Живот на заем ((Небето няма избраници))

XII

За няколко часа през деня трасето, по което щеше да се проведе състезанието Тарга Флорио, с неговите сто и осем километра и близо хиляда и четиристотин виража бе затворено за тренировки. Но и през останалото време състезателите, макар и на малки скорости, обикаляха разстоянието, за да запаметят разположението на завоите, наклоните и състоянието на пътя. Поради това от здрач до здрач над бялото шосе и над светлия пейзаж се разнасяше грохотът на мощните мотори.

Като втори пилот с Клерфе щеше да се състезава Алфредо Ториани, двадесет и четири годишен италианец. Те прекарваха почти целия ден на трасето. Вечер се връщаха обгорели от слънцето, измъчвани от глад и жажда.

Клерфе бе забранил на Лилиан да присъствува на тренировките. Не желаеше тя да заприлича на другите жени и приятелки на състезателите, които в старанието си да помогнат с каквото могат по цял ден стърчаха е хронометри и бележници в ръце из пунктовете за зареждане, смяна на гумите и бърз ремонт на колите, построени от автомобилните фирми. Вместо това той я запозна с един свой приятел, който притежаваше вила на морския бряг и я настани при него. Приятелят на Клерфе се казваше Левали и бе собственик на флотилия за лов на риба тон. Клерфе се бе спрял на него напълно обмислено — Левали бе естет, имаше пълно тяло и плешива глава, а освен това бе хомосексуалист.

Лилиан лежеше по цял ден на морския бряг или в градината, заобикаляща вилата на Левали. Градината бе запустяла и романтична и бе изпълнена с мраморни статуи като стихотворение от Айхендорф. [Йозеф Айхендорф (1788 — 1857) — немски поет-романтик, възпял класическата древност. — Б. пр.] Лилиан не изпитваше желанието да види Клерфе зад кормилото, но й бе приятно да слуша приглушения тътен на моторите, проникващ дори в тишината на портокаловите горички. Довяваше го вятърът заедно с тежкото ухание на разцъфналите дървета и той се сливаше с шума на прибоя във вълнуващ концерт. И в тази музика Лилиан сякаш долавяше гласа на Клерфе. Тя витаеше незрима във въздуха през целия ден и Лилиан се предаваше на властта й, така както се предаваше на властта на жаркото сицилианско небе и на бялото сияние на морето. Клерфе беше постоянно край нея — и когато спеше под пиниите в сянката на някой каменен бог или четеше на някоя пейка Петрарка или „Изповедите на Свети Августин“, и когато се любуваше на морето, не мислейки за нищо, или седеше на терасата в онзи тайнствен час преди здрачаване, а италианките вече си пожелаваха „felicissima notte“ и сякаш по волята на някакво неведомо божество във всяка дума се чувствуваше неизречен въпрос. Далечното боботене, изпълващо като с барабанен призив небето и нощта, се носеше постоянно край Лилиан и отекваше в сърцето й, което тихо потрепваше в отговор. [felicissima notte — вълшебна нощ! (ит.) — Б. пр.]

А вечер Клерфе се завръщаше, съпроводен от грохота на мотора, който нарастваше до гръмоподобен рев, когато колата наближеше вилата.

— Подобно на античните богове — разсъждаваше Левали пред Лилиан — нашите съвременни кондотиери се появяват с гръм и мълнии, сякаш са родни синове на Юпитер. [Кондотиер (ит.) — главатар на авантюристи в Италия през средновековието. — Б. пр.]

— Не ви ли се нрави това?

— Вече трудно понасям моторен шум. Постоянно ми напомня за тътена на бомбардировачите по време на войната.

И чувствителният възпълен мъж поставяше на грамофона плоча с клавирен концерт от Шопен. Лилиан го разглеждаше съсредоточено. „Странно — мислеше си тя, — колко едностранчиво вижда човек света. Не признава друго освен собствения си опит и опасностите, на които сам е изложен. Дали този естет и ценител на изкуството се е замислял някога какво изпитва рибата, унищожавана от неговата флотилия?“

След няколко дни Левали устрои голямо празненство. Поканени бяха около сто човека. Горяха свещи и лампиони, нощта бе звездна и топла, а морето бе притихнало и представляваше просторно огледало за огромната червена луна, поклащаща се ниско над хоризонта като балон, дошъл от друга планета. Лилиан бе очарована.

— Харесва ли ви? — запита я Левали.

— Това е всичко, за което съм мечтала.

— Всичко?

— Почти всичко. Четири години съм бленувала за такова празненство, зазидана сред снежните стени на планините. Тук всичко е пълна противоположност на снегове, на планини…

— Това ме радва — каза Левали. — Вече твърде рядко давам празненства.

— Защо? Страхувате се да не се превърнат във всекидневие ли?

— Не. Но тези празненства… как да се изразя… ме настройват меланхолично. Човек прибягва към тях най-често, когато иска да забрави нещо, но това рядко му се удава. А и другите не го забравят.

— Аз не искам нищо да забравя.

— Нима? — попита Левали вежливо.

— Сега вече не — отвърна Лилиан.

Левали се усмихна.

— Казват, че в древността на това място се е издигала римска вила, в която са се устройвали пищни празненства с красиви римлянки и факелни шествия, озарени от отблясъците на огнедишащата Етна. Мислите ли, че древните римляни са били по-близо до разрешението на загадката?

— Каква загадка?

— Защо живеем.

— А нима ние живеем?

— Навярно не, щом си задаваме въпроси. Простете, че поведох този разговор. Ние италианците сме меланхолични натури, макар и да изглежда тъкмо обратното. Видът ни лъже.

— Кой не е меланхоличен? — каза Лилиан. — Дори конярите не са постоянно весели.

Тя се услуша и доловила приближаващия шум от колата на Клерфе, се усмихна.

— Преданието разказва — продължи Левали, — че последната владетелка на тази вила с настъпването на утрото заповядвала да умъртвяват любовниците й. Тази римлянка била романтична особа и не можела да се примири с разочарованието, настъпващо след илюзиите на нощта.

— Колко сложно! — възкликна Лилиан. — Нима не е могла просто да ги отпраща преди разсъмване? Или сама да си тръгва?

Левали й предложи ръката си.

— Да си тръгнеш не винаги е най-простото, щом като от себе си не можеш да избягаш.

— Винаги е просто, щом си наясно, че стремежът към собственост само ти налага ограничения… и че нищо не можеш да удържиш, дори самия себе си…

Тръгнаха към мястото, където свиреше музика.

— Нима вие не желаете да притежавате нищо? — попита Левали.

— Желая да притежавам толкова много неща, на този свят — отвърна Лилиан, — затова не желая нищо. То е почти същото.

— Почти! — Той целуна ръката й. — А сега ще ви заведа отсреща при кипарисите. Зад тях сме построили танцова площадка със стъклен под, осветен отвътре. Такива светещи дансинги видях в летните ресторанти из Ривиерата и реших да използувам идеята. А ето и вашите кавалери — тук са се събрали половината Неапол, Палермо и Рим.

— Човек може да бъде или зрител, или действуващо лице — каза Левали, обръщайки се към Клерфе.

— Или и двете.

— Аз предпочитам да бъда само зрител. Който върши и едното, и другото, е непълноценен и в двете.

Те седяха на терасата и наблюдаваха жените, които танцуваха пред кипарисите на осветения стъклен дансинг. Лилиан танцуваше с принц Фиола.

— Тя е същински огън — каза Левали на Клерфе. — Погледнете я само как танцува! Спомняте ли си жените от помпейските мозайки? Женските образи, пресъздадени от изкуството, затова са прекрасни, защото в тях е отстранено всичко случайно и е изобразена единствено красотата. Виждали ли сте изображенията от двореца на критския цар Минос? А египтянките от епохата на Ехнатон? Помните ли онези порочни танцьорки и млади царици с удължени очи и тесни лица? Във всички тях пламти огън. А сега погледнете тази танцова площадка! Не ви ли се струва, че жените сякаш плуват сред мекотата на изкуствените адски пламъци, които сме запалили с помощта на техниката, стъклото и електричеството. Поръчах да построят тази площадка, за да мога да наблюдавам светлината на този изкуствен ад, как сякаш гори изпод роклите и огнените езици се плъзгат по женските тела, а по слепоочията и раменете им струи хладната светлина от луната и звездите… Пред тази алегория човек може да се посмее или да помечтае за няколко минути. Така красиви са тези жени, които ни пречат да станем полубогове, превръщайки ни в бащи на семейства, порядъчни граждани и печеловници, след като са ни омотали в своите мрежи с обещанията си да направят от нас богове. Кажете, нима не са красиви?

— Красиви са, Левали.

— Във всяка от тях дреме по една Цирцея. И иронията се състои в това, че те самите никога не го вярват. В тях все още гори пламъкът на младостта — вижте ги как танцуват! Но зад тях вече танцува почти невидимата сянка на обуржоазяването, с десетината килограма, които ще наддадат, със семейната скука, дребнавото честолюбие и дребните цели; с душевната умора и самоуспокоението, с безкрайното еднообразие и бавното приближаване на старостта. Само една от тях не застрашава всичко това — жената, която танцува с Фиола, жената, която вие доведохте. Как успяхте да я намерите? [Цирцея (мит.) — баснословна магьосница, обитаваща остров Ея, превърнала другарите на Одисеи в свине, за да го задържи при себе си. — Б. пр.]

Клерфе сви рамене.

— Къде я открихте?

Клерфе не отговори веднага.

— Ако мога да се изразя във вашия стил, Левали, открих я пред портите на Хадес. Но за първи път от много години ви виждам настроен така лирично.

— Не ми се предлага често случай за това. Намерили сте я пред портите на подземното царство… Няма да любопитствувам повече. Което чух, е достатъчно, за да разпали въображението ми. Видели сте я сред сивия здрач на безнадеждността, от който единствено Орфей е успял да се отскубне. Но с каква цена? Колкото и парадоксално да звучи, затова, че е пожелал да спаси една жена от царството на Хадес, Орфей е бил наказан с двойно по-голяма самота. А вие готов ли сте да заплатите тази цена, Клерфе?

Клерфе се усмихна.

— Аз съм суеверен и не отговарям на такива въпроси преди състезание.

„Сега е нощта на Оберон — мислеше Лилиан, докато танцуваше с Фиола и Ториани. — Тук всичко е омагьосано — и тази ярка светлина, и тези синкави сенки, и самият, живот — реален и недействителен в едно и също време. Не се чуват стъпки. Всичко се плъзга безшумно под музиката. Как съм мечтала за такова празненство в моята болнична стаичка сред снеговете с температурна карта над леглото, слушайки по радиото концертите от Неапол и Париж! Човек не би могъл да умре в такава нощ с луна и море и с нежния полъх на вятъра, донасящ уханието на мимози и цъфнали портокалови дървета. Хората се срещат, за секунда са заедно, а после се изгубват от погледите си, за да се озоват в нови, непознати обятия. Лицата се сменят, но ръцете остават същите.“ [Оберон (мит.) — могъщ вълшебник, цар на елфите. — Б. пр.]

„Наистина ли — помисли тя — остават същите? Там седи моят възлюбен заедно с меланхоличния човек, който за краткото време, прекарано на земята, е собственик на тази приказна градина, и аз знам, че в момента приказват за мене. Говори меланхоличният човек и иска да узнае същото, за което пита и мене. Загадката! Нямаше ли една стара приказка, в която едно джудже скришом се смее, понеже никой не може да разкрие тайната му — да отгатне името му?“

Лилиан се усмихна.

— За какво мислите? — запита Фиола, забелязал усмивката й.

— Спомних си една приказка, в която тайната на един човек се състои в това, че никой не знае името му.

Фиола се усмихна и сред загорялото му лице зъбите му блеснаха, сякаш двойно по-бели, отколкото у другите хора.

— А може би това е и вашата тайна?

Лилиан поклати глава.

— Какво означава едно име?

Фиола хвърли поглед към редицата от майки под палмите, заобиколила част от танцовата площадка.

— За някои хора — всичко — каза той.

Понесена от танца към мястото, където седеше Клерфе, Лилиан забеляза замисления му поглед.

„Той успя да ме привърже към себе си — помисли тя — и аз го обичам, защото е винаги с мене и не задава въпроси. Кога ли ще започнат и те? Надявам се, никога. Може би! Та ние нямаме никакво време за това.“

— Усмихвате се, като че сте много щастлива — каза Фиола. — Това ли е вашата тайна?

„Какъв глупав въпрос! — помисли Лилиан. — Нима не е научил още в училище, че никога не бива да се пита една жена дали е щастлива?“

— И така, каква е тайната ви? — запита Фиола. — Може би голямо бъдеще?

Тя отново поклати глава.

— Аз нямам бъдеще — каза тя весело. — Не можете да си представите как това облекчава!

— Погледнете само Фиола — каза старата графиня Вителески в кръга на майките. — Държи се, сякаш освен тази чужденка тук няма никакви млади жени!

— Нищо чудно — отвърна Тереза Маркети. — Ако танцуваше толкова често с някоя от нашите моми, вече щяха да го смятат за наполовина сгоден за нея, а братята й биха се почувствували оскърбени, ако след това не се оженят. Вителески разглеждаше Лилиан през лорнета си.

— Откъде е дошла тази особа?

— Не е италианка.

— Виждам. Навярно е мелез.

— Аз също съм мелез — отбеляза язвително Тереза Маркети. — В мене тече американска, индийска и испанска кръв. При все това бях достатъчно добра с доларите на татенцето да отърва Уго Маркети от дългове, за да може да изгони плъховете от своя порутен palazzo, да си построи бани и да издържа в разкош метресите си.

Графиня Вителески се направи, че не е чула нищо.

— Лесно ви е да приказвате. Имате един син и банкова сметка, а аз цели четири дъщери и съм затънала в дългове. На Фиола му е време да се жени. Докъде ще стигнем, ако малкото състоятелни ергени, които са ни останали, вземат да се женят за английски манекени, както е модно сега. Буквално разграбват страната ни!

— Може би трябва да го забранят със закон — каза Тереза Маркети иронично. — Както и да забранят на по-малките им братя, останали без средства, да се женят за богати американки, които дори и не предполагат, че след бурното предбрачно ухажване, ще се озоват заточени в частния харем на мъжа си. Всъщност това е италианският брак.

Графинята отново се направи, че не чува. Тя тъкмо даваше указания на две от дъщерите си. Фиола бе оставил Лилиан на Ториани да я отведе при Клерфе и бе седнал на една от масите под дърветата.

— Защо не танцуваш с мене? — попита Лилиан Клерфе.

— Аз танцувам с тебе — отвърна той, — без да ставам от мястото си.

Ториани се засмя.

— Той не обича да танцува. Прекалено е суетен.

— Това е вярно — каза Клерфе. — Аз танцувам отвратително, Лилиан. Трябва да си забелязала това още в бар „Палас.“

— Отдавна съм го забравила.

Лилиан се върна заедно с Ториани на танцовата площадка. Левали отново седна до Клерфе.

— Тя напомня тъмен пламък — каза той — или кинжал. Не намирате ли, че тези светещи плочи представляват пълна безвкусица? — продължи той разпалено след малко. — Луната огрява достатъчно ярко. Луиджи! — извика той. — Изгаси светлината под танцовата площадка. И донеси една бутилка от старата грапа. Тази жена ме прави тъжен — каза той изведнъж, обръщайки се към Клерфе, а лицето му изглеждаше безутешно в тъмнината. — Женската красота ми навява тъга. Защо?

— Защото знаеш, че тя е преходна, а би искал да не е така.

— Толкова ли е просто?

— Не зная. На мене този отговор ми е достатъчен.

— А на вас красотата не ви ли навява тъга?

— Не — каза Клерфе. — Има съвсем други неща, които ме правят тъжен.

— Разбирам ви. — Левали отпи от своята грапа. — Всички тези неща ми са познати. Но аз бягам от тях. Искам да си остана само един затлъстяващ Пиеро. Опитайте от тази грапа.

Те пиха и известно време не проговориха нищо. Лилиан мина отново покрай тях.

„Аз нямам бъдеще — мислеше тя. — Това е все едно Да не усещаш земното притегляне.“ Тя погледна Клерфе и устните й промълвиха беззвучно няколко думи. Сега той стоеше в сянка и тя едва съзираше лицето му. Но й се струваше, че дори не е необходимо да го вижда. Не бе нужно животът да се гледа в лицето! Достатъчно бе да се усеща.