Живот на заем ((Небето няма избраници))

VIII

Пред тях бе Париж със своите предградия — грозен и неприветлив град, измокрен от дъжда, но колкото повече навлизаха в него, толкова по-силно ги обземаше магията му. Улици, кръстовища, площади изникваха пред погледите им като картини от Утрило и Писаро. Сивотата избледня, стана почти сребриста и внезапно се появи реката с мостовете и шлеповете по нея, с крайбрежните напъпили дървета, с пъстрите редици на букинистите и старите каменни здания по десния бряг на Сена.

— Оттам са извели Мария Антоанета — каза Клерфе, — за да я обезглавят. А в ресторанта точно насреща готвят много вкусно. Гладът и историята тук навсякъде вървят ръка за ръка. Къде искате да отседнете?

— Там — отвърна Лилиан и посочи от другата страна на реката, където се белееше фасадата на малък хотел.

— Познавате ли хотела?

— Откъде мога да го познавам? — попита тя.

— Нали сте живели в Париж?

— Когато живеех тук, най-често се криехме в мазето на един зарзаватчия.

— Може би ще е по-добре да се настаните някъде в шестнайсети арондисман? Или у чичо си? [Арондисман (фр.) — административен район в Париж. — Б. пр.]

— Чичо ми е такъв скъперник, че навярно сам обитава една-единствена стая. Да отидем в онзи хотел и да попитаме дали имат свободни места. Вие къде живеете в Париж?

— В хотел „Риц“.

— Разбира се. Бяхте ми казали още преди.

Клерфе кимна.

— Не съм достатъчно богат, за да живея другаде. Те преминаха по моста на булевард Сен Мишел, завиха по кея Гран Огюстен и спряха пред хотел „Бисон“. Когато слязоха от колата, от хотела тъкмо излизаше един прислужник, натоварен с куфари.

— Ето и моята стая — каза Лилиан. — Някой напуска.

— Наистина ли искаш да останеш тук? Просто само защото това е първият хотел, изпречил се пред погледа ти?

Лилиан кимна.

— Да. И въобще възнамерявам така да живея, без да слушам съвети и без предубеждения.

Стаята, както очакваха, бе свободна. За щастие тя се намираше на първия етаж. , Хотелът нямаше асансьор. Стълбището бе изтъркано и старо. Стаята бе малка и оскъдно мебелирана, но леглото изглеждаше добро, а имаше също и баня. Мебелите бяха нови с изключение на една малка барокова масичка, която изглеждаше като принц, застанал сред подчинените си. Тапетите бяха овехтели, а електрическата крушка в стаята бе слаба, затова пък под прозореца проблясваше реката с отразената Консиержри, кейовете и звънарните на катедралата Нотр Дам.

— Можеш да напуснеш хотела в момента, в който поискаш — каза Клерфе. — Някои хора забравят това.

— И къде да отида? При тебе в „Риц“?

— Не при мене, а просто в „Риц“ — отвърна Клерфе. — През време на войната живях там близо половин година под чуждо име и с брада. В евтината част към Рю Камбон. В другата половина на хотела с изглед към Плас Вандом живееха немските висши партийни функционери. Бе нещо знаменито!

Прислужникът качи куфарите. Клерфе тръгна към вратата.

— Искаш ли да вечеряме, заедно? — попита той.

— Кога?

— В девет?

— Добре. В девет.

Тя погледна след него. По пътя не бяха споменали нито дума за вечерта в Аскона. „Френският език е удобен — помисли тя. — Човек лесно преминава от «ти» на «вие» и обратно. И нито едно от двете обръщения не е трайно, а е само игра.“ Чувайки рева на „Джузепе“, Лилиан отиде до прозореца. „Може би ще дойде пак — помисли тя, — а може би не.“ Не знаеше това със сигурност, но и то не бе толкова важно. Важното бе, че е в Париж, че е вечер и че живее.

Светофарите на булеварда Сен Мишел светнаха зелено и глутница ситроени, рена и камиони се втурна по моста като ловна хайка подир „Джузепе“. Лилиан не можеше да си спомни да е виждала някога толкова много автомобили. През време на войната имаше съвсем малко. Шумът беше силен, но за нея бе като орган, на който железни ръце свирят могъщо „Te Deum“. [„Te Deum“(лат.) — начало на католическия богослужебен химн „Тебе, господи, хвалим!“ — Б. пр.]

Лилиан разтвори куфарите си. Не бе взела със себе си много неща. Също и пари имаше малко. Позвъни на чичо си по телефона. Никой не се обади. Позвъни още веднъж. Обади се някакъв непознат глас. Чичо й бил освободил телефона още преди години.

За миг я обзе паника. Бе получавала парите си всеки месец чрез една банка и отдавна не бе чувала нищо за чичо си. „Не е възможно да е умрял — помисли тя. Странно, че тази мисъл бе винаги първото, което й идваше на ум! — А може би се е преместил да живее Другаде, в друг квартал?“ Попита в хотела за телефонен указател, но там имаха само стария, от първата година на войната. Нов указател Париж още нямаше. Нямаше и достатъчно въглища в града. Вечерта в стаята стана студено. Лилиан трябваше да си облече палтото. От благоразумие бе. сложила в багажа си няколко вълнени дрехи с мисълта, че тук може да ги подари на някого. Сега бе доволна, че ги е взела.

През прозореца започна бавно да нахлува здрачът — сивкав и мръсен. За да се стопли, Лилиан се изкъпа и се мушна в леглото. За първи път от заминаването си бе сама. За първи път от години бе съвсем сама. Парите й щяха да й стигнат най-много за една седмица. С мрака в стаята се настани и страхът. Кой можеше да каже къде е чичо й? Възможно бе да е заминал на екскурзия за няколко седмици, но също така бе възможно да е претърпял злополука и да е мъртъв. А може би и Клерфе бе потънал вече в този непознат град, бе се преместил в друг хотел, бе започнал друго съществование и тя нямаше да чуе вече нищо също и за него. Побиха я тръпки. Всичките й романтични мечти се разбиха на прах в съприкосновението с действителността, със студа и самотата.

А в същото време в топлата клетка на санаториума тихо бучеше парното отопление…

На вратата се почука. Появи се прислужник от хотела с два пакета. Единият от тях съдържаше цветя. Единствено Клерфе можеше да ги е изпратил. Лилиан бързо даде на мъжа в слабо осветения коридор една доста едра банкнота. Във втория пакет имаше вълнено одеяло. „Мисля, че може да ви послужи — пишеше Клерфе. — В Париж все още не достигат въглища.“

Тя разгърна одеялото и от него изпаднаха две малки картонени опаковки. Те съдържаха електрически крушки. „Парижките съдържатели на хотели икономисват електричеството — пишеше Клерфе по-нататък. — Заменете вашите крушки с тези лампи и светът ще стане за вас двойно по-светъл.“

Тя последва съвета му. Сега поне можеше да чете. Прислужникът й бе донесъл някакъв вестник. Тя хвърли поглед по заглавията, но след малко го остави настрана. Всичко това вече не се отнасяше до нея. Имаше прекалено малко време. Така и нямаше да узнае кой ще стане президент през идущата година и коя партия ще получи мнозинство в парламента. Не я и интересуваше; вълнуваше я само едно-единствено нещо — животът! Собственият й живот!

Тя се облече. Притежаваше последния адрес на чичо си. Преди половин година той й бе писал оттам. Трябваше да отиде на този адрес и да се помъчи да разбере къде се е преместил.

Чичото живееше на старото място, но се бе отказал от телефона.

— Твоите пари? — попита той. — Както искаш. Аз ти ги пращах всеки месец в Швейцария. Бе много трудно да се получи разрешение за превеждането им. Естествено мога да ти ги изплащам месечно и тук, във Франция. На какъв адрес?

— Не желая да ми изпращаш месечни вноски. Искам веднага да получа цялата сума.

— За какво ти е?

— Искам да си купя дрехи.

Старият човек се вторачи в нея.

— Ти си също като баща ти! Ако той…

— Баща ми не е между живите, чичо Гастон.

Гастон гледаше своите бледи, едри ръце.

— От парите ти не остана много нещо. Но с какво възнамеряваш да се занимаваш? Боже мой, ако имах щастието да мога да живея в Швейцария!

— Аз живях не в Швейцария. Живях в болница.

— Ти не знаеш цената на парите. Ще ги изхарчиш за няколко седмици. Ще ги прахосаш…

— Възможно е — каза Лилиан.

Той я погледна уплашено.

— А какво ще стане, след като ги пропилееш?

— Успокой се, няма да ти увисна на врата!

— Би трябвало да се омъжиш. Здрава ли си вече?

— Щях ли иначе да бъда тук?

— В такъв случай трябва да се омъжиш.

Лилиан се засмя. Намеренията му бяха повече от прозрачни. Той искаше да прехвърли на някого другиго отговорността за нея.

— Трябва да се омъжиш — повтори Гастон. — Мога да уредя, да се позапознаеш с тоз-онзи.

Лилиан отново се разсмя, но бе любопитна какво ще предприеме старецът. „Сигурно има вече осемдесет години — помисли тя, — но се държи, сякаш му предстои да урежда живота си за още осемдесет.“

— Добре — отвърна тя. — А сега ми кажи, какво правиш, когато си сам?

Старецът повдигна озадачено птичата си глава.

— Все нещо… Не знам… Винаги върша нещо… Странен въпрос! Защо питаш?

— Никога ли не ти е минавала през ума мисълта да вземеш всичко, което, имаш, да тръгнеш по света, накъдето ти видят очите, и да го пропилееш?

— Също като баща си! — отвърна старият човек презрително. — И той не знаеше какво е чувство за дълг и отговорност! Трябва да направя опит да те поставят по съдебен ред под попечителство.

— Няма да успееш. Ти си мислиш, че хвърлям парите си на вятъра, а аз си мисля, че ти хвърляш на вятъра живота си! Нека всеки си остане с мнението. И ми приготви парите до утре. Искам да си купя дрехи по-скоро.

— А откъде смяташ да ги купиш? — бързо попита старецът, заприличал изведнъж на марабу. [Марабу — голяма птица от рода на щъркелите с гола глава и шия; живее в Африка и Индия. — Б. пр.]

— Мисля, от „Баленсиага“. И не забравяй, че парите са мои. [„Баленсиага“ — прочута парижка модна къща. — Б. пр.]

— Майка ти…

— До утре — каза Лилиан и внимателно докосна с устни челото на Гастон.

— Послушай ме, Лилиан, не прави глупости! Ти си облечена достатъчно добре. А дрехите от тези модни къщи струват цяло състояние!

— Навярно е така — отвърна Лилиан и хвърли поглед над мрачния двор към сивите прозорци на отсрещните здания, които отразяваха последните отблясъци на вечерта, сякаш бяха от полиран камък.

— Такъв беше и баща ти! — Старецът изглеждаше искрено ужасен. — Точно такъв! Ти можеше да живееш без никакви грижи да не бяха тези негови вечни фантазии…

— Чичо Гастон, казаха ми, че днес човек може да се освободи от парите си по два начина. Единият — като ги пести и ги загуби по време на инфлация, а другият — като ги изхарчи. А сега ми кажи, ти как живееш?

Гастон махна нервно с ръка.

— Сама виждаш. Времената са трудни. А аз съм беден човек.

Лилиан огледа стаята. Видя красиви стари мебели, меки кресла, покрити с калъфи, един кристален полилей, обвит с марлена кърпа. По стените висяха няколко скъпи картини.

— Винаги си бил скъперник, чичо Гастон — каза тя. — Но защо си такъв и сега?

Известно време той я разглежда внимателно с тъмните си птичи очи.

— Искаш да живееш тук ли? Но при мене не е много широко…

— При тебе е достатъчно широко, но аз не искам да живея тук. Впрочем на каква възраст си? Не беше ли с двадесет години по-стар от баща ми?

Старият човек изглеждаше объркан.

— Щом като знаеш, защо тогава питаш?

— Не се ли боиш от смъртта?

Гастон замълча за малко.

— Имаш отвратителни маниери! — каза той тихо.

— Прав си. Не би трябвало да те питам за това. Но аз самата толкова често си задавам този въпрос, та забравям, че може да ужасява другите.

— Аз все още се държа. Ако разчиташ скоро да получиш наследство, чака те разочарование.

Лилиан се разсмя.

— Наистина не разчитам на това! Ще живея на хотел и изобщо няма да ти бъда в тежест.

— В кой хотел? — бързо попита Гастон.

— В хотел „Бисон“.

— Слава богу! Не бих се учудил, ако се бе настанила в „Риц“.

— Аз също — каза Лилиан.

Клерфе пристигна в уречения час. Отидоха в ресторант „Гран Вефур“.

— Как премина първото ви стълкновение с тукашния свят? — запита той.

— Имам чувството, че се намирам сред хора, които възнамеряват да живеят вечно. Поне така се държат. Треперят за имуществото си и нехаят за пропуснатия си живот.

Клерфе се разсмя.

— При това всички са си давали клетва по време на войната да не повтарят тази грешка, ако останат живи. Но човек бързо забравя всичко.

— Ти също ли си забравил всичко? — попита Лилиан.

— Направих големи усилия, но, изглежда, не ми се е удало съвсем.

— Може би те обичам тъкмо поради това?

— Ти не ме обичаш. Ако ме обичаше, не би изрекла тези думи с такава лекота… и изобщо не би ми го казала.

— А може би те обичам, защото не мислиш за бъдещето?

— В такъв случай би трябвало да обичаш онзи мъж от санаториума. За вечеря ще вземем морски език с препечени бадеми, а за пиене бутилка младо монтраше. [Монтраше (фр.) — прочуто бяло бургундско вино. — Б. пр.]

— Но защо тогава те обичам?

— Защото аз се изпречих на пътя ти, а не някой друг. И защото обичаш всъщност живот. За тебе аз представлявам една безименна частица живот. Крайно опасно положение!

— За мене ли?

— За онзи, който е безименен. Той може да бъде заменен по всяко време.

— Аз също — каза Лилиан. — Аз също, Клерфе.

— В това не съм вече толкова сигурен. Един умен човек на мое място би избягал колкото се може по-бързо.

— Та ти съвсем не си толкова увлечен!

— Утре заминавам.

— Къде? — попита Лилиан, невярвайки на ушите си.

— Далеч оттук. Трябва да отида в Рим.

— А аз в „Баленсиага“. Да си купя дрехи. Това е по-далеч и от Рим.

— Аз наистина заминавам. Трябва да се погрижа за новия си състезателен договор.

— Добре — каза Лилиан. — Значи, имам достатъчно време да се хвърля в авантюрата с модните къщи. Чичо Гастон вече искаше да ме постави под попечителство… или да ме омъжи.

Клерфе се засмя.

— Значи, иска да ти намери друг затвор, преди още да си узнала какво е свобода.

— А какво е свобода?

— И аз не знам. Знам само, че свободата не е нито безотговорност, нито живот без цели. По-лесно е да се определи какво не е, отколкото какво е.

— Кога ще се върнеш? — попита Лилиан.

— След няколко дни.

— Имаш ли любовница в Рим?

— Да — каза Клерфе.

— Така си и мислех.

— Защо?

— Щеше да бъде по-странно, ако живееше сам. Аз също не бях сама, когато ти дойде.

— А сега?

— Сега — каза Лилиан — съм прекалено пияна от самата себе си сред този нов свят, за да мога да размислям сериозно.

Следващия следобед Лилиан отиде в „Баленсиага“. Освен спортния си костюм тя нямаше много дрехи. Някои от тях бяха ушити по модата от войната, други й бяха останали от майка й и бяха преправени от една евтина шивачка.

Лилиан внимателно наблюдаваше жените около себе си. Изучаваше облеклата им и се мъчеше да види по лицата им същото очакване, което носеше в себе си. Но не го откри. Откри смръщени, застаряващи папагалски физиономии, гримирани прекалено силно, от които се взираха към по-младите жени сбръчкани, лишени от клепки очи. Видя също и млади жени, облечени с изящна елегантност, от чиито скептични погледи не можеше да се изплъзне нищо освен неуловимото очарование на непретенциозното съществование. Сред тях личеше тълпа красиви американки, които бърбореха и цвърчеха неспирно и безсмислено. Само тук-там сред възбудената пустота проблясваше като далечен фар някое благородно лице — най-често вече стареещо, освободено от паниката на годините, но затова пък озарено от рядкото очарование на старостта, която не като ръжда, а като патина върху скъпоценен съд увеличаваше още повече красотата му.

Започна демонстрацията на моделите. Лилиан чуваше да долита отвън приглушеният шум на града подобно на далечно боботене от някоя съвременна девствена гора от стомана, бетон и машини. Манекените с техните изящни фигурки й изглеждаха като изкуствени животни, изскочили от тази гора — протягащи се хамелеони, които сменяха дрехите си като окраска на кожата и безмълвно се промъкваха покрай столовете.

Лилиан си избра пет рокли.

— Желаете ли да ги пробвате веднага? — попита продавачката.

— Мога ли?

— Разбира се. Тези три ще ви бъдат по мярка; останалите са малко широчки за вас.

— Кога мога да ги получа? — попита Лилиан.

— За кога са ви нужни?

— Веднага.

Продавачката се засмя.

— Веднага при нас ще рече след три-четири седмици… най-рано.

— Нужни са ми веднага. Мога ли да купя моделите, които са ми по мярка?

Продавачката поклати глава.

— За съжаление, не. Нуждаем се от тях всеки ден. Но ще направим всичко, което е по силите ни. Претрупани сме с работа, mademoiselle — каза продавачката. — Но роклите ви стоят, сякаш са скроени специално за вас. Господин Баленсиага ще се зарадва, ако ги види на вас. Жалко, че сега не е тук.

— А къде е? — попита Лилиан учтиво и без умисъл, докато сваляше роклята си.

— В планината. — Продавачката назова мястото, откъдето бе дошла Лилиан. Лилиан имаше чувството, че й говорят за Тибет. — Замина там на почивка — продължи продавачката.

— Да, там е подходящо за тази цел.

Лилиан се изправи и се погледна в огледалото.

— Виждате ли! — каза продавачката. — Точно това имах предвид. Повечето жени купуват каквото им хареса. Вие купихте каквото ви подхожда. Не намирате ли и вие? — обърна се тя към шивачката.

Шивачката кимна.

— А сега наметката!

Вечерната рокля бе съвсем тясна, със смолисточерен цвят с едва доловим оттенък на мексиканско червено. Наметката към нея обаче бе широка и имаше форма на пелерина. Тя бе изработена от някакъв полупрозрачен плат, който не се спускаше по тялото, а отстоеше от него, сякаш бе подсилен с банели.

— Драматично! — възкликна продавачката. — В този костюм приличате на паднал ангел!

Лилиан се разгледа. От огромното трикрило огледало се взираха в нея три жени — две в профил и една в анфанс. Щом се поместеше малко встрани, виждаше и една четвърта, отразена в стенното огледало зад нея, която й обръщаше гръб и сякаш вече се канеше да си тръгне.

— Драматично! — повтори продавачката. — Ах, защо Люсил не изглежда така!

— Коя е Люсил?

— Нашият най-добър манекен. Тази, която демонстрира модела.

„Защо е нужно тъкмо тя да изглежда така? — помисли Лилиан. — Люсил ще носи хиляди други рокли и ще върши това още много години, а след това ще се омъжи, ще народи деца и ще остарее. Аз обаче ще нося тази рокля само това лято.“

— Не бихте ли могли да я приготвите за по-малко от четири седмици? — попита тя. — Поне тази. Аз нямам много време.

— Какво мислите вие, госпожице Клод? — запита шивачката.

Продавачката кимна.

— Ще започнем веднага.

— И кога ще мога да я получа? — попита Лилиан.

— След две седмици би могла да бъде готова.

— След две седмици… — Това й прозвуча като две години.

— Ако е възможно, след десет дни. Трябва да се направят няколко проби.

— Добре. Щом като не може другояче.

— Наистина, не може.

Лилиан идваше на проба всеки ден. Тишината в кабината я обайваше по странен начин. Понякога до слуха й долитаха отвън гласове на други жени, но в сребристосивия свят на нейната кабина тя се чувствуваше откъсната от гъмжилото на града. Около нея се суетеше шивачката като жрица около идол. Тя набождаше топлийки, съединяваше различни части от плата, набираше тук-там, изрязваше излишните парчета, мърмореше нещо неразбираемо с уста, пълна с карфици, коленичеше, подръпваше и оправяше внимателно с ръка, след това се отдалечаваше и наново се втурваше към нея като в някаква безкрайна и постоянно повтаряща се церемония. Лилиан стоеше притихнала и се взираше в трите жени от огледалата, които приличаха на нея и в същото време й бяха непреодолимо чужди, с които се извършваше нещо пред очите й, имащо сякаш само бегло отношение към нея самата и въпреки това променящо я издълбоко. Понякога завесата на нейната кабина се повдигаше и за миг се мяркаше дебнещият силует на друга някоя клиентка, пронизваха я бързо преценяващите погледи на неуморните поборнички на сластта, любопитни и винаги на бойна нога. Тогава Лилиан чувствуваше, че тя самата няма нищо общо с тях. Тя не участвуваше във вечната гонитба за мъжа, а в гонитба за живот.

С течение на дните между нея и жените в огледалото, които се променяха с всяка нова рокля, се установи отношение на особена враждебна интимност. Тя разговаряше с тях без думи. Изображенията й се усмихваха без усмивка. Те бяха близки по един сериозен и малко мрачен начин като сестри, израснали далеч една от друга и никога нехранили надеждата да се срещнат. Сега това ставаше като насън, бе някакво мълчаливо рандеву, обвеяно от нежна меланхолия — много скоро щяха да се разделят наново, и то завинаги. Дори дрехите с испанския си акцент имаха нещо от това настроение — драматичната, лишена от отблясъци чернота на кадифето, яркото и бързо припламващо тропическо червено на коприната, широките наметки, които правеха тялото да изглежда почти нематериално, и черният брокат на късите тореадорски жакети, напомнящи за пясък, слънце и смърт. Баленсиага се завърна. Той присъствува мълчаливо на една от пробите. На следващия ден продавачката донесе в кабината нещо сребристо, което изглеждаше като кожата на риба, никога невидяла слънце.

— Господин Баленсиага би желал да имате и тази рокля — каза продавачката.

— Време е да престана с покупките. Похарчих повече пари, отколкото трябваше. Всеки ден купувах по нещо допълнително.

— Пробвайте я все пак. Сигурна съм, че ще я вземете. — Продавачката се усмихна. — Също и цената ще бъде такава, че да останете доволна. Модната къща „Баленсиага“ желае да носите нейните дрехи.

Лилиан облече сребристата вещ. Тя имаше почти седефен цвят, но вместо да я прави бледа, подчертаваше тена на лицето и раменете й, като им придаваше златистобронзов оттенък. Лилиан въздъхна.

— Ще я взема. По-трудно е да отблъснеш такава рокля, отколкото предложение на Дон Жуан или Аполон.

„Не винаги — помисли тя, — но поне в момента е така.“ Струваше й се, че живее в някакъв безтегловен сивосребрист свят. Сутрин спеше до късно, после отиваше в „Баленсиага“, а след това се разхождаше безцелно по улиците, а вечер сядаше сама в ресторанта на хотела. Ресторантът се смяташе за един от най-добрите в Париж, но тогава тя не знаеше това. Не се нуждаеше от компания и слабо чувствуваше липсата на Клерфе. Безименният живот, който я обграждаше от всички страни, който стремително напираше от улиците, кафенетата и ресторантите, бе достатъчно силен и нов за нея, за да страда от липсата на личен живот сред това море. Оставяше се да бъде носена от течението, тълпата я повличаше със себе си, но това не я оскърбяваше, дори обичаше, тази тълпа понеже излъчваше живот — непознат, лекомислен и безразсъден, отдаден на лекомислени и безразсъдни цели, които се люшкаха по повърхността му като пъстри шамандури в развълнувано море.

— Вие направихте добър избор — каза продавачката при последната проба. — Тези дрехи никога няма да излязат от мода. Ще можете да ги носите много години.

„Много години“ — помисли Лилиан, потръпна и се усмихна.