Живот на заем ((Небето няма избраници))

XV

Клерфе потърси Лилиан в Париж и след като не я намери, реши, че се е завърнала в санаториума. Обади се там по телефона и разбра заблудата си. Продължи да я търси в Рим и в Париж, но никъде не откри следите й. На края, реши, че го е напуснала. Дори чичо Гастон, мърморейки, му съобщи, че не знае и не иска да знае къде е племенницата му. Клерфе се опита да забрави Лилиан и да се върне към предишния си живот, но постоянно имаше чувството, че е затънал в нещо лепкаво, от което не може да се освободи.

Една седмица след пристигането си в Париж той срещна Лидия Морели.

— Лястовичката отлетя ли? — запита го тя.

— Изглежда, ти е причинила сума главоболия. По-рано никога не се интересуваше от други жени.

— Тогава те е изоставила?

— Изоставила! — отговори Клерфе с усмивка. — Що за старомодна дума!

— Това е една от най-древните думи на света. — Лидия го наблюдаваше.

— Какво сега, ще разиграваме семейна сцена от хиляда осемстотин и деветдесета година ли?

— Значи, действително си влюбен!

— А ти ревнуваш.

— Аз ревнувам, а ти си нещастен. Има разлика, нали?

— Мислиш ли?

— Да. Аз знам от кого точно ревнувам, а ти — не. Заведи ме да пийна нещо.

Отидоха в един ресторант. През вечерта объркаността на Клерфе се превърна в озлобление срещу Лилиан. Обзе го първичната ярост на мъжа, когото са изоставили, преди сам да е изоставил. Лидия го бе жегнала на най-болното място.

— Време ти е вече да се жениш — каза тя след това.

— За кого?

— Това не знам, но вече си узрял за женитба.

— За тебе ли да се оженя?

Лидия се усмихна.

— Не бих искала да ти причиня и тази неприятност. Освен това нямаш достатъчно пари за мене. Ожени се за някоя богаташка. Има толкова жени с пари. Докога възнамеряваш да се състезаваш още? Та това е работа за младоци.

Клерфе кимна.

— Известно ми е, Лидия.

— Не прави такава слисана физиономия. Всички стареем. Човек трябва да си нареди живота, преди да е станало много късно.

— Сигурна ли си, че трябва?

— Не ставай глупак. Какво друго ни остава?

„Познавам човека, който не желае да си нарежда живота“ — помисли Клерфе.

— Вече намислила ли си за кого трябва да се оженя? Изведнъж започваш да проявяваш такива майчини грижи!

Лидия го погледна изпитателно.

— За това можем да поговорим. Ти си се променил.

Клерфе поклати глава и се изправи.

— Сбогом, Лидия!

Тя се приближи плътно до него.

— Ще се върнеш при мене, нали?

— От колко време се познаваме вече?

— Четири години с много прекъсвания.

— Да, тези години приличат на брокат, прояден от молци.

— Просто никой от нас не искаше да поема отговорност за другия. Всеки се стремеше да получи всичко и да не даде нищо…

— Не е вярно нито едното, нито другото.

— Но ние си подхождахме, Клерфе.

— Като всички хора, които не стават вече за нищо друго. Така ли е?

— Не знам. Да ти Открия ли една тайна?

— Каква? Че тайни няма и че всичко е тайна, това ли?

— Не. Така мислят мъжете. Ще ти открия една женска тайна. Нищо не е толкова лошо или толкова хубаво, колкото ни се струва, и нищо не е окончателно. Ела тази вечер при мене.

Клерфе не отиде. Бе изпаднал в апатия и се чувствуваше отвратително. Това не бе обикновеното настроение при подобни случаи. Той бе загубил не само Лилиан, бе загубил нещо от самия себе си. Без да забележи, бе възприел нещо от нейния маниер на живот, живот без мисъл за утрешния ден. Но човек не може да живее по този начин. Утрешен ден съществува, поне за него въпреки рисковете на професията му. Трябваше да съществува!

„Заради Лилиан аз се откъснах от всички — мислеше той с раздразнение. — Тя ме направи много по-млад, но и много по-глупав. По-рано щях да отида при Лидия Морели и щях да прекарам е нея толкова време, колкото ми се искаше и basta! А сега, само като си го помисля, започвам да се чувствувам като гимназист и знам, че ако го направя, след това ще усещам махмурлук като че съм пил лошо вино.“

„Би трябвало да се оженя за Лилиан — мислеше той. — Това е разрешението! Лидия има право, макар и не така, както тя си мисли!“ Изведнъж при тази мисъл се почувствува свободен и лек и сам се учуди на това. Никога преди не бе мислил да се жени, а сега неочаквано това му изглеждаше напълно в реда на нещата. И без друго не можеше да си представи повече своя живот без Лилиан. В това нямаше нищо трагично, нищо романтично и нищо сантиментално. Просто животът му без нея внезапно изгубваше всякакъв смисъл, превръщаше се в еднообразна поредица от години, приличащи на еднакви стаи, в които е угасена светлината.

Престана да я търси. Разбираше, че това е безсмислено. Ако тя се завърнеше в Париж, или щеше да дойде при него, или не.

Клерфе не предполагаше, че Лилиан вече е тук и че отново се е настанила в хотел „Бисон“. Тя искаше да остане още няколко дни сама. Той не трябваше да я види, преди да се е почувствувала достатъчно добре, за да изглежда здрава. Спеше почти през целия ден и никъде не излизаше. Тъй като куфарите й бяха на съхранение при него в „Риц“, трябваше да се задоволи със съдържанието на двете си пътни чанти, които бе взела със себе си в Сицилия.

Тя имаше чувството, сякаш след силна буря се е завърнала в старото пристанище, но междувременно то се бе променило. Декорът бе друг или по-скоро бe същият, но осветлението бе друго. Сега то бе ярко, недвусмислено и безжалостно, но не и тъжно. Бурята бе отминала, розовата мъгла на илюзиите също. Вече нямаше избавление, но нямаше и плачове. Шумът постепенно стихваше. Много скоро и тя щеше да чуе ударите на сърцето си. Да чуе не само неговия повик, но и неговия отклик.

Първият, когото Лилиан посети след завръщането си, бе чичо Гастон. Той бе изненадан, че я вижда, но след няколко минути по лицето му се изписа нещо като предпазлива радост.

— Къде живееш сега? — попита той.

— В хотел „Бисон“. Там не е скъпо, чичо Гастон.

— Ти си мислиш, че през нощта парите се умножават от само себе си. Ако продължаваш така, скоро ще останеш без стотинка. Знаеш ли докога ще ти стигнат парите, ако продължаваш да харчиш така?

— Не знам. И не искам да знам.

„Трябва да побързам да умра“ — помисли си тя иронично.

— Винаги си живяла свръх възможностите си. По-рано хората поминаваха само от лихвите на капиталите си.

Лилиан се засмя.

— Чух, че в град Базел — на швейцарската граница, се смята вече за прахосничество, ако някой не живее от лихвите на лихвите си.

— Швейцария! — въздъхна Гастон, сякаш говореше за Венера Калипигос. — С нейната валута! Щастлив народ! — Той погледна Лилиан. — Бих могъл да ти освободя една от стаите в моето жилище. Така ще икономисаш пари поне за хотел.

Лилиан се огледа. „Той отново ще се опита да ме въвлече в дребните си интриги, отново ще започне да ме сватосва за този, за онзи — помисли тя. — Ще ме надзирава, защото се страхува да не накърня някак неговите пари.“ Но и за миг на Лилиан не мина през ум да му каже истината.

— Не се страхувай, чичо Гастон, аз няма да взема от тебе нито стотинка — каза тя. — Никога!

— За тебе често пита младият Боало.

— Кой е той?

— Синът на онези Боало, часовникарската фамилия. Много почтено семейство. Майката…

— Този със заешката устна ли?

— Заешка устна! Що за вулгарен израз! Това е дреболия, която често се среща в старите фамилии! Освен това е оперирана и почти не се забелязва. В края на краищата един мъж не е задължително да бъде манекен.

Лилиан разгледа внимателно дребния самоуверен човечец.

— На колко си години, чичо Гастон?

— Отново се захващаш за това! Нали знаеш?

— А колко години мислиш, че още ти остават да живееш?

— Държанието ти е направо неприлично! Такива въпроси не се задават на възрастни хора! Само на бог е известно колко ще живее човек.

— На бог са известни много неща. Някога ще му се наложи да даде отговор на сума ти въпроси, не мислиш ли? Аз също ще го поразпитам за едно-друго.

— Какво? — Гастон облещи очи. — Какво приказваш?

— Нищо. — Лилиан потисна мигновения си гняв. Този жалък наперен дребосък, ненаправил нищо значително през живота си, бе значително по-стар от нея, но щеше положително да я надживее поне с няколко години. Този проскубан петел знаеше всичко, за всичко имаше определено мнение, а с господ беше на ти.

— Чичо Гастон — каза Лилиан, — ако можеше да започнеш живота отначало, щеше ли да го изживееш по друг начин?

— Ама, разбира се!

— А как? — попита Лилиан със слаба надежда.

— Естествено, втори път не бих се оставил да ме засегне девалвацията на франка. Още в четиринадесета година щях да закупя американски акции. . , а след това най-късно до тридесет и осма щях да…

— Добре, чичо Гастон — прекъсна го Лилиан. — Разбирам. — Гневът й бе стихнал.

— Нищо не разбираш. Иначе не би стопанисвала по такъв начин малкото пари, които са ти останали! Естествено, твоят баща…

— Знам, чичо Гастон. Бил е прахосник! Но съществува един много по-голям прахосник от него.

— Кой е той?

— Животът. Той прахосничи и с тебе, и с мене, и с всички други.

— Дрън-дрън! Салонен болшевизъм! Да се отучиш от тези глупости! Животът е сериозно нещо!

— Правилно. Ето например трябва да заплатя сметката си в хотела. Дай ми пари. И не се дръж така, като че харча твои пари. Те са мои!

— Пари! Пари! Това е всичко, което познаваш от живота!

— Не, чичо Гастон, това е всичко, което ти познаваш!

— Трябва да ми благодариш! Иначе отдавна нямаше да имаш нито стотинка. — Гастон неохотно попълни един чек. — А после? — запита той с горчивина в гласа, докато размахваше хартията във въздуха, за да изсъхне мастилото. — Какво ще стане после?

Лилиан го гледаше изумена. „Изглежда, икономисва дори от попивателната хартия“ — помисли тя.

— За мене не съществува „после“ — каза тя.

— Всички казват така. А когато пропилеят, каквото имат, идват при тебе и човек, ще не ще, се вижда принуден да накърни собствените си дребни спестявания, за да…

У нея отново се надигна гняв, ясен и силен. Тя издърпа чека от ръцете на чичо си.

— Стига си се вайкал! Иди и си накупи американски акции, ти, патриот такъв!

Тя тръгна по мокрите улици. Докато бяха говорили с чичо Гастон, навън бе валял дъжд, но сега отново грееше слънце и се отразяваше в блестящия асфалт и в локвите покрай тротоарите. „Небето се отразява дори и в локвите — помисли тя, — така, както навярно и бог се отразява в чичо Гастон.“ Стана й смешно. В Гастон бе по-трудно да се открие присъствието на бога, отколкото в мръсните ручейчета, стичащи се в каналите, да се види небесната синева и блясъкът на слънцето. Впрочем бог можеше да се открие доста трудно в повечето хора, които тя познаваше. Те киснеха из своите канцеларии и превиваха гръб зад бюрата си с такова равнодушие към живота, сякаш всеки от тях имаше пред себе си два пъти повече от дните на Метусалем. И в това се заключаваше тяхната безотрадна тайна! Те живееха така, сякаш не съществуваше смърт, — но се държаха не като герои, а като бакали. Те бяха потиснали у себе си познанието за кратковременността на живота и нехаеха пред смъртта подобно на щрауси, скрили главите си в пясъка пред лицето на опасността, или се залъгваха с дребнобуржоазната илюзия за вечен живот след смъртта. Дори грохнали старци, вече стъпили с единия крак в гроба, те се мамеха един друг, за да увеличат размерите на онова, което отдавна ги бе превърнало в свои роби — парите и властта. [Метусалем — според библията един от праотците на човечеството, живял деветстотин шестдесет и девет години. — Б. пр.]

Лилиан извади от джоба си една стофранкова банкнота, разгледа я и с внезапна решителност я захвърли в Сена. Този символичен жест на протест бе истинска детинщина, но не беше ли все едно? Нали й достави удоволствие? Чека на чичо Гастон, естествено, не захвърли. Така Лилиан стигна до булевард Сен Мишел. Уличното движение бе в разгара си. Притичваха хора, блъскаха се, бързаха. Слънцето се отразяваше в стотици покриви на автомобили, ревяха мотори. Всеки се стремеше към някаква цел, всеки се мъчеше да я достигне колкото се може по-скоро и всички тези дребнички цели напълно засенчваха крайната цел на човешкия живот и тя сякаш преставаше да съществува.

Лилиан прекоси улицата. От двете й страни, треперейки от нетърпение, се бяха строили в редици безчет огнедишащи чудовища, приковани на място от червената светлина на светофара. Тя премина между тях така, както някога Мойсей преминал с еврейския народ през Червено море.

„В санаториума беше друго — мислеше тя. — Там крайната цел бе винаги пред погледите, осветяваше всичко, сякаш бе някакво зловещо слънце в небето, и хората живееха под това слънце, стараеха се да не го забелязват, но винаги усещаха присъствието му. Това им даваше по-голяма прозорливост и по-голямо мъжество. Онзи, който знаеше, че краят му е близо и че няма спасение, който бе озарен от това последно прозрение и това последно мъжество, той вече не бе само жертвено животно, той, макар и с малко, превъзхождаше своя палач.“

Лилиан се върна в хотела. Отново бе взела стая на първия етаж, за да не изкачва много стълби. Пред входа на ресторанта стоеше търговецът на стриди.

— Днес имаме чудесни скариди — каза той. — Сезонът на стридите почти свърши. Ловът им ще започне едва през септември. Тогава ще бъдете ли все още тук?

— Положително — отвърна тя.

— Да ви избера ли скариди? Най-вкусни са сивите, макар че розовите имат по-привлекателен вид. И така — от сивите ли?

— От сивите. Сега ще ви спусна кошничката. Прибавете и половин бутилка розе, изстудено. Ще го получите от Люсиен, главния келнер.

Тя бавно се изкачи по стълбите. После спусна кошничката си през прозореца и я изтегли обратно. Бутилката бе отворена, а виното в нея бе толкова студено, че шишето бе изпотено. Седна на долната дъска на прозореца, вдигна крака и ги опря в страничната рамка. Виното постави до себе си. Люсиен се бе погрижил и за една чаша и салфетка. Отпи от виното и се залови със скаридите. Животът й се струваше прекрасен и нямаше желание да размишлява върху него. Смътно чувствуваше, че над нея виене някаква прокоба, но сега не й беше до това. Поне не в този миг. Майка й бе починала от рак след много тежка операция. Винаги съществуваше нещо по-лошо от собствената ни участ. Лилиан примигваше срещу слънцето и усещаше как светлината се стича по лицето й. В това положение я видя Клерфе, който, изгубил вече всякаква надежда, за сетен път минаваше под прозорците на хотел „Бисон“.

Той стремително разтвори вратата.

— Лилиан! Къде беше? — извика той.

Тя го бе видяла да прекосява улицата.

— Във Венеция, Клерфе.

— Но защо?

— Нали ти казах в Сицилия, че ми се иска да видя Венеция. А когато пристигнах в Рим, това желание отново ме обзе.

Клерфе затвори вратата.

— Така, във Венеция! Но защо не ми съобщи? Щях да дойда веднага. Колко време прекара там?

— Това разпит ли е?

— Засега не. Търсих те навсякъде, но за Венеция и не помислих. С кого беше там?

— Нима това не е разпит?

— Разбери, ти ми липсваше! В главата ми се въртяха най-ужасни мисли! Нима не можеш да го проумееш? — Мога — каза Лилиан. — Искаш ли скариди? Миришат на водорасли и море.

Клерфе взе картонената подложка със скаридите и я изхвърли през прозореца.

Лилиан погледна навън.

— Улучи някакъв закрит зелен ситроен. Ако бе изчакал само една секунда, щеше да цапардосаш направо по фризурата една дебела руса дама в открито рено. Подай ми, моля те, кошничката с въженцето. Още съм гладна.

За секунда изглеждаше, че той ще изхвърли и кошничката подир скаридите, но я подаде.

— Кажи му да сложи още една бутилка розе — каза той. — И слез от прозореца, искам да те прегърна.

Лилиан слезе на пода.

— С „Джузепе“ ли дойде?

— Не. Оставих го на Плас Вандом в компанията на десетина ролс-ройси и ягуари, които удостоява с презрението си.

— Хайде, иди го вземи и да се разходим из Булонския лес.

— Добре, щом искаш, ще се разходим из Булонския лес — каза той и я целуна, — но ще излезем заедно и заедно ще отидем за „Джузепе“. Иначе от тебе няма да има и следа, когато се върна. Не желая да рискувам повече.

— Много ли ти липсвах?

— Понякога, когато не те мразех, или когато не се страхувах, че някой твой любовник може да те е убил в пристъп на сексуална разюзданост. Всъщност с кого беше във Венеция?

— Бях сама.

Той я погледна.

— Може и да е така. При тебе човек никога не знае нищо със сигурност. Защо не ми писа?

— Нямаме този обичай, Клерфе. Ти също заминаваш понякога за Рим и се появяваш едва след няколко седмици, нали? И при това с любовница.

Клерфе се засмя.

— Сигурен бях, че някой ден ще ми го натякнеш. Затова ли не бързаше да се върнеш?

— Не, разбира се.

— Жалко.

Лилиан се наведе от прозореца, за да изтегли кошничката. Той търпеливо зачака. На вратата се почука. Клерфе отвори, прие от келнера бутилката вино и докато слушаше как Лилиан крещи от прозореца, че иска още няколко шепи скариди, изпи една чаша. После огледа стаята. Обувките на Лилиан бяха разхвърляни навсякъде по пода, на едно от креслата бе провесено бельо, а в полуотворения гардероб се виждаха роклите й. „Тя е отново тук“ — помисли и се почувствува обзет от дълбоко, непознато и възбуждащо спокойствие.

Лилиан се обърна с кошничката в ръка.

— Да знаеш само как миришат! Ще отидем ли някой ден пак на море?

— Да. Ако искаш, можем да заминем за Монте Карло. Това лято ще участвувам там в едно състезание.

— А не можем ли да тръгнем по-рано?

— Когато искаш. Днес? Утре?

Тя се усмихна.

— Ти добре ме познаваш. Щом можем да тръгнем днес или утре, значи, няма да бързаме. — Тя пое чашата, която той й подаде.

— Знаеш ли, Клерфе, нямах намерение да оставам във Венеция толкова дълго, а само няколко дни.

— И какво те задържа?

— Разболях се.

— Така ли? От какво?

— Простудих се.

Тя виждаше, че Клерфе не й вярва, и това я изпълваше с възторг. Неговото недоверие сякаш правеше кръвоизлива й недействителен. А може би той наистина не бе толкова сериозен, колкото тя си мислеше. За миг се почувствува като някаква дебелана, отслабнала изведнъж с десетина килограма.

Лилиан се притисна в него. Той я обхвана в прегръдките си.

— И кога смяташ пак да ми избягаш? — я попита.

— Аз не бягам, Клерфе. Просто понякога само ме няма.

Откъм реката прозвуча сирената на един влекач. На палубата му млада жена простираше на въже пъстро пране. Пред вратата на камбуза момиченце си играеше с едно овчарско куче, а кормчията по жилетка стоеше пред кормилото и си подсвиркваше. [Камбуз (хол.) — корабна кухня. — Б. пр.]

— Погледни! — възкликна Лилиан. — Винаги ме обхваща завист, когато видя подобна картина. Семейно щастие! Както бог го е пожелал.

— Ако ти се предоставеше това щастие, щеше още на първата спирка тайно да се измъкнеш.

— Това не ми пречи да им завиждам. А сега ще отидем ли да вземем „Джузепе“?

Той внимателно я вдигна на ръце.

— Вече не ми се ходи за „Джузепе“, нито ми се разхожда из Булонския лес. За това ще имаме достатъчно време довечера.