

Надигна се и се приготви да се промъкне до колибата, когато вратата й изведнъж се отвори и Били Коб изскочи навън. С буреносно изражение на грозната си физиономия той се метна на седлото и отпраши в луд галоп. Коул скочи и се хвърли към собствения си кон, вързан наблизо. Ако Коб носеше парите у себе си, не биваше да го остави да избяга.

Конят на Коул изскочи от рядката горичка, която растеше покрай брега на реката, и препусна по тревистата прерия, заобиколена от ниски хълмове и скалисти възвишения. Коб не се виждаше. Коул изруга и дръпна юздите, защото разбра, че е попаднал в засада. Разбойникът сигурно го е чул да препуска по петите му и се е скрил зад огромните скали, надвиснали от двете страни на пътя. Почувства тръпки в тила, когато видя слънцето да се отразява в нещо лъскаво на няколко крачки вляво. Не беше ли пушката на Коб? Коул пришпори коня, нададе бойния вик на сиуксите и прилепна до стройните хълбоци на Боеца. Животното препусна, направлявано от умелата му ръка.

Когато се спусна право към мястото, където се криеше Коб, край ушите на Коул профучаха няколко куршума. Някои биха го нарекли изключително безразсъден, други — безстрашен, но истината беше, че той бе свикнал с опасността и често рискуваше живота си.

Коул извади пушката от калъфа на седлото, защото знаеше, че е достатъчно близо, за да отговори точно на стрелбата на Коб. Не искаше до го убива, ако не се налага. Разбойникът му трябваше жив, за да каже къде са парите от влака, ако не се намерят сега у него. За нещастие, един от куршумите на Коул рикошира в скалата зад Коб и прониза сърцето му откъм гърба. Той умря моментално.

— Дяволите да го вземат! — изруга Коул, когато стигна при Коб и видя, че куршумът му го е улучил смъртоносно. — Ама че късмет! — измърмори кисело, след като претърси дисагите на мъртвеца и намери само малко пари и златна гривна с рубини.

Натовари тялото на Коб на седлото на коня му и го откара в Додж Сити. Предаде го на властите и се отби при шерифа, за да съобщи за смъртта на разбойника.

— Има награда за главата на Били Коб — каза шериф Тайлър.

— Ще дойда да си я взема, като намеря откраднатото от влака. Коб не носеше нищо със себе си, затова предполагам, че още е в скривалището му. Сега отивам право там.

Шериф Тайлър се изненада.

— Не ми казвай, че копелето е имало някакво скривалище наоколо! Никога нямаше да предположа, че се е окопал толкова близо до Додж Сити. Ами останалите от бандата му?

— Разделиха се. Партньорът ми е по следите им.

— Онзи може да е поверил плячката на някого от бандата.

— Залагам и последния си долар, че Коб я е взел със себе си, когато бандата се раздели. Дългичко ще трябва да чакат за своя дял. Ти за всеки случай бъди нащрек.

— Ще си държа очите отворени, Уебстър. Аз винаги си сътруднича с железницата. Благодарение на нея Додж Сити процъфтява и всички оценяваме това. Надявам се да намериш парите. Аз ще се погрижа да проследят останалите бандити. Месеци наред вече ги търся. Изчезват веднага щом ограбят някой влак и се появяват едва когато са замислили ново нападение. Искаш ли да дойда в колибата с тебе?

— Не, няма нужда. Ще намеря откраднатото, дори ако трябва да преобърна колибата и околностите й с главата надолу.

Тайлър кимна.

— Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— А, още нещо, шерифе. Ако партньорът ми се появи, кажи му къде съм. Казва се Санди Джонсън.

Обясни на шерифа къде се намира колибата и тръгна. Нямаше представа колко време ще му отнеме търсенето на парите, но със сигурност нямаше да се откаже, преди да е открил и последния петак.

Коул се приближи предпазливо към колибата. Шумът, който беше чул, преди Коб да излезе, му подсказваше, че вътре има някой. Когато огледа пристройките, откри оседлано муле, но не и коне. Спря пред вратата на колибата, с ръка на приклада. Вдигна резето и бутна вратата. Отначало малката колиба му се видя празна. После забеляза жената, свита в тъмния ъгъл като изплашена сърна.

Дългата й до кръста черна коса падаше разбъркана пред лицето и закриваше чертите й. Той я загледа объркано. Спомни си за друга жена със също такава черна коса, непрогледна като нощта. Жена, която бе обичал повече от собствения си живот.

— Утринна мъгла…

Думите се изплъзнаха от устните му като милувка. Но щом изрече на глас името на любимата си, това го върна в действителността.

— Коя си ти? Какво правиш тук?

Жената в сянката се сви още повече. Коул не разбра дали е от облекчение, или от страх. Дръпна я да излезе напред, но тя остана вкопана в тъмния ъгъл.

— Няма да ти сторя нищо. Можеш ли да говориш? Коя си ти? Какво правиш тук?

Чу я да въздъхва и видя как изправя рамене.

— Мога да говоря. Помислих те за Били.

Гласът й беше мек и приятен; звукът погали слуха му като топъл мед.

— Излез на светло да те видя.

— Ти приятел на Били ли си? Не съм те виждала досега. Били го няма.

— Знам, че го няма. Успокой се, не съм приятел на Били Коб. Ти негова жена ли си?

Тя се поколеба.

— Да, съпругата му.

Коул изруга цветисто. Коб бил имал жена! И това ако не е върхът! Май трябваше да й съобщи, че е убил мъжа й. Надяваше се да не се разрази някоя истерия, защото сериозно се съмняваше, че би могъл да се справи.

Жената излезе от сянката; лицето й не се виждаше от гъстите черни коси.

— Човек на закона ли си?

— Може да се каже. Как ти е името?

— Дона. Ще заведеш ли Били в затвора?

Изглеждаше крехка и беззащитна и на Коул му дожаля за нея. Би ожалил всяка жена, която е била принудена да живее с човек като Коб.

Макар че не можеше да види лицето й, дрезгавият й глас го омая. Но той се отърси от внезапното вълшебство и поде:

— Няма как да го кажа по-меко, госпожо Коб — мъжът ти е мъртъв.

Дона вдигна рязко глава, разкривайки пред Коул огромните си сини очи… и покритото си с белези лице. Той ахна. Под двете й очи имаше огромни синини, а по високите скули личаха пурпурни петна. Подутите й устни бяха сцепени и още кървяха.

— Не ме наричай госпожа Коб. Мразя това име.

— Ах, кучият му син! Коб ли ти направи това? Много бързо умря — изрече Коул със свиреп тон. — Трябва да те види лекар.

Дона поклати глава.

— Не, ще ми мине. И друг път съм била така. Сигурен ли си, че Били е мъртъв?

В гласа й потрепна надежда.

— Вече навярно е заровен в гробището Буут Хил. Предадох трупа му лично.

— Кой го уби?

Коул трепна. Да не би да е обичала онзи мизерник? Явно и преди я е млатил така. Какво кара жените да живеят с подобни типове?

— Аз. Съжалявам. Не исках да го убивам. Бих предпочел да го пленя жив.

Дона се изсмя безрадостно.

— Не съжалявай. Аз се радвам. — Дълбоко в себе си тя дори ликуваше. Радваше се от дън — душа. В проблясъка на очите й се долавяше дори някаква лудост. — Толкова го мразех тоя звяр!

Стройното й тяло трепереше от едва сдържани чувства. И още нещо.

Трепереше от възторг.

— Защо си се омъжила за човек, когото ненавиждаш?

— Баща ми ме продаде на Коб преди пет години. Той можеше да ме получи от татко само ако се ожени за мене.

— Не си ли имала никакъв избор?

— Ако не си забелязал, господине, аз съм метиска. В наши дни индианците нямат особено голям избор.

— А майка ти? Не можеш ли да се върнеш при нейното племе?

— Майка ми е мъртва. Тя беше сиукска. Воините от племето на гарваните я пленили и после я продали на татко. Беше му наложница, той така и не се ожени за нея. Не знам нищо за индианците, освен езика на сиуксите, на който ме учеше мама.

— Защо те би Коб? Явно не е за пръв път.

Дона замръзна.

— Не искам да говоря за това. Ти защо си тук?

Тя излезе от ъгъла. Коул забеляза скованите й движения и се запита дали Коб не е натъртил и тялото й, освен лицето.

— Казвам се Коул Уебстър. Работя за железниците. Преди няколко дни твоят мъж ограби влака на „Юниън Пасифик“ някъде между Гардън Сити и Додж Сити. Взел е много пари. Проследих го до тази колиба и се надявах да намеря откраднатото. Видях го да излиза оттук и тръгнах след него. Разменихме по няколко изстрела и той падна убит, но откраднатите пари не бяха у него. Върнах се тук да ги потърся. Знаеш ли нещо за тях? Съвсем сигурни сме, че Коб ги е взел със себе си, когато се е разделил със своите хора.

Изразителните сини очи на Дона се отместиха от лицето на Коул.

— Били никога нищо не ми казва. Бях просто негова робиня. Готвех и чистех, понасях побоите му.

— И топлеше леглото му — добави Коул с лек сарказъм.

В мига, когато го произнесе, пожела да не бе отварял уста. Вгледа се в измъчените очи на Дона и видя в тях да проблясва слаба надежда. Нямаше причина да напомня на жената за бруталността на съпруга й в леглото или извън него. Насиненото й лице беше достатъчно ясно доказателство за това, колко е страдала.

Дона го загледа с празни очи. Лицето й се затвори, тя внезапно изгуби всякакво желание за разговори и се обърна.

Коул я погледна с присвити очи. Ключиците изпъкваха рязко под корсажа на износената й, развлечена рокля. Не различаваше нито талия, нито ханш под безформената дреха. Само загатнатите очертания на твърди, закръглени гърди напомняха, че под износения плат се крие женско тяло.

Втренченият поглед на Коул накара Дона да почервенее. Знаеше, че му се е видяла жалко подобие на жена, но това не я интересуваше. Колкото по-малко има вземане-даване с мъже, толкова по-добре. Ужасно се радваше, че Коб е мъртъв; много пъти през изминалите пет години беше мислила самата тя да го убие. Сега беше благодарна на мъжа, който свърши вместо нея това, което се бе страхувала да направи, но колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре. Що се отнася до парите… бяха си нейни. Били й дължеше толкова много за всичко, което бе понасяла като негова жена. Парите щяха да й помогнат да си изгради ново бъдеще.

— Сигурна ли си, че не знаеш нищо за ограбеното от влака? — настоя Коул.

— Били не ми казваше нищо.

Тя лъжеше и Коул го знаеше. Но не можеше да я обвинява, че иска да запази парите. Господ знае, заслужила ги беше. Но службата му изискваше да й ги вземе и да ги върне. Съчувствието нямаше място в живота, който си бе избрал. Някога не беше така, но смъртта на Утринна мъгла го бе променила завинаги.

Коул дръпна един разклатен стол, един от двата, които стояха на неравните си крака край кухненската маса.

— Седни, госпожо… мм… Дона. Мисля, че казваш по-малко отколкото знаеш. Задържането на тези пари е престъпление, дори да не си участвала в грабежа.

Дона го заобиколи предпазливо и кацна на ръба на стола.

— Казах ти, Били нищо не ми разправяше.

— Знаеше ли за нападението над влака?

Тя вдигна поглед към него и го заразглежда точно така, както той я бе разглеждал преди малко. Никога преди не беше виждала мъж с коса като неговата. Беше висок и строен. Макар че беше бял, кожата му имаше почти същия загар като нейния. Явно не се криеше от слънцето. И от физическите натоварвания също, реши тя, съдейки по развитите мускули на краката и тялото му.

Широките рамене опъваха вълнената му риза, а плътно прилепналите панталони очертаваха здравите, мускулести, дълги крака. Копринена кърпа на врата, кожен жакет и високи ботуши допълваха смайващата му външност, която би поразила всяка друга жена, но не и нея.

— Зададох ти въпрос, Дона — натърти Коул. — Знаеше ли за нападението над влака?

Дона завъртя объркано глава. Облиза подутите си устни и това припомни на Коул, че е понесла жесток побой, може би по-жесток, отколкото си представяше. Само безсърдечен мръсник може да разпитва пребита жена, а той още не беше паднал толкова ниско.

— Имаш ли някакъв мехлем? — запита той. — Дай да ти намажа лицето.

Дона го погледна с явно недоверие.

— Защо ще го правиш? Били никога не го е правил.

Коул изруга така яростно, че Дона отстъпи уплашена.

— Аз не съм Коб. Казах, че няма нищо да ти направя, и говоря съвсем сериозно. Къде е тоя мехлем?

Дона махна с ръка към шкафа. Коул стигна до него с две крачки, разрови се и намери кутийка с мехлем. В шкафа нямаше почти нищо друго. Той отваряше една след друга вратичките, но не откри никаква храна. Едва сдържа гнева си. Не беше свикнал да плаши безпомощни жени. Това момиче явно е било толкова малтретирано, че сега не иска да повярва на никой мъж. Доколкото липсата на храна в колибата беше някакво указание, значи Дона е била изтезавана не само с бой, ами и с глад. Запита се дали бандата на Коб е злоупотребявала и сексуално с нея. Беше сигурен, че е така.

Взе мехлема и го донесе на масата.

— Има ли вода тук? — Дона посочи с глава една делва до легена. — А чисти парцали?

— В чекмеджето. Няма защо да се притесняваш. Мога да се справя. Винаги съм се оправяла сама.

— Само мълчи и стой мирно.

Коул потопи парцала във водата и изми внимателно лицето на Дона, изненадан от слоя мръсотия, който се бе насъбрал върху него. Когато я изми, с изненада откри нежна златиста кожа, която щом белезите зараснеха, щеше да бъде безупречно гладка. Внимателно попи капките кръв, засъхнали по ъглите на наранената й уста, а когато тя трепна, в него се породи необяснимото желание да целуне раните й.

Дона мърдаше неспокойно, докато Коул докосваше нежно лицето й. Никой мъж никога не я бе докосвал така внимателно. Тя обаче знаеше защо го прави. Иска откраднатите пари и ще направи всичко, за да ги намери, дори ако трябва да се отнася към една пребита метиска така грижливо и внимателно, както никой мъж до този момент.

Коул гребна от мехлема и намаза раните й. Суровото му изражение и студеното спокойствие на движенията му никак не успокояваха Дона. Тя си помисли, че този мъж е твърде хладнокръвен, че се преструва, и го зачака да избухне.

Той продължи да я маже, усещайки напрегнатия поглед на сините й очи. Противоречиви чувства се бореха в него. Изпитваше състрадание и жалост към нея и колкото и да беше удивително, възхищаваше й се. Подозираше, че Дона лъже и че знае много добре за грабежа, както и къде са парите. Но ако не му каже, той е длъжен да претърси навсякъде, дори и ако тя възрази.

Стана и я изгледа спокойно.

— Готово. Ако мехлемът е добър, след няколко дни лицето ти ще е като ново. Защо те наби Коб?

— Няма да разбереш.

— Ще се опитам.

Тя поклати глава и рошавата черна коса се разстла по раменете й гърба й. Коул я загледа омаян, отново изплува споменът за любимата му Утринна мъгла. Запита се дали Дона е такава красавица, каквато вероятно беше. Чертите на лицето под синините и подутините бяха хубави. Имаше високи и ясно очертани скули, сините й очи грееха ярко, а миглите й бяха толкова гъсти и дълги, че се учудваше как изобщо си държи очите отворени. Сбърчи нос — малко вода и сапун щяха да дойдат тъкмо на място, да направят чудеса с външността й.

— Много добре. Засега ще оставим нещата така, понеже не искаш да говориш за това. Ако си в състояние, може би ще успееш да стъкмиш нещо за ядене. Утре ще започна да търся парите. Освен ако — и той я погледна втренчено — не спестиш неприятностите и на себе си, и на мене и не ми кажеш къде са скрити.

— Казах ти, Били…

— … не ти се е доверявал. Знам. Добре, както искаш. А какво става с яденето?

— Аз… тук няма…

Тя сви красноречиво рамене, отказвайки да го погледне в очите.

— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш. Че няма храна в колибата, нали? Коб те е оставял тук, без да се погрижи за тебе. Само се виж, станала си кожа и кости. Какво ядеш, когато него го няма?

Дона се зачуди какво да му отговори. Не й беше лесно. Били я оставяше на самотек. Не й даваше пари, така че нямаше защо да ходи до града. След известно време разбра, че той нарочно я оставя без пари. Не искаше тя да броди наоколо, събуждайки подозрение, и да привлече вниманието на пазителите на закона. Обикновено донасяше храна и тя трябваше да преживява така.

— Ловя риба и хващам малки животни, когато мога. Били обикновено донася храна, но този път дойде с празни ръце. Не можеше да иде в града за храна, страхуваше се да не го познаят.

— В дисагите ми има това-онова. Ще го донеса и можеш да сготвиш нещо за двама ни. Не е много, но ще стигне, докато намеря нови припаси от града.

— Не се тревожи. Няма да стоиш дълго. Тук няма никакви скрити пари. Били сигурно ги е дал на някого от бандата си да ги пази.

Коул изсумтя презрително.

— Знаеш, че Били няма да постъпи така. Плячката е тук, Дона, залагам живота си.

И той излезе от колибата.

Тя стана с мъка от стола. Гърбът я болеше ужасно от ударите на Били. Отново се бе опитал да бъде мъж с нея, но без успех. Все същото. Нищо не се бе променяло в петте години на брака им. Вместо да припише сексуалната си немощ на раната, която бе получил в един банков обир, преди да се оженят, той обвиняваше Дона, че не е достатъчно женствена, за да го възбуди. И резултатите бяха все едни и същи — побой. Утоляваше сексуалната си жажда, като я налагаше с юмруци, а когато се умореше, сваляше колана и започваше да я бие с него по гърба и където свари, докато не капнеше от умора.

Слава богу, че се връщаше рядко в скривалището си, помисли Дона, докато сипваше последното кафе в кафеничето и палеше печката с последните дърва.

Единственият лукс в колибата беше готварската печка и тя непрекъснато благославяше предишните обитатели, че са я оставили. Печката осигуряваше благословена топлина през зимата, когато снегът, носен от вятъра, проникваше през цепнатините в стените и край капаците на прозорците.

Коул се върна с една пълна торба и я остави на мивката.

— Не е много. Малко картофи, една глава лук, бекон и фасул. Ще се справиш ли?

Дона се изсмя безрадостно.

— Това е много повече, отколкото някога съм имала.

Коул се извърна, не можейки да скрие жалостта, която почувства към нея.

— Трябва да се погрижа за коня си. Ще се намери ли малко сено за Боеца?

— Има сено колкото искаш. Били се грижеше за животните си по-добре, отколкото за мене.

Коул изпухтя възмутено, стреснат от картината, която извикаха думите й. Какво ли я правил този мръсник с нея, освен че я е налагал на воля? Дона беше плашлива като младо жребче, не вярваше на мъжете, така малтретирана, че не беше за вярване. Беше като крехка, счупена кукла, със съсипан дух и разстроена до непоправимост душа.

Дона знаеше какво мисли Коул, но това не я интересуваше. Нека си мисли, че е безпомощна; това й беше изгодно. Нека вярва, че духът й е сломен, че няма капка смелост. Именно тя ще се смее последна, когато напусне колибата с откраднатите от Били пари. След ужасния днешен побой бе разбрала, че вече не може да продължава така. Беше го проследила, когато скриваше плячката от обира, още в деня, когато пристигна в колибата, и се молеше само да замине по-скоро по някаква работа, за да може да вземе парите и да избяга.

За нещастие ръката на Били се оказа по-тежка от обикновено и този път й трябваше повече време, за да се съвземе от боя. Когато успя да се надигне на крака, бе дошъл Коул Уебстър и временно бе осуетил плановете й. Сега трябваше час по-скоро да се отърве от пазителя на закона, преди да са дошли ония от бандата на Коб, за да вземат своя дял от плячката.

Дона започна сръчно и бързо да готви ядене с продуктите, които бе донесъл Коул. Изпържи бекона и използва останалата в тигана мазнина, за да изпържи лука заедно с картофите. Имаше достатъчно брашно за питки, тя ги замеси и ги пъхна във фурната да се опекат. Когато Коул влезе отново в колибата, завари вечерята на масата. Нахраниха се мълчаливо, заети със собствените си мисли.

— Хубаво беше — каза Коул, като се облегна назад и изпи последната глътка кафе.

— Благодаря.

Дона обра малкото мазнина в чинията си със залък. На масата бе останала една последна питка и тя я погледна лакомо. Коб обаче я беше свикнал да не посяга към нищо, което той би могъл да поиска за себе си. Понякога я караше да го гледа, докато яде, само за да я унижи, задето не е успяла да го задоволи сексуално.

Коул видя накъде гледа и преглътна буцата жалост, заседнала в гърлото му.

— Нищо повече не мога да хапна. Изяж тая питка. Ще ида утре рано сутринта в Додж за провизии. Към обед ще съм тук.

Дона кимна. Гордостта беше за глупаците, а тя не беше глупачка. Беше от оцеляващите. Щеше да оцелее след посещението на Коул. И щеше да има пари, за да си купи всичката храна, която може да изяде.

— Нямам пари, за да платя за храната — каза тя, облизвайки последните трохи от пръстите си.

Когато зърна розовото езиче на Дона да обира трохите от пръстите й, тялото на Коул реагира така, както никога не би предположил. Размърда се и се опита да не мисли за другите неща, които тя би могла да прави с езика си. Та това момиче беше жена на разбойник, за Бога. Волно или неволно, беше спала с Коб и Господ знае с още колко други мъже. Излъга за парите; той беше сигурен, че е участвала в бандата наравно с останалите.

— Не съм ти искал пари. Не очаквам да ме храниш, докато стоя тук. В шкафа ти няма нищо, ти самата едва се изхранваш. Разбира се — подхвърли той, — можеш да спестиш и на двама ни много неприятности, ако ми покажеш къде Коб е скрил парите.

— Щях да ти кажа, ако знаех — погледна го нацупено Дона. — Хайде, търси, нищо няма да намериш. Защо не си тръгнеш още сега? Само ще си загубиш времето с това търсене.

— Добър опит, Дона, но няма да се хвана. Имам нюх за тези неща и той ми казва, че парите са тук. Плащат ми, за да ги открия, и проклет да съм, ако не го сторя. Много по-лесно щеше да е и за двама ни, ако ми сътрудничиш. Няма защо да си вярна към Коб след всичко, което ти е направил. Какво смяташ да правиш, да дадеш парите на бандата, след като задържиш дела на Коб?

Не, ще ги задържа всичките, помисли Дона. И запита, вече на глас:

— Колко смяташ да останеш тук?

— Колкото трябва. — Той се обърна към вратата. — Ще спя вън в сеното. Лека нощ, Дона.

Тя го загледа как излиза и повдигна ъглите на устата си в презрителна усмивка. Точно когато най-накрая й се случи нещо хубаво, тоя железничарски наемник се появи и развали цялата работа. Пет дълги, отчаяни години тя се бе молила Коб да умре. Два пъти се бе опитала да избяга, но и двата пъти той я откри и я довлече обратно, а после я наби така, че не можеше да ходи. Сега, когато имаше и възможността, и средствата да напусне това отвратително място, където бе търпяла само мъки и унижения, Коул Уебстър искаше да й отнеме всичко.

Дона се заразхожда из тясната колиба; беше твърде изнервена, за да заспи, а не можеше и да стои на едно място. Нощта бе изключително топла, луната блестеше ярко и примамващо. Тя знаеше, че реката ще е много топла и ще успокои пребитото й тяло. Реши да излезе и да се изкъпе. Когато Коб използваше колибата за скривалище, тя нарочно ходеше разчорлена и раздърпана пред него и другите бандити. Дни наред нито си сресваше косата, нито се преобличаше, нито се миеше. Само когато Коб заминеше, тя започваше пак да се грижи за себе си, макар да нямаше за кого да се докарва. Когато Коб го нямаше, тя рядко виждаше друго живо същество.

Намери един изпокъсан чаршаф, парче сапун и рокля, малко по-здрава от онази, която беше на гърба й в момента. Коб не си харчеше парите за ненужни парцали. Излезе тихо от предната врата и тръгна по отъпканата пътека към реката.

Коул трепна и се събуди. От живота сред сиуксите беше свикнал да чува и най-тихите звуци, дори насън. Взря се в тъмнината, за да разбере чии са тези почти нечути стъпки. Видя една фигура да се запътва към реката и в главата му звънна предупредителна камбана. Стана и я последва тихо, като сянка.