Животът, Вселената и всичко останало

Глава II

Две години по-късно, една сладка и благоуханна сутрин, Артър се измъкна от пещерата, която наричаше дом, докато й измислеше по-подходящо име или си намереше по-хубава бърлога.

Въпреки че гърлото му отново беше пресипнало от ужасения вик рано сутринта, той внезапно се почувства в страхотно добро настроение. Уви се в разнищения си халат и се усмихна на ясната сутрин.

Въздухът бе чист и ароматен, вятърът пробягваше леко във високата трева около пещерата, птиците чуруликаха, пеперудите красиво пърхаха наоколо и цялата природа сякаш тайно бе решила да бъде възможно най-прелестна.

Все пак, не само пасторалната идилия караше Артър да се чувства в толкова приповдигнато настроение. Току-що му беше дошла прекрасна идея, как да се справи с ужасно самотната си изолация, кошмарите, непрекъснатите провали в градинарството, острата безбъдещност и пустота на живота си в праисторическата епоха на Земята — а именно да полудее.

Той се усмихна отново и си гризна от заешкия крак, останал от вечерята. Подъвка щастливо известно време и реши да обяви формално решението си.

Артър се изправи и погледна света право в полята и хълмовете. За да придаде тежест на думите си, мушна заешкия кокал в косата си. Разпери широко ръце.

— Аз ще полудея! — обяви той.

— Добра идея. — каза Форд Префект, слизайки от скалата, където беше седял.

Мозъкът на Артър се преобърна. Челюстите му се задвижиха нагоре-надолу.

— Бях полудял за известно време. — продължи Форд — Не ми донесе нищо добро.

Очите на Артър заприличаха на колела от каруца.

— Виж — каза му Форд.

— Къде беше изчезнал? — прекъсна го Артър, след като главата му свърши разгрявката.

— Наоколо — отговори Форд. — Наоколо и около. — По собствената си тънка преценка той се ухили вбесяващо. — Просто освободих съзнанието си от всякакви грижи и предположих, че ако светът има остра нужда от мен, ще ме повика обратно. Както стана.

Той извади Суб-Ета-Сенс-О-Матика от вече ужасно кърпената си и разпарцаливена кожена чанта.

— Поне — продължи той, — така си мисля. Това нещо е преувеличило малко — Той го разклати. — Ако беше фалшива тревога щях да полудея — каза Форд — отново.

Артър поклати глава и седна. Погледна нагоре.

— Мислех, че си умрял — каза простичко той.

— Аз също, за известно време — отвърна Форд, — а после няколко седмици смятах, че съм лимон. През това време се забавлявах, като скачах в един джин с тоник и изскачах обратно.

Артър прочисти гърлото си и после го направи пак.

— Къде — попита той — си?

— Намерил джин с тоник? — довърши Форд досетливо. — Намерих малко езеро, което си мислеше, че е джин с тоник и скачах в него, а после изскачах. Поне си мисля, че то си мислеше, че е джин с тоник.

— Може — добави той с усмивка, която би накарала човек със здрав разсъдък да се втурне да катери дърветата — да съм си го въобразявал.

Той зачака Артър да реагира, но Артър не беше вчерашен.

— Давай нататък — каза той равнодушно.

— Виж сега, мисълта ми е — продължи Форд, — че няма смисъл да откачаш от зор, като се опитваш да не откачиш. Със същия успех би могъл да зарежеш тая работа и да запазиш разсъдъка си за по-късно.

— И това си ти отново в нормално състояние, така ли? — попита Артър. — Питам просто за информация.

— Аз заминах за Африка — каза Форд.

— Да?

— Да.

— Как беше?

— И това ли е твоята пещера? — попита Форд.

— Ъ, да — каза Артър. Чувстваше се много особено. След близо четири години пълно усамотение беше толкова радостен и доволен да види Форд, че малко му оставаше да заплаче. От друга страна, Форд можеше да вбеси човек почти веднага.

— Прекрасно — каза Форд за пещерата на Артър. — Сигурно я мразиш.

Артър не си направи труда да отговори.

— Африка беше много интересна — продължи Форд. — Там се държах доста особено.

Той се загледа замислено в далечината.

— Уплътнявах си времето като се отнасях жестоко с животните — поясни той безгрижно. — Но само — добави после — като хоби.

— О, да — каза Артър уморено.

— Да — увери го Форд. — Няма да те безпокоя с подробностите, защото те биха те…

— Какво?

— Обезпокоили. Но може да ти се стори интересно да узнаеш, че аз собственоръчно съм отговорен за формата на едно животно, което вие наричате жираф. Освен това пробвах да се науча да летя. Вярваш ли ми?

— Кажи ми — попита Артър.

— После ще ти кажа. Ще спомена само, че според Пътеводителя…

— Според?

— Пътеводителя. Пътеводителя на галактическия стопаджия. Не си ли спомняш?

— Да. Спомням си, че го хвърлих в реката.

— Да — каза Форд, — обаче аз си го излових.

— Не си ми споменавал.

— Не исках да го хвърлиш пак.

— Така си е — съгласи се Артър. — Според него?

— Какво?

— Според Пътеводителя?

— Според Пътеводителя има чалъм в летенето — обясни Форд, — или по-скоро се иска умение. Умението се състои в това, да се научиш да се хвърляш на земята и да я пропускаш. — Той леко се усмихна. Показа колената на панталоните си и вдигна ръце, за да покаже лактите си. Бяха целите изподрани и протрити.

— Не съм много добър засега — поясни Форд. После протегна ръка. — Много се радвам да те видя отново, Артър — добави той.

Артър замаяно поклати глава във внезапен пристъп на чувства.

— От години не съм виждал жива душа — проговори той, — ама жива душа. Едвам си спомням как се говори. Непрекъснато забравям думи. Знаеш ли, аз се упражнявам. Упражнявам се, като говоря на говоря на как бяха тия неща, дето като им говориш, хората си мислят, че си смахнат? Като Джордж III.

— Крале? — предположи Форд.

— Не, не — продължи Артър. — Тия неща, на които той е говорил. Абе, заобиколени сме от тях, за Бога. Засаждал съм ги със стотици. Всичките измираха. Дървета! Упражнявам се, като говоря на дърветата. Това за какво ми е?

Форд все още държеше ръката си протегната. Артър я погледна неразбиращо.

— Стисни я — подсети го Форд.

Артър я стисна, отначало нервно, все едно се боеше, че може да се окаже риба. После я грабна с две ръце в завладяващ прилив на облекчение. Той я стискаше и стискаше.

След известно време Форд почувства необходимост да се освободи. Те се покатериха върху една скала наблизо и обходиха с поглед гледката, която им се разкри.

— Какво стана с Голгафринчаните? — попита Форд. Артър сви рамене.

— Много от тях не можаха да изкарат зимата преди три години — отговори той, — а малкото, които оцеляха до пролетта заявиха, че се нуждаели от почивка и отплаваха върху един сал. Според Историята, трябва да са преживели.

— Хм — каза Форд, — добре, добре. — Той лепна ръце на бедрата си и огледа пак пустия свят наоколо. Внезапно се изпълни с енергия и целеустременост.

— Тръгваме — каза той въодушевено, потръпвайки от прилив на енергия.

— Къде? Как? — извика Артър.

— Не знам — отвърна Форд, — но просто чувствам, че тъкмо сега му е времето. Ще стават разни работи. Ние потегляме.

Той снижи гласа си до шепот.

— Открих — каза той — смущения в изпирането. Той впери остър поглед в далечината и изглеждаше, като че ли би искал в този момент вятърът да развее драматично косата му, но вятърът си играеше наблизо с някакви листа и точно сега беше зает.

Артър го помоли да повтори това, което каза, понеже не бе успял да го проумее напълно. Форд го повтори.

— Изпирането? — попита Артър.

— Пространствено-временното изпиране — отвърна Форд и тъй като в този момент вятърът подухна кратко покрай тях, той му се озъби.

Артър кимна и прочисти гърлото си.

— Става дума — попита предпазливо той — за някакъв вид вогонски пералномат или какво?

— Вихър е — поясни Форд — в пространствено-временния континуум.

— Аха — закима Артър. — Бедният той! Бедният той! — пъхна ръце в джобовете на халата си и се загледа разбиращо в далечината.

— Какво? — попита Форд.

— Ъъ, кой — осведоми се Артър — всъщност е изобщо този Вихър?

Форд го погледна сърдито.

— Ти слушаш ли ме като ти говоря? — изскърца той.

— Слушах — каза Артър, — но не съм сигурен, че това ми помогна.

Форд го сграбчи за реверите на халата и заговори толкова бавно, членоразделно и търпеливо, като че ли беше служител от счетоводния отдел на телефонна компания.

— Изглежда — каза той, — че съществуват някакви — каза той, — области на нестабилност — каза той — в структурата… — каза той.

Артър гледаше тъпо халата там, където Форд го държеше. Форд вметна останалото преди Артър да успее да превърне тъпия си поглед в тъпа забележка.

— …в структурата на пространство-времето. — довърши той.

— Аа, така ли — каза Артър.

— Да, така — потвърди Форд.

Те стояха там, сами на един хълм в праисторическата епоха на Земята, впили решителен поглед един в друг.

— И какво е направило това нещо? — попита Артър.

— Това нещо — каза Форд — е породило области на нестабилност.

— Наистина ли? — очите на Артър не трепваха и за секунда.

— Наистина — отвърна Форд с подобна степен на окулярна неподвижност.

— Добре — каза Артър.

— Виждаш ли? — каза Форд.

— Не — каза Артър. Последва тиха пауза.

— Проблемът с този разговор е — каза Артър, след като на лицето му бавно пропълзя замислен израз, подобно на планинар, преодоляващ трудна височина, — че е много по-различен от повечето разговори, които съм водил напоследък. А както ти обясних, водил съм ги главно с дървета. Тези разговори не бяха такива. Освен може би някои от разговорите ми с брястовете, които понякога малко затъват.

— Артър — обади се Форд.

— Ало? Да? — отвърна Артър.

— Просто вярвай на това, което ти казвам и всичко ще бъде много, много просто.

— Е, не съм сигурен, че вярвам на това.

Те седнаха да си подредят мислите.

Форд извади Суб-Ета-Сенс-О-Матика. Той издаваше слаби бръмчащи звуци и една малка лампичка премигваше леко.

— Изтощена батерия? — попита Артър.

— Не — каза Форд, — има движещо се смущение в пространствено-временната структурата, вихър, област на нестабилност, при това се намира някъде в близката околност.

— Къде?

Форд задвижи уреда бавно в леко разкривен полукръг. Изведнъж лампичката блесна.

— Там! — извика Форд, протегнал ръка. — Там, зад онзи диван!

Артър погледна. За голяма негова изненада, в полето пред тях имаше кадифен честърфийлдски диван. Артър го зяпна интелигентно. В ума му изникнаха проницателни въпроси.

— Защо — попита той — има диван в полето?

— Казах ти! — извика Форд, скачайки на крака. — Вихър в пространствено-временния континуум!

— И това е неговият диван, така ли? — Артър се мъчеше да се изправи, надявайки се, макар и без особен оптимизъм, да дойде на себе си.

— Артър! — викна му Форд. — Този диван е тук заради пространствено-временните нестабилности, което през цялото време се опитвам да втълпя на размекнатия ти мозък. Той е изпран от континуума, той е пространствено-временен баласт, той няма значение какво е, но трябва да го хванем, той е единственото ни спасение!

Форд се изтърколи бързо надолу по хълма и отпраши през полето.

— Да го хванем? — измърмори Артър и сбърчи шашнато вежди, когато видя честърфийлдския диван да се люлее и да се носи над тревата.

С възглас на неочаквано задоволство Артър скочи от скалата и се хвърли трескаво да догони Форд Префект и ирационалната мебел.

Те препуснаха бясно през поляната, скачайки, смеейки се и подавайки си един на друг инструкции как да преградят пътя на дивана. Слънцето мързеливо огряваше полюшващата се трева, малки полски животинчета се стрелкаха лудешки в нея.

Артър се почувства щастлив. Беше ужасно доволен, че най-накрая този ден нещата започнаха до голяма степен да се подреждат. Само преди двадесет минути беше решил, че ще полудее, а ето че сега преследваше един честърфийлдски диван през полята на Земята от праисторическата епоха.

Диванът се люшкаше ту насам, ту натам и изглеждаше хем солиден като дърветата, когато се носеше покрай някои от тях, хем неясно мъглив като вълнуващ сън, когато преминаваше като призрак през други.

Форд и Артър се тътреха хаотично след него, но диванът се извърташе и промушваше, сякаш следвайки някаква своя сложна математическа топография, както си и беше. Въпреки това, те го преследваха, въпреки това той танцуваше и се въртеше, но после внезапно се обърна и снижи, сякаш пресякъл някакви катастрофални очертания и те се озоваха на практика върху най-горната му част. Задъхани скочиха с крясък на седалката, слънцето угасна, те пропаднаха в нищото, от което ти се повдига и изскочиха неочаквано насред централната част от игрището за крикет Лордс Крикет Граунд, Сейнт Джонс Ууд, Лондон, някъде към края на последния мач от австралийската верига през 198- година, когато на Англия й трябваха само двадесет и осем точки за да спечели.