Живот на заем ((Небето няма избраници))

XX

Състезателният маршрут имаше дължина само малко повече от три километра, но водеше през улиците на Монте Карло — пресичаше града, заобикаляше пристанището, след това минаваше по хълма, на който се издигаше казиното, и поемаше обратно. На много места трасето бе толкова тясно, че по него едва ли можеше да се задминава и бе съставено почти изцяло от завои, двойни завои, завои на сто и осемдесет градуса и остри виражи. Трябваше да се направят сто обиколки или да се изминат повече от триста километра, което означаваше десетки хиляди пъти превключване на скоростта, натискане на спирачката, потегляне, отново превключване на скоростта, отново спирачка и пак потегляне.

— Истинска въртележка — каза Клерфе на Лилиан, смеейки се. — Нещо от рода на цирковата акробатика. Никъде не можеш да погнеш таратайката на пълна скорост. Твоето място къде е?

— На трибуната. Десети ред вдясно.

— Денят ще бъде горещ. Взела ли си си шапка?

— Да. — Лилиан показа на Клерфе малката сламена шапка, която държеше в ръка.

— Добре. Довечера ще отидем в „Павилион д’Ор“ на морския бряг, ще ядем лангусти и ще пием студено вино. А утре ще отидем у един мой познат, архитект, който ще ни направи проект за преустройството на къщата. Нашият дом ще бъде светъл, с големи прозорци и много слънце.

Треньорът викна нещо на Клерфе по италиански.

— Вече започва — каза Клерфе и закопча догоре белия си комбинезон. После извади от джоба си късче дърво и почука с него първо по колата, след това по дланта си.

— Готов ли си? — извика треньорът.

— Готов съм.

Лилиан целуна Клерфе и изпълни обредния ритуал, който трябваше да донесе сполука на състезателя. Тя леко на плю колата, а след това и комбинезона на Клерфе, като промърмори някакво проклятие, което трябваше да има обратно въздействие, после протегна ръка с два разперени пръста към трасето и към навесите, където се намираха другите коли — това заклинание се наричаше „gettatore“ и предпазваше от лоши погледи. Лилиан тръгна към изхода, а италианските механици се вглеждаха в нея с нямо обожание. Тя чу зад себе си как треньорът започна да се моли:

— Боже прави и ти, света богородице, майка на всички скърбящи, помогнете на Клерфе, на Фриджерио, на…

На изхода Лилиан се обърна. Жените на Маркети и на двама други състезатели вече бяха заели местата си със секундомери и бележници в ръце. „Не трябваше да го оставям“ — помисли тя и вдигна ръка. Клерфе се засмя и й махна в отговор. Той изглеждаше съвсем млад.

— А пък вие, свети великомъченици, направете щото гумите на конкурентите ни да се изтъркват два пъти по-бързо от нашите! — продължаваше да се моли треньорът,. а след това кресна:

— Готови за старт! Всички, на които не им е тук мястото, да излязат!

Стартираха общо двадесет коли. В първата обиколка Клерфе бе осми поред. Мястото му на старта не бе много удобно, а и при тръгването не бе достатъчно бърз. Сега се движеше залепнал плътно зад Макоти, за когото знаеше със сигурност, че ще атакува.

Фриджерио, Монти и Сакети бяха пред тях. Водеше Маркети.

В четвъртата обиколка на правата, която водеше нагоре към казиното, Микоти с форсиран до крайност мотор се промъкна покрай Сакети. Клерфе се залепи зад него, също форсира и задмина Сакети, едва ли не пред входа на тунела. Излизайки от него, Клерфе видя, че колата на Микоти изпуска гъст дим и губи скорост. Клерфе го задмина и започна да преследва Монти. Настигна го след три обиколки в острия завой покрай газхолдера и като териер увисна за задницата на колата му. [Газхолдер (анг.) — резервоар за съхраняване на газ, свързан с градската газопроводна мрежа. — Б. пр.]

„Още деветдесет и две обиколки и седемнадесет конкурента“ — помисли той, виждайки край трибуните, още една отпаднала кола до колата на Микоти. Треньорът му направи знак засега да не атакува повече. Изглежда, Фриджерио и Маркети, които не можеха да се търпят, вместо да спазват дисциплината в отбора, си бяха устроили двубой за сметка на фирмата и треньорът искаше да запази в резерва Клерфе и Майер III за в случай, че фаворитите съсипят колите си.

Лилиан виждаше глутницата коли да профучава покрай трибуните на почти всеки две минути. Достатъчно бе само да откъсне за малко поглед от трасето и докато се обърне, колите отново се появяваха на площада, но в малко по-различен ред, сякаш не бяха напускали мястото си, а само се придвижваха напред-назад, като в някаква огромна camera magica. „Как само успяват да преброят тези сто обиколки?“ — помисли си тя, а после си спомни за молещия се, потънал в пот и бълващ проклятия треньор, който размахваше пред състезателите разни табелки и флагчета, съобразно някакъв таен код. [Camera magica (лат.) — магически фенер, старинен уред за възпроизвеждане на цветни фигури, нарисувани на стъкло. — Б. пр.]

След четиридесетата обиколка Лилиан реши да си тръгне. Имаше чувството, че трябва веднага да отпътува, в същия момент, преди още да е свършило състезанието. Перспективата да види още шестдесет пъти незначителните размествания в реда на колите върху трасето й изглеждаше толкова безсмислена и такова губене на време, както й се бяха стрували и часовете преди заминаването й от санаториума. В чантата си имаше вече билет за Цюрих. Бе го купила сутринта, докато Клерфе за последен път обикаляше състезателното разстояние. Билетът бе за в други ден. Тогава Клерфе трябваше да отлети за Рим, като възнамеряваше да се върне оттам два дни по-късно. Самолетът му тръгваше сутринта, а влакът на Лилиан — вечерта. „Измъквам се. също като крадец — помисли тя, — като някой изменник. Така, както исках да се измъкна и от санаториума. Тогава наистина ми се наложи един разговор с Борис, но нима това ни помогна с нещо? Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин и че последният спомен, който си оставят, е осквернен от разправии, недоразумения и омраза.“

Тя отвори чантата си и потърси в нея билета. За миг си; помисли, че го е. загубила, и този миг бе достатъчен, за да се затвърди решението й. Зъзнеше въпреки жарките лъчи на лятното слънце. „Имам температура“ — помисли. Тълпата около нея закрещя. Долу на площада край синьото пристанище, приличащо на играчка със своите бели яхти, претъпкани от хора, една от колите-играчки изведнъж се отдели встрани и се промъкна покрай колата пред нея.

— Клерфе! — крещеше, ликувайки някаква обемиста дама до Лилиан, като пляскаше с програмата бедрата си, напиращи изпод басмената рокля. — The son of a gun made it! [Направи го, кучият му син! (анг.). — Б. пр.]

Един час по-късно Клерфе бе достигнал до второ място. Сега той хладнокръвно и безмилостно преследваше Маркети. Още не искаше да го изпреварва — за това имаше достатъчно време до осемдесетата обиколка, дори до деветдесетата. Засега възнамеряваше само да го преследва на няколко метра зад него, без да скъсява или увеличава разстоянието, докато съперникът му започне да нервничи. Не желаеше още веднъж да рискува с префорсирането на мотора — искаше Маркети да направи това, когато се опита да се отскубне от преследвача си. Маркети действително така и постъпи, но не постигна никакъв резултат и макар че не се случи нищо с колата му, стана неспокоен, което Клерфе веднага забеляза. Маркети започна да блокира пътя и завоите, опасявайки се, че Клерфе може да го атакува. Клерфе проведе няколко пъти лъжлива маневра, като си даваше вид, че прави опит да го задмине, без да има всъщност такова намерение. В резултат на това Маркети започна да следи с по-изострено внимание колата на съперника си, отколкото своята собствена и стана непредпазлив.

Те бяха взели преднина пред основната колона с цяла обиколка, а пред отделни коли — дори с няколко. Облян в пот, треньорът показваше на Клерфе табелки и размахваше флагчета, като с това му сигнализираше да не атакува Маркети. И двамата бяха от една „конюшня“, а достатъчно бе, че си бяха устроили двубой Маркети и Фриджерио — от това Фриджерио бе получил дефект в гумите и бе изостанал почти на цяла минута след Клерфе и след петима други състезатели. Сега по петите на Клерфе се носеше Монти, но все още не бе успял да се прилепи към колата му. Клерфе разчиташе, че ще може лесно да се отърве от него на острите завои, където бе по-бърз от Монти.

Те отново прелетяха през мястото на старта. Клерфе видя как треньорът призовава всички светии и в същото време му се заканва с юмрук да не се приближава толкова плътно до Маркети. Маркети бе направил на треньора гневен знак да задържи Клерфе. Клерфе кимна с глава и се отдръпна на разстояние една дължина на колата, но не повече. Той твърдо бе решил да спечели това състезание с помощта или без помощта на треньора. Искаше да получи наградата на победителя и се бе зарекъл, че ще я изтръгне. „Тези пари ми трябват — мислеше той — за бъдещето, за къщата, за живота с Лилиан.“ Несполучливият старт го бе забавил малко, но той бе повече от сигурен, че ще победи. Чувствуваше в себе си онова непоколебимо спокойствие, онова странно равновесие между крайна напрегнатост и душевна отпуснатост, което озаряваше съзнанието с увереността, че нищо лошо не може да се случи. Това бе някакво особено прозрение в бъдещето, което изключваше всякакво съмнение, всякакво колебание и малодушие. По-рано това чувство редовно обземаше Клерфе, но през последните години то често му липсваше. Това бяха редки мигове на върховно щастие.

Излизайки от един завой, Клерфе видя как колата на Маркети внезапно започна да „танцува“, завъртя се бързо и застана напреко на пътя. Раздаде се трясък и остро скриптене на чупещ се метал, по шосето плъзна черна маслена локва. Клерфе видя как две от колите пред него с огромна скорост се врязаха една в друга, след като се замятаха по намасления асфалт като пияни. Видя също как колата на Маркети като на забавена филмова прожекция съвсем бавно се преобърна, а Маркети полетя във въздуха и падна на земята. Стотици очи в него търсеха някаква пролука на шосето, през която да провре колата си, но такава пролука нямаше. Шосето изведнъж стана огромно и в същия миг се смали до микроскопични размери. Клерфе не изпитваше страх, единствено само направи опит да извие колата така, че да не се блъсне под прав ъгъл, а странично. В последния момент успя само да помисли, че трябва да освободи кормилото, но ръцете му закъсняха, той усети, как някаква сила го повдига от мястото му, за миг се почувствува безтегловен и тогава дойде ударът в гърдите и ударът в лицето и от всички страни над него се сгромоляса раздробеният на късчета свят. За секунда пред погледа му се мярна побелялото, разкривено от ужас лице на дежурния по трасето, а след това някакъв гигантски юмрук се стовари в тила му, в ушите му затрептя неясно бучене и всичко стихна.

Колата, блъснала Клерфе, отвори пролука всред хаоса от струпаните накуп автомобили и през нея се запромъкваха следващите коли. Те прелитаха една след друга, някои от тях започваха да „танцуват“ и загубили устойчивостта си, едва не засягаха разбитите машини. Метал се триеше в метал, разнасяше се скърцане и стържене, сякаш пострадалите автомобили стенеха.

Дежурният по трасето се прекачи с лопата в ръка през натрупаните покрай шосето чували с пясък и започна да засипва маслената локва, като отскачаше настрана всеки път, щом се приближаваше застрашителният рев на мотор. Появиха се санитари с носилки. Те извлякоха Маркети на безопасно място, вдигнаха го и го предадоха на други, които стояха зад барикадата от чували. Няколко агенти на автомобилните фирми прибягаха към мястото на аварията, размахвайки табелки със знак за опасност, за да предупредят останалите състезатели, но основната колона вече бе преминала и вече се дочуваше как се приближава наново. Някои водачи хвърляха бърз поглед наоколо, а други не откъсваха очи от лентата на шосето.

Колата на Клерфе не само се бе врязала в предните автомобили, но в нея самата се бе ударила машината на Монти. Монти бе пострадал незначително. Накуцвайки,. той се отдалечи от мястото на катастрофата. Клерфе продължаваше да виси в колата си, която ударът отзад бе сплескал и запратил в стената от пясъчни чували. Лицето му бе разбито, а гръдният му кош бе смазан от кормилото. От устата му струеше кръв и той бе в безсъзнание. От двете страни на пътя като мухи по къс кърваво месо се бе насъбрала тълпа и хората следяха с отсъствуващи погледи санитарите и механиците, които трескаво започнаха да изрязват с трион отвор в колата на Клерфе, за да се доберат до него и го измъкнат оттам. Една от катастрофиралите машини гореше. Огнеборци с пожарогасители бяха успели да я изтласкат по-надалеч и сега се опитваха да потушат огъня. За щастие бензиновият резервоар бе разкъсан при удара и това бе предотвратило експлозията. Но бензинът гореше, горещината бе нетърпима, а все още имаше опасност огънят да се прехвърли и върху останалите коли. Всеки две минути през мястото на злополуката прогърмяваше колоната от автомобили. Ревът на моторите, надвиснал изведнъж като мрачен реквием над града, започваше постепенно да нараства, докато се превърнеше в оглушителен тътен, и колите профучаваха покрай настръхналите метални развалини, сред които бе разпънат окървавеният Клерфе, осветен от бледите пламъци на догарящия пожар в късния следобед. Надбягването продължаваше, състезанието не бе прекратено.

Лилиан не можа да проумее изведнъж какво се е случило. Гласът във високоговорителя не бе ясен, сякаш се заглушаваше от собственото си ехтене. От вълнение спикерът бе застанал прекалено близо до микрофона. Лилиан схвана само няколко фрази — някакви коли претърпели авария и се сблъскали, защото изтекло масло на трасето от друга една кола. След това тя видя как покрай трибуните премина глутницата автомобили. „Сигурно не е нещо страшно, иначе щяха да прекратят състезанието — помисли си тя. Потърси да види колата с номера на Клерфе, но не я откри. — Той може вече да е преминал — помисли тя. — Не следих много внимателно.“ Сега от високоговорителя прозвуча малко по-ясно, че злополуката станала на Ке дьо Плезанс, където се сблъскали няколко коли — убити нямало, имало само ранени. Нови съобщения щели да предадат по-късно. Начело в класирането бил Фриджерио с петнадесет секунди преднина пред Конти, следван от Дювал, Майер III…

Лилиан се вслушваше напрегнато. За Клерфе не казаха нито дума, макар че до предишната обиколка бе втори. „Нито дума за Клерфе“ — помисли си тя и чувайки отново да приближава воят на колите, се наведе напред, за да види червената кола с номер дванадесет.

Клерфе не се появи и сред глухата тишина на ужаса, който обви Лилиан, се разля мазният глас на спикера: — Между пострадалите е и Клерфе, той ще бъде отнесен в болница. По всичко изглежда, че е в безсъзнание. Монти е получил наранявания в коляното и стъпалата. Маркети…

„Това не е възможно — противеше се нещо в Лилиан. — Поне не в това състезание-играчка, в този град-играчка е неговото пристанище-играчка и пъстрата му панорама-играчка! Сигурно има някаква грешка! Колата на Клерфе всеки момент ще изскочи иззад завоя, както тогава в състезанието Тарга Флорио, може би с известно закъснение, целият в натъртвания и отоци, но иначе здрав и невредим!“ Но докато си мислеше всичко това, Лилиан чувствуваше как надеждата й се разпада, преди още да се е укрепила в душата й. „Клерфе е в безсъзнание!“ — помисли тя и се залови за смисъла на тази дума. Та тя можеше да означава всичко!

Лилиан изведнъж разбра, че е напуснала трибуните, без сама да забележи. Вървеше към мястото на старта — може би бяха занесли Клерфе там. Щеше да го намери на носилка с наранено рамо или ръка, както при Тарга Флорио, смеещ се над нещастието си.

— Закаран е в болницата — каза треньорът, обливайки се в пот. — Пресвета божа майчице, свети Христофоре, защо тъкмо нас сполетя това зло? Защо не се струпа на конкурентите ни или… Чакай! Един момент!

Той се спусна към трасето, за да подаде нужните сигнали на състезателите си. Колите прелетяха с рев, отблизо те изглеждаха по-големи и по-опасни, а техният тътен изпълваше всичко наоколо.

— Какво се е случило? — извика Лилиан. — Пратете по дяволите проклетото си състезание и ми кажете какво се е случило!

Тя се озърна. Всички отвръщаха очи от нея. Механиците се занимаваха с резервните части и смяната на гумите и избягваха да срещнат погледа й. Приближеше ли се към някого, той се отдалечаваше. От Лилиан страняха, сякаш бе чумава.

Най-после треньорът се върна.

— На Клерфе няма да се помогне с нищо, ако пратя състезанието по дяволите — каза той дрезгаво. — Той самият не би го пожелал. Той би искал…

Лилиан го прекъсна:

— Къде е той? Не ми се слушат проповеди за моралния облик на автомобилиста!

— В болницата. Веднага е закаран там.

— Защо никой не е отишъл с него, за да му помогне? Защо вие не сте при него? Защо сте тук?

Треньорът я гледаше с неразбиращи очи.

— Но с какво мога аз да му помогна? Или някой друг от нас? Сега това могат да направят само лекарите.

Лилиан преглътна.

— Какво се е случило с него? — тихо попита тя.

— Не зная, не съм го виждал. Всички ние бяхме тук. Трябваше да останем по местата си.

— Да — каза Лилиан. — За да може състезанието да продължи.

— Не сме в състояние нищо да променим — отвърна треньорът безпомощно. — Всички ние сме само служители на фирмата.

Един от механиците притича към тях. Отново приближаваше ревът на моторите.

— Signorina… — Треньорът разпери ръце и погледна към шосето. — Аз трябва…

— Мъртъв ли е? — попита Лилиан.

— Не, не! В безсъзнание. Лекарите… За съжаление, аз трябва, signorina…

Треньорът взе някаква табелка от един сандък и се втурна към трасето, за да сигнализира. Лилиан го чуваше как крещи:

— Madonna, Madonna! Защо тъкмо на мене да се случи? Проклетото масло, това проклето, гадно масло!

Той размаха пред една от колите табелката, пред друга помаха с ръка и остана да стои на мястото си с вдигната ръка, макар че глутницата вече бе далеч, като се взираше напрегнато в шосето, и явно не му се връщаше.

Лилиан бавно тръгна към изхода.

— Ние ще дойдем след състезанието, signorina — прошепна й един от механиците. — Веднага щом само свърши!

Докато Лилиан пътуваше за болницата, над града продължаваше да висне черният балдахин на шума. Тя не бе успяла да намери друго превозно средство освен един файтон, украсен със знаменца и пъстри ленти. Върху главата на коня се поклащаше сламена шапка.

— Пътуването ще трае . по-дълго от обикновено — поясни кочияшът. — Ще трябва доста да избикаляме. Улиците са затворени. Състезанието, сами разбирате…

Лилиан кимна. Тя се бе отпуснала на седалката, обгърната от болка, но не остра, а тъпа, сякаш приглушена от някаква наркоза. Всичките й чувства и сетива освен слухът и зрението бяха почти парализирани. Тя виждаше колите и ясно, съвсем ясно чуваше рева на моторите — това бе направо непоносимо. Кочияшът не спираше да бърбори и искаше да й покаже местата, откъдето могат да се наблюдават състезанията. Лилиан не го слушаше, чуваше единствено рева на моторите. Някакъв млад мъж се опита да спре файтона и да я заговори. Тя не разбра думите му и нареди на кочияша да спре. Мислеше си, че искат да й съобщят нещо за Клерфе. Младият мъж, италианец в бял костюм, с тънки черни мустачки, я покани да отидат да вечерят заедно.

— Това ли е всичко? — попита тя, все още неразбираща. — Какво друго?

Мъжът се усмихна.

— Другото зависи вече от вас.

Лилиан не отговори. Тя вече не виждаше младия мъж. Погледът й минаваше през него. Той не знаеше нищо за Клерфе.

— Продължавайте! — викна тя на кочияша. — По-бързо!

— Слушам.

Измина цяла вечност, докато се доберат до болницата. През това време Лилиан даде пред себе си обет за много неща, като вярваше, че ще го изпълни. Тя нямаше да замине, щеше да остане, щеше да се омъжи за Клерфе само и само той да оживее! Тя обещаваше всичко това и начаса преставаше да мисли за него, клетвите потъваха в разбуненото й съзнание като камъни, хвърлени в блато.

— Господин Клерфе е в операционната зала — каза сестрата в приемната.

— Можете ли да ми кажете какво е положението му?

— Съжалявам, madame. Вие ли сте госпожа Клерфе?

— Не.

— Негова роднина?

— Какво общо има това със състоянието му?

— Нищо, mademoiselle. Просто съм сигурна, че след операцията при него ще допуснат съвсем за кратко само най-близките му роднини.

Лилиан погледна втренчено сестрата. Трябваше ли да й каже, че са сгодени с Клерфе? Каква глупост бе всичко това!

— Трябва ли да бъде опериран? — попита тя.

— Така изглежда. Иначе не би бил в операционната зала.

„Ето още една, която не може да ме понася“ — помисли Лилиан с раздразнение. Тя имаше опит с медицински сестри.

— Мога ли да почакам? — попита тя.

Сестрата посочи една пейка.

— Нямате ли чакалня? — попита Лилиан.

Сестрата кимна към една врата.

Лилиан влезе в едно помещение, в което бяха поставени саксии с посърнали декоративни растения. На масата се търкаляха стари списания, а от тавана висеше мухоловка, покрита с мухи. Шумът на моторите достигаше и дотука, но притъпен, сякаш далеч някъде неистово биеше барабан…

Времето течеше гъсто и лепкаво като мухоловка, върху която бавно и мъчително умираха мухи. Лилиан разгръщаше окъсаните списания и пак ги затваряше, опитваше се да прочете нещо, но не можеше. Ставаше от мястото си, отиваше до прозореца и отново сядаше. Стаята се бе вмирисала на страх, бе попила в себе си целия онзи страх, който някога хората бяха изпитвали между стените й. Лилиан поиска да отвори прозореца, но ревът на моторите веднага се усили и тя трябваше да го затвори обратно. Не мина много време, и в стаята влезе жена с дете на ръце. Детето започна да плаче, жената разтвори блузата си и му даде да суче. Детето замляска и след малко заспа. Жената се усмихна стеснително на Лилиан. и закопча блузата си.

След няколко минути сестрата отвори вратата. Лилиан се изправи, но сестрата не й обърна внимание. Тя кимна на жената с детето да я последват. Лилиан седна отново. Изведнъж наостри уши. Бе настъпила някаква промяна. Усещаше това с тила си. Напрежението във въздуха бе спаднало, нещо се бе уталожило. Трябваше да измине известно време, докато проумее, че навред цари тишина. Ревът на моторите бе замлъкнал. Състезанието бе приключило.

Четвърт час по-късно Лилиан видя да се приближава към болницата открита кола, в която седяха треньорът и двама механици. Сестрата от приемната ги въведе в чакалнята. И тримата имаха крайно потиснат вид.

— Узнахте ли нещо? — попита Лилиан.

Треньорът кимна към по-младия механик.

— Той е бил там, когато са го извадили от колата.

— От устата му течеше кръв — каза механикът.

— От устата?

— Да. Приличаше на кръвоизлив.

Лилиан погледна механика. Каква бе тази отвратителна комедия? Кръвоизлив можеше да има тя, но не и Клерфе.

— От какво е получил кръвоизлив? — попита тя.

— Кормилото е смачкало гръдния му кош — каза механикът.

Лилиан бавно поклати глава.

— Не! — каза тя. — Не! Треньорът се отправи към вратата.

— Отивам да видя къде е лекарят.

Лилиан чу как между него и сестрата се проведе оживен разговор. После той затихна и отново настъпи напрегнатата тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на двамата механици и жуженето на мухите.

Треньорът се върна обратно. Той се спря на вратата. Очите му изглеждаха неестествено бели сред загорялото му лице. Преди да проговори, той няколко пъти размърда устните си.

— Клерфе е мъртъв — каза той най-после.

Механиците се вторачиха в него.

— Направили ли са му операция? — запита по-младият от тях. — Сигурно са го оперирали не както трябва.

— Операция не му е правена. Починал е преждевременно.

И тримата отправиха погледи към Лилиан. Тя не помръдваше.

— Къде е той? — запита тя на края.

— В момента го привеждат в ред.

С голямо усилие Лилиан каза:

— Вие видяхте ли го?

Треньорът кимна.

— Къде е той?

— По-добре ще е, ако сега не го виждате — каза треньорът. — Можете утре да дойдете.

— Кой ви каза това? — попита Лилиан с безизразен глас. — Кой ви каза това? — повтори тя.

— Лекарят. Сега не бихте го познали. По-добре е да дойдете утре. Ние ще ви отведем в хотела.

Лилиан не се помръдна.

— Защо няма да го позная?

Треньорът замълча за секунда.

— Лицето му — поясни той след това, — лицето му е ударено много силно, а кормилото е смазало гръдния му кош. Лекарят смята, че не е почувствувал нищо. Всичко е станало много бързо. Той веднага е изгубил съзнание. След това вече не е идвал на себе си… Мислите ли — той повиши глас, — че на нас ни е много леко? Ние го познавахме по-дълго от вас!

— Да — отвърна Лилиан. — Вие го познавахте по-дълго от мене.

— Не исках точно това да кажа. Исках да кажа само, че когато някой умре, винаги усещаш едно и също — че него изведнъж го няма вече. Той вече не говори. Допреди малко сякаш е бил тук, а изведнъж вече го няма. Кой може да проумее това? Искам да кажа, че на нас също ни е тежко — стоиш и не проумяваш нищо… Разбирате ли ме?

— Да, разбирам ви.

— Тогава елате с нас — каза треньорът. — Ще ви заведем в хотела. За днес ви стига. А утре ще можете да го видите.

— Какво ще правя в хотела? — попита Лилиан. Треньорът сви рамене.

— Повикайте някой лекар да ви направи инжекция. Нека ви сложи по-голяма доза, за да спите до сутринта.

Елате! Тук с нищо не можете да помогнете. Той е мъртъв. Никой от нас не може с нищо вече да помогне. — Той пристъпи към Лилиан и постави ръката си на рамото й. Елате! Знам какво ви е. Porca miseria! [Италианско ругателство. — Б. пр.] Не ми е за първи път! Но по дяволите, винаги ти се струва, че е за първи път!