Жорж Санд

Историята на Жорж Санд е история на жена, която е по произход на границата на две социални класи, а по възпитание — на ръба между рационализма на XVIII и романтизма на XIX век; загубила още в детинство баща си, тя желае да го замести за своята любима майка и започва да се държи като мъж; държане, затвърдено от малко налудничавия наставник, който я възпитава като момче и я кара да се облича в мъжки костюм; независима, станала още на седемнадесет години господарка на имение и дом в Ноан, тя се стреми цял живот да възсъздаде този свободен рай от своята младост; не понася никакъв господар и търси в любовта това, което намира в майчинството: възможност да закриля по-слабо същество; неспособна да понася властта на мъжа, тя се бори да освободи от нея жената, да й осигури свобода на тялото и чувствата и така упражнява голямо и полезно влияние върху нравите; отначало католичка, тя си остава завинаги християнка и вярва, че е в мистично общуване със своя бог; става социалистка, както остава християнка — от великодушие; отдава се в 1848 година на революционното движение и след неговия провал съумява да запази своя престиж, без да се отрича от идеите си; и след като нарушава всички условности както в частния, така и в обществения живот, налага на всички да я почитат заради нейния гений, труд и смелост; а когато всички страсти угасват, успява да пресъздаде изгубения рай в дома на своето детинство; и намира най-после в една ведра, дейна, матриархална старост щастието, което е търсила напразно в увлеченията.

IКрале, пълководци, канонисти, актриси

Много лекомислено е да обясняваме един характер чрез наследствеността. Известна черта на някой прадядо се появява внезапно едва в петнадесетото поколение. Един даровит човек има посредствени деца. В семейството на нотариус се ражда Волтер. Но при Жорж Санд е съвсем естествено този, който изучава историята на нейните прадеди, да й предскаже необикновена и завидна съдба. Има семейства, в които се срещат една, две, три странни личности. При прадедите на Жорж Санд всички са необикновени. Тук се срещат крале и канонисти, велики пълководци и актриси. Всички жени, като в приказка, се наричат Аврора; всички имат синове и любовници и предпочитат синовете пред любовниците си. Извънбрачните деца се сипят като градушка, но биват припознати, въздигнати, възпитани по царски. Всички са пленителни, бунтари, нежни и жестоки. „На тази невъзпитана и силна, порода — казва Мора1 — Жорж дължи някои ярки физически черти: бруталния живот, воден с безсрамна смелост и неутолимата жажда в любовта.“ Нейният фамилен летопис напомня любовна комедия, епопея и Хиляда и една нощ.

Германо-шведският род Кьонигсмарк се прославя в една епоха, когато всеки преуспял пълководец отива от един кралски двор в друг и командва армии, срещу които вчера се е сражавал. Кьонигсмарките се подвизават из Европа още от времето на Тридесетгодишната война. Родоначалник е фелдмаршал Йохан-Кристоф Кьонигсмарк, коварен, грабител, негодник и грубиян. Всички мъже от рода след него се проявяват като герои, авантюристи и съблазнители: жените — като светици или очарователни грешници. В края на XVII век живее хубавата като зората Аврора Кьонигсмарк, сестра на прочутия Филип Кьонигсмарк, когото Хановерският електор, бъдещ английски крал под името Джордж I, заповядва от ревност да убият през 1694 година. Разследванията по смъртта на брата й поставят Аврора във връзка с Филип Август, Саксонски електор и по-късно полски крал. Със своите големи тъмни и нежни очи, с френската си духовитост и блестяща веселост тя е неотразима. Август Саксонски се влюбва в нея посвоему, тоест твърде просташки. Всяка жена е за него добра, стига да е изящна и достъпна. Той не съзира изтънчеността и възвишеността на Аврора, но тя му ражда през 1696 година син, когото кръщават Морис и му дават титлата Саксонски граф.

Връзката между любовниците се прекъсва още преди раждането и не се възобновява. Изоставената Аврора се оттегля надменно в блестящо усамотение в протестантското абатство Кведлимбург, гдето — за благочестив ужас на останалите канонисти — създава нещо като салон Ранбуйе и дворец на любовта. Там устройва за Петър Велики прием, останал прочут поради това, че тя се явява като муза и чете свои собствени стихове на френски, очаровали и царевича, и престарялата, глуха абатиса, която взема музата за светица. Аврора пее италиански арии, като си акомпанира сама на клавесин, заради което шведската кралица я нарича „моя шведски славей“. Обикаля с пощенска кола от Дрезден до Виена и от Берлин до Стокхолм. Умира в 1728 година, разорена от бижутери, шивачки, аптекари и от любимия си син, за когото е мечтала блестящо бъдеще.

Синът, Морис Саксонски, има красивото лице и високото чело на своята майка. Честен, откровен, нежен по природа, той целува с тъга, като повечето извънбрачни деца, медальоните с образите на майка си и баща си. Още от най-ранна възраст проявява наклонност към военното дело. Бащата нарежда да го възпитават сурово. По негова заповед Морис се храни само със супа и хляб и пътува из цяла Европа пеша, с раницата гърба. На тринадесет години го произвеждат на бойното поле в първи офицерски чин, след което отвлича една своя връстница, забременяла от него. Наследил е безпътството на баща си. Любовните му истории с принцеса дьо Конти, Адриана Льокуврьор, мадам Фавар и херцогиня дьо Буйон вълнуват цял Париж. От болезнено желание да накара света да забрави незаконния му произход, този кралски син е обзет цял живот от манията за върховна власт. Така например прави опит да бъде избран за Курландски херцог. Майка му, Аврора Кьонигсмарк, и любовницата му, Адриана Льокуврьор, продават скъпоценностите си, за да му помогнат. Той решава да се ожени за вдовицата на последния херцог, бъдещата всерусийска царица Анна Ивановна, й почти достига целта си, но извършва неблагоразумието да въведе в двореца своята млада любовница. Постъпката му е разкрита и той трябва да се откаже от преследването на неосъществимите мечти. Любовта му струва този път една корона.

Но в ония времена любовта и славата съжителствуват прекрасно. Знаем, че Морис Саксонски постъпва най-после на военна служба при френския крал, с когото се сродява, като омъжва за престолонаследника своята племенница Мария-Жозефина Саксонска. Тази Мария-Жозефина става майка на трима френски крале: Людовик XVI, Людовик XVIII и Карл X. Като в брелан2. На Саксонския граф, който е протестант, този брак е необходим, за да затвърди положението си в едно католическо кралство. Той води преговорите, както битките си — „на барабан, със запален фитил“, — и пише по този повод прекрасни писма с невъзможен правопис. Този неграмотен воин обича да размишлява. Той съставя „Мисли“, или „Бележки върху военното изкуство“, написани живо и прямо:

„Аксиома: повече мъртви — по-малко врагове. Извод: убивай и избягвай смъртта… — Дванадесет войници, за да се заеме малка позиция? Отгде накъде! Би могло да се допусне, ако бяха дванадесет генерал-лейтенанти… — Да се дават лоши заповеди е проява на голямо умение; само че трябва навреме да се заменят с добри: така най-лесно се обърква противникът: разчитал е на нещо, приготвил се е; а когато започне да напада, всичко се е променило…“

Това е първообраз за битката при Торес-Ведрас. В тези „Мисли“ той се показва като истински философ от своя век, заинтересован от преобразованията и след като е учил как да се унищожава човечеството, се опитва да посочи средства за размножаването му. „Бракът би трябвало да трае само пет години и с позволение на църквата да се сключва нов, ако през това време не се е родило дете“. Забележително е, че подобна мисъл е хрумнала тъкмо на прадядото на Жорж Санд.

Заслужено преуспял пълководец, Морис Саксонски става твърде скоро френски маршал. Този победител продължава да обича жените; и е обичан от тях. „Известно е — казва Мармонтел, — че наред с благородството и гордостта си маршал дьо Сакс е твърде леконравен. По личен вкус и по убеждение той желаеше във войската му да владее радост и заявяваше, че французите се бият най-добре, когато ги водите с веселие, защото на война се боят най-вече от скука…“ Той поддържа във войската си трупа комедиантки, изпълняващи послушно всяка негова прищявка. Представления се дават всяка вечер и всяка вечер от сцената се съобщава за утрешното сражение:

„Славата на Морис в любовните похождения е всеизвестна“, затова към него именно насочват вниманието си съпрузите Ренто от дребната парижка буржоазия, прадеди на семейство Кардинал, когато в 1745 година пожелават да се възползуват от необикновената красота на двете си дъщери — Мари и Женевиев. Мари е седемнадесетгодишна, Женевиев почти петнадесетгодишна. Старанието на отличните родители е възнаградено. Мари се ползува няколко години от благоволението на маршала; той й дава самостоятелен дом в Париж, гдето двете сестри, живеят под името „госпожици дьо Вериер“; в 1748 година Мари му ражда дъщеря, Мари-Аврора, която наследява красотата на родителите си. Но нищо повече.

Мари дьо Вериер, не по-добродетелна от знатните дами на своето време, попада последователно в обятията на някакъв син на главен закупчик на данъците, господин д’Епине, след това на писателя Мармонтел, натоварен да я учи на хубава дикция. Когато се връща от едно пътуване в Саксония, маршалът „узнава едновременно и за уроците по драматургия на своята приятелка, и за начина, по който тя ги прилага“. Маршалът е човек със самолюбие; след смъртта му в 1750 година се установява, че майката и дъщерята са зачеркнати в завещанието. И Мари дьо Вериер може да предаде на дъщеря си като семеен спомен само една табакера, подарена на маршала от френския крал след победата при Фонтноа, един печат за писма и портрета на Аврора Кьонигсмарк.

„Госпожица Аврора, извънбрачна единствена дъщеря на Саксонския маршал“, изпраща молба до престолонаследницата, племенница на героя, за да иска пенсия. Върху бялото поле на просбата е написано: „Кралят отпуска помощ от осемстотин франка на госпожица Аврора, докато тя се намира в монастир, избран от престолонаследницата“. Престолонаследницата избира девическия монастир Сен-Сир, гдето госпожица Аврора се възпитава като знатна девойка. В 1766 година, като не може да я върне на майка й, престолонаследницата решава да я омъжи, но качеството „извънбрачна дъщеря от неизвестни баща и майка“ плаши желаните кандидати. Девойката страда много от това унижение и с нова молба до парламента иска към името на молителката да се добави: извънбрачна дъщеря на граф Морис Саксонски, френски фелдмаршал, и на Мари Ренто.

Парламентът утвърждава това посмъртно признание; сега вече се намира подходящ кандидат. Всичко писано от Жорж Санд в „История на моя живот“ за първия брак на баба й и възпроизведено от по-късните й биографи, е роман, твърде различен от действителната случка. Жорж Санд представя кандидата под името граф дьо Орн, незаконен син на Людовик XV; а самият брак за чисто фиктивен, приключил само след три седмици поради смъртта на съпруга, убит на дуел. В това няма нищо вярно. Годеникът е четиридесет и четири годишен пехотен капитан, по име Антоан дьо Орн. По случай сватбата на дъщеря си Мари дьо Вериер устройва разкошно празненство в своя дом „за развлечения“ в Отьой. Там Аврора се запознава със своя несъщи брат, рицаря дьо Бомон, син на херцог дьо Буйон, заместил Морис Саксонски в сърцето на Мари дьо Вериер.

По случай брака си Орн е назначен за кралски наместник в Селеста, с други думи, комендант на малката крепост; но младата двойка заминава за Елзас едва след пет месеца. При пристигането си в Селеста кралският наместник и жена му не са били приети, както ни разказва Жорж Санд, с топовни салюти: не са им поднесли на златна табла ключовете на града, но „и двамата са весели и изпълнени с надежди“. Те пристигат в понеделник; във вторник господин дьо Орн „усеща задушаване в гърдите“; и въпреки кръвопускането умира в петък. Младата вдовица пада отново пред нозете на Людовик XV с молба да й оставят длъжността на съпруга й. Искането е безсмислено. Може ли жена да командува крепост? Освен това по същото време Аврора загубва покровителката си, престолонаследницата, която умира в 1767 година. Младата вдовица се оттегля в монастир и продължава да праща молби.

Аврора дьо Орн, до херцог дьо Шоазьол, министър на войната:

Херцогът остава равнодушен към тази молба. Четири години по-късно, когато Шоазьол е изпаднал в немилост, тя се обръща към новия министър: „Дъщеря на господин Саксонския маршал, узаконена с постановление на парижкия парламент… като не мога да заплатя издръжката си в монастира, гдето се оттеглих, съм принудена да го напусна“. Тя се прибира наистина при майка си, Мари дьо Вериер, която живее със сестра си Женевиев в хубав частен дом на шосе д’Антен от щедрите помощи на богати покровители. Госпожици дьо Вериер имат приятен дом, гдето се събира добро общество и се представят театрални пиеси. Господин д’Епине е един от верните посетители, като дава прекрасен пример на „постоянство в незаконната любов“. Макар и попрезряла, майката на Аврора е запазила своята красота; поради връзките си с културни хора като Мармонтел и поета Колардо тя пише писма, които учудват и днес със своя стегнат стил и ясна мисъл.

Главният закупчик на данъците господин д’Епине има основание да се оплаква от съпругата си, прочутата мадам д’Епине, приятелка на Русо, Дидро и Грим; тя е влюбена в друг финансист, в Клод Дюпен дьо Франкьой. Отличен музикант, той предлага на мадам д’Епине да й преподава уроци по композиране, които превръща в уроци по любов. Единственото отмъщение на д’Епине е да заведе съперника си в дома на госпожици дьо Вериер; и Дюпен става любовник на по-младата — Женевиев. Наказанието е приятно. У госпожици дьо Вериер Дюпен вижда често племенницата на своята любовница, Аврора дьо Орн; и е възхитен от дарбите и образованието й. Възпитана в Сен-Сир в традициите на мадам дьо Ментнон, младата вдовица е изискана дама, даровита актриса и отлична музикантка. В частния театър на шосе д’Антен, ръководен от критика Ла Арп, тя играе ролята на Колет от „Селския гадател“, след това участвува в опери от Гретри и Седен. Музикантка с изтънчен и верен вкус, тя обича главно Порпора, Хасе, Перголезе. Много е ухажвана, разбира се, но тъй като има повече здрав разум, отколкото чувства, не се поддава никога на увлеченията в тази твърде волна среда. А при това няма опората на някаква дълбока вяра; единствената й религия е Волтеровият деизъм.

Но тя беше твърда, прозорлива душа, обзета главно от съзнанието за лична гордост и самоуважение. Не признаваше кокетството; беше достатъчно даровита, та не се нуждаеше от него, а този начин да предизвиква вниманието оскърбяваше разбиранията и навиците за собственото й достойнство. Тя живя в една твърде волна епоха, в твърде покварена среда, без да остави нито едно перце от крилата си; осъдена по някаква странна съдба да не познае любов в брака, разреши тежката задача да живее спокойно и да не даде повод за зложелателство и клевета…

Нейни големи приятели са Бюфон, който посещава често салона Вериер, и приятният Дюпен дьо Франкьой, когото тя нарича папа. Представител на главния закупчик на данъците за Бери, господин Дюпен (или дю Пен) участвува и във фабриките за сукно в Шатору, с други думи, е твърде богат.

Аврора дьо Орн е една от най-забележителните жени в една епоха, когато много жени блестят със своята култура. Ето нейно писмо до един поклонник, което дава представа за обаянието й:

В 1775 година Мари дьо Вериер умира на четиридесет и седем години така леко, както е живяла. Безпътството не изключва щастието. Господин д’Епине, неин любовник отпреди двадесет и пет години, я оплаква дълбоко, след това заживява с по-младата сестра. Аврора намира, че животът при леля й става труден, и се оттегля отново в монастир. Старият й приятел Дюпен дьо Франкьой често я посещава и въпреки възрастта си съумява да й се понрави. В 1778 година той иска ръката й и я получава. Мари-Аврора е на тридесет години; Дюпен дьо Франкьой — на шестдесет и две; тя е вдовица; при това добродетелна отпреди петнадесет години.

Семейството е много щастливо. По-късно, вече старица, мадам Дюпен разказва на внучка си Аврора, нашата Жорж Санд:

Семейство Дюпен се занимава и с литература, и с музика. И двамата са поклонници на Русо и го приемат у дома си. Голяма част от годината прекарват в Шатору, гдето ги призовават официални задължения. Там живеят в княжески разкош в стария замък Раул. За музика, тунеядци и благотворителност пропиляват седем-осем милиона франка в тогавашна валута. Така че, когато умира в 1788 година, господин Дюпен оставя в голямо безредие и служебните, и частните си дела. След изплащането на всички дългове на мадам Дюпен остават седемдесет и пет хиляди франка годишен доход. Това именно тя нарича разорение.

IIРеволюцията и империята

Всяка революция разделя жителите в тази страна на три групи: едни могат да бъдат само революционери; други могат да бъдат само врагове на революцията, а трети са разкъсвани от противоречия, защото принадлежат към заплашената класа, но са били недоволни от нея. Към тази именно трета група принадлежи мадам Дюпен дьо Франкьой. По своите роднински връзки с кралски дворове, по възпитание, по богатство тя е аристократка; но опетнена по две линии с извънбрачен произход, тя е унижавана, оскърбявана и смята, че кралският двор се е отнесъл недостойно към нея. И у майка си, и у съпруга си тя се среща с философи и енциклопедисти; прекланя се пред Волтер и Русо; ненавижда камарилата на кралицата. Първите дни на революцията й се струват като отплата срещу собствените й врагове и тържество на нейните идеи.

След като овдовява, тя се премества да живее в Париж, на улица „Роа дьо Сисил“, заедно със сина си Морис, който в 1789 година е единадесетгодишен, и с „абат“ Дешартр.

„Абатът“, който изобщо не е бил ръкополаган в духовен сан, сваля от благоразумие монашеския нагръдник и става гражданинът Дешартр. Той е своеобразна личност, много образован, с приятна външност, но педант, прекалено взискателен по отношение на език и стил и невероятно самодоволен. Безумно смел и безгранично безкористен, той „притежава всички висши душевни качества, заедно с непоносим характер“. Ученикът му Морис Дюпен, също така благороден, се привързва нежно към този смешен и великодушен учител. Морис е красив като девойка, с фаталната красота на Кьонигсмарките; има техните кадифени очи, тяхната склонност към музика и поезия, тяхната естественост. Майка и син се обожават.

Когато революцията на Мирабо се сменя от революцията на Дантон, мадам Дюпен престава да ръкопляска. Извършва дори неблагоразумието да запише седемдесет и пет хиляди франка във фонда за подпомагане на избягалите принцове. Когато намисля да напусне Париж, тя решава, че Бери, гдето е живяла щастливо със съпруга си, ще бъде едно доста сигурно убежище и на 23 август 1793 година купува за двеста и тридесет хиляди франка от граф дьо Серен, чиито имоти не са конфискувани, имението Ноан, между Шатору и Ла Шатр. В Ноан е имало някога феодален замък, купен в XIV век от „благородника Шарл дьо Вилалюмини, щитоносец“. От този замък е останала само една кула, гдето гукат гълъби. Новият замък е голяма сграда в стил Людовик XVI, проста и удобна, „разположена до площада на селището и скромна като най-обикновена селска къща“. Входът е срещу малкия селски площад, засенчен от столетни брястове. Мадам Дюпен се готви да се оттегли в тази още спокойна провинция, когато неочаквано изпада в голяма опасност.

В Париж тя е напуснала своето жилище, за да се настани на улица „Бонди“, с надежда „да я забравят в суматохата“. Неин хазяин е старият Амонен, камериер на граф д’Артоа4. С помощта на камериера тя скрива „в тоалетната си, зад една птича клетка, във варовикова стена, покрита с ламперия“, своите сребърни съдове и накитите си. На 5 фример (25 ноември 1793 година) някой си Вилар издава на революционния комитет от секция Бонконсей това забранено от закона скривалище. След обиска гражданката Дюпен е арестувана в монастира на английските августинки, станал „дом за задържани англичанки, на улица «Фосе Сен Виктор»“. Това е страшен удар за сина й и за Дешартр не само защото са разделени от нея, но главно защото знаят, че я заплашва може би най-лоша участ. Терорът е в разгара си, а Дешартр знае, че в скривалището, запечатано от Комитета за сигурност, се намират твърде компрометиращи документи, между които и разписка за заем на граф д’Артоа. Той има смелостта да се промъкне една нощ заедно с Морис в жилището, да разбие печата и да изгори опасните документи. Такава постъпка заличава всичките му смешни черти. Морис възмъжава бързо при тези събития. Тази сурова младост създава „един несравнимо чист, храбър и добър мъж“.

Гражданинът Дешартр, а главно младият гражданин Дюпен се стараят, и не безуспешно, да спечелят членовете на секцията Бонконсей за каузата на задържаната. Самата тя, опитна в писане на просби, отправя прекрасно съчинени молби до Комитета за сигурност:

Настъпва най-после Термидор5, Гражданката Дюпен излиза от затвора и дори, по препоръка на бившия й лакей Антоан, който е един от героите при превземането на Бастилията, получава свидетелство за благонадеждност. През октомври 1794 тя успява да се настани със сина си в Ноан. От голямото й състояние, накърнено с отмяната на асигнатите и с принудителните заеми, й остават петнадесет хиляди франка годишна рента. Още четири години тя продължава с Дешартр образованието на Морис. Каква кариера да му избере? Той иска да стане военен; тя го разубеждава. От времето на Терора мадам Дюпен е станала враждебна, ако не към принципите, то поне към прекалените изстъпления на революцията. Тя не отрича нито Волтер, нито Русо, но би предпочела да види Морис на служба в една ограничена монархия, която би признала завоюваните свободи. В Париж царува Барас; както и по-рано, честните хора се движат там пеша, негодниците — в носилки. „Чисто и просто негодниците се смениха.“

Това съждение е на Морис, който — с неверие, присъщо на епохите след големи преврати — наблюдава с удоволствие как републиканците се сговарят с „контетата“, за да се преосигурят и да си запазят местата. Той се утешава, че не е в числото на „използвачите“ на новия режим и свири на цигулка в любителски оркестър в Ла Шатр. През 1798 година, заедно с тридесетина младежи и девойки — от семействата Дюверне, Латуш, Папе, Фльори — взема участие в домашни спектакли, в които играе „с вродена и неотразима дарба“. Но бездействието му тежи. Майка му напразно повтаря, че ако стане войник на републиката, ще служи на едно лошо дело; той смята, че всяко дело е добро, щом защищаваш отечеството си, и знае, че майка му, много по-голяма родолюбка, отколкото сама признава, се възхищава от победите при Жемап и Валми6, както от някогашните кралски победи при Фонтноа, Року и Лоуфелд. „Какво? Да заминеш като прост войник ли?“ — казва тя. Ла Тур д’Оверн, най-храбрият френски воин, комуто представят Морис, го пита: „Нима внукът на Саксонския маршал ще се страхува да участвува в битка? — Не, разбира се.“ И Морис постъпва на военна служба.

Това е времето, когато французите смятат, че освобождават Европа и са нейни любимци. В Кьолн Морис Дюпен има блестящи успехи, които разказва на майка си. При все че е добродетелна, по-скоро по темперамент, отколкото по убеждение, все пак жена на осемнадесетия век и лесно прощава всяко прилично извършено безпътство. Верен на нравите на своите прадеди, още преди да напусне Ноан, Морис има син от една млада жена, която работи в дома на майка му. Мадам Дюпен се грижи за този незаконен внук, който не е бил припознат и носи името на майка си — Иполит Шатирон. Дават го на дойка селянка, недалеко от Ноан. Мадам Дюпен съобщава на Морис как е детето: „Ноан, 6 брюмер година VIII… В къщичката са добре. Малкият е грамаден. Прекрасно се смее. Всеки ден съм при него; отлично ме познава вече…“

Писмата на Морис са живи и поетични. Ако е бил в театър и е чул ария, изпълнявана някога от майка му: „Чувствувах, че съм при тебе, в светлосивия ти будоар на улица «Роа дьо Сисил»! Странно, как музиката ни потапя в спомени! Както и парфюмите. Когато вдишвам лъха от писмата ти, мисля, че се намирам в твоята стая в Ноан, и сърцето ми се разтуптява при мисълта, че ще те видя да отваряш инкрустираното си бюро, отгдето излита такова ухание…“ Мадам Дюпен желае да има мир; синът й желае война, за да го произведат офицер: „Ако се държи както трябва в някоя битка, човек може да бъде произведен още на бойното поле. Какво щастие! Каква прослава!“

В 1800 година, в Милано, адютантът Морис Дюпен, с жълт султан на каската и червен шарф със сърмени ресни, намира в стаята на своя генерал една красива, засмяна, любезна девойка, която украсява есента на този воин. Тя се нарича Антоанета-София-Виктория Делаборд:

„Споменавам и трите й кръстни имена, защото в своя бурен живот тя е носила последователно и трите… В детинството й са я наричали обикновено Антоанета, по името на френската кралица. Във време на завоеванията на империята естествено надделява името Виктория. А след като се оженва за нея, баща ми я нарича всякога София.“

София-Виктория Делаборд е дъщеря на продавач на пойни птици; държал в миналото малко кафене с билярди, той продава сега канарчета и кадънки по парижките кейове. София има тежка младост, като всяка бедна девойка в смутни времена.

„Майка ми — ще пише по-късно Жорж Санд — беше от презряната скитническа порода на циганите. Била е танцувачка, дори нещо по-лошо — просто статистка в един от най-незначителните парижки булевардни театри, когато любовта на един богаташ я измъква от това падение, за да я захвърли в друго, още по-низко. Баща ми я вижда, когато тя е вече тридесетгодишна. И то при каква жалка обстановка! Но той е великодушен. И разбира, че това прекрасно създание може все още да обича…“

От една по-раншна връзка София-Виктория има дъщеря Каролина, която я придружава в италианската армия. Противно на всички йерархически правила София сменя генерала с лейтенанта, когото очарова с пламенната си нежност. С дамите в Ла Шатр и германските канонисти Морис е опознал леките удоволствия; тази смела и очарователна девойка му разкрива романтичната любов. Той споделя своето щастие с майка си: „Колко е приятно да те обичат, да имаш добра майка, добри приятели, красива любовница, малко слава, прекрасни коне и врагове на бойното поле!“ Чуваме сякаш Стендаловия Фабриций.

Тази любов се оказва трайна и от едната, и от другата страна и вдъхва сериозни безпокойства на мадам Дюпен. При все че е последователка на Русо, тя се отнася повече с търпимост към цинизма в „Опасни любовни връзки“, отколкото към страстта в „Новата Елоиза“. Лишена в името на добродетелта от чувствени наслади, тя прехвърля към сина си своята страстна и ревнива обич. Когато идва през 1801 година в Ноан, Морис настанява любовницата си в Ла Шатр, в странноприемницата Тетноар. Дешартр, който никога не е любил и не познава плама на любовта, се заема от преданост към майката да прогони любовницата на сина. В странноприемницата стават бурни разправии. На София-Виктория не липсва нито жар, нито разум; тя нахоква досадния гост, когото Морис би пребил, ако не си спомняше смелата преданост на Дешартр по време на Терора. Но тези увещания показват, че мадам Дюпен се страхува от брак, за какъвто двамата влюбени не са мислили досега; и „тъй като човек предизвиква всякога сам опасностите, с които се занимава повече, отколкото трябва, заплахата се превърна в предсказание“.

Морис Дюпен до майка си, май 1802: „Кажи на Дешартр, че със своя педантичен похват, аптекарски разсъждения и нравственост на евнух той представя достойно господин дьо Пурсоняк и нравствено, и физически…“ След това справедливо избухване Морис се хвърля в обятията на майка си и дори на възпитателя си; тримата се обичат толкова много, че не могат да се сърдят дълго един на друг; но остава верен на любовницата си. Макар да смята, че стои над аристократическите предразсъдъци, мадам Дюпен дьо Франкьой все още поддържа, че един неравен брак води към раздори в семейството. Със своя войнишки здрав разум синът отказва да разбере, че в случая бракът ще бъде неравен.

Морис Дюпен до майка си, прериал година IX (май — юни 1801):

Междувременно Франция се променя. „Зад Бонапарт вече се съзира Наполеон.“ Морис е в Шарльовил заедно с генерал Дюпон; двамата републиканци не обичат много „господаря“. Дюпон казва, че човек не знае как да се държи с него; понякога изпадал в такива настроения, че бил просто недостъпен. Кариерите се уреждат в чакалните. Отдавна е забравено Маренго7. „Ето какво става, когато управлява само една личност… Ти не си ме възпитала, майчице, за царедворец и аз не умея да вися пред вратата на покровители…“ Тя не го е възпитала нито за царедворец, нито за ласкател, но би предпочела да го вижда, че напредва и да не е така постоянен в любовта. Логиката не е най-изтъкнатата черта у тази толкова мила жена.

В 1804 година София-Виктория отива при капитан Дюпен в булонския лагер. Тя е бременна и когато наближава да роди, пожелава да се върне в Париж. Морис я придружава и на 5 юни 1804 година те сключват тайно брак във второ районно кметство, за да узаконят бъдещото си дете. Младоженката тръпне, от щастие; отдавна е желала този брак, но не е допускала, че е възможен. До последния момент предлага да се откажат от него, защото вижда, че любовникът й, потиснат от угризения и страх, не смее да съобщи на майка си. След церемонията Морис заминава незабавно за Ноан „с надежда да признае всичко“. Но не успява: още при първите думи мадам Дюпен се разплаква и му казва „с нежно коварство“: „Ти обичаш една жена повече от мене, значи не ме обичаш вече!… Защо не умрях като толкова хора през деветдесет и трета година! Така нямаше да имам никога съперница в сърцето ти!“ И Морис премълчава тайната си.

На 1 юли 1804, година първа от империята, когато танцува в прекрасна розова рокля контрданс, импровизиран от Морис на цигулка от Кремона, София-Виктория чувствува изведнъж, че й става зле и минава в съседната стая. След миг сестра й Люси си провиква: „Елате по-скоро, Морис! Имате дъщеря! — Ще я наречем Аврора — казва той — като майка ми, която не е тук, за да я благослови, но ще я благослови един ден.“ Леля Люси, опитна жена, заявява: „Тя се роди с музика и в розово; ще бъде щастлива.“

Всичко на този свят се узнава. Мадам Дюпен дьо Франкьой научава за брака, опитва се да го обяви за недействителен и се сблъсква този път о твърдата воля на сина, който й казва точно в стила на Русо: „Не ме упреквай, че съм такъв, какъвто си ме създала.“ А София-Виктория не смята, че е омъжена, щом не е венчана църковно. Затова не мисли, че е съучастница в бунта срещу свекървата, и не разбира защо тази „надменна знатна дама“ се сърди и на нея. Трябва да признаем, че упорството на мадам Дюпен дьо Франкьой след сключването на брака изглежда неуместно и жестоко. Но дълбоко привързана към този единствен син, за когото е мечтала блестящо бъдеще, тя не може да понася мисълта, че той се е оженил за „някаква уличница“, и живее в таван. Не му позволява да й говори за жена си и отказва да я приеме. Налага се да прибягнат до сцена, достойна за Грьоз8, за да сложат с хитрост внучката на коленете й. Тя познава веднага тъмните, кротки очи на Кьонигсмарките. И е победена. „Горкото дете! То съвсем не е виновно! Кой го донесе? — Лично господин синът ви, мадам; той е долу.“ Морис се качва през четири стъпала и прегръща разплакан майка си; разнежването е политично: то позволява да признаем грешката си, без да станем смешни.

След някое време се извършва църковен брак, на който присъствува и мадам Дюпен. Но отношенията между нея и снахата остават хладни. Най-доброто у София-Виктория е гордостта й: „Като се чувствува плебейка от глава до пети, тя се смята в същото време по-благородна от всички земни патриции и аристократи.“ Ненавиждаща всякакви интриги, тя се държи така затворено, че не дава повод дори за студенина. Щастлива е само в своя дом, а съпругът й споделя в това отношение нейните чувства. „От тях съм наследила — казва Санд — скритото саможивство, поради което хората ми се струваха всякога непоносими, а моят Home9 — необходим…“ От тях тя е наследила и ужаса от обществото, чиито предразсъдъци им са донесли, толкова нещастия.

IIIДетството на Аврора

„Когато майка ми заминава за Италия, мене ме отбиват и предават на една жена в Шайо. У тази добра жена прекарахме с Клотилда до две-тригодишна възраст. В неделен ден ни водеха в Париж, на магаре, в отделни кошници, заедно със зелките и морковите, които носеха за продан на пазара…“

Клотилда Марешал е братовчедка на малката Аврора Дюпен, дъщеря на леля й Люси. Тъй като бащиният род отказва да приеме Аврора, до четиригодишна възраст тя познава само рода на майка си и се привързва към него. Баща й, войник на империята, е за детето блестящо видение в сърма, което идва да го целуне между два похода. Много по-късно, когато вече може да чете писмата на Морис Дюпен, тя разбира колко много прилича на него. И тогава открива с радост в този изгубен баща художника, воина и бунтаря, който смята патрицианството за химера, а бедността за полезна поука; и се гордее, че прилича на него: „Аз съм едно навярно слабо, но все пак твърде точно негово отражение… Ако бях момче и бях живяла двадесет години по-рано, зная и чувствувам, че всякога бих постъпвала като баща си.“

Що се отнася до майката, Аврора е буквално влюбена в нея още от най-ранно детство. София-Виктория има рязък език и тежка ръка, но чарът, веселостта и вродената поетичност изкупват всичко. Макар и необразована, тя притежава „вълшебен ключ“ да отваря съзнанието на дъщеричката си за своя примитивен, но дълбок усет към красотата… „Ето нещо хубаво, гледай!“ — казва тя и никога не се мами със своя вкус на парижка гризетка. По цял ден готви, плете, шие в своя тавански дом на улица „Гранж-Бателиер“. Настанява Аврора между четири стола върху закрит мангал без огън и й дава да гледа книжки с митологични и евангелски картинки. Обяснява й ги простичко и остроумно; разказва й приказки, учи я да декламира басни, а вечер да повтаря молитви. Аврора лесно се залисва. Тя може да седи с часове на мангала като на трикрако столче и зяпнала, ококорила очи, да слуша приказка или някой съсед, който свири на флейта в съседна мансарда. И си припомня всякога с тъга този живот, изпълнен с обич, очарование и бедност.

През 1808 година полковник Дюпен е адютант на Мюра в Мадрид. Примирил се е с Наполеон; все още упреква императора, че проявява към ласкателите слабост, недостойна за велик човек; но въпреки всичко го обича. „Никак не се боя от него — казва полковник Дюпен — и тъкмо по това разбирам, че той струва повече, отколкото иска да се представи.“ Ревнива до безумие, София-Виктория се страхува от ухажванията на испанските красавици, и макар че е бременна в осми месец, отива с Аврора при мъжа си. Тежко пътуване във враждебна страна. Аврора помни от него само двореца Годоа в Мадрид и детската адютантска униформа, в която я обличат, за удоволствие на Мюра.

Морис Дюпен до майка си. Мадрид, 12 юни 1808:

Той очаква невероятно щастие от тази първа среща в родния дом на всички близки и обичани от него същества. Но връщането е тежко. Каретата минава през бойни полета с неприбрани трупове; децата гладуват, разболяват се от треска, в мръсните ханища хващат краста и въшки. Неподвижна, пламнала от треска, Аврора идва в съзнание едва когато влизат в двора в Ноан. Посреща я баба й, която тя почти не познава; детето разглежда учудено бяло-розовото лице, къдравата руса перука и шапчицата с дантелена кокарда. Властна и сърдечна, мадам Дюпен дьо Франкьой изпраща снаха си да си почине, а Аврора отнася в своята стая и я слага на леглото си. То има формата на катафалка с кичури пера на четирите ъгъла и дантелени възглавници. Малката, не видяла никога такива хубави неща, мисли, че е попаднала в рая.

Бабата изчиства децата от въшките и мръсотията; Дешартр, в къси панталони и дълги бели чорапи, ги подлага на лекарски преглед. Аврора се възстановява скоро, но малкият умира. Само след няколко дни Морис, довел от Испания един прекрасен, но буен кон, Леонардо, се пребива една нощ на излизане от Ла Шатр, като се препъва и пада върху купчина камъни. Ужасно нещастие! Така случаят принуждава две жени, съвършено различни по рождение и навици, да живеят заедно: „Едната (бабата) светла, руса, сериозна, спокойна и важна, със свободно и покровителствено държане на знатна дама; другата (майката) тъмнокоса, бледа, страстна, стеснителна и плаха пред хора от висшето общество, но винаги готова да избухне; ревнива, пламенна, слаба и гневлива, едновременно лоша и добра…“

Бабата наблюдава с любопитство майката и се пита защо синът толкова много я е обичал. Но скоро разбира. София-Виктория е родена артистка, способна да напише едно прелестно, неграмотно писмо, да пее правилно, без да е учила солфеж, да рисува, без да знае никакви правила; тя е и вълшебница, която умее да шие прекрасни рокли, да прави шапки, да поправя разстроения клавесин. „Заемаше се с всичко и успяваше във всичко… Но изпитваше ужас към неща, които не служат за нищо, и казваше тихичко, че те са развлечения за стара графиня…“ Тя умее блестящо да критикува, с дръзкия език на парижки хлапак и можем лесно да си представим какво удоволствие изпитва дъщеря й Аврора от тези „хапливи и живописни изрази“.

Докато са далеко една от друга, майката и бабата не се обичат; когато трябва да заживеят заедно, неволно започват да се харесват, защото и двете имат огромен чар. При спречквания Аврора взема страната на майка си, при все че тя й се кара и я бие. От баба си не би търпяла нито една стотна от тази суровост. Тя чувствува, че „старите Графини“, които живеят в съседство, се отнасят с презрение към майка й и изпитва мъжествено желание да я защити. Като вижда отчаянието, в което младата вдовица е изпаднала след смъртта на съпруга си, детето се опитва да я утеши с безумната си любов. Скоро Аврора се научава да чете и потъва в приказките на Перо и мадам д’Оноа. Нейни другарки по игра са несъщият й брат Иполит Шатирон, детето от „къщичката“, едро, намусено, но забавно момче, което твърди, че в по-раншен живот е било куче, затова е грубо и сега; и селските деца Урсула, Пиеро, Розета, Силвен. Тя тича волно с тях из прекрасния парк и обиква земята с дълбока любов, която запазва през целия си живот.

„Още тогава — казва тя — обикнах страстно и всякога съм обичала поезията на селския живот.“ Обича едрите волове с наведени чела и бавна стъпка, колите със сено, селските сборове и сватби, седенките, на които конопарят разказва старинни предания. Участвува във всички работи в стопанството, грижи се за агънцата, храни кокошките. Майка й я насърчава към това, играе с нея в малката й градинка, прави й водопадчета и пещери от раковини. Бабата се измъчва, като гледа как внучката й придобива „селски маниери“. Тя се е привързала към това момиче и предчувствува, че то ще стане много умно. Нарича я неволно Морис, а когато говори за нея, казва „син ми“. Така и майката, и бабата я приучват да съжалява, че не е момче: Аврора иска да закриля майка си; мадам Дюпен иска да възкреси сина си.

За да направи от внучка си достойна наследница на Ноан, мадам Дюпен дьо Франкьой иска да я изтръгне от „птичарския род“. Аврора знае, че старите графини я гледат критично. Една от тях, мадам дьо Пардайан, я нарича всякога „горкичкото“ и я съветва: „Бъди добра, защото ще има много да прощаваш“. Пред нея често се говори за тежкото бъдеще, което я очаква поради неравния брак на баща й. Бабата иска да я направи „мила, добре облечена, с изтънчени маниери“.

„Според баба ми, децата трябваше да се приучват от най-ранна възраст на грациозност, добра походка, изискан начин на сядане, поздравяване, вземане на ръкавиците, държане на вилица, подаване на вещ, за да могат тези навици да им станат втора природа. Майка ми намираше всичко това за много смешно и мисля, че беше права…“

Спречкване между двете жени възниква и по религиозните въпроси. Майката простодушно и горещо вярва в бога. Французойка от своята епоха, тя внася несъзнателно една романтична поезия в своите религиозни чувства. Бабата; жена от миналия век, приема отвлечената религия на философите. Тя изпитва — както казва сама — „голямо уважение към Исус Христос“; внук й Иполит отива на първо причастие, но при доброто старо кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру, чиято вяра е чисто външна. Жадуваща за чудеса, Аврора се възхищава от пламенната вяра на майка си и се огорчава, когато баба й осмива от гледище на разума чудесата, които тя така много обича.

„С еднакво удоволствие четях древните еврейски и езически чудеса. Много бих искала да вярвам в тях. Но тъй като баба ми от време на време се опитваше кратко и сухо да ме вразуми, не можех истински да вярвам; а за така преживяното огорчение си отмъщавах, като в душата си не отричах нищо…“

Разривът между двете дами Дюпен е неизбежен. Бабата не иска да приема Каролина Делаборд, несъща сестра на Аврора, родена преди връзката с Морис; майката отказва да изостави това дете, което няма никого другиго на света. За София-Виктория е трудно да реши: „В Ноан ли Аврора ще бъде по-щастлива или при мене?“ Въпреки молбите на детето тя смята, че няма право да го лиши от блестящо възпитание и петнадесет хиляди франка годишен доход. Освен това всяка зима ще се виждат в Париж. За Аврора това е тежко изпитание: „Майка ми и баба ми разкъсваха на части сърцето ми“. Обичта към майката придобива у нея мъчителната сила на забранена любов. Тя се вижда предадена на една среда, която София-Виктория я е научила да презира. И много плаче.

Но след заминаването на майката Аврора се радва на пълна свобода в Ноан. Дешартр й преподава естествознание и латински; баба й създава от нея отлична музикантка и й вдъхва своята любов към литературата. Аврора чете „Илиадата“, „Освободеният Ерусалим“. Описва селския живот в съчинения, които са пръв признак за призванието й. Но и тя, като човечеството, търси преди всичко вяра, а никой не й я предлага. В книгите, които чете, тя среща Юпитер и Йехова. Но би желала да види друг, по-човечен бог. При все че са я водили на първо причастие, никога не й говорят за Христос. А тя има нужда да обича, да разбира. „Защо съм тук? Защо в Ноан? За какво е този свят? Защо има лоши хора? За какво са старите графини?“ Човек отправя въпросите си към световния екран, който ги отразява във вид на митове. Детето има нужда да чувствува опората на някаква свръхестествена сила. И Аврора си създава собствен бог, олицетворение на кротостта и добрината, и го нарича Коранбе. Издига му в един гъст храсталак олтар от мъх и раковини и отива там не да принася в жертва, а да пуска на свобода птички и бръмбари. Само че за да ги пусне на свобода, трябва най-напред да ги улови, значи да им причини страдание. Така и коранбейството, като всички религии, има свои тайнства.

Империята върви към гибел; Мария-Аврора Саксонска не съжалява; но София-Виктория Делаборд е запазила към Наполеон предаността на старата му гвардия. Нов повод за спречквания между двете жени. Когато отива с баба си в Париж, Аврора вижда с радост в малкото жилище на майка си обстановката от своето детство, вазите с книжни цветя, мангалчето, гдето е изживяла първите си мечти. Но тези посещения стават нарядко; не й позволяват да си играе със сестра си Каролина. От това следват винаги разправии и плач. „Потърпи — казва майка й, — ще отворя моден магазин и ще те взема да ми помагаш.“ Тази невероятна мечта, в която София-Виктория сама не вярва, изпълва с възторг Аврора; тя започва да крие дребните си накити, за да ги продаде и да избяга. Наивното намерение е открито от госпожица Жули, камериерка на бабата; тази студена жена не обича детето: „Искате да се върнете в таванската стаичка ли?“ — казва презрително тя и предупреждава мадам Дюпен дьо Франкьой, получила по това време първия удар.

Настъпва тежка разправия. Старата дама кара внучката си да коленичи до леглото и започва да й разправя своя собствен живот, живота на сина си и най-после на снаха си, като разкрива някогашната и сегашната й безнравственост. Всичко е представено без милост и без снизхождение. За да бъде справедлива към майката на Аврора, тя би трябвало да спомене за „причините на нейните нещастия: самотата, бедността още от четиринадесетгодишна възраст; покварата на богатите развратници, които дебнат гладните момичета, за да петнят невинността; безмилостната строгост на общественото мнение“. Би трябвало да каже също, че Морис Дюпен е бил обичан вярно осем години. Но горката баба, вдъхновявана от своята ненавист и от това, което смята за свой дълг, си служи с гръмки фрази: София-Виктория е „загубена жена“, а Аврора „заслепено дете, което иска да се хвърли в бездната“.

Тези разкрития предизвикват бурни последици. Аврора изоставя учението, става непокорна. „Дете мое — казва бабата, — вие сте станала съвсем неразумна… Затова реших да ви дам в монастир и за тази цел ще отидем в Париж.“ Аврора е доволна: надява се, че в Париж ще вижда майка си, а в монастира ще започне нов живот. И влиза там без съжаление и недоволство.

IVДяволът в съда със светена вода

Монастирът на английските августинки, британско религиозно братство, създадено в Париж по времето, когато Кромуел преследва католиците, постепенно превъзпитава пламенната и волна хлапачка, израснала в Ноан сред селския живот и семейните раздори. Когато пристига в Париж, тя се среща с майка си. Отива при тази „майчица“ с обичайния си възторг и със страстно желание да види у нея всички добродетели, които несправедливото общество й отрича. А намира една равнодушна жена, която си е създала нов, свободен живот и одобрява настаняването в монастира с изрази, които нараняват дълбоко девойката.

Решителна случка. В тези най-важни години от своето детство Аврора е привързана към своята лекомислена и очарователна майка с чувство, което нищо вече не ще замени. По-късно тя ще пише: „О, майко, защо не ме обичате, когато аз толкова много ви обичам?“ Ще свикне, защото й се налага, да живее без тази равнодушна майка, да не се съветва с нея, но никога няма да я отрече. Ще запази завинаги обич към нейната малко просташка веселост. Ако за Жорж Санд е приятно цял живот да възмущава „обществото“, ако при всяка революция тя дава право преди всичко на народа, то е, защото си припомня с обич таванското жилище на София-Виктория. Тя ще намира естествено разумни обяснения за нейното поведение, но страданието от това, че й е била отнета най-голямата любов в живота, не ще напусне сърцето й и дълго време ще определя поведението й към света.

На четиринадесет години тя е вече уморена да бъде „ябълка на раздора“ между две същества, които би желала еднакво да обича монастирът й се струва чуден оазис в жестокия свят. Пансионът е напълно английски; всички монахини са англичанки и Аврора придобива при тях навици, които запазва цял живот: да говори английски, да пие чай, дори да мисли понякога на английски. Монахините имат прекрасни, малко студени обноски. В предградието Сен Жермен ценят това заведение толкова, колкото и пансионите в Сакре Кьор или Абатството, така че Аврора се учи тук с девойки от висшата аристокрация. И малките, и големите носят рокли от тъмночервен шевиот; монастирът, напомнящ голямо село, е напълно скрит сред лозя и ясмини; освен двамата свещеници, абат дьо Вилел и абат дьо Премор, тук никога не стъпва мъж. Ето „обещанията“, съставени за ученичките от абат дьо Премор и преписани от Аврора Дюпен:

„Всеки ден ще ставам в определен час… като оставям за сън само толкова време, колкото е необходимо, за да поддържам здравето си, и не ще се излежавам никога от леност… Старателно ще се въздържам от празни блянове, от безполезни мисли и няма да се отдавам никога на мечти, от които бих се изчервила, ако биха видели какво става в сърцето ми… Ще отбягвам всякога да оставам насаме с лица от другия пол; не ще им позволя никога и най-малка волност, независимо от възрастта и положението им. Ако ми направят някакво предложение, дори с най-почтени намерения, ще съобщя веднага на родителите си. Ще се старая да бъда добра и снизходителна към тези, които ще ми прислужват, но не ще им позволя никога да фамилиарничат с мене и няма никога да им доверявам мъките или радостите си…“

Препоръките за „лицата от другия пол“ са съвсем излишни по отношение на Аврора. Тя не мисли за мъжете. В монастира намира девойките разделени на три групи: благоразумните, набожни и кротки; дяволчетата, непокорни и забавни; между двете групи глупачките, бездейно, непостоянно множество, като тълпата по съборите. Първата година „Дюпен“ е дяволче, което участвува във всички лудешки походи по покривите и зимниците. Приятелките й изваждат прякор „бележник“, защото все записва нещо в бележничето си, или Somebread, английски превод на du pain10, монахините я наричат Madcap11 или Mischievous12, защото постоянно се провинява. Приятелките я обичат. Отначало я смятат апатична и мълчалива, „заспала вода“. Тя изпада в мрачен унес, който се дължи на размисли за необичайното положение в семейството й. Но животът показва, че се радва на чуждото веселие, а в тежки обстоятелства е сигурен и дори героичен другар. С нея може да се тръгне „за издирване на жертвата“, затворена в някое подземие, любима романтична игра в монастира.

Дяволчетата пишат по подвързията на книгите си — the Spelling book, the Garden of the Soul — инициалите на любимите приятелки (JSFA е тайната дума за Дюпен и означава: Изабела, София, Фанела, Анна), или шеговити изповеди:

„Уви, мили отец Вилел, често ми се случва да се изцапам с мастило, да загасявам свещта с пръсти, да се наплюскам с фасул, както казват във висшето общество, гдето съм възпитана; възмутих младите лейди от класа с нечистоплътността си… Спах в час по катехизис и хърках във време на богослужение; казах, че не сте красив… Тази седмица направих най-малко петнадесет груби грешки на френски и тридесет на английски; опърлих обущата си на печката и овоних класната стая. Виновна съм, виновна съм, много съм виновна…13“

Върху началния празен лист на една английска книга тя пише следния странен детински и предизвикателен текст:

Първата година в пансиона е за Аврора епоха на сърдечна чистота, смелост и бунтарство. Тя е дяволче, „защото е отчаяна в своята обич и се стреми да се забравя в лудории“. Нещастните деца са често — от яд и озлобление — непоносими. По това време Аврора не е и не може да бъде истинска католичка, защото е възпитана от един „разпопен“ свещеник и баба волтерианка. Тя изпълнява религиозните обреди от приличие и по задължение; не е пожелала нито веднъж да се причасти след първото причастие. Вярва в бога и в задгробния живот без страх, като мисли, че в последния миг все можеш да получиш опрощение и да се спасиш. Добрите й качества са нежна преданост към приятелките и безспорна любов към изкуствата; тя свири на арфа, рисува с вкус и пише в бележника си ту бели стихове, ту проза. Когато минава в класа на по-големите и получава отделна килия, я описва талантливо:

„На първия етаж от небето надолу една нито кръгла, нито четвъртита стая, в която можеш да направиш шест крачки, при условие че са съвсем малки. В съседство е водосточната тръба, всяка нощ има котешки концерти. Леглото ми, без завеси, е на най-широкото място, с други думи, до стената… Като казвам без завеси, не е редно, да се оплаквам, защото нямам нужда от тях. Гредите и наклоненият покрив са точно над главата ми, така че всяка сутрин, като се измъквам от леглото, удрям челото си… Прозорецът, от четири малки стъкла, гледа към редица керемидени покриви… Казват, че тапетите в стаята ми са били някога жълти. Но какъвто и да е, цветът им е много интересен, защото е надраскан по всички посоки с имена, сентенции, стихове, глупости, размишления, дати, оставени от всички досегашни обитателки на тази стая. Която дойде след мене, ще има с какво да се забавлява, защото аз ще й оставя да разгадава по стените цели романи и поеми, както и интересни рисунки, издълбани с нож в камъка до прозореца ми, отвън…“

Много монахини си избират между девойките „дъщеря“, за която се грижат с майчинска обич. През втората година Аврора пожелава да бъде „осиновена“ от най-добрата, най-мила и най-умна монахиня, госпожа Мери Алиша. Майка Алиша е много красива. В големите й сини очи с черни ресници, „огледала на непорочност“, се отразява цялата й възвишена душа. Тя е изящна в своето расо с нагръдник, гласът й е прекрасен. Аврора се влюбва в нея като дъщеря и отива храбро да бъде „осиновена“. „Вас ли? — казва госпожа Алиша. — Вас, най-голямото дяволче в монастира?“ Пансионерката настоява: „Опитайте все пак. Кой знае? Може би ще се поправя, за да ви бъда приятна.“ Госпожа Алиша се решава. Аврора, която търси в тази прекрасна жена майка, каквато напразно е търсила у собствената си майка и дори у баба си, се привързва буйно и болезнено към госпожа Алиша. Приятелките й я намират съвсем променена. You are low spirited today, Dupin? What is the matter with you?15 Всъщност тя има нужда да уважава някого, да го смята съвършен и да го боготвори като Коранбе. Това същество възприема сериозния и ведър образ на Мери Алиша.

Аврора започва да чете „Житиетата на светците“. Смелостта и стоицизмът на мъчениците отекват на някаква тайна струна в нея. В монастирския параклис има картина от Тициано, представляваща Христос на маслинената планина:

„Докато прелиствах «Житиетата на светците», аз поглеждах често към тази картина; беше през лятото, залязващото слънце не я осветяваше по време на вечернята, но съзерцаваната картина беше толкова необходима за погледа, колкото и за мисълта ми. Докато разглеждах несъзнателно тези величествени, неясни грамади, аз търсех смисъла в страданието на Христа, тайната на доброволното мъченичество и започнах да долавям, че то е по-велико и по-дълбоко, отколкото ми го бяха обяснявали; ставах безкрайно тъжна, почти съкрушена от непознато дотогава страдание и жал…“

Друга, не така хубава картина, представлява свети Августин под смокинята, а на чудния лъч са написани думите: tolle, lege16, които синът на Моника дочува из листака.

Това tolle, lege заставя Аврора да прочете отново евангелието; но споменът за волтерианските насмешки е задръжка: „Аз оставах равнодушна, когато четях за агонията и смъртта на Исус“. Нима ще остане цял живот дяволче? Тя е петнадесетгодишна; неопитомената детска буйност се сменя у девойката с неопределена, сериозна очаквателност. Тя пристъпва тъжно по монастирските плочи и гледа как минават като призраци „набожните“, които отиват безшумно да излеят душата си в нозете на този бог на „любовта и покаянието“. Тогава й хрумва да ги погледне по-отблизо. Влиза в черквата, която има нощем поразителен чар. Средната й част се осветява само от малкото сребърно кандило на олтара. През широко отворен прозорец нахлува ухание на орлови нокти и ясмин.

„Една звезда, залутана в безкрая, беше като изписана в стъклото и сякаш внимателно ме наблюдаваше. Птички чуруликаха; покой, очарование, молитвен унес, тайнственост, каквито никога не си бях представяла… Цялото ми същество бе потресено; зави ми се свят… Чувам, че някакъв глас казва в ухото ми: tolle, lege… Поток от сълзи обля лицето ми. Усетих, че обиквам бога… Като че някаква преграда рухна между огнището на безграничната любов и дремещия в душата ми плам…“

Мистицизмът, пряко общение с божията воля, която чувствува в себе си — такава ще бъде всякога нейната религия. Във вярата, както и в любовта, жената „обича да натрупва като робиня в сърцето си вълните на любов, изпратена свише“17. От този ден съпротивата на разума й се прекратява. „Щом сърцето бе завладяно, разумът бе прогонен решително, с някаква фанатична радост. Аз приемах всичко, повярвах във всичко без борба, без страдание, без съжаление, без неискрен срам. Да се изчервява човек за това, което боготвори? Как не!“

Тъй като е човек на крайностите, тя взема това приемане на вярата за призвание и решава да постъпи в монастир. Но мечтае — напълно според нрава си — да постъпи като послушница, натоварена с най-низшите задължения: да мете класните стаи, да превързва болните. Ако у Аврора Дюпен има зачатки не само на грешница, но и на светица, светицата е домакиня. „Между тенджерите ходи господ“ — казвала света Тереза. „Аз ще стана — мисли Аврора — капнала от умора слугиня, ще мета гробището, ще изнасям сметта, ще върша, каквото ми кажат… при условие, че само бог ще знае мъченичеството ми и само неговата любов ще ми бъде награда…“

Изповедникът й, абат дьо Премор, мъдър стар йезуит, проповядва възвишен и здрав морал. Той се трогва, когато тя отива при него за обща изповед и помирение с небето, но не насърчава младата покаяница към мистицизъм, в който човек се слива с бога. Благоразумният абат не желае да се унасяме дотолкова в предварителни мечти за един по-добър свят, та да забравим задължението да се държим добре в този. „Ако не беше той — ще пише Санд на петдесет години, — уверена съм, че сега щях да бъда или луда, или монахиня.“ Защото набожността на девойката се превръща в страст. „Това цялостно отъждествяване с бога аз възприемах като чудо. Буквално изгарях, като света Тереза; не спях вече, не се хранех, ходех, без да усещам движението на тялото си…“ Абат дьо Премор я укорява, загдето се топи като свещ в своя всеотдаен мистицизъм, вместо да изпълнява човешките си задължения. „Вие сте станали тъжна, мрачна, прехласната — казва й той. — Вашите приятелки не могат да ви познаят вече… Внимавайте, ако продължавате така, ще ги накарате да намразят благочестието и да се страхуват от него… Баба ви пише, че създаваме от вас фанатичка… Без сама да съзнавате, във вашето болезнено външно смирение се крие много гордост. За наказание ви налагам да се върнете към невинните игри и забавления, присъщи на вашата възраст…“

Тя се подчинява. Мислите й се успокояват. След шест месеца измъчване и мечтания тя слиза отново на земята, съчинява комедии, играе в тях, възстановява по памет „Еснафът благородник“, който е чела в Ноан, става вдъхновителка на всички развлечения в монастира и любимка на всички — монахини и съученички, но запазва в душата си своето религиозно влечение, и както казва по-късно, сигурно би станала монахиня, ако баба й, много отслабнала и разтревожена от религиозния захлас на внучката си, не я бе повикала в Ноан: „Трябва колкото е възможно по-скоро да те омъжа, моето момиче, защото си отивам“. Старата дама смята смъртта си за предстояща и говори за нея с философско спокойствие; но заявява, че ще умре отчаяна, ако остави Аврора без защита срещу настойничеството на недостойната майка. И девойката трябва да напусне монастира, който е за нея рай.

Тя се връща със страх в мирския живот, решена да потърси отново подслон в някой монастир, щом разбере, че ще може да стори това, без да постави в опасност живота на баба си. На английския монастир Аврора дължи големи и щастливи промени. От благородната учтивост на монахините, от уроците на учителя по добро държане тя придобива очарователни обноски, които ще придават цял живот изисканост и на най-чудноватите й волности. Придобива най-вече усет за сериозност и задълбочаване. Баба й е украсила вече ума й с изяществото на XVIII век; Ноан й е показал поезията в природата; новата й вяра я научава да обича другите, не само себе си. „Възторжената набожност упражнява възвишено въздействие, защото напълно убива в душата ни самолюбието и дори ако в известно отношение я притъпява, то поне я пречиства от много дребнавости и недостойни грижи…“ Както някои английски поети, които са чели непрестанно стария завет, му дължат ориенталския облик на своята образност, така и Аврора Дюпен ще пресъздаде несъзнателно в прозата си сериозната доброта на госпожа Алиша и възвишената простота на евангелието.

VНаследницата на Ноан

След като Аврора напуска монастира, бабата и внучката прекарват няколко дни в Париж. Аврора се ужасява от принудително омъжване. И на нея ли, като на Молиеровите героини, ще представят някое старче и ще й кажат: „Ако не кажете да, моето момиче, значи да ме убиете!“ Но скоро се успокоява в това отношение. Една стара приятелка на баба й, мадам дьо Понкаре, има в запас една „партия“. Аврора намира, че кандидатът е грозен, без да го погледне; мадам дьо Понкаре я нарича глупачка и твърди, че кандидатът е красив. Но не става вече дума за него. Госпожица Жули скоро опакова багажа за Ноан и Аврора чува как баба й казва: „Толкова е млада! Ще трябва да й дадем една година отсрочка.“

Девойката се надява, че майка й ще дойде в Ноан, за да отпразнуват завръщането; но среща у нея недоверие и суровост. „Не, разбира се! В Ноан ще дойда само когато свекърва ми умре!“ Изпълнена с християнско милосърдие, Аврора настоява напразно за взаимно опрощение. Като не успява, предлага смирено да остане при майка си, но и това й се отказва: „Ще бъдем пак заедно много по-скоро, отколкото мислят“ — отговаря ужасната София-Виктория. Тези намеци за скорошната смърт на бабата са тежки за Аврора. „Майка ти е толкова дива — казва от своя страна мадам Дюпен дьо Франкьой, — че обича децата си както птица пиленцата си… Щом им пораснат крила, тя хвръква на друго дърво и започва да ги кълве.“ Света Аврора се вижда безпомощна пред тази взаимна ненавист и заминава за Бери с баба си.

В Ноан пристигат през пролетта на 1820 година в голямата синя карета. Дърветата са цъфнали, славеите пеят, а нейде отдалеко долита класическата, тържествена и проточена песен на земеделците. Аврора се трогва при вида на старата къща, но съжалява за монастирската камбана и за госпожа Алиша. На прозореца в стаята си написва с молив на английски следната жалба, която може да се прочете и днес:

Тази тъга е модна; всъщност Аврора се радва от сърце на своята почти пълна независимост. След получения удар старата кастеланка е доста отпаднала. Тя все още отива в трапезарията, изправена и елегантна в своя тъмнолилав ватиран пеньоар, с леко начервени бузи и елмазени обици, но вече гасне неусетно. Като се изключат редките старчески избухвания, почти не участвува в живота на Ноан. Реставрацията и остаряването са смекчили малко нейното волтерианство. Но тя си остава философ от XVIII век и води приятелски спорове с внучка си, която, без да подозира, е ученичка на Шатобриан.

Аврора се изненадва, че всичките й другарки от детинство — Фаншон, Урсула Жос, Мария Окант — я наричат „госпожице“. За пръв път тя сега узнава самотността на господарите и съжалява за братските отношения в монастира. И брат й Иполит дори, когато си идва в отпуск, се държи стеснително пред тази хубава девойка в тънка розова рокля. Той е хусарски подофицер и учи Аврора на езда с много прости поучения: „Цялото изкуство се състои от две неща — да паднеш или да не паднеш… Дръж се здраво! Залавяй се за гривата, ако желаеш, но не изпускай поводите и не падай…“ Тя язди Колет, едра кротка кобила, която отгатва какво искат от нея. Аврора и Колет стават неразделни. След осем дни прескачат заедно през плетове и трапища. Монастирската „заспала вода“ е по-смела от хусаря.

На своята приятелка от монастира Емилия дьо Вим, дъщеря на анжерския префект, която вече се явява в общество, тя описва селския си живот: „Кой ли се е сетил да ми пише?… — учудва се Емилия. — Хайде, мила, припомнете си една приятелка от монастира…“ Не й казва, че хубавият конник от Сомюр е неин несъщ брат; той е станал в писмото Иполит дьо Шатирон и я учи да язди, по английски маниер. С мадам дьо Понкаре и дъщеря й Полина тя учи италиански и музика:

„На пианото има всякога разтворени три-четири партитури, дуети и романси се търкалят по всички столове. При тази обстановка мислим за тебе и съжаляваме, че не си тук да облекчиш пръстите на мадам дьо Понкаре, която така талантливо ни акомпанира. Играхме комедия: аз бях Колен; Полина — Люсет. Много сантименталност, която страшно ни разсмиваше. Както и да е, мина много добре. Танцуваме буре19…“

Някой си господин дьо Лаку, „селски precious“20, им услужва с арфата си и чете с тях la Gerusalemme liberata21:

„Изтегната по цял ден в креслото, шия или рисувам, докато Иполит ми чете или обръща и изпочупва всичко в стаята ми. А след като го нахокам, и аз върша същите детинщини. Баба ми ни гълчи, казва, че я заболява глава от нас, и накрай се разсмива… Addio, cara amica; io ti abbracio teneramente e ti amo con sincerita…“22

Януари, 1821: „Иполит замина, така че останахме съвсем сами. Скъсявам деня, като ставам късно, закусвам, понякога разговарям час-два с баба ми, прибирам се в стаята си и се занимавам с нещо — свиря на арфа, на китара, чета, грея се, не се отделям от камината… Преповтарям спомени в ума си, пиша върху пепелта с машата, слизам за обяд и докато баба играе карти с господин Дешартр, който е бил последователно възпитател на баща ми и на Иполит, аз се качвам отново в стаята си и започвам да записвам каквото ми хрумне в един зелен бележник, който вече е почти изписан…“

Разговорите с бабата стават нежни и сърдечни. Въпреки последиците от боледуването мадам Дюпен дьо Франкьой си е останала забележителна по образование, прямота и смелост в големите въпроси. В обикновения живот се проявява като дребнава жена и маркиза, но Аврора отминава тези прояви. Отношенията им са се изменили напълно. Сега внучката се държи майчински снизходително. А бабата вижда, че Аврора ще трябва скоро да се омъжи, и разговаря съвсем интимно с нея. Макар че е живяла в епоха с много леки нрави, тя не е имала никога любовник:

„Често признавах пред жените, които настояваха да си избера любовник, какво отвращение ми вдъхват неблагодарността, егоизмът и грубостта на мъжете. Те направо ми се смееха, когато говорех така, и ме уверяваха, че всички мъже не приличали на моя стар съпруг, а освен това умеели да ви накарат да простите недостатъците и пороците им… Когато ги слушах да изразяват такива вулгарни чувства, изпитвах унижение от това, че съм жена…

Не искам да кажа, че съм създадена от по-друга глина, отколкото останалите хора. Сега, когато не принадлежа вече към никакъв пол, мисля, че на времето съм била жена като всички, но просто не срещнах човек, в когото да се влюбя дотолкова, че това чувство да хвърли малко поезия в животинския живот…“

Тези разочаровани думи за „животинския живот“ не примиряват девойката с мисълта за омъжване. От разговорите между старите графини тя разбира, че е богата наследница, но не е удобна партия за младеж с добро бъдеще поради жалкото поведение на майката и многото извънбрачни деца в рода. Тези, които искат ръката й, не са млади: един петдесетгодишен генерал от империята с голям белег от сабя през лицето; някой си барон дьо Лаборд, четиридесетгодишен генерал, вдовец. За този генерал Лаборд един негов роднина пише на виконтеса дьо Монлеви, съседка на господарката на Ноан:

Такава сделка би предизвикала отвращение у Аврора. В отговор мадам дьо Монлеви съобщава произхода и богатството на своята „малка съседка, плод на неподходящ брак“.

Този брак не става, както впрочем и никакъв друг. Аврора Дюпен не е в положението на повечето девойки от нейното време, които — измъчвани едновременно от пробуждане на чувствата, от желание да се измъкнат от робуване в семейството и от страх пред живота призовават пламенно чаровния принц, който ще ги освободи, господаря, който ще ги ръководи. Аврора властвува в Ноан; живее свободно и щастливо при баба си; все още мисли, че призванието й е да постъпи в монастир. Старият Дешартр, станал кмет на Ноан, я води на лов, съветва я да се облича в мъжки костюм, за да гони зайци, и тя върши всичко това с голям успех. В работнически комбинезон или в редингот и панталон тя се чувствува по-силна; придобива мъжественост. Освен това смята, че има по-голямо обаяние пред приятелките си.

Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, май 1821:

Дешартр я запознава с управлението на имението. По-късно, по политически съображения, тя твърди, че не се интересува от имотите си. В действителност си остава всякога селянка от Бери, която държи сметка дори за разточителството си. За Байрон, романтик от същата епоха, казват, че отличителната му черта била непоклатимият здрав смисъл. След като отмине възрастта на увлеченията, тази черта се съзира и у Аврора. Тя ще мечтае всякога да си възвърне мъжката независимост, на която са я приучили Ноан и Дешартр. Всякога ще запази и здравия разум, който се получава при по-близък допир със земята и труда. Прекалено свободната мисъл не излиза напред въпреки усилията си; и тя, като птиците, има нужда от съпротива на околната среда. Дейността открива границите, които трябва да си поставя умът.

Когато след втори удар мадам Дюпен дьо Франкьой вече не става от леглото, Дешартр предава цялата власт в ръцете на девойката, налага й да води сметките на домакинството и се държи с нея като с възрастен човек. „Великият мъж“, както тя го нарича с нежна насмешливост, е селски лекар и аптекар, и дори хирург. Той желае да научи Аврора да му помага. И тя свиква да гледа страдания и кръв. Страданието й става дейно. Тя не се отвращава вече от човешкото тяло; ще говори за него винаги свободно, смело, професионално. По-късно любовниците ще я укоряват, че й липсва стеснителност; спокойствието на една болногледачка обърква и разочарова развратника.

Освен с Дешартр тя се среща и с някои младежи от Ла Шатр. Често препуска до градчето, чиито тесни улици „криволичат между неравни островърхи кулички, обрасли с мъх“. Ниски къщи с обковани с гвоздеи врати, големи домове с огради от ковано желязо, където посещава синовете на бащините си приятели: Шарл Дюверне, гиганта Фльори, дребничкия и по-млад от нея Гюстав Папе. Много често вижда един младеж, който се готви да става лекар: Стефан Ажасон дьо Грансан. Той е красив, напомня донегде изгарящите от треска сеньори, рисувани от Ел Греко, от старинен аристократически род, но беден, защото има девет братя и сестри и ще наследи съвсем малка част от имота на прадедите си. Дешартр, който се грижи за този студент благородник, го представя на Аврора и предлага Грансан да й дава уроци по анатомия и остеология23.

Тя поставя в стаята си скелет и младежът идва с радост да преподава на тази очарователна девойка. Аврора има разкошна черна коса, очи на андалуска, лице с „цвят на испански тютюн“ и необикновено гъвкава, стройна снага. Преподавателят, разбира се, много скоро се влюбва, но тя прекъсва признанията му с думите, че хора с техния ум се занимават с „Малбранш24 и съдружие“, не с блудкави ухажвания. Всъщност Аврора би се омъжила с радост за него, но знае, че нито граф дьо Грансан, нито мадам Дюпен дьо Франкьой ще позволят това, бащата от класови предразсъдъци и от ужас пред мисълта да се сроди с дъщеря на София-Виктория, бабата — защото Стефан няма състояние и минава за „непрокопсан“. Аврора е малолетна и трябва да държи сметка за противопоставянето на семействата. Скоро Стефан започва да й пише „със студена и рязка откровеност“. Тя продължава да се облича в мъжки дрехи, а това дава повод за приятни недоразумения. Когато се спира пред някой старинен готически замък, за да го рисува, оттам се показва понякога някое девойче, което прави мили очи на „младия господин“.

Аврора Дюпен до Емилия дьо Вим, юли 1821: „Тя ме поглеждаше скритом, а пък аз й отвръщах с любезни поклони, които имаха голям успех…“

Нощни разходки на кон; фуражка, синя рубашка и панталон; части от скелет по мебелите — това своеобразно държане възмущава добронравното Бери. Кюрето от Ла Шатр, изповедник на Аврора, е дочул клюките и я пита: „Не е ли влюбена в някого?“ Свикнала с изисканата сдържаност на абат дьо Премор, който по начало никога не разпитва, тя се чувствува засегната и напуска изповедалнята. Мнението на Ла Шатр й е безразлично. „Говедата са ревали“, казва тя. Майка й, чула същите клюки в Париж, й прави строго мъмрене. Аврора отговаря с писмо, което доказва вроден писателски дар, защото всичко е изказано с великолепна сила и сдържаност:

Аврора до София-Виктория Дюпен, 18 ноември 1821:

Тя все още обича майка си, обаче почитта към нея е само външна.

Въпреки твърдия тон Аврора се чувствува смутена. Няма вече изповедник, който да я ръководи, защото тя не ходи вече при своя добър стар кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру: „Бях много близка, в много свойски отношения с него“. Всеки неделен ден е обядвала у този изповедник между литургията и вечернята; след това той я отвежда с коня, зад себе си, в Ноан, гдето вечеря и прекарва вечерта. „Аврора е дете, което всякога съм обичал“ — казва той; а тя: „Да беше шестдесет години по-млад, щях да го накарам да танцува, ако поискам“. Един стар приятел, над когото имате такова влияние, не може да ви бъде ръководител. И тя трябва да търси сама истината край леглото на своята парализирана баба. „Противоречие от глава до пети, много образован и напълно лишен от здрав смисъл“, Дешартр я отчайва. Абат дьо Премор е далеко. В монастира „Подражанието на Исуса Христа“ е нейна настолна книга, но „подражанието“ е „монастирско четиво, смъртоносно за този, който не е съумял да скъса с човешкото общество“. А младата кастеланка на Ноан е мощно тласната в светския живот. Има професионални задължения: превързва гнойници и стрива лекарства; красивият Ажасон дьо Грансан я запознава с науката. В търсенето на християнство, приспособимо към съвременния живот, тя открива Шатобриан. Благодарение „Духа на християнството“ тя чувствува как набожността й се позлатява отново с обаянието на романтичната поезия.

Жерсон25? Шатобриан? Нима в лоното на църквата съществуват две противоречиви истини? А възниква и нов повод за съмнения и тревога; баба й е на смъртно легло. Трябва ли да я предупреди за истинското й състояние, да се опита да я върне към вярата или да я остави да си угасне спокойно? Аврора пише на абат дьо Премор, който я съветва да си мълчи: „Да кажете на баба си, че се намира в опасност, значи да я убиете… Добре правите, като мълчите и молите бога направо да й помогне. Не се страхувайте никога, когато следвате съвета на сърцето си. Сърцето не може да ни измами…“ Санд подчертава този израз, който толкова дълго ще й служи за поука. „Четете поетите — пише по-нататък толерантният йезуит, — всички са религиозни. Не се страхувайте от философите; всички са безсилни срещу религията…“ Успокоената Аврора се провиква към неспокойната си душа: „Напред! Напред!“

Сега започва дълго бродене из света на мислите. Тя се качва в стаята си в десет часа и чете често пъти до три. Противоречията между великите умове я измъчват. Тя „се стреми да съгласува разноцветните светлини, които прелитат около нея, както в стаята й прелитат пламъчета от огнището и отражения от луната… Опиянена от поетична набожност, тя мисли отначало, че ще може лесно да отрече философите; но започва да ги обича и да вижда бога още по-велик, отколкото й се е струвал досега“. Вместо да затвърди, както се е надявала, нейното католичество, Шатобриан разкрива „бездната на изследванията“. Когато след „Духа на християнството“ прочита „Подражанието“ в издание, подарено й от майка Мери-Алиша, която е написала със своята обична, почитана ръка името на Аврора Дюпен, девойката се изплашва. Или Жерсон казва истината и тя трябва да се откаже от природата, семейството, разума; или между небето и земята ще трябва да предпочете земята. На това Шатобриан отговаря: „Само в красотата на света, природата и любовта ще намерите жизнени сили, за да прославяте бога…“ Жерсон съветва: „Да бъдем кал и прах“. „Подражанието“ заповядва да не изследваме нищо. „Духът на християнството“ — да изследваме всичко.

„Бях напълно объркана. Докато препусках с Колет, бях изцяло с Шатобриан. На лампено осветление бях изцяло с Жерсон и вечерта се укорявах за утринните мисли…“

Надделява Шатобриан, който призовава в подкрепа на християнството „магията на ума и вълненията на сърцето“. След него Аврора изучава Мабли, Лок, Кондийак, Монтескьо, Бекън, Босюе, Аристотел, Лайбниц, Паскал, Монтен, а от поетите Данте, Вергилий, Шекспир, и то съвсем без ред. Лайбниц й се струва най-велик от всички, защото никак не го разбира. Какво значение имат за нея монадите, предвечно установената хармония и още много други неразбираеми неща? Тя се чувствува укрепена във вярата си, като вижда, че и този велик ум се прекланя пред божията мъдрост: „Да се стараеш да обичаш бога, като го разбираш, и да се стараеш да го разбираш, като го обичаш; да се стараеш да вярваш това, което не разбираш, но да се стараеш да разбереш, за да повярваш по-силно — в това е целият Лайбниц…“ На Дешартр, който я запознава с философията, тя захвърля книгата в лицето: „Не ме измъчвайте, велики човече! Това е прекалено дълго. А пък аз бързам да обикна бога.“

Жажда за познания? Да, но преди всичко жажда за любов. По това време тя чете за пръв път Русо: Емил, верската изповед на савойския свещеник. Това е наистина просветление: тъкмо такава храна й е потребна. Този език я грабва като великолепна музика: „Сравнявах го с Моцарт; разбирах всичко!“ Тя има много общо с Русо — способност да се вълнува, копнеж за искреност, любов към природата. Той я научава, че трябва да живее съобразно с природата, да се подчинява на страстите и главно на любовта. От Русо се научава да говори с целомъдрени слова за сърдечните увлечения. Лайбниц и Русо, мъчният философ и обичният другар, остават завинаги нейни учители. За да я разберем добре, трябва да добавим и трети и да отбележим, че още по това време тя много чете Франклин. Забележително е, че почти еснафският оттенък на тази практическа мъдрост не само не я отблъсква, но й се харесва.

Католичка ли е все още? По-късно, когато пише историята на своя живот, тя ще отговори: „Това е защитата на една зряла жена, която е скъсала с църквата, но иска да се убеди, че е все пак вярна на младостта си.“ В 1821 година Аврора признава своята вярност към майка Алиша и абат дьо Премор. Но смята, че у Русо е намерила истинското християнство, което изисква пълно равенства и братство. Да обичаш и да се жертвуваш, това е, според нея, учението на Исус Христос. Тя вярва в бога; вярва в безсмъртието на душата, в провидението и най-вече в любовта. Но без сама да го съзнава ясно, е привърженица на иманентизма. Не вярва вече в един себелюбив, вездесъщ бог, който гледа от страна борбите на хората: „Предпочитам да мисля, че бог не съществува, отколкото да смятам, че е равнодушен.“ Тази измъчена душа става понякога безбожна за едно денонощие, никога за по-дълго, защото вижда навред божието присъствие:

„Ако всичко, и материята дори, е божествена; ако всичко, и човекът дори, е свръхчовешко, бог се намира навред, виждам го и го докосвам; чувствувам го неповторим, защото го обичам, защото всякога съм го познавала и усещала, защото той е и в мене, в съответствие с незначителността ми. От това аз не ставам божество, но изхождам от него и трябва да се върна към него.“

С една дума, тя се връща както по времето на tolle, lege към вярването за една свръхчовешка връзка между душата й и бога. Русо я очарова, защото дава „неизчерпаема храна в това вътрешно вълнение, за този непрестанен божествен възторг“.

Нека се опитаме да си представим тази девойка, пламенна и мечтателна, хлапашки волна и мистично набожна, когато препуска из ливадите, очарована от сменящите се гледки, от срещаните стада, от шепота на водата, която ромони под краката на коня, или вечер в стаята й, когато е запалила наръч съчки (защото си е все зиморничава), загледана през прозореца в големите неподвижни; борове и почти пълната луна, изгряла в ясното небе. Тя е забележителна личност. Поет, без да го съзнава, и философ по собствен стремеж, „измъчвана от въпроси за божественото“, жадуваща за геройски дела и саможертва. Под възглавницата си крие листове; защото е започнала вече да пише. Ето един портрет на Праведника: „Праведникът няма пол; може да бъде мъж или жена, според божията воля; но нравственият му закон е всякога един и същ, все едно дали е армейски генерал или майка и домакиня…“ Да запомним това желание за равенства между половете.

„Праведникът няма богатство, къща, роби. Прислужниците му са негови приятели, стига да заслужават това. Домът му принадлежи на всеки скитник, кесията и дрехите му на всички бедняци, времето и знанията му — на всички, които ги поискат… Праведникът е преди всичко искрен, а това изисква от него необикновена сила. Защото светът е само лъжа, коварство и суетност, измяна и предразсъдъци…“

И по-нататък: „Праведникът е горд, но не и суетен“. Това е твърде точен израз на съществото, което сама би желала да бъде. Горда? Несъмнено. Тя се чувствува силна, презира мнението на тълпата, открива с удоволствие в своята душа презрението на баща си към условностите, а в ума си — уверената разсъдливост на своята баба. Дешартр й проповядва благоразумие и й припомня евангелските думи: „Тежко на този, който предизвиква съблазън“26. Напразно. Това, което за света е съблазън, казва тя, Христос не би нарекъл съблазън. Благоразумие? „Тъй като личната съвест е единствен съдия, аз се смятам съвършено свободна да пренебрегвам благоразумието, щом съм готова да понеса всички укори и преследвания, свързани с опасни и тежки задължения…“ Възпитана като момче, тя има мъжки стремежи; възпитана като християнка, се надява да стане праведник.

„Тази своеобразна декларация на моите човешки права, както я наричах тогава, още като ученичка; тази наивна смесица от ереси и проста набожност, все пак съдържа редица установени разбирания, план за живот, избрани решения, стремеж към религиозно избран и възприет облик. Те почти ти обясняват какви са били химерите на моята младост и сред чувствата, наскоро пробудени от евангелието, ще видиш една бунтовна сдържаност, продиктувана от зараждаща се гордост и от вродено упорство; смътна мечта за човешко величие, свързана с по-дълбок християнски стремеж…“

VIЕдна девойка открива света

Поразителната свобода на Аврора Дюпен, съвсем необичайна за „млада особа“ от 1821 година и източник на такава самоувереност, се дължи на често сменящите се условия в нейния живот. Аврора е под властта на баба си, а бабата не упражнява вече никаква власт; Аврора зависи само от Дешартр, а добрият човек боготвори възпитаницата си. За нещастие към края на годината състоянието на мадам Дюпен дьо Франкьой се влошава. Тя загубва паметта си, непрекъснато дреме, но никога не спи. Аврора дежури през нощ при нея, като чете „Рене“ и „Лара“27. Те я настройват тъжно. Тя мисли ту за самоубийство, ту за монастир, никога за женитба. Стефан, единственият младеж, който я интересува, се увлича от атеизъм и материализъм. „Това създаде пропаст помежду ни.“ Припомняме си, че абат дьо Премор я бе отклонил от желанието да увещава баба си да изпълни своите религиозни задължения:

„Молете се постоянно, надявайте се и какъвто и да бъде краят на горката ви баба, разчитайте на безграничната мъдрост и милосърдие. Вашият дълг към баба ви се състои само да я обкръжавате и занапред с най-нежни грижи. Като вижда вашата любов, вашата скромност и ако мога така да се изразя, ненатрапчивостта на вашата вяра, тя ще пожелае може би да ви възнагради, като удовлетвори тайното ви желание и изпълни сама религиозните си задължения…“

Това, на което се надява любезният и мъдър наставник, наистина става. Арлезианският архиепископ, роднина на семейството (защото е извънбрачен син на дядо Дюпен и мадам д’Епине), признателен към умиращата, която се е държала някога добре към този незаконен син на своя съпруг, идва да я види и да спаси душата й: „Зная, че това ви разсмива — казва той. — Вие не вярвате, че ще отидете в ада, ако не изпълните това, което ви предлагам, но аз вярвам, а нищо не ви струва да ми доставите тази радост.“

За най-голяма изненада на внучката старицата се съгласява: „Да го направя, и аз мисля наистина, че смъртта ми е близка. Разбирам и угризенията на съвестта ти. Зная, че ако умра, без да съм се помирила с ония хора, или ти ще се укоряваш, или те ще те укоряват. Не искам сърцето ти да е в разногласие със съвестта ти, нито ти — с приятелите си. Убедена съм, че не върша нито подлост, нито измама, като изпълнявам обред, който не е лош пример, когато се разделяме с близките си. Бъди спокоен, зная какво правя.“ Тя изпраща да повикат добрия стар кюре от Сен Шартие и иска Аврора да присъствува при изповедта й, която е достойна и откровена. Старият абат й казва на селския си говор: „Мила сестро, синца ни ще бъдем опростени: нали господ ни обича и знае, че се покайваме, защото го обичаме“. Архиепископът, прислугата и всички ратаи от стопанството присъствуват на причестяването.

Тя умира на Коледа 1821 година. Последните й думи са към Аврора: „Ти загубваш най-добрата си приятелка“. Свежа и розова, с дантелената шапчица на глава, тя е много красива на смъртния си одър, недостижимо спокойна, царствено величествена, повече от всякога дъщеря на Саксонския маршал. На Дешартр, почти обезумял от мъка, хрумва една романтична, но зловеща мисъл. Натоварен да приготви в семейната гробница място за новия ковчег, той отваря ковчега на Аврориния баща Морис Дюпен и завежда в тази мразовита нощ девойката до частното гробище под дърветата в парка. Главата на Морис се е отделила от тялото. Дешартр я взема и кара Аврора да я целуне. На дълбоко развълнуваната и сломена дъщеря това се струва съвсем естествено.

„Загубваш най-добрата си приятелка“, казва бабата. Аврора загубва и единствената си защита срещу злобата и алчността. Седемнадесетгодишна девойка, с голямо наследство — тя притежава в Париж големия дом Нарбон, в Бери имението Ноан, както и голям годишен доход — тя е изкушение за кандидатите за женитба. Баба й е определила много благоразумно за настойник граф Рене дьо Вилньов, внук на съпруга й; Аврора ще живее при него в Шенонсо28; госпожа дьо Вилньов ще въведе заедно с дъщеря си Ема (бъдеща графиня дьо ла Рош-Еймон) в подходящо общество Аврора, повтаряла всякога: „Не, не бих могла вече да живея в град, бих умряла там от скука. Обичам самотата си…“ Този план се приема от семейство Вилньов при условие, че тяхната братовчедка ще скъса напълно с „ужасната среда“ на своята майка и ще забрави „войнишкия брак“ на баща си. Господин дьо Вилньов идва веднага в Ноан и очарова Аврора; той е приветлив, весел и знае наизуст хиляди стихове; тя се радва, че има такъв настойник.

Но сметката е била направена, без да се вземе предвид буйният нрав на София-Виктория, която тръгва за Ноан със сестра си, леля Люси Марешал, още щом научава за смъртта на свекървата, Ноан е станал отново достъпен за нея! Аврора я посреща с обич, ласките на първо време нямат край. После лошите спомени вземат връх и госпожа Морис Дюпен излива омразата си към мъртвата. Тя просто съкрушава дъщеря си със своите непристойни нападки, но решена да се държи смирено, Аврора отговаря на този порой само със спокойствие и почит. „Не постъпваш правилно — казва лелята. — И ти трябва да крещиш, да вилнееш като нея.“ Разбиранията на Аврора не й позволяват това. Когато отварят завещанието, яростта на застаряващата фурия вече няма граници. Тя заявява, че е естествена и законна настойница на дъщеря си и никога няма да се откаже от това право.

Аврора се покорява, без да продума. Не изпитва вече някогашната любов към майка си: толкова злоба я отвращава, но се покорява по дълг. Надява се може би, че София-Виктория ще я изпрати отново в английския монастир или ще я остави в Ноан; обаче майката я отвежда в Париж. Преди да замине, Аврора дава на Дешартр разписка, че е напълно отчетен за управлението на Ноан, при все че нещастният „велик мъж“ е бил много лош управител и не е събрал осемнадесет хиляди франка наеми за наети земи. Аврора се заклева, че ги е получила, за най-голямо възмущение на своята майка и настойница и с надежда, че бог ще й прости тази лъжа.

В Париж семейство дьо Вилньов я изоставя. Като смятат, че „авантюристката“ не е от тяхното общество, те не желаят нито да търпят оскърбленията й, нито да споделят с нея настойничеството над Аврора. Тяхното безразличие разплаква девойката, която ги е обикнала. Но може ли тя да „потъпче синовната почит“ и да даде повод на хората да мислят, че признава „кастите и неравенството по рождение“? Това великодушно поведение я предава напълно в тиранията на майката. А София-Виктория, навлязла в критична възраст, е налудничава, прекалено мнителна и избухлива. Тя не може да се примири със старостта и търси бурни преживявания. Заклева се, че ще „сломи прикритостта“ на дъщеря си, грабва от ръцете й книгите, упреква я, че е порочна и безпътна. Когато е в добро настроение, си възвръща своя чар, но такива мигове на просветление са редки. „Вярно е — казва в такива минути тя, — че вбесявам всички, щом пожелая… Но не мога да постъпвам иначе. Главата ми работи много.“

През пролетта на 1822 тя се озлобява до умопобъркване. Иска да омъжи Аврора за човек, когото девойката не иска да види.

Дневник на Аврора:

Какъв урок за наивната девойка, която се е смятала така силна и властна по времето, когато господарува в Ноан! Тя открива, че една малолетна е буквално робиня. Разболява се; свиван от потискания гняв, стомахът й отказва да приема храна; и тя се надява да умре от недохранване. За щастие тази борба дотяга на София-Виктория. През април 1822 година тя отвежда за няколко дни Аврора у бившия полковник от стрелкови полк Джеймс Рьотие дю Плеси, някогашен другар по оръжие на Морис Дюпен.

Джеймс и Анжела Рьотие дю Плеси (на четиридесет и двадесет и седем години) живеят недалеко от Мельон, в имението дю Плеси. И двамата са добри и откровени. Те отглеждат пет деца в един парк, където Аврора, която не може да живее без зеленина и цветя, намира ако не поезията на Ноан, то поне прекрасна растителност и хора, заети с полски труд. Само след един ден София-Виктория започва да скучае и решава да заминат. Тя сменя местожителството като цвета на косата си. Забеляза, че Аврора е огорчена от завръщането в Париж, мадам дю Плеси й предлага да остане една седмица. Майката се съгласява, може би с тайната мисъл да компрометира непокорната си дъщеря; видяла е, че в Плеси идват много офицери и животът изглежда доста волен.

Съпрузите дю Плеси обикват Аврора; тя става приятелка на децата им и радост за тях; а майката като че напълно я забравя. Домакините я задържат няколко месеца, обличат я (защото е останала без дрехи) и се отнасят с нея като със своя дъщеря. Тя обожава своя „татко Джеймс“ и „мама Анджил“. Полският въздух й възстановява апетита. Като гледа щастливото семейство, Аврора се примирява постепенно с мисълта за женитба. Но има и друго основание да изпитва нужда от покровител. В Плеси живеят, както казахме, много младежи, главно военни, пред които майка й не пропуска да я опише като „своенравна, непоследователна девойка, за да не кажа нещо повече“. И тези хора започват да се държат с досадно нахалство към нея. „Мадам Анджил, добра и великодушна, не е достатъчно разсъдлива, за да ме предпази от окръжаващите ме опасности…“ Самата Аврора, подвижна, лекомислена, палава, изглежда че насърчава ухажванията, които всъщност я дразнят.

Тя размишлява тъжно за мъчното положение на жена, незащитена от мъж, когато една вечер в Париж, докато яде сладолед със семейство дю Плеси на терасата в кафе „Тортони“, Анжел казва на съпруга си: „Я виж: Казимир!“ Слаб елегантен младеж с весело лице и военна походка идва да им стисне ръка и да отговори на настойчивите въпроси за здравето на баща му, полковник барон Дюдеван, обичан и уважаван от семейство дю Плеси. Младежът запитва тихо коя е девойката и си припомня, че баща му е бил приятел с полковник Дюпен. Аврора също се интересува кой е младежът. Оказва се, че е признат извънбрачен син на един барон от времето на империята и слугинята Августина Суле. Семейството му, притежава седемдесет-осемдесет хиляди франка годишен доход и имение в Гаскон, в Гийери. След няколко дни Казимир Дюдеван идва в дю Плеси и започва да играе другарски с децата. Той проявява особено интерес към положението на Аврора и й дава полезни съвети.

„Ти беше този добър, честен, безкористен покровител, който не ми говореше за любов, не мислеше за богатството ми, а се опита с мъдри съвети да ми посочи какви беди ме заплашват. Аз ти бях благодарна за това приятелство; скоро започнах да гледам на тебе като на брат; разхождах се, прекарвах с тебе по цели часове; играехме заедно като деца и нито веднъж мисъл за любов или брак не смути невинните ни отношения. По това време именно писах на брат си: «Тук имам един другар, когото много обичам, с когото скачам и се смея както с тебе». Знаеш как нашите общи приятели ни внушиха мисълта да се оженим. Между предлаганите кандидати П… ми беше непоносим, С… противен, мнозина други бяха по-богати от тебе. Ти беше добър, а това, според мене, беше единственото истинско достойнство. Като те виждах всеки ден, аз все повече и повече те опознах; оцених всичките ти добри качества и никой не те обича сега по-нежно от мене…“

Тя е искрена. В зеления си бележник записва: „Нечувано щастие“ и „неизразима радост“. Приятно е да има най-после един сигурен приятел. Тя не го намира красив: носът на Казимир е малко дълъг; но с удоволствие прекарва по цели часове с него. Като всяка девойка, която се чувствува самотна и беззащитна, тя се увлича „в огледалото на мъжествеността“. Този нов кандидат й се харесва особено с това, че иска ръката й направо от самата нея, преди да направи официално предложение на родителите. Освен това тя е сигурна, че Казимир не се жени за парите й. Той ще бъде един ден по-богат от нея. Всъщност финансовото му положение не е толкова просто. Единствен син, но извънбрачно дете, Казимир няма право да наследи баща си. Баща му е направил само едно дарение от шестдесет хиляди франка и завещава всичките имоти на съпругата си, баронеса Дюдеван, при условие тя да предаде на Казимир семейното богатство. Докато се ожени, Казимир Дюдеван има все пак право да живее в бащиния дом; след брака си ще трябва да се примири с по-скромно съществуване в Ноан. Не могат следователно да го обвинят, че се жени за Аврора от материален интерес.

Въпреки това мнителната София-Виктория не пропуска този удобен случай да прояви властта си. Очарована е от красивото лице, изисканата външност и добротата на стария полковник. „Съгласих се — казва тя на дъщеря си, — но не окончателно. Още не зная дали харесвам сина. Не е хубав. А бих предпочела да вървя под ръка с красив зет.“ След петнадесет дни тя пристига неочаквано в Плеси. Научила, че Казимир е авантюрист и бил някога келнер в кафене! Кой й е разправял подобни глупости? Аврора предполага, че майка й ги е сънувала. След това майката настоява за отделно владение на имотите, което Аврора намира оскърбително за Казимир. Въпросът за женитбата отново се разисква, решава и пак се отменя. Така върви до края на лятото. Госпожа Дюпен не се примирява с носа на Казимир и непрестанно хули пред дъщеря си бъдещия й съпруг. Най-после, на 10 септември 1822 година, ги венчават и младите съпрузи заминават за Ноан, гдето Дешартр ги посреща с радост.