Жената на разбойника

17

Коул слезе от влака в Чейен. Беше имал достатъчно време да мисли през дългото пътуване и колкото повече мислеше, толкова по-неясно му ставаше какво чувства към Дона. Никоя друга жена, включително Утринна мъгла, не го бе карала да изпитва такива чувства, както Дона. И не беше сигурен, че това му харесва. Бе живял толкова дълго със спомените за изгубената си любов, че сега му се струваше почти греховно да ги загърби.

След като свали Боеца от товарния вагон, той намери най-близката кантора на „Уестърн Юниън“ и телеграфира в службата си. Поради неясното си бъдеще бе решил да напусне тази работа. И без това бе отсъствал доста повече, отколкото бе очаквал, и работодателите трябваше да знаят какви са плановете му. Пък и, честно казано, нямаше представа дали някога ще се върне към предишния си начин на работа. Сериозно обмисляше предложението на Танър да работи в дъскорезницата, след като се върне в Орегон Сити… ако изобщо се върнеше. Решението му зависеше единствено от това, колко силни са чувствата му към Дона.

В Чейен Коул узна някои съкрушителни новини. Сиуксите нямали време да отпразнуват победата си при Литъл Биг Хорн. През юли хиляди северни шайени, които отивали да се присъединят към Лудия кон, един от великите вождове на сиуксите, при Паудър Ривър, били разбити от Пета кавалерийска армия на полковник Уесли Мерит при Уор Бонет Крийк. Победените шайени се върнали в агенцията на Червения облак.

На 6 септември генерал Крук атакувал сиукско селище при Слим Бътс, настоявайки вождът Американски кон да се предаде. Малко след това във всички агенции били конфискувани конете и оръжията на индианците. Последното унижение дошло, когато сиуксите били принудени да се откажат от свещената местност Блек Хилс и от всички ловни права извън границите на резерватите.

Коул се запита дали Бягащият лос е намерил убежище покрай Паудър Ривър или е бил принуден да се върне в пренаселената агенция на Червения облак. Една седмица бърза езда щеше да е достатъчна, за да стигне при Паудър Ривър. Десет дни, ако времето бъде лошо. Мисълта, че Бягащият лос може да е лишен от оръжията си за лов и от конете за езда, не му даваше мира. Индианците много се гордееха с конете си и с ловните си умения. Без тях те щяха да бъдат сведени до положението на просяци — да молят правителството за издръжка. Правителството накара индианците да направят това, което искаше, помисли горчиво Коул.

Дните ставаха все по-студени. Почти всяка сутрин земята осъмваше покрита със слана. За да се предпази от хапещия студ, Коул се бе облякъл от горе до долу с дрехи от еленова кожа, носеше подплатени с кожа мокасини, а наметалото от бизонска кожа му осигуряваше още топлина.

Първите индианци, които срещна, представляваха плачевна гледка. От разговора с вожда им Дивото куче той узна, че са се запътили на север, към Канада. Разбра и че преди дни една войскова част под командването на полковник Майлс е тръгнала да преследва бунтовните сиукси на Седящия бик, които се били оттеглили покрай Седър Крийк в територията Монтана. Когато вождът отказал да се върне в резервата, полковникът го атакувал. След двудневна битка две хиляди сиукси се предали, но самият вожд с няколко последователи избягал в Канада. Дивото куче каза на Коул, че вождовете, които армията не преследвала, се оттегляли в Канада.

Коул разпита за Бягащия лос и узна, че той не бил отвел хората си в резервата, че още се криел покрай Паудър Ривър, а може би вече бил на път към Канада. Коул благодари на вожда, сбогува се с него и продължи нататък. Надяваше се, че няма да стане нужда да догонва Бягащия лос чак в Канада, но ако се наложеше, щеше и това да направи.

Седмица след срещата с Дивото куче Коул стигна околностите на Паудър Ривър. Октомври беше към края си, вече падна и първият сняг. Припасите му привършваха, така че трябваше да отдели време, за да половува. Още не бе открил следите на Бягащия лос, когато попадна на един армейски патрул. Представи се за трапер и лейтенант Конрад му повярва. Каза му, че армията е тръгнала да издирва и последните разбунтували се индианци. Специално неговият патрул бил по следите на Седящия бик, един от най-силните вождове по северните равнини, и не били срещнали никакви други индианци.

Вестта, че армията е по следите на Бягащия лос, накара Коул да настръхне. Ако не намери скоро вожда, армията ще го открие. Коул знаеше всички места покрай Паудър Ривър, където можеше да се крие Бягащият лос. Някои бяха толкова отдалечени и недостъпни, че само някой извънредно опитен следотърсач би могъл да ги открие.

След два дни Коул се натъкна на лагера на Бягащия лос. В селото цареше огромно оживление. Хората се готвеха за продължително пътуване и Коул предположи, че това може да е само пътят към Канада.

Стражите го спряха още когато навлезе в теснината между два хребета. След като си каза името, го пуснаха да влезе в лагера. Мълвата за пристигането му плъзна сред хората и стигна до ушите на Бягащия лос. Вождът излезе от колибата си и побърза да го посрещне.

— В лошо време идваш, братко — каза индианецът угрижено. — Гонят ни като диви животни. Армията иска да ни лиши от оръжията и конете и да ни накара да се заселим в правителствените земи, където трябва да разчитаме на правителството да ни доставя месо и одеяла. Резерватите са претъпкани. Хората боледуват и умират.

— Разбирам болката ти — отвърна Коул. — Говорих с Дивото куче преди няколко дни. Той води народа си към Канада. И ти ли имаш такова намерение?

Бягащият лос потръпна, когато вятърът развя наметалото му.

— Ела в колибата ми. Нека първо изпушим една лула, а после ще ти разкажа какви планове имам.

Коул последва вожда в типито. Размени няколко думи с Пролетен дъжд и Слънчев лъч, после седна до приятеля си.

— Какво те води в долината на Паудър Ривър? — запита Бягащият лос. — Къде е жена ти?

— Тревожех се за племето — каза Коул. — Мнозина ли паднаха убити при Литъл Биг Хорн?

— Загубите ни бяха учудващо малко. Когато поведох бойците си, им казах, че това е хубав ден да се умре. Сините куртки ни връхлетяха като гръм. Ние се оттеглихме, за да могат воините ни да се прегрупират, после нападнахме. Белите слязоха от седлата, държаха с една ръка юздите, а с другата стреляха. Конете им толкова се уплашиха, че взеха да се дърпат. Много от изстрелите им отидоха във въздуха. Беше хубава битка. Белите воини бяха храбри, но ние бяхме по-храбри и по-силни.

— Но както предвиждах, възмездието бе незабавно и кърваво. Много от великите вождове вече са в затвора. Мощта им никога няма да бъде същата както преди. Боя се за тебе, Бягащ лос.

— Не се страхувай, приятелю. Ще умра така, както съм живял… смело и с чест. Не можем да оцелеем без коне и оръжия; ето защо ще отведа народа си в Канада. Дори сега, докато говорим, хората се приготвят за дългото пътуване.

— Зимата настъпва. Пътят ще е изпълнен с трудности.

Бягащият лос кимна замислено.

— Знам това. Съветът взе всичко предвид и реши, че трябва да тръгнем. Дори да умрем, една почтена смърт е за предпочитане пред позорно сътрудничество с белите. А ти какво ще правиш, приятелю? Бракът ти, изглежда, не е това, което се надявах да бъде.

— Ако не е, то е изцяло по моя вина. Още не съм готов да приема друга жена на мястото на Утринна мъгла. Оставих Дона при сестра си. Не съм сигурен кога ще се върна. Надявах се тук да намеря отговора на своята дилема.

— Тук ще намериш само празнота и отчаяние.

— Може би трябва да помоля за видение.

— Не е необходимо. Отговорите са в сърцето ти.

— Дона изпълва прекалено силно сърцето ми, за да мога да мисля ясно. Когато умът ми се проясни, се чувствам виновен, че имам такива мисли. Изглежда ми греховно да заменя любимата Утринна мъгла с друга.

— Спомените не могат да те топлят в студените нощи. Ти взе тялото на Дона и споделяше постелята й.

— Нашата физическа връзка е толкова хубава, че не е възможно да се опише. Когато се любя с Дона, се чувствам така, сякаш цял живот съм чакал точно нея. Тя ме е обсебила. Нуждата да я имам ме задушава. Затова трябваше да се отдалеча. Имах нужда да открия отговорите, които ми се изплъзват, щом съм близо до нея.

— Очакваш ли да ги намериш тук?

— На това се надявах.

Пролетен дъжд му подаде купа димяща яхния и той започна да яде разсеяно, дори без да съзнава, че дъвче и преглъща. Когато привърши с яденето, Бягащият лос му предложи да се настани в колибата на неговото семейство. Коул не можеше да остане в и без това препълненото типи и отклони предложението.

— Смеещият се ручей ще бъде много щастлива да сподели колибата си с тебе — подметна хитро вождът. — Можеш да я вземеш като своя втора жена, ако желаеш. Тя няма да има никакви възражения. Бих ти предложил самостоятелна колиба, но в момента няма свободни.

Коул се надигна, без да отговори на предложението на Бягащия лос.

— Кога ще тръгнете на север?

— Скоро. Всеки ден забавяне ще бъде гибелен за нас.

— Ще ви оставя да си почивате — каза Коул. — Наспи се добре, приятелю.

Излезе от типито с намерението да си постели под открито небе, както бе правил всяка нощ, докато пътуваше насам. Поведе Боеца към заграждението при останалите коне, когато чу някой да го вика. Обърна се и видя Смеещия се ручей. Никак не се изненада. Продължи да разседлава Боеца, чакайки я да се приближи.

— Заех, че ще се върнеш, Вървящ в сянката. Чаках те. Защо жена ти не е с тебе?

— Оставих Дона в Орегон при сестра си. Не исках да я уморявам с още едно дълго пътуване.

— Загрижеността ти е похвална — подметна тя с явно доловим сарказъм. — Въпреки това, много ми е приятно, че те виждам тук сам. Ела — каза тя и го хвана за ръка, — тук е студено, а ти нямаш къде да спиш. Ще споделиш ли постелята ми тази нощ?

Коул се накани да възрази, но промени намерението си. Може би точно това му трябваше сега, да спи със Смеещия се ручей. Какъв по-добър начин да изпита чувствата си към Дона? Би ли могъл да усети с друга жена това, което усещаше с Дона?

— Сигурна ли си, че съм добре дошъл в твоята колиба? — запита той.

— Напълно съм сигурна. Ела, нощта става студена, а огънят ми ще те сгрее.

Коул нарами дисагите и последва Смеещия се ручей към нейното типи. Когато влязоха, тя взе дисагите му и ги сложи до стената.

— Ял ли си? — запита индианката.

Дяволитата й усмивка обещаваше още нещо, освен храната и Коул усети как се втвърдява и набъбва.

— Споделих храната на Бягащия лос.

Смеещия се ручей разстла постелките си и се обърна към Коул. Високите й скули бяха се зачервили под златистата кожа, тя се усмихна съблазнително. Когато розовото й езиче се показа и облиза пищните й пълни устни, мъжествеността на Коул реагира незабавно. Очите й блестяха от желание, докато ръцете развързваха връзките на ризата му.

— И аз мога — изръмжа той и смъкна ризата.

— Нека да ти помогна — прошепна Смеещия се ручей, докато развързваше вървите на панталона му. Още преди да беше свършила, той вече пулсираше болезнено. Отдавна не беше спал с жена, а не бе забравил колко страстна и изкусна е Смеещият се ручей. Ръцете й се спуснаха към слабините му, обхванаха го и започнаха да го галят с явна възхита.

Коул хвана китките й.

— Мога и сам да се съблека.

Смеещият се ручей му отправи многозначителна усмивка и с един замах смъкна туниката си. Тялото й бе стройно и добре оформено, по-съблазнително, отколкото си го спомняше. Кожата й бе малко по-тъмна от тази на Дона, беше доста по-пищна на някои места, където Дона не беше. Но гърдите и плоските й зърна бяха съвсем обикновени в сравнение с разкошните гърди на Дона.

Изведнъж Коул осъзна, че мисли за Дона, когато би трябвало да се съсредоточи върху жената, с която съвсем сериозно възнамеряваше да спи тази нощ. Когато Смеещият се ручей се отпусна на постелките и протегна ръце към него, той се поколеба за миг и после легна до нея.

Тя дръзко го погали между краката.

— Мощното ти копие е готово да потъне в плътта ми. Ела, боецо мой — и тя разтвори крака и разтвори нежната си плът с пръсти.

Розовите гънки на влажната женска плът зовяха Коул. Той отмести поглед, внезапно отвратен, без да знае защо. Тя беше мокра и готова за него, мъзгата й се стичаше по тежките й бедра. Образът на стройните, изящни бедра на Дона проблесна изведнъж пред очите му и отврата от това, което се канеше да направи, уби желанието му. Как може да легне с друга жена, когато Дона е единствената, която желае? Сладката Дона. Красивата Дона. Тя бе познала твърде много болка в краткия си досегашен живот и я бе надмогнала. Тежестта на вината се стовари безмилостно върху плещите му. Тя нямаше нищо общо с миналото, нито с Утринна мъгла, беше свързана единствено с Дона и с неговото собствено бъдеще.

Изведнъж Коул разбра какво иска, за какво копнее. Бягащият лос беше прав. Нямаше нужда да моли за видение. То бе в сърцето му, в усмивката на Дона, в любовта, която той изпитваше към нея — любов, която най-накрая бе в състояние да приеме без чувство за вина и без угризения. Сега той беше свободен, необременен от призраци, свободен да прегърне едно съвместно бъдеще с Дона. Наистина никога нямаше да забрави Утринна мъгла, нито искаше да я забрави. Но спомените трябваше да бъдат отпратени на мястото, което им се полагаше. Дона бе неговото бъдеще. Утринна мъгла бе миналото му. А Смеещият се ручей не беше нито едното, нито другото.

— Побързай, Вървящ в сянката — подкани го жената. — Толкова отдавна не съм усещала твоята мощ в себе си.

Коул изведнъж скочи на крака. Не беше от мъжете, които нарочно биха обидили някоя жена, но желанието бе умряло в него точно така, както любовта към Дона бе разцъфтяла.

— Съжалявам, Смеещ се ручей, но не мога да го направя.

Тя закова поглед в члена му, все още трептящ и пулсиращ. И се усмихна.

— Можеш и още как. Паметта не ми е изневерила. Ела при мене.

Тя изви гръб, предлагайки му всичко, което можеше да му даде.

Коул посегна към панталоните си.

— Не мога да споделя постелята ти. Не искам да изневеря на Дона.

Смеещият се ручей се намръщи.

— Белите мъже се държат странно. Аз ще ти стана втора жена.

— Не ми е позволено да имам две жени.

— Не се връщай в света на белите, Вървящ в сянката. Ела на север с нас. Познаваш обичаите ни, няма да ти е трудно.

— Макар че много години живях с твоя народ, мястото ми не е тук. Ще помогна на Бягащия лос да се приготви за пътуването на север, а после ще се върна в Орегон… при Дона.

Докато говореше, Коул се облече, после още веднъж се извини на Смеещия се ручей и се наведе да си вземе дисагите.

— Почакай! Къде отиваш? Ще замръзнеш, ако спиш навън в снега и студа. Завиждам на Дона за твоята любов и вярност, но не искам да умираш. Сподели колибата ми като приятел.

Той се поколеба. Думите й му изглеждаха искрени, а и навън беше ужасно студено. Снегът трупаше дебела покривка.

— Много добре. Оценявам предложението ти. Само разбери, че единственото, което мога да ти дам, е приятелство.

— Разбирам — каза Смеещият се ручей, навличайки туниката си. — Ще споделим постелята ми, за да ни е топло.

— Аз ще спя отделно от тебе. Дай ми едно одеяло, ако имаш.

Смеещият се ручей все още таеше надежда, че Коул ще се люби с нея, но разбра, че решението му е окончателно. С видимо съжаление му подаде одеялото, за което бе помолил.

— Приятни сънища, Вървящ в сянката.

На следващия ден снегът продължи да вали. Единственото, което успокояваше Коул, бе, че снегът ще позволи на Бягащия лос да спечели време, докато същевременно ще затрудни придвижването на армията и тя няма да може да преследва племето. Но усилващият се снеговалеж породи нов проблем за Коул. Ако не тръгнеше незабавно, нямаше да може да напусне планините преди пролетта. За щастие, бе научил онова, заради което бе предприел дългото си пътуване. Бягащият лос беше в безопасност. Скоро щеше да бъде в Канада, където армията нямаше да може да го преследва. Щеше да живее там в мир, с всичките си оръжия и коне.

След два дни Коул се сбогува с Бягащия лос. Тъга го гнетеше, защото знаеше, че за последен път вижда своя приятел. Племето беше готово за опасния си път към Канада. Сега Коул нямаше търпение да се върне при Дона и се молеше тя да му прости, задето се е държал като последен глупак. Ашли правилно му се бе накарала. Твърде дълго се бе оставил в плен на спомените. Време беше да остави миналото зад гърба си, там, където му беше мястото. Копнееше да се върне при Дона, при жената от плът и кръв, която бе заобичал повече от собствения си живот.

О, господи, дано да не е станало твърде късно!

Работата на Дона в „Поилнята“ беше изтощителна. Непрекъснато се изплъзваше от опипващите ръце на мъжете, мъчейки се в същото време да се държи учтиво. Беше само една от сервитьорките, които работеха за Къли Портър. Другите се държаха сравнително добре с нея. Виждаше как момичетата водят в стаите си мъже, но не можеше да си представи всяка нощ да е с различен мъж. Единственият, когото искаше, бе Коул, но той не я обичаше.

Дона работеше вече цял месец, когато Портър намекна, че би могла да води мъже горе в стаята си след работа. Тя го загледа зяпнала от изненада, все едно виждаше луд човек пред себе си.

— Защо да го правя?

Портър я погледна раздразнено.

— Всички момичета го правят. Това е част от печалбата им. И аз получавам половината от спечеленото, ако случайно ти хрумне, че можеш да задържиш всичкото за себе си.

И продължи, смайвайки Дона още повече:

— Сигурен съм, че споменах, че това е част от задълженията ти. Дотук не съм спечелил и пукнат цент от тебе. Защо, мислиш, давам стаи на момичетата си?

Дона преглътна конвулсивно.

— Никога не сте ми казвали и дума за… това.

— Предположих, че знаеш за какво говоря, когато ти казах, че можеш да печелиш допълнително. Обслужването на клиентите е само част от работните ти задължения. Не си нито сляпа, нито невежа. Виждала си Мили и другите момичета как водят мъже в стаите си след работно време.

— Аз приех само да седя и да говоря с клиентите, да ги насърчавам да си поръчват питиета. Не съм курва — извика Дона.

Мили, която бе дочула разговора, се показа иззад бара.

— Да не мислиш, че си по-добра от останалите? — запита тя остро. — Я се виж. Наполовина дивачка. Бас държа, че дори не знаеш кой е баща ти.

— Съжалявам, не съм искала да те обиждам. Но никога през живота си не съм правила такова нещо и няма да започна сега да го правя. Утре сутрин си събирам нещата и напускам.

— Чакай малко — обади се Портър. — Клиентите ми те харесват. Ще им липсваш, ако напуснеш. Постои още малко, може би ще си промениш мнението. Един ден все ще харесаш някой мъж. — Той внезапно присви очи. — Я чакай, нали не си девствена?

Дона прехапа устни и отмести поглед.

Портър изведнъж се разсмя.

— Така си и помислих. Нямаше да работиш тук, ако беше. Просто си вириш носа. Много добре, ще играя твоята игра. Но ако скоро не започнеш да ми носиш печалба, аз ще решавам вместо тебе. Все някой ден трябва да започнеш.

Дона не можа и дума да продума дълго след като той си отиде. Не беше разбрала, че Мили бе изслушала целия им разговор.

— Трябва да поумнееш, Дона. Не си целомъдрена. Освен че си метиска, си много слаба според вкуса на повечето мъже. Всички работим за Къли и печелим повече, легнали по гръб, отколкото от надниците. Имаш ужасен късмет, че ти дава малко време да размислиш. Но помни ми думата, един ден той ще загуби търпение и насила ще те накара да заведеш някой мъж в леглото си.

Дона беше твърде шокирана, за да мисли, камо ли да отговори нещо. Къли не можеше да направи такова нещо, нали? През цялото време, докато работеше тук, в „Поилнята“, нарочно се бе държала дистанцирано. Повечето мъже, които посещаваха кръчмата, бяха недодялани дървосекачи, които търсеха да си прекарат приятно времето, и тя нямаше никакво намерение да се сближава с тях.

Това, което тя обаче не разбираше, бе, че естественото й недоверие към мъжете и хладното държание й придаваха тайнствен вид, който привличаше клиентите на Къли към нея като пеперудите към пламъка. Надпреварваха се да спечелят вниманието й и се обзалагаха кой пръв ще успее да легне с надменната метиска.

Всички момичета имаха почивен ден в неделя. След много размисли Дона реши да посети Ашли и Танър. Не беше ходила у тях, защото много я беше срам да каже къде работи, макар че се трудеше почтено за хляба си. Не би понесла семейството на Коул да си помисли нещо лошо за нея, затова в почивните дни си оставаше в стаята.

С всяка изминала седмица Дона все повече намразваше работата си. Клиентите ставаха все по-капризни и все по-дръзки. Започваше все по-трудно и с все по-нарастваща неприязън да обслужва с усмивка тези мъже, чиито ръце трябваше да отблъсква от различни части на тялото си. Къли Портър я гледаше като сокол, с неодобрително присвити очи, щом откажеше да легне с някой мъж, който предлагаше добри пари за тялото й.

След като премисли добре ситуацията, Дона реши, че е време да напусне работа и да заживее от спестяванията си, докато не намери някакво почтено занимание. Тази вечер се случи нещо, което промени намеренията й. Танър Мактавиш влезе в кръчмата заедно с един мъж, когото тя веднага позна. Санди Джонсън! Какво прави той тук, в Орегон, запита се тя. Загледа ги напрегнато, докато сядаха на една празна маса и си поръчваха питие, продължавайки разговора си. Дона искаше да се обърне и да побегне с всички сили. Ужаси се, че тези хора, толкова близки на Коул, ще я видят в сегашното й положение.

Портър изневиделица се появи зад гърба й и тя не можа да избяга.

— Ето двама симпатични клиенти — подметна хитро той. — Танър Маткавиш е собственик на най-голямата дъскорезница по тия места. — Той я побутна доста силно напред. — Върви, седни при тях. Карай ги да поръчват.

— Не, не мога. Те са…

Преглътна думите си, когато Портър я хвана здраво за ръката и я помъкна към масата на Танър.

— Изглеждате ми самотни, господа — каза многозначително кръчмарят. — Това е Дона, тя ще се погрижи за всички ваши нужди. Каквото си пожелаете, господа. Дона ще се погрижи да го получите. По всякакъв възможен начин — добави той, намигвайки.

Преди да си тръгне, й прошепна:

— Дай им каквото искат, разбра ли?

Бузите на Дона пламнаха. Какво ще си помислят Танър и Санди за нея? Вече знаеше отговора на този въпрос. Щяха да си помислят, че работи като курва.

Танър пръв се опомни. Силно смръщените му вежди говореха, че никак не му е приятно да я види тук.

— Каква е тая работа, Дона? Тук ли работиш? Защо не дойде да ни посетиш? Ашли ужасно се тревожи за тебе.

— Съжалявам, исках да ви дойда на гости, но не можах. — Облиза внезапно пресъхналите си устни. — Не е каквото изглежда. Работя тук, но не като… не е каквото си мислите. Не съм курва! — избъбри тя.

— Не съм казвал, че си — отвърна Танър мрачно. — Ще говоря с Портър. Тази вечер идваш у дома с мене. Много добре знаеш, че на Коул никак няма да му хареса каква работа си си избрала.

Очите на Дона блеснаха гневно.

— Коул ме изостави! Ако го беше грижа за мене, щеше да ме вземе със себе си. Не мога да живея като ваша храненица. Това може да не е най-почтената работа в града, но само нея можах да намеря.

Дона отмести очи, за да не срещне погледа на Танър. Но срещна смаяния поглед на Санди Джонсън. Гледаше я със съжаление. Съжаление, което не бе искала и от което не се нуждаеше.

— Здравей, Дона, радвам се да те видя.

— Извинявай, че не ти обърнах внимание, Санди. Какво правиш в Орегон? При Коул ли си дошъл? Предполагам, Танър вече ти е казал, че Коул замина преди три седмици.

— Не ми се работи без него — обясни Санди. — Партньори сме още откакто той дойде на работа в „Пинкертон“. Щом чух, че си е подал оставката, реших да дойда при него и да си опитам късмета в Орегон.

— Коул е напуснал работа? — запита изненадано Дона. — Не знаех. Той рядко ми се доверява.

— Предложих на Санди работа и той прие — обясни Танър. — Ще живее в една от колибите при дъскорезницата. Когато Коул се върне, ще реши дали да остане за постоянно.

— Дано си се приготвил дълго да чакаш — изрече Дона с горчивина. — Няма голяма вероятност той скоро да се върне.

— Не мисля така — възрази убедително Санди. — Мисля, че ще загуби твърде много, ако не се върне. — Сериозният му поглед накара Дона да му повярва. — Мисля, че ще се разстрои, ако те види да работиш на такова място. Танър е прав. Трябва да се върнеш у дома с него.

— Напълно съм в състояние да се грижа за себе си — настоя разгорещено Дона.

Защо всеки мъж, когото срещне, се стреми да й урежда живота?

— Дона погрижи ли се за вас, господа? — приближи се Портър и й метна страшен поглед. — Още не сте си поръчали питие. Какво ще желаете?

И Танър, и Санди си поръчаха чисто уиски.

— Някой от вас, господа, няма ли да почерпи дамата?

Танър погледна Дона така, че тя веднага разбра колко голямо е неодобрението му.

— Донесете на дамата каквото тя пожелае — каза Санди.

Портър не взе поръчката на Дона — знаеше какво могат да пият неговите момичета.

— Не ми е приятно да те оставя тук — каза Танър намръщен.

— Това е моят избор, Танър.

Макар да бе смятала да избяга, когато Танър влезе тук, сега тя промени намерението си от чиста упоритост. Твърде много й дойде. Никой мъж нямаше да я командва.

Точно тогава един дървосекач от съседната маса започна да я закача. Явно беше пиян. Портър стоеше до него и го подтикваше.

— Ей, Дона, свободна ли си довечера? Сърби ме на едно място, дето само ти можеш да го почешеш, ако вече не си обещала на тия господа, дето флиртуваш с тях.

— Намери си друга жена, Толмън — изръмжа Танър с тон, който не допускаше никакъв компромис.

Толмън премига един-два пъти, позна шефа си и набързо би отбой.

— Съжалявам, господин Мактавиш — избъбри той. — Не исках да навлизам във ваша територия.

Танър кипна. Беше довел Санди в „Поилнята“, за да пийнат по едно и да си поговорят, след като бяха приключили работата в града, но това му дойде в повече. Изправи се рязко, хвърли парите на масата и хвана Дона за лакътя.

— Хайде да се махаме оттук. Утре, ще пратя да вземат нещата ти.

— Остави ме, Танър. Никъде няма да ида с тебе. Доволна съм от работата си. Имам добра стая, получавам и храна.

— Остави я, Танър — намеси се Санди. — Дона е достатъчно голяма, за да знае какво иска.

— Благодаря ти, Санди — каза тя, издърпвайки ръката си от тази на Танър. — Кажи на Ашли, че много съжалявам, че не съм ви идвала на гости. Аз… бях много заета.

— Да, сигурно — каза нерешително Танър. Каквато беше гореща глава, сигурно си бе направил погрешен извод за работата на Дона. — Какво ще кажеш на Коул, като се върне?

— Истината, ако изобщо се върне.

Тя се обърна и избяга.

— Променила се е — каза тъжно Танър. — Със сигурност знам, че Коул я обича. Ашли смята, че ще се върне, щом разбере какво е загубил. Но никак не ми се иска да съм на нейно място, когато той се върне.

— Ако всичко, което ми каза за тях двамата, е вярно, Дона има защо да бъде огорчена.

— Има ли право да продава тялото си?

— Не знаем дали го прави. Знаеш ли какво ще ти кажа. Ти имаш да управляваш дъскорезницата, затова аз ще наглеждам Дона. Коул ми е най-добрият приятел. Безброй пъти ми е спасявал кожата. Най-малкото, което мога да направя, е да наглеждам жена му. Сигурен си, че ще се върне, нали?

— Ашли вярва, че брат й обича Дона. Познава го много по-добре от нас, нали са близнаци. Той ще се върне. Залагам си живота.

Дона наблюдаваше с крайчеца на окото си как Танър и Санди излизат от кръчмата. Знаеше, че е разсърдила Танър, но той нямаше право да й се налага. Болно й стана, като се сети, че той е сметнал, че тя води мъже в стаята си.

Бе я съдил и я бе намерил виновна в грехове, които не бе извършила. Всички мъже са еднакви, кипна тя вътрешно. По-добре да не вярва на никого от тях. Дори на зетя на Коул.