Живот на заем ((Небето няма избраници))

III

Когато отвори очи, Клерфе видя навън забуленото в облаци небе и чу вятърът да потропва по капаците на прозорците.

— Това е фьонът — каза му келнерът в ресторанта, — вятърът, който изморява повече от всичко. Усещаш го винаги най-напред в костите. Счупените места започват да те болят…[Фьон (нем.) — топъл и сух вятър, духащ откъм склоновете на планината. — Б. пр.]

— Вие скиор ли сте? — попита Клерфе.

— Не. Моите наранявания са от войната.

— Въпреки че сте швейцарец?

— Австриец съм — поясни келнерът. — Със ските за мене е свършено. За никъде съм само с един крак. Но няма да повярвате при такова време как ме боли отрязаната част!

— Как е снегът днес?

— Между нас казано, лепкав като мед. А според бюлетина в хотела — чудесен и пухкав, особено в по-високите райони.

Клерфе реши да отложи за друг път карането на ски. И без това се чувствуваше изморен. Навярно келнерът имаше право за вятъра. Освен това го измъчваше главоболие. „Конякът от снощи“ — помисли той. Всъщност защо бе продължил да пие вчера, след като изпрати до санаториума онова странно момиче с нейната смесица от мирова скръб и жажда за живот? Особени хора живееха тук — хора без кожа. „Но и аз бях някога такъв — помисли той, — преди хиляди години. Обаче аз се промених из основи. Наложи ми се.“ И какво бе останало всъщност от него? Нищо освен малко цинизъм, ирония и привидна невъзмутимост. Какво го чакаше занапред? Докога щеше да има още сили да се състезава? Не беше ли вече в последния рунд? И какво следваше по-нататък? На какво още можеше да се надява? На скромна службица като рекламен агент на автомобилна фирма в някой провинциален градец, а заедно с това и на бавно настъпващата старост с безкрайните вечери, угасващите сили, болезнените спомени, разяждащото волята примирение, рутината и илюзията на едно съществование, изчерпващо се в блудкави повторения.

„Мировата скръб действува заразително! — помисли той и се изправи. — Намирам се в средата на живота си без никакви цели и устои!“ Клерфе облече палтото си и откри в джоба му една черна велурена ръкавица. Бе я намерил вчера на масата в бара, когато се върна да си допие. Навярно я бе забравила Лилиан Дюнкерк. Пъхна я обратно в джоба си, за да й я предаде по-късно в санаториума.

Клерфе бе вървял вече близо час в снега, когато откри недалеч от гората отстрани на пътя ниска квадратна постройка с куполообразен покрив, от който извираше на вълма черен дим. Той се спря. Усети как в душата му се надига, отвратителният спомен за нещо, което винаги се е мъчил да забрави и за да успее, били са му необходими няколко години безсмислено пропилян живот.

— Какво е онова там? — попита той пъргавия момък, който ринеше сняг пред едно дюкянче.

— Отсреща ли? Крематориум, господине.

Клерфе преглътна. Значи, не се бе излъгал.

— Но за какво ви е тук крематориум?

— Ами за болните от санаториума. За покойните, естествено.

— И за тях ви е нужен цял крематориум? Та толкова много ли измират?

Момъкът се подпря на лопатата си.

— Сега вече не толкова, господине. Но по-рано, преди войната — преди Първата, искам да кажа, а и след нея измираха твърде много хора. Зимите тук са дълги, а през зимата, знаете, земята се копае трудно, замръзва и става на камък. Един крематориум е нещо далеч по-практично. Нашият съществува вече близо тридесет години.

— Тридесет години? Значи, имали сте го много преди крематориумите да станат на мода? Преди масовата им употреба, така ли?

Момъкът вдигна към Клерфе неразбиращ поглед.

— Тук винаги сме били първи за практичните неща, господине. А те са и по-евтини. Вече никой не иска да харчи луди пари за транспортирането на мъртъвците: Преди е било съвсем друго. Много семейства са искали да им се изпращат тленните останки на близките им в цинкови ковчези. Били са къде по-добри времена от сега!

— Не се и съмнявам.

— И как не! Трябва да чуете някой път баща ми какво разправя. Обиколил е целия свят по този начин.

— По кой начин?

— Като придружител на тленните останки — заяви мозъкът, удивен от невежеството на непознатия. — В онези времена сред хората все още е имало „пиетет“, господине. Не са оставяли покойниците си да пътуват сами. Особено през океана. Баща ми познава Южна Америка например като джоба си. Там хората са били богати и винаги са искали да им се изпращат мъртъвците. Било е преди модата на самолетите. Транспортирането се е извършвало по железницата и с параход, достойно, както подобава. И е траело, естествено, седмици наред. А да знаете само какво ядене са давали на придружителя на тленните останки! Баща ми е събрал всички менюта и е дал да му ги подвържат. При едно пътуване с някаква благородна чилийска дама наддал на тегло повече от 15 кила. Всичко е било за нейна сметка, дори бирата. Освен това накрая, щом доставили ковчега на място, направили му и един хубав подарък. След това … — момъкът хвърли неприязнен поглед към ниската квадратна сграда оттатък, над която все още се виеше слаб дим — … след това построили крематориума. Отначало го използували само за хората без религия, но сега е станал съвсем на мода.

— Така е — потвърди Клерфе. — И то не само при вас!

Момъкът кимна с разбиране.

— Баща ми казва, че днес хората са загубили уважение към смъртта. Причината била в двете световни войни; прекалено много хора загинали в тях. Цели милиони! Именно това съсипало професията му, казва баща ми. Сега дори близките отвъд океана настояват да се изгарят покойните им, а урните, с праха им да се изпращат с въздушна поща за Южна Америка.

— Дори без придружител?

— Без придружител, господине.

От крематориума вече не излизаше дим. Клерфе извади пакет цигари и го поднесе на словоохотливия момък.

— Трябваше да видите пурите, които донесе баща ми — каза той, докато измъкваше цигарата и я разглеждаше, — истински „Хавана“, господине, най-хубавите пури в света. Цели кутии! Беше му жал да ги пуши сам; продаде всичките из тукашните хотели.

— Сега с какво се занимава баща ви?

— Имаме този цветарски магазин. — Момъкът посочи дюкянчето, пред което бяха застанали. — Ако ви потрябва нещо, господине, при нас е по-евтино, отколкото при онези кожодери от селото. А понякога имаме направо чудесна стока. Тъкмо тази сутрин получихме съвсем прясна пратка. Не искате ли да погледнете?

Клерфе се замисли. Цветя? Защо не? Можеше да ги изпрати на онази малка бунтовничка от санаториума, белгийката с майка рускиня. Може би ще я развеселят. А ако нейният надут руски приятел разбере, толкова по-добре. Клерфе влезе в дюкянчето.

Над вратата звънна малко звънче. Зад някаква завеса излезе един мъж, приличащ на нещо средно между келнер и клисар. Бе облечен в тъмен костюм и имаше учудващо нисък ръст. Клерфе го изгледа с любопитство. Беше си го представил с по-атлетична фигура; мина му обаче през ум, че навярно не се е налагало мъжът сам да мъкне ковчезите.

Дюкянчето имаше доста мизерен вид, а цветята бяха от средно качество с изключение на няколко много красиви, съвсем неподходящи за обстановката екземпляри. Погледът на Клерфе се спря на една ваза с бял люляк и на едно клонче прекрасни бели орхидеи.

— Съвсем пресни са! — заяви дребният човечец. — Пристигнаха точно тази сутрин. Орхидеите са наистина първокласни. Ще издържат най-малко три седмици. Съвсем рядък сорт.

— Разбирате ли от орхидеи?

— Да, господине. Познавам много видове. Някои съм срещал и в чужбина.

„Навярно в Южна Америка — помисли Клерфе. — Може би след доставката на ковчезите са го канили от време на време на малки екскурзии в джунглите, за да има какво да разказва след това на своите зяпнали от удивление деца и внуци.“

— Опаковайте ги — каза той и извади от джоба си черната велурена ръкавица на Лилиан. — Прибавете и това към тях. Имате ли плик и една картичка?

Той се запъти обратно към селото. Все още му се струваше, че усеща в ноздрите си противния сладникав мирис на дима от крематориума. Знаеше, че си внушава. Наистина фьонът бе разпръснал дима надолу по склоновете на планината, но той вече се бе отдалечил достатъчно от мястото, за да усеща някаква миризма. Всичко се дължеше на разбунения спомен за пещи, горели денонощно, бълващи дим недалеч от пленническия лагер, в който бе затворен. Пещи, които с напразни усилия се мъчеше да забрави .

Стигнал до селото, Клерфе влезе в една кръчма.

— Дайте ми двоен кирш.

— Изпийте по-добре една сливова — каза кръчмарят. — Имаме превъзходна партида. Киршът го разреждат с вода.

— А нима сливовата не я разреждат?

— Тя не е толкова разпространена и не се експортира. Опитайте, няма да сбъркате!

— Добре. Дайте ми една двойна.

Кръчмарят наля чашата до ръба. Клерфе я изпи на един дъх.

— Имате добра глътка — отбеляза кръчмарят. — Само че така едва ли ще усетите вкуса й.

— Не искам да усещам нищо, просто имах нужда да прочистя устата си от един гаден дъх. Налейте ми още една — този път ще мога да преценя вкуса й.

— Двойна ли?

— Двойна.

— В такъв случай и аз ще пийна една — каза кръчмарят. — Пиенето е заразителна болест.

— Също и за кръчмарите ли?

— Аз съм само наполовина кръчмар, иначе съм художник. През свободното си време рисувам. Един курортист ме научи.

— Чудесно — каза Клерфе. — Тогава да пием за изкуството. Едно от малкото неща, за които все още си струва да вдигаш наздравица. Пейзажите не стрелят по никого. Salut! [Наздраве, привет! (фр.). — Б. пр.]

Клерфе отиде в гаража, за да види колата. „Джузепе“ стоеше в дъното на просторното сумрачно помещение с радиатора си към стената.

Спря се на входа. Видя в полумрака, че някой седи на кормилото.

— На автомобилни състезатели ли си играят вашите помощници? — запита той собственика на гаража, който вървеше редом с него.

— . Онзи там не е мой помощник. Каза, че бил ваш приятел.

Клерфе се вгледа по-внимателно и разпозна Холман.

— Не е ли вярно? — запита собственикът.

— Вярно е. Откога е тук?

— Отскоро. Няма пет минути.

— За първи път ли идва?

— Не. Сутринта вече идва веднъж … но само за малко.

Холман седеше зад кормилото на „Джузепе“ с гръб към Клерфе. Нямаше никакво съмнение, че във въображението си той участвуваше в автомобилно състезание. Чуваше се тихото прещракване на лостовете в скоростната кутия. Клерфе се замисли за миг, после даде знак на собственика на гаража и Двамата излязоха навън.

— Не му казвайте, че съм го видял — помоли той.

Мъжът кимна, без да прояви любопитство.

— Оставете го да прави с колата каквото ще. Ето … — Клерфе извади от джоба си ключа на колата. — Дайте му ключа, ако го поиска. А ако не го поиска, оставете го на арматурното табло, след като си отиде. За следващия път. Естествено, без да включвате мотора. Разбирате, нали?

— Да го оставя да прави каквото пожелае. Също и с ключа ли?

— Също и с колата — каза Клерфе.

Клерфе срещна Холман на обяд в санаториума. Холман изглеждаше изморен.

— От фьона е — обясни той. — Всеки се чувствува отвратително при такова време. Човек спи лошо, тежко и сънува объркани сънища. А ти как си?

— Обикновен махмурлук. Снощи прекалих с пиенето.

— С Лилиан ли?

— След това. Тук горе човек не го забелязва, докато пие … Затова пък на следващата сутрин…

Клерфе се огледа в столовата. Нямаше много хора. Южноамериканците седяха в своя ъгъл. Лилиан я нямаше.

— При това време повечето остават по леглата си — каза Холман.

— А ти излиза ли някъде?

— Не. Разбра ли за Ферер?

— Починал е.

Двамата помълчаха известно време. Към това нямаше какво повече да се добави.

— Какво ще правиш днес следобед? — попита най-после Холман.

— Ще спя и ще се разхождам.. Не се тревожи за мене, доволен съм, че съм някъде, където освен „Джузепе“ няма почти никакви други коли.

Вратата на столовата се отвори. Борис Волков надникна вътре и като видя Холман, му кимна. Направи се, че не забелязва Клерфе. Волков не влезе в помещението, а затвори вратата отново зад себе си.

— Търси Лилиан — каза Холман. — Един господ знае къде може да е отишла! Би трябвало да си е в стаята.

Клерфе се изправи.

— Отивам да спя. Въздухът тука изморява, имаш право. Тази вечер ще можеш ли да останеш? За вечеря, естествено.

— Разбира се. Днес нямам температура, а снощната не съм я нанесъл в болничния лист. Болничната сестра ми има такова доверие, че ми позволява сам да си меря температурата. Не е малко постижение, нали? Да знаеш само как мразя термометрите!

— И така, в осем.

— По-добре в седем. Но нямаш ли желание да се нахраниш някъде другаде? Тукашната кухня навярно вече ти е доскучала?

— Не ставай глупав. През живота си съм имал твърде малко случаи да изпитам порядъчна, предвоенна скука. Днес. подобно нещо се смята за рядка и голяма авантюра, отредена като че ли само за швейцарците и за никого другиго в Европа. Дори не и за шведите; тяхната валута във всеки случай отиде заедно с другите по дяволите, докато навсякъде човечеството се спасяваше. Да ти донеса ли контрабанда нещо за пиене от селото?

— Не. Имам всичко необходимо. Тази вечер тук се устройва домашен гуляй при една италианка — Мария Савини. Тайно, естествено.

— Ти ще отидеш ли?

Холман поклати глава.

— Нямам настроение. Тези домашни гуляи се устройват винаги, когато някой е „отпътувал“ А „отпътувал“ значи починал. Всички пият и си дават един на друг кураж.

— Значи нещо като помен за умрелия?

— Да, нещо подобно. — Холман се прозя. — Време е за задължителната сиеста. Лечение в леглото без много приказки. Важи също и за мене. До довечера, Клерфе!

Кашлицата бе престанала. Лилиан Дюнкерк се отпусна изтощена на леглото. Утринната жертва бе принесена; денят бе заплатен, предната вечер също. Чакаше да я повикат. Беше денят на седмичния рентгенов преглед. Целият ритуал й бе познат до втръсване, въпреки това винаги я вълнуваше.

Мразеше интимността на рентгеновите помещения. Мразеше да стои в тях разсъблечена до кръста и да чувствува върху себе си погледа на асистента. Далай Лама не я смущаваше. За него тя бе просто медицински случай — за асистента обаче бе жена. Дразнеше я не толкова, че е гола; дразнеше я, че когато се появеше на екрана, бе повече от гола. Тогава бе гола и под кожата, гола до костите и до движещите се пулсиращи органи. За проблясващите в червеникавия полумрак очила тя бе по-гола, отколкото сама се бе виждала и можеше някога да се види.

Известно време Лилиан бе ходила на рентгеновите прегледи заедно с Агнес Сомервил. Бе наблюдавала как Агнес от красиво младо момиче внезапно се превръща в жив скелет, всред който клечаха и се протягаха като уморени животни белите дробове и стомахът, сякаш ръфаха живота й. Бе наблюдавала как скелетът се движи, как се навежда встрани и напред, как поема дъх и говори и знаеше, че и тя изглежда по същия начин. Това, че асистентът можеше да я вижда такава, докато слушаше дишането му в тъмнината, й се струваше като някакво необикновено безсрамие.

Сестрата се появи.

— Кой е преди мене? — попита Лилиан.

— Госпожица Савини.

Лилиан облече пеньоара си и последва сестрата до асансьора. През прозореца видя сивото небе.

— Студено ли е навън? — попита тя.

— Не. Четири градуса.

„Пролетта скоро ще настъпи“ — помисли Лилиан. Всичко й го напомняше — нездравият вятър фьонът, влажното кишаво време, тежкият въздух и почти задушаващата кашлица сутрин. От рентгеновия кабинет излезе Мария Савини. Тя тръсна глава и отметна назад черната си коса.

— Как мина? — попита Лилиан.

— Нищо не ми каза. В лошо настроение е. Как намираш новия ми пеньоар?

— Чудесна коприна.

— Наистина ли? Подари ми го Лизио от Флоренция. — Мария изкриви изхабеното си лице в усмивка. — Какво друго ни остава? Щом не ни се разрешава да излизаме вечер, трябва да се перчим тук с пеньоарите си. Ще прескочиш ли тази вечер, към мене.

— Не знам още.

— Госпожица Дюнкерк, професорът ви чака — напомни сестрата от вратата.

— Ела! — каза Мария. — Ще дойдат и другите! Получих девет грамофонни плочи от Америка. Фантастични са!

Лилиан влезе в полутъмния кабинет.

— Най-после! — каза Далай Лама. — Бих искал поне веднъж да сте точна!

— Съжалявам.

— Добре, добре. Температурната карта, моля? Сестрата му я подаде. Той я разгледа внимателно и зашепна нещо с асистента. Лилиан се опита да разбере какво говорят, но не й се удаде.

— Изгасете светлината! — каза Далай Лама най-после. — Обърнете се, моля, наляво … надясно … още веднъж …

Фосфоресциращото отражение от екрана проблясваше по плешивата глава на професора и в очилата на асистента. На Лилиан винаги й ставаше малко лошо, когато трябваше да диша дълбоко и да не диша — имаше усещането, че всеки момент може да загуби съзнание.

Прегледът продължи по-дълго от обикновено.

— Покажете ми още веднъж болничния лист — каза Далай Лама.

Сестрата запали лампата. Лилиан стоеше до екрана и чакаше.

— Прекарали сте два плеврита, нали? — попита Далай Лама. — Единият поради собствената ви немарливост?

Лилиан не отговори веднага. Защо я питаше? Та всичко бе описано в болничния лист. Или Крокодила бе издрънкал нещо и сега той искаше да раздухва стари истории, за да й направи скандал?

— Така ли е, госпожице Дюнкерк? — повтори професорът.

— Да.

— Имали сте щастие. Почти никакви сраствания. Откъде тогава, по дяволите …

Далай Лама вдигна очи.

— Можете да отидете в съседната стая. Пригответе се, моля, за пневмолиза. [Пневмолиза — вкарване на азот или въздух между белия дроб и гръдната стена за отлепване на сраствания. — Б. пр.]

Лилиан последва сестрата.

— Какво има? — прошепна тя. — Течност ли?

Сестрата поклати глава.

— Може би колебанията в температурата …

— Но това няма нищо общо с дробовете ми! Единствена причина е възбудата! „Отпътуването“ на мис Сомервил! Фьонът! Индикацията ми е отрицателна! А може би е положителна, а?

— Не, не. Елате тук, легнете! Когато професорът дойде, трябва да сте готова.

Сестрата премести апарата по-близо.

„Нищо не помага — помисли Лилиан. — Четири седмици правих всичко, което изискваха от мене, и вместо подобрение навярно отново настъпва влошаване на състоянието ми. Причината не може да бъде вчерашното ми измъкване; нали днес нямам температура … А може би щях да имам някаква, ако бях останала в санаториума, кой знае. И какво възнамерява той да прави сега с мене? Дали ще ме изпонадупчи, за да ми прави пункция, или отново ще ме надуе с въздух като издишащ балон?“

Професорът влезе.

— Нямам никаква температура — каза Лилиан бързо. — Само малко съм възбудена. Вече цяла седмица нямам температура, а и преди това получавах само при възбуда. Не е нищо органично …

Далай Лама седна до нея и опипа мястото за инжекцията.

— През следващите дни пазете стаята.

— Не мога през цялото време да лежа в леглото. Именно от това получавам температура. Имам чувството, че ще полудея!

— Необходимо е само да не напускате стаята си. А днес ще бъдете на легло. Сестра, йод, моля, ето тука .

Докато се преобличаше в стаята си, Лилиан разгледа, кафявото йодено петно. След това измъкна бутилката водка изпод бельото в гардероба и си наля една чаша, услушвайки се за шумовете в коридора. Всеки момент можеше да се появи сестрата с вечерята, а тъкмо днес не и се искаше да я заловят в пиене.

„Още не съм измършавяла съвсем — помисли си тя в застана пред огледалото. — Наддала съм четвърт кило. Няма що, голямо постижение!“ Лилиан вдигна иронично чаша към отражението си в огледалото, а след това скри отново бутилката. Отвън се чу подрънкването на количката с яденето й. Тя посегна към някаква рокля.

— Обличате ли се? — запита сестрата. — Нали не бива да излизате?

— Обличам се, понеже така се чувствувам по-добре. Сестрата поклати глава.

— Защо не си легнете? Как ми се ще някога да ми сервират яденето в леглото!

— Легнете в снега и стойте, докато получите възпаление на белите дробове — каза Лилиан. — Тогава ще ви сервират в леглото.

— Едва ли. Най-много да се простудя и да получа слаба хрема. За вас има някакъв пакет. Изглежда, цветя.

„Борис“ — помисли Лилиан и взе бялата картонена кутия.

— Няма ли да я отворите? — попита сестрата с любопитство.

— По късно.

Лилиан почопли малко в яденето си, после нареди да го вдигнат. Междувременно сестрата приготви леглото й.

— Не искате ли да пусна радиото? — попита тя.

Все пак то развлича донякъде!

— Ако ви се слуша, пуснете го.

Сестрата започна да върти копчетата. В ефира се появи Цюрих с някаква лекция върху Конрад Фердинанд Майер след това Лозана с новини. Още едно завъртане на копчето и изведнъж се появи Париж. Някакъв пианист свиреше Дебюси. Лилиан отиде до прозореца и зачака сестрата да свърши и да излезе от стаята. Загледа втренчено във вечерната мъгла навън, а до слуха й достигаше музиката от Париж и това бе направо непоносимо. [Конрад Фердананд Майер (1825 — 1898) — швейцарски поет. — Б. пр.]

— Познавате ли Париж? — попита сестрата.

— Да.

— А аз не. Сигурно е чудесен!

— Когато бях там, бе студено, мрачно и безутешно, а градът бе окупиран от немците.

Сестрата се засмя.

— Но оттогава измина много време. Вече няколко години. Сега всичко е отново безопасно, както преди войната. Не искате ли пак да отидете там?

— Не — отвърна Лилиан рязко. — Та кой ходи в Париж през зимата? Свършихте ли?

— Да, да, веднага. Но за какво бързате толкова? И без това няма какво да правите?

Най-сетне сестрата си тръгна. Лилиан изключи радиото. „Да — помисли си тя. — Наистина тук вече няма какво да правя. Мога само да чакам и пак да чакам. И то какво? Един живот, изпълнен от край до край само с очакване!“

Разтвори бялата картонена кутия, превързана със синя копринена панделка.

„Изглежда, Борис напълно се е примирил с обстоятелството, че трябва завинаги да остане тук — помисли тя. — Такъв поне бе смисълът на думите му. Ами аз?“

Лилиан разкъса копринената хартия, обвиваща цветята, и в същия миг захвърли кутията на пода, сякаш бе видяла вътре змия. Орхидеите се пръснаха по килима. Тези цветя й бяха до болка познати. „Това е случайност! — помисли тя. — Отвратителна случайност! Не могат да бъдат същите цветя, това положително са други, приличащи на първите!“ Но в същото време съзнаваше, че подобни случайности не съществуват, а орхидеи от този вид не се намират в селото. Сама бе проверила и не бе намерила, затова ги бе поръчала чак в Цюрих. Преброи пъпките. Числото отговаряше. След това откри, че на най-долната пъпка липсва едно листенце, и веднага си спомни, че бе забелязала подобно нещо, щом цветята пристигнаха от Цюрих. Вече нямаше никакво съмнение, че цветята, които виждаше на пода пред себе си, бяха същите, които бе положила върху ковчега на Агнес Сомервил.

„Вече ставам истерична! — помисли тя. — Всичко това сигурно има някакво обяснение! Цветята не са призраци, та да ми се привиждат! Изглежда, някой си е направил с мене отвратителна шега. Но защо? И как? Как са стигнали тези орхидеи отново до мене? И какво означава тази черна ръкавица край тях, сгърчена като някаква мъртва, черна ръка, подаваща се застрашително от пода като таен знак на някаква мафия от духове.“

Лилиан заобиколи клончето орхидеи, сякаш то действително бе змия. Пъпките не бяха вече пъпки; полъхът на смъртта им придаваше зловещ вид, а белотата им бе по-бяла от всичко, което Лилиан бе виждала някога. Бързо разтвори вратата към балкона, хвана предпазливо копринената хартия, а с нея и клончето и изхвърли и двете през балкона. След тях запрати и картонената кутия. Лилиан се заслуша за миг в мъглата. Отдалеч долитаха гласове и дрънкане на шейни. Влезе обратно в стаята си и погледна ръкавицата на пода. Сега я позна и си спомни, че я бе носила, когато ходиха с Клерфе в бар „Палас“. „Клерфе — помисли си тя. — Какво общо има пък той с тази история? Трябва да узная това веднага!“

Измина доста време, преди Клерфе да се обади на телефона.

— Вие ли ми изпратихте ръкавицата? — запита тя.

— Да. Бяхте я забравили в бара.

— Цветята също ли са от вас? Орхидеите?

— Да. Не получихте ли картичката ми?

— Вашата картичка?

— Не я ли намерихте?

— Не! — Лилиан преглътна. — Още не. Откъде имате тези цветя?

— Купих ги от един цветарски магазин — отвърна Клерфе учудено. — Защо?

— Тук, в селото, ли?

— Да, но защо? Да не са крадени?

— Не. Или по-скоро — да. Не зная… — Лилиан замълча.

— Да дойда ли при вас? — попита Клерфе.

— Да.

— Кога?

— След един час, тогава тук ще утихне.

— Разбрано, след час. На служебния вход ли?

— Да.

Лилиан въздъхна и остави слушалката. „Слава богу — помисли тя, — ето един човек, на когото не е нужно да се обяснява нищо. Човек, на когото си безразличен и който не се грижи постоянно за тебе като Борис!“

Клерфе стоеше пред страничния вход.

— Не обичате ли орхидеи? — попита той и кимна към снега. Цветята и картонената кутия бяха още там.

— Къде ги купихте? — попита Лилиан.

— В едно малко цветарско магазинче долу… — почти извън селото. Защо? Да не са урочасани? .

— Тези цветя… същите тези цветя — промълви Лилиан с мъка — аз поставих вчера върху ковчега на моята приятелка. За последен път ги видях, преди да отнесат ковчега. Санаториумът не задържа цветята. Отнесоха всичко. Току-що питах прислужника; всичко се изпраща в крематориума. Просто не зная как…

— В крематориума? — попита Клерфе.

— Да.

— За бога! Магазинчето, от което купих цветята, се намира недалеч от крематориума. Представлява някакво мизерно дюкянче и истински се учудих откъде могат да имат такива цветя. Сега всичко е ясно.

— Какво е ясно?

— Някой от служителите в крематориума е запазил цветята, вместо да ги изгори заедно с всичко останало, и ги е продал на цветарския магазин.

Тя втренчи поглед в него.

— Нима е възможно подобно нещо?

— Защо не? Цветята са си цветя и се различават трудно едни от други. Вероятността една подобна история да бъде разкрита е всъщност незначителна. А че някаква рядка орхидея може да попадне отново в същите ръце, които веднъж са я изпратили, е такава изключителна случайност, че никой не би седнал да държи сметка за нея. Клерфе улови ръката на Лилиан.

— Какво ни остава да направим? Да чакаме да получим нервна криза или да се посмеем над неизтощимия търговски дух у човечеството? Аз предлагам да се посмеем… В наши дни не вършиш ли това от време на време, застрашен си да се удавиш в морето от сълзи, заляло прекрасното ни столетие.

Лилиан погледна цветята.

— Но това е отвратително! — прошепна тя. — Да крадеш от мъртвец!

— Не повече и не по-малко отвратително от редица други неща — отвърна Клерфе. — Аз самият никога не си бях и помислял, че мога да претърсвам трупове за цигари и хляб, и все пак съм го правил. През войната. В началото е противно, но после се свиква, особено ако си постоянно гладен и дълго не си пушил. Но хайде, елате! Да идем да пийнем нещо!

Лилиан не откъсваше поглед от цветята.

— А тях тук ли ще оставим?

— Разбира се. Те вече нямат нищо общо с вас, нито с покойната, нито с мене. Утре ще ви изпратя нови. От друг магазин.

Клерфе отвори вратичката на шейната. При това пред погледа му се мярна лицето на кочияша, чиито очи спокойно, но с интерес съзерцаваха орхидеите, и Клерфе вече знаеше, че след като ги закара до хотела, ще се върне, за да прибере цветята. И само един господ знаеше какво щеше да стане с тях по-нататък. За миг у Клерфе се породи желанието да отиде и ги стъпче… Но защо му трябваше да влиза в ролята на господ? От това човек можеше само да си изпати.

Шейната спря. Върху мокрия сняг пред входа на хотела бяха сложени дъски. Лилиан слезе от шейната. Изведнъж, докато я наблюдаваше как се промъква сред трополящите с тежките си обувки спортисти, такава крехка, леко прегърбена, притискаща към гърдите си тънкото палтенце, обута в елегантни вечерни обувки, тя се стори на Клерфе по особен начин екзотична, обвеяна от мрачния чар на болестта сред пращящото здраве наоколо й.

Той я последва. „Но каква е тази авантюра, в която се впускам? — помисли той. — И с кого?“ Наистина тази жена бе нещо по-различно от Лидия Морели, която го бе потърсила по телефона от Рим преди един час. Лидия, която знаеше всички трикове и не забравяше нито един.

Клерфе настигна Лилиан на входа.

— Нека тази вечер — каза той — не говорим за нищо друго, освен за най-несериозните неща на света!

Само час по-късно барът вече бе претъпкан с посетители. Лилиан погледна към вратата.

— Ето че пристига и Борис — каза тя. — Това поне можех да предвидя…

Клерфе бе забелязал вече русина. Волков бавно се промъкваше между туристите, повиснали като гроздове на бара. Държеше се като че Клерфе не съществува.

— Шейната те чака отвън, Лилиан — каза той.

— Освободи я, Борис — отвърна тя. — Не ми е нужна сега шейна. А това е господин Клерфе. Струва ми се, вече се познавате.

Клерфе се надигна от мястото си подчертано небрежно.

— Така ли? — каза Волков. — О, спомням си! Моля за извинение. — Той гледаше малко встрани от Клерфе. — Спортната кола, която подплаши конете ни, нали?

Клерфе долови едва прикритата ирония. Не отговори нищо, но остана прав.

— Изглежда, си забравила, че утре ще ти правят наново рентгенови снимки — каза Волков към Лилиан.

— Не съм забравила, Борис.

— Затова трябва да си отпочинала и отспала.

— Известно ми е. Но имам още достатъчно време. Лилиан говореше бавно, както се говори на дете, неразбиращо от дума. Клерфе схващаше, че за нея това бе единственият начин да овладее гнева си от мисълта, че е под контрол. Изпитваше почти съжаление към русина. Положението му бе наистина безизходно.

— Няма ли да седнете? — попита го той, не без умисъл.

— Благодаря — отвърна Волков хладно, сякаш отговаряше на някой келнер, запитал го дали ще обича да поръча нещо. Също както Клерфе преди малко, и той бе почувствувал, скритата ирония.

— Налага ми се да почакам един човек — каза той на Лилиан. — Ако все пак решиш…

— Не, Борис! Аз оставам тук.

Цялата история омръзна на Клерфе.

— Виждате ли — каза той спокойно. — Аз доведох тук мис Дюнкерк и мисля, че съм в състояние да я върна обратно.

Волков го погледна бегло. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Боя се, че ме разбирате погрешно. Но безсмислено е да ви обяснявам.

Той се поклони към Лилиан и за миг изглеждаше като че високомерната му маска ще се разпадне, после отново се съвзе и с тежки стъпки се отправи към бара.

Клерфе седна на мястото си. Не бе доволен от себе си. „Какво търся тук? — помисли той. — Вече не съм на двадесет години!“

— Защо не отидете с него? — попита той унило.

— Искате да се отървете от мене ли?

Погледна я. Тя изглеждаше съвсем беззащитна, но той знаеше, че беззащитността е най-опасното оръжие на жените, защото в действителност никоя жена не е беззащитна.

— Разбира се, не — каза той. — Значи, оставаме!

Лилиан хвърли поглед към бара.

— Но той не си отива — промълви тя. — Охранява ме. Чака да отстъпя.

Клерфе вдигна шишето и наля чашите.

— Добре. Да видим тогава кой пръв ще се предаде.

— Вие не можете да го разберете — отвърна Лилиан остро. — Той съвсем не ревнува.

— Така ли?

— Да. Той е само нещастен и болен и се мъчи да се грижи за мене. Лесно се запазва превъзходство, когато си здрав!

Клерфе премести шишето. „Това хапливо животинче се опитва да разиграва толерантност! — помисли той. — Едва спасено, и вече налита към ръката, която го е отървала!“

— Възможно е — каза той равнодушно. — Но нима да си здрав е престъпление?

Тя се извърна към него.

— Разбира се, не — промълви тя. — Сама не зная какво приказвам. Най-добре е да си отида.

Тя посегна към чантата си, но не стана.

Клерфе чувствуваше, че и тя му е омръзнала вече, но за нищо на света не би я пуснал да си върви, докато Волков още стоеше на бара и я чакаше… „Не съм чак толкова стар“ — помисли си той.

— Не е необходимо да спазвате добрия тон с мене — каза той. — Аз не се обиждам лесно.

— Тук всеки се обижда лесно.

— Аз не съм оттук.

— Да. — Лилиан изведнъж се усмихна. — Изглежда, тъкмо там е причината.

— Каква причина?

— Причината, поради която се дразним. Не разбирате ли? Дори Холман, вашият приятел, се дразни.

— Твърде е възможно — отвърна Клерфе изненадан. — Изглежда, не е трябвало да идвам тук. Също и Волков ли дразня?

— Не сте ли забелязал?

— Възможно. Но защо е нужно да си дава толкова зор да ми го показва?

— Той си тръгва — каза Лилиан.

Клерфе сам виждаше.

— А вие? — попита той. — Не е ли по-добре да си стоите в санаториума?

— Кой може да знае със сигурност това? Далай Лама? Аз? Крокодила? Господ? — Тя вдигна чашата си. — И кой носи отговорност? Кой? Аз? Господ? И кой за кого отговаря? Елате, хайде да танцуваме!

Клерфе остана на мястото си.

Тя го погледна втренчено.

— И вие ли се страхувате за мене? И вие ли смятате, че е по-добре…

— Не смятам нищо — отвърна Клерфе. — Просто не умея да танцувам. Но ако желаете, можем да опитаме.

Те се отправиха към танцовата площадка.

— Агнес Сомервил винаги вършеше онова, което й бе предписано от Далай Лама — каза Лилиан, когато потънаха сред шума на тропащите със спортните си обувки туристи. — Абсолютно всичко…