Живот на заем ((Небето няма избраници))

V

Старецът бе толкова слаб под одеялото, че изглеждаше сякаш е без тяло. Лицето му бе изпито, очите му бяха хлътнали, но бяха запазили яркия си син цвят. Под кожата, приличаща на смачкана пергаментна хартия, се издуваха кръвоносните съдове. Той лежеше в тясно легло в една тясна стая. До кревата на нощното шкафче бе наредена шахматна дъска.

Старецът се казваше Рихтер. Бе осемдесетгодишен и живееше в санаториума вече двадесет години. Отначало бе обитавал две стаи на първия етаж, след това една стая с балкон на втория етаж, после стая без балкон на третия етаж… а сега, откак свърши парите си, живееше в тази тясна стаичка. Старецът бе рекламната гордост на санаториума. Далай Лама го даваше винаги за пример, щом попаднеше на малодушни пациенти. Рихтер бе истинско съкровище — постоянно бе на смъртно легло, а не умираше!

Лилиан седеше до леглото му.

— Погледнете само! — каза Рихтер и посочи шахматната дъска. — Та той играе като нощен пазач! Този ход с коня ще го докара до мат в следващите десет хода. Какво става с Рене? Преди играеше добре. Бяхте ли вече тук по време на войната?

— Не — каза Лилиан.

— Рене дойде по време на войната, струва ми се, през 1944 година. Това бе истинско спасение! Преди това, скъпа млада госпожице, преди това цяла година трябваше да играя срещу един шахматен клуб в Цюрих. Тук горе нямахме никого. Беше невъобразимо скучно.

Шахът бе единствената страст на Рихтер. По време на войната всичките му партньори от санаториума бяха или заминали, или умрели, а нови не бяха пристигнали. Двама негови приятели от Германия, с които бе играл чрез писма, бяха паднали на Източния фронт; друг един бе взет в плен при Сталинград. Няколко месеца Рихтер нямаше с кого да играе, изгуби интерес към живота и видимо отслабна. Тогава главният лекар бе уредил да играе срещу членовете на един шахматен клуб в Цюрих. Повечето от тях обаче не бяха достатъчно силни за него. С няколкото други пък партиите се протакаха прекалено дълго. В началото нетърпеливият Рихтер предаваше ходовете си по телефона, но това струваше твърде скъпо и той отново се видя принуден да си служи с писма, така че практически можеше да прави нов ход само на два дни веднъж, понеже писмата отиваха и се връщаха за толкова време. След няколко месеца дори и тази форма на общуване замря и Рихтер се видя отново принуден да преиграва стари партии от учебници.

След това дойде Рене. Той изигра една партия с Рихтер и Рихтер бе щастлив, че най-после срещу него седи достоен противник. Само че французинът Рене, идващ от немски военнопленнически лагер, отказа да играе повече с Рихтер, щом узна, че е немец. Националните вражди не можеше да възпре дори санаториумът. Рихтер започна отново да линее. Също и Рене легна на легло. И двамата скучаеха, но никой не искаше да направи първата стъпка към помирение. Изход от положението намери един негър от Ямайка, приел християнската религия. Той също беше на легло. Негърът написа на Рихтер и Рене две отделни писма, в които ги канеше да изиграят с него партия шах, без да стават от леглата си, като използуват вътрешния телефон. И двамата с радост приеха предложението. Единствената трудност се състоеше в това, че негърът нямаше ни най-малко понятие от шах, но той я разреши по твърде прост начин. Срещу Рихтер играеше с белите фигури, а срещу Рене с черните. Тъй като белите имаха първия ход, Рене го правеше върху шахматната дъска, поставена до леглото му, и го съобщаваше по телефона на негъра. Той от своя страна го съобщаваше на Рихтер, срещу когото играеше с белите фигури. После чакаше Рихтер да направи своя ход и го съобщаваше на Рене. Втория ход на Рене съобщаваше отново на Рихтер, а отговора на Рихтер — на Рене. Той самият дори нямаше шахматна дъска, тъй като не вършеше нищо друго, освен да оставя Рихтер и Рене да играят един срещу друг, без те да знаят това. Неговият трик се заключаваше в това, че винаги играеше срещу единия с белите, а срещу другия с черните фигури — заиграеше ли и срещу двамата с белите или с черните фигури, не би могъл да препредава ходовете по телефона, а би трябвало сам да ги измисля.

Скоро след края на войната негърът умря. Междувременно Рене и Рихтер трябваше да се преместят в по-малки стаи, понеже и двамата бяха обеднели — единият беше на легло на третия, Другият на — втория етаж.

Ролята на негъра се пое сега от Крокодила, за да продължи играта между двамата. Ходовете на противниците се изпращаха по обслужващите сестри, а за да си мислят, че все още играят срещу негъра, беше им казано, че поради напреднала ларингеална туберкулоза той не може вече да говори. Всичко вървеше добре, докато Рене не се пооправи малко. Първото му посещение бе при бе негъра и така се разкри всичко. [Ларингеална туберкулоза (ларингофтизис) — туберкулоза на горната част на дихателното гърло. — Б. пр.]

Междувременно националните чувства се бяха поуспокоили. Когато Рене чу, че близките на Рихтер в Германия загинали при въздушно нападение, сключи мир с него и оттогава двамата заиграха сговорно.

С течение на времето Рене отново легна на легло и понеже сега и двамата нямаха вече телефон, куриерската служба се извършваше от неколцина пациенти, между които и Лилиан.

Преди три седмици Рене почина. По това време Рихтер бе толкова слаб, че се очакваше и неговата кончина, затова никой не искаше да му съобщи за смъртта на Рене. За да го залъжат някак, Крокодила реши сама да поеме играта; междувременно тя се бе научила да играе шах, но естествено не бе противник за Рихтер. По тази причина Рихтер, който все още мислеше, че играе с Рене, не можеше да се начуди как този добър играч изведнъж се бе превърнал в кръгъл идиот.

— Не искате ли да се научите да играете шах? — запита Рихтер Лилиан, която му бе донесла последния ход на Крокодила. — Ще схванете всичко много бързо, аз ще ви покажа.

Лилиан видя страха в сините очи на стареца. Той си мислеше, че щом като Рене играе вече толкова лошо, значи, скоро ще умре, и се страхуваше, че ще остане отново без партньор. Затова питаше всекиго, който го посетеше.

— Човек може да научи шах много бързо. Ще ви покажа всички трикове. Играл съм даже срещу Ласкер.

— Нямам талант за това. А също и търпение.

— Всеки има талант. А търпение трябва да имаш, ако нощем не можеш да спиш. Какво друго да прави тогава човек? Да се моли? Това не помага. Аз съм атеист. Философията също не помага, полицейските романи само за известно време. Опитвал съм всичко, Мила госпожице. Само две неща помагат. Едното е при тебе да има друг човек, затова се и ожених, но жена ми почина отдавна…

— А другото?

— Да решаваш шахматни задачи. Това е толкова далечно от всичко човешко… от съмнението и страха… толкова абстрактно, че те успокоява. Шахматът е свят, в който не съществува нито паника, нито смърт. И това помага! Поне за една нощ… а и повече ние не желаем, нали? Само да издържим до следващото утро…

— Да. Тук човек не желае повече.

През прозореца на таванската стаичка не се виждаше нищо друго освен облаци и един заснежен планински склон. Облаците бяха жълти, златисти и неспокойни в ранния следобед.

— Да ви науча ли? — запита Рихтер. — Можем да започнем веднага.

Силните очи в мъртвешкия череп блестяха. „Те жадуват за човешко общуване — помисли си Лилиан, — а не за шахматни проблеми. Жадуват за живо същество, което да бъде при тях, когато вратата внезапно се отвори и не влезе никой освен безмълвният вятър, от който кръвта руква от гърлото и изпълва дробовете, докато човек се задуши.“

— Колко време сте вече тук? — попита Лилиан.

— Двайсет години. Един цял живот, нали?

— Да. Един живот.

„Един живот — помисли тя, — но какъв! Всеки ден прилича на другия в безкрайното си еднообразие. Ден след ден, а в края на годината дните се сливат, сякаш са били само един-единствен ден, до такава степен са били еднакви! Не — помисли Лилиан, — не искам така! Не искам да свърша по този начин! Не искам!“

— Ще започнем ли днес? — попита Рихтер.

Лилиан поклати глава.

— Вече няма смисъл. Няма да остана много дълго тук.

— Заминавате си? — изграчи Рихтер.

— Да. След няколко дни.

„Какво говоря? — помисли тя уплашено. — Та това не е вярно!“ Но думите останаха в съзнанието й, сякаш не би могла повече да се освободи от тях. Объркана, Лилиан се изправи.

— Оздравяхте ли?

Дрезгавият глас звучеше така гневно, сякаш Лилиан бе злоупотребила с доверието на стареца.

— Не заминавам за дълго — каза тя бързо. — Заминавам само за кратко време. Ще се върна обратно.

— Всички се връщат обратно — изграчи Рихтер успокоено. — Всички.

— Да занеса ли вашия ход на Рене?

— Безполезно е. — Рихтер събори фигурите върху шахматната дъска до леглото си. — Положението му е такова, че все едно е изгубил играта. Кажете му, че трябва да започнем нова игра!

— Да… Нова игра… Да…

Безпокойството не напусна Лилиан. Следобед успя да убеди една млада помощна сестра в операционната зала да й покаже последните рентгенови снимки, които й бяха направени. Сестрата мислеше, че Лилиан не разбира нищо от тези неща, и й донесе плаките.

— Мога ли да ги задържа за малко? — попита Лилиан.

Сестрата се колебаеше.

— Това е против правилника. Не ми е разрешено изобщо да ви ги показвам.

— Професорът сам ми ги показва почти винаги и ми ги обяснява, но последния път забрави. — Лилиан отиде до гардероба и извади една рокля. — Ето роклята, която ви обещах преди известно време. Сега можете да я вземете.

Сестрата се изчерви.

— Жълтата рокля? Наистина ли имахте това намерение?

— Защо не? Вече не ми е по мярка. Много съм отслабнала за нея.

— Можете да дадете да ви я стеснят.

Лилиан поклати глава.

— Хайде, вземете я.

Сестрата пое роклята, сякаш бе от стъкло, и я допря до гърдите си.

— Мисля, че ми е съвсем по мярка — прошепна тя и се огледа в огледалото. После положи роклята върху облегалката на един стол. — Ще я оставя за няколко минути. Също и снимките. Като се върна, ще взема всичко. Трябва да отида до номер двайсет и шести. Тя „отпътува“.

— „Отпътува“?

— Да. Преди един час.

— Кой е двайсет и шести номер?

— Малката южноамериканка от Богота.

— Тази с тримата роднини? Мануела?

— Да. Настъпи бързо, но можеше да се очаква.

— Какви глупости говорим! — каза Лилиан, озлобена от деликатния жаргон на санаториума. — Тя не е „отпътувала“, а е починала, мъртва, не съществува вече!

— Да, естествено — отвърна сестрата уплашено, като гледаше с крайчеца на очите си към роклята, която висеше на стола като жълто карантинно знаме.

Лилиан забеляза това.

— Хайде, вървете — каза тя по-спокойно. — Имате право. Когато се върнете, ще можете наведнъж да вземете всичко.

— Добре.

Лилиан трескаво измъкна черните лъскави плаки от плика и отиде с тях до прозореца. В действителност тя не умееше да ги разчита. Далай Лама й бе показвал само понякога сенките и петната, за които ставаше дума. От няколко месеца вече не бе правил това.

Лилиан разглеждаше рентгеновите снимки, тяхната блестяща сивочерна повърхност и неясните образи, от които зависеше животът й. Ето раменните й кости, ето гръбнака, ребрата, ето скелета й, а между тях зловещото и призрачно нещо, което се нарича здраве или болест. Тя си спомни своите предишни снимки, спомни си за безформените сиви петна и се опита да ги открие наново. Стори й се, че ги вижда и че са станали по-големи. Лилиан се отдръпна от прозореца и запали лампата. Свали абажура, за да бъде светлината по-силна, и изведнъж сякаш видя себе си — мъртва, след години, прекарани в гроба, с разкапани вече меса, превърнати в сива пръст, с белеещи се в полумрака кости, единственото, което бе устояло на времето. Лилиан сложи плаките на масата. „Отново върша глупости“ — помисли тя, но въпреки това отиде до огледалото и се взря в него. Заразглежда лицето си, това лице, което едновременно беше нейно и не нейно, огледално обърнато и чуждо и въпреки това свое! „Не го познавам, не знам как изглежда в действителност — помисли тя, — не познавам онова лице, което виждат другите, познавам само огледалния му призрак, който е измамен, защото дясната му страна за другите е лява. Познавам само тази лъжа, също както познавам и другата лъжа — цветовете и формата, докато действителното — скелета, работещ мълчаливо в мене за появяването си на бял свят — всъщност не познавам. Това там — помисли тя и погледна към черната, лъскава плака — е единственото истинско огледало!“

Лилиан опипа челото и страните си, почувствува под пръстите си костите и й се стори, че са по-близо до кожата отпреди. „Плътта вече се топи — помисли тя. — От очните кухини се плези вече неподкупната безименна смърт, а може би наднича невидимо зад рамото ми и нейните и моите очи се срещат в огледалото?“

— Но какво правите там? — попита младата сестра зад гърба й. Беше влязла в стаята безшумно с гумените си подметки.

— Гледам се в огледалото. За два месеца съм отслабнала с три фунта.

— В последно време наддадохте половин фунт.

— Отново съм го смъкнала.

— Прекалено неспокойна сте. И трябва да ядете повече. Намирам, че отпочивате добре.

Лилиан се извърна рязко.

— Защо ни третирате винаги като деца? — каза тя, — неимоверно раздразнена. — Наистина ли мислите, че вярваме в басните, които ни разказвате? Ето… — Тя подаде на сестрата рентгеновите снимки. — … Погледнете тук! Разбирам достатъчно! Много добре знаете, че няма подобрение!

Сестрата я погледна ужасено.

— Умеете да разчитате рентгенови плаки? Учила сте това?

— Да, учила съм.. Имах предостатъчно време.

Това не беше вярно. Но чувствуваше, че вече не може да спре. Имаше усещането, че стои на високо опънато въже с ръце още върху перилата на станока, в момента, преди да се пусне и тръгне над пропастта. Все още можеше да избегне всичко, ако замълчеше сега, а всъщност тъкмо това желаеше и нещо по-силно от страха я тикаше напред.

— Тук няма никаква тайна — каза тя спокойно. — Сам професорът ми каза, че положението ми не се е подобрило, а, напротив, се е влошило! Исках само да видя това със собствените си очи, затова ви помолих да ми покажете снимките. Не разбирам защо се прави от това толкова театър пред пациентите! Много по-добре е, когато човек е наясно.

— Повечето не могат да го понесат.

— Аз мога да го понеса. Затова ли не ми го казахте?

Лилиан имаше чувството, сякаш усеща безмълвната тишина на очакването всред безкрайната дълбочина на цирковия купол под себе си.

— Та нали сама казвате, че вече ви е известно — отвърна сестрата колебливо.

— Какво? — запита Лилиан без дъх.

— Рентгеновите снимки… Нали ги разчитате…

Тишината на очакването изведнъж не бе повече тишина.

Тя се превърна в някакво остро, чуждо пищене в ушите.

— Естествено знам, че положението ми не се е подобрило — каза Лилиан мъчително. — Подобно нещо се случва доста често.

— Ама, разбира се — избърбори сестрата облекчено. — Винаги съществуват колебания. Към по-добро и към по-лошо. Слаби рецидиви се появяват винаги. Особено през зимата.

— И през пролетта — каза Лилиан, — както и през лятото и есента…

Сестрата се засмя.

— Имате чувство за хумор. Само ако можехте да се поуспокоите! И да спазвате предписанията на професора! В последна сметка той знае всичко най-добре.

— Ще правя, както казвате. Не забравяйте роклята си. Лилиан чакаше с нетърпение сестрата да вземе снимките и роклята и да си отиде. Струваше й се, че заедно с нея в стаята бе нахлул и полъх от смъртта, донесен в гънките на белия кител от стаята на Мануела. „Колко е несъобразителна! — помисли тя. — Колко несъобразителни сме всички в отношенията си един към друг! Защо не си тръгва? Колко бавно и с какво отвратително задоволство сгъва роклята!“

— Няколкото фунта ще наваксате бързо — каза сестрата. — Само повечко да ядете! Започнете още от тази вечер! За десерт има великолепно шоколадово суфле с ванилиев крем.

„Самата аз предизвиках това — размишляваше Лилиан. — Не защото съм смела, а понеже се страхувам. Защо излъгах? Исках да чуя обратното! Въпреки всичко човек винаги иска да чуе обратното!“

Почука се и на вратата се появи Холман.

— Клерфе заминава утре. Тази нощ има пълнолуние. Горе в „Горската хижа“ се устройва обичайното за случая празненство. Искате ли да се „измъкнем“ и този път и да се качим горе заедно с него.

— И вие ли?

— Да. За последен път.

— Починала е Мануела.

— Чух вече. Това носи облекчение за всички. За тримата й роднини със сигурност, а може би също и за Мануела.

— Говорите като Клерфе — каза Лилиан враждебно.

— Мисля, че с време всички трябва да се научим да говорим като Клерфе — отвърна Холман спокойно. — При него дистанцията е по-близка, затова всичко звучи по-остро. Той живее от едно състезание до друго. И с всяка измината година шансовете му намаляват. Ще бъдем ли тази вечер заедно с него?

— Не знам.

— Това е последната му вечер тук. А Мануела няма да оживее обратно независимо какво вършим.

— Отново говорите като него.

— А защо не?

— Кога заминава той?

— Утре следобед. Иска да се измъкне от планината, преди да завали повторно. Прогнозата за времето предсказва за утре вечер сняг.

— Сам ли заминава? — попита Лилиан с усилие.

— Да. Идвате ли тази вечер?

Лилиан не отговори. Прекалено много й се струпа от един път. Трябваше да размисли. Но какво имаше толкова за размисляне? Не вършеше ли само това вече месеци наред? Просто трябваше да реши.

— Нали искахте отсега нататък да бъдете по-благоразумен? — попита тя.

— Не и тази вечер. Долорес, Мария и Шарл също ще дойдат. На входа ще бъде Жозеф. Ако се измъкнеш оттук в десет часа, ще успеем да стигнем навреме за лифта. Той ще работи тази нощ до един часа. Ще дойда да ви взема. — Холман се засмя. — От утре ставам най-послушният и най-благоразумен обитател на „Бела виста“. Днес ще празнуваме!

— За какво?

— За каквото и да е. За това, че е настъпило пълнолуние, че пристигна „Джузепе“, че все още живеем, че се разделяме с Клерфе.

— Че утре ставаме отново примерни пациенти?

— Също и затова. Ще дойда да ви взема. Празненството е костюмирано. Не сте забравили, нали?

— Не.

Холман затвори вратата след себе си.

„Утре — помисли Лилиан. — Утре… Какво се бе случило изведнъж? Та това «утре» бе по-различно от вчерашното, както и от всички преди това! Утре вечер Клерфе ще си е заминал и всекидневната скука на санаториума ще се разпростре отново над всичко… като мокър сняг, какъвто донася винаги болният вятър, мек и тих, покриващ и задушаващ бавно всичко… Но не и мене! — помисли тя. — Не и мене!“

„Горската хижа“ бе разположена високо над селото и през зимата веднъж в месеца при пълнолуние се оставяше отворена за през цялата нощ, като се устройваше ски-спускане с факли. За тази цел хотел „Палас“ бе изпратил горе един малък цигански оркестър от двама цигулари и един цимбалист. Цимбала носеха със себе си, тъй като в „Горската хижа“ нямаше пиано.

Гостите пристигаха маскирани или в скиорски костюми. Шарл Ней и Холман си бяха залепили мустаци, за да не ги познаят. Шарл Ней бе във вечерен костюм. Беше го облякъл вместо маскарадна дреха иначе не му се удаваше случай. Мария Савини бе прикрила лицето си с испанска воалетка, а косата й бе обвита с тесен ешарп. Долорес Палмър носеше китайския си костюм — Лилиан Дюнкерк бе облякла светлосините си панталони и едно късо кожено яке. Хижата беше претъпкана, но Клерфе бе успял да запази една маса до прозореца — оберкелнерът на хотел „Палас“, който отговаряше и за хижата, бе страстен любител на автомобилни състезания.

Лилиан бе много възбудена. Тя се взираше навън през прозореца в тревожната нощ. Някъде високо над планината бушуваше буря, от която не се забелязваше тук долу нито следа. Луната се появяваше за миг иззад разпокъсаните облаци и отново пропадаше в тях, а сенките на облаците правеха белите склонове да изглеждат като живи, сякаш гигантски призрачни фламинго облитаха земята с могъщите си криле.

В камината на хижата гореше ярък огън. За пиене имаше горещ пунш и вино.

— Какво ще вземете? — попита Клерфе. — Всичко, което се сервира тук, е гореща — все едно пунш или глинтвайн… Но оберкелнерът е запазил за нас малко водка и коняк, ако пожелаем. Днес следобед му позволих да направи една обиколка с „Джузепе“ през селото. Зацапа ми две свещи и бе на върха на щастието. Желаете. ли коняк? Аз предлагам глинтвайн.

— Добре — каза Лилиан. — Нека бъде глинтвайн. Келнерът донесе чашите.

— Кога заминавате утре? — попита Лилиан.

— Следобед, преди здрачаване.

— И за къде?

— За Париж. Ще дойдете ли с мене?

— Да — отговори Лилиан.

Клерфе се засмя. Не й вярваше.

— Добре — каза той. — Но няма да можете да вземете много багаж. „Джузепе“ не е пригоден за това.

— Нямам нужда от много неща. А останалото може да ми се изпрати допълнително. Къде ще спрем най-напред?

— Първо ще се измъкнем от снега, който така ненавиждате. Не е много далеч. Отвъд планината в Тесин. По посока на Лаго Маджоре. Там е вече пролет.

— А след това накъде?

— За Женева.

— А след това?

— За Париж.

— Не може ли да се пътува направо за Париж?

— В такъв случай трябва да потеглим още тази нощ.

Малко е далечко за един ден.

— А от Лаго Маджоре може ли да се стигне за един ден?

Изведнъж Клерфе впери в нея внимателен поглед. До този момент бе смятал всичко за празни приказки, но тя разпитваше прекалено подробно, за да е така.

— Ако денят е дълъг, може — каза той. — Но защо?

Не желаете ли да разгледате нарцисовите ливади край Женева? Всеки иска да ги види.

— Мога да ги видя и от колата.

На терасата възпламениха фойерверк. Заизлитаха ракети, завъртяха се огнени колела, пръскайки искри, а след това дойде ред и на ракетни снаряди. Те излитаха стръмно нагоре с червена светлина и когато човек вече мислеше, че са приключили самотния си полет, те се пръскаха внезапно на златни, зелени и сини снопове и поемаха към земята; превърнати в стотици блестящи кълба.

— За бога! — прошепна Холман ненадейно. — Далай Лама!

— Къде е?

— На входа. Току-що е дошъл.

Професорът действително стоеше на входа, бледен и плешив и оглеждаше внимателно безредието в хижата. Бе облечен в сив костюм. Някой му нахлузи на главата една картонена шапка. Той я прати рязко на земята и се отправи към една маса, близо до вратата.

— Кой можеше да предположи? — каза Холман. — Какво ще правим сега?

— Абсолютно нищо — каза Лилиан.

— Не е ли най-добре да се опитаме да се промъкнем навън с тълпата?

— Не.

— Той няма да ви познае, Холман — заяви Долорес Палмър. — С тези мустаци.

— Ами вас? А Лилиан? Особено Лилиан.

— Можем да седнем така, че да не вижда лицата ви, — каза Шарл Ней и се изправи. Долорес смени мястото си с него, а Мария Савини седна на стола на Холман. Клерфе се усмихваше развеселен и погледна насреща към Лилиан, за да разбере дали не желае да си сменят местата. Тя поклати глава.

— Преместете се, Лилиан — каза Шарл Ней. — Иначе ще ви познае и утре ще стане голям скандал. И без това сметката ни за този месец не е малка.

Лилиан гледаше бледото лице на Далай Лама с неговите безцветни очи как плува като луна над масите, изчезва от време на време сред гъмжилото, за да се появи наново подобно на своя двойник на небето сред облаците.

— Не — отвърна тя. — Ще остана тук.

Скиорите се готвиха за спускането.

— Няма ли да отидете с тях? — попита Долорес Клерфе. Той бе в скиорски костюм.

— Дори и не мисля. Прекалено е опасно за мене.

Долорес се засмя.

— Той го казва сериозно — обади се Холман. — Опасно е всичко, което не владееш напълно добре.

— А ако го владееш? — попита Лилиан.

— Тогава е още по-опасно — каза Клерфе. — Тогава човек става лекомислен.

Излязоха навън, за да видят спускането. Холман, Шарл Ней, Мария Савини и Долорес се промъкнаха сред всеобщата бъркотия на входа; Лилиан, без да бърза, мина с Клерфе покрай воднистия поглед на професора.

По утъпканата пътека те се отправиха към мястото на спускането. Пушливият пламък на факлите хвърляше отражения върху снега и лицата. Първите скиори се стрелнаха надолу по осветения от луната скат, държейки, високо в ръцете си факлите. Те скоро се превърнаха в светли точици и се скриха зад други по-ниски възвишения. Лилиан гледаше как скиорите се втурват надолу по стръмните склонове, сякаш се впускаха в самия живот, както ракетите, достигнали в полета си най-високата точка, се устремяваха към земята сред дъжд от звезди.

— Кога тръгваме утре? — запита тя Клерфе.

Клерфе я погледна. Разбра я веднага.

— Когато пожелаете — отвърна той. — По всяко време, дори и след като се стъмни, както и по-рано или по-късно, ако не сте се приготвила.

— Това не е необходимо. Мога бързо да си стегна багажа. Кога искате да тръгнем?

— Към четири часа.

— Мога да бъда готова в четири.

— Добре. Ще дойда да ви взема.

Клерфе отново загледа към скиорите.

— С мене няма да имате никакви главоболия — каза Лилиан. — Можете да ме свалите в Париж. Ще пътувам като…

Тя потърси вярната дума.

— … Като някой, който стои на пътя и го взимаш до близкия град? — попита Клерфе.

— Да… Точно така.

— Добре.

Лилиан усещаше, че трепери. Наблюдаваше Клерфе. Той не запита нищо повече. „Няма какво да му обяснявам — помисли тя. — Той ми вярва. Това, което е за мене решение на живот и смърт, за него е само обикновено намерение, каквото човек може да има всеки ден. Може би не ме смята за особено болна. Навярно човек трябва да е претърпял злополука при автомобилни състезания, за да му изглежда нездрав!“

За своя изненада Лилиан почувствува как от плещите й изведнъж се смъкна дълго носен товар. Това беше първият човек от много години насам, който не проявяваше интерес към болестта й! Това я правеше щастлива по особен начин. Струваше й се, като че с това бе преминала някаква непристъпна до този момент граница. Болестта, която винаги бе заставала помежду й и света като мътен прозорец, изведнъж не съществуваше повече. Вместо нея пред погледа й се простираше ясен и чист в далечината, облян от лунна светлина, животът — осеян с облаци, долини и съдби, а тя самата не бе вече отлъчена от него, а му принадлежеше; стоеше също като другите, като здравите, пред огромната, блестяща писта със запалена, пращяща факла в ръка, готова да полети надолу и напред… Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова! Трепереше, но бе готова!