Жорж Санд

IМоят трубадур

Смъртта на Мансо сближава Жорж Санд с Ноан. Но поради странния си вкус към много жилища тя запазва къщичката в Палезо и апартамент в Париж. Любовта към театъра, вечерите у Маньи, репетициите на пиесите й я заставят често да остава там. В Театър „Франсе“ тя отива да види една пиеса от Мюсе: „С любов шега не бива“. „Стара история, очарователна пиеса“ — отбелязва тя. Да, стара история, гдето намира собствените си изрази и спомена за угаснали страсти. Понякога води със себе си в цирка или в театър „Жимназ“ исполина Маршал.

Жорж Санд до Шарл Маршал:

Но този приятел е отчайващ, „обсебен“ от красивите си модели и мъчно може да бъде съблазнен с вечеря от десет франка у Маньи или Бребан.

Къщичката в Палезо се поддържа добре от Жак и Каролина, набожно и плодовито семейство, което живее постоянно там, „всичко е в ред, часовниците навити, календарът точно на деня“, както по времето на Мансо, така че Жорж може, когато пожелае, да прекара тук сама, не много натъжена, спокойни вечери в размисъл и тишина. Но всъщност си остава берийска селянка и винаги предпочита скъпия си Ноан.

Като дете, като девойка, като жена, нарядко е прекарвала година, без да се върне да поскита из габъровите пътеки, да възстанови връзката си със своите мъртви и със своята земя. Това буренясало гробище, тия стари брястове, тази камбанарийка с керемиден покрив, тази вратня от нерендосано дърво, „всичко това става мило и скъпо за съзнанието, когато човек е живял дълго в спокойното и тихо кътче“. Селските къщички наоколо са на нейни другарки от детинство, на децата и на внуците им. Звънарят гробар е стар приятел. Може би някога кастеланката е възмущавала селото. Някои хора мислят, че са виждали дяволи в парка, чували са странни музики, гледали са маски, бергамаски151, полонези и мазурки, но всичко е свършено. Мадам Санд е сега добрата дама от Ноан, легендарна покровителка „прославила хармоничния Бери“.

С нея живеят не само Морис и Лина, но и внучката Аврора, защото „поръчението“, след смъртта на Кокотон е изпълнено. Аврора, наричана „Лоло“, е хубава, свежа и весела; има черните кадифени очи на баба си, „очарователни ръце и нозе, винаги сериозен поглед, дори когато се смее“. Аврора IV „иска непременно да говори и прави необикновени усилия да произнася съгласни с носа и гърлото си“. В 1868 година ще навърши две години и за рождения й ден баба й ще й подари Трианонската градинка заедно с букет бели примули.

Къщата си остава както и досега „божи дом“, всякога отворена за приятелите. Само че те са се променили. Бори, всемогъщият директор на сконтовата банка, печели сега по двадесет и пет хиляди франка годишно152 за голямо възмущение на Жорж. Ламбер, преуспял художник, награден с орден, сключил сполучлив брак, живее нашироко: „Ето че той е по-богат от мене, по-добре настанен, по-добре облечен, по-добре нахранен — казва Санд. — Няма значение. Той влиза в живота, аз излизам.“ Около нея се създава постепенно ново поколение „синове“. Между тях е Едмон Плошу153, с когото тя кореспондира от години, защото този голям пътешественик разказва, че след едно корабокрушение е бил спасен на остров Боа Виста, при Зеления нос, от възхищението си към Санд. Той носел всякога със себе си албум с автографи от Южен Сю, Кавеняк и Жорж Санд. Малтретиран от негрите, изгонен от някакъв мним френски консул, той бил приет много по-добре от един културен португалец, комуто показал своя албум талисман. Световната слава на дамата от Ноан го запазила. През 1861 година той се явява в Тамарис с нос на пират и брада на конквистадор и веднага е приет. Между тях е и Шарл-Едмон154, председател на управителния съвет на вестник „Тан“. И Хенри Харис, американецът от вечерите у Маньи, голям авторитет в своята страна по всичко свързано с Христофор Колумб и Жорж Санд; и цяла група берийци от второто поколение, като Максим Плане и Анжел Неро, или от третото, като внуците на Иполит Шатирон: Рене, Едм и Бебер Симоне. Но големият приятел на Санд на старини е Гюстав Флобер. Той спечелва окончателно сърцето й, когато идва в Палезо след смъртта на Мансо, за да не я оставя съвсем сама. Санд му връща посещението, като отива в Кроасе, и това „свързване“ има огромен успех.

Дневник на Жорж Санд, 28 август 1866: „В Руан пристигам в един часа. Намирам Флобер на гарата, с файтон. Развежда ме да видя града, хубавите паметници, катедралата, кметството, Сен Маклу, Сен Патрис; чудесно. Стара костница, стари улици; много интересно. Пристигаме в Кроасе… Майката на Флобер е очарователна старица. Местността е прекрасна, къщата удобна, хубава и добре подредена. Добра прислуга, чистота, вода предвидливост, всичко, каквото пожелаеш! Чувствувам се великолепно!… Флобер ми чете вечер своето прекрасно «Изкушението на Свети Антоний». Бъбрим в кабинета му по два часа. Сряда, 29 август: В единадесет часа заминаваме с парахода, заедно с госпожа Флобер, племенницата му155, приятелката му госпожа Влас и дъщеря й, госпожа дьо ла Шосе. Отиваме в Ла Буй. Отвратително време. Дъжд и вятър. Но аз оставам вън да гледам водата… В Ла Буй стоим десет минути и се връщаме с прилива. Прибираме се в един часа. Запалват огън, сушим се, пием чай… Тръгвам отново с Флобер да обиколя имението му: градина, тераси, овощна и зеленчукова градина, стопанство, «крепост», много интересна стара дървена къща, която му служи за винарска изба. «Моисеевата пътечка», Горе изглед към Сена… Чудесен заслон на върха. Почвата е суха, отгоре бяла. Всичко е очарователно, много поетично. Обличам се. Вечерята е много хубава. Игра на карти с двете възрастни дами. След това разговарям с Флобер и си лягам в два часа. Превъзходно легло; много добре се спи. Но пак започвам да кашля; хремата ми е недоволна; нейна работа! Париж, четвъртък, 30 август: Заминаваме от Кроасе по обяд заедно с Флобер и племенницата му. Оставяме я в Руан. Обикаляме отново града, моста; просторен, великолепен. Красив параклис за кръщавки в една йезуитска черква… Във възторг съм от Флобер.“

Санд до Флобер:

През ноември 1866 тя идва отново в Кроасе.

Дневник на Жорж Санд, 3 ноември 1866: „Заминаваме от Париж в един часа с Флобер. Бърз влак, прекрасно време, очарователен край, хубав разговор… На гара Руан намираме госпожа Флобер и другия й син, лекаря. В Кроасе разходка из градината, разговор, вечеря, отново разговор и четене до един и половина. Хубаво легло. Дълбок сън. 4 ноември 1866: Великолепно време. Разходка из овощната градина. Работа. Много добре се чувствувам в стаичката си; топло е. На вечеря племенницата, съпругът й и старата госпожа Крепе… Тя си отива утре. Пасианси. Гюстав ми чете след това феерията. Изпълнена с великолепни, очарователни неща, но е много дълга, много разкошна, много претрупана. В два и половина още разговаряме. Аз огладнявам, слизаме да търсим студено пиле в кухнята. Показваме се в двора, да вземем вода от помпата. Приятно е като напролет. Похапваме. Качваме се. Пушим. Отново разговаряме. Разделяме се в четири часа сутринта… 5 ноември 1866: Все същото прекрасно време. След закуска излизаме да се разходим. Тренирам Гюстав, който се държи геройски; облича се и ме води в Кантльо. На две стъпки, навръх склона. Какъв великолепен край! Каква спокойна, просторна, красива гледка! Донасям цял товар полипи по кремък. Нищо друго няма. Връщаме се в три часа. Работя. След вечеря отново разговор с Гюстав. Чета му «Кадио». Разговаряме отново и похапваме — по един грозд и филия с конфитюр… 6 ноември 1866: Вали. Заминаваме в един часа с параход за Руан заедно с майката. Отивам с Гюстав в кабинета по естествена история. Посреща ни господин Пуше, глух като пън, болен, но полагащ невероятни усилия да бъде любезен. Невъзможно е да се размени нито дума с него; той ни обяснява от време на време някои неща и е интересен… Гнездо с осемнадесет метра окръжност и изоставени яйца… Малки, излюпени с перушина… Колекция от великолепни раковини. Кабинет на господин Пуше: живият му паяк, който яде птици; крокодилът. Слизаме в музея на ботаническата градина. Останки от вратата на Корней… Вечеря у госпожа Каролина Команвил (Sic). После менажерията Смит. Великолепни животни, опитомени като кучета. Зародиши. Жена с брада. Пантомима. Панаир Сен Ромен. В дванадесет и половина през нощта се прибираме в Кроасе с майката, която е много издръжлива и направи дълга разходка пеша. Пак разговаряме до два часа…“

Започва прекрасна кореспонденция. Той я нарича „скъпа маестро“ или „скъпа любима маестро“; тя него — „бенедиктинецо“ или „трубадуре“; защото обича да повтаря, че те „припичат нозете си пред огъня“, като двама стари трубадури от старинни часовници. Ако се съди само по външността, тази взаимна обич е изненадваща, защото надали е имало някога две по-различни същества. Тя има цигански нрав; обича да ходи, да пътешествува. Той не се отлъчва от своя павилион Кроасе, от ръкописите и удобствата си.

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 12 ноември 1866:

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 12 октомври 1867:

Флобер не се интересува от нищо друго на тоя свят освен от литературата. Санд пише, за да си изкарва прехраната, но и други занятия я привличат: „Обичам да правя класификации; имам донегде данни на педагог. Обичам да шия и да гледам деца; имам данни за слугиня. Разсеяна съм, следователно съм донегде идиот…“ И по-нататък: „Пресветата литература, както я наричаш, е за мене нещо второстепенно в живота. Всякога съм обичала някого повече от нея, а семейството си повече от този някой…“ Флобер не пише тезисни или автобиографични романи: „Романистът няма право да изказва мнение по какъвто и да е въпрос. Казвал ли е някога господ мнението си?… Първият срещнат е по-интересен от господин Гюстав Флобер, защото е по-обобщен и следователно по-типичен…“ Санд отговаря: „Мисля, че художникът трябва да живее колкото може по-съобразно с природата си…“ Флобер се поти по цяла нощ за една дума; Санд надрасква за същото време по тридесет страници и започва нов роман една минута след като е завършила работения дотогава.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 29 ноември 1866:

Понякога тя е така самоуверена: „Когато виждам как старият се труди над романите си, аз се обезсърчавам от лекотата, с която работя, и си казвам, че правя скърпена литература…“ Флобер отговаря скромно: „Мисълта тече у вас широко, непрекъснато, като река. У мене тя е тънка струйка. Потребен ми е тежък художествен труд, докато получа водопад.“

Те разискват често за чувствеността на артиста. Санд остава страстно заинтересувана от тази проява на хората.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 21 септември 1866:

Признание, което изненадва след младежките й преживявания, но многобройност не е разнообразие; Жорж знае по-добре от всеки друг, че художникът запазва за своето изкуство най-добрите си сили и е често пъти негоден да изпитва насладите, които описва.

Санд до Флобер, 30 ноември 1866:

Флобер я препраща към една глава от „дядо Монтен“: За няколко стиха от Вергилий.

Флобер до Санд, 27 ноември 1866:

Разискват случая със Сент Бьов, който и на старини е останал сластолюбив и изглежда „отчаян, загдето не може да скита из горите на Киприда“156. Санд го осъжда: „Той съжалява за това, което заслужава най-малко съжаление, така, както го разбираше“. Флобер е много по-снизходителен: „Каква строгост към дядо Бьов, който не е нито йезуит, нито девственица!… Мъжете ще смятат всякога, че насладата е най-сериозното нещо в живота им. За всички ни жената е възход към безкрая. Това не е благородно, но такава е истинската същност на самеца…“ Тъкмо с това тя отказва да се съгласи.

Санд до Флобер, 13 февруари 1867:

Тъй като работи по това време върху „Сантиментално възпитание“, Флобер отрупва със стотици въпроси участницата в събитията от 1848 година. Флобер е строг към хората от 1848; вярната му приятелка Санд ги защищава: „Нима не тъпчем на място от 89 година157? И не трябваше ли да тъпчем на място, за да стигнем до четиридесет и осма, когато още повече затънахме, но за да стигнем до това, което трябва да бъде?…“ Тя се страхува, че Флобер може да бъде несправедлив: „Тревожиш ме, като ми казваш, че твоята книга ще обвини родолюбците за цялото зло; наистина ли? Ами победените? Достатъчно е да си победен по собствена вина, няма нужда да ви изхрачат в лицето всичките ви глупости. Имай милост. Толкова прекрасни души съществуват въпреки всичко!“

Колко различия и дори противоположности! Но те са „двама стари трубадури, вярващи в любовта, в идеала, и пеят дори тогава, когато светът ги освирква и дрънка. Ние сме младите лудетини на това поколение. Нашите заместници са се погрижили да бъдат стари, отегчени, скептици вместо нас…“ А Флобер: „О, да! с готовност бих ви последвал на друга планета; в близко бъдеще парите ще направят нашата необитаема. И за най-богатия ще бъде невъзможно да живее, без да се занимава с имота си. Всеки ще трябва да прекарва по няколко часа на ден да брои капиталите си: прекрасно занимание!“

Те имат и общи омрази: „Скъпи маестро, мила господня приятелко, да ревем против господин Тиер! Не, нищо не може да даде представа за гаденето, което ми вдъхва тази стара дипломатическа тиква, подхранваща глупостта си от буржоазното бунище!…“ Всякога е по-лесно да се съгласите против някого, отколкото за нещо. Тя би желала да привлече Флобер в Ноан. Там именно човек става напълно неин „син“. Но Флобер трябва да довършва книга и не си дава отпуск: „Ето защо не идвам в Ноан. Като амазонките: за да стрелят по-добре с лък, си премазват гърдата. Дали средството е наистина добро?…“ Санд го намира съвсем лошо. Въпреки „войнишките рединготи и мъжки панталони“ тя не е била никога амазонка. Напротив, опитвала се е да бъде художница и жена, художница като жена. Много повече, отколкото Флобер, тя обяснява към 1868 година това свое поведение на една млада и красива довереница.

II„Мило дете…“

Към 1860 година Жулиета Ламбер е приятна начинаеща писателка, свързана с непоносим съпруг. Баща й, доктор Жан-Луи Ламбер, й е дал идеалистично-напредничаво възпитание, като това на мадам Санд; съпругът й, адвокатът Ла Месин, позитивист консерватор, лош като любовник, я отчайва. Когато идва в Париж, тя печели симпатии, защото е жизнерадостна и очарователна. Не само политическите й приятели, републиканците, но и привърженици на империята, като Мериме, я посрещат много добре. Жулиета започва с една книжка, в която защищава жените срещу нападките на Прудон и главно хвали пламенно Жорж Санд и Даниел Стерн (Мари д’Агу), загдето са се осмелили да водят свободен живот. И веднага е поканена от графиня д’Агу, която има политически салон и бюро за духовитости. Жорж Санд пише на младата есеистка, за да й благодари, но не пожелава да я види, след като е узнала, че Жулиета ходи у неприятелката й. Случката с Карлота Марлиани я е научила да се страхува от общи приятелства и злоезични клюки. Откровено скъсване е, според нея, по-добро от злословия зад гърба. „Когато се скарате с мадам д’Агу, знайте, че Жорж Санд е ваша приятелка и можете да отидете при нея…“

Младата Жулиета намира мадам д’Агу елегантна и мъжествена. „Възмъжах вече“ — казва Даниел Стерн. Това не е вярно; тя е запазила женските си нерви. Когато твърди, че е демократка и приема Греви, Пелтан, Карно, хората се усмихват — дотолкова короната от бели коси, покрита с черна дантела, е аристократична. Тя не устоява на изкушението да погуби Жорж Санд в съзнанието на неофитката: „Мило дете, позволете да ви дам един съвет.

Не се запознавайте с мадам Санд. Ще се разочаровате от нея. Като жена, извинявам се, като мъж, тя е незначителна. Никаква дарба да разговаря. Преживно животно, сама признава това. Има и същия поглед, много хубав впрочем.“ Мари не признава никаква добродетел на Жорж. Тя почти презира тия, на които е правила добро… Любовниците й са парче тебешир, с което пише на черната дъска. Като свърши, захвърля тебешира под нозете си и от него остава скоро само бързо разпилян прах. Младата жена си позволява да изкаже съжаление: „Колко жалко назидание за малките, когато две големи като Даниел Стерн и Жорж Санд не могат да се помирят!“ „Голямата“ проявява нетърпение: „Никога!“ — казва тя.

Когато Жулиета Ла Месин напуска съпруга си, мадам д’Агу одобрява постъпката й и я подкрепя. Но при разходките им се връща винаги към Санд: „Тя е от голям род и аз не мога да й простя липсата на добро държане, начина, по който се облича, просташките лудории в Ноан и чирашките й обноски на тази възраст… Произхожда от добро семейство; не може на стари години да се държи като хлапак.“ „Приказки на стара графиня“, би казала София-Виктория Дюпен.

В 1867 година Ла Месин умира. За Жулиета това е неочаквана радост и тя решава да се омъжи колкото е възможно по-скоро за човека, когото обича, общественика и журналиста Едмон Адам. Всички нейни приятели, с изключение на мадам д’Агу, й честитят: „Нещастието на вдовиците — казва Мари — е, че изпитват глупавото желание да се омъжат повторно. Предполагам, че няма да извършите тази глупост. Една мислеща жена трябва да бъде свободна.“ Когато научава за новия брак, тя избухва невъздържано, нарича Жулиета провинциалка, глупачка и й предсказва, че няма да минат и две години и тя ще престане да пише, за да гледа домашните сметки. Сцената напомня пристъп на полудяване: и наистина, следната година мадам д’Агу трябва да постъпи за известно време в клиниката на доктор Бланш.

Скарването с Мари д’Агу позволява най-после на Жулиета да се срещне с Жорж Санд. Тя иска позволение да я посети и получава покана да отиде на улица „Фьойантин“ №97. Влиза развълнувана в салона. Вижда една съвсем дребна жена, която си свива папироса и й прави знак да седне до нея. Жорж запалва папиросата си; изглежда че прави усилие да заговори, но не успява. Гостенката се разплаква; Санд разтваря майчински обятия. Жулиета се хвърля в тях и тази безгласна прегръдка е начало на дълго приятелство.

По преценката на Жулиета Ламбер Жорж Санд стои много по-високо от Даниел Стерн по изтънченост на чувствата, благородство на сърцето, пълното разбиране на живота и спокойствието, заплатено с жестока школовка. Жорж Санд обсебва веднага тази духовита млада жена. Тя иска да заведе Жулиета на вечерите у Маньи, за да я представи на приятелите си. Хубавата жена възбужда сътрапезниците, които започват да говорят непристойни приказки. Санд се сърди: „Знаете, че ненавиждам такива разговори и се отвращавам от тях!“ Дюма-син хвали красотата на Жулиета: „Надявам се, че няма никаква дарба. Защо с такава фигура и личице ще се опитва да става учена жена? — Александър Младши — казва мадам Санд, — моля те да сдържаш пренебрежението си към учените жени!… Убедена съм, че ще проповядваш на Жулиета любов. — Разбира се. Човек не става писател с такава външност. — Дете мое — казва Санд, — не слушайте тия хора. Трябва само да прочетете какво правят те с влюбените жени, с дамите Бовари, Обре, Жермини, Ласертьо; те са неспособни да дадат добър съвет. — Вие — казва Дюма — сте обичали само бъдещите герои на романите си… Марионетки, които обличате стилно, за да ги накарате да повтарят пиесата ви. Нима това е любов?“

Понякога, палейки папироса след папироса, които хвърля във ваза с вода, след като е всмукнала само веднъж-дваж от тях, Жорж се опитва да извлече за Жулиета поука от своя бурен живот. „С постепенното ни опознаване ще ви разказвам по какви все по-тежки пътища — при все че търсех най-леките — се изкатерих по живота… Добрината, която трябва да бъде прозорлива и спокойна добродетел, беше у мене бурна, поройна стихия, търсеща само начин да се разлее. Всеки, който ми вдъхваше състрадание, ме завладяваше. Аз се втурвах към възможността да направя добро със заслепение, което най-често ме тласкаше да върша зло. Когато се изследвам, виждам, че двете единствени страсти в живота ми са били майчината любов и приятелството. Приемах предлаганата любов, без да я търся, без да я избирам, и така внасях в нея и изисквах съвсем не това, което тя ми даваше. Бих могла да намеря приятели и синове в лицето на тия, които получаваха от мене любов. След първите два избора нямах вече право да налагам приятелство. За това е необходим нравствен авторитет. Мъжете обичат неохотно като приятели. Тъй като могат да изпитват наслада с първата срещната жена, те желаят да използуват за чувствеността си изпитваните нежни чувства…“

Този така верен самоанализ би изненадал враговете на Жорж Санд, които са виждали в нея жена, до полуда влюбена в тялото си. А всичко казано е вярно. Тя се отдава отначало от милосърдие; по-късно, както казва сама, „защото вече няма нравствен авторитет да налага приятелство“; още по-късно по навик и от нужда да не е сама. Епохата налага поведението. Аврора Дюдеван е била млада по време, когато цяло поколение хора на изкуството желае да обича, да чувствува не като обикновените буржоа. „Ние губехме почва всеки миг, но пренебрегвахме брега, искахме да плуваме в открито море, над бездни. Далеко от тълпите, от бреговете, все по-далеко! Колцина загинаха телом и духом? Тези, които се мъчеха, които не искаха да се удавят, и се бореха, биваха изхвърляни на брега, стъпваха на нозе и чрез допира със земята, главно с подкрепата на смислени и смирени хора, ставаха като тях. Колко пъти съм се опомняла между селяните? Колко пъти Ноан ме е лекувал и спасявал от Париж?…“ И заключава: „Голямата ни грешка беше, че смесвахме плътта със сантименталните вълнения“.

Към това време Александър Дюма-син при едно къпане със Санд в Шер я пита насмешливо: „А какво мислите за Лелия? — Лелия ли? — отговаря Жорж, продължавайки да плува. — Не ми говорете за нея. Исках да я препрочета преди някое време и не можах да стигна до края на първия том.“ После добавя: „Все едно! Бях искрена, когато я писах!…“ Но кой би казал, че Лелия ще завърши живота си в замъка на своята баба, като пише приказки за внуците си?

Друг ден, след като е обяснила за стотен път на Жулиета, че Мюсе е бил „най-доброто дело в живота й“, и тя не е имала „друга мисъл, освен да го спаси от самия него“, Жорж моли своята „избрана дъщеря“, ако я обвиняват някога пред нея в невярност, да отговори така: „Ако е загубила правото да я съдят като жена, Жорж Санд има правото да бъде съдена като мъж и в любовта е била по-вярна от всички вас. Никого не е мамила, никога не е поддържала две любовни връзки едновременно! Истинската й вина е, че в живот, при който изкуството заема най-голямо място, е предпочитала хората на изкуството и морала на мъжете пред този на жените. — И бързам да ви се изповядвам, Жулиета, че за една жена е принизяване да се откаже да е жена. Запомнете добре това, защото и вие живеете обкръжена от мъже, както бях аз; обичана и сигурно обожавана от мнозина между тях, от първите във вашето време; запомнете добре: когато мъжът стои по-високо, той е желан приятел за една изключителна жена; за всички жени е еднакъв любовник, а може би дори най-съвършен по отношение на най-недостойната и глупавата. Аз познавам — уви! — много добре любовта в единствено и множествено число. Ако би трябвало да започна отново живота си, бих била целомъдрена!“

Жулиета и дъщеря й Алис, наричана Топаз, са вече обичайни другарки на мадам Санд, която пътува с тях до Фекан, Диеп, Жумиеж. С Жулиета и „годеника“ й Едмон Адам, републиканец с глава на добро куче, Жорж посещава изложението от 1867 година.

Дневник на Жорж Санд, 22 септември 1867: „Вчера намерих прекрасен кочияш, който дойде да ме вземе и днес. Отивам у Жулиета, настанена много високо! Но има чудесен изглед и очарователно гнезденце. Посещаваме изложбата с Адам и Тото. Китайският великан е великолепен, татарски Аполон. Отвратително китайско джудже. Некрасива китайка, отегчена от глупостите, които й говорят. Колко глупава и груба е сегашната публика!… Обезглавен железен шлем, който прилича на чудесен човек. Салвиати. Румънски костюм. Ям банани. Вземаме сладолед. Връщам се да вечерям много приятно у Жулиета. Прибирам се в десет да поправям «Кадио».“

Жулиета отива да прекара зимата в Голф Жуан. Вила Брюйер, подарена от родителите й, е съседна на Гран Пен, собственост на „добрия пес“. Мадам Санд приема поканата да й гостува и престоят е много приятен. Времето е великолепно; вилата удобна и весела. Едмон Адам, когото Санд нарича „добрият ми бау-бау“ е предан като бъдещата си съпруга към именитата им стара приятелка. Санд е довела цялата си свита: Максим Плане, Едмон Плошу, който разказва всяка вечер своето корабокрушение и спасяването чрез албума с автографи; тук е и Морис, с „възхитително бащинско държане към майка си, за която се грижи, забавлява и я закриля“. Бременна за трети път, Лина е останала сама в Ноан. „Тя очаква всеки миг детето — казва Санд; — но за да не може Соланж да ми провали престоя тук, защото тя се страхува само от Морис, Лина настоя съпругът й да ме придружи.“ Соланж по това време „се забавлява в Кан“ с някакъв чуждестранен принц, а мадам Санд държи да не ги срещне. Морис се харесва много на стопаните, които го намират даровит и весел. Кръщават го Сарджънт158, защото е наследил от Саксонския маршал страстта към военното изкуство. Обеди на открито, излети до Валори, „много интересно голямо грънчарско село“; разходки с лодка, събиране растения; изучаване на цисти, сакъзово дърво, мирти, къпини, анемони, лов на насекоми; игра на крокет или на топка в градината; вечер игра на поща, разказване на най-невероятни приказки, музика; всеки ден носи своите прости развлечения.

Веселата компания прави малки пътешествия до Ница, Кан, Мантон, Монако. В казиното в Монте Карло Морис се преструва на простодушен бериец, спира хората, разправя им, че е селянин, дошъл да играе на рулетката, но не знае как трябва да постъпи. Едни го наричат глупак; други му дават съвети; другарите му умират от смях. Най-после полицията ги изгонва от игралната зала. Мадам Санд се забавлява: „Тя обича все още младостта на другите, а обожава собствената си старост, щастливата възраст, когато една жена е вече само приятелка, майка и баба“. С такова удоволствие живеят заедно, че замислят и в бъдеще да продължат: да основат Телемско абатство159, да обикалят Франция с товарна кола. Компанията се превръща във войска. Жорж Санд е полковничка, Морис — сарджънт, Плошу и Плане — стрелци, Адам — гражданин, Жулиета — лавкаджийка. В края на престоя Морис повишава лавкаджийката в подполковник, с което мадам Ламбер много се гордее. Разделят се изпълнени с весели, приятни спомени и с обещание да се видят в Ноан, гдето Жорж бърза да прегърне най-новата си внучка, родена в нейно отсъствие — Габриела Санд.

IIIНоан преди войната

Вече женени, Адам и Жулиета отиват в Ноан през юли 1868. Вземат със себе си и американеца Хенри Харис, който ги дразни, защото е педантичен чичероне и като „обратен“ Христофор Колумб си въобразява, че е открил Бери. Те обикват поетичния дом. Вечер, отворили прозорец към звездното небе, с нахлуващи откъм градината ухания, те слушат Санд да изпълнява прекрасно наизуст Моцарт и Глюк. Гледат на стената Саксонския маршал, рисуван от Ла Тур, в лъскава броня и напудрена перука, и красивата Аврора Кьонигсмарк, на която прилича Морис: „Прадедите ви правят впечатление“ — казва той със смях на Жулиета. Тя признава, че е така. Кралската кръв, слята в семейство Санд с толкова скромност, учудва тази републиканка.

На другия ден е празник на „баба“. Морис дава топовен салют; всеки поднася букет полски цветя. Вечерта има представление на марионетките. Жулиета, отдавна любопитна да ги види, ги е описала по-добре от всеки друг:

Семейство Адам открива, че Санд се проявява такава, каквато е, само в Ноан. „Отдалечавам се оттук само поради скитническите си вкусове“ — казва със смях тя. С все по-голямо удоволствие мисли, че нейните „кавалкади“ са били случайни изплъзвания от единствения живот, който е обичала. Гости на Ноан по това време са Дюма син (който се е оженил през 1864 година за зеленооката княгиня); Готие — добрият Тео, помислил при първото си посещение, че Жорж е зле настроена към него, защото го гледа, без да продума; Флобер, когото са убедили с голяма мъка да пътува; той дразни мадам Адам, като я уверява, че бъдещата република ще бъде тържество на завистта и глупостта; Тургенев, доведен от Полина Виардо. Санд е във възторг от романите му („Той се учудва, когато му казват, че е велик художник и велик поет“); един ден идва дори цялата трупа от „Одеон“, да гастролира с „Комичен роман“, с песни, смехове и шампанско, до три часа сутринта.

Програмата на дните е неизменна. Санд до Флобер: „Всеки ден се потапям до брадичката в реката и възстановявам напълно силите си в това студено сенчесто поточе, което обожавам, гдето съм прекарала толкова часове от живота си да се освежавам след прекалено дълги беседи насаме с мастилницата…“ Лятно време къпане в тази рекичка, всякога хладна, защото е засенчена. В дванадесет часа общ обяд, после разходка из парка, разглеждане на цветята, работа или уроци с Аврора; Санд намира време да дава уроци по свирене с тръба и тръбача от пожарната команда.

Жорж Санд до Жулиета Адам, 10 януари 1869:

В шест часа вечеря. След нова разходка в градината се прибират в синия салон, гдето Санд свири на пианото класици, испански мелодии или стари берийски песни. Децата се качват да спят; всички се събират около масата. Санд реди пасианси или крои рокли за внучките си; Морис рисува карикатури; други играят на карти или домино; понякога някой чете на глас. Флобер, Тургенев, самата Санд проверяват пред тази публика свои още неиздадени трудове. Но най-често се шегуват, смеят се като деца. При все че сама мълчи, Жорж Санд обича този шум около себе си; „Веселието — казва тя — е най-добрата хигиена за тялото и духа“. И тя желае това веселие да е henaurme160, както казва приятелят й Флобер. Шестдесетте години не са я излекували от вкуса към шегите. С помощта на Морис тя внася един петел в дървения сандък в стаята на семейство Адам и нещастният Едмон не може да мигне. Жулиета си отмъщава, като подкупва звънаря гробар да звъни с все сила за вечерня и да разбуди всички в къщи. Флобер се муси. Както може да се предположи, той е „непоносим в марионетния театър, защото критикува всичко и не приема глупостите“. Като приятелско наказание Санд му посвещава „Търкалящият се камък“, като превръща ноанските марионетки в герои на роман.

Защото тя все още пише романи, макар да не вярва много в тях. „Но човек свиква да ги смята за бойно задължение и тръгва към огъня, без да се запитва ще го убият ли или ще го ранят… Вървя напред, тъпа като зелка и търпелива като бериец…“ Всяка нощ, след като гостите са си легнали, тя изпълва двадесет листа с твърдия си почерк. Не преписва никога, поправя съвсем малко: „Пиша, както човек копае в градината“ — казва тя. Не е много хубаво, но „старият запасен трубадур пее от време на време някой мъничък романс на луната, без много да се грижи хубаво ли или лошо пее, стига само да изпълни песента, която му се върти в главата…“ Тя си е останала олицетворение на скромността. Това, което истински я възхищава, не са собствените й творби, а „Сантиментално възпитание“. Отчаяна е, когато неприязнени статии огорчават Флобер. Хората нямат представа, казва тя, за артистичната почтеност на Флобер, за добросъвестната му работа; но прави една хитра уговорка: „Той не знае поет ли е или реалист и тъй като е и едното, и другото, се чувствува неудобно.“

Такъв верен критичен усет прозира и в писмата, които изпраща по това време на младия писател Иполит Тен, когото е срещнала на вечерите у Маньи: „Вие дадохте на Балзак истинското място, което не бе получил приживе. Големи умове го отричаха и той страдаше от това. Колко пъти съм му казвала: «Бъдете спокоен! Ще си останете на върха!»“ И когато Тен и изпраща „Тома Грендорж“, тя хвали умната творба и даровития автор, но прави уговорки.

Жорж Санд до Тен, 17 октомври 1867:

Една напълно френска, великолепно изказана преценка.

Що се отнася до дамата от Ноан, тя избира своите теми около себе си. Сюжет за „Госпожица Меркем“ й дава животът на дъщеря й Соланж. Тя я рисува под името Ернеста Блосе, „надменен, своенравен характер, склонен към противоречия, понякога странен, понякога практичен, но способен да извлече всички изгоди от своето положение“. Както Соланж е развалила годежа си с берийския дворянин Фернан дьо Прео, за да се омъжи за Клезенже, така и Ернеста разваля годежа си с дребния благородник господин дьо ла Тороне, за да се омъжи за Монроже. Изглежда че след двадесет и една година Санд се връща към отдавнашни писма, които е запазила или са й били върнати. Соланж си остава грижа за майката. Красива четиридесетгодишна жена, тя има богати любовници с добро име и получава от тях значителни издръжки; но това не й пречи да взема пари от баща си и майка си.

Всички равносметки са направени, всички страсти са угаснали, Жорж е щастлива: „Ще оплаквам ли развалините на Палмир? Не, ще мине, както казва Ламбер. Нещастието на моите съвременници е, че желаят да се върнат към миналото. Но човек не се връща; и той отминава; като водата, която ромони и тече; а не е ли текъл и ромонил достатъчно, когато е отразявал, обичал и възпявал прекрасни неща? Би се отегчил да продължава, би се страхувал да започне отново. Всеки остарява сам, тъжен и примирен, но спокоен, все по-спокоен!…“ Тя се чувствува великолепно; загоряла е от слънцето като тухла; все още може да ходи по цял ден и на връщане да се окъпе в ледните води на Ендр.

Жорж Санд до Жозеф Десауер, 5 юли 1868:

С течение на годините челният взвод все повече оредява. През 1869 година умира Сент Бьов, първият й духовен наставник. Към края на живота си той отвращава Флобер с възхвалите си към Наполеон III: „Да, на мене! Ще хвали Баденге161! И при това насаме!“

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 14 октомври 1869:

Казимир е още жив. Жена му продължава да го следи отдалеко и предупреждава Соланж и Морис за опасността баща им да направи завещание в полза на извънбрачната си дъщеря, която може да им отнеме Гийери. Подтиквани от нея, двамата завеждат дело срещу баща си във връзка с тълкуване завещанието на баронеса Дюдеван. Жорж Санд води преговорите с „пристрастието на майка, хитростта на жена и ловкостта на юрист“. Тази постъпка огорчава Казимир, подкопава съня и здравето му. Той не е имал никога сили да се бори с Аврора. Заставят го да продаде Гийери. От получената сума запазва за себе си сто четиридесет и девет хиляди франка; Морис и Соланж си поделят остатъка (сто и тридесет хиляди). Казимир се оттегля в село Барбаст, на шест километра от Гийери, гдето умира на 8 март 1871 година. Нещастията са засегнали разума му; през май 1869 година той изпраща до императора чудновато писмо, с което „барон Дюдеван, бивш офицер от първата империя“ иска да бъде награден с Почетния легион:

Наполеон III не смята, че съпружеските несполуки, дори когато са исторически, заслужават кръста на Почетния легион, но навярно е намерил писмото за забавно и го е показвал, защото е било намерено на бюрото му след абдикацията в 1870 година.

На Жорж и през ум не й минава да съжалява Казимир. След толкова преживени несгоди, тя се радва на могъща, почитана, победоносна старост. Като гледат нейния живот, приятелите й си припомнят как е описвала старостта на една от своите безразсъдни някогашни героини, Метела: „Все още се възхищаваха от нея в една възраст, когато любовта не е уместна, а в почитта, с която я поздравяваха, заобиколена от очарователните деца на Сара, се чувствуваше вълнението, пробуждано в душата пред чисто, хармонично, спокойно небе, току-що напуснато от слънцето…“ Един ден тя отваря албума си Sketches and hints162 с романтична подвързия, гдето по времето на Мюсе и Мишел е запечатала толкова пламенни чувства. Но се изненадва от съществото, което е била, и не го одобрява.

Септември 1868:

IVВойната и комуната

На 1 юли 1870 Жорж Санд навършва шестдесет и шест години. „Бодра, здрава, дейна, годините не ми тежат“ — отбелязва тя. В Ноан е непоносима жега; термометърът показва 45°C на сянка; нито стръкче трева; дърветата жълтеят, листата им капят; африканска горещина придава на всичко наоколо зловещ вид — като пред свършека на света. И бедствия — горски пожари, замаяни вълци, които скитат около къщите, епидемии. „Никога не е имало такова тъжно лято, а на всичко отгоре е обявена и война…“

На всичко отгоре! Тази допълнителна беда й се вижда по-скоро безсмислена, отколкото страшна. Жорж Санд би разбрала война за освобождението на Италия, но между Франция и Прусия „в този момент съществува само въпрос на самолюбие — да се разбере чия пушка е по-добра“. Плошу, голям шовинист, й пише от Париж, че народът „реве от възторг“. Тя отговаря тъжно: „Не е така в провинцията. Хората са съкрушени; виждат само една игра на владетелите…“ На Флобер: „Намирам тази война позорна… Мълбъръ тръгва на война… Какъв урок за народите, които искат абсолютна монархия!“

Началото на август е ужасно. Никаква вест от армията. Това мрачно очакване става тревожно. Вестниците са с вързани уста и не казват нищо. Жорж Санд наблюдава яростта на селяните против императора: „Няма човек, който да не казва: Ще му запратим в главата първия си куршум! Няма да го направят; ще бъдат много добри войници… но това недоверие, тази ненавист, това решение да го накажат при бъдещото гласуване!“ На Жулиета Адам: „Трябва да изгоним едновременно и прусаците и империите.“ Морис би желал да постъпи във войската, но навсякъде владее безредие. „На оръжие! А къде е оръжието?“ Липсват пушки, храни, всичко. „Трима прусаци могат да завземат Ла Шатр; нищо не е предвидено срещу възможно нашествие.“

Към края на август започват да проникват известия за катастрофата. Дневник на Жорж Санд, 4 септември 1870: „Най-после официална телеграма. Зло-кобна!… Единствена утеха: императорът е взет в плен. Но нещастните войници! Колко трябва да са избитите, щом четиридесет хиляди са се предали… Това е краят на империята, но при какви, условия…“ 5 септември 1870: „Морис ме събужда с новината, че в Париж е провъзгласена република, без да пукне пушка; огромен факт, единствен в историята на народите… Бог да пази Франция! Тя стана отново достойна за неговия взор…“ На Едмон Плошу: „И все пак, да живее републиката!…“

През септември в Ноан върлува епидемия от вариола. Трябва да отдалечат девойчетата. Цялото семейство заминава за Крьоз. Лоло и Титит играят на прусаци с пушки от тръстика. По селските площади момчетата се обучават с тояги. Жорж страда и като французойка, и като миролюбка. Германците й вдъхват тъжна изненада: „Пристигат студени и сурови като снежна буря, неумолими в своето пристрастие, жестоки, ако потрябва, при все че в обикновения живот са най-кротки хора. Изобщо не мислят, не е време за мислене; размишленията, състраданието, угризенията ги чакат в къщи. В похода са несъзнателни и ужасни бойни машини…“ И Санд, като Жул Фавр, желае мир, но не позорен мир.

Когато се връща в Ноан, узнава, че два балона, наименувани Арман Барбес и Жорж Санд, са излетели от обсадения Париж. Барбес оставя в Тур младия депутат Леон Гамбета, известен със своето красноречие; той поддържа, че Франция може все още да бъде въоръжена и да спечели войната. Жорж не вярва в това: „Нашите диктатори от Тур се самозаблуждават с опасен оптимизъм.“ Импровизираните армии на Гамбета не вдъхват доверие на селското благоразумие на мадам Санд. Тя мечтае за истинска република, узаконена с избори, но се ужасява от продължителната диктатура, която дори военните успехи не биха оправдали. Дневник на Жорж Санд, 7 декември 1870: „Нищо не разбирам, просто да полудееш. Затворени в самотата си, ние сме като пътници в кораб, блъскан от противоположни ветрове, който не може да мръдне…“ — 11 декември 1870: „Правителството напуска Тур за Бордо. Гамбета отива при лоарската армия. Лично ли смята да я командува? Или трябва да бъде консулът Бонапарт, или рискува всичко, за да загуби всичко. Навлезе вече в петото действие. Трябва да сполучи или да загине… Аз продължавам да работя и дори с растящо увлечение от приближаването на опасността. Като че бързам да завърша някаква задача, за да умра със задоволството, че съм работила докрай…“

Привържениците на отделните партии се сблъскват в разгара на войната. Червените заплашват в Париж. Санд, която има между тях отдавнашни приятели, като Феликс Пиа, професионален революционер от 1830 година насам, не се страхува от тях. Повече се бои от монархистите, бонапартистите или от диктатура. Чистките на Гамбета я възмущават: „Виждам със съжаление, че смяната на чиновниците и съдиите взема колосални размери“. Особено незаконно и вредно й се струва желанието да се мине без избори. Крайните от Париж, както и правителството от Бордо, твърдят, че се опират на „дейни малцинства“. Тя забравя, че сама е поддържала тази теза в 1848 година и я осъжда: „Презрението към масите — ето кое е престъпно в настоящия момент“. Когато бомбардировката на Париж става опасна за приятелите й Жулиета Адам, Едмон Плошу, Южен и Естер Ламбер, Едуард Родриг, — тя беснее срещу Гамбета: „Гибелна грешка беше да се вярва, че храбростта е достатъчна там, гдето е необходим дълбок усет за практическия живот… Бедна Франция! Трябва все пак да си отвориш очите и да спасиш, каквото е останало от тебе!“ Тя смята Гамбета за честен и убеден, но съжалява, че е напълно лишен от здрав разум: „Голямо нещастие е да се мислиш годен за неимоверна задача…“ Осъжда речите, завършващи с припев на химн: „И така, търпение! Смелост! Дисциплина!“ „Като завърши с много удивителни телеграмите си, господин Гамбета мисли, че е спасил родината.“

Когато примирието позволява на парижкото правителство да вземе в ръцете си Франция, у Жорж Санд остава впечатлението, че Гамбета се стреми да отлага изборите, за да поддържа диктатурата на Бордо и да се противопостави за сключването на мира. Тя застава решително на страната на Париж: „Много нещо бих дала да науча, че диктаторът е подал оставка. Започнах да го мразя, загдето причини толкова страдания и излишни жертви. Неговите поклонници ме ядосваха с повтаряните приказки, че е спасил честта ни. Нашата чест щеше да се спаси и без него. Франция не е толкова страхлива, за да й бъде необходим учител по смелост и себеотрицание пред лицето на врага. Всички партии дадоха герои в тази война; всички бойни части дадоха мъченици. Ние имаме право да проклинаме този, който се представи способен да ни отведе към победа, а ни отведе до отчаяние. Имахме право да изискваме от него поне малко гениалност, но той нямаше дори здрав смисъл.“ И добавя: „Бог да му прости!“

Дневник на Жорж Санд, неделя, 29 януари 1871: „Ах!… господи, най-после… Най-после! Подписано е примирие за двадесет и един ден. Свикват събранието в Бордо. Там ще отиде и член от парижкото правителство. Нищо друго не се знае. Гамбета изглежда разярен. Ще се задави от диктатурата си… Ще има ли снабдяване на Париж с храни?… Ще настъпи ли мир след примирието? Ще можем ли да влизаме във връзка с Париж? Помощник-префектът, който ни донесе телеграмата в два часа, мисли, че Гамбета ще се съпротивява. Нима ще има гражданска война? Той е способен да предпочете нея, вместо да се отлепи от властта!“

Както и в 1848 година, изборите се оказват претоварени с последици. Партията на мира побеждава навсякъде освен в Париж. Дневник на Жорж Санд, 16 февруари 1871: „Герой на положението в Париж е Луи Блан, най-ненавиждан и най-непопулярен през май 1848. О, превратна човешка съдба! В провинцията герой на деня е господин Тиер, избран в двадесетина департамента. Двама историци на съвременността. Две джуджета, но ръстът няма значение. Големи умове, които ще се разберат може би, ако не си завиждат прекалено много…“ Огорчена от тежките мирни условия, Санд все пак е съгласна, че войната трябва да свърши:

Жорж Санд до Едмон Плошу, 2 февруари 1871:

Санд знае, че Франция ще се съвземе бързо. Берийска селянка, тя познава неограничените възстановителни възможности и способности на страната. Самата тя, стигала неведнъж до самоубийство и всеки път излизала от тия сътресения, за да започне нова младост, е почти символ на Франция.

Тиер, когото толкова е презирала някога, става сега в очите на мадам Санд най-малкото зло. Той се примирява с републиката, след като й е станал вожд. Смята, че тя ще бъде „режим, който най-малко ще ни разединява“, стига той да бъде председател. Предстои огромно дело: освобождаване на територията, възстановяване на страната, нова конституция. Тиер се чувствува способен да изведе всичко на добър край. Но патриотичният Париж не приема договора; социалистическият Париж не приема едно реакционно събрание; столицата Париж не приема правителството да се намира във Версай. Санд гледа с тревога как предградията въстават.

Дневник на Жорж Санд, 5 март 1871: „Прусаците, влезли на 1 март в Шан-з-Елизе, го напуснаха (sic!) на 3 сутринта без никаква връзка с населението. Париж се държа благоразумно и достойно, но хората се страхуват, особено след заминаването им, да не настъпи нещо като повторение на юнските дни. Изпращат войски в Париж. Ще избегнем ли изпадането на партиите в отчаяние?… 8 март 1871. Харис ми пише, че градът възстановява привидната си елегантност: има отново газ, кокотките се появяват. Но той вярва, че «денят» наближава; аз още не вярвам в това… — 19 март 1871: Вълнения повече от всякога. Париж е обзет от безумие. Нощес са се опитвали да вземат оръдията от Монмартр с войска, която обгражда Авентинския хълм, но е била на свой ред оградена от въоръженото население на Белвил и отказала да воюва. Говорят за няколко набързо разменени изстрела, веднага прекратени поради нежеланието на войниците да стрелят срещу народа… През деня правителството съобщава с телеграма, че е в пълен състав във Версай и всички са длъжни да изпълняват само неговите заповеди; а това доказва, че народът е завзел Кметството и в Париж е взела връх революцията, бунтът или заговорът. Нови юнски дни ли? Антоан и дьо Васон163 идват на вечеря. Всички сме тъжни…“

Обявена е Комуна. Париж се покрива с барикади, оръдия, картечници. Този път Санд е настроена враждебно към въстаниците. Дневник на Жорж Санд, 22 март 1871: „Тълпата, която ги следва, е отчасти измамена и безразсъдна, отчасти съставена от негодници и злосторници…“

Четвъртък, 23 март 1871: „Ужасната авантюра продължава. Налагат откупи, заплашват, задържат, съдят. Пречат на съдилищата да действуват. От банката искат един милион, от Ротшилд петстотин хиляди франка. Хората се боят и отстъпват. Започват битки по улиците; на Вандомския площад стрелят и убиват няколко души от една противникова манифестация. Завзели са всички кметства, всички държавни учреждения. Грабят припаси, храни. Държавният им вестник е гаден. Те са смешни и груби, чувствува се, че не знаят вече как да продължат своя преврат. Версайското събрание е глупаво, реакционно. Не иска помирение. Жул Фавр е по-реакционен и от него. Той го насъсква срещу Париж. Тиер е по-ловък, повече се владее, макар да се чувствува, че е дълбоко оскърбен. Събранието упорствува да е против него и не му позволява да се изкаже…“

Тя укорява своите приятели, парижките републиканци, допуснали бунтът да свали правителството. „Писмо от Плошу. Той е от хората, които оприличавам на наемател, оставил да изгори къщата, и сам той заедно с нея, за да върви напук на собственика…“

Така върви от март до юни, когато Тиер се налага.

Дневник на Жорж Санд, 1 юни 1871: „В Париж всичко свърши добре. Събарят барикадите; погребват труповете; явяват се нови, защото има много разстрели и масови арести. Много невинни или полувиновни ще заплатят за най-виновните, които ще избягат. Александър164 казва, че успява да спаси мнозина, като се позовава на своята наука за физиономиите, която е учил от доктор Фавр. Писмото му е странно, не виждам как успява да накара военните съдилища да приемат опитите му в това отношение. Юго е съвсем побъркан. Печата безразсъдни неща, в Брюксел има манифестации против него… — 7 юни 1871: Подробности за разрушенията в Париж. Те са огромни, намерението е било да се опожари всичко. Царство на Таманго. Никой не знае какво става. Страхливият буржоа, преживял всичко, би желал сега всички да избие. Дали продължават разстрелите без присъда? Навярно…“

Изстъпленията при репресиите, жестоки като по време на Комуната, карат Жорж Санд, както се случва често с почтените хора, да се обяви против всички. Нейните политически приятели я укоряват, че не разбира вече необходимостта от барикади; враговете й — че й липсва твърдост. Но тя остава вярна на учението, което нарича християнство според евангелието на свети Йоан: „Няма защо да се питам къде са приятелите и къде неприятелите ми. Те са там, гдето ги е запратила вихрушката. Заслужилите да бъдат обичани от мене, макар и да не виждат с моите очи, са все така скъпи. Необмисленият укор на тези, които ме изоставят, не ме кара да се отнасям към тях като към врагове. Всяко несправедливо отнето приятелство си остава непокътнато в сърцето, незаслужило обидата. Такова сърце стои над самолюбието; и умее да изчака завръщането на правдата и обичта.“

Насилията и низостите на привържениците от двата лагера наливат своята замърсена вода във воденицата на песимиста Флобер: „Романтиците ще има да отговарят, както им се полага, за своята безнравствена сантименталност… Грижат се за бесните кучета, а не за ухапаните от тях…“ Жорж Санд се опитва да го вразуми.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 1872:

А това е истинска мъдрост. Ако, вместо да укорява своята епоха, всеки се заеме да измете пред вратата си, улицата би била малко по-чиста. Минават месеци, но ядът на Флобер не минава. Събранието се люшка сега между монархия и република.

Флобер до Санд:

Всъщност преценката не е много умна. Жалка планета ли? В какво отношение? Нима работите вървят по-добре на Сатурн или Марс? Санд е съгласна с Ренан, че от една мъдра република може да се очаква относително спасение. „Тя ще бъде твърде буржоазна и съвсем не идеална, но трябва да се започне от самото начало. Ние, хората на изкуството, изобщо нямаме търпение. Искаме веднага Телемско абатство; обаче преди да се каже: «Прави, каквото искаш!», трябва да се мине през: «Прави, каквото можеш!»“ А едно връщане към авторитарно управление би било, според нея, катастрофа.

„Всеобщото гласоподаване, с други думи, изразът на общата воля, все едно добра ли е или лоша, е предпазната клапа, без която ще имате само взривове на гражданска война. Нима като имате този чуден залог за сигурност, като е намерен този велик обществен уравновесител, ще искате да го ограничите и сковете?“

Това не е вече революционното настроение от 1848 година, а мъдростта на третата република. В нея има нещо добро.

VNunc dimittis165

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 6 ноември 1872:

Тя живее така, както съветва. Преди всичко, през годините, последвали войната, Жорж Санд е любеща баба. Тя учи Титит да чете, преподава на Лоло география, история, стилистика — каква радост за тази родена учителка! Любимка си остава Аврора. „С нея се занимавам много. Тя схваща много бързо и трябва, тройно да препускаме. Увлича се да разбира нещата, но не обича да ги учи.“ Светът става отново интересно зрелище, когато човек може да го открие с очите на дете. Внучките тичат като зайчета из храстите около баба си. „Господи, колко хубав е светът, когато всички, които обичате, живеят и шумят около вас!“

Тя продължава да се радва заедно с внучките си на пътуванията, на природата, на слънцето и цветята. А работата над романите? Не, не я обича и сега, както някога. Изкарва по два-три романа на годината, защото трябва да изпълнява договора с Бюло, към който се е прибавил и договор с Шарл-Едмон за вестник „Тан“, и защото семейството и приятелите й имат нужда от пари. Справя се доста добре, овладяла е занаята, но темите не се сменят вече: селска идилия („Мариана Шеврьоз“), отвличане на дете („Фламаранд“ и продължението й — „Двамата братя“). Ако би имала възможност да избира, би предпочела да си почива и да бродира с вълни. Флобер я подтиква да чете младите: Емил Зола, Алфонс Доде. Тя харесва донегде книгите им, но ги намира много мрачни.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 25 март 1872:

Критиците са престанали отдавна да говорят за нейните нови романи; и Юго дори не и посвещава нито една статия, при все че тя би го сторила за него; и Санд се чувствува много изолирана в литературата. Но все пак някои от новото поколение започват да хвалят идеализма й. И литературните среди, както и обществото, се въртят около определена точка. Jtus et reditus166. Махалото се връща на мястото си. Някой си Анатол Франс се изказва с почит за прекрасния гений на мадам Санд, за великодушните увлечения, за смътните страсти на тази велика и наивна любителка на света.

Тен пише: „Ние бяхме реалисти; наблягахме прекалено върху животинското у човека и върху извратеността на обществото“, и уверява Санд, че повече от всякога й се пада да играе голяма роля, че французите очакват много от нея.

Иполит Тен до Жорж Санд, 30 март 1872:

Накратко казано, той я хвали, че спасява вярата, надеждата и милосърдието. Тя е възхитена и изненадана, „защото Флобер, който лично ме обича от все сърце, не ме обича толкова като литераторка. Той не мисли, че съм на прав път, и не е единственият от приятелите, които ме смятат по-скоро добър човек, отколкото художник…“

Горкият Флобер не може да се отърве от гнева си. Политиката „предизвиква гадене“. Една „Олбаховска клика“ го преследва и комедиите му „Кандидатът“, „Слабият пол“ „са първокласен провал“. На тоя свят няма вече място за хората с вкус. Но той все пак продължава да вярва в изкуството за самото изкуство, в най-уместно подбраната дума, в ритъма на фразата, в изящно завършената творба. Малко му важи какво е казано, стига да е казано красиво. Санд го мъмри нежно: „Ти търсиш само добре оформената фраза, тя е нещо, но не е цялото изкуство, не е дори половината.“ Моли го да дойде в Ноан, да се потопи отново в семейното веселие и обич:

„Какво важи, че имаме сто хиляди врагове, ако ни обичат две-три добри същества!“

Но през 1872 година той не отстъпва. Напразно Полина Виардо, която вижда често, се старае да го отвлече; той я оставя да замине за Ноан с „Полинките“ — Мариана и Клавдия Виардо. Кратко, но прекрасно гостуване. Музиката царува, както по времето на Лист и Шопен.

Дневник на Жорж Санд, 26 септември 1872: „Какъв ден, какво вълнение, какво музикално проникновение! Полина пее и през деня, и вечерта… Тя е все по-възвишена и несравнима. Аз плача като теле… Лоло поглъща музиката с големите си очи. Девойчетата Виардо пеят прекрасно… Кристални гласове. Но Полина, Полина, какъв гений!… — 1 октомври 1872: Полина кара девойчетата си да пеят и пее заедно с тях «Фра Галина», нагласена от нея за трио; прекрасно! След това пее «Алцест», «Божества на Стикс»… Хубаво, прекрасно. Трепет, вълнение, което може да ви сломи. Опиянена съм. Не мога да мисля за нищо друго… — 2 октомври 1872: Полина пее малко и обещава да пее пак довечера. След вечеря устройваме шаради. И Лоло участвува в ролята на куче… Много е мила и напуска играта в разгара, без да каже «уф!»… Продължаваме до десет часа, после Полина пее «Панчито» и пет-шест очарователни испански мелодии, «Пролет» от Шуман, след това «Лейди Макбет» от Верди, от която не съм във възторг, но тя го изпълнява толкова хубаво? И финала от «Сомнамбула», и «Орфей».167 Идеал в два тона — и радост, и страдание…“

Най-после, за Великден 1873 година, достопочтения дядо Крюшар168 отива на поклонение в Ноан, гдето към него се присъединява и Тургенев. Въвеждат го в обредните лудории на къщата. Лудешки танци. Всеки променя по три пъти костюма си. Флобер се маскира най-после като андалуска танцьорка и танцува фанданго: „Много е смешен, но се задъхва след пет минути. Много повече е остарял от мене!… Все същият прекалено бодър дух за сметка на тялото. Нашата врява го оглушава…“

Дневник на Жорж Санд, 17 април 1873: „Скачаме, танцуваме, пеем, викаме, досаждаме на Флобер, който настоява да прекъснем всичко, за да разговаряме за литература! Той е възмутен. Тургенев обича шума и веселието. Дете като нас. Танцува, валсира; какъв добър и прекрасен гений! Морис ни чете чудесно «Балада към нощта». Има голям успех. Във всяко отношение смайва Флобер… 18 април 1873: Оживен и забавен разговор с Флобер. Но той иска да говори сам и Тургенев, който е много по-интересен, не смогва да каже нито дума. Вечерта битки до един часа. Най-после се сбогуваме. Заминават утре сутринта… 19 април 1873: Човек живее с нрава повече, отколкото с ума и величието си. Уморена съм, пребита съм от милия ми Флобер. Все пак го обичам, той е прекрасен, но прекалено излиятелен. Смазва ви… Тази вечер вдигаме врява, свирим, с удоволствие вършим глупости. Съжаляваме за Тургенев, когото познаваме по-малко и обичаме по-малко, но той притежава чара на истинската простота и добродушие…“

След като се прибира у дома си, Флобер благодари от все сърце.

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 23 април 1873:

През лятото тя отвежда малките. Предлага Швейцария; децата предпочитат океана. „Така да бъде! Щом ще пътуваме и ще се къпем, полудявам от радост… Приличам на внучките си, които са предварително опиянени, без да знаят защо…“ Когато е в Ноан, тя остава вярна на реката. Отива да се къпе там с Плошу и докато стои във водата, си припомня цяло шествие от изчезнали сенки.

Дневник на Жорж Санд, 21 юли 1873: „Докато лежа във водата, мисля за тия, които се къпеха някога заедно с нас: Полина, и майка й, Шопен, Делакроа, брат ми… Къпехме се и нощем дори. Идвахме и си отивахме пеш. Всички са покойници освен мадам Виардо и аз. Това жалко полско кътче е виждало толкова знаменитости, без дори да подозира.“

Политиката не я занимава вече. Понякога се страхува от Хенрих V170: „Усещам да нахлува мирис на дарохранителница“. Трябва да споменем, че парижкият генерал-губернатор забранява пиесата, извлечена от „Госпожица ла Кентини“, под предлог да не се смути общественият ред. На своя приятел принц Наполеон Санд изпраща честитки за Нова година, но без пожелания за бонапартистка реставрация.

Жорж Санд до принц Наполеон-Жером, 5 януари 1874:

Тя очаква спасение само от една скромна република. През 1875 година тази република най-после се установява с един глас мнозинство. Такава е Франция.

От 1873 година насам Соланж живее близо до Ноан, в замъка Монживре, който е купила с твърде нечистото си богатство от своята братовчедка Леонтин Симоне, дъщеря на Иполит Шатирон. В 1871 година поради войната се е помирила за някое време с майка си и Морис. Един ден я виждат да пристига с молба да я приютят. Добрата Лина се застъпва за нея; укротена от опасността, Соланж е скрила ноктите си и тъй като е наследила дарбите на София-Виктория, прави големи услуги, като крои и шие рокли за Лина и малките. След настъпването на мира всичко пропада отново. Санд не е съгласна за покупката на Монживре, защото не иска „тази кукумявка“ да я дебне от кулата си. Когато Соланж не обръща внимание на това желание и купува замъка чрез подставено лице, под името мадам Бретийо, прекратяват издръжката й и Ноан е почти напълно затворен за нея, защото тя критикува всичко, каквото се върши там. Но от време на време се втурва някоя сутрин като вихрушка. Малките изпитват ужас от нея и бдят пред вратата на баба си, за да не пускат леля Соланж.

Някогашните приятели, някогашните неприятели продължават да изчезват. На 5 март 1876 година умира принцеса Арабела. Възстановила е към края разума и гордостта си. В своя съживен салон приема новото поколение републикански държавници. Доживяла е да види Лист абат, а Анри Леман председател на Академията на изящните изкуства.

Жул Сандо е много отпаднал. С годините е напълнял, „оплешивял“, натежнял от леност и обезсърчение, но все още се отгатва, че е бил навярно очарователен на младини. В кабинета му е окачен негов портрет, нарисуван някога с въглен от Аврора Дюдеван: „Само оплешивелите са могли да имат някога, толкова коса“ — казва той. Когато сяда в Пале Роял, в кафене „Ротонда“, минувачите казват: „Погледни го, това е Сандо, първият любовник на Жорж Санд“. Единственото му основание за слава.

Мастодонтът Маршал вдъхва тревоги на Санд и Дюма. А при това след войната има големи възможности за успех. Една негова картина, „Елзас“, наградена на изложбата, е незабавно отпечатана в хиляди екземпляри. След това го натоварват да илюстрира съчиненията на Еркман-Шатриан. Поръчват му декори за патриотична пиеса. Но той е ленив, нехаен, неточен. Никога не предава навреме гравюри или макети. Повечето поръчки биват анулирани. Загубил е двамата си могъщи покровители, принц Наполеон и принцеса Матилда, които живеят в чужбина след падането на императорския режим. Той е изпаднал до жалко бохемство, живее, както смогне, със заеми. „Виното и леките жени ще го погубят“ — пише Санд; в този израз прозвучава позната нотка. На друго място сякаш чуваме извлечение из писма на Санд, гдето говори за Мюсе: „Десет години не сполучиха — пише тя — да прогонят двата жестоки демона — леността и разврата“. Жените се менят наистина много малко; както и мъжете.

Ортанс Алар, цинична приятелка на романтичната Жорж, също старее. Тя е написала една смела книга за своите любовни преживявания: „Чаровете на Прюданс“. Санд е „очарована от тези чарове“. „Току-що прочетох тази чудна книга. Вие сте наистина велика жена.“ Велика ли? По-скоро откровена, но Жорж, не така откровена, цени тази смелост. Дневник на Ортанс Адар, 6 април 1873: „Току-що получих писмо от кралицата173 в отговор на две мои, второто против разбирането, че съществуват паднали жени. Санд казва наистина, че падналата жена е част от едно минало, което тя отрича: както ада и лицемерните попове… Според нея, всичко това се е променило. Казва, че никак не съм остаряла и ще умра съвсем жизнена…“

Самата Жорж Санд, вече седемдесет и две годишна, не чувствува да старее и започва да смята, че ще доживее до дълбока старост. Довършва една съвсем празна книга — „Персмонската кула“, започва друга — „Албина Фиори“, писмовен роман, история за извънбрачната дъщеря на голям благородник и актриса. Прадедите — Саксонският род и Ренто — ще бъдат отново от полза. Но най-вече пише приказки за Лоло.

Бележник на Жорж Санд, сирният вторник, 29 февруари 1876: „Имам намерение да работя, но никаква възможност… Обикалям градината, гдето всичко е нацъфтяло: виолетки, кокичета, минзухар, анемони. Кайсията при цветарника е цъфнала. Приготвям си карнавален костюм, след това девойчетата идват да ги глася и да им се възхищавам: Титит като фея, Лоло като влахкиня, и двете много хубави. Рене174 се облича като Пиеро, Морис е китаец, Плошу — бебе, Лина индианка… Танцуваме, аз свиря на пианото до девет часа, когато децата си лягат. Тогава всички се преобличаме; само Плошу нахлузва една рубашка, поставя си фалшив нос и отива на селския бал…“

От пролетта на 1876 година тя започва от време на време да преболедува. Цял живот се е оплаквала от черния си дроб и от нередовни черва. Но се е примирила със своите болести и много повече се тревожи от невралгията на Морис.

Бележник на Жорж Санд, 19 май 1876: „Болките на Морис се усилват от пет до седем и половина. Аврора стои при него и го чака за вечеря. Вечерят весело заедно, болките не се подновяват през цялата вечер… Моите болки продължават цял ден. Предадох урока на Лоло, писах писма и четох. Довърших книгата на Ренан: «Философски диалози и откъси»…“

На 20 май Морис и Лина повикват от Ла Шатр доктор Марк Шабна под предлог да се посъветват с него за невралгията на Були175, а всъщност защото младото семейство се безпокои от болките на майката. Санд заявява на лекаря, че „от петнадесет дни страда от упорит запек, но мисълта й е ясна както винаги; а има и добър апетит“. Добавя, че това състояние е по-скоро неудобство, отколкото болест и тя не се тревожи от него. На 23 май пише на парижкия си лекар, доктор Фавр:

Смъртта е смирена и скромна гостенка. Влиза безшумно. Последните записки на Жорж Санд не издават никакъв страх:

29 май 1876: „Прекрасно време. Не страдам много. Направих хубава разходка из градината. Давам урока на Лоло. Препрочитам една пиеса на Морис. След вечеря Лина отива на театър в Ла Шатр. Играя безик със Сание176. Рисувам. Лина се връща в полунощ.“

С тези думи приключва дневникът на Жорж Санд, но имаме този на съседката й Нанси дьо Васон.

„В неделя, 28 май — пише мадам дьо Васон, — отидох да прекарам деня в Ноан с Нини, докато Полен беше у родителите си в Кудре. Обядвахме без мадам Санд; тя беше както винаги малко неразположена, но нищо особено; отдавна усещаше доста силни болки, които почти не вдъхваха вече безпокойство. След обяда се разхождахме с Лина из зеленчуковата градина и дълго разговаряхме за едно, за друго… След малко слезе и мадам Санд. Походихме и с нея, като се възхищавахме от полските цветя, които тя така много обичаше, изпъстрили моравата; заведе ни дори до една кръгла полянка в горичката, за да ни покаже някакъв рядък вид салеп. После се върнахме да седнем пред къщата. Мадам Санд заговори за предстоящото си отиване в Париж. Разговорът линееше; той не беше никога много оживен с мадам Санд, която мислеше едновременно за хиляди неща. Тя каза нещо, което ме порази: възхищаваше се от едно птиче, което ситнеше пред нея, и добави: «Странно, зрението ми се възстановява, сега виждам много по-добре, отколкото с очила…»“

През следващите дни мадам Санд много се измъчва. „Самият дявол е в корема ми“ — казва тя. Ужасните болки на чревното задръстване я карат да вика. Приятелят й, доктор Папе, казва на Морис: „Загубена е“. Само една незабавна операция би могла да я спаси. Но Санд иска да повикат от Париж доктор Фавр, в когото има доверие; а той е „лъжеучен, бъбрив, без медицинска практика“. Поръчват му да доведе със себе си някой известен лекар. Той идва сам и заявява още преди да е видял болната: „Това е херния, ще я разнеса с масаж“. Първият театрален успех на Аврора Дюпен на седемнадесет години, в английския монастир, е една постановка на „Мнимият болен“. Тя умира, заобиколена от Молиерови лекари, които предпочитат да погубят нея, но не и самолюбието си.

Най-после местните диафоруси177 се решават да повикат хирурга Жул Пеан, но той намира една операция на червата невъзможна и прави само коремна пункция. Мадам Санд се мъчи още шест дни, като призовава страстно смъртта и се чувствува унизена от болестта си. На 7 юни иска да види внучките си: „Колко ви обичам, милички! — казва тя. — Целунете ме. Бъдете послушни.“ През нощта на 7 срещу 8 казва няколко пъти: „Смърт, господи, смърт!“ При нея са сега Соланж и Лина. Морис е пратил бележка в Монживре: „Майка ни е болна, положението й е тежко… Ела, ако искаш.“ Соланж е в Париж; прислугата я предупреждава с телеграма и тя отива у майка си, след като иска смирено да й определят час.

Край леглото бдят само Соланж и Лина, когато чуват „Сбогом, сбогом, умирам“. После някаква неразбираема фраза, завършила с: „Оставете зеленина“. След това в погледа, в ръкостискането й се чувствува все още добрина и нежност, но тя не продумва, изглежда унесена. „Сбогом, Лина, сбогом, Морис. Сбогом, Лоло, сбо…“ са последните й думи. Умира в шест часа сутринта. На обяд Соланж е заела на трапезата мястото на майка си и заповядва на всички, защото Морис е потиснат от мъка.

Погребват я в Ноан, в малкото гробище на парка, близо до бабата, родителите и внучка й Нини. Вали ситен, студен дъжд: шумоленето на вятъра във възлестите тисове и чемшири се слива с песнопението на стария псалт. Всички селянки от околността шепнат молитви, коленичили във влажната трева. За голяма изненада на приятелите й Санд е погребана по католически. По искане на Соланж; Морис отстъпва; абат Вилмон, кюрето от Вик, иска позволение от монсеньор дьо ла Тур д’Оверн, буржки архиепископ, който разрешава без колебание. „Постъпи правилно — казва Ренан, — не биваше да смути мисълта на простите женици, дошли да се молят за нея, пребрадени, с броеница в ръка. Що се отнася до мене, аз бих съжалявал, ако би трябвало да мина покрай вратата, скрита под големите дървета, и да не вляза.“

От Париж са дошли петнадесетина близки: принц Наполеон, получил в 1872 година разрешение да се установи отново във Франция, Флобер, Ренан, Дюма-син, Ламбер, Виктор Бори, Едуар Кадол, Хенри Харис и Калман Леви. Забелязва се отсъствието на исполина Маршал; той е бил всякога голям егоист. По поръчение на Виктор Юго Пол Мьорис прочита писмо от него:

Литераторите не могат да слушат текст — дори пред гроб — и да не го преценят от професионално гледище. Флобер намира речта на Юго много хубава; Ренан казва, че е низ от изтъркани фрази. И двамата са прави, защото изтърканите изрази на Виктор Юго го превръщат във велик писател. Но ненадейно запява славей и при тази прелестна песен мнозина си казват: „Ето истински подходящата реч…“

Флобер до Тургенев, 25 юни 1876:

Дали би могла да пожелае по-добро надгробно слово от сълзите на своя стар трубадур?

VI

„Юго стои много по-ниско от епископ Биенвеню. Зная това. Но този земен син беше все пак способен да създаде от смесицата на своите страсти един светец, който се извисява над човека. Точно така и Жорж Санд съумява от собствения си посредствен, обезобразен живот, пропилян като всеки живот, да създаде тази Консуело, този неповторим образ, в който всяка жена ще намери на какво да подражава, а всеки мъж — какво да разбере и за какво да обича жената.“

Жорж Санд е като всяка жена земна дъщеря. Повече от всяка друга може би, поради неспокойното детство, поради борбата на две класи и два века в нейната душа, поради много ранната свобода и мъчителния брачен опит с човек, недостоен за нейната гениалност. Да, животът й е пропилян като всеки друг. Но блестящо.

Тя отдава малко значение на своето творчество; истинският й стремеж е стремежът към съвършеното, най-напред в човешката любов, след това в любовта към народа, най-после в любовта към внуците й, към природата и бога. И все пак от това творчество, за което тя говори с такава скромност, голяма част живее и досега. „Жорж Санд е безсмъртна чрез «Консуело», една пасхална творба“; да, но и чрез личния си „Дневник“, чрез „Писма на пътешественика“, чрез огромната си кореспонденция, така непринудена, с правдив тон и установена мисъл, чрез непоклатимата истинност на своите разбирания. Много от тезите, които тя е защищавала, учудвали на времето читатели без въображение, са днес политика на най-добрите. Равенството, което иска за жените, те вече получават; равенството, което иска за народа, всеобщото избирателно право, по-справедливото разпределение на благата — няма честен човек, който да не е съгласен по тези въпроси с нея.

Много са я укорявали за любовните й приключения, но задъханата ожесточеност на търсенето й се обяснява с недостижимостта на съвършенството, към което се стреми. Животът на Санд напомня романите на Греъм Грийн, гдето в продължение на триста страници един нещастен герой върши всякакви прегрешения и читателят открива едва в последните редове, че именно грешникът, а не фарисеят ще бъде спасен. Пламенните души, станали велики светци, са имали често бурни младини.

Всеки живот се направлява от скрита метафизика. Философията на Санд е проста. Светът е бил сътворен от един добър бог. Силата на любовта в нас идва от него. Единственият непростим грях е да се внасят премълчавания и лъжа в любовта, която трябва да бъде пълно общение. Не твърдя, че Санд е живяла всякога според тези начала; никой от нас не живее всекичасно според всичките си разбирания; но трябва да преценяваме хората по надхвърлените, не по недостигнатите цели.

Потомството не се мами. Припомняме си суровите присъди срещу Аврора Дюдеван, които малкото берийско градче край Ноан издава към 1830 година. А какво виждаме днес в центъра на Ла Шатр? Статуя на Жорж Санд. Отхвърлената грешница е днес покровителка на този край. Приятелите й Неро, Папе, Дюверне, Фльори живеят в паметта на хората редом с нея. Где са тия, които я осъждаха? Кой ще знае в бъдеще имената и отрицателните им добродетели?

През 1949 година, по случай стогодишнината от смъртта на Шопен, цялото Бери си дава среща в Ноан. Почитатели на Жорж Санд идват от далечни страни. Еднодневните гости се възхищават благоговейно от остроумните и смешни марионетки, които са танцували пред Дюма и Флобер; от ателието, гдето е рисувал Делакроа, ливадата, гдето нощем се е развявал белият воал на Мари д’Агу; отиват да помечтаят в тъжната и мрачна горичка, гдето надгробните паметници разказват с тържествената краткост на смъртта тази необикновена, прекрасна история.

Мари-Аврора Саксонска, графиня дьо Орн, вдовица Дюпен дьо Франкьой, 1748-1821… Морис Дюпен, подполковник от I хусарски полк, 1778-1808… Антоанета София-Виктория Делаборд, надписът покрит с мъх, не може да се прочете… Амантина-Люсила-Аврора-Дюпен, баронеса Дюдеван, Жорж Санд, родена в Париж на 1 юли 1804, починала в Ноан на 8 юни 1876… А наред с великото поколение други покойници: Марк-Антоан Дюдеван (Кокотон); Жана-Габриела (Нини. Омразното име Клезенже не е издълбано на паметника); после Морис Санд, барон Дюдеван (1823–1899); Лина Санд, родена Каламата (1842–1901); Соланж Клезенже-Санд, майка на Жана (1828–1899); и най-сетне Габриела Санд, по мъж Палаци (1868–1909), някогашната Титит.

Що се отнася до Лоло, станала мадам Аврора Лаут-Санд, дейна, и пъргава въпреки своите осемдесет и три години, тя се движи със ситни крачки по алеите, качва се тичешком по старата стълба, показва голямата овална маса на дърводелеца Пиер Бонен, малкото бюро, гдето е била написана „Индиана“, пианото, докосвано от пръстите на Лист и Шопен, и поглежда почтителните гости с черните кадифени очи на баба си. Когато се смрачава, всички сядат на терасата, обляна в лунна светлина, срещу черните кедри и плачущите върби. От прозорците на синия салон, отворени към парка, долитат фрази от Шопен, Прелюдии и Ноктюрни, писани в този дом, докато ръката на приятелката почива върху рамото на поета. Шепот на неуловими, тъжни изповеди, промълвени с лека въздишка. Всеки си припомня неусетно своите нещастия. После се извисява победната нота и надеждата заедно с нея. Два велики гласа казват сякаш на това множество: „Имайте вяра, о неверници! Разприте между влюбените угасват; творбите, вдъхнати от любовта, остават. И на този свят може да има нежност и красота.“ Консуело възтържествува над Лелия. Такава е безгласната присъда на поколенията.