Живот на заем ((Небето няма избраници))

XXI

Лилиан се пробуди от някакъв объркан и мъчителен сън. За секунда се озова извън времето и пространството, но след това я прониза остра болка. Тя бързо се изправи в леглото и се огледа. Как бе попаднала тук? Постепенно си припомни всичко — злополучния късен следобед, лутането из малкия градец, настъпването на вечерта, болницата, чуждото, обезобразено лице на Клерфе главата му, изкривена малко встрани, ръцете му, които сякаш не бяха негови, защото някой ги бе събрал като за молитва, лекаря, който бе дошъл заедно с нея… Всичко това бе неправдоподобно, невероятно. На болничното легло трябваше да положат не Клерфе, а нея, единствено нея! Бе настанало някакво ужасно объркване, някой си бе направил жестока, зловеща шега.

Лилиан стана и разтвори завесите на прозореца. Слънцето нахлу в стаята. Безоблачното небе, окъпаните от светлина палми и цъфналите лехи в градината на хотела правеха смъртта на Клерфе да изглежда още по-необяснима. „Това трябваше да се случи с мене, с мене — мислеше Лилиан. — Този край бе предопределен за мене, а не за него!“ Изпитваше странното чувство, че е измамила някого, че макар и излишна на този свят, е останала жива, че всичко това е някакво недоразумение, вследствие на което друг е загинал на нейно място, а над главата й тегне неясната сива сянка на убийството, подобно на шофьор, който от преумора е допуснал да прегази човек, макар че е имал възможност да го избегне.

Телефонът иззвъня. Лилиан се стресна и вдигна слушалката. Агентът на едно погребално бюро, в Ница предлагаше услугите си за набавянето на ковчег, осигуряването на гроб и уреждането на достойно погребение на изгодни цени. Той я увери, че в случай на нужда фирмата разполагала с цинкови ковчези за пренасяне на тленните останки на покойника в родината му.

Лилиан окачи слушалката. Не знаеше какво да направи. Къде бе родината на Клерфе? Там, където се бе родил. Някъде в Елзас — Лотарингия. Но тя не знаеше къде точно.

Отново се раздаде пронизителният звън на телефона. Този път се обаждаха от болницата. Питаха какво да правят с трупа. Трябвало да получат някакви указания. И то най-късно до вечерта.

Лилиан погледна часовника. Бе обед. Тя се облече. Неизбежният ритуал на смъртта се сгромоляса върху й със своята суетня и телефонен звън. „Ще ми трябва черна рокля“ — помисли тя. Обадиха й се от една фирма, която доставяше венци. От друга фирма се осведомиха каква религия е изповядвал Клерфе, за да знаят колко време ще трае църковното опело. А може би покойният е бил атеист?

Лилиан все още изпитваше въздействието на силното приспивателно. Всичко около нея й изглеждаше нереално. Тя слезе в хола на хотела, за да се посъветва с портиера. Посрещна я някакъв мъж в тъмносиня униформа. Лилиан отвърна погледа си от него. Просто не бе по силите й да гледа лицето му с професионално-съболезнователно изражение.

— Поръчайте ковчег — прошепна Лилиан на портиера. — Направете, каквото е необходимо.

Портиерът й обясни, че случаят би трябвало да бъде доведен до знанието на официалните инстанции. Може би ще пожелае да се направи аутопсия? Понякога подобно нещо било необходимо, за да се установи причината за смъртта. Защо е нужно ли? Заради юридическата страна на въпроса. Автомобилната фирма би могла да направи опит да прехвърли отговорността за злополуката върху организаторите на състезанието, а освен това трябвало да се държи сметка за евентуалните усложнения във връзка със застраховката. Въобще възможно било да възникнат редица затруднения й най-добре било човек предварително да помисли за всичко.

„Изглежда, е по-просто да умреш, отколкото да си мъртвец!“ — помисли си Лилиан. Портиерът се осведоми дали тя е съгласна Клерфе да бъде погребан в тукашните гробища?

— В гробището на самоубийците? — запита Лилиан. — Не!

Портиерът се усмихна снизходително. „Гробище на самоубийците“ съществувало само в легендите, както и толкова много други неща, приписвани на Монте Карло. В града имало прилично и много красиво гробище, където погребвали местните жители. Дали не са в нея документите на Клерфе?

— Документи? Нима все още са му нужни документи? Портиерът прояви познания и в тази област. Разбира се, че документите били необходими. Навярно се намирали в стаята му, в противен случай трябвало на всяка цена да бъдат намерени. Освен това, заяви портиерът, той щял да се свърже с полицията.

— С полицията?

При всеки нещастен случай трябвало незабавно да се уведомява полицията. Възможно е и да са се обадили вече от фирмата или ръководството на състезанието. Но полицията трябвало да издаде съответно разрешение за погребението. Всичко това, разбира се, било само формалност, но тя трябвало да се съблюдава. Той щял да се погрижи за всичко.

Лилиан кимна. Внезапно почувствува нужда да излезе на въздух. Страхуваше се, че може да изгуби съзнание. Мина й през ума, че от предишната сутрин не бе сложила троха в устата си. Но не искаше да отиде в ресторанта на хотела. Бързо напусна хола и се отправи към „Кафе дьо Пари“. Там си поръча кафе и проседя дълго време, без да се докосне до чашата.

Покрай кафенето преминаваха коли и спираха пред входа на казиното. Натам се отправяха и обиколните автобуси и тълпите туристи, избълвани от тях, послушно следваха своите гидове, които ги развеждаха из игралните зали. Лилиан уплашено подскочи, когато някакъв мъж седна на масата й. Тя изпи на един дъх кафето си и стана. Не знаеше какво да прави. Напразно се мъчеше да се убеди, че дори и да не бе настъпила злополуката, тя пак щеше да бъде сега сама — в Париж или на път за Швейцария. Но нищо не помагаше, чувствуваше край себе си зиналия гроб, водещ към някаква пропаст без дъно, която тя не можеше да забрави нито за миг. Клерфе бе мъртъв и това бе нещо по-различно, отколкото да бъдат просто разделени.

Лилиан намери една пейка, от която можеше да съзерцава морето. Изпитваше чувството, че й предстоят да. извърши редица важни неща, но нямаше сили и воля да стане. „Клерфе, а не аз…“ Мисълта й постоянно се връщаше на това и й се струваше, че ще полудее. „Трябваше аз да умра, а не той! Каква е тази страшна ирония на съдбата!“

Лилиан се върна в хотела и без да говори с никого, качи се в стаята си. На вратата тя се спря. В лицето я удари застоял, мъртъв въздух, сякаш всичко в стаята бе също умряло.

Спомни се, че портиерът й бе поискал документите на Клерфе. Тя не знаеше къде са сложени, но изпитваше страх да влезе в стаята на Клерфе. Тя знаеше още от санаториума как понякога е по-мъчително да видиш вещите на някой покойник, отколкото него самия.

На вратата стърчеше ключ и Лилиан реши, че камериерката почиства стаята. Това все пак бе по-добре, отколкото да се озове вътре сама. Лилиан отвори вратата.

Зад писалищната маса седеше някаква кокалеста жена в сив, шит по поръчка костюм. Тя повдигна глава.

— Какво обичате?

Лилиан помисли, че е сбъркала стаята, но забеляза палтото на Клерфе.

— Коя сте вие? — запита тя.

— Струва ми се, че аз трябва да ви задам този въпрос — отвърна жената рязко. — Аз съм сестрата на Клерфе. А вие какво търсите тук? Коя сте всъщност?

Лилиан замълча. Веднъж Клерфе й бе разказвал, че има сестра, която ненавижда и която го ненавижда. Вече много години нямал никакви известия от нея. Изглежда, това бе тя. Между нея и Клерфе нямаше нищо общо.

— Не знаех, че сте пристигнала — каза Лилиан. — Е, след като вече сте дошла, повече нямам работа тук.

— Очевидно — отвърна жената с леден глас. — Казаха ми, че моят брат е живял тук с някаква особа. Да не би това да сте вие?

— Тези неща няма какво да ви интересуват повече — каза Лилиан и си тръгна.

Тя се върна в стаята си и започна да стяга багажа си, но скоро изостави това занимание. „Не мога да замина, докато той е още тук — противеше се нещо в нея. — Трябва да остана, докато бъде погребан.“

Лилиан отиде отново в болницата. Сестрата в приемната й обясни, че повече няма да може да види Клерфе. Съгласно желанието на член от семейството щяла да се извърши аутопсия на трупа. След това тялото щяло да бъде транспортирано в запоен цинков ковчег.

Пред болницата тя срещна треньора.

— Довечера заминаваме — каза той. — Видяхте ли вече онова едрозъбо чудовище, сестра му? Поискала да го разрежат. Има намерение да заведе дело срещу фирмата и организаторите на състезанието за обезщетение. Обвинява ги в небрежност. Вече е ходила в полицията. Бе също и при нашия директор. Вие го познавате, него трудно може да уплаши човек, но след половинчасов разговор с тази жена, кръвта от лицето му се бе дръпнала. Тя ще ги съди за пожизнена рента. Разправя, че единствената й издръжка идвала от Клерфе. Ние всички заминаваме. Заминете и вие! Всичко вече е свършено.

— Да — отвърна Лилиан. — Всичко вече е свършено.

Тя се луташе безцелно по улиците, сядаше на някоя маса в някое кафене и изпиваше по нещо. Когато притъмня, върна се в хотела.

Изведнъж се почувствува много изморена. Лекарят й бе оставил приспивателно. Но не стана нужда да прибягва към него. Заспа веднага.

Разбуди я телефонен звън. Обаждаше се сестрата на Клерфе. Със заповеднически тон тя заяви, че трябва непременно да говори с нея, затова да отиде още сега в стаята й.

— Ако имате да ми съобщавате нещо, кажете го сега — отвърна Лилиан.

— Това не е разговор за телефон.

— Добре, тогава в дванадесет часа слезте в хола на хотела.

— Много е късно.

— Не и за мене — отвърна Лилиан и окачи слушалката.

Погледна часовника. Наближаваше десет. Бе спала цели четиринадесет часа, но все така се усещаше като пребита. Влезе в банята и за малко да заспи във ваната, ако някой не бе затропал шумно на вратата. Лилиан навлече хавлията си и едва открехна вратата, в стаята се втурна сестрата на Клерфе. Просто не бе в състояние да я възпре.

— Вие ли сте мис Дюнкерк? — запита жената в сивия костюм.

— Казах ви, с мене ще можете да разговаряте в дванадесет часа в хола на хотела — отвърна Лилиан. — Не тука!

— Не виждам никаква разлика. И понеже съм вече тук, то…

— Вие влязохте в стаята против желанието ми — прекъсна я Лилиан. — Трябва ли да се обадя в администрацията, за да поискам помощ.

— Не мога да чакам до дванадесет часа. Влакът ми тръгва по-рано. И така, искате тялото на брат ми да стои на горещия перон, докато намерите време да разговаряте с мене?

Около шията на жената висеше тънка верижка с малко черно кръстче. „Тази персона не се спира пред нищо, за да постигне своето“ — помисли Лилиан.

— Сред книжата на брат ми — продължи жената — намерих копие на един документ, чийто оригинал навярно се намира у вас. Става дума за прехвърлянето на една къща в Ривиерата на ваше име.

— На мое име?

— Нима не знаете за това?

Лилиан погледна листа хартия в костеливата ръка, украсена с два венчални пръстена. „Значи, вдовица — помисли Лилиан. — Нищо чудно тогава.“

— Покажете ми копието — каза Лилиан.

Сестрата на Клерфе се поколеба.

— Не сте ли го виждала?

Лилиан не отговори. Чу, че в банята все още течеше водата и отиде да затвори крана.

— Това ли искахте да ми съобщите така настойчиво? — запита тя, след като се върна.

— Исках само да ви заявя, че семейството на Клерфе, естествено, няма да признае този документ. Ние ще го обжалваме пред съда.

— Правете, каквото искате. А сега, ако обичате, напуснете стаята!

Жената не помръдна.

— Би било по-просто и от ваша страна навярно по-тактично, ако направите писмено една декларация, че не приемате това завещание, което брат ми безсъмнено е направил не без чуждо влияние.

Лилиан я погледна втренчено.

— А може би вече сте изготвили такава декларация?

— Точно така. Нужно е само да я подпишете. Ето! Радвам се, че поне за това проявявате разбиране.

Лилиан взе декларацията и я накъса на парчета, без да я прочете.

— А сега си вървете! Достатъчно ви търпях.

Жената не изгуби самообладание. Тя впи в Лилиан пронизващ поглед.

— Вие казахте, че нищо не знаете за това завещание, нали? Значи не притежавате никакъв документ, така ли?

Лилиан отиде до вратата и я отвори.

— Оставям на вас да установите това.

— Ще го установя! Правото е на наша страна. Най-после има разлика между кръвни роднини и някаква домъкнала се кой знае откъде авантюристка и изнудвачка, която…

На масата имаше една купичка с теменужки, които Клерфе бе донесъл преди два дни. Лилиан я вдигна, без да съзнава, какво върши, и плисна съдържанието й в костеливото лице на жената. Желаеше само едно — да накара този остър, непоносим глас да замлъкне. Увехналите цветя повиснаха по косите и раменете на сестрата на Клерфе, която доби вид, сякаш току-що е излязла от някакво езеро.

Жената отри лицето си.

— Скъпо ще ми платите за това! — просъска тя.

— Знам — отвърна Лилиан. — Изпратете ми сметката за повредената ви фризура, разбира се, също и за роклята ви, а може би дори и за обувките, за бельото ви, за целия ви бъдещ живот, както и за чугунената ви душа, която така изплаших! А сега махайте се, най-после!

Сестрата на Клерфе изчезна. Лилиан погледна стъклената купичка, която все още държеше в ръката си. Не бе и предполагала, че е способна на подобни насилствени актове. „Слава богу, че не хвърлих по нея и купичката“ — помисли тя и изведнъж избухна в неудържим смях, а след това заплака. А със сълзите дойде и освобождаването й от вцепенението.

В хола на хотела портиерът спря Лилиан.

— Крайно неприятна история, madame.

— Какво още се е случило?

— Вие ми възложихте да поръчам ковчег и място в гробището. Но сестрата на господин Клерфе веднага след пристигането си също поръча ковчег за сметка на автомобилната фирма, който й бе доставен. По такъв начин вашият се оказва излишен.

— Не можете ли да го върнете обратно?

— Агентът на погребалното бюро в Ница твърди, че ковчегът бил специална поръчка и че от любезност би го приел обратно, но не на същата цена.

Лилиан го погледна безпомощно. Неочаквано пред очите й се нарисува една гротескна картина — тя пристига в някакъв санаториум в планината заедно с празния ковчег, а сестрата на Клерфе в това време отмъква разчленения труп на Клерфе в друг ковчег, за да го погребе в семейната гробница.

— Предложих на тази дама да вземе поръчания от вае ковчег — каза портиерът. — Но тя не пожела. Отказа категорично. Тя е прехвърлила на сметка на автомобилната фирма дори разноските си в хотела. Пълен пансион, естествено, включително две бутилки „Шато-Лафит 1929“, които поръча вчера вечер. Това е най-хубавото вино, което имаме. Агентът на погребалното бюро е съгласен да приеме обратно ковчега на половин цена.

— Добре — отвърна Лилиан. — И пригответе сметката ми. Довечера заминавам.

— Както обичате. Остана само да уредим въпроса с гробното място. На вас то вече не ви е нужно, но аз съм платил за него. Днес, тъй като е събота, трудно може да се направи нещо. До понеделник няма да намерим никого в кантората.

— Нима в събота и в неделя тук никой не умира?

— Защо да не умира? В такива случаи места в гробището се купуват в понеделник.

— Прибавете сумата към сметката ми.

— Нима искате да запазите мястото за себе си? — попита портиерът недоверчиво.

— Не зная. Не желая повече да приказвам за това. Впишете в сметката ми и сумата, която сте заплатили. Впишете всичко. Но не желая повече да слушам за това! Не желая! Не разбирате ли?

— Както обичате, madame.

Лилиан се прибра в стаята си. Телефонът звънеше. Но тя не вдигна слушалката. Прибра останалата част от багажа си. В чантата си намери билета за Цюрих. Погледна датата. Влакът заминаваше същата вечер.

Телефонът зазвъня наново. Когато замлъкна, Лилиан изведнъж се почувствува обхваната от панически страх. Струваше й се, че е умрял не само Клерфе, но и всички други хора, които е познавала някога. „Борис също“ — помисли си тя. Кой знаеше какво се е случило с него? Навярно и той отдавна вече не бе сред живите, но никой не можеше да й каже това, понеже никой не знаеше адреса й, а вероятно и никой нямаше желание да й го съобщи.

Лилиан протегна ръка към телефона, но я отдръпна обратно. Не можеше да се обади на Борис. Поне сега не. Той нямаше да я разбере, щеше да си помисли, че тя го търси само защото Клерфе е мъртъв. Никога не би й повярвал, че е възнамерявала да напусне Клерфе. А и тя в никакъв случай не би му го казала.

Лилиан седеше притихнала на мястото си, докато сивият полумрак не пропълзя в стаята. Прозорците бяха отворени. Тя се прислушваше в шумоленето на дърветата и й се струваше сякаш чува бърборенето на злоради съседи. Портиерът й бе казал, че сестрата на Клерфе е заминала по обед. Бе време и за нея да отпътува.

Тя се изправи, не знаейки какво да предприеме. Не можеше да си тръгне, преди да е узнала дали Борис е жив. Не бе необходимо да разговаря със самия него. Можеше да се обади в семейството, при което той бе на квартира, и да помоли да го повикат, като съобщи някакво измислено име. Ако прислужничката не кажеше нищо и отидеше за него, значи, че той бе жив и тя можеше да затвори телефона, преди още да се е обадил.

Тя поиска номера. Измина доста време, преди телефонистката да позвъни и да й каже, че номерът не отговаря. Тя поиска да я свържат още веднъж, този път бързо и с предварително повикване.

Докато чакаше, тя слушаше как някой ходи навън в градината по насипаните с чакъл пътеки. Това и напомни за къщата на Клерфе. Вълна от нежност и отчаяние нахлу в душата й. Той й бе завещал къщата, без дори тя да знае това Но тя не й беше нужна. Къщата щеше да си остане празна и да продължи да се руши заедно със своите скулптурни орнаменти, освен ако не я конфискува сестрата на Клерфе, въоръжена с несъкрушимия морал на едностранчивата справедливост.

Телефонът иззвъня пронизително. Лилиан вдигна слушалката и чу възбудените гласове на телефонистките, говорещи нещо на френски. Всичко, което бе решила, мигновено се изпари от съзнанието й.

— Борис! — извика тя. — Ти ли си?

— Кой се обажда? — запита някакъв женски глас. Лилиан се поколеба за секунда, после каза името си.

Само след два часа щеше да замине оттук и никои нямаше да знае за къде. Видя й се глупаво да не поговори с Борис още веднъж.

— Кой е на телефона? — повтори гласът.

Тя отново назова името си.

— Кой?

— Лилиан Дюнкерк.

— Господин Волков не е тук — долетя гласът през шума и пукота на линията.

— Кой говори? Фрау Ешер ли?

— Не, фрау Блис. Фрау Ешер вече не е тук. Господин Волков също не е вече тук. Съжалявам…

— Почакайте! — извика Лилиан. — Къде е той.

Шумът в апарата се усили.

— … отпътува — достигна до слуха на Лилиан.

— Къде е той? — извика тя.

— Господин Волков отпътува.

— Отпътува ли? Къде?

— Това не мога да ви кажа.

Дъхът на Лилиан спря.

— Случило ли се е нещо с него? — запита тя на края.

— Не зная това, madame. Той отпътува. Не мога да ви кажа нищо друго. Съжалявам.

Връзката се прекъсна. Възбудените френски телефонистки отново се разбъбраха. Лилиан постави слушалката. „Отпътува“ — тя знаеше какво означава това на условния език горе в планината. Така се казваше, когато някои умре. В случая не можеше и да означава нещо друго — Та къде би могъл да замине Борис? Дори неговата стара хазайка вече не беше там.

Известно време Лилиан стоя, без да помръдва. Най-после се изправи и слезе долу. Плати сметката си и пъхна билета в джоба си.

— Изпратете нещата ми на гарата — каза тя.

— Веднага ли? — попита портиерът учудено. — Но до заминаването на влака ви има близо два часа. Още е много рано.

— Веднага — каза Лилиан. — Никак не е рано.