Животът, Вселената и всичко останало

Глава XXVII

Беше същият хълм, и все пак не беше същият.

Този път не беше Информационна Илюзия. Това беше самата Криккит и те стояха на нея. Наблизо, зад дърветата, се издигаше странният италиански ресторант, който беше довел техните истински тела на истинската планетата Криккит.

Силната трева под краката им беше истинска, богатата почва също. Опияняващите благоухания от дървото също бяха истински. Нощта беше истинска нощ.

Криккит.

Вероятно най-опасното място за пребиваване в Галактиката. Място, което не можеше да приеме съществуването на никоя друга планета и чиито очарователни, възхитителни, интелигентни обитатели биха извили от страх, жестокост и убийствена омраза при сблъсъка си с всеки, който не е един от тях.

Артър потрепери.

Слартибартфаст потрепери.

Форд, изненадващо, потрепери.

Изненадващото не беше това, че и той потрепери, а че беше там въобще. Но след като върнаха Зейфод на кораба му, Форд неочаквано се почувства засрамен от идеята си да избяга.

Сбърка, мислеше си той, сбърка, сбърка, сбърка. Притисна към себе си една от Запните пушки, с които се бяха въоръжили от арсенала на Зейфод.

Трилиън потръпна и се намръщи като погледна към небето.

През двете хиляди години Криккитски Войни и през всичко на всичко петте години, изминали тук, откакто Криккит беше запечатана в опаковката си от Удъл-Време преди десет трилиона години, пейзажът на около почти не беше мръднал. За сметка на това, небето беше драстично променено.

Бледи светлинки и тежки очертания бяха надвиснали в него.

Високо в небето, където нито един Криккитчанин никога не поглеждаше, се намираха Бойните Зони, Зоните на Роботите — огромни бойни кораби и кулообразни блокове, плаващи в Нил-О-Гравното поле далече над идиличните пасторални земни простори на повърхността на Криккит.

Трилиън се загледа натам и се замисли.

— Трилиън — прошепна към нея Форд Префект.

— Да? — каза тя.

— Какво правиш?

— Мисля.

— Винаги ли дишаш така, когато мислиш?

— Не бях забелязала, че дишам.

— Това ме тревожеше.

— Мисля, че знам — каза Трилиън.

— Шшшшт! — прекъсна я Слартибартфаст обезпокоено и тънката му трепереща ръка ги подкани да се скрият по-навътре в сянката на дървото.

Изведнъж, както тогава на записа, по пътеката се зададоха светлини, но този път танцуващите лъчи не бяха от газени лампи, а от електрически фенерчета — сама по себе си не толкова драстична промяна, но всеки детайл в нея караше сърцата им да подскачат от страх. Този път ги нямаше живите причудливи песни за цветята и фермерството и умрелите кучета. Вместо това се чуваха приглушени гласове, които настойчиво обсъждаха нещо.

Една светлинка се придвижи леко в небето. Артър беше обхванат от клаустрофобичен ужас и топлият вятър го сграбчи за гърлото.

След няколко секунди се появи и втора компания, приближаваща от другата страна на тъмния хълм. Движеха се бързо и целеустремено, фенерчетата се мяткаха и опипваха терена около тях.

Пътищата на двете групи очевидно се пресичаха, но не случайно. Те се пресичаха съвсем умишлено на мястото, където стояха Артър и останалите.

Артър чу слабото прошумяване от вдигането на Запната пушка на Форд Префект и леката скимтяща кашлица от вдигането на пушката на Слартибартфаст. Той усети студената чужда тежест на собствената си пушка и с треперещи ръце също я вдигна.

Пръстите му зашариха да напипат предпазителя и копчето за изключителна опасност, което Форд му беше показал преди това. Трепереше толкова много, че ако беше стрелял по някого в този момент, сигурно щеше да изпише името си върху него.

Само Трилиън не вдигаше пушката си. Тя вдигна вежди, отпусна ги отново, и замислено прехапа устни.

— Идвало ли ви е наум — започна тя, но никой не изгаряше от желание да обсъжда каквото и да било в този момент.

От мрака зад тях се появи светлина и те се обърнаха, за да видят зад себе си трета група Криккитчани, които ги търсеха с фенерчетата си.

Пушката на Форд Префект изщрака злобно, но огънят се върна обратно към нея и тя се строши в ръцете му.

Настъпи момент на чиста уплаха, смразяващ момент преди някой отново да стреля.

След като моментът отмина, никой не стреля.

Те бяха заобиколени от бледоликите Криккитчани и се къпеха в светлината на фенерчетата им.

Пленниците се бяха вторачили в нападателите си, а те — в пленниците.

— Здравейте — каза един от нападателите. — Извинете, но вие чужденци ли сте?