Животът, Вселената и всичко останало

Глава IV

Форд и Артър изпаднаха случайно от пространствено-временната аномалия насред Лордс в един прекрасен и очарователен ден и се фраснаха доста яко в безупречно поддържаната трева.

Аплодисментите на тълпата бяха грандиозни.

Те не бяха за тях, но, така или иначе, Форд и Артър инстинктивно се поклониха, което беше луд късмет, понеже малката червена тежка топка, която всъщност тълпата аплодираше, профуча някакви си милиметри над главата на Артър. В тълпата един човек припадна.

Те се хвърлиха на земята, която им се струваше, че се върти около тях.

— Какво беше това? — изсъска Артър.

— Нещо червено — изсъска в отговор Форд.

— Къде сме?

— Ъъ, някъде на зелено.

— Форми — измърмори Артър — Трябват ми форми.

Аплодисментите бързо бяха последвани от удивени възгласи и идиотското подхилване на стотици хора, неспособни да решат все още, дали да вярват на очите си или не.

— Т’ва ваш диван ли е? — попита един глас.

— Какво беше това? — прошепна Форд.

Артър погледна нагоре.

— Нещо синьо — каза той.

— Форма?

Артър погледна отново.

— Има форма — изсъска той с дивашки сбърчени вежди — на полицай.

Известно време те останаха присвити на земята, като се мръщеха яростно. Синьото нещо с формата на полицай ги потупа по рамената.

— Хайде, вие двамата! — каза формата. — Ще ви отведем.

Тези думи подействаха на Артър като електрически шок. Той скочи на крака подобно на писател, който чува телефона да звъни и изстреля поредица от стреснати погледи в панорамата около него, която внезапно се бе превърнала в нещо потресаващо обикновено.

— Откъде намери това? — изкрещя той на полицейската форма.

— Какво каза? — попита стреснато фигурата.

— Това е игрището за крикет Лордс, нали? — изтърси Артър. — Къде го намери, как го докара тук? Мисля — добави, притискайки с ръка веждата си, — че е по-добре да се успокоя. — Той рязко клекна пред Форд.

— Полицай е — каза Артър. — Какво ще правим?

Форд сви рамене.

— Какво искаме да правим? — попита той.

— Аз искам ти — отвърна Артър — да ми кажеш, че съм сънувал през последните пет години.

Форд отново сви рамене и услужливо каза:

— Сънувал си през последните пет години.

Артър се изправи.

— Всичко е наред, старши — каза той. — Сънувал съм през последните пет години. Питайте него — добави, сочейки Форд, — той беше вътре.

След като каза това, Артър небрежно се запъти към края на игрището, изръсвайки халата си на земята. После забеляза халата и спря. Втренчи поглед в него. Хвърли се към полицая.

— Тогава откъде съм взел тия дрехи? — изпищя той.

Припадна и остана да лежи на тревата, нервно потръпвайки.

Форд поклати глава.

— Изкарал е лоши два милиона години — обясни той на полицая и двамата заедно вдигнаха Артър, сложиха го на дивана и го отнесоха от игрището, като за малко бяха затруднени от внезапното изчезване на дивана по пътя.

Тълпата реагира по много и различни начини. Повечето от хората не можаха да издържат гледката и вместо това слушаха по радиото какво става.

— Ами, това е интересен случай, Брайън — обърна се един радиокоментатор към друг. — Мисля, че не е имало друг случай на мистериозна материализация върху терена след, ъъ след, е мисля, че не е имало, нали така, доколкото аз си спомням?

— Еджбастън, 1932?

— Аха, и какво е станало тогава?

— Ами, Питър, мисля, че тогава Кантър беше застанал срещу Уилкокс, който идваше, за да стреля откъм края с павилионите, когато внезапно един зрител се втурна право през терена.

Последва пауза, през която първият коментатор помисли върху казаното.

— Д-а-а — каза той, — да, но всъщност няма нищо кой знае колко мистериозно в това, нали? Всъщност той не се е материализирал, нали? Просто е изтичал.

— Не, това е така, но той се кълнеше, че е видял нещо да се материализира върху терена.

— Аха, така ли?

— Да. Някакъв вид алигатор, струва ми се.

— Аха. А някой друг видял ли го е?

— Очевидно не. Също така никой не успя да получи подробно описание от човека, тъй че беше проведено само най-повърхностно разследване.

— И какво стана с този човек?

— Ами, мисля, че някой му предложи да го отведе и да му купи нещо за хапване, но човекът обясни, че вече добре се е натъпкал, така че работата отпадна и Уоруикшър продължиха, за да спечелят след три попадения.

— Значи, не е съвсем като сегашния случай. За тези от вас, които сега включват радиоапаратите си, може би ще бъде интересно да узнаят, че ъъ двама души, двама доста странно облечени мъже и един диван — честърфийлдски, струва ми се?

— Да, честърфийлдски.

— Току що се материализираха тук, в средата на игрището за крикет Лордс. Но аз не мисля, че те са замисляли нещо лошо, засега се държат много добродушно и…

— Извинявай, мога ли да те прекъсна за момент, Питър, и да кажа, че току що диванът изчезна.

— Наистина. Е, вече имаме една мистерия по-малко! Въпреки това, тя определено би влязла в книгата на Гинес, струва ми се, особено в този драматичен момент от играта, когато на Англия й трябват само двадесет и осем точки, за да спечели веригата. Двамата мъже сега напускат терена в компанията на полицейски служител и, струва ми се, всички заемат отново местата си и играта може да продължи.

— Сега, сър — каза полицаят след като си проправиха път през любопитната тълпа и положиха смиреното тяло на Артър върху едно одеало — може би ще си направите труда да ми кажете кои сте вие, откъде идвате и каква беше тази малка сцена?

Форд погледна за момент към земята като че ли събираше сили за нещо, после се изправи и впери поглед в полицая, като го блъсна със силата на всеки инч на шестте светлинни години разстояние между Земята и родината си близо до Бетелгиус.

— Добре — каза Форд много тихо, — ще ти кажа.

— Да, добре, няма да е необходимо — забързано се отметна полицаят — само не го повтаряйте, каквото и да беше това. — Полицаят се обърна и закрачи търсейки някой, който да не е от Бетелгиус. За щастие, земята изобилстваше с такива.

Съзнанието на Артър неохотно наближи тялото му, сякаш от голямо разстояние. То беше преживяло в него тежки времена. Бавно и нервно то прекрачи и зае обичайното си положение.

Артър седна.

— Къде съм? — попита той.

— Игрището за крикет Лордс — отвърна Форд.

— Прекрасно — каза Артър и съзнанието му изскочи отново за кратка почивка. Тялото му кльопна обратно на тревата.

Десет минути по-късно, над чаша чай в палатката за разхладителни напитки, изпитото му лице започна да си възвръща цвета.

— Как се чувстваш? — попита Форд.

— У дома съм — пресипнало каза Артър. Той затвори очи и жадно вдъхна парата на чая, като че ли това беше — е, колкото до Артър, като че ли това беше чай, както си и беше.

— У дома съм — повтори той, — у дома. Това е Англия, сега сме днес, кошмарът свърши. — Отвори очи отново и се усмихна безгрижно. — Там съм, където ми е мястото — разчувствано прошепна той.

— Има две неща, които чувствам, че би трябвало да ти кажа — обади се Форд, подхвърляйки му един брой на Гардиан върху масата.

— Аз съм у дома — каза Артър.

— Да — продължи Форд. — Едното нещо е — той посочи датата в горния край на вестника, — че Земята ще бъде унищожена след два дена.

— Аз съм у дома — повтаряше Артър. — Чай — продължи той, — крикет — добави с удоволствие, — подстригана трева, дървени пейки, бели ленени сака, бира в кутии.

Бавно той започна да фокусира вестника. Килна глава на една страна с лека гримаса.

— Виждал съм го преди — каза той. Погледът му бавно се плъзна нагоре към датата, върху която Форд напразно потупваше с пръст. Лицето му замръзна за една-две секунди, след което се пропука бавно, като арктически лед през пролетта.

— А другото нещо — каза Форд — е, че май имаш кокал в брадата. — Той гаврътна чая си.

Навън слънцето огряваше щастливата тълпа. То грееше върху бели шапки и червени лица. Грееше върху сладоледа и го топеше. Грееше върху сълзите на малките деца, чиито сладолед току-що се бе разтопил и паднал от пръчката. Грееше върху дърветата, проблясваше над въртящите се бухалки за крикет, отразяваше се от съвсем необикновения предмет, паркиран зад зрителските пейки, който никой не забелязваше. Сияеше върху Форд и Артър, когато те се появиха мигащи от палатката за освежителни напитки и се огледаха наоколо.

Артър трепереше.

— Може би — каза той — трябва.

— Не — прекъсна го остро Форд.

— Какво?

— Не се опитвай да се обадиш на себе си в къщи.

— Откъде знаеше?

Форд сви рамене.

— А защо не? — попита Артър.

— Хората, които разговарят със себе си по телефона — обясни Форд, — никога нямат полза от това.

— …Но…

— Гледай сега — каза Форд. Той вдигна слушалката на въображаем телефон и избра въображаем номер.

— Ало? — обади се той във въображаемата слушалка. — Артър Дент ли е? Аа, здравей, да. Обажда се Артър Дент. Не затваряй!

Той погледна разочаровано въображаемия телефон.

— Затвори — каза той, сви рамене и чинно постави въображаемата слушалка върху въображаемата вилка.

— Това не ми е първата темпорална аномалия — добави той.

Още по-мрачно изражение замести вече мрачното изражение върху лицето на Артър Дент.

— Значи, не сме у дома и на сухо — каза той.

— Дори не може да се каже — отвърна Форд — че сме у дома и се трием енергично с хавлия.

Играта продължаваше. Баулърът1 приближи вратата с подскоци, в тръс и накрая препускайки. Изведнъж той избухна в ураган от ръце и крака, от който излетя топка. Батсманът2 замахна и я запрати зад себе си над пейките. Форд проследи траекторията и моментално се отдръпна. Той я погледна пак как лети и очите му премигаха.

— Това не е моята хавлия — обади се Артър, който ровичкаше в торбата си от заешка кожа.

— Шшт! — каза му Форд. Той присви очи концентрирайки се.

— Аз имах голгафринчанска хавлия за джогинг — продължаваше Артър, — беше синя с жълти звездички. Тази не е същата.

— Шшт! — каза Форд отново. Закри едното си око и погледна с другото.

— Тази е розова — не млъкваше Артър, — нали не е твоята?

— Бих искал да млъкнеш с твоята хавлия — каза Форд.

— Не е моята — настояваше Артър, — нали точно това искам да ти…

— И то искам да млъкнеш — изръмжа Форд — веднага.

— Добре, де — Артър започна да натъпква хавлията обратно в примитивно ушитата торба от заешка кожа. — Разбирам, че в космически мащаб вероятно е без значение, но е идиотско, там е работата. Внезапно розова хавлия вместо синя с жълти звездички.

Форд започна да се държи доста странно, или по-точно не странно, а по начин, който беше странно различен от другите странни начини, по които се държеше най-често. Той правеше следното. Без да обръща внимание на удивените погледи, които предизвикваше у съседите си в тълпата около игрището, той размахваше ръце с остри движения пред лицето си, приклякваше зад някои хора, изскачаше зад други, после заставаше мирно и дълго мигаше. След известно време започна бавно да се прокрадва напред съсредоточено и с озадачен вид, като леопард, който се чуди, дали току-що не е видял на половин миля пред себе си в горещата и прашна равнина полупразна консерва от котешка храна.

— Нито пък тази торба е моята — внезапно изтърси Артър.

Магията на Форд за съсредоточаване се развали. Той се обърна гневно към Артър.

— Не говорех за хавлията си — обясни Артър. — Вече изяснихме, че не е моята. Обаче и торбата, в която пъхах хавлията, която не е моя, също не е моя, въпреки че изключително много си приличат. Лично аз мисля, че това е извънредно странно, особено като се има предвид, че торбата съм я правил собственоръчно в праисторическата епоха на Земята. Също така тези камъни не са мои — добави той, вадейки няколко плоски сиви камъка от торбата. — Аз събирах интересни камъни, а тези определено са много тъпи.

Въодушевен рев премина през тълпата и заглуши онова, което Форд каза в отговор на новината. Топката за крикет, предизвикала тази реакция, падна от небето и ловко се мушна в мистериозната торба от заешка кожа на Артър.

— Бих казал, че това също беше твърде любопитно събитие — каза Артър и бързо затвори торбата, като се престори, че търси топката на земята.

— Не мисля, че е тук — обърна се той към малките момченца, които моментално го наобиколиха, за да се присъединят в търсенето, — Вероятно се е изтърколила нанякъде. Май натам. — Той, посочи неясно в посоката, в която му се щеше да ги отпрати. Едно от момчетата го погледна с насмешка.

— Добре ли си? — попита момчето.

— Не — отговори Артър.

— Тогава защо имаш кокал в брадата си? — попита момчето.

— Тренирам го да свиква да му харесва, където и да го сложа. — Артър се почувства горд от себе си, че каза това. Според него, то трябваше да има забавляващо и стимулиращо действие върху младите умове.

— Аа — каза малкото момче и килна глава на една страна, за да си помисли. — Как се казваш?

— Дент — отвърна Артър, — Артър Дент.

— Ти си смотаняк, Дент — каза момчето, — абсолютен гъзг. — То се загледа в нещо друго зад Артър, за да покаже, че не бързаше особено много да избяга и се отдалечи, почесвайки носа си. Изведнъж Артър си спомни, че Земята отново ще бъде разрушена след два дена и само този път не му призля при тази мисъл.

Играта продължи с нова топка, слънцето продължи да грее, а Форд продължи да подскача нагоре-надолу, като тръскаше глава и мигаше.

— Май нещо си намислил, а? — попита Артър.

— Мисля — каза Форд с такъв тон, който Артър познаваше и знаеше, че предвещава нещо абсолютно непонятно, — че там има НДП.

Той посочи. Любопитно беше, че посоката, в която сочеше, не беше тази, в която гледаше. Артър погледна в едната посока, към пейките, и после в другата, към терена за игра. Кимна и сви рамене. Пак сви рамене.

— Има какво?

— Има НДП.

— Има Н…?

— …ДП.

— И какво е това?

— Нечий Друг Проблем — обясни Форд.

— Аа, добре — каза Артър и си отдъхна. Нямаше никаква представа за какво беше всичко това, но поне изглеждаше, че бе свършило. Не беше.

— Ей там — каза Форд, сочейки отново пейките и гледайки към игрището.

— Къде? — попита Артър.

— Там! — извика Форд.

— Виждам — каза Артър, който не разбираше нищо.

— Наистина ли? — попита Форд.

— Какво? — отвърна Артър.

— Можеш ли да видиш — попита Форд търпеливо — НДП-то?

— Мислех, че каза, че това е нечий друг проблем.

— Така е.

Артър кимна бавно, боязливо и с невероятно глупашки вид.

— И те питам — продължи Форд, — дали го виждаш.

— Ти ли?

— Да.

— Как — попита Артър — изглежда то?

— Абе, откъде да знам, глупако? — изкрещя Форд. — Ако можеш да го видиш, кажи ми.

Артър усети тъпа, пулсираща болка в слепоочията си, която беше резултат от дългия му разговор с Форд. Мозъкът му се спотаи като изплашено кученце в колибката си. Форд го хвана за ръката.

— НДП — обясни той — е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или мозъкът не ни позволява да видим, защото е нечий друг проблем. Това означава НДП. Нечий Друг Проблем. Мозъкът просто го пренебрегва, то е като бяло петно. Ако го погледнеш направо, няма да го видиш, освен ако не знаеш точно какво представлява. Единственият ти шанс е да го изненадаш иззад ъгъла на окото си.

— Аа — каза Артър, — значи затова…

— Да — прекъсна го Форд, който знаеше какво иска да каже Артър.

— … подскачаше нагоре…

— Да.

— … надолу и мигаше…

— Да.

— … и…

— Мисля, че си разбрал.

— Виждам го — каза Артър, — космически кораб е.

За момент реакцията, която предизвика това откровение, го зашемети. От тълпата изригна рев, отвсякъде тичаха хора, крещяха, пищяха, бутаха се един друг в суматохата. Той отстъпи изумено и изплашено се огледа. После се огледа пак още по-изумено.

— Вълнуващо, нали? — каза един призрак. Призракът се поклащаше пред очите на Артър, макар в действителност по-вероятно да беше, че очите на Артър се поклащаха пред привидението. Устата му също така се поклащаше.

— К…к…к…к — каза устата му.

— Мисля, че вашият отбор току-що спечели — каза призракът.

— К…к…к…к — повтори Артър, отбелязвайки всяко поклащане с потупване по гърба на Форд Префект. Форд се беше вторачил, треперейки в суматохата.

— Ти си англичанин, нали? — попита призракът.

— К…к…к…к… да — отвърна Артър.

— Е, вашият отбор, както казах, току-що спечели срещата. Това означава, че те си запазват Пепелта. Трябва да си много доволен. Да си призная, доста си падам по крикета, въпреки, че не бих искал никой извън тази планета да ме чуе, че го казвам. О, драги, наистина.

Призракът грейна в пакостлива усмивка, поне така можеше да си помисли човек. Всъщност, беше трудно да се прецени, защото слънцето, което се намираше точно зад него, създаваше ослепителен ореол около главата му и осветяваше сребристата му коса и брада по един внушителен, драматичен и трудно съвместим с пакостливи усмивки начин.

— Все пак — каза той — всичко ще свърши след няколко дена, нали? Въпреки, че както ти казах, когато се видяхме за последен път, аз много съжалявах за това. Все пак, каквото ще е станало, ще е станало.

Артър се опита да проговори, но остави неравната борба. Той потупа отново Форд.

— Помислих, че се е случило нещо ужасно — каза Форд, — а то просто играта е свършила. Трябва да се измъкнем. О, здравей Слартибартфаст, какво правиш тук?

— О, моткам се, моткам се — отвърна мрачно старецът.

— Твоят кораб ли е това? Можеш ли да ни откараш до някъде?

— Търпение, търпение — призова старецът.

— Добре, де — каза Форд. — Просто тая планета ще я разрушат съвсем скоро.

— Знам това — каза Слартибартфаст.

— Ами, е, просто исках да изясня тази работа — довърши Форд.

— Работата е ясна.

— Ами, ако смяташ, че наистина искаш да висиш на едно игрище за крикет в този момент…

— Смятам.

— Е, корабът си е твой.

— Мой е.

— Предполагам — Форд рязко се обърна.

— Здравей, Слартибартфаст — каза Артър най-накрая.

— Здравей, Землянино — отвърна Слартибартфаст.

— В края на краищата — обади се Форд — веднъж се мре.

Старецът не му обърна внимание. Той се взираше проницателно в игрището. Очите му изразяваха неща, които нямаха видима връзка с това, което ставаше там. Това, което ставаше, беше, че тълпата се събираше в широк кръг около центъра на игрището. Какво виждаше Слартибартфаст си знаеше само той.

Форд си тананикаше нещо. Беше само една нота, повтаряна на интервали. Надяваше се, че някой ще го попита какво си тананика, но никой не го направи. Ако някой го беше попитал, щеше да отговори, че си тананика непрекъснато първия ред на една песен на Ноел Кауърд — „Луд по Момчето“. Тогава щяха да му възразят, че пее само една нота, на което той щеше да отговори, че поради обясними причини пропуска „по момчето“. Беше недоволен, че никой не го питаше.

— Само че — избухна той най-накрая, — ако не тръгнем скоро, пак ще ни хванат по търлъци. А няма нещо, което да ме подтиска повече от гледката на разрушавана планета. Освен може би да съм на нея, когато я разрушават. Или — добави той полугласно — да вися на мачовете по крикет.

— Търпение — каза отново Слартибартфаст. — Задават се големи работи.

— Това каза последния път, когато се видяхме — припомни Артър.

— Така беше — отвърна Слартибартфаст.

— Да, наистина — съгласи се Артър.

Изглежда, обаче, се задаваше само някаква церемония. Тя се подготвяше главно за телевизията, така че от мястото, където бяха застанали, успяваха да разберат само това, което се чуваше от едно радио наблизо. Форд беше агресивно незаинтересуван.

Той се разяри, когато чу да обясняват, че Пепелта ще бъде връчена на капитана на английския отбор; побесня, когато казаха, че това е, защото я печелят за n-ти пореден път; решително изджавка, когато обясниха, че Пепелта представлява остатъците от един кол за крикет и по-нататък, когато го помолиха да преглътне и факта, че въпросният кол е бил изгорен в Мелбърн, Австралия през 1882 година, за да се ознаменува „смъртта на английския крикет“, той се обърна към Слартибартфаст, пое дълбоко въздух, но не успя да каже нищо, защото старецът не беше там. Той крачеше към игрището с някакъв ужасен замисъл в походката, а косата, брадата и одеждите му се развяваха зад него. Изглеждаше, както би изглеждал Мойсей, ако Синай беше добре окосена ливада, а не, както обикновено бива представен, една страховито димяща планина.

— Каза да го чакаме при кораба му — обади се Артър.

— В името на зарканите фардуорки, какво прави тоя дъртак? — избухна Форд.

— Ще ни чака при кораба си след две минути — каза Артър с потрепване, изразяващо пълна абдикация на мисълта. Те се отправиха към кораба. Странни звуци долитаха до ушите им. Опитаха се да не им обръщат внимание, но не можеха да не чуят, как Слартибартфаст раздразнено настояваше сребърната урна с Пепелта да бъде връчена на него, тъй като, обясняваше той, тя била „жизнено важна за миналото, настоящето и бъдещето на Галактиката“. Това предизвикваше диво веселие в тълпата. Артър и Форд решиха да не обръщат внимание.

Последвалите събития, обаче, не можеха да бъдат пренебрегнати. Стоманенобял космически кораб се самозароди, сякаш от нищото, издавайки звук, като че ли стотици хиляди хора бяха казали „уоп“. Той се появи във въздуха точно над игрището за крикет и увисна там, безкрайно заплашителен и тихо боботеше.

Известно време не правеше нищо, като че ли очакваше всеки да продължи да си гледа работата и да го остави да си виси там.

После направи нещо твърде необичайно. Или по-скоро се отвори и пусна нещо твърде необичайно да излезе от него — единадесет на брой твърде необичайни неща.

Това бяха роботи, бели роботи.

Най-необичайното в тях беше, че се оказаха подходящо облечени за случая. Не само че бяха в бяло, но се оказа че имаха и бухалки за крикет. И не само това, ами се оказа, че носеха и топки за крикет. И не само това, ами се оказа, че са си сложили бели наколенки на долната част на краката. Наколенките бяха необичайни, защото се оказа, че вътре има реактивни двигатели, позволяващи на тези странно цивилизовани роботи да се спуснат от висящия си кораб и да започнат да убиват хора, защото това правеха те.

— Ей — каза Артър, — май нещо става.

— Бягай към кораба — изкрещя Форд. — Не искам да знам, просто бягай към кораба. — Той побягна. — Не искам да знам, не искам да знам, не искам да чувам — пискаше той докато тичаше — това не е моята планета, не съм си избирал да съм тук, не искам да се набърквам, само ме пуснете да се махна и да отида на купон с хора, с които мога да общувам!

Пушек и дим се надигнаха от игрището.

— Е, изглежда днес свръхестествен отряд се е появил тук със значително подкрепление — щастливо гъргореше радиото на себе си.

— Имам нужда — крещеше Форд, като поясняваше предишните си забележки — от силно питие и отряд благородници с пики. — Той продължаваше да бяга. Спря само за миг, колкото да сграбчи Артър за ръката и да го повлече след себе си. Артър бе заел обичайната си кризисна поза, а именно, да стои с широко отворена уста, която безпрепятствено го подмокряше.

— Те играят крикет — мърмореше Артър, тътрейки се след Форд. — Кълна се, те играят крикет. Не знам защо го правят, но го правят. Не само убиват хората, ами и ги качват горе — извика той. — Форд, качват ги горе!

Би било трудно човек да не повярва на това, без да знае доста повече от Историята на Галактиката в сравнение с малкото, което Артър бе успял да понаучи досега по време на пътешествията си. Призрачните, свирепи фигури, които се движеха в димната завеса, сякаш изпълняваха серия от причудливи подобия на удари с бухалка. Разликата се състоеше в това, че всяка топка, която удряха с бухалките си, експлодираше там, където се приземяваше. Първият такъв удар разсея първоначалното подозрение на Артър, че цялата тази работа е рекламен трик на австралийските производители на маргарин.

И тогава, също толкова внезапно, колкото и започна, всичко свърши. Единадесетте бели робота се издигнаха над стелещия се облак в стегната редица и с няколко финални огнени проблясквания изчезнаха в недрата на висящия си кораб. Издавайки звук, като че ли стотици хиляди хора бяха казали „фууп“, корабът бързо изчезна в разредения въздух, откъдето се беше изуопкал.

За миг се възцари оглушителна тишина и от стелещия се пушек изникна бледата фигура на Слартибартфаст. Той приличаше още повече на Мойсей, защото въпреки че планината все така отсъстваше, сега беше налице поне пламтяща и пушеща добре подкастрена ливада, през която той крачеше.

Той отчаяно се оглеждаше, докато не видя забързаните фигури на Артър Дент и Форд Префект да си пробиват път през уплашената тълпа, чието занимание в момента беше да бяга панически в обратна посока. Ясно беше, че тълпата се чудеше, що за необикновен ден излезе този, без да знае самата тя откъде да излезе, ако това въобще беше възможно.

Слартибартфаст настойчиво жестикулираше и викаше към Форд и Артър, докато тримата бавно приближаваха кораба, всеки под различен ъгъл. Корабът все още беше паркиран зад пейките и очевидно все още не беше забелязан от тълпата, бягаща панически покрай него, която и без друго си имаше достатъчно грижи, за да се занимава и с него.

— Те взеха фалш марш палш! — крещеше Слартибартфаст с тънък треперещ глас.

— Какво вика тоя? — задъхано попита Форд, докато си проправяше път с лакти.

Артър поклати глава.

— „Те взеха“ нещо си — отвърна той.

— Те взеха фалш марш палш! — извика отново Слартибартфаст.

Артър и Форд поклатиха глави един към друг.

— Изглежда нещо спешно — каза Артър. Той спря и извика.

— Какво?

— Те взеха фалш марш пепел! — изкрещя Слартибартфаст, все още махайки към тях.

— Той казва — каза Артър — че те са взели Пепелта. Това е, което мисля че казва. — Те продължиха да бягат.

— Пе…? — попита Форд.

— Пепелта — стегнато каза Артър. — Изгорелите останки от един кол за крикет. Това е трофей. Очевидно — той се задъхваше — това е, за което са дошли и са го взели. — Той тръсна глава съвсем леко, като че ли правеше опит да намести мозъка си малко по-ниско в черепа.

— Странно нещо иска да ни каже — изстреля Форд.

— Странно нещо да вземат.

— Странен кораб.

Те бяха стигнали до него. Другото най-странно нещо в кораба беше НДП полето в действие. Сега те ясно можаха да видят кораба такъв, какъвто беше, просто защото знаеха, че той е там. Беше съвсем очевидно, обаче, че никой друг не можеше да го види. Не защото беше невидим в действителност или нещо друго хиперневъзможно от този род. Технологията на превръщането на каквото и да било в невидим обект е толкова безкрайно сложна, че деветстотин деветдесет и девет хиляди милиона, деветстотин деветдесет и девет милиона, деветстотин деветдесет и девет хиляди, деветстотин деветдесет и девет трилиона пъти по-лесно и по-ефективно е просто обектът да се разкара и да се мине и без него. Ултрамодерният наукомагьосник Ефрафакс от Уъг заложил веднъж живота си, че за една година ще направи мегапланината Маграмал абсолютно невидима.

След като си играл по-голямата част от годината с огромни Лукс-О-Помпи и Рефракто-Занулители и Спектро-Байпас-О-Матици, накрая, с девет часа на разположение, разбрал, че няма да успее.

И така, той и негови приятели, и приятели на приятелите, и приятели на приятелите на приятелите, и приятели на приятелите на приятелите на приятелите, и някои по-малко добри техни приятели, които случайно притежавали голяма космическа товарителна компания, изкарали, по всеобщо признание днес, най-тежката нощна бригада в историята. В резултат, естествено, на следващия ден Маграмал не била вече видима. Ефрафакс изгубил баса — а следователно и живота си — само защото някакъв педантичен служител на правосъдието забелязал: (а) че когато се поразходил из мястото, където трябвало да бъде Маграмал, в нищо не се спънал или ударил носа си, и (б) една подозрително изглеждаща луна в повече.

НДП полето е много по-просто и по-ефективно, още повече, че може да изкара над сто години само на една батерийка за фенерче. Това е така, защото се разчита на естественото предразположение на хората да не виждат нищо, което не искат да видят, не очакват или не могат да обяснят. Ако Ефрафакс беше боядисал планината в розово и беше издигнал едно евтино и просто НДП поле върху нея, то хората щяха да минават покрай, около и дори върху нея и никога да не забележат, че тя е там.

Точно това ставаше и с кораба на Слартибартфаст. Той не беше розов, но ако би бил, това щеше да е най-малкият му видим недостатък и хората нямаше да го забелязват, както всичко останало.

Най-необичайното нещо в кораба беше, че той изглеждаше само отчасти като космически кораб с ракетните си двигатели, стабилизаторите, спасителните люкове и така нататък. Доста по-голяма беше приликата му с издължено малко италианско бистро.

Форд и Артър изгледаха кораба с недоумение и накърнени чувства.

— Да, знам — каза Слартибартфаст, който в това време бързаше запъхтян и развълнуван към тях — но има причина. Хайде, трябва да тръгваме. Древният кошмар отново настъпи. Съдбата ни пресрещна. Трябва веднага да се махаме.

— Предполагам, на някое слънчево място — каза Форд. Форд и Артър последваха Слартибартфаст в кораба.

Това, което видяха вътре толкова ги потресе, че изобщо забравиха за последвалите навън събития.

Още един космически кораб, още един, сребрист и гладък, се спусна от небето върху игрището тихо и безшумно, разгъвайки дългите си крака плавно в технологична балетна стъпка.

Той се приземи леко. Показа се къса стълба. Появи се висока сиво-зелена фигура и бодро се отправи към малката купчина хора, събрани в центъра на игрището, грижещи се за ранените в неотдавнашната странна касапница. Фигурата леко разбутваше хората настрани със скрита авторитетност. Най-накрая стигна до един човек, който лежеше в отчайващо голяма локва кръв, очевидно вече отвъд възможностите на която и да било земна медицина да бъде спасен, тежко дишащ, кашлящ със сетни сили. Фигурата коленичи тихо край него.

— Артър Филип Деодат? — попита Фигурата. Човекът едва кимна с ужасен поглед.

— Ти си един скапан тъп никаквец — прошепна съществото. — Мисля, че трябва да го знаеш преди да си идеш.