Животът, Вселената и всичко останало

Глава XXXI

Едно време, в един дълбок кладенец от тъмнина, седял един осакатен робот. Отначало той мълчал, потънал в металната си тъмнина. Било студено и влажно, но се предполагало, че на един робот тези неща не би трябвало да правят впечатление. С невероятно усилие на волята си, той все пак успял да ги забележи.

Мозъкът му бил впрегнат в компютърния център на Криккитския Боен Компютър. Преживяването не му доставяло удоволствие, нито пък на компютърния център на Криккитския Боен Компютър.

Криккитските роботи, които измъкнали това патетично метално създание от блатата на Скорншелъс Зета, го направили, защото почти веднага усетили гигантската му интелигентност, както и ползата, която биха имали от нея.

Те не се съобразили със съпътстващите го разстройства на личността, за чието успокоение студът, тъмнината, влажността, теснината и самотността не допринасяха нищо.

Той не беше щастлив от задачата си.

Самата координация на цялостната военна стратегия на планетата заемаше само една нищожна част от необятния му мозък, а останалата беше отегчена до смърт. Разрешил три пъти подред всички главни математически, физически, химически, биологически, социологически, философски, етимологични, метеорологични и психологически проблеми на Вселената, освен своите собствени, той яростно търсеше нещо, с което да се захване. Беше започнал да композира къси печални песнички без тоналност, всъщност изобщо без мелодия. Последната беше една приспивна песен, която Марвин сега монотонно бръмчеше.

Той спря за момент да събере артистична и емоционална сила, за да изкара и следващия куплет.

— Марвин! — просъска един глас.

Главата на робота изтрака нагоре и за малко не се откачи от сложната плетеница електроди, които го свързваха с Криккитския Боен Компютър.

Беше се отворил помощен отвор и едната от чифт непокорни глави надничаше през него, докато другата непрекъснато я побутваше за да поглежда с изключителна нервност нагоре-надолу.

— О, ти ли си — измърмори роботът, — Трябваше да се сетя.

— Хей, момче — учудено каза Зейфод, — ти ли пееше одеве?

— Аз — обяви горчиво Марвин — съм в особено искряща форма в момента.

Зейфод промуши главата си през отвора и се огледа.

— Сам ли си? — попита той.

— Да — отвърна Марвин. — Седя си изтощен тука, с болката и нещастието за компания. И необхватната интелигентност, разбира се. И безграничната печал. И…

— Даа — каза Зейфод. — Хей, ами каква връзка имаш ти с всичко това?

— Ето тази — каза Марвин, посочвайки с по-малко повредената си ръка електродите, които го свързваха с Криккитския компютър.

— Тогава — неловко каза Зейфод — предполагам, че ти трябва да си спасил живота ми. Два пъти.

— Три пъти — каза Марвин.

Главата на Зейфод се завъртя (другата гледаше с хищен поглед в абсолютно погрешна посока) тъкмо навреме, за да види как смъртоносният робот убиец зад него замря и изпуши. Той залитна назад и се фрасна в стената. После се свлече по нея. Килна се на една страна, отхвърли назад главата си и започна неутешимо да ридае.

Зейфод погледна пак към Марвин.

— Май имаш страхотен поглед върху живота — каза той.

— Само не питай — каза Марвин.

— Няма — обеща Зейфод и не го направи. — Ето, виж — добави той, — че вършиш страхотна работа.

— Което означава, предполагам — каза Марвин, като употреби само една десет хиляди милиона милиарда трилиарда трилионна част от умствения си капацитет, за да стигне до това логическо заключение, — че няма да ме освободиш или нещо такова.

— Момче, знаеш, че бих го направил с удоволствие.

— Но няма.

— Няма.

— Разбирам.

— Ти вършиш добра работа.

— Да — каза Марвин. — Защо да спирам точно сега, когато толкова я мразя?

— Трябва да намеря Трилиън и останалите момчета. Ей, имаш ли представа къде са те? Искам да кажа, че имам на разположение цяла планета за да ги търся. Може да ми отнеме известно време.

— Те са много наблизо — каза Марвин скръбно. — Можеш да ги наблюдаваш от тук, ако искаш.

— По-добре да ида при тях — настоя Зейфод. — Ъ, може би имат нужда от помощ, нали?

— Може би — каза Марвин с неочаквано авторитетен глас — Би било по-добре, ако ги наблюдаваш от тук. Това младо момиче — добави той неочаквано — е една от най-малко безпросветно неинтелигентните органични форми на живот, които съм имал дълбокото неудоволствие да не мога да избегна.

На Зейфод му трябваха една-две секунди да се оправи в този лабиринт от нанизани отрицания и да излезе от другия му край доста изненадан.

— Трилиън? — възкликна той. — Тя е просто дете. Умничко, даа, но и темпераментно. Нали знаеш как са жените. Или може би не знаеш. Предполагам, че не. Ако ли да, то не искам да чувам за това. Включи ни.

— …абсолютно манипулирани.

— Какво? — облещи се Зейфод. Говореше Трилиън. Той се обърна.

Стената, на която Криккитският робот ридаеше, се освети и разкри една сцена, която се разиграваше в някоя друга, неизвестна част от Криккитските Роботни Зони. Помещението изглеждаше като зала за съвещания — Зейфод не можеше да я разгледа добре, защото роботът се подпираше на екрана.

Той се опита да го премести, но роботът беше натежал от мъката си и се опита да го ухапе, така че Зейфод загледа каквото успееше да види.

— Помислете си само — каза гласът на Трилиън, — вашата история е просто една поредица от идиотски невероятни събития. А аз знам, кога едно събитие е невероятно. На първо място, пълната ви изолация от останалата Галактика е идиотска. Съвсем в покрайнините и с Облак Прах около вас. Това е нагласено. Очевидно.

Зейфод побесня от яд, че не виждаше екрана. Главата на робота закриваше хората, на които говореше Трилиън, полифункционалната му бойна бухалка закриваше задния план, а лакътят на трагично притиснатата към челото му ръка закриваше самата Трилиън.

— После — каза Трилиън, — този космически кораб, катастрофирал на планетата ви. Това е съвсем възможно, нали? Имате ли представа каква е вероятността, един космически кораб да пресече случайно орбитата на дадена планета?

— Хей — извика Зейфод, — ама тя не знае, какво, по зарките, приказва. Аз го видях тоя кораб. Той е фалшив. Никакви такива.

— Мислех си, че може да е така — каза Марвин от затворническото си място зад Зейфод.

— О, даа — каза Зейфод. — Много е лесно да го кажеш. Нали току-що ти го казах. Както и да е, не виждам какво общо има това с останалото.

— И особено — продължи Трилиън, — вероятността да пресече орбитата на онази планета от Галактиката, или дори, доколкото знам, от цялата Вселена, която би била най-травмирана да го види. Не знаете каква е? Нито пък аз знам, толкова е малка. И пак, това е нагласено. Не бих се учудила, ако този кораб се окаже подправен.

Зейфод успя да помръдне бойната бухалка на робота. Зад нея на екрана се виждаха фигурите на Форд, Артър и Слартибартфаст, които изглеждаха удивени и объркани.

— Ей, виж — развълнувано извика Зейфод. — Момчетата се справят отлично. Па па па! Айде фанете ги, момчета.

— А какво ще кажете — каза Трилиън — за цялата тази технология, която успяхте да си построите почти за една нощ? На повечето народи това би отнело хиляди години. Някой ви е подавал необходимите знания, тласкал ви е през цялото време към това.

— Знам, знам — добави тя в отговор на нечие невидимо прекъсване, — знам, че не сте разбирали какво става. Точно това искам да кажа. Вие изобщо никога не сте разбирали нищо. Както и Свръхновата Бомба.

— Откъде знаете за нея? — попита невидим глас.

— Просто знам — каза Трилиън. — Как очаквате да повярвам, че сте достатъчно умни, за да изобретите нещо толкова съвършено, като в същото време не си давате сметка, че то ще ви помете и вас? Това е не просто глупаво, това е направо забележително тъпо.

— Ей, каква е тая история с бомбата — разтревожено попита Зейфод.

— Свръхновата бомба? — каза Марвин. — Тя е една много, много малка бомба.

— Амии?

— Би унищожила Вселената като едното нищо — добави Марвин. — Добра идея, ако ме питаш. Обаче те няма да могат да я накарат да се задейства.

— Защо не, след като е толкова съвършена?

— Тя е съвършена — каза Марвин, — те не са. Бяха стигнали до проектирането й, преди да ги опаковат. Правили са я през последните пет години. Мислят, че са направили всичко точно, ама не са. Глупави са като всяка друга органична форма на живот. Мразя ги.

Трилиън продължаваше.

Зейфод се помъчи да издърпа Криккитския робот за крака, но той риташе и ръмжеше насреща му и се затресе в нов пристъп на рев. После внезапно се пльосна на пода и продължи да изразява чувствата си, без да се пречка никому.

Трилиън стоеше сама в средата на стаята, изтощена, но с яростно пламтящи очи.

Пред нея бяха строени бледоликите и сбръчкани Старейшини на Господарите на Криккит, неподвижни зад широката извивка на контролния пулт, вторачени в Трилиън безпомощно с омраза и страх.

Пред тях, на еднакво разстояние между контролния пулт и средата на стаята, където стоеше Трилиън, като че на поднос, имаше една тънка бяла колона висока около четири фута. Върху нея беше поставен малък бял глобус, с диаметър три, или може би четири инча.

До него стоеше един Криккитски робот с полифункционална бойна бухалка.

— Всъщност — обясни Трилиън, — наистина сте толкова безнадеждно тъпи — (Тя се потеше. Зейфод почувства, че това което вършеше в този момент изобщо не й отива), — всички сте толкова тъпи, че се съмнявам, страшно се съмнявам, че за последните пет години сте могли да построите бомбата както трябва, без всякаква помощ от страна на Хактар.

— Кой е тоя момък Хактар? — попита Зейфод като наду перките.

Дори Марвин да беше отговорил, Зейфод не го чу. Цялото му внимание беше приковано от екрана.

Един от старейшините на Криккит направи леко движение с ръка към криккитския робот. Роботът вдигна бойната си бухалка.

— Нищо не мога да направя — каза Марвин — този е на отделна схема от останалите.

— Чакайте — каза Трилиън.

Старейшината направи леко движение. Роботът спря. Внезапно Трилиън започна да се съмнява в своята преценка.

— Откъде знаеш всичко това — обърна се в този момент Зейфод на Марвин.

— Компютърни записи — отговори Марвин — Имам достъп.

— Вие сте много различни, нали? — каза Трилиън на Старейшините на Господарите на Криккит — в сравнение с вашите събратя долу на повърхността. Прекарали сте целия си живот тук, горе, незащитени от атмосферата. Били сте много уязвими. Както знаете, останалите от вашата раса са много изплашени, те не искат вие да направите това. Вие просто сте загубили връзката си с тях, можете да проверите.

Криккитският Старейшина започна да става нетърпелив. Той направи към робота жест със значение, обратно на това, което беше вложил преди малко.

Роботът замахна с бойната бухалка. Тя удари малката бяла топка.

Малката бяла топка беше свръхновата бомба.

Беше много, много малка бомба, проектирана да довърши Вселената.

Свръхновата бомба прелетя във въздуха. Тя се удари в задната стена на заседателната зала и направи доста голяма вдлъбнатина.

— Е как е възможно тя да знае всичко това? — попита Зейфод.

Марвин пазеше мрачно мълчание.

— Вероятно блъфира — каза Зейфод. — Бедното дете, изобщо не биваше да я оставям сама.