Живот на заем ((Небето няма избраници))

XVII

— Кога ще получа роклите? — попита Лилиан.

Продавачката в „Баленсиага“ се усмихна.

— Колкото е възможно по-скоро.

— След седмица?

— След две седмици. Тези модели са трудни за изпълнение, не бихме могли да ги приготвим по-рано. Ще започнем още днес.

Продавачката отбелязваше мерките й.

— Поотслабнала сте, madame.

— Вярно е. Върша каквото си искам и не напълнявам.

— Какво щастие!

— Да — каза Лилиан. — За някои хора това наистина би било щастие.

Тя тръгна по авеню Георг Пети. Следобедът я посрещна със своите златни багри, с повея на вятъра и множеството автомобили. Тя се спря за миг и помисли за роклите, които си бе поръчала. Всъщност тя самата нямаше повече намерение да купува дрехи, понеже смяташе, че има вече достатъчно за времето, което й оставаше да живее, но Клерфе бе настоял отново да й подари рокля и тя бе прибавила от себе си и една заради Венеция. Кръвоизливът по всяка вероятност бе съкратил живота й с много дни, а може би и със седмици. Вместо да изпада в униние, напразно да се вайка и разкайва, струваше й се много по-просто да заживее с тази мисъл, а с парите, които щяха да й бъдат нужни за тези загубени дни, да си купи една рокля повече. Тя я избра особено грижливо. Отначало й се искаше да бъде нещо екстравагантно, но на края се спря на един съвсем скромен модел — това щеше да бъде най-непретенциозната рокля от цялата й колекция. Затова пък екстравагантна бе роклята, която й бе подарил Клерфе — тя представляваше своеобразен протест срещу Тулуза и всичко, свързано с този град.

Лилиан се усмихна на отражението си в една витрина. „В някои неща човек не може да бъде повърхностен — помисли си тя. — Дрехите могат да дадат по-силна морална опора от всякакво право, от всяко състрадание и единомислие, от всички изповедници, мъдреци и продажни приятели, по-силна дори от упованието, което намираш у любимия. И в това няма нищо безнравствено, то е само познание за утехата и значението на дребните неща в живота.“

„Колко е хубаво, когато усвоиш тази наука“ — помисли Лилиан. — А това бе почти единственото, която все още бе достъпно за нея. Тя нямаше вече време да осмисля живота си с нещо по-голямо, нямаше време дори и да се бунтува. Веднъж вече се бе разбунтувала, както си бе мечтала, и сега понякога я обземаха съмнения в правотата на извършеното. Единственото, което й оставаше, бе да уреди сметките си със съдбата.

Лилиан знаеше, че всичко онова, с което тя се залъгваше и утешаваше, можеше да се прецени като евтини трикове. Но сега тя беше толкова далеч от всички големи и почтени трикове, с помощта на които хората се опитваха да правят живота си поносим, че за нея вече не съществуваше разликата между голямо и малко. Освен това й се струваше, че да повярваш в малките трикове и да можеш да изпитваш наслаждение от тях, е необходимо не по-малко, а може би дори повече мъжество, самодисциплина и душевно усилие, отколкото при големите трикове със звучни имена. Ето защо покупката на една рокля й доставяше същата утеха, каквато друг би намерил в някое съчинение по философия. Ето защо любовта й към Клерфе и любовта й към живота постоянно се преплитаха в съзнанието й и тя сякаш жонглираше с тях — ту ги подхвърляше във въздуха, ту ги улавяше наново с упование, макар и да знаеше, че рано или късно щяха да се разбият. С въздушен балон можеше да се лети, докато все още имаше топъл газ под купола му, но към него не можеха да се привързват къщи и семейни огнища, защото щом се спуснеше обратно, на земята с разпокъсана обвивка, той вече нямаше да бъде балон, а само един мъртъв парцал.

Щом сви покрай ресторант „Фуке“ за Елисейските полета, Лилиан се натъкна на виконт дьо Пестр. Той се изуми, когато я видя.

— Изглеждате така щастлива! — възкликна той. — Да не би да сте влюбена?

— Да. В една рокля.

— Съвсем разумно! — каза Пестр. — Ето една любов без страхове и без затруднения!

— Такава не съществува.

— Напротив. Това са съставки от единствената любов, която съдържа някакъв смисъл — любовта към самия себе си.

Лилиан се засмя.

— И вие смятате, че в нея липсват страхове и затруднения ли? Явно вие сте направен или от чугун, или от пореста гума.

— Нито от едното, нито от другото. Просто аз съм един позакъснял изтърсак на осемнадесети век и споделям съдбата на всички късно родени — никой не ме разбира. Искате ли да пийнем тук на терасата по едно кафе? А може би коктейл?

— Кафе, да.

Настаниха ги на една маса, огряна от лъчите на залязващото слънце.

— В някои часове на деня, както например сега — каза Пестр, — е почти все едно дали седиш на слънце, или говориш за любовта, за живота или не говориш за нищо. Все още ли живеете в онова малко хотелче край Сена?

— Мисля, че да. Понякога и аз самата не съм много сигурна. Сутрин, когато отворя прозореца, често ми се струва, че съм спала посред гъмжилото от хора на Плас дьо л’Опера. А нощем ме обзема понякога чувството, че лежа в една тиха лодка или че плувам по гръб във водата с широко отворени невиждащи очи, изцяло потънала в себе си, а течението ме носи надолу по Сена.

— Имате твърде странни мисли.

— Напротив. Абсолютно никакви, а само понякога мечти, но и те не са много.

— Нямате ли нужда от мисли?

— Не — каза Лилиан. — Нямам нужда.

— В такъв случай си приличаме. Аз също нямам нужда.

Келнерът донесе на Пестр шери-бренди, а на нея — каничка с кафе. Пестр погледна неодобрително чашата на Лилиан.

— Кафе се пие обикновено след вечеря — отбеляза той. — Не предпочитате ли да вземете един аперитив?

— Не. Колко е часът?

— Пет — отвърна Пестр учудено. — Нима пиете по часовник?

— Само днес. — Лилиан даде знак на главния келнер. — Чухте ли вече нещо, мосю Ламбер?

— Разбира се! Предават от Рим. Вече няколко часа. Цяла Италия не откъсва уши от радиоапаратите или се е струпала по улиците — развълнувано каза келнерът. — В близките минути ще стартират и най-мощните коли. Мосю Клерфе участвува заедно с мосю Ториани. Те няма да се сменяват — на волана е Клерфе, а Ториани пътува с него като механик. Това състезание е за спортни автомобили. Да донеса ли тук радиото? Няма да ме затрудни.

— Добре, донесете го.

— Клерфе в Рим ли е? — попита Пестр.

— Не. В Бреша.

— Не разбирам нищо от автомобилни състезания. Обяснете ми това какво е?

— Състезание на хиляда мили от Бреша през цяла Италия и обратно до Бреша.

Главният келнер донесе един портативен радиоапарат. Той бе запален любител на този спорт и следеше състезанието вече от часове.

— Стартират на интервали от по няколко минути — обясни той. — Най-бързите коли — най-накрая. Борбата се води за секунди! Ще включа радио Милано. В пет часа предават новините.

Той започна да върти копчетата и приемникът запращя. След малко се появи Милано с политически коментар. Дикторът говореше бързо, сякаш нямаше търпение да премине към спортните новини.

— Сега ще чуете предаването ни от Бреша — започна той с променен, възбуден глас. — Една част от екипажите са вече на път. На пазарния площад се е струпал толкова народ, че хората буквално не могат да се помръднат…

В апарата нещо затрещя, забуча. После през шума от гласове ясно прозвуча рев на мотор, който бързо заглъхна.

— Стартира още един — прошепна развълнувано мосю Ламбер. — Вероятно с алфа-ромео.

На терасата бе станало тихо. Няколко любопитни се бяха приближили до масата им, други слушаха, извили глава.

— Кой води?

— Още е рано да се говори за това — обясни главният келнер авторитетно. — Най-мощните машини стартират едва сега.

— Колко коли участвуват в пробега? — попита Пестр.

— Почти петстотин.

— Мили боже! — възкликна някой. — И какво е разстоянието?

— Повече от хиляда и шестстотин километра, господине. При добра средна скорост това прави петнадесет до шестнадесет часа. А може би и по-малко. Но в Италия вали дъжд. Над Бреша бушува буря.

Предаването свърши. Главният келнер отнесе апарата си обратно в ресторанта. Лилиан се обтегна назад на стола си. Почти осезаемо си представяше една картина, сякаш за миг изникнала сред спокойната златиста следобедна светлина на терасата, сред тихото подрънкване на ледените късчета в чашите и потракването на порцелановите панички, които, наредени една върху друга, показваха колко е изпил човек… представяше си картина без цветове, прозрачна като медуза във вода, така че през нея можеха да се различат столовете и масите на терасата на „Фуке“… картината на един сив пазарен площад, изпълнен от абстрактен шум без индивидуален тон поради, многократните повторения на ехото, и сред всичко това призраците на колите, излитащи една след друга, с по две искрици живот във всяка от тях, изгарящи от единственото желание да подхвърлят на риск своето краткотрайно съществуване.

— В Бреша вали — каза тя. — Впрочем къде се намира Бреша?

— Между Милано и Верона — отвърна Пестр. — Желаете ли днес да вечеряте с мене?

Навсякъде висяха разпокъсани гирлянди, прогизнали от дъжда. Мокрите знамена плющяха по върлините. Бурята беснееше. Човек можеше да си помисли, че се провежда състезание не само на земята, но и друго в небесата с невидими автомобили. Естественият гръм се сменяше от изкуствения грохот на моторите. На изреваването на някоя кола отговаряха светкавиците и тътенът от облаците.

— Още пет минути — каза Ториани.

Клерфе седеше зад волана. Той не изпитваше особено напрежение. Знаеше, че няма никакви шансове, но в едно състезание винаги се случваха изненади, особено когато пробегът беше дълъг.

Мислеше за Лилиан и за Тарга Флорио. Тогава той я бе изгонил от съзнанието си, а след това я бе намразил, защото посред състезанието изведнъж си бе спомнил за нея и това му бе попречило. Състезанието му се бе струвало по-важно от нея. Сега всичко се бе променило. Той не бе сигурен в Лилиан и мислеше за нея, но без да си дава сметка, че причината за неувереността му бе скрита в самия него. „Дявол знае дали тя е още в Париж“ — мислеше той. Още сутринта бе говорил с нея по телефона, но сред този шум сутринта му изглеждаше безкрайно далеч.

— Изпрати ли телеграма на Лилиан? — попита той.

— Да — отвърна Ториани. — Остават още две минути. Клерфе кимна. Колата бавно се плъзна по пазарния площад по посока на Виале Венеция и спря. Пред тях нямаше вече никой. Оттук нататък в течение на повече от половин ден и половина нощ най-важният човек на света за тях ставаше съдията със секундомера в ръка, „Така би трябвало да бъде — помисли Клерфе, — но при мене не е така. По-добре щеше да бъде, ако зад кормилото седне Ториани, но сега е вече прекалено късно.“

— Още двайсет секунди — каза Ториани.

— Слава богу! Тръгваме, по дяволите!

Стартерът даде знак и колата се втурна напред. Последваха я крясъците на тълпата.

— Стартира Клерфе — обяви високо спикерът — с Ториани като механик.

Лилиан се върна в хотела. Чувствуваше, че има температура, но реши да не обръща внимание на това. Сега температурата често й се повишаваше — понякога само с едно деление, понякога с повече — и тя знаеше какво означава това. Погледна се в огледалото. „Така поне вечер човек не изглежда изнемощял“ — помисли си тя и се усмихна на своя трик, с чиято помощ превръщаше температурата от заклет враг в ежевечерен приятел, който придаваше на очите й блясък, а на лицето й — нежно оживление.

Когато се отдръпна от огледалото, изведнъж видя две телеграми на масата. „Клерфе!“ — помисли си тя и сърцето й се сви от страх. Но какво можеше да му се е случила толкова скоро? Известно време тя гледа напрегнато, малките сгънати и залепени хартийки. После внимателно, взе едната от тях и я разтвори. Телеграмата бе от Клерфе. „Стартираме след петнадесет минути. Потоп. Не отлитай, фламинго!“

Тя остави хартийката до себе си. След известно време разтвори и втората. Сега изпитваше още по-голям страх. Това можеше да бъде съобщение от ръководството на състезанието за някоя злополука. Но и втората телеграма, бе от Клерфе. „Защо прави това? — помисли си тя. — Нима не знае, че всяка телеграма при подобно положение буди страх?“

Тя отвори гардероба, за да си избере рокля за вечерта. На вратата се почука. Бе прислужникът от хотела.

— Донесох ви радиото, mademoiselle. С него лесно ще хванете Рим и Милано.

Той включи приемника в мрежата.

— Ето ви още една телеграма.

„Колко още смята да ми изпрати? — мислеше тя. — Най-добре щеше да направи, ако бе поставил в съседната, стая детектив, за да следи какво върша.“ Лилиан реши да облече роклята, която бе носила във Венеция. Тя бе. почистена и вече нямаше петна. Оттогава вярваше, че тази рокля й носи щастие, и гледаше на нея като на талисман. Взе я в едната си ръка, докато с другата разтваряше последната телеграма. Тя не бе от Клерфе, но съдържаше пожелания за Клерфе. „Но как е попаднала при мене?“ Тя се опита още веднъж да прочете подписа в полумрака на стаята. „Холман.“ След това разчете печата на станцията, където е била подадена. Тя бе изпратена от санаториума „Бела виста“.

Лилиан предпазливо постави листа хартия до другите два на масата. „Днес е ден на призраците — помисли тя и се отпусна на леглото. — В кутията на радиоапарата седи Клерфе и очаква мига, в който ще изпълни стаята с рева на своята кола… , а сега и тази телеграма…“ Тя имаше чувството, че през прозореца в нея се взират множество мълчаливи лица.

Това бе първата вест от санаториума. А и тя самата не бе писала на никого. Нямаше желание. Бе вярвала, че напуска санаториума завинаги, и бе толкова сигурна, че никога няма да се завърне в него, щото раздялата й изглеждаше като смърт.

Остана дълго време неподвижно. После включи радиото — бе време за новините. В стаята й нахлу Рим с пращене и шум, сред които се долавяха имена на състезатели, названия на селища и градове, познати и непознати — Мантуа, Равена, Болоня, Аквила, — а също и поредици от цифри, означаващи часове и минути, които дикторът изброяваше с развълнуван глас. Той съобщаваше за всяка спечелена минута, като че оповестяваше откриването на светия Граал, описваше повреди във водните помпи, задрали бутала, скъсани бензинопроводи, сякаш това бяха мирови трагедии. В полутъмната стая като неудържим поток нахлуваше състезанието, неистовата гонитба за време, за всяка секунда, но това не бе борба за късче живот в повече, а безсмислена надпревара да се премине с бясна скорост по мокрото шосе с неговите десет хиляди завои, покрай крещящата тълпа само за да се пристигне със стотина метра преди другите на някакво място, което веднага се напуска, сякаш е надвиснала угрозата от атомна бомба.

„Защо не мога да го проумея? — мислеше Лилиан. — Защо не изпитвам поне малко от опиянението на милионите хора, обсадили през тази вечер и тази нощ шосетата на Италия? Нима не трябваше да усещам всичко много по-силно от другите? Нима собственият ми живот не е едно състезание със смъртта, в което се мъча да изтръгна от съдбата колкото се може повече? Нима това не прилича на преследване на някакъв призрак, изплъзващ се под носа ми, както се изплъзва заекът-мамец изпод кучешките муцуни при надбягванията с хрътки?“

— Говори Флоренция — съобщи тържествено гласът от радиоапарата и започна да изброява часове и минути, и отново имена, автомобилни марки, данни за средна и максимална скорост и на края, с треперещ от гордост, заяви: „Ако водещите коли запазят същото темпо, ще пристигнат обратно в Бреша в рекордно време!“

Тази фраза изуми Лилиан. „Обратно в Бреша! — помисли тя. — Значи, ще се върнат в това малко провинциално градче, от което бяха тръгнали, отново ще видят същите гаражи, кафенета и магазинчета. Цяла нощ ще се носят напред, играейки си със смъртта, ще преодоляват ужасната умора, която ще ги налегне на разсъмване, с окаменели, заприличали на маски лица под дебелия пласт мръсотия, но въпреки това ще продължават напред и все напред, сякаш в името на най-великото нещо на света — и всичко това само за да се завърнат обратно в малкото провинциално градче, от което бяха потеглили! От Бреша в Бреша!“

Лилиан изключи радиото и се приближи до прозореца. От Бреша в Бреша! Нима съществуваше по-изразителен символ на безсмислието? Природата бе надарила щедро тези хора с чудеса, бе им дала здрави дробове и сърца, бе ти снабдила с поразителни химически агрегати като черен дроб и бъбреци, бе напълнила черепните им кутии с мека белезникава маса, по-изумителна от всички, звездни системи на света! Нима трябваше да излагат на риск всичко това само за да могат, и то ако имаха щастие, да се доберат от Бреша в Бреша? Каква ужасяваща, глупост!

Тя хвърли поглед към потока автомобили, който безспирно се изливаше по крайбрежния булевард. Не пътуваше ли всеки един от Бреша до Бреша? От Тулуза до Тулуза? От самодоволство към самодоволство? И от самоизмама към самоизмама? „Нима и аз също? — помисли Лилиан. — Изглежда, че и аз! Въпреки всичко! Но къде е моята Бреша?“ Тя погледна към телеграмата на Холман. Не, санаториумът не бе нито Бреша, нито Тулуза. Там съществуваше единствено безмълвната и неумолима борба — битката за последна глътка въздух на границата между живота и смъртта. Там нямаше място нито за самодоволство, нито за самоизмама. Лилиан се извърна и се заразхожда из стаята. После опипа роклите си и й се стори, че от тях се сипе пепел. Взе от масичката четката и гребена си, а след това машинално ги остави обратно на мястото им, не съзнавайки какво е държала в ръката си. „Какво направих само? — помисли тя. — И какво правя?“ Подобно на призрак, промъкнал се през прозореца в стаята, в душата й се прокрадна съмнение, че може би е извършила ужасна грешка, неминуема и вече непоправима.

Лилиан започна да се облича за вечеря. Телеграмата на Холман лежеше все така на масата. В светлината на лампата тя изглеждаше най-светлото петно в стаята. От време на време Лилиан поглеждаше към нея. Отвън долиташе плискането на водата, миришеше на река и на листа.

„Какво ли правят сега в санаториума? — помисли и за първи път се отдаде на спомени. — Какво ли правят там ь планината, докато Клерфе прекосява тъмните улици на Флоренция, понесен подир светлината на фаровете си?“ Тя се поколеба известно време, после вдигна телефона и назова номера на санаториума.

— Наближаваме Сиена! — извика Ториани. — Тук зареждаме и сменяме гуми.

— Кога пристигаме?

— След пет минути. Проклетият му дъжд!

Клерфе изкриви лице в нещо като усмивка.

— Пречи не само на нас. Също и на другите. Внимавай да не пропуснем депото!

Къщите от двете страни на пътя ставаха все повече и повече. Светлината на фаровете ги изтръгваше от тъмнината, сред която плющеше дъждът. Навсякъде стояха хора в мушами и с чадъри. Мяркаха се бели стени, посрещачи, разлетяващи се като водни пръски, чадъри, люлеещи се като гъби сред бурята. Колата занасяше по хлъзгавия път.

— Депото! — изкрещя Ториани.

Спирачките изскърцаха, колата се разтърси и спря.

— Бензин, вода, гуми! Бързо! — извика Клерфе. Моторът бе замлъкнал, но в ушите му още отекваше боботене като в празни, изоставени зали по време на буря.

Някой му подаде чаша цитронада и нови очила.

— На кое място сме? — запита Ториани.

— Вървите чудесно! На осемнайсто.

— Мизерно! — каза Клерфе. — А как . са другите?

— Вебер на четвърто, Маркети на шесто, Фриджерио на седмо. Конти е елиминиран.

— Кой води?

— Сакети с десет минути аванс пред Лоти.

— А ние къде сме?

— На деветнайсет минути след Сакети. Но не се безпокойте. Който пристигне първи в Рим, никога не спечелва състезанието. Всеки знае това.

Отнякъде изведнъж се появи Габриели, техният треньор.

— Такава е волята божия! — заяви той. — Майчице господна, пресвета богородичке, да пребъде името ти! — молеше се той. — Накажи Сакети за това, че е първи! Изпрати му съвсем мъничка повреда в бензиновата помпа, нищо повече! Също и на Лоти! Свети архангели, закриляйте…

— Как попаднахте тук? — попита Клерфе. — Защо не ни чакате в Бреша?

— Готово! — викна един от механиците.

— Давай!

— Да чакам! С всичкия си ли сте? — започна треньорът. — Отлитам… — Думите му бяха заглушени от рева на мотора. Колата полетя напред, хората се разпръснаха на всички страни и лентата на пътя, към която бяха прилепени, започна отново да размотава безкрайните си криволици.

„Какво ли прави сега Лилиан?“ — помисли Клерфе. Сам не знаеше защо, но се надяваше, че на това депо ще го чака телеграма. Но телеграмите понякога се забавяха и може би щеше да я получи на следващото депо… След това пред очите му отново се възправи нощта със светлините и хората, чиито гласове не се чуваха сред рева на мотора и му напомняха фигури, мяркащи се в някакъв ням филм. Накрая останаха само шосето, което подобно на змия пълзеше по земята, и мистичният звяр, ревящ под капака на мотора.