Животът, Вселената и всичко останало

Глава XXV

Още докато Космическият Кораб Бистромат трептеше като обективна реалност на върха на една малка скала на широкия миля астероид, който обикаля самотно и вечно в орбита около пакетираната звездна система на Криккит, неговият екипаж си даде сметка, че са пристигнали навреме, само за да станат свидетели на едно непоправимо историческо събитие.

Те не знаеха, че събитията всъщност ще са две.

Стояха студени, самотни и безпомощни на края на скалата и наблюдаваха трескавата дейност долу. Само на около стотина ярда по-надолу пред тях светлинни копия описваха зловещи арки сред пустотата.

Те се вторачиха в ослепителното събитие.

Продължението на корабното поле им позволяваше да стоят там, благодарение на предразположението на разума към подвеждащи номера — проблемът с изпадането от малката маса на астероида или с невъзможността да се диша, ставаше просто Нечий Друг Проблем.

Белият боен кораб на Криккит беше паркиран между съвършено сивите скали на астероида, последователно ту блясвайки под светлинните арки, ту изчезвайки в сянка. Черните сенки, хвърляни от твърдите скали, започваха да се мятат в лудешки танц, когато светлинните арки минаваха покрай тях.

Единадесетте бели робота носеха в процесия Ключът Уиккит към средата на един кръг, образуван от трепкащите светлини.

Ключът Уиккит беше съграден отново. Неговите съставни части светеха и блестяха — Стоманената Колона (кракът на Марвин) на Силата и Мощта, Златната греда, (сърцето на Безкрайно Невероятностния Двигател) на Успеха, Перспексовата Колона (или Аргабътонния Скиптър на Правосъдието) на Науката и Разума, Сребърната Греда (или Наградата Рори за Най-Безпричинна Употреба На Думата „Чукам“ В Сериозен Филм) и вече реконструираната Дървена Колона (или Пепелта от изгорения кол, ознаменувала смъртта на английския крикет) на Природата и Духовността.

— Предполагам, че сега вече нищо не може да се направи? — попита Артър изнервено.

— Да — въздъхна Слартибартфаст.

Изразът на разочарование, който се появи на лицето на Артър, изобщо не му се удаде. Тъй като стоеше под прикритието на една сянка, Артър му позволи да премине в израз на облекчение.

— Жалко — въздъхна той.

— Нямаме никакво оръжие — каза Слартибартфаст. — Глупаво.

— Гадост — пророни Артър съвсем тихо.

Форд не казваше нищо.

Трилиън не казваше нищо, но по особено замислен и ясен начин. Тя се беше вторачила в пустотата на космоса отвъд астероида.

Астероидът се въртеше около Облака Прах, който заобикаляше опаковката от Удъл-Време. В нея беше обвитата планета, където живееше народът на Криккит, Господарите на Криккит и техните роботи убийци.

Безпомощната група нямаше как да разбере, дали роботите на Криккит бяха усетили тяхното присъствие. Можеха само да предполагат, че вероятно е така, но че, при дадените обстоятелства, роботите няма от какво да се боят. Те трябваше да изпълнят една историческа задача и можеха да си позволят да гледат на публиката си с презрение.

— Страхотно безсилно усещане, нали? — обади се Артър, но другите не му обърнаха внимание.

В центъра на осветеното пространство, което роботите наближаваха, имаше квадратна пукнатина в земята. Пукнатината се очертаваше все по-ясно и скоро се оказа, че едно парче земя, с площ около шест фута, бавно се издига.

В същото време се долови и едно друго движение, но то беше почти неосезаемо и за момент не беше съвсем ясно, какво точно се движи.

После стана ясно.

Движеше се астероидът. Движеше се бавно към Облака Прах, като че ли беше повлечен неумолимо от някакъв небесен октопод към дълбините на леговището му.

Предстоеше им в реалния живот пътешествието през Облака Прах, което вече бяха правили в Стаята за Информационните Илюзии. Стояха замръзнали в мълчание. Трилиън се мръщеше.

Стори им се, че минаха векове. Събитията сякаш се развиваха със замайваща мудност, докато водещият край на астероида премина в смътния и мек външен периметър на Облака.

Скоро те бяха погълнати от тънък и танцуващ мрак. Продължиха през него, все по-нататък и по-нататък, смътно долавяйки неясни очертания и извивки, които бяха недоловими в тъмнината, освен само с крайчеца на окото.

Прахът притъпяваше лъчите ярка светлина, които блестяха върху безбройните частички Прах.

Трилиън гледаше на промъкването им иззад собствените си смръщени мисли.

И ето, че те преминаха. Не бяха сигурни, дали това беше отнело минута или половин час, но бяха преминали и се сблъскаха с нова чернота, като че ли пространството пред тях беше изтласкано от съществувание.

Сега нещата се забързаха.

Ослепителен лъч светлина почти избухна от земния блок, който се беше издигнал на три фута височина, а от него се издигна друг по-малък Перспексов блок, който замайваше с играта на цветове в него.

Върху блока бяха направени дълбоки прорези, три нагоре и два напряко, очевидно проектирани да поемат Ключът Уиккит.

Роботите доближиха Ключалката, пъхнаха Ключа в нея и отстъпиха. Блокът се завъртя от само себе си и пространството започна да се променя.

Докато се разгъваше, пространството сякаш караше очите на наблюдателите да се усукват агонизиращо в очните им ябълки. Откриха, че се взират заслепени в разпукващо се пред тях слънце, на мястото, където допреди малко нямаше даже празно пространство. Секунда или две преди да осъзнаят достатъчно ясно какво става, те бяха закрили с длани заслепените си очи. През тези една-две секунди осъзнаха, че една малка прашинка бавно се премества на фона на слънчевия диск.

Политнаха назад и в ушите им звънна високия неочакван хор на роботите, които извикаха в унисон.

— Криккит! Криккит! Криккит! Криккит!

Този звук ги смрази. Беше жесток, беше студен, беше празен, беше механически мрачен.

Освен това, беше триумфален.

Стояха вкаменени от двата сетивни шока до такава степен, че почти пропуснаха второто историческо събитие.

Зейфод Бийбълброкс, единственият човек в историята оцелял след пряк изстрел на Криккитски робот, изскочи от Криккитския боен кораб, като размахваше една Запна пушка.

— О’кей — изкрещя той, — засега положението е изцяло под контрол.

Самотният робот, който пазеше изхода на кораба, замахна мълчаливо с бойната си бухалка и я съедини с тила на Бийбълброксовата лява глава.

— Кой, по зарките, направи това? — каза тя и отблъскващо увисна напред.

Дясната гледаше остро на средно разстояние.

— Кой направи какво? — попита тя.

Бухалката се съедини с тила на дясната глава.

Зейфод се просна на земята в странно сгърчена форма.

За секунди случаят беше приключен. Няколко изстрела на роботите бяха достатъчни, за да разрушат Ключалката завинаги. Тя се пръсна, стопи се и разпиля парчетата си наоколо. Роботите замаршируваха към своя кораб мрачно и наглед почти леко обезсърчени, след което изчезнаха с „фууп“.

Трилиан и Форд се втурнаха бясно, надолу, заобикаляйки стръмния склон, към тъмното неподвижно тяло на Зейфод Бийбълброкс.