Животът, Вселената и всичко останало

Глава XIV

— Народът на Криккит — каза Негово Високо Присъдно Превъзходителство Съдебният Паг, ИБМС (Изучен, Безпристрастен и Много Спокоен), Председател на Съдийския Съвет на Процеса за Военните Престъпления от Криккитската Война — е, ъ, нали знаете, той е просто компания от наистина свежи момчета, нали, на които просто много им се приискало да убиват всекиго. Мътните го взели, понякога сутрин аз самият се чувствам така. Мамка му.

— Е, добре — продължи той, метна крака върху скамейката пред себе си и спря за момент, за да махне едно конче от Церемониалните си Морски Мокасини — и така, вие не бихте желали непременно да делите Галактиката с тези момчета.

Това беше така.

Атаката на Криккит върху Галактиката беше зашеметяваща. Хиляди и хиляди огромни военни кораби от Криккит бяха изскочили внезапно от хиперпространството и бяха нападнали едновременно хиляди и хиляди главни населени планети, като първо превземаха жизнено важни материални блага, необходими за приготвянето на следващата вълна от нападение, а после хладнокръвно зазапваха тези планети.

Галактиката, междувременно изживяваше период на необичайно спокойствие и напредък и се разклати подобно на човек, шамаросан изневиделица насред полето.

— Имам предвид — продължи Съдебният Паг, оглеждайки ултрамодерната (това се случи преди десет трилиона години, когато „ултрамодерен“ означаваше много неръждаема стомана и лят бетон) и огромна съдебна зала, — че тези момчета са просто преследвани.

Това също беше вярно и е единственото обяснение, намерено досега, за невъобразимата скорост, с която народът на Криккит преследваше новата си и абсолютна цел — унищожението на всичко, което не беше Криккит.

То е също и единственото обяснение за внезапното овладяване на цялата хипертехнология, използвана за построяването на хилядите им кораби и милионите им смъртоносни бели роботи.

Последните действително хвърляха в панически ужас всеки, който се сблъскваше с тях — в повечето случаи, обаче, ужасът беше изключително краткотраен, както и животът на изпитващата го личност. Роботите бяха яростни и целеустремени летящи бойни машини. Те боравеха с грозни полифункционални бойни бухалки, които размахани по един начин събаряха сгради, а размахани по друг изстрелваха обгарящи Омни-Деструкто Запни лъчи, и размахани по трети начин изстрелваха отвратителен арсенал от гранати, като се започне от мини-запалителните и се стигне до Макси-Слорта Хиперядрените устройства, които бяха в състояние да унищожат едно голямо слънце. Леко почукване по гранатите с бойните бухалки ги запалваше, като същевременно ги изстрелваше с феноменална точност на разстояния, стигащи от някакви си метри до стотици хиляди мили.

— Е, добре — каза Съдебният Паг отново, — и така, ние спечелихме. — Той направи кратка пауза, през която подъвка малко дъвка. — Ние спечелихме — повтори той, — но това не е кой знае какво. Имам предвид една галактика със средни размери срещу една малка планета, и колко време ни отне това? Съдебен Писар?

— Милуд? — каза строгото малко човече в черно, ставайки.

— Колко време, дечко?

— Доста е трудно, милуд, да бъдеш прецизен по тези въпроси. Времето и отдалечеността…

— Отпусни се, момче, бъди по-неясен.

— Едва ли бих искал да бъда по-неясен, милуд, що се отнася… до…

— Стисни зъби и бъди.

Съдебният писар премига. Беше ясно, че той, както и повечето от Галактическите юридически лица, намираше Съдебния Паг (или Зипо Биброк 5 х 10⁸, както по необясними причини беше известен в частния си живот) за доста плачевна фигура. Без съмнение той беше мръсник и грубиянин. Въобразяваше си, че като притежава най-точния открит досега юридически мозък, може да се държи ама съвсем както си иска, но за съжаление, изглежда беше прав.

— Ъ, добре, милуд, съвсем приблизително, две хиляди години — измърмори нещастно Писарят.

— И колко момчета са зилчнати?

— Два трилиона, милуд. — Писарят седна. Една хидрозрима снимка в този момент би показала, че той леко изпаряваше.

Съдебният Паг огледа още веднъж залата, в която бяха събрани стотици най-висши официални представители на Галактическата Администрация, дошли в церемониалните си униформи или тела — в зависимост от метаболизма и обичая си. Зад една стена от Зап-Устойчив Кристал стоеше представителната група на народа на Криккит. Те гледаха всички тези чужденци, събрали се да ги осъдят, със спокойно и учтиво омерзение. Това беше най-значителният случай в историята на правосъдието и Съдебният Паг го знаеше.

Той извади дъвката си и я лепна под стола.

— Тая работа мирише ’ного на труп — каза тихо той.

Суровото мълчание в залата изглежда подкрепи становището му.

— Та, както казах, това е компания от наистина свежи момчета, но вие не бихте искали да делите Галактиката с тях, не и ако те продължават да се държат така, не и ако не ’земат да си дадат малко почивка. Искам да кажа, че би било доста изнервящо, нали така? Пуф, пуф, пуф, кога е нашият ред? Я някой да ми донесе вода, благодаря.

Той седна и отпи замислено.

— Добре де — каза той, — чуйте ме, чуйте ме. Изглежда тези момчета, нали, имат право на собствен поглед върху Вселената. А според техния поглед, който Вселената им е натрапила, нали, те са действали правилно. Малко е откачено, но мисля, че ще се съгласите. Те вярват в…

Той погледна за справка в някакви бумаги, които откри в задния джоб на Съдебните си джинси.

— Те вярват в „мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния живот и заличаването на всички останали форми на живот“.

Той сви рамене.

— Чувал съм и по-лоши работи — каза той.

Замислено почеса чатала си.

— Своооу — каза той. Отпи още малко от водата, после я вдигна и разгледа на светлината. Намръщи се и се обърна назад.

— Хей, в тая вода да няма нещо? — попита той.

— Ъ, не, милуд — каза доста нервно Съдебният Портиер, който я беше донесъл.

— Тогава я махни — изстреля Съдебният Паг — и сложи нещо в нея. Имам една идея.

Той бутна чашата настрани и се наведе напред.

— Чуйте ме, чуйте ме — каза той.

Разрешението на проблема беше брилянтно, ето какво гласеше то:

Планетата Криккит да бъде затворена за вечни времена, като се постави в пакет от Удъл-Време, където животът ще продължава почти безкрайно бавно. Всякаква светлина ще се отразява от опаковката, така че планетата ще бъде абсолютно невидима и непроницаема. Бягството от нея ще е невъзможно, освен ако не бъде отключена отвън.

Когато останалата част от Вселената доживее своя край, когато Всемира достигне предсмъртния си час (всичко това, разбира се, се е случило в дните преди да стане ясно, че краят на Вселената ще представлява развлекателно зрелище), а животът и материята престанат да съществуват, тогава планетата Криккит и нейното слънце ще изплуват от опаковката от Удъл-Време и ще продължа уединеното си съществувание, толкова страстно жадувано, в здрача на Вселенската пустота.

Ключът ще се намира на един астероид, който обикаля в орбита около опакованата планета.

Ключът ще е символът на Галактиката — Вратата Уиккит.

Докато аплодисментите в залата стихваха, Съдебният Паг вече се намираше под Сенс-О-Душа с един доста хубавичък съдебен заседател, на когото беше пуснал бележка в ръката преди половин час.