Живот на заем ((Небето няма избраници))

II

Горните етажи на санаториума вече не приличаха на хотел, а бяха обикновена болница. Лилиан Дюнкерк спря пред стаята, в която бе умряла Агнес Сомервил. Чу отвътре гласове и шум и отвори вратата.

Ковчегът вече бе изнесен. Прозорците бяха отворени, а две чистачки почистваха стаята. По пода се плискаше вода, миришеше на лизол и сапун, мебелите бяха разместени и ярката електрическа светлина проникваше във всички ъгълчета на помещението.

За миг Лилиан помисли, че е сбъркала стаята. Но после видя малкото плюшено мече — талисман на покойната, захвърлено върху един шкаф.

— Откараха ли я вече? — попита тя.

Една от чистачките се изправи.

— Занесоха я в номер седем. Трябва да почистим тук, защото утре сутринта пристига нова болна.

— Благодаря.

Лилиан затвори вратата. Познаваше номер седем — беше малка стаичка близо до товарния асансьор. В нея пренасяха покойниците — оттук можеха лесно да ги свалят нощем с асансьора. „Като куфари! — помисли си Лилиан. — А подир тях унищожават със сапун и лизол и последните им следи.“

В номер седем не гореше лампа. Нямаше дори и свещи. Ковчегът вече бе затворен. Бяха захлупили капака над тясното личице и лъскавата червена коса и го бяха завинтили. Всичко бе готово за отпътуването. Цветята бяха махнати от ковчега и лежаха върху една съседна маса, увити в парче мушама. Мушамата имаше халки с шнурове, така че цветята можеха лесно да се пренасят. Венците лежаха нахвърляни един върху друг като шапки в шапкарски магазин. Завесите не бяха дръпнати и прозорците стояха отворени. В стаята беше много студено. Луната осветяваше предметите.

Лилиан бе дошла, за да се сбогува с покойната. Бе закъсняла. Никой никога нямаше да види повече бледото лице и лъскавата коса, които представляваха някога Агнес Сомервил. Тази нощ тайно щяха да изнесат ковчега и да го прекарат с шейна до крематориума. Там той щеше да пламне във внезапния вихър на огъня, червената коса щеше за последен път да изпращи и да изпусне искри, вдървеното тяло щеше да се възправи наново, внезапно оживяло всред пламъците, а сетне всичко щеше да се превърне в пепел, в Нищо. В някакви бледи спомени.

Лилиан погледна ковчега. „Ами ако още е жива! — помисли тя изведнъж. — Ако е дошла на себе, си за последен път в този безпощаден сандък? Нали понякога и това се случва? Кой може да каже колко често? Познати са само малко случаи, при които мними покойници са били спасявани, но кой знае колко са се задушили, без дори да издадат стон, само за това, че не са били открити навреме! Ами ако сега, тъкмо в този момент, Агнес Сомервил прави усилие да извика, притисната от тъмнината и шумолещите коприни, без да може да промълви нито една дума през пресъхналото си гърло! Не съм с всичкия си — помисли Лилиан, — какво ли не ми минава през ума? Не трябваше да идвам тук! Защо го направих? От сантименталност? Или от обърканост? А може би от това противно любопитство да се взреш за сетен път в едно мъртво лице като в бездна, от която, се надяваш да изтръгнеш някакъв отговор? Лампата — помисли тя, — трябва да запаля лампата!“

Тръгна обратно към вратата, но внезапно спря и се ослуша. Струваше й се, че долавя някакъв шум, съвсем тих, но отчетлив, като че нокти драскат по коприна. Бързо протегна ръка и завъртя ключа. Рязката светлина от откритата лампа на тавана прогони нощта, луната и ужаса. „Причуват ми се призраци — помисли тя. — Шумът дойде от собствената ми рокля, от собствените ми нокти. Съвсем не бе отзвук от последните уморени усилия на един съвзел се за миг живот.“

Погледна повторно към ковчега, сега вече облян в ярка светлина. Не — в този черен, полиран сандък с бронзови дръжки не пулсираше вече никакъв живот. Напротив, в него бе заключена най-мрачната заплаха, която човек познаваше. В него не лежеше вече Агнес Сомервил, нейната приятелка, безжизнена в златната си рокля, със съсирена кръв във вените си и разядени дробове. Това не бе и восъчна човешка фигура, която бавно се разпада от заключените в нея сокове. Не, в този сандък дебнеше единствено абсолютното Нищо, сянката на сенките, необяснимото Нищо с вечния му ламтеж към другото Нищо, което обитава и изпълва всеки живот, което се ражда заедно с човека и което зрее също и в нея, Лилиан Дюнкерк, безмълвно расте и ден след ден прояжда живота й, докато остане единствено то, а неговата ненужна вече обвивка, подобно на тази тук, бъде хвърлена като гнил отпадък в някой черен сандък!

Тя потърси с длан зад гърба си дръжката на вратата. В момента, в който я докосна, дръжката рязко се завъртя в ръката й. Лилиан едва не изкрещя от ужас. Вратата се отвори и пред нея застана един слисан прислужник от санаториума, гледайки я втренчено.

— Какво става тук? — промълви заеквайки той. — Откъде се появихте? — Той плъзна поглед покрай нея в стаята, където от въздушното течение плющяха завесите на прозореца. — Та тук бе заключено! Как влязохте? Къде е ключът?

— Не беше заключено.

— Тогава сигурно някой… — Прислужникът погледна към вратата. — Ах, ето го в ключалката! — Той изтри челото си. — Знаете ли, за момент помислих, че…

— Какво?

Той кимна към ковчега.

— Помислих, че вие сте…

— Аз съм, разбира се — промълви Лилиан.

— Какво?

— Нищо.

Човекът пристъпи в стаята.

— Не ме разбрахте. Помислих, че вие сте покойната. Каква история! Като си помисли човек, какво ли само не ми е минало през главата! — Той се засмя. — Това се казва уплаха в среднощен час! Но какво търсите тук? Номер осемнадесети вече го завинтиха.

— Кого?

— Номер осемнадесети. Ней знам името. А не е и нужно. Стигнат ли нещата дотук, и най-хубавото име вече не струва нищо. — Прислужникът изгаси лампата и затвори вратата. — Бъдете доволна, че не сте на нейно място, госпожице — каза той добродушно.

Лилиан напипа някаква монета в джоба си.

— Вземете за уплахата, която ви причиних.

Прислужникът козирува и потърка монетата в брадата си.

— Много ви благодаря! Ще я разделя с колегата ми Жозеф. След такава тъжна история няколко хубави глътки бира с ръжена ракия са особено вкусни. Не го взимайте много присърце, госпожице. Всички ще минем по този ред.

— Да — отвърна Лилиан. — Това е вече някаква утеха. Наистина, чудесна утеха, няма що!

Лилиан Дюнкерк бе отново в стаята си. Парното отопление шумеше. Всички лампи бяха запалени.

„Не съм съвсем на себе си — помисли тя. — Страх ме е от нощта. Страх ме е от самата мене. Какво да направя? Бих могла да глътна приспивателно и да не гася светлината. Бих могла да позвъня на Борис и да поговоря с него.“

Протегна ръка към телефона, но не вдигна слушалката. Знаеше какво ще й каже. Знаеше също, че ще има право, но каква полза, ако знаеш, че другият има право? Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав.

Лилиан седна в едно кресло до прозореца.

„На двадесет и четири години съм — мислеше тя, — точно колкото Агнес. Вече четири години как съм тук. Преди това почти шест години имаше война. Какво познавам от живота? Разрушения, бягството от Белгия, сълзи, страх, смъртта на родителите ми, глад, а след това болестта, причинена от глада и скитанията. Дотогава бях още дете. Вече почти не си спомням как изглеждат градовете нощем в мирно време. Какво знам за морето от светлини, за пъстрия живот по булевардите? Познавам единствено затъмненията и градушката от бомби, изсипваща се от мрака. Познавам и окупацията, ужаса в несигурното убежище, студа.“ Щастие? Как само се бе смачкала тази необятна дума, блестяла някога така красиво в мечтите й! Щастието се бе превърнало в една неотоплена стая, в парче хляб, в едно мазе, в което и да е място, където не стрелят. А след това дойде санаториумът.

Лилиан гледаше през прозореца. Долу при входа за прислужниците и доставчиците стоеше шейна. Навярно бе шейната за Агнес Сомервил. Само преди една година тя бе влязла през главния вход на санаториума, усмихната, сред кожи и цветя; сега Агнес напускаше сградата тайно, през служебния вход, сякаш не си бе платила сметката. А преди шест седмици само бяха градили с Лилиан планове за заминаване. Заминаване! Недостижим фантом, мираж, който никога не се осъществяваше!

Телефонът позвъня. За миг тя се поколеба, но после вдигна слушалката.

— Да, Борис. — Тя слушаше внимателно. — Да, Борис. Да, разумна съм… да, знам, че много повече хора умират от инфаркт и рак… четох статистиката, Борис, да… знам, че само така ни се струва, защото сме толкова много болни на едно място… да, много оздравяват, да, да… новите лечебни средства, да, Борис, разумна съм, наистина… не, не идвай… да, обичам те, Борис, естествено…

Лилиан постави обратно слушалката.

— Разумна съм — прошепна тя и погледна в огледалото, откъдето се взираше в нея лицето й, чуждо, с чужди очи — … разумна съм, да! „Боже мой — мислеше тя, — прекалено дълго съм вече разумна! И за какво? За да се превърна в номер двадесети или тридесети в седма стая до товарния асансьор ли? В дрипа, захвърлена в някакъв черен сандък, от която всеки ще изпитва ужас?“

Погледна часовника си. Наближаваше девет. Нощта се изправяше тъмна и безкрайна пред нея, изпълнена с панически страх и скука — тази ужасна смесица, характерна за живота в санаториумите — страх от болестта и скука от скованото в правилници всекидневие и събрани заедно, те ставаха направо непоносими, защото контрастът не довеждаше до нищо друго освен до разкъсващото чувство на пълна безпомощност.

Лилиан се изправи. Само да не остава сега сама! Долу сигурно имаше още някой, най-малкото Холман със своя гост.

Освен Холман и Клерфе в столовата бяха и южноамериканците — двама мъже и една доста дебела ниска жена. И тримата бяха облечени в черно, и тримата мълчаха. Седяха в средата на помещението под ярката светлина на лампата, приличащи на малки черни хълмчета.

— Пристигнаха от Богота — каза Холман. — Телефонираха им, че трябва да дойдат. Дъщерята на мъжа с роговите очила се готвеше да умира. Но откак ги видя при себе си, положението й внезапно се подобри. И сега те не знаят какво да правят — да отлетят ли обратно или да останат.

— Защо не остане майката, а другите да отлетят?

— Дебелата не й е майка. Тя й е мащеха; парите, с които Мануела се издържа в санаториума, са нейни. Впрочем никой няма желание да остане, дори баща й. Оттатък вече почти напълно са забравили Мануела. Изминали са пет години, откак редовно й изпращат чекове от Богота, а Мануела им пише всеки месец оттук по едно писмо. Бащата и мащехата отдавна имат свои деца, които Мануела не познава. Всичко вървеше добре, докато тя не прояви нахалството да легне на смъртно легло. И, естествено, трябваше да се появят заради реномето си. Жената обаче не пуска мъжа си да пътува сам. По-стара е от него и го ревнува, а освен това съзнава, че е прекалено тлъста и лесно могат да го подмамят други жени. За подкрепа е домъкнала и брат си. В Богота злите езици вече шушукали, че Мануела била прокудена от къщи от нея, и сега й се иска да докаже, че не може да живее без завареничето си. Така че в играта са заложени не само ревност, но и престиж. Ако се завърне в Богота сама, приказките могат да започнат отново. Затова всички седят и чакат.

— А Мануела?

— Когато пристигнаха, бащата и мащехата изпитваха към нея дива обич, понеже очакваха всеки момент смъртта й. А бедната Мануела, никога през живота си непознала ласки, бе толкова щастлива от това, че започна да се поправя. Сега родителите й губят вече търпение. Освен всичко друго те от ден на ден дебелеят все повече и повече, понеже ги мъчи нервен глад и постоянно се тъпчат с прочутите местни сладкиши. Само още една седмица, и ще намразят Мануела за това, че не умира достатъчно бързо.

— А може би ще привикнат със селото, ще закупят сладкарския магазин и ще се установят да живеят тук — каза Клерфе.

Холман се засмя.

— Каква мрачна фантазия притежаваш!

— Напротив. Притежавам само мрачни преживелици. Но откъде ти е известно всичко това?

— Нали ти обясних вече, че при нас не съществуват тайни. Сестра Корнелия Верли говори испански и е доверено лице на мащехата.

Трите черни фигури се изправиха, без да разменят нито дума помежду си. Тържествено и изпълнени с достойнство, те се отправиха в гъши ред към изхода.

Южноамериканците почти се сблъскаха с Лилиан Дюнкерк, която се втурна в столовата така стремително, че дебеланата отскочи ужасена, надавайки пронизителен птичи крясък. Лилиан с бързи крачки се отправи към масата на Холман и Клерфе и едва там се озърна за жената.

— Какво се е разкрещяла пък тази? — промълви тя. — Нима приличам вече на призрак? А може би да! — Тя извади огледалцето си. Изглежда, тази вечер всявам ужас у всекиго!

— Кого друг сте изплашили? — попита Холман.

— Прислужника.

— Жозеф?

— Не, другия, който помага на Жозеф. Навярно знаете вече…

Холман кимна.

— Нас няма да изплашите, Лилиан.

Тя прибра огледалцето си.

— Крокодила беше ли вече тук?

— Не. Но сигурно всеки момент ще се появи, за да ни изхвърли. Точна е като пруски фелдфебел.

— Тази нощ на входа ще дежури Жозеф. Вече проверих. Можем да се „измъкнем“ — прошепна Лилиан. — Вие ще дойдете ли с нас?

— Къде? В бар „Палас“? — попита Клерфе.

— Къде другаде?

— В бар „Палас“ няма нищо особено. — Идвам тъкмо оттам.

Холман се засмя.

— За нас винаги има нещо особено, дори когато няма жива душа. Вълнува ни всичко, което става зад стените на санаториума. Тук човек става скромен в изискванията си.

— Точно сега можем да се промъкнем — каза Лилиан Дюнкерк. — Освен Жозеф никой не пази на вратата. Другият прислужник още има работа.

Холман сви рамене.

— Тази вечер имам малко температура, Лилиан; съвсем неочаквано. Дявол знае откъде се е появила! Причината е навярно, че отново видях мръсната спортна кола на Клерфе.

Една чистачка влезе в столовата и започна да нарежда столовете върху масите, за да избърше пода.

— „Измъквали“ сме се и с температура — каза Лилиан. Холман я погледна смутено.

— Знам, но днес не, Лилиан.

— Пак заради мръсната спортна кола ли?

— Може би. А какво става с Борис? Той няма ли да дойде с вас?

— Борис е убеден, че съм в леглото. А и днес следобед вече го изнудих да ме повози с шейна. Сигурно няма да се съгласи да дойде.

Чистачката дръпна завесите и внезапно от прозореца нахлу планината — осветените от луната склонове, черната гора, снегът. Всичко изглеждаше огромно и нечовешко. Тримата в столовата изведнъж се почувствуваха дребни и нищожни пред това величие. Чистачката започна да гаси лампите по стените. С всяка изгасена лампа им се струваше, че планината се приближава с още една крачка към тях.

— Ето и Крокодила — каза Холман.

Главната сестра стоеше на вратата. Тя се усмихваше с мощни челюсти и студени очи.

— Пак нощните птици, както винаги! Време е за сън, господа! — Не каза нито дума за това, че Лилиан Дюнкерк още не си е легнала. — Време е за сън! — повтори тя. — По леглата, по леглата! Утре също е ден!

Лилиан се изправи.

— Толкова ли сте сигурна?

— Съвсем сигурна! — отвърна тя със смазваща веселост в гласа. — А за вас, мис Дюнкерк, е приготвено приспивателно на нощната ви масичка. С него ще заспите като в прегръдките на Морфей!

— Като в прегръдките на Морфей! — повтори Холман с погнуса, след като сестрата се отдалечи. — Нашият Крокодил е царица на шаблонните изрази. Все пак днес прояви милост към нас. Но защо тези стражи на здравето се отнасят към болните с такова ужасяващо снизходително превъзходство, сякаш те са деца или кретени?

— Така си отмъщават за своята професия — отвърна Лилиан с ненавист. — Ако келнерите и болничните сестри не вършеха това, щяха да загинат от комплекс за малоценност.

Тримата стояха в хола пред асансьора.

— А вие къде отивате сега? — попита Лилиан Клерфе. Клерфе я погледна.

— В бар „Палас“.

— Ще ме вземете ли със себе си?

Той се поколеба за миг. Имаше известен опит с ексцентрични рускини, както и с полурускини. Но си спомни за сцената с шейната и за надменната физиономия на Волков.

— Защо не? — каза той.

Тя се усмихна безпомощно.

— Не е ли отчайващо? Да просиш малко свобода като някой пияница, който се моли на непреклонния барман за последна чашка алкохолен! Не е ли противно?

Клерфе поклати глава.

— Аз самият често съм го вършил.

Лилиан го погледна за първи път внимателно.

— Вие? — попита тя. — Но защо пък вие?

— Всеки си има съдба. Дори и камъкът. Откъде ще ви взема? Или тръгвате веднага?

— Не. Трябва да излезете през главния вход. Там дебне Крокодила. След това слезте по първата серпентина на шосето, наемете оттам шейна и минете с нея вдясно зад санаториума при входа за прислугата и доставчиците. Аз ще изляза оттам.

— Добре.

Лилиан се качи в асансьора.

Холман се обърна към Клерфе:

— Неприятно ли ти е, че тази вечер няма да дойда с вас?

— Не, разбира се. Нали не заминавам утре?

Холман го погледна изпитателно.

— А Лилиан? Може би желаеше да бъдеш сам?

— В никакъв случай. Та кой желае да бъде сам?

Клерфе излезе от празния хол. Само една слаба лампа гореше още до вратата. През големите прозорци лунната светлина падаше по пода на едри ромбове. До вратата бе застанал Крокодила.

— Лека нощ — каза Клерфе.

— Good night — отвърна тя, а той така и не можа да разбере защо тя изведнъж заговори на английски.

Клерфе слезе по серпентините, докато намери шейна.

— Можете ли да спуснете покривалото? — попита той кочияша.

— В такава нощ? Та вече не е студено!

Клерфе не искаше Лилиан да седи в открита шейна, но нямаше настроение да дава обяснения.

— На вас може и да не е, но на мене ми е студено. Идвам от Африка — отвърна той, — така че, ако обичате, спуснете покривалото.

— Това е нещо съвсем друго. — Кочияшът слезе бавно от капрата и нагласи шейната. — Така добре ли е?

— Да. Сега карайте обратно до санаториума „Бела виста“. Там спрете пред задния вход.

Когато пристигнаха, Лилиан Дюнкерк вече чакаше на вратата. Бе наметната с тънко черно кожено палто от астраган. Клерфе не би се учудил, ако тя бе дошла и без палто, само във вечерна рокля.

— Всичко е наред — прошепна тя. — От Жозеф взех ключ. За това ще получи от мен бутилка кирш. [Кирш (нем.) — вид ракия, приготвяна от череши. — Б. пр.]

Клерфе й помогна да се качи в шейната.

— Но къде е колата ви? — попита тя.

— Дадох да я измият.

Лилиан се сви и притихна в тъмнината на покривалото, когато шейната изви и мина покрай главния вход на санаториума.

— Заради Холман ли не дойдохте тази вечер с колата си? — попита тя след известно време.

Той я погледна.

— Защо заради Холман?

— За да не я вижда. Щадите го, нали?

Това беше вярно. Клерфе бе забелязал, че при вида на „Джузепе“ Холман се вълнува прекалено силно.

— Не — отвърна той. — Просто колата трябваше да бъде измита. — Клерфе извади пакет цигари.

— Ще дадете ли и на мене една? — помоли Лилиан.

— Позволено ли ви е да пушите?

— Естествено — отвърна тя толкова рязко, че той веднага усети лъжата.

— Имам само „Голоаз“, черните лютиви цигари на чуждестранния легион.

— Известни са ми. Пушихме от тях по време на окупацията.

— Къде? В Париж ли?

— В едно от мазетата на Париж.

Клерфе й подаде огън.

— Откъде пристигнахте днес? — попита тя. — От Монте Карло ли?

— Не. От Виена.

— Виена? В Австрия?

— Виена край Лион. Сигурно не сте чували за този град. Представлява едно заспало селище, чиято единствена слава се състои в това, че притежава един от най-добрите, ресторанти на Франция — „Отел дьо пирамид“

— През Париж ли минахте?

— За това трябваше много да обикалям. Париж е много, по на север.

— През кои градове пътувахте?

Клерфе се чудеше за какво й е да знае всичко с такива, подробности.

— Обикновеният маршрут — каза той. — През Белфор и Базел. Имах малко работа в Базел.

Лилиан помълча известно време.

— И как беше? — запита тя след това.

— Кое? Пътуването ли? Скучно. Сиво небе и голо поле, почти до Алпите.

В тъмнината се чуваше дишането й. После в пробягващата светлина на някакъв магазин за часовници той видя лицето й. То имаше странен израз на учудване, подигравка и болка.

— Скучно? — каза тя. — Голо поле? Боже мой, какво, не бих дала да не виждам повече около себе си тези планини!

Изведнъж му стана ясно защо го бе разпитвала така, подробно. За болните в санаториума планините представляваха стени, ограничаващи свободата им. Те им даряваха свеж въздух и надежда, но болните не можеха да ги напуснат. Техният свят свършваше с планинската клисура, затова всяка вест от низините бе за тях вест от изгубения рай.

— Откога сте тук? — попита той.

— От четири години.

— И кога ще можете да слезете?

— Питайте Далай Лама — отвърна Лилиан с горчивина. — Той ни обещава това всеки два-три месеца… Подобно на банкрутиралите правителства, които възвестяват нови и нови стопански планове за възстановяване на страната.

На кръстовището с главното шосе шейната спря. Група туристи в скиорски костюми мина с викове покрай тях. Една съвсем руса жена в син пуловер обви с ръце шията на коня. Конят изпръхтя.

— Come, Daisy, darling — извика един от туристите. Лилиан хвърли с рязко движение цигарата си в снега. [Ела, Дейзи, скъпа (англ.) — Б. пр.]

— Онези хора плащат луди пари, за да дойдат тук, а ние бихме дали всичко, за да слезем в равнината… Просто да си умреш от смях, не е ли така?

— Не — отвърна Клерфе спокойно.

Шейната потегли наново.

— Дайте ми още една цигара — каза Лилиан.

Клерфе й подаде пакета.

— Сигурно не разбирате нищо — процеди Лилиан. — Не разбирате, че човек може да се чувствува тук като в пленнически лагер. Дори не като в затвор — там човек поне знае деня на освобождението си, а като в лагер, където си затворен без съд и присъда.

— Разбирам — каза Клерфе. — Изпитал съм го на собствения си гръб.

— Вие? Били сте в санаториум?

— Не, в пленнически лагер. През войната. Но при нас беше точно обратното. Бяхме затворени сред едно голо мочурище и планините на Швейцария олицетворяваха в нашите мечти свободата. Можехме само да ги гледаме от лагера. Един от нас, роден в този край, просто ни подлудяваше с приказките си. Ако тогава ни бяха предложили да ни пуснат при условие, че ще живеем няколко години в тези планини, мисля, че много от нас биха се съгласили. Също да си умреш от смях, нали?

— Не. Вие също ли бихте се съгласили?

— Аз имах план за бягство.

— Кой ли е нямал? И осъществихте ли го?

— Да.

Лилиан се наведе напред.

— И успяхте да се изплъзнете? Или ви заловиха?

— Изплъзнах се. Иначе сега нямаше да съм тук. Средно положение не съществуваше.

— А другият пленник? — попита тя след известно време. — Онзи, който постоянно е бълнувал за планините?

— Умря в лагера от тифус, една седмица преди да ни освободят.

Шейната спря пред хотела. Клерфе видя, че Лилиан беше без шушони. Той я вдигна на ръце, пренесе я през снега и я свали пред входа.

— Спасихме чифт копринени обувчици — каза той. — Наистина ли искате да слезем в бара?

— Да. Трябва да пия нещо.

В бара скиори с тежки обувки тъпчеха по танцовата площадка. Келнерът им приготви маса в един ъгъл.

— Водка? — попита той Клерфе.

— Не. Нещо горещо. Глинтвайн или грог. [Глинтвайн (нем.) — греяно вино със захар и подправки. — Б. пр.]

Клерфе погледна Лилиан.

— Кое от двете?

— Водка. Не е ли това вашето питие?

— Да, но само преди ядене. Искате ли да се спрем на нещо, което французите наричат „мило боженце в кадифени гащи“ — бордо?

Видя, че тя го погледна подозрително. Навярно си мислеше, че я третира като болна и я щади.

— Съвсем не ви подвеждам — каза той. — Ако бях дошъл сам, щях да си поръчам същото вино. Водка можем да пием утре преди ядене колкото щете. Ще промъкнем тайно една бутилка в санаториума.

— Добре. Тогава нека опитаме виното, което вчера вечерта сте пили долу във Франция — в „Отел дьо пирамид“ във Виена.

Клерфе бе изненадан, че е запомнила името. „С нея човек трябва да бъде нащрек — помисли си той. — Който запомня така добре имена, запомня и други неща.“

— Там пих бордо — каза той — „Лафит-Ротшилд“. Това не беше вярно. Във Виена беше пил някакво леко местно вино, което не се експортираше; но не беше нужно да й обяснява всичко.

— Дайте ни бутилка „Шато-Лафит 1937“, ако имате от него — каза той на келнера. — И не го притопляйте с гореща салфетка. По-добре го дайте така, както е от избата.

— Имаме и chambre, господине. [Със стайна температура (фр.) — Б. пр.]

— Какво щастие!

Келнерът отиде на бара и след малко се върна.

— Търсят ви по телефона, господин Клерфе.

— Откъде?

— Това не знам, господине. Да запитам ли?

— От санаториума! — прошепна Лилиан нервно. — Крокодила!

— Веднага ще разберем — Клерфе стана. — Къде е кабината?

— Отвън, вдясно, близо до входа.

— Донесете през това време виното. Отворете го и го оставете да отдъхне.

— Крокодила ли беше? — попита Лилиан, когато той се върна.

— Не. Обадиха ми се от Монте Карло.

Клерфе се поколеба за миг, но виждайки как лицето . й се прояснява, помисли си, че няма да й навреди, ако чуе, че и другаде умират хора.

— От болницата в Монте Карло — каза той. — Един мой познат е починал.

— Трябва ли да се върнете?

— Не. Не може да му се помогне с нищо. Дори си мисля, че това бе щастие за него.

— Щастие?

— Да, Той катастрофира при състезание и щеше да остане недъгав.

Лилиан се вторачи в него. Струваше й се, че не е разбрала добре. Какви вулгарни безсмислици дрънкаше този нетактичен здравеняк?

— А не мислите ли, че понякога и на недъгавите им се живее? — попита тя съвсем тихо и с внезапна ненавист.

Клерфе не отговори веднага. В ушите му още звучеше твърдият, металически, изпълнен с отчаяние глас на жената, повикала го на телефона: „Какво да правя? Ферер не ми остави нищо! Нито грош! Елате по-скоро! Помогнете ми! Затъвам! Вие сте виновен! Всички вие сте виновни! Вие с проклетите си състезания!“

Той отърси от съзнанието си тези мисли.

— Зависи от гледната точка — каза той на Лилиан. — Този човек беше безумно влюбен в една жена, която му изменяше с всеки срещнат механик. Той бе страстен автомобилен състезател, но никога не можеше да надмине средното ниво. От живота не искаше нищо друго освен да победи в някое голямо състезание и да притежава тази жена. И той умря, преди да е разбрал истината и за двете… умря, без да знае дори, че жената не иска да го погледне повече, след като му отрязаха крака. Това имах предвид, когато казах, че е имал щастие.

— А може би е искал да живее въпреки всичко?

— Това не знам — отвърна Клерфе, внезапно раздразнен. — Но съм виждал да умират и по-нещастни. Нима вие не сте виждала?

— Да — каза Лилиан упорито. — Но всички искат да живеят още, макар и мъничко.

Клерфе замълча. „Защо ли й говоря това? — помисли той. — И за какво ли? Не приказвам ли, за да убедя сам себе си в нещо, в което не вярвам? Как само звучеше гласът на приятелката на Ферер по телефона — твърд, студен, металически!“

— Никой не може да избяга от съдбата си — каза той най-после нетърпеливо. — И никой не знае кога и как тя ще го застигне. Какъв смисъл има да се пазариш за времето? И какво представлява всъщност един по-дълъг живот? Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващия дъх. Или до следващото състезание. Какво ще бъде после, така и не знаеш.

Клерфе вдигна чашата си.

— Да пием тогава.

— За какво?

— За нищо. Може би за малко повече кураж.

— Уморена съм от прекалено много кураж — каза Лилиан. — А също и от утешенията. По-добре ми разкажете как изглежда животът долу, от другата страна на планината.

— Безотрадно. По цял ден вали. Вече седмици наред. Лилиан бавно остави чашата си на масата.

— Дъжд! — Тя каза това, сякаш произнасяше „живот“. — От октомври тук не е валяло дъжд. Само сняг. Почти забравих вече как изглежда дъждът…

Когато излязоха от бара, навън валеше сняг. Клерфе свирна на една шейна. Започнаха да се изкачват по серпентините. Звънчетата по сбруята на коня звънтяха. Пътят бе утихнал в окръжаващия ги мрак. След известно време дочуха откъм планината звънчетата на друга шейна. Кочияшът спря на една площадка за разминаване близо до един фенер, за да направи път. Конят тропаше с крак и пръхтеше. Другата шейна се плъзна покрай тях сред снежната виелица почти безшумно. Беше ниска транспортна шейна, на която личеше дълъг, обвит в черна мушама сандък. Изпод един брезент до сандъка надничаха цветя, а друг брезент бе хвърлен върху купчина венци.

Кочияшът се прекръсти и подкара наново коня. Изминаха в мълчание последните завои и спряха пред страничния вход на санаториума. Еднa електрическа крушка в порцеланов глобус хвърляше кръг жълта светлина върху снега. Там лежаха няколко отронени от венците зелени листенца. Лилиан слезе от шейната.

— Нищо не помага — каза тя с мъчителна усмивка. — За известно време можеш да го забравиш… но не можеш да му избягаш.

Тя отвори вратата.

— Благодаря — промълви тя. — И простете… не бях подходяща компания. Но не можех да остана сама тази вечер.

— Аз също.

— Вие? Но защо?

— По същата причина, както и вие. Вече ви разказах за моя разговор с Моите Карло.

— Нали казахте, че това било щастие.

— Има различни видове щастие. А и човек какво ли не приказва.

Клерфе бръкна в джоба на палтото си.

— Ето кирша, който сте обещали на прислужника. А това е бутилка водка за вас. Лека нощ.