Животът, Вселената и всичко останало

Глава XXVIII

Междувременно, на няколко милиона мили по-далече, отколкото умът може безпрепятствено да побере, Зейфод Бийбълброкс отново помпаше настроението си.

Той беше поправил кораба си — тоест беше наблюдавал с нестихващ интерес как сервизният робот го поправя вместо него. Сега корабът пак беше един от най-мощните и необикновени кораби, съществували някога. Зейфод можеше да отиде където си иска и да прави каквото си поиска. Той се зачопли в една книга, после я захвърли. Беше същата, която беше чел и преди това.

Отиде до сектора за комуникации и включи канала за спешни случаи на всички честоти.

— Някой да иска да си пийне? — каза той.

— Т’ва по спешност ли е, приятел? — изпука един глас, идващ от разстояние половината път през Галактиката.

— Имаш ли шейкър? — попита Зейфод.

— Що не се качиш на някоя комета.

— О’кей, о’кей — каза Зейфод и изключи канала.

Въздъхна и седна. Стана пак и отиде до екрана на компютъра. Натисна няколко копчета. По екрана започнаха да се гонят малки кръгчета.

— Пуф! — каза Зейфод. — Паааааа! Пум пум пум!

— Здрасти, ти там — досетливо се обади компютърът след минута такива изпълнения. — Печелиш три точки. Последният най-добър резултат е седем милиона петстотин деветдесет и седем хиляди двеста…

— О’кей, о’кей — каза Зейфод и изключи екрана.

Отново седна. Поигра си с един молив. Това също започна полека да губи чара си.

— О’кей, о’кей — каза той и въведе в компютъра своя и предишния най-добър резултат.

Корабът му превърна Вселената в размазано петно.

— Кажете ни — каза слабият бледолик Криккитчанин, който пристъпи напред от редиците на останалите и застана несигурно в осветения кръг, като държеше пушката си, все едно че някой му я беше харизал, докато отскочи до едно място и се върне след минута — знаете ли нещо за Баланса в Природата?

Отговор от пленниците не последва, поне не и нещо по-членоразделно от няколкото смутени млясвания и изгрухтявания. Светлината от фенерите продължаваше да играе върху тях. Високо в небето продължаваше мрачната дейност в Зоните на Роботите.

— То е просто — продължи със затруднение Криккитчанинът — нещо, за което сме чували, вероятно нищо съществено. Е, предполагам, че в такъв случай по-добре да ви убием.

Той погледна надолу към пушката си, като че ли се мъчеше да намери кой чарк да натисне.

— Разбира се — каза той, поглеждайки пак нагоре — освен ако не искате да си поговорим за нещо?

Телата на Слартибартфаст, Форд и Артър бяха обхванати бавно от нямо учудване. Скоро то щеше да стигне до мозъка им, който в момента беше зает главно с това, да движи ченетата им нагоре-надолу. Трилиън клатеше глава, като че ли се опитваше да довърши пиленето, мърдайки кутията вместо пилата.

— Разбирате ли, ние сме обезпокоени — каза друг мъж от тълпата — от този план за всемирно унищожение.

— Да — добави друг — и за баланса в природата. Просто ни се струва, че ако всичко останало във Вселената се унищожи, това някак си ще наруши баланса в природата. Ние държим много на екологията, разбирате ли. — Гласът му замря нещастно.

— И спорта — добави друг, на висок глас. Това предизвика одобрителни възгласи сред останалите.

— Да — съгласи се първият — и спорта — Той погледна неловко към другарите си и се зачеса отривисто по бузата. Изглежда се бореше с някакво дълбоко вътрешно смущение, като че ли това, което искаше да каже, и това, което си мислеше, бяха абсолютно различни неща, между които нямаше никаква връзка.

— Вижте — измърмори той — някои от нас — той се огледа пак за потвърждение. Другите издаваха окуражителни звуци. — Някои от нас — продължи той — държат много да имат спортни връзки с останалата част от Галактиката и въпреки, че аз разбирам аргументите им спортът да се държи настрана от политиката, мисля, че ако искаме да имаме спортни връзки с останалата част от Галактиката, което ние искаме, то тогава вероятно грешим, като я унищожаваме. И действително останалата част от Вселената — гласът му отново стихна — която, както се оказа сега е идеята за…

— Хъ — каза Слартибартфаст. — Хъ…

— Уъъъъ? — попита Артър.

— Др — каза Форд Префект.

— О’кей — каза Трилиън. — Нека поговорим за това. — тя пристъпи напред и взе бедния объркан Криккитчанин под ръка. Той изглеждаше на около двадесет и пет, което означаваше, поради странното объркване във времето, настъпило в тази област, че трябва да е бил само на двадесет, когато Криккитските войни свършили преди десет трилиона години.

Преди да заговори, Трилиън го поведе на кратка разходка под светлината на фенерчетата. Той колебливо се запрепъва зад нея. Заобикалящите ги прожектори на фенерите сега леко се снишиха, сякаш покорени от това странно тихо момиче — единственият човек в цялата мрачна и объркана Вселена, който изглежда знаеше какво прави.

Тя се обърна и погледна момчето, като го хвана леко за двете му ръце. Той беше въплъщение на самото смутено страдание.

— Разкажи ми — каза тя.

В първия момент той не каза нищо, погледът му се стрелкаше от едното й око към другото.

— Ние — поде той — ние трябва да сме сами струва ми се. — Вирна лицето си, после оброни глава напред, тръскайки я като някой, който се опитва да изтръска монета от касичката си. После погледна пак нагоре. — Сега имаме тази бомба, разбираш ли — каза той, — тя е съвсем малка.

— Знам — каза тя.

Той опули очи, като че ли Трилиън беше казала нещо много необичайно.

— Честно — каза той — тя е съвсем, съвсем малка.

— Знам — каза пак тя.

— Но казват — гласът му се провлачи, — че може да разруши всичко живо. И ние май ще трябва да направим това, разбираш ли. Ще ни направи ли самотни? Не знам. Изглежда, обаче, това е нашата роля — каза той и оброни глава отново.

— Каквото и да означава то — додаде кух глас от тълпата.

Трилиън бавно прегърна бедния объркан Криккитянски младеж и погали треперещата му глава, която беше отпусната върху рамото й.

— Всичко е наред — тихо каза тя, но все пак достатъчно ясно за да чуят всички останали от потъналата в сянка тълпа, — няма нужда да го правите.

Тя го полюля.

— Няма нужда да го правите — каза пак.

Пусна го да върви и се изправи.

— Искам да ми направите една услуга — Трилиън неочаквано се засмя.

— Искам — каза тя и се засмя отново. Сложи ръка на устата си и после довърши със сериозно лице — Искам да ме заведете при вашия предводител — и посочи към Бойните Зони в небето. Неизвестно как, тя изглежда знаеше, че той трябва да се намира там.

Смехът й сякаш разреди нещо в атмосферата. Някъде иззад тълпата един глас подхвана мелодия, която, ако беше съчинена от Пол Маккартни, би му позволила да купи целия свят.