Жорж Санд

IЕдин съпружески живот

Странно преживяване е да се намери отново в Ноан и да споделя с мъж голямото легло на мадам Дюпен дьо Франкьой, напомнящо погребална колесница с кичури пера в четирите ъгли. Но Аврора иска да намери щастие в брака. „Бях невинна тогава“ — ще каже по-късно тя. Да, невинна е още и при това пропита от монастирски морал.

Аврора Дюдеван до Емилия дьо Вим:

Напълно искрена ли е? Признава ли някога една млада жена разочарованието си пред своя неомъжена приятелка? Всъщност Аврора сама още не съзнава ясно чувствата си. Омъжена през септември, още в началото на октомври тя разбира, че е бременна, и изпада в блаженото отпускане, присъщо на нормалните бременности. Всеки мъж, ако не е чудовище, става от гордост много внимателен и добър към жената, която очаква дете от него. През зимата 1822–1823 Казимир е необикновено грижлив. На Карон, негов пълномощник в Париж, той прави постоянно поръчки за Аврора. Тя иска да има песните на Беранже: „Не забравяйте да изпълните тази поръчка, защото тя е желание на бременна жена, и тежко ви, ако жена ми не остане доволна…“ Иска бонбони: „Тя има невероятен апетит и ако не задоволите лакомията й, би могла да се нахвърли на вас, затова ви съветвам да ви захаросат като китра…“

Духовитостта на господин Дюдеван е, както се вижда, груба и просташка. Жена му не се оплаква от нея. Волнодумството й е неприятно; но грубите шеги я разсмиват. Отпаднала от бременността, тя изоставя без съжаление четенето и умствените занимания. Навън вали сняг. Казимир е страстен ловец и прекарва по цели дни из полето и горите. Аврора мечтае, следи с трепет първите движения на детето, шие пеленки и дрешки за него. Никога не е кроила и шила. Сега се заема с увлечение за това занимание, изненадана, че то е толкова лесно и че може да вложи „толкова изкуство и изобретателност“ в кроежа. Шевът ще я привлича непобедимо през целия й живот и ще успокоява душевните й вълнения.

Старият Дешартр, в сиво-синкав фрак със златни копчета, живее при младото семейство. Казимир го оставя много любезно да управлява Ноан, но чака с нетърпение времето, когато „великият човек“ ще пожелае да се оттегли. Под управлението на стария възпитател имението не дава особени приходи и доходът на младото домакинство не надхвърля петнадесет хиляди франка. От тях Аврора желае да дава по три хиляди франка годишно на майка си и пенсии на някои стари прислужници. Това, което остава, им позволява да водят твърде скромен живот. И все пак зимата минава, „без да я усетят“, с изключение на шестте седмици, които Аврора трябва да прекара в пълна неподвижност на легло, по предписание на Дешартр. Това й се случва за пръв път. Покриват леглото й със зелена покривка; в ъглите поставят клони от ела и тя живее в тази горичка, заобиколена от кадънки, червеношийки и врабчета. Внучката на птицепродавеца се чувствува прекрасно в това поетично общество.

Когато наближава време да се освободи, тя заминава със съпруга си за Париж, гдето се настанява в мебелирано жилище, в хотел „Флоренция“ на улица „Ньов де Матюрен“. Там на 30 юни 1823 година се ражда без усложнения Морис Дюдеван, едро, пъргаво бебе. Дешартр, решил вече да се оттегли, идва да види новороденото. Студен и важен, той го развива и разглежда от глава до пети, „за да види дали всичко е в ред“. След това се сбогува по обичая си с престорена студенина. До безумие влюбена в сина си, Аврора решава сама да го кърми. София-Виктория одобрява намерението.

Госпожа Морис Дюпен до госпожа Дюдеван: „Искаш значи да го кърмиш. Много добре; това е естествено и ти прави чест…“ Но майката е недоволна от зетя, който се страхува от влиянието на тази дръзка безнравствена жена и отдалечава от нея дъщеря й: „Защо ме държи настрана? Ако не бях родила майката, той нямаше да има сега син…“

Тъй като след оттеглянето на Дешартр Казимир ще трябва да поеме управлението на Ноан, младото семейство се връща да прекара есента и зимата там. Новият господар, като всички нови господари, променя всичко. Сега има повече ред, по-малко злоупотреби от страна на прислугата, алеите са по-добре оплевени и поддържани. Казимир продава старите коне и разстрелва старите кучета. „Ноан е по-уреден, но е обърнат с главата надолу.“ Тези преобразования вдъхват необяснима тъга на наследницата на имението. Тя не намира вече в този добре почистен парк „тъмните запуснати кътчета, гдето се бе разхождала като девойка“. Чувствува се господарка на Ноан, затова й е тежко, че никой не я пита нищо. Нима се е отървала от родителските ограничения, за да стане робиня на съпруга си? Тя разбира, че законът е суров към жените. И най-незначителната тяхна постъпка изисква одобрение от съпруга. Прелюбодеянието на жената се наказва със затвор; прелюбодеянието на мъжа се позволява. Като девойка, Аврора очаква от брака сигурност и покой, каквито дава вярата. А нецензурните приказки на Казимир и неговите приятели, собственици на съседни имения, й доказват съвсем ясно, че подобна мистична любов им е непозната.

След като се съвзема от своето униние, тя се връща с радост към книгите си.

Аврора Дюдеван до Емилия дьо Вим:

Ако различните вкусове са залог за щастие, Аврора би трябвало да бъде много щастлива. Тя се опитва да даде книги на съпруга си; но той скучае с тях, задремва и ги изпуска от ръцете си. Ако му заговори за поезия, за нравствени въпроси, той не знае нито един от авторите, за които става дума, и я нарича романтична глупачка. Когато му описва своите религиозни вълнения, трепети и изблици, вдига рамене и заявява, че такъв захлас е „естествена последица на раздразнителен характер, повлиян от случай на склонност към нервничене“. Тя се опитва да пробуди у него интерес към музиката; но звукът на пианото го прогонва. Интересуват го само ловните хайки, гуляите и местната политика.

Понякога чувственото удоволствие споява бракове, необясними нито за разума, нито за сърцето. „Давам им нощи, които ги примиряват с дните.“ Но и тук разочарованието е дълбоко. Книгите са подготвили Аврора за сантиментална любов; физическата любов я изненадва, но не я задоволява. За жената насладата се командува от въображението. Тя има нужда, особено при своя пръв опит, да чувствува, че я обичат и да се възхищава от своя партньор. Мъж от типа на Казимир, чувствен егоист, очаква, че кротката домакиня от дневните часове ще се превърне изведнъж през нощта в пламенна любовница. Това не може да стане и не става. „Бракът е приятен само преди женитбата“ — казва тя. Казимир на свой ред я намира много студена: „Ти отблъскваш ласките ми — казва той — и струва ми се, че си просто без чувства…“

Тези разпри не траят дълго. Аврора продължава да хвали положителните качества на своя съпруг. Той е честен, способен да обича, отличен баща. Те са добри другари и подписват заедно писмата си: „двамата Казимировци“. Когато Дюдеван пътува, а тя не може да го придружава, той й пише нежни писма. Отдалеко чувственият съпруг се превръща отново в писмата си в безплътен любим, за какъвто е мечтала доскоро девойката.

Казимир до Аврора:

Вечерно време в Ноан двамата Казимировци играят на пикет, а печалбите се събират, за да си купят гъши пастет от Шеве. Или Аврора поръчва на Карон „четири кутийки коралов прах за зъби, едно шишенце розово масло, бутилка ром за Казимир, два аршина широк левантин31, за да си ушия престилка без шев, няколко буркана кайсии в ракия…“ и китара.

Обичаен живот, бихте казали, на млади земевладелци. Но през пролетта на 1824 година една сутрин на закуска Аврора „неочаквано се разплаква безутешно“. Казимир се разсърдва; никаква неприятност не може да обясни този изблик от отчаяние. Аврора иска извинение, признава, че изпада често в лошо настроение и навярно е душевно разстроена. Сигурно, казва Казимир, я угнетява къщата, изпълнена още със спомени за баба й. Пък и на него не му е много приятно тук. И уговарят със своите приятели да прекарат известно време в Плеси, при условие че ще си плащат за престоя.

Сред това младо, жизнерадостно общество, гдето дават представления, гдето има много девойки, Аврора си възвръща веселостта. Тя блести и Казимир дори започва да ревнува, че мъжете се възхищават от съпругата му. Трябва да признаем, че въпреки непорочността си Аврора е кокетка по природа. Хубавите й очи, дарбата й да внася оживление завъртяват много глави. Обезпокоеният съпруг става рязък. Един ден, когато тя хвърля като палаво дете шепа пясък, от който няколко зрънца падат в чашите с кафе, той й заповядва да престане; тя не му обръща внимание и хвърля нова шепа; това публично пренебрегване на съпружеската власт го засяга дълбоко. И той я плясва лекичко. В момента случката не й прави особено впечатление. Когато съпругът й заминава да провери как вървят работите в Ноан, тя му пише все така нежно.

Аврора до Казимир, 1 август 1824:

Плеси, четвъртък, 19 август 1824:

Юни 1825: единадесет часа вечерта:

Не трябва да приемаме буквално всичко, което се пише. С този тон мадам Дюдеван иска да поласкае своя владетел и господар. В действителност и двамата се страхуват вече да се озоват насаме в Ноан. Но не го признават и по мълчаливо взаимно съгласие отбягват обясненията. Тя се старае да гледа с очите на съпруга си и се насилва да постигне това. Последицата е недоволство от себе си и от всичко. Къде да живеят? В Париж ли? Доходите няма да им стигат. Наемат си малка къща в Ормесон. Този тъжен пейзаж с градини и големи дървета е особено красив. Аврора се чувствува много добре тук и напуска със съжаление този самотен кът, след едно спречкване между Казимир и градинаря. Но тъй като тъгата се връща отново, угнетителна, неоправдана, тя отива да види някогашния си изповедник, абат дьо Премор.

Той се е променил твърде много. Гласът му е толкова слаб, че тя едва го чува. Но духовникът все пак си възвръща ласкавото красноречие, за да я утеши: „Изтъкна ми, че тъгата, на която се поддавам, е едно от най-опасните душевни състояния, защото дава достъп на лоши впечатления и слабост. Бих била щастлива, ако можех да следвам съветите му и да възстановя веселието и смелостта си!“ Абат дьо Премор не успява да й ги възвърне. Премного умен, премного толерантен, премного човечен, старият йезуит не може да излекува болест, която му е съвършено ясна. Аврора жадува за безусловна вяра. Земният живот й е отказал това, което се е надявала да получи от него; тя би предпочела да се приюти в младежките си вярвания. Абатът я съветва да се усамоти за известно време в своя някогашен монастир. Игуменката, госпожа Евгения, се съгласява да я приеме. Казимир одобрява намерението: „Моят мъж не беше никак религиозен, но намираше, че е добре аз да съм“. Сигурно се надява, че вярата, която той не споделя, би успокоила жена му и би му осигурила спокойствие. Монахините посрещат майчински Аврора. Тя ходи всеки ден да се моли в черквата, гдето бе чула някога божия зов. Не е ли сбъркала, като избра мирския живот, гдето не намира щастие? „Имате прекрасно дете — казва добрата майка Алиша, — а това е достатъчно, за да бъдете щастлива на този свят. Животът е кратък.“ Аврора си казва, че животът е кратък за монахините, но дълъг за хора, чиито чувства и страсти превръщат всеки ден в цял мир от страдания и умора. Тя признава своите метафизически съмнения. „Няма значение! — казва за нея майка Алиша. — Всъщност тя обича бога и бог знае това.“ Аврора Дюдеван изпада скоро под обаянието на чудния монастирски покой и изпитва изкушение да остане повече време тук. Но в монастира е студено; тя е зиморничава; малкият се е разболял и тя трябва да се върне заради него. Дребни неща определят важни решения.

IIПлатоничната любов

„Майчинството дава неизразими радости, но, все едно дали с любов или с брак, то се заплаща с цена, каквато никого не съветвам да даде.“ Тази цена е физическото отдаване. Аврора се ужасява от плътската любов. По-късно се осмелява да опише какво е преживяла през първите месеци след женитбата си. Когато брат й Иполит жени в 1843 година дъщеря си Леонтина, Аврора го предупреждава за опасността, която й е добре известна:

„Не допускай зет ти да бъде груб към дъщеря ти в първата брачна нощ, защото много заболявания и тежки раждания у нежни жени се дължат само на това. Мъжете не разбират, че това забавление е мъченичество за нас. Кажи му да бъде по-сдържан в удоволствията и да почака, докато приучи постепенно жена си да ги разбира и възприема. Няма нищо по-ужасно от уплахата, болката и отвращението на едно нещастно дете, насилвано от някой скот.

Възпитаваме девойките като светици, а след това ги предаваме като кобилки!…“

Аврора е прекарала младостта си във възвишени мечти за любов в духа на Русо; и не може вече да се принизи към такава груба похот. Брачното легло е арена на жестока истина, гдето една романтичка се чувствува изведнъж сразена. За Казимир, един съвсем обикновен мъж, любовта е съвсем просто нещо; той има опитността на леконравен ерген; надява се, че ще пробуди лесно у жена си приятни усещания, като тия, които сам така леко изпитва. Не сполучва и дълго не разбира, че е така. Тя се примирява да дава удоволствие, което не споделя, но след като безгрижният груб съпруг заспи, тя плаче до разсъмване. „Сладострастието се превръща за нея в танталови мъки. То е благотворна освежителна вода, която я обгражда отвред, без да утолява жаждата й; то е неоткъснат вкусен плод, но ръцете й не могат да го достигнат, за да утолят мъката от глада. Само любовта дава истински живот; тя не я изпитва; а би желала на всяка цена да я изпита.“

При подобна безизходица други жени си търсят любовник. Аврора все още обича твърде много своя съпруг; иска да му дари щастие, да му бъде полезна, да слее съществуванията им. Но той сякаш не придава никаква стойност на щедро раздаваните съкровища.

„Деветнадесетгодишна, освободена от действителни тревоги и скърби, омъжена за превъзходен човек, майка на прекрасно дете, заобиколена с всичко, което можеше да задоволи вкусовете ми, аз изпитвах досада от живота. Ах! Това душевно състояние е лесно обяснимо. Настъпва време, когато човек има нужда да обича, да обича с изключителна любов. Когато всяка наша постъпка трябва да е свързана с обекта на любовта ни. Искаме да бъдем и красиви, и надарени само за него. Ти не забелязваше никакво качество у мене. Знанията ми бяха излишни; ти не ги споделяше. Аз не казвах и на себе си дори всичко това; но го усещах; прегръщах те в обятията си, ти ме обичаше, и все пак нещо неопределимо липсваше за щастието ми…“

Ето какво би желала да каже тя. И се осмелява да го каже едва след съпружеската драма.

Бременността, раждането, черковният обред след това забавят обяснението; завръщането в Ноан през 1825 година открива, че животът там няма да е щастлив. Аврора се оплаква от сърцебиене, от главоболие; кашля и мисли, че е туберкулозна. Раздразнен до крайност, убеден, че тези болести са въображаеми, Казимир нарича жена си „глупачка, идиотка“. Една тъжна вест окончателно угнетява мадам Дюдеван. Старият й възпитател Дешартр е починал в Париж. Този самоуверен догматик със своеобразни разбирания, е започнал да се занимава със спекулации, да дава в заем пари на непознати. Разорен, не се оплаква никому от гордост и умира като стоик. София-Виктория, която го мрази, ликува: „Най-после Дешартр се махна от тоя свят!“ След като загубва своя „велик човек“, Аврора се чувствува още по-осиротяла. Кой ли ще я обича? Брат й Иполит? Той е животно от породата на Казимир, гуляйджия, който обича само виното и жените. Сключил е съвсем неочаквано блестящ брак с госпожица Емилия дьо Вилньов и се е настанил да живее в замъка Монживре, в съседство с Ноан. Приятен съсед, само че „пиянството ще погуби този очарователен ум“. Що се отнася до София-Виктория, тя пише, само за да се оплаква или да се хвали.

Госпожа Морис Дюпен до Аврора Дюдеван:

6 януари 1824:

Жената от простолюдието си присвоява името на старата графиня! В тази нравствена самота за Аврора е истинска радост да приеме в Ноан две свои съученички от монастира заедно с баща им — Джейн и Еме Базуен. Двете девойки ще отидат през юни в Котре; Казимир иска да прекара лятото у баща си, в Гийери. Уговарят, че семейство Дюдеван ще прекара известно време в Пиренеите, преди да отидат в Гаскон. „Сбогом, Ноан — пише Аврора, — може би няма да те видя вече.“ Тя мисли, че е на умиране; а не страда от никаква болест освен от жажда за любов. Казимир се опитва понякога неумело да я утешава, но често изпада в нетърпение и лошо настроение. На минаване през Перигьо прави незаслужена бурна сцена; Аврора скита дълго из старинните улици и горчиво плаче. Най-после се показват планините от чер мрамор и тъмносиви шисти, после се разкрива пропаст, а на дъното й бучи планински порой. „Всичко ми се стори страхотно и прекрасно.“

В Котре се прегръща с Джейн и Еме. Те живеят в съвсем примитивен и прекалено скъп хотел. Казимир тръгва още на следния ден на лов из планината: „Стреля по сърни и орли. Става в два часа сутринта и се връща по мрак. Жена му е недоволна от това. Той сякаш не предвижда, че може да дойде време, когато ще се радва на отсъствието му…“

В Котре вее бунтарски вятър. Аврора се сприятелява с една млада жена от Бордо, Зое Льороа, която става нейна довереница, следователно естествена неприятелка на съпруга. Мадам Дюдеван пише в дневника си: „Бракът е прекрасен за влюбените и полезен за светците… Бракът е крайната цел на любовта. Когато любов вече няма или не е имало изобщо, остава само жертвата… Отлично за този, който разбира жертвуването… Не съществува може би нищо средно между силата на великите души, която води до святост, и удобната тъпост на дребните души, която води до безчувственост. Всъщност, не: има и нещо средно — отчаянието…“

Има и още нещо: вдетиняването. Тя е толкова млада! Да тича, да се катери, да язди — всичко я забавлява. „Толкова малко бях глезена, откакто съм на тоя свят! Нямах нито майка, нито сестра да изсушават сълзите ми…“

Щом една жена с красиви очи търси сродна душа, ще я намери. Сродната душа на Аврора Дюдеван се нарича Орелиен дьо Сез. Този двадесет и шест годишен младеж с благородна душа и поетични склонности е заместник-прокурор в Бордо. В Пиренеите е дошъл със семейството на годеницата си, но веднага се увлича от чара на Аврора, от циганската й красота, от умолителния, питащ поглед на големите очи, от ума и културата и най-после от тихата тъга, прикрита зад външната екзалтация. Ловецът на орли и диви кози е наредил на жена си да го следва и тя го намира от време на време в Люз или Баньер. Орелиен дьо Сез я придружава из снеговете, покрай порои и леговища на мечки, подкрепя я по ръбове на пропасти. Еме Базуен я мъмри за тези разходки без съпруга. „Не виждам нищо лошо в това, защото той върви напред, а аз отивам там, гдето ще отиде и той… Еме не разбира, че понякога имаме нужда да се зашеметим, да забравим… Какво да забравим? — пита тя. — Знам ли какво? Да забравим всичко, да забравим главно, че съществуваме…“

Орелиен дьо Сез се влюбва още в първите дни. Кой не би се влюбил? Когато започва изповедите, Аврора иска да го върне при годеницата му. Той заявява, че „няма никакви чувства към тази много красива, но съвсем не умна жена“.

Орелиен дьо Сез до Аврора Дюдеван:

Тя го отблъсква отначало рязко, защото желае да остане вярна на съпруга си, но се трогва, като вижда зад любезната и духовита външност на светския човек една романтична, нежна душа.

Аврора Дюдеван до Орелиен дьо Сез, 10 ноември 1825:

Той иска доверие, приятелство, нищо повече.

„По радостта, с която го слушах, аз чувствувах, че ми е по-скъп, отколкото се осмелявах да призная дотогава; и се изплаших за душевното си спокойствие, но в чувствата му виждах такава чистота, така чисти ми се струваха и моите, та не можех да ги сметна за престъпни…“

Един ден, когато се разхождат с лодка по езерото Гоб, той заговорва за любов: „Какво е непорочността в смисъла, който и придавате? Условност ли? Предразсъдък ли?“ Тя си припомня майка си и леля си Люси, които казваха: „Всичко това няма никакво значение“. Дали не са били прави… Той изрязва с ножче в дъската на лодката първите три букви от имената им: AUR и забелязва, че имената им започват еднакво. Тя все още не иска да признае своята любов и си дава вид, че се е разсърдила. Сърцето й тупти от радост, но Орелиен не открива преструвката. Чувствува се оскърбен и три дни ней продумва. Тя е отчаяна. На Зое Льороа признава, че ако Орелиен не може да се задоволи с отношения на брат и приятел, ако настоява за повече, тя „ще направи жертвата“. Бог ще й прости. Орелиен заминава за Гаварни; Аврора завлича там Казимир, който смътно се тревожи и не одобрява тези хрумвания. Но как да спре жена, която тича подир любовта?

Една нощ, на бал, тя успява да прекара цял час насаме с господин дьо Сез. Той се обяснява; не иска да бъде прелъстител; сгрешил е, като е ухажвал омъжена жена; ще се опита да я забрави. Но и тя, като повечето жени, иска да запази това, което има. Предлага едно нежно приятелство. Времето е прекрасно, кътчето тъмно; той я прегръща.

„Ако бях отстъпила на първите му пориви, сигурно бихме съгрешили. Кой мъж, насаме нощем с жена, чиято любов отгатва, би овладял чувствата си, би ги накарал да замълчат? Но аз се изтръгнах веднага от обятията му и го помолих да ме пусне да си отида. Той се опита напразно да ме успокои, кълнеше ми се в честта си. Аз настоявах да напуснем това кътче и той се подчини без възражение…“

При едно изкачване по доста стръмен склон Орелиен я прегръща, а когато я оставя, „запечатва пламенна целувка на врата й“. Тя избягва и както тича, среща Казимир: „Ти ми заговори грубо; сигурно го заслужавах, но ми беше тежко. Ако не чувствувах, че е необходимо да запазя хладнокръвие, сигурно бих припаднала от страха, който ми вдъхваше…“ Чистосърдечие на първите прегрешения:

„Той се сбогува с мене в пещерата Лурд, до самата пропаст; въображението ни бе поразено от страшната гледка. «Пред тази величествена природа — каза той — искам да ти дам на сбогуване тържествена клетва, че ще те обичам цял живот като майка, като сестра, и ще те уважавам като тях.» Притисна ме до сърцето си — най-голямата волност, която си е позволил някога към мене…“

Тя си тръгва опиянена от щастие. „Пиренеи, Пиренеи, кой от двама ни ще може някога да ви забрави?…“ Намерила е най-после една благородна, прекрасна душа, един силен, правдив ум, човек, който може да й бъде ръководител и образец. Съпругът й я отвежда в Гийери, в дома на барон Дюдеван, гдето ще прекарат няколко месеца. Това е малък гасконски замък с керемиден покрив, фасада с пет прозореца, удължена с две едноетажни крила. Въпреки богатството на господарите тази „вила“ е мебелирана, по-скромно от Ноан. Младото семейство се настанява в две стаи на приземния етаж, гдето зимно време вълци идват да гризат вратите. Отначало Аврора намира много грозен този пейзаж от пясък, бор и обрасли в мъх коркови дъбове. Съседите гасконци са чудесни хора, не така културни като жителите на Бери, но „несравнимо по-добри от нашите“. Тя се разбира добре със свекъра и свекървата, които я хранят с угоени кокошки, с тлъсти гъски и трюфели, за голяма вреда на черния й дроб, който не е бил никога особено добре.

Но сърцето й е в Бордо. Тя се чувствува разкъсана. От страх да не я загуби Казимир е станал отстъпчив, любезен и добър. Тя се укорява, че се е променила към него: „Орелиен обичам повече — казва тя, — но Казимир обичам по-дълбоко“. По-късно описва на съпруга си какво е изпитвала по това време: „Необходимостта да скривам грижливо от тебе това, което ставаше в сърцето ми, ужасно ме измъчваше; страдах от ласките ти. Страхувах се, че лицемеря, ако им отвръщам, а ти мислеше, че съм студена…“ Би желала да коленичи пред Казимир, да целува ръцете му, да поиска прошка. Но успокоявайки по този начин съвестта си, би направила съпруга си нещастен. Дали да скъса с приятеля? Както и да постъпи, ще доведе до отчаяние или Казимир, или Орелиен. С една дума, тя изживява едно от ония дълбоки страдания на съвестта, които доставят на жената парлива и приятна наслада.

Поканени от Зое в Ла Бред, младите Дюдеван минават през Бордо. Орелиен идва да ги поздрави в хотела. Аврора се опитва да използува един миг, когато са останали сами, за да убеди Орелиен, че е необходимо да скъсат. Разговорът е драматичен. Тя залита и се обляга на приятеля си; в този момент съпругът влиза ненадейно и я намира сложила глава върху рамото на Орелиен. Неопитна и добросъвестна, Аврора се хвърля в нозете на Казимир, моли за пощада и загубва съзнание. Неспособен да се справя с драми, нещастният съпруг не знае как да постъпи. Не иска да прави скандал, защото се страхува от общественото мнение. „Стори ми се — казва тя, — че е разкъсван от две чувства: от желание да ми повярва и от глупав срам, че може да бъде измамен.“

За Аврора, все още набожна и вярна, положението е ужасно. Тя е така невинна още, че се смята истинска грешница. „Гневът, а най-вече скръбта на съпруга ми, мисълта, че няма да ви видя вече!… Стисках зъби. Не виждах нищо. Мислех, че умирам…“ В това време Казимир изглежда също зашеметен: „Главното е — казва най-после той — да не привлечем вниманието на обществото върху станалото. — Още ли се страхуваш? — пита тя. — Погледни лицето ми! — Да, то наистина не умее да се прикрива. Затова когато ви изненадах, беше така смутено и виновно. Веднага разбрах по него позора и нещастието си. — Кажете по-добре, че сте видели моето разкаяние и отчаяние; вашата чест ми е по-скъпа от живота и никога… — Вярвам, да, вярвам ти, защото не мога да приема мисълта, че умееш да мамиш…“

Излетът за следния ден в Ла Бред с Орелиен и Зое Льороа не се отменя. Там, както и вечерта в Бордо, на излизане от големия театър, влюбените приятели могат да разменят няколко думи. И двамата четат „Принцеса дьо Клев“ и „Новата Елоиза“32, вярват, че няма нищо лошо в „семейство с приятел“, ако между тримата не съществува лъжа. Те решават да запазят отношенията на брат и сестра; ще се обичат, но няма да ги свързва никаква плътска връзка. Така честта на Казимир остава незасегната. „Тази зима и двамата ще се погрижим за щастието и спокойствието му. Той прояви толкова великодушие и добрина, че сме длъжни да вселим в душата му същото спокойствие, което изпитваме сами…“

За Аврора настъпват дни на екзалтация. Тя се завръща в Гийери и кореспондира с Орелиен чрез Зое. Започва да води дневник за него; разказва с оттенък на снобизъм детството си; записва победите си в Гийери, защото всички дребни благородници от околността я ухажват, в това число и кюрето Гандлот, който й пуска неусетно в ръката стихове, като се изчервява до уши. Но главното й занимание е да препрочита до безкрайност писмата от Орелиен. Любовните писма ни позволяват да изживеем отново щастливите мигове, които те ни напомнят. Превръщат отсъствието в по-съвършено и по-приятно присъствие. Аврора смята, че може да чете тези писма без колебания и угризения на съвестта. Приела е да пожертвува щастието си. Влюбените от Котре ще се обичат вечно, но никога няма да си принадлежат. Те са опиянени от възвишена любов.

Мислено никога не се разделят. Когато препуска с кобилката Колет из обраслите с храсти поля, когато слуша древни гасконски предания или си ляга да спи, Орелиен е все с нея. Той споделя всичките й мисли. Тя е намерила най-после човек, способен да обича без егоизъм, свенливо и изтънчено. Около нея кипи непоносима веселост. Безпътните гасконци говорят за любовта лакомо и волнодумно; те смятат за гордост да презират красивите чувства. „Ах, тия нещастници! Понятие нямат за невинност, непорочност, постоянство!“ Колко признателна трябва да бъде на Орелиен, загдето й помогна да остане в пътя на добродетелта! Защото Аврора признава пред себе си, че ако би настоял малко повече, тя би я пожертвувала, за да не го загуби:

„На света няма нито един мъж, нито един, който би се задоволил продължително време само със сърцето на жената. Орелиен разчита сигурно на победа. Е ако я отлага, то е само защото е уверен, че ще я постигне. Ако трябва да се съглася, ще умра от това, ако откажа, ще загубя сърцето му!…“

Но той се е заклел да я пощади: „Вие именно, Орелиен, ме убеждавате да ви се съпротивлявам, да не се страхувам, че ще ви огорча. О, ангеле!…“ При такива ангелски отношения тя започва да мисли за вечния живот: „Нали вярвате, Орелиен, че има по-добър свят?“ Тази прашинка, способна на такава любов, бог ще я възвърне за нов живот: „Той ще ни свърже тогава навеки, в един спокоен свят, гдето обичта ще бъде законна и щастието безкрайно…“ А ще могат ли да се видят отново на този свят? Зависи от Казимир. Щом има клетвата им, че ще се обичат целомъдрено, би трябвало да им позволи да се срещат, да си пишат. „Слушай, Казимир, ти имаш велика, благородна душа, доказа ми това, зная го…“

По съвет на Орелиен тя пише за съпруга си Изповед от осемнадесет страници…

„Уви! В какво ужасно положение се намирам! Когато се чувствувам готова да се отдам на покаяние, на вълненията си, усещам, че нещо ме възпира, принуждава ме да търся приемливи, но студени доводи вместо изявите на сърцето си. Как да определя какво ми пречи и ме смразява? Сигурно не суровата безчувственост на зло сърце, а изблик на гордост, която ту възприемам като благородно чувство, ту отхвърлям като внушена от човешка надменност… Ти ми искаше неведнъж обяснения, признания; не можах да се реша на такова нещо; и не само от затруднение да призная грешките си, а от страх да не те огорча. Трябваше да забия острието направо, да навляза в подробности, които щяха да те наскърбят, може би да те разгневят; трябваше да ти кажа също, че и ти си малко виновен към мене; виновен не е точната дума: ти имаше само добри намерения, беше всякога добър, великодушен, внимателен, грижлив, но без да съзнаваш, имаше неволна вина. Ти беше, ако смея да се изразя така, невинната причина за моето отклонение от правия път…“

След това разказва живота си, тъжен, лишен след брака им от всичко, което би могло да го направи по-красив. Изоставила е музиката, защото пианото го прогонва:

„Когато разговаряхме, особено за литература, поезия или нравственост, ти не познаваше авторите, за които говорех, намираше, че разбиранията ми са налудничави, чувствата ми — занесени и романтични. Аз преставах да говоря, но започвах да изпитвам истинска мъка от мисълта, че никога не ще има съответствие в нашите вкусове…“

Тя признава, че Казимир е много добър: за да задоволи хрумванията на жена си, той е похарчил тридесет хиляди франка (златни), половината от сумата, която е получил от баща си. Обича я, притиска я в обятията си, но дълбока духовна близост между тях не се установява. От това настъпва отвращение и сълзи. По-нататък тя разказва искрено — или поне така мисли — приключението с Орелиен, който е трогнат от благородното държане на Казимир:

„Аврора — каза той, — аз ще говоря с вас само това, което той може да чуе и одобри. Ще обединим усилията си да го направим щастлив; ще вложим всичките си грижи за тази цел; ако в съзнанието ни влезе някога лоша мисъл, ще я отблъснем с отвращение; ако почувствуваме, че се връщаме към миналото, ще си припомним, че той ви каза: «Можеш пак да ме мамиш, но аз имам доверие е тебе». А може ли човек да злоупотреби с такова доверие? Искам да ви смъмря, Аврора: вие не обичате достатъчно съпруга си; никога не бяхте ми говорили за него. Аз не го смятах способен на такова душевно величие. Лично аз го обичам от все сърце… Аз се усмихвах от радост: «Сега вече го познавате — казах. — Аз също го познавам, обичам го, държа на него и се разкайвам за прегрешенията си…»“

Отсега нататък всичко ще бъде леко. Ангелски добрият Казимир, опознал вече по-добре Орелиен, ще го обича като брат.

„Ето — ще кажат студените същества, които не могат да изпитат в тесния си свят една велика и красива мисъл, — ето едно безсмислено, неискрено, романтично, невъзможно намерение. То е сигурно такова за хора, които разсъждават така. Но за нас, приятелю мой, скъпи ми Казимир, не е. Чуй ме, разбери ме, размисли! Никой не те е научил да си даваш сметка за своите чувства; те са в сърцето ти, бог ги е поставил там. Умът ти не е образован, но душата ти е останала такава, каквато бог я е създал, във всяко отношение достойна за моята. Аз не те познавах до днес, мислех те неспособен да ме разбереш; никога до сега не бих се осмелила да ти напиша подробно писмо; бих се страхувала, че след като го прочетеш, ще ми кажеш: «Горката ми жена си е загубила ума!» Днес ти разкривам с радост душата си, оставям те да четеш в нея; уверена съм, че ме разбираш, че ме одобряваш…“

Дотолкова е уверена в това, че съставя харта за бъдещия им семеен живот:

Когато чете този странен текст, Казимир е обзет от желание да не разочарова жена си, от угризения, че е станал причина тя да се чувствува нещастна, и от страх да не стане смешен. На своя полушурей, който живее в Шатору, той прави през ноември 1825 година горчиви изповеди след добре полята вечеря. Иполит е циничен реалист; и не разбира нищо от възвишени чувства. Той изпраща на Аврора писмо с укори и упреци. Тя го нахоква рязко:

„Ти се отнасяш към мене с презрение; твърдиш, че имам всички недостатъци на лоша съпруга. Кой ти е казал това? Не може да бъде Казимир; целият свят да ми каже, че е така, пак няма да повярвам…“

Братя и сестри се съдят взаимно с по-жестока прозорливост, отколкото съпрузите. Иполит обича своя зет, който му е и другар по чашка, затова укорява Аврора, че Казимир страда и е нещастен по нейна вина. А зетя си съветва да бъде по-строг. Но Казимир отказва да чуе съветите на любезния пияница. И той е обзет от романтично главозамайване; иска да се издигне над собственото си равнище, иска жена му да не се срамува заради него. Страданието изостря ума, нещастието води към чувствителност; сърцето крепне при тревога. Вечният съпруг изпитва неочаквано желание за саможертва.

Казимир до Аврора, 13 ноември 1825:

В Ноан той взема от библиотеката „Мислите“ на Паскал и се опитва честно да ги прочете, както го увещава жена му: „Съжалявам, че от леност не съм прочел тази книга, която възвисява душата и ви учи да мислите и да разсъждавате…“ Във всяко писмо до Гийери той повтаря уверения в голямата си любов. Успехите и победите на Аврора го карат да мисли, че тя го превъзхожда. В Бордо мнението за нея го изненадва и същевременно го кара да изпитва гордост: „Ти се радваш тук на блестящо име: всички говорят само за твоя изключителен ум… Можеш да си представиш колко се гордея… Надувам се, както предполагаш…“ Възнамерява да се върне с книги, с английски речник: „Отказвам се от лова; няма да излизам вече сам; ще бъда постоянно с тебе…“ Злото е, че в съпружеския живот добрите решения идват почти всякога след събития, които ги правят излишни.

Казимир не е „измамен“, но е загубил уважението на жена си. Неговите жалки, нежни, трогателни, простовати писма се сравняват с насмешка с лиричните излияния на Орелиен. В Гийери Аврора се отнася към него мило, но високомерно. Един ден, на трапезата, след една малко безсолна шега на съпруга си, тя се навежда към него и му казва полугласно, но така, че да я чуят: „Колко си глупав, мили Казимир! Но и такъв те обичам!“ Най-голямата вина в брака не е изневярата, а пренебрежението.

Ролите са се разменили. Докато Казимир става мрачен и замислен, Аврора си възвръща щастието и здравето. Отвратена чрез своя брачен живот от „естествената, цялостна любов“, тя се надява да намери спасение в дълбока, платонична любов, но като се страхува, че тази дума може да изплаши всеки мъж, поддържа у Орелиен убеждението, че става дума само за спокойно и свято приятелство. Тя му се отдава само в своите мечти. „Аз се усамотявах в моята тайна, егоистична радост; отказвах да споделя с обекта на моята странна любов изтънчените наслади на мисълта си…“ Когато доверчивият съпруг се съгласява (още през февруари 1826 година) да я заведе в Бордо, тя се среща отново с Орелиен. И сигурно е била очарователна, защото задълго го завладява. „Обичах сладострастните мъчения на тази тайна борба.“ Гледката на желанието е за нея толкова приятно, колкото обладанието е противно. Тя чувствува своята власт над любимия, знае, че с един поглед, с едно ръкостискане може „да разтупти сърцето му“.

И ето че тъкмо по това време, когато е така ухажвана в Бордо, Казимир влиза един ден пребледнял у Зое Льороа и казва: „Починал е“. Аврора мисли, че става дума за сина й и пада на колене. „Не, умрял е свекър ви!“ — извиква Зое. „Майчините чувства са жестоки; в първия миг страшно се зарадвах; но то бе само за миг. Аз обичах истински стария татко и горчиво се разплаках…“ Младото семейство заминава веднага за Гийери. Полковникът е умрял от внезапно усложнение на подаграта му. Снахата прегръща горещо свекървата; свекървата е студена като лед. Баронеса Дюдеван умее да се държи, но е лишена от чар и нежност. Тя си е осигурила по завещание цялото богатство на барона, нещо напълно законно. Казимир е извънбрачно дете; макар че е много богата, мащехата не отделя на заварения син нищо от наследството на бащата. Не остава друго, освен да се отделят от „тази безплодна и горчива съдба“. Казимир и Аврора заминават за Ноан, решени въпреки досегашните неуспехи да се настанят окончателно там. Икономиката диктува политиката, дори в областта на чувствата.

Аврора до Карон:

IIIПървата стъпка

Ноан: малък селски площад, засенчен от столетни брястове; двор, засаден с акации и люляци; алеи, посипани с пясък; беседки, обградени с габър; голяма стая в приземния етаж; птича песен; божествени ухания.

Аврора Дюдеван до Зое Льороа:

С удоволствие ли? Може би. Сигурно се радва да види отново своите стари прислужници, да бъде както някога аптекар и лекар на селяните, да приготвя помади и сиропи, да слага синапизми и да пуска кръв, да играе в градината с момченцето си, което не може да изрече името Орор34 и я нарича „мамо Оло“, да слуша в лунни нощи „жабките, които имат само по един тон в гласа си, но всяка го издава посвоему, когато се събират нощем край някоя ливада да изпеят серенада на луната“.

В този шумен и цъфнал Ноан не всичко върви, както трябва. Тя обича много своите берийци, но ги намира не така весели като гасконците; за да се спасят от вродената си флегматичност, мнозина пият. Брат й Иполит, който живее много близо в замъка Монживре, се напива често до припадък, а Казимир му подражава, сигурно за да забрави мъката си. Въпреки взаимните уверения семейният живот не върви. Имението е постоянен повод за спречквания. Аврора го управлява в отсъствие на съпруга си; така например тя ръководи жътвата в 1826 година. Но би желала да царува напълно в това мъничко, нейно собствено кралство. Принцът съпруг се съгласява за една година; опитът е жалък провал. Казимир й е отпуснал десет хиляди франка кредит; тя изразходва четиринадесет хиляди и загубва с голямо огорчение длъжността си. Кореспонденцията с Орелиен продължава. (Куриер е понякога сам Казимир, когато отива в Бордо.) А невидимият любовник е денонощно край нея:

„Един отсъствуващ, с когото разговарях непрестанно, комуто поверявах всичките си размишления, всичките си блянове, всичките си скромни добродетели, целия си платоничен възторг; един действително прекрасен човек, когото аз доукрасявах с всички съвършенства, несъвместими с човешката природа, с една дума, човек, когото виждах само няколко дни, понякога само няколко часа в годината. Романтичен в мое присъствие, колкото съм и самата аз, той никога не вдъхна страх на вярата и смут в съвестта ми — беше опората и утехата ми в моето изгнание в действителния свят.“

Бордо и Ноан си разменят подаръци. Аврора му плете кесийка, бродира му тиранти; той й праща испанска барета, книги. Писмата на Орелиен са по-скоро шеговити или сериозни, отколкото нежни. Като не може да говори за любов, той разисква политически въпроси и оспорва (защото е монархист) наследствения бонапартизъм и вродения либерализъм у дъщерята на Морис Дюпен. Тя пише повече от него и понякога го упреква за мълчанието му; в такъв случай той се оплаква, че писмата й са много кратки. Всъщност въпреки няколкото посещения в Бордо, разрешени от великодушния Казимир, тази любов без любов линее.

Политиката, която разделя влюбените приятели, сближава за кратко съпрузите. И Казимир е либерал като Аврора; те подкрепят заедно в Ла Шатр кандидата на опозицията Дюри-Дюфрен, републиканец, „човек с антична правдивост, любезен и благосклонен, все още запазил елегантността от времето на Директорията: малка перука, обици, живо, изтънчено изражение, с една дума, безкрайно общителен и възпитан якобинец“. За да подкрепи кандидатурата му, семейство Дюдеван се настанява в Ла Шатр, наема там жилище, дава вечери и балове. Аврора намира там своите приятели от детинство, към които съпругът се отнася отначало с недоверие, но по-късно свиква с тях, защото те имат неговите политически разбирания: русия Шарл Дюверне, „младеж с тъжна замечтаност“; „гиганта Фльори“, по прякор Галът, „с огромни лапи, страхотна брада, ужасен поглед, изкопаемо, първобитно същество“; духовития Алекси Дютей, адвокат със сипаничаво лице, но блестящ и весел събеседник, който утешава Аврора в дни на лошо настроение: поетичният Жул Неро, по прякор Малгаша, защото е бил в Мадагаскар, поклонник, като мадам Дюдеван, на Русо и Шатобриан.

Тази палава дружина тича в лунни нощи по друмищата, из горите и улиците, събужда гражданите, издебва влюбени двойки или влиза в работнически балове, за да танцува овернски танци. Понякога, докато Казимир хърка, Аврора се измъква с брат си от Ноан, пристига на кон в Ла Шатр и отива да изпее серенада под прозореца на Дютей. Или тръгва призори с Неро, който е естественик, да изучава растения, минерали, насекоми. Една есен е посветена на изучаване гъбите, друга на мъховете и лишеите. Около тази двойка, която събира лечебни билки, витае сянката на Русо. Тези другари по игри и излети се влюбват естествено в хубавата жена в панталон и рубашка, която се държи другарски с тях. Дютей е женен; въпреки това я ухажва, но без успех. Макар че е без зъби и женен, Малгаша също си опитва щастието. И той е отблъснат. „Безчовечната“ разказва шеговито на Казимир получените признания: „Нямам сърце, способно да люби, затова не изпитвам любов нито към него, нито към когото и да е“; но в същото време признава на Малгаша, че „обича другиго“; това не пречи на госпожа Неро да й пише „писмо, пълно с глупости“, за да я укори за „лицемерието, кокетството и всичко, което свършва на «то».“

Вярно е, че тя все повече и повече се увлича да буди желания, които няма никакво намерение да задоволи. Местните дребни благородници и гражданите от Ла Шатр осъждат закачките и волностите й. Не и ли хрумва да покани на един и същи бал хора от първа, втора и трета класа? Не убеди ли заместник-префекта дьо Периньи да покани учителя по музика и съпругата му? „Още едно подражание на мадам Дюдеван“, казват хората, когато чуят за нещо нередно. Тя знае това и смята, че провинцията е глупава и зла. Още повече защото неотстъпчивото градче е твърде неморално: „Мъжете прекарват нощите в кръчмата, пиянствуват и се отдават на всякакви безпътства. Жените, дори най-добрите, са нечувано леконравни.“

Тези примери и незаслужени укори подбуждат към волност младата жена, която дотогава е била неблагоразумна, но целомъдрена. Писмата на Орелиен, все по-редки и все по-малко нежни, не са защита срещу изкушенията.

„Отсъствуващият, бих могла да кажа дори невидимият, когото бях превърнала в третия образ от Троицата (бог, той и аз), беше уморен от този стремеж към възвишена любов… Неговите страсти имаха нужда от друга храна, не от възторжено приятелство и живот чрез писма… Чувствувах, че за него съм ужасна верига или може би само интелектуално развлечение… Аз го обичах още дълго, безмълвно и угнетено… Щом взех решение, всичко свърши без обяснения и укори.“

Какво решение? Тя все още се колебае. В 1827 година, при едно пътуване в Оверн, Аврора води дневник, който не е бил обнародван, но има вече стил:

„Какво да правя? Вали. Никога не съм имала такова желание да се разхождам. Днес имам своенравно настроение. Представям се за хубава жена. О! Не съм кой знае колко жена! А хубава — още по-малко. Хубаво беше преди десет години… Дали да пиша някому? Да, на майка си например… О, майко! Какво ви съм сторила? Защо не ме обичате? Все пак съм добра. Знаете, че съм добра. Понякога избухвам, и то ужасно. Имам стотици недостатъци, но в основата си съм добра… Нещастна майко, лекомислена сте, но не сте лоша. Не, никак не сте лоша. Само сте странна… А дали всъщност да не се оплача на себе си?… Да разкажа житието си? Добра идея. Да пишем мемоари…“

Следва първообраз на това, което по-късно става „История на моя живот“. Тази двадесет и три годишна жена говори за предивременното си остаряване:

„Сърцето — заключава тя — си остана чисто като огледало… Беше пламенно, искрено, но заслепено; не можа да помътнее; и се счупи. Заминах за Пиренеите… Какво чувам? Вечеряте ли вече?…“

И първият опит спира при звука на звънеца.

В този дневник се чувствува дарба, чудноватост и отчаяние. Отказала се е да преобразява духовно съпруга си. Огорчен от това, че я е загубил, неспособен да си я възвърне, съзнаващ незначителността си, Казимир още повече се пропива. Тя чувствува, че Орелиен се отдалечава от нея. Заклел се е да я уважава, но не и да не търси удоволствия другаде. И сам събаря пиедестала, на който тя е пожелала да го постави.

Орелиен до Аврора, 15 май 1828:

Невъзможно ли е да задържиш един мъж без плътска връзка? Тя стига до тази мисъл. Да бъдеш обичана, без да се отдадеш, да бъдеш едновременно фатална жена и амазонка, безукорна съпруга и обожавана любима — прекрасни мечти, които не се включват в действителността.

Тя е срещнала отново онзи Стефан Ажасон дьо Грансан, който й е преподавал някога в девическата й стая сантиментална остеология. Той е станал още по-учен, а лицето му, обрамчено със закръглена брада, е все така красиво, макар и предивременно застаряло: „Той все още оспорва на смъртта своята увехнала младост, която няма да се разцъфти. Донякъде туберкулозен, донякъде налудничав, дойде да дооздравее тук.“ Тя се трогва от хлътналите му бузи, блуждаещия поглед, прегърбената снага. Всичко в този човек я привлича. Той е пробудил у нея първите любовни трепети; учен е, а тя обича да се учи; твърди, че е атеист, а тя, макар и вярваща, се вълнува от тази смелост; вижда, че е болен, а тя обича да се грижи за болни. В 1827 година той живее в Париж и току-що е постъпил в естественоисторическия музей като сътрудник на Кювие35. Добър познавач на латински и гръцки, естественик, той превежда научните трудове на велики гръцки и римски писатели. Написал е много добре проучено, но лишено от дарба предисловие за De natura rerum от Лукреции36. Аврора мисли понякога, че е намерила в негово лице учителя, когото търси. Скоро в Ла Шатр намират, че тя се излага с него. Когато Стефан не е в Бери, Иполит Шатирон, наел с младата си съпруга Емилия дьо Вилньов жилище в Париж, го приема там и пише за него на Аврора:

Иполит Шатирон на Аврора Дюдеван:

Друго писмо на Иполит до Аврора:

Аврора до Иполит:

През есента на 1827 година Стефан се връща у дома си, когато Казимир отсъствува. Той носи в родния Бери парижка атмосфера и най-нови идеи. Аврора го вижда често и пише на мъжа си с чисто женско изкуство да казва истината, като я скрива зад булото на незначителността.

Аврора до Казимир, Ноан, 17 октомври 1827:

19 октомври 1827:

Писмото е сърдечно: но щом Казимир се завръща в Ноан, тя заминава за Париж с Жул дьо Грансан и се среща със Стефан.

Аврора до Казимир, Париж, 8 декември 1827:

Глупостите са клюките за връзката между Стефан и Аврора, връзка, в която никой не се съмнява по това време. Аврора пътува с него, придружава го из Бери, отива подир него в Париж, а потомците на Стефан откриват, че двамата влюбени са си разменяли пламенни писма. Изпращаните от Аврора до Казимир са изпълнени с малко прекалената нежност на жените, които чувствуват, че са прегрешили. На 13 декември тя моли Казимир да не идва да я вземе от Париж; Стефан обещал да я придружи до Бери. Отишла е в Париж под предлог да се посъветва с лекари; посещава най-големите знаменитости и всички я намират съвършено здрава.

Всъщност страданията й са само душевни. След като се завръща в Ноан, тя изпада отново в безразличие и тъга. Мрачна е като престъпница. На Зое Льороа: „Не искам вече да ме обичате както досега. Не заслужавам ничие приятелство. Като ранено животно, което умира в някой ъгъл, не бих потърсила утеха и помощ от ближните си…“ Защо е това неочаквано самоунижаване у едно толкова гордо същество? Тя се е завърнала бременна, може би от Стефан. Защото детето се ражда на 13 септември 1828, следователно зачатието съвпада с престоя й в Париж; Аврора уверява наистина, че то се е родило предивременно, защото се уплашила, като видяла, че Леонтина, дъщерята на Иполит, ще падне от стълбите в Ноан. Но дали Казимир се е мамил в това отношение?

Орелиен дьо Сез, който идва неочаквано в Ноан в ранно септемврийско утро, намира Аврора сама в салона да приготвя детски дрешки и пелени. „Какво правите? — пита той. — Нали виждате! Бързам за човечето, което може да дойде по-рано, отколкото предполагах.“ Орелиен не може да примири тази неочаквана бременност с уверенията в небесна любов и пълно целомъдрие, дори по отношение на съпруга, с които са изпълнени писмата на приятелката. Когато вижда господин дьо Сез, Зое Льороа се изплашва от мъката му. Той е почти обезумял; ту изглежда потънал в мислите си, ту подсилва огъня или тича до пианото и свири с два пръста.

Зое Льороа до Аврора Дюдеван:

Раждането е тежко във всяко отношение. Иполит е дотолкова пиян, че просто се търкаля по килима в стаята на сестра си. Аврора слуша от леглото си разговора на своя съпруг, който е в съседната стая с прислужницата й, испанката Пепита. Разговорът не оставя никакво съмнение за естеството на отношенията им. Детето, едро и красиво момиченце, кръщават Соланж. „По-късно — пише Луиза Венсан, — когато Стефан дьо Грансан отиваше в Ноан, приятелите му го закачаха. «Какво искате? — отговаряше той. — Отивам да видя дъщеря си!» Самата мадам Дюдеван наричаше понякога дъщеря си «госпожица Стефан».“ Но господин Дюдеван не споменава нито веднъж за намерение да се разведе. Той държи на Ноан, за сина си и дори за Аврора. Тя има над него надмощието на силния над по-слабия духом. „С ленив ум и пъргави нозе“, вечер той само хърка. Вложил е несполучливо доходите на семейството; чувствува вината си и му е стеснително. Пък и къде би отишъл, ако се разделят? Гийери е на мащеха му. Между двамата съпрузи се установява нещо като примирие. Тя се примирява със слугинските приятелства и с пиянството му; той я оставя на свобода, стига да не му иска пари. Но й дава повод да ги иска, като води все по-зле и по-зле сметките. В 1828 година попада в лапите на някой си мошеник Дегранж, който „го обсебва, като го пои с шампанско и му отстъпва любовницата си“, освен това му продава само по картина „един търговски бриг“. Дюдеван го купува за двадесет и пет хиляди франка. А корабът изобщо не съществува и господин Дегранж е корабостроител in partibus37. Аврора подозира това още отначало.

Аврора до Казимир, 20 декември 1829:

Аврора отдавна вече не споделя стаята на съпруга си. Настанила е двете си деца в приземния етаж, в жълтата стая на мадам Дюпен Дьо Франкьой; а сама заема съседния будоар, гдето се чувствува в пълна сигурност, защото там се влиза само през стаята на децата. Спи на походно легло, а за бюро й служи една подвижна дъска от ламперията. Стаичката е пълна с книги, хербариуми, пеперуди и камъчета. Тук пише, мечтае, размишлява. Недоволна от живота, тя се възмездява, както може, като нахвърля планове за романи. И сега, както в монастира, търси пряк път за общение с бога. Но не отдава особено значение на външния култ, на религиозните обреди.

„В Ноан, както и в монастира, аз бях погълната от пламенно или тъжно, но винаги дълбоко желание да изуча отношенията, които могат, които трябва да съществуват между отделната и всемирната душа, наричана от нас бог. Тъй като аз не принадлежах към света нито с постъпките, нито с намеренията си; тъй като моята съзерцателна природа се изплъзваше напълно от влиянието му; тъй като, с една дума, можех и желаех да постъпвам само според един по-висш закон от обичаите и общественото мнение, за мене беше много важно да намеря в бога разрешение за загадката на моя живот, познание за истинските ми задължения, потвърждение на най-съкровените ми чувства…“

Лицемерие ли? Животът й доказва тъкмо обратното. Тя не се разделя никога от своя бог. Само че, както всяко човешко същество, за да живее, има нужда да е в съгласие със себе си, тя заличава от съзнанието си мисълта, че прелюбодеянието е смъртен грях. И започва да мисли като майка си: „Това няма особено значение, щом любовта е искрена“. Трябва да се съжалява, че Орелиен се е появил много рано в живота й, по време, когато тя още не е готова да „направи скока“. Той би бил може би за нея мечтаният романтичен любовник. Аврора отива няколко пъти в Бордо и вижда пак своя приятел, но го намира „остарял и погрознял“. Никакво обяснение за миналото; кореспонденцията помежду им продължава още някое време.

Морис расте. Като добра последователка на Русо, Аврора започва да се грижи за възпитанието на своя „Емил“. Дюри-Дюфрен, депутатът, за чието избиране семейство Дюдеван се е борило храбро в Ла Шатр, разказва при едно пътуване на Шатирон, че едно от децата на генерал граф Бертран се научило по някаква нова метода да чете само с няколко урока. Тя иска по-точни сведения.

Аврора Дюдеван до Дюри-Дюфрен, 4 август 1829:

Депутатът съобщава името на възпитателя в семейство Бертран; това е Жул Букоаран. Мадам Дюдеван му пише и през септември 1829 го взема за учител на сина си; но опитът трае само три месеца.

Аврора до Казимир, 14 декември 1829:

Букоаран се връща у генерал Бертран. Не е вярно, че е неприятен на мадам Дюдеван. Той е млад южняк, симпатичен, услужлив, става й приятел и естествено се влюбва в нея. Но тя го държи на разстояние. Най-много може да му обещае, когато го изпраща по работа в Париж, „да го целуне за труда му“. Той се проявява като добър учител, „безукорно познаващ граматиката“; шестгодишният Морис чете свободно; започва да изучава музика, правопис и география.

Аврора до Букоаран:

При все че Букоаран е „малко апатичен“, присъствието му помага на мадам Дюдеван да понесе в продължение на няколко седмици един живот, който съвсем не е съпружески. Казимир поддържа съвършено явно две любовни връзки със слугини: с кастилката Пепита, бона на Соланж, и с Клер, камериерка на мадам Шатирон. Аврора се опитва да пише романи: „Кръстницата“, „Еме“. Тя учудва Букоаран със своя „едновременно гъвкав и силен характер, който й позволява след най-бурни домашни спречквания да се смее на другия ден, като че нищо не се е случвало, и да не скланя глава под бремето на нещастието си“. Понякога се връща вечер от Ла Шатр на кон, сама под звездното небе, по пътя, гдето се е пребил баща й, и мисли за странното си положение. Тя смята всички около себе си за посредствени хора; но дали сама струва повече? Учила е повече от тях; по-чувствителна е, а смята, че е и по-искрено благочестива. Дали все пак не се мами?

„Аз търсех бога в звездното сияние и си спомням, че в тъмните, есенни нощи гледах как тежки облаци закриват небосвода над главата ми. Уви! Казвах си тогава, така ми се изплъзваш всякога ти, този, към когото се стремя! Боже, комуто се моля наслуки, тайна, възприета от мене като истинска сила, неуловими лъчи, които превърнах във факел на моя живот, къде си? Виждаш ли ме? Чуваш ли ме?… Избрана душа ли съм, натоварена от тебе, да изпълня свято и приятно поръчение на земята, или съм играчка на някакво романтично хрумване на жалкия ми мозък, като семе, разнасяно от вятъра из пространството и захвърлено, където се случи?…“

Тогава, потисната и почти обезумяла от отчаяние, аз пришпорвах коня и се понасях наслуки в тъмната нощ… По този път, при завоя след тринадесетата топола, имаше едно място, злополучно за нашето семейство: почти на същата възраст, каквато имах тогава, баща ми бе паднал от коня си в една тъмна нощ и бе загинал на място. Понякога се спирах там, за да си спомня за него и да потърся на лунната светлина следи от кръвта му по камъните. Но обикновено, когато наближавах мястото, отпусках поводите на коня и го оставях да се носи с все сила, като го насочвах към завоя, гдето пътят се спуска надолу и препускането става опасно…

Тя е уверена, че далеко от Ла Шатр и Ноан съществува любезно, изискано, просветено общество, гдето хората, удостоени с някаква дарба, могат да споделят чувствата и разбиранията си. Би изминала „десет левги, за да зърне Балзак“; почти боготвори Юго, но тези величия дотолкова я плашат, че и през ум не й минава да пристъпи към тях. Когато отива с Морис в Париж, в жилището, което Иполит оставя на нейно разположение, тя вижда само майка си (придружавана всякога от един стар приятел на име Пиере), Карон, семейство дю Плеси и, разбира се, Стефан.

Аврора до Казимир, 2 май 1830:

От Париж прескача до Бордо:

Съпругът се превръща в довереник.

IVМалкият Жул

1830 година. Животът в Ноан следва обичайния си ход. Казимир скита по поля и гори; вечер хърка или закача Пепита.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран: „Знаете как живеем в Ноан; вторник прилича на сряда, сряда на четвъртък и така нататък. Само зимата и лятото внасят малко разнообразие в този непрекъснат застой… Аз се чувствувам навсякъде добре, благодарение на висшата ми философия или на пълното ми нищожество…“ Единственото й удоволствие е да властвува над младежите от съседните замъци. Почти всеки ден отива на кон в Ла Шатр или у приятели, без да иска и да знае за съпруга си.

На 30 юли тя отива у Шарл Дюверне, в замъка Кудре. Там намира Фльори (Галът), Гюстав Папе и един деветнадесетгодишен младеж, когото не познава: Жул Сандо. Очарователно русо момче, „с къдрава коса като малък свети Йоан от коледни картинки“. Баща му е бирник в Ла Шатр и Жул се е привързал към градчето. „Няма кътче, неудостоено с малко щастие.“ Тъй като още от малък е показал жив ум, родителите му, макар и бедни, правят големи жертви, за да му дадат добро образование. Отначало Жул се отличава в гимназията в Бурж, след това, през ноември 1828 година, заминава за Париж, гдето, иска да следва право. През ваканцията се връща в Ла Шатр; за него е радост да пристигне с раздрънкания дилижанс на моста с показатели за водното равнище, да се друса по неравната настилка на улица „Роайял“, да види отново малкия площад, безлюдните, самотни улици, конюшнята, която служи за театър, и хамбара, гдето танцуват. Златната младеж от Ла Шатр се опитва да привлече госта към своите развлечения, но малкият Жул не обича нито лова, нито шума. Малко ленив, със слабо здраве, той се сгушва с книжка до някой плет и заспива с мечти за бъдещи сполуки.

Когато мадам Дюдеван пристига у Дюверне, хубавото момче се отдалечава и отива да седне с книга в ръка на тревата под една стара ябълка. Тази сдържаност засяга младата жена. Тя отвежда всички към ябълката и разговорът продължава около Сандо. Говорят за току-що избухналата революция в Париж. Известията са малко и противоречиви. Знае се, че е имало престрелки и барикади. Република ли идва? Винаги дейна и готова да се въодушеви, Аврора предлага да отиде за новини в Ла Шатр. Когато се качва на коня, тя се провиква: „Шарл, утре ще ми доведете на обяд всичките си приятели… Очаквам всички ви, господа.“ Шибва с камшика Колет и изчезва в галоп.

На другия ден, тридесет и първи юли, Сандо отива за пръв път в Ноан заедно с другарите си. Аврора им прочита писмо от Жул Букоаран. Наистина е избухнала революция и малкият либерален кръжок я посреща възторжено. Казимир, който винаги се увлича от политика, е назначен лейтенант в националната гвардия; скоро му дават да командува сто и двадесет души. Аврора не се безпокои за майка си, а главно за леля си, Люси Марешал, чийто съпруг е инспектор в кралския двор. Но „в такива моменти кръвта кипи и сърцето е толкова потиснато, че не може да се отдава на чувства“. Аврора се гордее, че Ла Шатр е по-решителен от Шатору. Ако жандармерията ги нападне, дори ако изпратят срещу тях полк от Бурж, ще се защитават: „Чувствувам такава енергия, каквато дори не мислех, че имам. Душата крепне чрез събитията.“ Малкият Сандо е омагьосан от дивата прелест, възторжения и властен характер, искрящите черни очи, гъвкавата снага на кастеланката от Ноан. А когато тя проявява интерес към него, се влюбва до безумие. Привързва се към Аврора Дюдеван, защото го е очаровала; защото говори на същите теми, но много по-добре от него; и главно, защото е силна, а той е слаб. Безволните младежи търсят любовници майки, а самите жени намират без унижение в тази великодушна закрила едно оправдание за своето любовно робство.

Тя се бори няколко седмици — цяло геройство при състоянието, в което се намира. Всичко в Жул я привлича: младостта, румените бузи, русата коса, умът, парижкият въздух, който носи със себе си романтичната му мечтателност.

„Ако знаехте как обичах горкото дете, как още от първия ден изразителният му поглед, рязкото, откровено държане, плахата му стеснителност към мене ми вдъхнаха желание да го видя, да го изуча! Това беше някакво особено любопитство, което се усилваше всеки ден, без да мисля да му се противопоставям… Казах му, че го обичам, преди да бях признала това пред себе си. Усещах, че е така, но не исках да се съглася със сърцето си и Жул узна чувството ми едновременно с мене. Не зная как стана това. Четвърт час по-рано седях сама на стъпалата пред входа, с книга, в която само очите ми четяха. Съзнанието беше погълнато от една-единствена мисъл, прекрасна, сладостна, очарователна, а заедно с това неясна, неопределена, тайнствена…“

Дълго време ще си припомня тя с умиление за горичката, гдето са признали любовта си:

Тя прави най-после и втория скок. В Ноан има малък павилион, в който се влиза откъм парка и откъм шосето. В 1828 година Аврора го е мебелирала, така че сега могат да го използуват за срещи. Като мине оттам, гостът не влиза нито в селото, нито в замъка. Няма да привлече вниманието и на прислугата. Двамата влюбени се срещат понякога и в гората, в така нареченото Сечище (Ла Купри), а приятелите им стоят на стража. В Ла Шатр приказват, разбира се, твърде недоброжелателно за тази връзка между една омъжена жена и майка и „Малкият Жул“.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 27 октомври 1830:

Какво значение имат за нея, в сравнение с щастието, клюките и празните приказки на Ла Шатр? „Аз усредявам вниманието си към тези, които обичам. Заобикалям се с тях като със свещена дружина, която плаши черните отчайващи мисли…“ За да разберем Аврора Дюдеван от 1830 година, нуждата й от сантиментални и духовни приключения, трябва да си представим тогавашна Франция, интелектуалния кипеж в нея. Страстите царуват. Както някога са боготворили разума, така сега боготворят безумието. Новите поети, новите философски и социални учения опияняват младежта. Обявяват се като луди за поклонници на Юго, на Сен Симон, на Фурие39. В Ла Шатр, както и в Ла Ферте-су-Жуар, Дюпюи и Котоне разискват за романтизма. Отделният човек не е вече както в седемнадесетия век отговорен член на една социална и религиозна общност; той става сам по себе си цел, обект на естетично съзерцание. „Тигрите са по-красиви от овцете. Но класицизмът държи тигрите в клетка. Романтиците разбиха решетките, за да се възхитят на великолепния скок, с който тигърът смазва агнето…“ Действителността подражава на фикцията. По времето на Астрея40 хората любят като герои на Скюдери41. По времето на Гьоте любят като Вертер, преди да започнат да любят като Хернани.

Тигрицата на власт в Ла Шатр, младата баронеса Дюдеван, е муза на цялата околия. Но тя остава много самотна, когато лятната ваканция свършва и нейните велики хора заминават за Париж. Тя им пише писма, в които насмешката и една съвсем Шекспирова поезия прикрива храбро дълбоката тъга.

Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 1 декември 1830:

Времето минава доста зле. Единственото общество на Аврора е снаха й, Емилия Шатирон, мила, добра, но свикнала да се прибира още в девет часа, когато Аврора отива да пише или да рисува в будоара си. Двете хлапета хъркат в съседната стая. Соланж си е все така пълничка и свежа. Морис е прилежен, майка му го учи на правопис. Иполит и Казимир са почти винаги в приятно общество. Този замрял живот не може да продължава. Мадам Дюдеван е решила да отиде при малкия Жул в Париж. Съпружеският живот й се струва все повече и повече недействителен. Би могла да стане отново това, което е била, само ако избяга.

Какво може да я задържи? Религията ли? Тя има все още някаква религия, но религия, която позволява любов. Моралът ли? Тя живее в епоха, когато и най-сериозните последователи на Сен Симон проповядват закона на удоволствието. Великите реформатори в изкуството учат, че „свещената фаланга“, проповядваща дръзки опити, е длъжна да презира еснафските условности. Тази интелигентна млада жена желае да следва най-добрите умове на своето време. Съпругът ли? Той има любовници, а тя не иска тази свобода да бъде едностранна.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 3 декември 1830:

Без да отлага нито ден, тя съобщава непоколебимото си решение: „Искам издръжка; ще отида в Париж; децата ще останат в Ноан.“ Казимир е смаян от непреклонността на жена си. Тя има желязната воля на Морис Саксонски. И дори хитруванията на стратега, защото изисква повече, отколкото в действителност желае. Няма никакво намерение да изоставя децата си, Ноан, нито дори съпруга си. По шест месеца в годината в Париж и шест месеца в Ноан; три хиляди франка издръжка; съгласява се да поддържа привидно семейния живот, ако условията й бъдат приети. И те са приети.

Остава да се уреди съдбата на децата. Аврора има намерение да вземе със себе си „дебеличката дъщеря“, щом уреди въпроса за квартирата и гледането на детето. Три хиляди франка не са много за нея, защото тя обича да раздава, а не обича да прави сметки; ще трябва да припечелва малко; тя не се съмнява, че ще успее да го стори, като рисува, пише или украсява табакери. Що се отнася до Морис, баща му възнамерява да го даде в пансион в Париж; но детето е още много малко и слабичко. За него трябва домашен учител; Аврора настоява този учител да бъде Букоаран: „Ако вие сте в Ноан — пише му тя, — ще мога да дишам и да спя спокойно; детето ми ще е в добри ръце, образованието му ще напредва, ще има кой да се грижи за здравето му, няма да го разглезват с прекалена свобода, нито да го възпитават с прекалена строгост…“ Казимир Дюдеван, разбира се, не е любезен; но нима графиня Бертран е по-любезна? Семейство Бертран може да обещае на домашния учител жителство в Париж, тъй като генералът е назначен за директор на политехниката, но нима признателността на една жена и обичта на една майка са без значение? „Вие знаете, че не съм без сърце, а пък аз зная, че то ще съумее да ви се издължи…“ И Жул Букоаран, като всички млади хора, е омагьосан от мадам Дюдеван. Последната фраза открива прекрасни възможности. Той приема. Но когато предлага да отидат заедно в Ним, на гости у семейството му, тя се изплъзва. Заявява, че трябва да щади съпруга си, да не пробужда у него подозрения срещу бъдещия възпитател на сина им. „Ще ви преследвам до гроб с благодарностите и неблагодарността си. Разбирайте го, както искате, както казва моето старо кюре…“

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран:

След настаняването на възпитателя нищо вече не я задържа. Само Иполит Шатирон се опитва да я вразуми. Духовитият пияница е много чувствителен, когато пийне, и нощем идва да плаче в стаята на сестра си: „Ти си въобразяваш, че ще можеш да живееш в Париж с детето си. С двеста и петдесет франка на месец? — казва той. — Просто смешно. Та ти не знаеш дори колко струва едно пиле! Няма да минат и петнадесет дни, и ще се завърнеш с празни ръце. — Добре — отговаря тя, — ще опитам.“ Вярно е, че тази богата наследница, законно ограбена чрез брака си, не притежава вече нито пара. Но тя се надява да си възвърне един ден децата, богатството и имота си. Не избира един скитнически живот, за да се освободи от домашните грижи: „Аз не съм от възвишените души, които не могат да слязат отново от облаците“. Обича да вари конфитюри и да сади зелки. Романтичка в желанието си да скъса с условностите, тя е еснафка в любовта си към Ноан и домашния живот. С готовност би възприела формулата: „Истински необикновеният човек е един съвсем обикновен човек“. Да шие, да готви, да пере — тя не се бои от работа, стига да я върши за любимо същество.

Когато разбира, че заминаването на жена му е неотменимо, Казимир започва да съжалява. „Днес — казва тя — плаче за мене! Толкова по-зле за него! Доказвам му, че не желая да ме търпят като бреме, а да ме търсят и желаят като другарка…“ Когато отива в Париж при милия лекомислен Сандо, тя мечтае да бъде за него едновременно любовница, домакиня и майка. След омъжването си е изпаднала в летаргия. Най-после ще започне да живее: „Да живееш! Колко е приятно, колко е прекрасно! Въпреки скърбите, съпрузите, дълговете, роднините, клюките, въпреки жестоките страдания и досадни неприятности! Да живееш! Какво опиянение! То е щастие! И рай!“ На 4 януари 1831 година мадам Дюдеван напуска Ноан. Тя се радва, че е завоювала своята свобода, и скърби, че изоставя децата си. Морис се разплаква. Но скоро се успокоява с обещанието, че ще му изпратят униформа на войник от националната гвардия, с фуражка с червен кант.