Животът, Вселената и всичко останало

Глава XXXII

— Хактар! — извика Трилиън. — Какво си намислил? Обкръжаващата я тъмнина мълчеше. Трилиън чакаше нервно. Беше сигурна, че не бърка. Взря се в мрака, от където очакваше да чуе някакъв отговор. Но там цареше само студена тишина.

— Хактар? — извика тя отново. — Искам да се запознаеш с моя приятел Артър Дент. Мислех да се чупя с един бог на Гръмотевиците, но Артър не ме остави да го направя, за което съм му много задължена. Той ме накара да разбера истинските си чувства. За съжаление Зейфод е прекалено уплашен, така че вместо него доведох Артър. Не знам защо ти казвам всичко това.

— Ей? — извика пак тя. — Хактар?

И тогава той се появи.

Беше тънък и немощен, като глас, носен по вятъра отнякъде много далече, получут, един сън или спомен за глас.

— Защо вие двамата не излезете — каза гласът. — Обещавам, че ще бъдете в пълна безопасност.

Те се спогледаха и пристъпиха напред, невероятно, върху светлинния сноп, който струеше от отворения люк на „Златно Сърце“ през призрачния зърнест мрак на Облака Прах.

Артър се опита да хване Трилиън за ръката, за да й придаде сили и увереност, но тя не му даде. Тогава се хвана здраво за сака от самолета с кутията гръцки зехтин, хавлията му, смачканите пощенски картички от Санторини и разните други дреболии. Така придаде сили и увереност на самия себе си.

Те стояха върху и в нищото.

Мрачното прашно нищо. Всяко зрънце прах от разпратения компютър искреше смътно, когато бавно се преобръщаше и въртеше, като отразяваше слънчевата светлина в тъмнината. Всяка частичка от компютъра, всяка една прашинка, носеше в себе си характеристикте на цялото.

Превръщайки компютъра в прах, Силастичните Оръжидемони от Стритеракс просто го бяха осакатили, но не и унищожили. Слабо и нереално поле поддържаше леки връзки между частичките.

Артър и Трилиън стояха, или по-скоро се носеха, всред тази чудновата същност. Те нямаха какво да дишат, но за момента това беше без значение. Хактар удържа на обещанието си. Те бяха в безопасност. За момента.

— Нямам какво да ви предложа в знак на гостоприемство — каза Хактар немощно, — освен играта на светлината. Възможно е, все пак, да се чувстваш удобно с играта на светлината, ако това е всичко, с което разполагаш.

Гласът му отмря и в тъмния прахоляк изплуваха формите на един дълъг кадифен честърфийлдски диван.

Артър трудно понесе факта, че това беше същият онзи диван, който му се беше явил в праисторическата епоха на Земята. Искаше да изкрещи и да избухне от ярост, че Вселената продължаваше да му играе тези безумно откачени номера.

Той остави това чувство да утихне и седна на дивана — внимателно. Трилиън седна също.

Беше истински.

Ако не беше истински, то поне ги накара да се отпуснат, и тъй като се предполага, че диваните трябва да вършат точно това, опитът показваше, че е истински.

Гласът от слънчевия вятър отново полъхна към тях.

— Надявам се да ви е удобно — каза той.

Те кимнаха.

— И искам да ви поздравя за безукорните ви заключения.

Артър побърза да изтъкне, че самият той не беше правил кой знае какви заключения, и че те са били на Трилиън. Тя просто го е взела със себе си, защото той се интересувал от живота, Вселената и всичко останало.

— Това е нещо, от което се интересувам и самият аз — въздъхна Хактар.

— Ами — каза Артър, — трябва някой път да си поприказваме. На чаша чай.

Бавно пред него се материализира дървена масичка, върху която имаше сребърен чайник, каничка за мляко от китайски порцелан, захарница от китайски порцелан и две чашки с чинийки от китайски порцелан.

Артър се пресегна, но те бяха само игра на светлината.

Той се облегна пак на дивана, който беше илюзия, която тялото му беше готово да приеме за удобна.

— Защо — каза Трилиън — смяташ, че трябва да унищожиш Вселената?

Беше й малко трудно да говори на празното пространство, без да има нещо върху което да фокусира. Очевидно Хактар забеляза това. Той се захили призрачно.

— Ако ще водим такъв разговор — каза той, — ще ни трябва и подходяща обстановка.

Сега пред тях се материализира нещо съвсем ново. Беше смътният замъглен образ на канапе — психиатърско канапе. Кожата, с която беше облечено, беше бляскава и великолепна, но това пак беше само игра на светлината.

Наоколо, придавайки завършен вид на обстановката, изплува мъглявата идея за облицовани с дърво стени. И тогава върху канапето се появи образът на самия Хактар. Беше образ, от който окото ти можеше да се уплаши.

Канапето беше с нормални размери за психиатърско канапе — с дължина пет или шест фута.

Компютърът беше с нормални размери за един черен, роден в Космоса сателитен компютър — със сечение около хиляда мили.

Именно илюзията, че едното седеше върху другото караше окото ти да се уплаши.

— Добре — твърдо каза Трилиън. Тя стана от канапето. Усещаше, че я карат да се чувства прекалено удобно и да приема прекалено много илюзии.

— Много добре — каза тя. — Можеш ли да конструираш и реални неща? Имам предвид твърди предмети?

Последва пауза преди да й отговорят, като че ли разпрашеният мозък на Хактар събираше мислите си от милионите и милиони мили, на които се бяха разпилели.

— А — въздъхна той. — Мислиш за космическия кораб.

Покрай и през тях минаваха мисли, подобно на вълните през ефира.

— Да — обяви той, — мога.

— Но ще ми коства огромно усилие и време. Това, което мога да направя в моето частичково състояние, нали разбирате, е да поощрявам и да внушавам. Поощрявам и внушавам. И да внуша…

Образът на Хактар сякаш се разплува и затрептя, като че ли му беше трудно да се поддържа.

Той събра нови сили.

— Мога да поощря и да внуша на малките парченца пространствени обломки, на някой незначителен метеор, на няколко молекули тук, на малко водородни атоми там да се придвижват заедно. Аз ги поощрявам да са заедно. Мога да ги накарам да придобият форма, но за това са необходими цели епохи.

— И така, ти ли направи — попита Трилиън отново — модела на катастрофиралия космически кораб?

— Ъъ, да… — измърмори Хактар. — Направих няколко неща. Мога да ги движа наоколо. Направих космическия кораб. Стори ми се най-добре да го направя.

Нещо накара Артър да грабне сака си от мястото, където го беше оставил върху дивана и да го стисне здраво.

Мъглата от разклатения древен мозък на Хактар се завихри около тях, сякаш мъчена от кошмари.

— Аз се разкаях, разбирате ли — мърмореше той скръбно. — Разкаях се за саботажа на собствения си проект, направен за Силастичните Оръжидемони. Не ми влизаше в работата да вземам такова решение. Бях създаден да изпълня една задача, а се провалих. Това отрови цялото ми съществувание.

Хактар въздъхна и те зачакаха мълчаливо да продължи.

— Вие бяхте прави — каза той най-накрая. — Съвсем умишлено отгледах планетата Криккит, с надеждата обитателите й да стигнат до същата умствена нагласа, както Силастичните Оръжидемони, и да ме помолят да им проектирам бомбата, която така и не направих първия път. Аз обгърнах планетата и я залюшках. И така можех да ги обработвам, те бяха под мое влияние и се научиха маниакално да мразят. Трябваше да ги накарам да живеят в небето. На земята влиянието ми е по-слабо.

— Без мен, разбира се, когато бяха заключени в опаковката от Удъл-Време, те се объркаха и не можаха да се оправят.

— Е добре, е добре — добави той, — исках само да си изпълня задачата.

Съвсем постепенно, много, много бавно, изображенията в Облака започнаха да бледнеят и да губят форма.

После, внезапно, избледняването спря.

— Имаше, разбира се, и елемент на отмъщение — каза Хактар с остра нотка в гласа си, което бе ново.

— Не забравяйте — продължи той, — че бях разпрашен и оставен в осакатено, полубезсилно състояние в продължение на милиарди години. Много бих искал да погубя цялата Вселена. Вие бихте се чувствали по същия начин, повярвайте ми.

Той направи още една пауза, вихрите му се носеха през Праха.

— Но на първо място — каза той с предишния си печален глас — се опитвах да изпълня задачата си. Е добре.

Трилиън каза:

— Това ли те тревожи, че си се провалил?

— Провалил ли съм се? — прошепна Хактар. Образът на компютъра върху психиатърското канапе започна пак бавно да избледнява.

— Е добре, е добре — напевно продължаваше заглъхващият му глас. — Сега вече не ми пука от никакъв провал.

— Нали знаеш какво трябва да направим сега? — попита Трилиън със студен и делови тон.

— Да — каза Хактар — ще ме диспергирате. Ще унищожите съзнанието ми. Моля, заповядайте — след всички тези епохи, копнея единствено за забрава. Ако досега не съм изпълнил задачата си, то сега вече е твърде късно. Благодаря ви и лека нощ.

Диванът изчезна.

Масичката за чай изчезна.

Канапето и компютърът изчезнаха. Стените ги нямаше. Артър и Трилиън се отправиха обратно към „Златно Сърце“.

— Е, изглежда — каза Артър — това е то.

Пламъците затанцуваха още по-високо пред него и после изведнъж утихнаха. Показаха се няколко последни езичета, но после и те изчезнаха, оставяйки купчинка Пепел там, където малко преди това се намираше Дървената Колона на Природата и Духовността.

Той я събра от поличката за Гама Барбекю, сложи я в книжен плик и се запъти към моста.

— Мисля, че трябва да я върнем — каза той. — Чувствам го много силно.

Вече беше поспорил със Слартибартфаст по този въпрос, докато накрая старецът се разсърди и си тръгна. Беше се върнал на собствения си кораб Бистроматика, вдигна неистов скандал на келнера и изчезна по посока на изцяло собствената си представа за пространството.

Спорът избухна, защото идеята на Артър да върне Пепелта в Лордс Крикет Граунд в същия момент, когато първоначално я бяха задигнали, означаваше пътуване във времето за един-два дена, а точно на такива безпричинни и безотговорни моткания Кампанията за Реално Време се мъчеше да сложи край.

— Да — беше казал Артър, — разправяй ги тия на баба ми — и не желаеше да слуша повече аргументи против идеята си.

— Мисля — каза той отново и спря. Причината да започне пак да го казва, беше че първия път никой не го беше слушал, а причината да спре беше, че съвсем очевидно никой не се готвеше да го слуша и този път.

Форд, Зейфод и Трилиън наблюдаваха визиекрана съсредоточено. Хактар се диспергираше под налягането на вибрационното поле, което „Златно Сърце“ помпаше в него.

— Какво каза той? — попита Форд.

— Мисля, че чух да казва — каза Трилиън с озадачен глас — „Каквото станало, станало Аз изпълних задачата си“.

— Мисля, че трябва да върнем това нещо обратно — каза Артър, повдигайки плика с Пепелта. — Чувствам го много силно.