Живот на заем ((Небето няма избраници))

XIII

— На кое място съм? — запита Клерфе през шума, когато спря пред депото.

— На седмо — извика Ториани. — Как е пътят?

— Да ти се доплаче! При тази жега яде гумите като хайвер. Виждал ли си Лилиан?

— Да. Тя е на трибуната.

Ториани поднесе до устата на Клерфе кана с цитронада.

Дотича треньорът.

— Готови ли сте? — извика той. — Давай! Давай!

— Та ние не сме чудотворци! — кресна главният механик. — За тридесет секунди и дяволът не може да ви смени гумите!

— Давай! По-бързо!

Бензинът плискаше в резервоара.

— Клерфе — каза треньорът. — Пред вас е Дювал. Подгонете го! Гонете го, докато му заври водата! А след това го дръжте зад себе си. Повече не ни е нужно. Двете места преди него са наши.

— Готово! Давай! — викна главният механик.

Колата се втурна напред.

„Внимателно — мислеше Клерфе. — Само да не стопя лагер!“ Покрай него прелетя нещо пъстро, бяло и блестящю — бяха трибуните. А след това пред очите му остана само пътят, яркосиньото небе и точката на хоризонта, която трябваше да се превърне в облак прах, в Дювал и неговата кола..

Започна четиристотинметровата стръмнина.

Клерфе видя пред себе си планинския масив на Мадония, а под него лимоновите горички и сребристите отблясъци от маслиновите дръвчета. Следваха завой след завой, серпентини и остри виражи; изпод колелата излиташе чакъл. Той почувствува горещото дихание на мотора. Някакво насекомо като снаряд се блъсна в предпазните му очила. Край пътя се издигаха бодливи кактуси: Завоите ставаха все по-стръмни. Носеше се покрай остри скали и каменни отломки, километър след километър. После пред очите му се появи древната сиво-кафява крепост Калтавутуро, а по-нататък облак прах, който нарастваше с всяка измината минута. И изведнъж там се мярна едно паякообразно насекомо — колата на Дювал.

Клерфе бе по-бърз на завоите. Той бавно догонваше предната кола. Десет минути по-късно вече ясно я различаваше. Разбира се, че бе Дювал! След малко Клерфе се залепи за него, но Дювал не освобождаваше пътя, При всеки опит да го изпревари Дювал го блокираше. Бе изключено да не го е видял. На два пъти при съвсем остри завои погледите им почти се срещнаха, когато Дювал излизаше, а Клерфе тъкмо влизаше във виража. Дювал умишлено пречеше на Клерфе.

Колите се носеха плътно една зад друга. Клерфе изчака сред облака прах, докато пътят започна да се издига в широка дъга и той можеше да види далеч напред. Знаеше, че там някъде шосето извива в не много остър вираж. Дювал навлезе в завоя, като държеше плътно външната страна на пътя, за да попречи на Клерфе да го изпревари отдясно, с намерение от средата на завоя рязко да свие вляво. Но Клерфе само това и чакаше. Той даде пълна газ, вряза се във виража и се понесе по вътрешната му страна редом с Дювал. Колата поднесе, но той я овладя. Слисаният Дювал за секунда намали скоростта и Клерфе го задмина. Облакът прах изведнъж се оказа зад гърба му, а пред очите му на фона на клокочещото небе се разкри величествената Етна, увенчана от светъл дим. Двете коли — вече с Клерфе начело — полетяха нататък, нагоре към Полици, най-високата точка на пробега.

В онзи кратък момент, когато Клерфе задмина Дювал, измъквайки се след много километри от гъстия облак прах и видя пред себе си синьото небе, чистият живителен като вино въздух го лъхна в лицето, покрито с дебел слой прах; когато отново усети горещината на разбеснелия се мотор и видя слънцето, а в далечината вулкана, извисил се над целия този прост, велик и спокоен свят, който не се интересуваше нито от състезания, нито от човешки съдби, Клерфе за миг се почувствува като Прометей и усети мощен прилив на сили. Достигнал до билото на височината, Клерфе вече не мислеше за нищо определено, но сетивата му възприемаха всичко с необикновена отчетливост — и колата, която послушно му се подчиняваше, и вулкана, чийто кратер водеше направо в пъкала, и небето от разтопен син метал, срещу което летеше. Още няколко секунди, и шосето отново се втурна стремително към долината завой след завой, понесло върху себе си колата и Клерфе, който превключваше скорост след скорост. Щеше да победи онзи, който най-добре умееше да превключва скоростите. Пред него се разстилаше котловината на Фиуме Гранде, но скоро колата отново се заизкачва и на деветстотин метра височина се озова в някаква местност, напомняща лунен пейзаж, после пак надолу, сякаш се намираше в някаква огромна люлка, и така чак до Колезано, където отново го посрещнаха палми, агаве, цветя, зеленина и морска синева. При Кампо Феличе започваше единствената права отсечка от трасето — седем километра по крайбрежието.

Клерфе си спомни отново за Лилиан едва когато спря, за да смени гуми. Той смътно различаваше трибуните, приличащи на кутия с пъстри цветя. Ревът на мотора бе замрял и във внезапно настъпилата тишина — тишина, която бе привидна — го обзе чувството, че само преди малко е бил изхвърлен от кратера на вулкана и сега плавно като Икар се спуска с широко разперени азбестови крила към земята, към разтворените обятия на едно безкрайно и светло чувство, което бе нещо повече от любов, и което някъде там на трибуната намираше своя земен облик в една жена, в едно име, в едни устни…

— Давай! — извика треньорът.

Колата отново полетя напред, но сега вече Клерфе не беше сам. Подобно на сянката на порещо небесата фламинго заедно с него се носеше и чувството му към Лилиан. То ту го следваше като вятър, ту се изправяше пред него като прозрачен флаг, но постоянно бе близо до него.

При следващата обиколка колата започна да „танцува“. Клерфе я овладя, но задните колела отново се изплъзнаха от контрола му. Опита се да изравни с помощта на кормилото, но неочаквано насреща му се появи завой, отрупан с хора, сякаш мухи по селски козунак. Колата все още не му се подчиняваше, мяташе се на всички страни и за миг кормилото се изтръгна от ръцете му. Клерфе превключи на по-малка скорост в краткото разстояние, което му оставаше до завоя, даде отново газ, но кормилото се превъртя в ръцете му и той усети как нещо пропука в рамото му. Завоят нарастваше пред очите му с мълниеносна бързина. На фона на блестящото небе хората станаха като че ли тройно повече, уголемяваха се все повече и повече, докато се превърнаха в гиганти. Изглежда, бе невъзможно да избегне врязването си в тях. От небето се спусна черен мрак. Клерфе се вкопча със зъби за нещо. Стори му се, че му отскубват ръката, но не изпускаше кормилото. По гърба му потече разтопена лава. В надигащия се мрак той упорито се взираше в синьото петно, ярко и ослепително, не го изпускаше от погледа си, докато колата играеше под него. После изведнъж видя свободното пространство, единствената пролука, където не гъмжеше от тези гигантски двуноги мухи; тогава още веднъж рязко извъртя кормилото, кракът му натисна педала на газта и — о чудо! — колата му се подчини, провря се през междината покрай човешкото множество нагоре по склона и заора сред храсталаци и камъни; раздраната горна покривка на задната гума изплющя като камшик и колата закова на мястото си.

Клерфе видя, че към него се спускат хора. В първия момент те се бяха разлетели на всички страни като водни пръски, когато във водата падне камък. Сега те се връщаха с викове обратно. Клерфе виждаше изкривените им лица, размахващите се юмруци, зейналите черни отвърстия на устата им и не разбираше какво искат — да го убият или да го приветствуват. Но в момента това му бе безразлично — важното бе да не се докосват до колата и да не му оказват помощ, иначе щеше да бъде дисквалифициран.

— Махайте се! Не пипайте нищо! — изкрещя той, изправи се, отново усети болка, по лицето си почувствува нещо топло и видя кръв да капе от носа му върху синия комбинезон. Клерфе можеше да движи само едната си ръка, вдигна я, за да отпъди тълпата, размахвайки я заплашително.

— Не пипайте! Не оказвайте помощ! — После се измъкна, олюлявайки се, от колата и застана пред радиатора. — Не оказвайте помощ! Забранено е!

Хората се спряха. Видяха, че той, може да се движи. Раната му не бе опасна. Кръвта течеше от разбития му нос. Той обиколи тичешком колата. Разгледа гумата. Външната част бе разкъсана. Той изруга. Та гумата бе съвсем нова! Бързо изряза раздраната грайферна покривка и опипа гумата. В нея още имаше въздух, наистина не много, но изглеждаше достатъчно, за да издържи гумата на неравностите на пътя, ако не взимаше завоите прекалено бързо. Ръката му не бе счупена в рамото, а само изкълчена. Трябваше да се опита да продължи по-нататък, като управлява само с дясната ръка. Трябваше да се добере до депото, там бе Ториани, който щеше да го смени; там бяха механиците и лекарят.

— Махайте се от пътя! — извика той — Идват коли! Не бе нужно да повтаря. Иззад склоновете на планината се дочу монотонното жужене на следващата кола, което бързо нарастваше. Хората се закатериха по баира край пътя и на края ревът на мотора изпълни целия свят, гумите свистяха, колата профуча като снаряд, като димна бомба й се скри зад завоя.

Клерфе отново седна зад кормилото. Воят на чуждата кола му подействува по-добре от всяка укрепителна инжекция.

— Освободете пътя! — изкрещя той. — Пазете се!

Колата се плъзна назад. Клерфе изви кормилото, изведе колата към шосето и моторът изрева. Натисна амбриажа, включи на първа скорост, отново хвана волана и излезе на пътя. Сега караше бавно и мислеше само за едно: „Колата трябва да стигне до депото… не е толкова далеч… само да се добера до правата отсечка. Там вече ще мога да я овладея… не останаха много завои, . .“ Зад него се раздаде рев — настигаше го още една кола. Клерфе задържаше пътя, докато можеше. Стискаше зъби. Знаеше, че пречи на другия, знаеше, че това е забранено, че е непочтено, но не можеше да постъпи иначе. Държеше средата на шосето, докато другата кола не го задмина, на завоя отдясно. Изпреварвайки Клерфе, шофьорът му махна с ръка и извърна към него побелялото си от прах лице със защитни очила. Бе видял разкървавеното му лице и раздраната гума. За миг Клерфе усети, че го залива вълна от другарско чувство. След това отново чу зад себе си рев на приближаваща се кола и другарското чувство се превърна в ярост, в най-ужасната ярост на този свят — безпричинна и безсилна.

„Заслужавах си го — говореше нещо в него — Вместо да се захласвам в мечти, трябваше да внимавам за пътя! Само дилетантите търсят романтика в състезанията! По Време на пробега не трябва да съществува нищо друго освен колата и водачът. Всичко останало представлява опасност или носи опасност. По дяволите всички фламинга на света, по дяволите всякакви чувства! Можех да удържа колата, трябваше да взимам завоите по-меко, длъжен бях да щадя гумите! Сега е вече твърде късно, загубих прекалено много време, ето още един проклет ковчег ме задмина, а зад него идват и други. Правата отсечка е мой враг; ето ги, налитат като стършели и аз трябва да ги пропускам. По дяволите Лилиан, какво общо има тя със състезанието? Да вървя и аз по дяволите, какво общо имам с нея?“

Лилиан седеше на трибуната. Заразяваше я вълнението на човешката тълпа, скупчена нагъсто по скамейките, макар и да се мъчеше да не му се поддава. Невъзможно бе да се отскубне от тази всеобща възбуда. Ревът на многото мотори замайваше съзнанието като свръхсилен наркотик, който, проникнал през ушите, парализираше и уеднаквяваше мозъците и ги подготвяше за масова хипноза.

След известно време, когато слухът й привикна с неистовия рев, настъпи и реакцията. Започна да й се струва, че шумът съществува отделно от това, което се разиграва на шосето. Той се носеше самостоятелно като облак над местността, а долу дребните, пъстри автомобили се стрелкаха под него. Всичко приличаше на някаква детска игра. Малки човечета в бели и цветни комбинезони търкаляха пред себе си колела, мъкнеха крикове, треньори вдигаха високо флагчета и табелки, приличащи на бисквити, а над всичко това се извисяваше металният глас на спикера, съобщаващ от високоговорителя данни от състезанието в минути и секунди, които едва по-късно се свързаха в съзнанието с някакъв смисъл. Както при конни състезания или борба с бикове, и тук опасността се свеждаше до някаква игра, ставаше играчка, на нея се излагаха доброволно и човек не можеше да я приеме напълно сериозно, щом тя не го заплашваше непосредствено.

Лилиан чувствуваше как нещо в нея протестира срещу това примитивно опиянение. Тя самата бе гледала доста дълго и доста отблизо смъртта в очите, за да не я отврати тази непристойна игра. Състезателите й приличаха на деца, които се опитват да пребягат до отсрещната страна на улицата под носа на профучаващ автомобил. Известно й бе, че така правят кокошките и загиват под колелата. Но когато възрастни хора се държаха по подобен начин, това не можеше да предизвика възхищението й. Животът представляваше нещо велико, както и смъртта — с тях не биваше да се играе. Смелостта съвсем не означаваше да не изпитваш страх. Първото включваше в себе си съзнанието за опасността, второто бе резултат на невежество.

— Клерфе!. — произнесе някакъв глас край нея. — Но къде е Клерфе?

Лилиан подскочи от страх.

— Какво е станало с Клерфе? — запита тя.

— Отдавна вече трябваше да е преминал.

Хората на трибуната станаха неспокойни. Лилиан видя как Ториани отправи поглед към нея, махна и с. ръка, после посочи трасето и отново погледна към нея й помаха с ръка, което означаваше: „Не се безпокой, нищо не се е случило!“ Това я уплаши повече от всичко останало. „Разбил се е!“ — мислеше Лилиан, без да помръдва. Някъде при един от многото завои на това трижди проклето трасе, съдбата бе настигнала Клерфе, докато тя седеше тук в неведение. Секундите се точеха бавно, сякаш бяха налети солово, минутите й се струваха часове. Целият Този панаир върху бялата лента на шосето продължаваше да се разиграва като в някакъв страшен сън. Гърдите й, опустошени от очакване, бяха сякаш черна яма. А после от високоговорителя се разнесе безстрастният глас на спикера:

— Колата на Клерфе с номер дванадесети е изхвръкнала от трасето при един завой. Засега нямаме други известия.

Лилиан бавно вдигна глава. Всичко изглеждаше както преди — светлата синева на небето, пъстрият букет от тоалети на трибуната, бялата лава на изумителната сицилианска пролет. Но някъде съществуваше сега една безцветна точка, вълмо мъгла, сред която се бореше Клерфе, а може би вече бе задушен от нея. Ужасната неправдоподобност на смъртта изведнъж отново протегна влажна ръка към Лилиан. Тя отново осъзна онзи миг на последно издихание, след който настъпва тишина, вечната и с нищо необяснима тишина на небитието. Лилиан внимателно се огледа. Нима само тя бе проникната от това съзнание, разяждащо я като невидима проказа? Нима само тя чувствуваше как в нея се разпадат всички клетки, задъхващи се без въздух, всяка поотделно умираща в собствената си самота? По лицата на околните Лилиан съзираше единствено жаждата за сензация. За тях смъртта бе развлечение. И те му се наслаждаваха не открито, а тайничко, маскирвайки истинските си чувства с лъжливи съжаления, с лъжлива уплаха и с тъпо самодоволство, че те самите са останали невредими, макар че са преживели тръпката на смъртта.

— Клерфе е жив — обяви спикерът. . — Ранен е, но не опасно. Извел е сам колата си на трасето. Клерфе продължава състезанието.

Слаб шепот премина през трибуните. Лилиан забеляза как лицата на хората се промениха. Сега в тях се четеше облекчение, разочарование, възхищение. Някой бе успял да се спаси, бе проявил мъжество, не бе се предал, продължаваше състезанието. И всеки зрител на трибуната бе усетил внезапно в себе си същото мъжество, като че сам той седеше в колата на Клерфе. В течение на няколко минути дори и най-раболепният жиголо се бе почувствувал като герой, а грижливо пригладеният женски поданик — като храбрец, презиращ смъртта. И сексът — спътник на всяка опасност, при която сам човек е вън от опасността, вля в кръвта на хилядите зрители адреналин от надбъбречните им жлези и сега те бяха радостно възбудени; ето за какво бяха заплатили входната си такса!

Лилиан почувствува как пред очите й се спуска сребристата пелена на внезапен гняв. Тя ненавиждаше тези хора около себе си, ненавиждаше всеки един от тях. Ненавиждаше мъжете с изопнатите им рамене, ненавиждаше жените, които с премрежени погледи даваха израз на възбуждението си, ненавиждаше вълната от съчувствие, разпростираща се наоколо, ненавиждаше това великодушие на тълпата, с което тя се възхищаваше на изплъзналата се от нейните редици жертва. Изпитваше ненавист и към Клерфе. Знаеше; че това е реакция на първоначалния страх за живота му, и въпреки това го ненавиждаше, защото участвуваше в тази безразсъдна игра със смъртта.

За първи път, откакто бе напуснала санаториума, Лилиан помисли за Волков. И в този момент видя долу Клерфе. Видя окървавеното му лице, видя как го измъкват от колата и как с мъка се държи на краката си.

Механиците преглеждаха колата и сменяха гумите. Ториани стоеше до Клерфе.

— Тази проклета гума! — каза Клерфе. — Заради нея си разбих носа и си изкълчих ръката. Но колата е в ред; Трябва да продължиш ти.

— Ясно! — викна треньорът. — Хайде, Ториани!

Ториани скочи в колата.

— Готово! — извика главният механик.

Колата се втурна напред.

— Какво ви има на ръката? — попита треньорът. — Счупена ли е?

— Не. Изкълчена или нещо от този род. В рамото. Дойде лекарят. Клерфе усети безумна болка и приседна на някакъв сандък.

— Това ли е всичко? — попита той. — Надявам се, че Ториани ще издържи.

— Вие не бива повече да участвувате — каза лекарят.

— Бинтовайте го — каза треньорът. — Вземете широк бинт и стегнете рамото му. За всеки случай облепете го с лейкопласт.

Лекарят поклати глава.

— Бинтът няма да помогне много. Ще го почувствува, щом седне зад кормилото.

Треньорът се засмя.

— Миналата година бе изгорил и двете си пети и пак не напусна състезанието. Не мислете, че само ги бе по-опърлил — направо ги бе изгорил.

Клерфе продължаваше да седи на сандъка. Чувствуваше се слаб и опустошен. Лекарят пристегна рамото му с бандажи. „Трябваше да карам по-внимателно — мислеше той. — Да превишиш скоростта, която ти е дадена като човек, още не значи, че си станал бог. Не е вярно, че само човек със своя мозък може да изнамери средства, даващи му възможност да надхвърли естествената си скорост. Нима въшката, завряла се в крилата на орела, не е по-бърза от самата себе си?“

— Какво се случи? — запита треньорът.

— Всичко стана заради проклетата гума! Изхвръкнах от завоя и отнесох някакво дръвче. Цапардосах се в кормилото. Просто да ти се доповръща!

— Това не е нищо. Добре, че спирачките, моторът и кормилото са останали здрави! Таратайката още върви. Кой знае колко още ще отпаднат. Състезанието съвсем не е свършило! Това е първото участие на Ториани в Тарга Флорио. Дано се справи успешно!

Клерфе седеше неподвижно, вперил поглед в металическите части, които механиците бяха смъкнали от колата. „Вече съм прекалено стар — мислеше той. — Мястото ми не е тук. Но какво друго умея да върша?“

— Ето го и него! — закрещя треньорът с бинокъл пред очите. — Гръм и мълния! Върви добре, синковецът му! Но никога няма да настигне другите. Останахме много назад.

— Кой още от нашите не е отпаднал?

— По дяволите! Само Вебер — държи пето място.

Ториани профуча покрай тях. Той махна с ръка и изчезна от погледите им. Треньорът заподскача от възбуждение, сякаш изпълняваше някакъв индиански танц.

— Дювал е отпаднал! А Ториани навакса четири минути! Цели четири минути! Пресвета богородице, закриляй го!

Изглеждаше като че ей сега ще започне да се моли. Ториани напредваше все повече и повече.

— Като си помислиш само какво прави с тази очукана таратайка! — крещеше треньорът. — Ще разцелувам това златно момче! Взима обиколките с рекордна скорост! Свети Антониус да го пази!

С всяка обиколка Ториани наваксваше изпуснатото. Макар и да искаше да се зарадва на успеха му, Клерфе усещаше как в душата му се промъква горчивина. Шестнадесетте години разлика във възрастта си казваха думата. Знаеше, че не винаги бе така. Карачола, макар и със счупено бедро и изпитвайки нечовешки болки, бе спечелил едно рали, изпреварвайки значително по-млади от него състезатели и шампиони. А Нуволари и Ланг бяха показали след войната такава класа, като че бяха с десет години по-млади. Но всеки все някога трябваше да отстъпи мястото си и Клерфе знаеше, че и неговото време не е далеч.

— На Валенте задрали буталата! Монти изостава. Вебер е на трето място! — викаше треньорът. — Ще можете ли да смените Ториани, ако се случи нещо, Клерфе?

Клерфе забеляза съмнението в погледа на треньора. „Все още ме питат — помисли той. — Но скоро ще престанат и това да правят.“

— Нека кара, доколкото може — каза той. — Ториани е млад, ще издържи.

— Прекалено припрян е.

— Управлява великолепно.

Треньорът кимна.

— За вас и без друго ще бъде истинско самоубийство на завоите с това рамо! — каза той лицемерно.

— Няма да бъде самоубийство. Ще трябва само да карам по-бавно.

— Пресвета богородице! — молеше се треньорът. — Направи, щото на Торели да блокират спирачките! Не да се пребие, а само да отпадне от състезанието. Закриляй Вебер и Ториани! Нека на Бордони се пробие резервоарът!

Всеки път по време на състезание треньорът ставаше по своему набожен, но щом то завършеше, той отново започваше с облекчение да богохулствува.

Една обиколка преди края колата на Ториани спря пред депото. Ториани бе легнал с цялото си тяло върху кормилото.

— Какво се е случило? — кресна треньорът. — Не можете ли да продължите? Но какво се е случило? Изнесете го от колата! Клерфе! Пресвета дево Марийо, майка на всички скърбящи, получил е слънчев удар! Невероятно! Та съвсем не е толкова топло! Сега е пролет! А вие няма ли да можете да продължите? Колата е…

Механиците вече подготвяха колата за последната обиколка.

— Клерфе! — умоляваше треньорът. — Само докарайте колата до финиша! Вебер е пред вас на трето място. Няма значение, дори да загубим няколко минути. При всички случаи ще бъдете четвърти. Хайде, скачайте в колата! Боже господи, какво състезание!

Клерфе вече седеше в колата. На Ториани стана съвсем зле.

— Само докарайте колата до финиша! И четвъртата награда! А Вебер, естествено, третата! Или втората. И нека на Бордони се спука резервоарът, съвсем мъничко! Света богородичке, добави в милостта си и няколко дефектни гуми за противниците ни. Да бъде благословено името ти…

„Само една обиколка — мислеше Клерфе — и край! Болката в рамото ще се понесе. Къде по-страшно е да висиш с изкълчени стави на кръста в концентрационния лагер! Някога видях едно момче, на което есесовците бяха превъртели с бормашина всички здрави зъби чак до корените, за да издаде приятелите си. Но то не ги беше издало. Отпред е Вебер. Не е ли все едно с каква скорост карам? Не, не е все едно! Как само всичко се върти пред очите ми! Сякаш не управлявам това бръмчило, а самолет! По дяволите всичко, трябва да натискам педала на газта докрай! Страхът е вече половин злополука!“

От високоговорителя прогърмя металическият глас на спикера.

— Клерфе е отново на трасето. Ториани напуска състезанието!

Лилиан видя как колата профуча покрай трибуните. Видя и превързаното рамо на Клерфе. „Какъв глупак — помисли тя. — Хлапак, който никога няма да порасне! Безразсъдството не означава храброст. Той отново ще катастрофира! Какво знаят за смъртта всички тези лекомислени здравеняци? Познават я само онези, които лежат в санаториум за гръдоболни и които се борят за всяка глътка въздух като за най-голяма награда!“

Някакъв мъж напъха в ръката й визитната си картичка. Тя я захвърли и се изправи. Искаше да си тръгне. Стотици очи се отправиха към нея. Лилиан имаше чувството, че я следят стотици безжизнени стъкълца, в които се отразяваше слънцето. А те я следяха внимателно. „Какви празни очи! — мислеше Лилиан. — Очи, които гледат, но не виждат. Винаги и навсякъде ли е било така?“ Тя си спомни отново за санаториума. Там в очите на болните светеше познание.

Тя заслиза по стълбите на трибуната. „Какво правя тук сред тези непознати хора? — помисли тя и се спря, сякаш силен порив на вятъра я бе заковал на мястото й. — Наистина, какво правя тук? — мислеше тя. — Исках да се върна обратно, но може ли човек изобщо да се върне обратно? От цялото си сърце желаех да се завърна, но имам ли сега място сред този свят? Станала ли съм като другите тук?“ Тя се огледа. „Не — помисли тя. — Моето място не е тук!“ Не можеше да се върне обратно в топлия уют на неведението. Не можеше да заличи нищо, което вече веднъж се бе случило. Не можеше да забрави мрачната тайна, която тя познаваше и на която другите, изглежда, не отдаваха значение. Тя я съпътствуваше навсякъде, където и да отидеше.

Лилиан имаше чувството, че пред очите й внезапно се е срутил пъстрият и позлатен декор на някой театрален спектакъл, и сега виждаше само оголеното скеле, поддържало декорите. Това не бе внезапно отрезняване, а само миг на дълбоко прозрение. Тя не може да се върне обратно и никой не можеше да и помогне с нищо. Затова пък — почувствува го в същия момент — последният, единственият фонтан, останал в душата й, се издигна още по-високо. Силата му вече не се разпиляваше в десетина водоскоци, а се съсредоточаваше само в един, за да опита да се извиси до небесата и бога. Сигурно никога нямаше да ги достигне, но нима самият опит не бе достатъчен, а обратното втурване на танцуващите водни струи в собствените им обятия не бе ли вече едно самоосъществяване? Да се устремиш към самия себе си! Колко далеч трябваше да избяга човек и колко високо трябваше да вдигне погледа си, за да достигне до тази проста истина!

Струваше й се, че от плещите й се смъква огромно, безименно бреме. Нещо, напомнящо угнетителна и нелепа отговорност, се откъсна от нея и се свлече надолу по дървените стъпала на трибуната, като стара, овехтяла дреха. Макар и декорите на театралния спектакъл да бяха паднали, подпорното скеле бе останало и който не се плашеше от голотата му, запазваше своята независимост и можеше , да продължи играта си пред него или с него съобразно желанията си, страха или смелостта си. На тази пуста сцена човек можеше да изобрази в хиляди варианти собствената си самота, дори и в любовта — спектакълът Никога не свършваше, само се видоизменяше. Човек ставаше негов единствен актьор и зрител в същото време.

Овациите на тълпата загърмяха край нея като картечен залп. Първите коли приближаваха. Малки и пъстри, те се стрелнаха през линията на финиша. Лилиан остана на трибуната, докато видя колата на Клерфе. После бавно заслиза по стълбите, заобиколена от шумните аплодисменти на публиката, усещайки студа на едно ново и рядко познание, което можеше да носи името „свобода“ или „самота“, а също и топлината на една любов, в която вече звънеше думата „раздяла“ — и двете я обгръщаха като лятна нощ, в която струяха фонтани.

Клерфе бе изтрил кръвта от лицето си, но устните му продължаваха да кървят.

— Не мога да те целуна — каза той. — Много ли те беше страх?

— Не. Но не би трябвало повече да се състезаваш.

— Естествено — отвърна Клерфе търпеливо. Позната му беше тази реакция. — Нима карах толкова зле? — попита той и за всеки случай се нацупи.

— Той бе направо чудесен! — каза Ториани, който седеше пребледнял на един сандък и пиеше коняк.

Лилиан го погледна с неприязън.

— Всичко свърши — каза Клерфе. — Не мисли повече за това, Лилиан. Не бе толкова опасно. Само така изглеждаше.

— Не би трябвало да се състезаваш повече — повтори тя.

— Добре. Утре ще скъсаме договора. Доволна ли си? Ториани се засмя.

— А в други ден ще го залепим наново.

Треньорът Габриели мина покрай тях, а механиците тъкмо вкарваха колите в депото. Миришеше на изгоряло масло и бензин.

— Ще дойдете ли довечера, Клерфе? — запита Габриели. Клерфе кимна.

— Тук само пречим, Лилиан — каза той след това. — Хайде да се махаме от този мръсен обор.

Той погледна лицето й. По него все още личеше онази странна сериозност, която бе забелязал преди малко.

— Какво се е случило? — попита той. — Наистина ли искаш да не се състезавам повече?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори веднага.

— Не знам как да го изразя, но… в това има нещо… дълбоко безнравствено.

— Велики боже! — възкликна Ториани.

— По-спокойно, Алфредо — каза Клерфе.

— Знам, че звучи глупаво — каза Лилиан. — Аз и не исках точно това да кажа. Само преди няколко минути знаех съвсем ясно какво мисля, а сега вече не зная…

Ториани отпи една голяма глътка.

— Ние, автомобилистите, сме чувствителни след състезание като раци, които сменят черупката си. Така че не ни създавайте комплекси.

Клерфе се засмя.

— Може би искаш да кажеш, че човек не трябва да предизвиква съдбата, Лилиан?

Тя кимна.

— Само когато няма друг изход. Но не и от леконравност.

— Велики боже! — повтори Ториани. — Леконравност! — Той стана от мястото си и се отправи към Габриели.

— Говоря глупости — каза Лилиан отчаяно, обръщайки се към Клерфе. — Не ме слушай!

— Съвсем не говориш глупости. Само ме поставяш в недоумение.

— Защо?

Клерфе се спря.

— Аз питал ли съм те някога кога ще се завърнеш в санаториума? — каза той спокойно.

Тя го погледна. Досега бе вярвала, че той не знае нищо или че смята състоянието й за добро.

— Не е необходимо да се връщам повече в санаториума — отвърна тя бързо.

— Знам това. Но питал ли съм те някога?

Тя почувствува иронията.

— Не трябваше да ти казвам какво мисля, така ли?

— Напротив — отговори той. — Винаги трябва да ми казваш!

Лилиан се засмя.

— Много те обичам, Клерфе. Всички жени ли се държат така глупаво след състезание?

— Вече съм забравил. Тази рокля от „Баленсиага“ ли е?

— И аз вече съм забравила.

Той опипа скулите и рамото си.

— Тази вечер лицето ми ще заприлича на многоцветен пудинг, а рамото ми ще отече. Хайде да потегляме за Левали, докато все още мога да държа кормилото.

— Не трябва ли да отидеш у твоя треньор?

— Не. Ще празнуват в хотела победата.

— А ти не обичаш ли да празнуваш победи?

— Всяка спечелена победа означава една по-малко.

Една по-малко от онези, които ти остават да спечелиш — каза той. Лицето му вече започна да подпухва. — Ще ми сложиш ли тази вечер мокри компреси на лицето, като при това ми прочетеш една глава от „Критика на чистия разум“?

— Да — каза Лилиан. — А аз бих искала, някой ден да отида във Венеция.

— Защо?

— Там няма нито планини, нито автомобили.