Жорж Санд

IДве провинциални величия в Париж

Тя пристига отпаднала и премръзнала; пощенската кола не се е затваряла добре. Развълнуваният, внимателен Жул Сандо я очаква и настанява на ул. Сена №31, в жилището на Иполит Шатирон. Около нея се събира веднага малка група берийци: Феликс Пиа, студент по право и журналист, отявлен републиканец, заместил още преди „трите славни дни“ в една банкетна зала бюста на Карл X с този на Лафайет — постъпка, която му спечелва краткотрайна слава; Емил Реньо, студент по медицина, довереник и съветник на Сандо; великанът Фльори с галските мустаци; Габриел дьо Плане, основал в Париж берийски клуб, и Гюстав Папе, милорда, най-богатият от цялата дружина, който плаща в театъра захарните пръчки.

Между тези младежи, всички по малко влюбени в нея, Аврора се чувствува щастлива. Париж от 1831 година е опияняващ: „Революцията продължава без прекъсване, като заседанията на камарата. А сред щикове, бунтове и разрушения се живее така весело, както ако би било съвсем спокойно. Всичко това ме забавлява…“ Литературата е не по-малко революционна от политиката. Това е времето на великите романтически премиери, когато млади бунтари предизвикват буржоазните зрители. През февруари 1831 година излиза от печат „Парижката Света Богородица“; Мишле обнародва своето „Въведение в световната история“; Бюло става директор на „Ревю де дьо монд“. Малко по-късно Мари Дорвал, боготворената актриса на младите бунтари, създава успеха на драмата „Антони“ от Дюма, защита на прелюбодеянието и извънбрачните деца. Усеща се „раздвижване, вълнение, кипеж, какъвто мъчно можем да си представим днес“. Аврора и приятелите й са в партера, готови да защитят пиесата. В ония дни дамите отиват на театър само в ложа или на балкон. За да се движи свободно и да се облече по-евтино, мадам Дюдеван е в мъжки костюм. След като е ходила някога на лов с Дешартр в рубашка и гети, тя не изпитва стеснение от това облекло. Модата спомага за предрешаването. Мъжете носят широки рединготи, наричани „собственишки“, дълги до петите и почти без талия. Аврора навлича такъв редингот от сиво сукно. Със сивата си шапка и дебел вълнен шал тя прилича на млад студент от първи курс. Но най-много се радва на високите си обувки. Какво щастие да се отърве от островърхите пантофки, които се плъзгат в калта като кънки по лед!

И, което е по-важно, да се отърве от женското робство. Да се разхожда под ръка с младеж, без да чува мърморенето на Ла Шатр: „Точно в тона на мадам Дюдеван!“ А за да се освободи напълно, тя прекъсва всякаква връзка с досегашните си познати. За съпруга си мисли само дотолкова, доколкото има нужда от него.

Аврора до Казимир: „Направи ми удоволствие да ми пратиш пари, за да си купя чорапи, обуща и така нататък… Пиши веднага на господин Салмон да ми даде триста франка. Сбогом, приятелю. Видях майка си, сестра си, Шарл Дюверне и Жул дьо Грансан. Ще отида да чуя Паганини… Целувам те от сърце…“ Тези писма са тежка, но кратка повинност.

Тя прави последно посещение и на своя любим английски монастир. Юлската оръдейна стрелба42 е разстроила общежитието. Тъжна и загрижена, майка Алиша отделя само миг за тази, която е била нейна „дъщеря“. Аврора разбира, че светските приятелства нямат голяма стойност за монахините. Тя отива да види двете си приятелки от Котре, Джейн и Еме Базуен. И двете са се омъжили, станали са богати, ухажвани графини. Когато си отива, тя решава никога вече да не идва; тези очарователни девойки са намерили за добре да се придържат към общоприетите правила в живота. Това е тяхно право; но Аврора Дюдеван предпочита да се разхожда свободно, с вдигната глава, из пустинята на мъжете, „да се плъзга по леда, със сняг по раменете, с ръце в джебовете, понякога с празен стомах. Затова пък с глава, препълнена с мечти, мелодии, багри, форми, лъчи и призраци“.

А трябва да се живее. Тя не може да остава у Иполит, който идва често в Париж и има нужда от жилището си. И най-малката мансарда струва триста франка годишно. Портиерката би вършила домакинската работа срещу петнадесет франка на месец. От някоя евтина гостилничка ще й носят храна за два франка на ден. В краен случай ще успее да прекарва някак с годишната издръжка от три хиляди франка, ако не си купува мебели и книги. Опитва се да си намери кътче за работа в библиотеката Мазарини. Уви! Аврора е зиморничава, а библиотеката не се отоплява добре. Необходимо е да печели, но как? Да рисува кутии с гваш? Или портрети по петнадесет франка? Има бедняци, готови да ги надраскат и за пет; освен това тя не сполучва портрета на портиерката и си създава незавидна слава в квартала. Да пише? Защо не! „Установих, че пиша бързо, лесно, продължително, без да се уморявам: че мислите, дремещи в мозъка ми, се събуждат и свързват логично, щом започна да пиша…“ Не особено находчива в разговора, тя е духовита и жива в писмата си. С една дума, е роден писател и съзнава това. Всякога й е доставяло удоволствие да записва впечатленията си. С багажа си е донесла и романа „Еме“, написан в Ноан. Но как да превърне в средство за прехрана нещо, което е било досега само забавление? И как да проникне в литературните среди?

Най-влиятелният човек, когото познава по това време в Париж, е Дюри-Дюфрен, депутатът от Ла Шатр. В няколко дни той става „моят добър стар приятел Дюри-Дюфрен“. Той се държи учтиво и любезно към своята красива землячка; „татко ви“, казват разсилните в камарата, когато Аврора идва да търси в кулоарите своя депутат; на него тя споменава за намерението си да пише. Естествената реакция на видна личност, от която се иска препоръка, е да предложи водача на партията си. Дюри-Дюфрен предлага да я представи на господин дьо Ла Файет. „Не отивайте толкова високо — казва Аврора. — Знаменитите хора нямат време за второстепенни въпроси.“ Той се спира тогава на един свой колега от камарата, господин дьо Кератри, бретонски благородник, романист, либерал при Реставрацията и консерватор след 1830 година. Аврора Дюдеван е чела неговия безсмислен роман „Последният Боманоар“, в който един свещеник изнасилва мъртва жена. „Вашият знаменит колега е луд — казва тя на Дюри-Дюфрен; — но човек може да бъде добър критик и лош практик.“ По-късно разказва, че срещата била комична и съкрушителна. Господин дьо Кератри, побелял старец, я приема много важно в осем часа сутринта в приятна стая, гдето под розов копринен юрган лежи младата му съпруга. „Ще бъда откровен — казва той; — жената не бива да пише… Вярвайте ми, не създавайте книги, създавайте деца. — Запазете тази препоръка за себе си, господине — отговаря със смях тя.“ Но този разказ е писан двадесет години след случката; документите разказват нещо съвсем друго.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 12 февруари 1831:

Тя носи препоръка и от една приятелка от Ла Шатр, мадам Дюверне, до един писател-бериец — Анри дьо Латуш. С Латуш я свързват много неща — той е братовчед на семейство Дюверне, баща му е бил приятел на Морис Дюпен; но този човек минава за саможив. Хиацинт Табо дьо Латуш, „аристократ по произход, се забавлява да демагогствува, като ненавижда демокрацията“. Езикът му е толкова изискан, че оставя впечатление на превзетост; но това е естественият му говор. Опитвал е всичко: драми, романи, журналистика, наука, и блести във всичко — всякога на втори план. Неговият роман „Фраголета“, в който героинята, облечена като мъж, води непристоен живот, е възмутил обществото и възхитил Теофил Готие. Латуш е издал посмъртно Андре Шение, запознал е французите с Гьоте, но не е успял да „овладее чудовището“, тоест, славата. Оттук и едно болезнено самолюбие; едно тъжно, обидчиво настроение; вечно болен стомах и разстроени нерви. Превъзходен ценител на другите хора, той създава безброй гениални писатели, но сам не достига гениалност. „Създал съм повече автори, отколкото творби“, казва горчиво той. Така например той е придирчив учител на младия Балзак, когото много мъдро насочва към Уолтър Скот и Фенимор Купър. Обаче Балзак не го обича много. Само един човек вярва пламенно в Латуш: това е Шарл Нодие, чиято дъщеря се дразни от похвалите на баща си и казва: „Добре че господ вече е създал света, иначе щеше да го създаде господин дьо Латуш.“

За малката мадам Дюдеван Латуш е велик човек. Тя отива да го посети у дома му на кея Малаке и намира там един четиридесет и пет годишен, доста пълен мъж с живо, умно изражение и прекрасни маниери. Той има глух, приятен, покоряващ глас, едновременно ласкав и насмешлив. Едно пострадало от детските години око никак не го обезобразява; единствената следа от злополуката е припламваща червеникава искра от мъртвата зеница, която й придава някакъв фантастичен блясък. Имал е големи успехи между жените и е вдъхнал трагична любов на Марселина Деборд-Валмор, от която има син.

Аврора Дюдеван до Казимир, 15 януари 1831:

Латуш изслушва търпеливо ръкописа на „Еме“, донесен от Аврора. Когато четенето приключва: „Имате ли деца, госпожо? — запитва той. — Уви, да, но не мога да ги взема при себе си, нито да се върна при тях. — Смятате да останете в Париж и да се издържате с писане? — Налага ми се. — Неприятно, защото не виждам изгледи за успех. Повярвайте ми: постарайте се, да се върнете в семейното огнище.“ Тя го слуша почтително, упорита като всяка берийка. Когато той й казва, че книгата й е лишена от здрав смисъл, тя отговаря: „Имате право“. Че трябва изцяло да се преработи: „Възможно е“. На Казимир съобщава: „Между нас казано, никога няма да се разбера с човек като Латуш“. Но скоро ще открие, че „след като изхвърли прекаления си ум“, Латуш разкрива едно нежно, предано и великодушно сърце.

Той току-що е застанал начело на сатиричния вестник „Фигаро“. След като се е сражавал заедно с републиканците през революцията от 1830 година, Латуш, опозиционер по природа, е открил сега война с вицове и епиграми срещу краля-гражданин и предлага на младата Аврора да я включи в списъка на своите редактори, „цяло гнездо орлета, които се готвят за полет“ — казва гордо той. Вестникът се подготвя край камината в дома на кея Малаке. Всеки си има отделна масичка. Аврора се настанява до самата камина, като внимава да не изцапа хубавия бял килим на своя директор. Той обича да поучава, да мъмри, да показва и подхвърля на орлетата си теми на изрязани от него хартийки, в които трябва да сместят статията или „новината“ (така наричат тогава във „Фигаро“ отзивите). Отличен метод да се научат на краткост; но тъкмо на това е неспособна „послушницата“. Напразно Латуш запазва за нея сантиментални разказчета: „Аз не умеех нито да ги започна, нито да ги довърша в това строго определено пространство, където трябваше да свършвам, когато току-що съм започнала… Това беше истинско мъчение…“ А през това време редакторите разговарят и се смеят. Латуш блести със своята язвителност, възхитителен е с бащинската си доброта. „Аз слушах, забавлявах се, не вършех нищо ценно, но в края на месеца получавах дванадесет франка и петдесет сантима…“

Все пак на 5 март 1831 година тя има малък успех. В този ден е осмяла със следния отзив предпазните мерки на режима:

Веселяците по кафенетата ръкопляскат, но кралят гражданин се разсърдва. „Фигаро“ е конфискуван. Мадам Дюдеван се надява за някое време, че правосъдието ще потърси автора на анонимната дописка и ще заведе дело срещу нея.

Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 6 март 1831:

Уви! Главният прокурор прекратява делото. „Господин Вивиен предписа на съда да прекрати делото. Жалко! Една политическа присъда би ми осигурила сполука занапред…“

„Малкият Жул“ прави също първите си стъпки в литературата. Аврора се колебае отначало да го препоръча на Латуш, защото не желае да прекалява с искания за подкрепа. След като сама е получила „право на гражданство“, тя се осмелява да представи една статия от Жул, която се харесва. И Сандо се настанява в директорското помещение, на масичка, покрита с красиво сукно. По-късно той занася в „Ревю дьо Пари“ един „невероятен“ текст, написан от двамата любовници, но подписан само от Жул. Доктор Верон, директор на списанието, го одобрява. „Възхитена съм заради Жул! Това доказва, че ще може да успее. Аз реших да го приобщя към моите трудове или — ако желаете — да приобщя себе си към неговите. Както и да е, той ми дава името си, защото аз не искам да излизам с моето. А пък аз ще му помагам, когато има нужда от това.“ Но тя държи „литературното сдружение“ да остане в тайна: „Така ме нареждат в Ла Шатр, та само това липсва, за да ме довършат.“ И дума не може да става за нея да пише под свое име. Свекърва й, вдовствуващата баронеса, се учудва, че Аврора живее толкова дълго време в Париж без Казимир, и я пита: „Вярно ли е, че имате намерение да издавате книги? — Да, мадам. — Не е лошо, но надявам се, че няма да поставите едно име, което нося и аз, по кориците на печатни книги? — О, разбира се, че не, мадам; такава опасност не съществува.“

И така, двамата се подписват отначало: Ж. Сандо. Влюбените се чувствуват щастливи. На своя приятел и довереник Емил Реньо Аврора пише:

Тя се застъпва за Сандо, защото берийците в Париж не го обичат много. „Той е необикновено умен — отбелязва по-късно Дюверне, — но е коравосърдечен, изпълнен с дребно тщеславие и фалшиво честолюбие.“ Сандо чувствува тази враждебност и се оплаква от нея: „Не му трябват много приятели, за да бъде щастлив — казва Аврора; но той страда горчиво, когато има повод да се усъмни в тях.“ Тя го утешава и се грижи за него по-скоро с майчинска, отколкото с любовна нежност. Той не е много здрав и често забравя да се храни; тя следи да не остава гладен. Не е много работлив; тя го заставя насила да седне до масата, както би постъпвала със сина си. Приятно й е да упражнява тази нежна тирания. За нея трудът не е робство, а естествена проява.

Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 4 март 1831:

Накратко казано, тя би била във възторг от този уморителен бохемски живот, ако не й липсват децата. От Ноан брат й пише по този повод писма, изпълнени с опасни предупреждения: „Най-хубавото, което си създала, е синът ти, той те обича повече от всеки друг. Внимавай да не притъпиш това чувство.“ Суровият Иполит не греши. Но Жул и Аврора са твърдо убедени, че ще си създадат скоро едно свободно семейство, при което ще могат да дойдат Морис и Соланж. Двамата влюбени имат еднакви вкусове, еднакви симпатии. „Те тичаха лудо по тясното криво стълбище и всякога се втурваха с радост в малката си стая… Това кътче беше скромно, близо до небето, но уличният шум не достигаше никога дотам… Вътре нямаше килими и тапети, затова пък имаше цветя, които поддържаха вечна пролет…“ Кой не би предрекъл една продължителна любов?

IIОт Жул Санд до Жорж Санд

Вярна на спогодбата с Казимир, през април 1831 тя се връща в Ноан. Посрещат я, като че се връща от най-обикновено пътуване. „Дебеличката“ й дъщеря е прекрасна като пролетен ден; синът едва не я удушва с целувки; съпругът й много вика и много яде. Тя е доволна да види отново своя мъничък берийски свят, но сърцето си е оставила в дома на улица „Сена“.

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Тя натоварва Реньо да се грижи за Сандо: „Сбогом, красавецо Емил! Натоварвам Ви да целунете малкия Жул и да не го оставите да мре от глад, според навика си…“ Но бърза да се върне в Париж. Какво желае?

„Да имам от какво да живея и да сме заедно. Нищо друго. В това е щастието… Два котлета и сирене; една мансарда с изглед към Нотр Дам и реката; работа, за да плащам на хазяина и гостилничаря. Нека други се стремят към слава и жертвуват чувствата си за нетрайното благоволение на публиката; ние няма никога да следваме примера им, освен ако полудеем. Виждам, че малкият ще може да печели за себе си и за мене. Балзак е очарователен момък; ако обикне Жул, ще го сметна за достоен човек, защото аз ценя хората според уважението им към моя Жул…“

Дошлият от Тур Оноре дьо Балзак, покровителствуван като тях от Латуш, се е сприятелил с двамата влюбени, към които се държи с нежна благосклонност и оживява от време на време мансардата им със своето весело и шумно остроумие.

За предстоящото си завръщане в Париж Аврора моли Реньо да й намери жилище, защото Иполит иска да му освободят апартамента: „Жул не е способен на такова нещо, но вие сте друго…“ Реньо предлага най-напред една стая на петия етаж, в острова Сен Луи.

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

От това се вижда, че отстъпчивостта на господин Дюдеван има граници, впрочем трудно определими. Тогава добрият Емил предлага едно тристайно жилище на кея Сен Мишел №25.

30 май: „Съгласна за кея Сен Мишел, много обичам местоположението му. Ще се погрижа най-вътрешната стая да остане неизвестна, затворена, недостъпна за чужди хора. Ще се знае, че живея в две стаи. Третата ще бъде черната, тайнствената стая, скривалище за призрака, леговище на чудовището, клетка на дресирания звяр, ниша за съкровищата, пещера на вампира, знам ли още какво?… Приключете, без да ме питате повече…“

Тя иска да й изпратят план на жилището с всички размери, за да може да донесе мебели от Ноан. Защото и в Ноан дори мисли само за живота си с Жул. Отива да мечтае в горичката, гдето така често го е срещала някога; пита се как „със своите двадесет години и румено лице“ това дете се е влюбило в такава повехнала, болнава мумия?

15 юни 1831: „Изпитвах почти раздразнение към миналото. Питах съдбата си: Защо, когато бях на двадесет години, когато не бях загубила хубостта си, спокойствието на моето просто и доверчиво сърце, любовта към хората, която не може да съжителствува с жизнения опит, когато заслужавах да бъда обичана, не срещнах Жул такъв, какъвто е днес? А сега съм остаряла, повехнала, сломена край този младеж с пламенни страсти…“

Всяка влюбена жена съжалява, че не може да се представи на любовника си такава, каквато е била като девица; но Аврора много добре знае, че младежите все още я харесват. Винаги жадна за поклонници, тя усеща с удоволствие, че и Реньо, и Фльори са влюбени в нея. И мечтае за фаланстер43 от четирима: „Любовта и приятелството ни са така тясно свързани, че като разговаряме за едното, не значи да отдалечаваме другото. Има ли между четирима ни някоя мисъл, която да не ни е обща?…“

Но Аврора съвсем не е „стара“. Тя е само двадесет и седем годишна и въпреки някои леки боледувания има желязно здраве. Когато е в Ноан, копае в градината, отива на кон в Ла Шатр, за да ръкопляска на Дюверне, който играе в театъра, грижи се за Морис, когато е болен, и намира време да пише „някаква литературно-романтична глупост, мрачна като петдесет дявола“, със заговори, палачи, убийци, наранявания с ками, агонии, предсмъртно хъркане, кръв, ругатни и проклятия. „Шест часа сутринта. Работя от седем вечерта. Написах цял том за пет нощи. Денем за развлечение преподавам на сина си латински, който никак не зная, и френски, който почти не зная…“ Никакви сериозни стълкновения с Казимир.

Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен, 31 май 1831:

Затова, когато решава през юли да се завърне и настани в Париж, тя не пита никого. Майката, лелята и братът я укоряват; тя ги поставя на мястото им.

Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, Париж, 6 юни 1831:

Аврора харесва жилището на кея Сен Мишел, в таванския етаж на голямата ъглова къща до площада. Три стаи с балкон, небе, вода, въздух, ластовици, в далечината Нотр Дам. За да си купи мебели, трябва да заеме петстотин франка от Латуш и още толкова от Дюри-Дюфрен. Как ще изплати тия огромни суми? Като устрои панаирджийско представление?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Аврора до Казимир:

Пред брат си Иполит, който идва да я види в началото на август, тя разиграва молиерова сцена, като обвинява в егоизъм и безразличие семейството си, с което е престанала да се среща.

Иполит Шатирон до Казимир Дюдеван, 5 август 1831:

И наистина се завръща, но Жул се настанява в същото време в Ла Шатр и двамата влюбени живеят и тук почти така, както в Париж, за най-голямо възмущение на „трите обществени класи“. Работят заедно някакъв голям роман, „Роз и Бланш“, за който парижкият издател Рено им е обещал с договор по сто двадесет и пет франка при предаването на всеки том и петстотин франка след три месеца. Реньо е натоварен да умилостиви този Рено:

„Обрисувайте му в най-трогателни краски нашата нищета; опишете му в какво състояние е черният редингот на Жул, малкото жилетки, овехтелите ми обувки и изпокъсани шалчета… Кажете му, че Ниор откри подписка, за да обръснат Жул, а в Ла Шатр събраха пари да ме хранят… Видях два пъти Галът. Наплясках го, търкалях го по земята, прегръщах го. Той е любезен като вол. Разправя само за намерения да прелъстява, да отвлича, да изнасилва, да краде, да ограбва минувачите и, както се изразява Пол-Луи Курие, да постъпва по обратния начин с минувачите…“

Тя не крие любовната си връзка със Сандо. Много се сърди, ако я смятат за жена, която „желае да зачитат тайната“ и да „щадят името й“.

„Когато мерят съдбата ми със същия аршин, с който мерят и своите почтени жени, аз се гордея с моето унижение. Колко малко ме познават! Искат непременно да имам добро име! Изчервяват се и навеждат глави, когато говорят за мене като за жена… И в приятелството съществува самолюбие, както във виното утайка. Нашите приятели ни прощават, ако сме нещастни, досадни, неудобни, разорителни; прощават ни всичко, но не и това да сме загубили доброто си име в очите на обществото…“

Тя се среща с любовника си не само в Ла Шатр, но в своето опиянение за независимост стига дотам, че го приема в стаята си в Ноан, при все че сега живее не в приземния, а на първия етаж. Доблестният Папе стои на стража!

„Гюстав не мърмори; той е предан и е потънал до шия в нашите лудории. Стоя в градинския ров през цялото време, докато Жул беше в стаята ми — защото той дойде нощес, под носа на Храбреца, на съпруга ми, брат ми, децата, гувернантката и така нататък… Всичко бях пресметнала и предвидила. Жул се излагаше само на една опасност — да го свалят с един изстрел, докато се катери към прозореца ми, който е само на шест стъпки от земята… Все едно да се обърне дилижансът или да си счупите крак, когато танцувате. Той дойде и бяхме толкова щастливи… Беше в кабинета ми, в обятията ми, щастлив, уморен, прегръщан, хапан; викаше, плачеше, смееше се. Лудешка радост, каквато никога, струва ми се, не бяхме изпитвали. Помислете само, може ли човек да мъмри такива разумни и щастливи хора? Искам да дойде и тази нощ. Два пъти не е много. По-нататък би било неблагоразумно… Мъж ми ще узнае, че той е на три пушечни изстрела от Ноан, но досега още не знае. Ходи на гроздобер. А нощем спи като свиня… Аз съм изхапана, цяла в синини; не мога да се държа на нозе; безумна съм от радост…“

Аврора Дюдеван до Гюстав Папе:

На малкия Жул, който не е бил никога особено здрав, този живот се отразява много зле.

„Ще видите колко е отслабнал и пребледнял. Прави всичко възможно, за да се погуби. Не спи. През деня лентяйствува и скита като куче; нощем се лишава от сън, за да навакса загубеното време; така живее. За много неща още мога да му се сърдя, но трудно е да ви ги обясня. Ще си поговорим по тях, защото ние с вас сме учили медицина и не се боим от страшни думи. Едно е положително — че съм отчаяна. Всички в Ла Шатр повтарят едно и също нещо за него; смятат го за туберкулозен. Много добре зная, че това не е вярно, но също така добре зная, че здравето му никак не е добро. Толкова се радвах, като го виждах, в такъв захлас го притисках в обятията си, но да зная, че тази неугасима любов бавно го изпепелява, да зная, че от тези сладостни минути кръвта му пламти и животът му се изтощава — това е ужасно!…“

Междувременно в Ноан работата върви редом с любовта. Петте тома на „Роз и Бланш“ са на привършване. Това е разказ за една актриса и една монахиня. За Латуш книгата е подражание на романтиците и на Стерн45. Този път добрият познавач не е прав. Не липсва и наивност, и недостатъчен усет за мярка, но книгата има и прекрасни страни: пейзажи от Пиренеите и Жиронда; сочни образи като старата сестра Олимпия, със златно сърце и казармен език; пристигане на владика; живот зад театралните кулиси. Най-хубавото е от Аврора. Тя е нахвърляла тук спомени от монастира, откровени изповеди на майка си, пътни впечатления. Сандо е добавил доста грубовати духовитости, като спомените на един лъжеевнух; когато книгата излиза от печат, циничният й език възмущава София-Виктория; защото, като много жени с леки нрави, тя обича целомъдрени романи.

Аврора Дюдеван до госпожа Морис Дюпен:

Издателят е бил прав от свое гледище, защото този „реалистичен“ роман се разпродава бързо. Аврора работи вече нова книга, този път сама. Когато Сандо си тръгва за Париж, тя не го последва веднага. От някое време намира съпруга си „много приятен“. Какво иска всъщност от него? Да има доверие в нея и „да не се вслушва в мръсните дребни клюки, които изпълват живота и са най-голямата му досада“. Това изглежда лесно. А тук е и Морис, който става все по-очарователен. Тя му преподава история, като се старае да я изчисти от политически страсти и верски предразсъдъци.

Но през ноември Реньо пише, че Жул е болен, и тя заминава незабавно за Париж. В Ла Шатр не са сгрешили, като са го смятали за туберкулозен. Той има една подозрителна постоянна треска. Аврора изпитва угризения. Дали е от прекаляване с чувствени наслади?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

През, декември излиза „Роз и Бланш“. Книгата се приема добре от читателите и от критиката. Казимир отива в Париж. На кея Сен Мишел се вземат всички мерки за безопасност и господин Дюдеван прекарва в столицата няколко щастливи дни.

Аврора Дюдеван до Казимир, 21 декември 1831:

Не след много, тя отива при мъжа си в Ноан. Старият дом се нуждае от нея. Станали са домашни драми. Букоаран е обвинен в забременяването на Клер, камериерката на госпожа Иполит Шатирон. Аврора не се отнася трагично към случката.

До Жул Букоаран: „Дали виновници са мъж ми или брат ми, дали Дютей, Жул или Шарл им са сътрудници — не искам и да зная. Всички са големи скъперници и не ще поискат да заплатят удоволствието си. Да открият подписка тогава! Дори ако сте се потрудили и вие, като най-беден, би трябвало да минете гратис…“

Престоят в Париж е бил този път съвсем кратък, защото Аврора твърди, че не се чувствува добре; Реньо я съветва да постои на село; но главно й се иска да пише на спокойствие, тишината на самотните нощи в Ноан е несравнима. Не след много й се струва, че е сериозно, почти смъртно болна и съобщава това на добрия Реньо: „Болестта напредва бързо, бедни ми Емил, невъзможно е да скрия от себе си колко е напреднала. Постоянно се задушавам; не мога да се разходя из стаята, без да почувствувам умора; усещам парене и болки в стомаха. Не ме оставяйте да умра, добри ми Емил…“ Той предлага да отиде в Ноан; тя бие отбой: „Не мога да ви поканя; брат ми и съпругът ми ще ви посрещнат ужасно. Те са напълно убедени, че съм въображаемо болна…“ В това са, разбира се, съвършено прави, но тя си е внушила сега, че е болна от холера, модна болест по това време. Най-после успокоява приятеля си: „Холерното заболяване премина; сънят ми се възстанови напълно. Бих била отчаяна да се върна при Жул в такова състояние: бледа, със сини кръгове под очите, чак до сред бузите, неспособна да повървя нито три минути, а на трапезата имам такова неприятно изражение, каквото още не сте виждали…“

Когато се явява отново на кея Сен Мишел през пролетта на 1832, тя е довела дъщеря си Соланж и романа „Индиана“.

IIIРаждане на Жорж Санд

Пристигането на Соланж изненадва младите берийски приятели на майката. Прилично ли е дете на три и половина години да живее в едно незаконно семейство?

Аврора Дюдеван до Емил Реньо:

Разбира се, те с Жул ще трябва да се откажат от театър. Какво значение има това? И двамата са готови да пожертвуват „Роберт Дявола“ и Малибран46 за една-единствена сълза на Соланж. И наистина, всичко се нарежда чудесно. Жул просто се прехласва по своята „дъщеря“, води я в ботаническата градина, изпълнена по това време с уханието на цъфнали акации, показва й жирафа, който тя твърди, че е виждала вече в една ливада край Ноан, и я държи за ръка, когато малката излиза на балкона на кея Сен Мишел да полива десетината саксии, които съставят „висящата градина“ на майка й. Соланж пречупва няколко стебла и, от страх да не й се карат, се опитва да ги залепи с червен восък. Любовната гравюра се превръща в картина от Грьоз47.

Колкото до „Индиана“, Сандо прочита ръкописа на своята любовница с възхищение, изненада и донякъде със стеснение. Според него, това е нещо прекалено хубаво и сериозно. Той отказва най-почтено да се подпише под един труд, в който не е участвувал. Но какъв псевдоним тогава да си избере Аврора? Общото им име Ж. Сандо е спечелило вече малко известност с „Роз и Бланш“. Не може да се подпише Дюдеван; свекървата и съпругът ще се противопоставят; майката сигурно би казала, че е неудобно дъщеря й да се подпише Дюпен. Тогава стигат до средно решение: ще запази презимето Санд и ще смени кръстното си име. Така се ражда Жорж Санд. Защото Аврора държи да я смятат за мъж. Потисната от робството на жената, тя иска да се отърве от него и с името, и с външността си. Отсега нататък пише в мъжки род всички прилагателни, които се отнасят до нея.

Към края на май издателят (Ж. П. Роре и Дюпюи) е току-що изпратил на кея Сен Мишел първия екземпляр от романа, когато Латуш влиза в мансардата. Той взема романа, подушва го, любопитен, неспокоен, насмешлив както всякога. Започва да прелиства книгата: „Хм! Та това е подражание; от школата на Балзак! Какво търсиш тук, подражание? Какво търсиш, Балзак?“ Аврора е на балкона. Той отива при нея с книгата в ръка и започва да й доказва алгебрически, че е копирала Балзак. Тя чувствува, че не заслужава този укор, но не се защищава. Латуш си отива с екземпляра, който му е надписала. На другата сутрин още рано-рано получава следното писъмце: „Жорж, идвам да се покая публично: коленича пред вас. Забравете моите грубости от снощи; забравете всички грубости, които съм ви говорил от шест месеца насам. Цяла нощ четох книгата ви. О, дете мое, колко съм доволен от вас!“

Радост! Радост! Това развълнувано възхищение от един толкова язвителен и строг критик я опиянява. Скоро всички вестници му пригласят. Балзак пише в „Карикатюр“: „Тази книга е реакция на истината срещу фантастиката, на съвремието срещу Средновековието, на личната драма срещу тиранията на историческия роман… Не зная нищо по-просто написано, по-прелестно замислено. Събитията следват и се трупат без изкуственост, както в живота събитията се сблъскват и случаят натрупва често пъти повече трагедии, отколкото е успял да напише Шекспир. С една дума, успехът на книгата е сигурен…“ В „Ревю де дьо монд“ Гюстав Планш, жестокият Гюстав, плашило за писателите, хулител на Юго и на Балзак, за когото казва с отвращение, че „мирише на опиум, пунш и кафе“, превъзнася до небесата младата романистка. Поставя я по-високо от мадам дьо Стал; хвали искреното й красноречие, простотата на израза: „Авторката на «Индиана» ще стане, разбира се, по-изкусна, но дали изкуственото усъвършенствуване на таланта й ще струва колкото невежествената й смелост?…“

Тя му благодари. Той отива да я посети от името на Бюло, новия директор на „Ревю де дьо монд“, и й предлага да сътрудничи в списанието. Планш й прави впечатление на странен, раздразнителен и мрачен човек. Тъй като на младини се е борил с баща си, настроен враждебно към литературното призвание, той остава цял живот бунтар и мизантроп. „Състарен може би от горчива самота и прекалено разбиране на живота, той изучава без цел и система чуждата мисъл… Жертва е на интелекта… Критиката е негов опиум, а цял харем от написани книги го е отвратил от писане…“ Този голям ум с необикновено широка култура се намира в изоставено, нечисто тяло. Бюло напразно му купува дрехи; Планш ги продава и се връща отново към зацапаните си палта. Доволен, че разбира всичко „той се самосъзерцава в безкрая на интелектуалното си царство и изоставя с диогеновско безгрижие външната си форма“. Санд обича този тип на независим, горд и беден човек. Те се сприятеляват и Санд сключва договор с Бюло. За четири хиляди франка годишно тя се задължава да дава на „Ревю де дьо монд“ по тридесет и две страници материал седмично. А тъй като по същото време издателите на „Индиана“ й предлагат хиляда и петстотин франка аванс за романа „Валентина“, за който им е говорила, Аврора става изведнъж прочута и богата.

Какво е всъщност „Индиана“? Санд казва сама в предговора: „Индиана, ако искате непременно да обясните всичко в тази книга, е един тип; тя е жената, слабото същество, натоварено да представи потиснатите или, ако предпочитате, отречените от закона страсти; тя е воля, която се бори с неизбежността; тя е любовта, която блъска сляпо челото си о всички прегради на цивилизацията…“

Следователно романът изразява силните чувства на автора. Но художественото превъплъщение е пълно. Напразно бихме търсили сред героите образите на Казимир и на Сандо. Може би самата Индиана, креолка по произход, напомня индианския тен, от който се възхищават приятелите на Аврора. Някои черти в характера са общи на героинята и на създателката й: „Тя не обикна съпруга си, защото я задължаваха да го обича; а да се противопоставя мислено на всяка нравствена принуда бе станало нещо като нейна втора природа, принцип на поведение, закон на съвестта…“ Индиана се разочарова от своя любим Раймон дьо Рамиер (напомнящ донегде Орелиен дьо Сез), както и от съпруга си, полковник Делмар, груб, макар и не лош простак. Основната тема е противоположността между жената, която търси едно дълбоко чувство, и мъжа, който е всякога повече суетен или чувствен, отколкото влюбен. Спасението идва най-после твърде неестествено в лицето на един благороден и невъзмутим братовчед англичанин, сър Ралф Браун, който отвежда Индиана в идиличната долина, гдето е минало нейното детство. (Бележниците на малгаша Жул Неро са дали прекрасни описания на остров Бурбон.48)

Валентина, героинята на втория роман, е също нещастно омъжена жена, дъщеря на аристократическо семейство, омъжена за един посредствен човек от своята среда и чувствителна към любовта, която Бенедикт, син на един от изполичарите им, изпитва към нея. Книгата се харесва, защото връщането към народа изглежда толкова романтично, колкото и връщането към миналото; и защото Аврора описва своя берийски край, като го нарича Черната долина. Поезията прониква бавно в душата и в прозата. От двадесет и четири години вече Аврора живее сред тези осакатени дървета, сред сенчестите „върбалаци“ покрай реката; и ги рисува великолепно. Всички читатели харесват селския роман. Що се отнася до социалната тема, хората хвалят или укоряват според политическите си убеждения този зов за смешение на класите.

След няколкогодишен голям успех сред интелектуалците сенсимонизмът е по това време подровен от разногласия между неговите привърженици по въпроса за брака. Дядо Анфантен49, велик жрец в тази църква, учи, че освобождението на жената е невъзможно, ако тя остава подчинена на закона за верността. Проклятието, изречено от християнството против плътската любов, трябва да се отмени. След като прочитат „Индиана“ и „Валентина“, проповедниците на това учение се обръщат към Жорж Санд. Дали тази смела, внезапно прославила се млада жена, която се бори храбро против брака, ще бъде за тяхната църква дългоочакваната жрица? Сенсимонистите се надяват на това и се опитват да я включат в редовете си; но тя не се поддава.

Селска предпазливост, женска мъдрост. Но целият този шум преобразява живота й. Тя не ходи вече в редакцията на вестника, обаче прекалено много гости я намират в дома й. Вечер се затваря с перата, мастилото, пианото и огъня. Зиморничава и трудолюбива, тя обича тия нощи, изпълнени с топлина и труд. Дълги повести се появяват без мъка под перото й: „Метела“, „Маркизата“ (в която описва баба си Дюпен дьо Франкьой). Сандо наблюдава тази плодовитост и се чувствува някак унизен. Тя го насърчава да следва примера й. „Искаш да работя — пише й той; — и аз искам, но не мога! Не съм се родил като тебе с пружинка в мозъка, която поставя в действие волята, щом натиснеш копчето…“ Неумолимото прилежание на любовницата му вдъхва смътен страх, че може да я загуби.

Тя защищава своята свобода от любовника си, както я бе защищавала от съпруга: „Отивам, където намеря за добре — казва му малко грубо тя, — и не съм длъжна да давам сметка никому“. Латуш, който е бил всякога недоволник и ревнивец, а от някое време и обзет от мания за преследване, напуска в 1832 година Париж, за да се засели в Оне, в Шатобриановата Вълча долина.

Когато заминава, той оставя на Санд жилището си на кея Малаке, гдето я бе посрещнал за пръв път. Големият бял килим и акацията, която нахлува през прозореца, са сега нейни. Какво повишение! През лятото на 1832 година тя отива често при Латуш в Оне. Пътува с дилижанса до Со, после по една пътечка стига до скита на поета мизантроп. Тези посещения са приятни и щастливи; разговарят, докато се мръкне; Жорж отива да вземе яйца от кокошарника, плодове от овощната градина и приготвя вечеря. „Казваха ми, че бил влюбен в мене, че ревнувал, без да признава, и бил огорчен, загдето никога не съм го разбрала. Не е вярно…“ Балзак смята, че е имало любовна връзка, но писмата на Латуш говорят по-скоро за нежно приятелство, изпълнено с разочарования и съжаления.

Латуш до Жорж Санд:

Неочаквана и възторжено посрещната гостенка на Ке Малаке е Мари Дорвал, голямата актриса на романтиците, изпълнителка на главните роли в пиесите на Дюма и Виньи. Жорж се възхищава пламенно от нея и моли с писмо актрисата да я приеме. Една сутрин, когато разговаря със Сандо, една жена се провиква задъхано: „Ето ме!…“ Санд не я е виждала никога вън от сцената, но веднага я познава. Дребничка, тъмнокоса, крехка, с букли по челото и премрежени очи, с потръпващи устни и поетично лице, Дорвал е повече от хубава — тя е очарователна; а при това е и хубава; но е толкова очарователна, че хубостта е излишна. Човек не вижда образ, а изражение, душа. Тя е още слаба, снагата й е гъвкаво стъбло, олюлявано непрестанно от тайнствен полъх, усещан само от него. Жул Сандо я сравнява в този ден с перото на шапката й: „Уверен съм — казва той, — че напразно бихме търсили из целия свят толкова леко и меко перо като това, което тя е намерила. Неповторимото, чудно перо е литнало към нея по силата на закона за привличането или пък е паднало от крилото на някоя прелитаща фея.“

Дорвал играе голяма роля в живота на Жорж Санд. Въпреки външните прояви и пламенността на някои писма Аврора не намира никога в любовта на мъжете тази безусловна страст, това щастливо опиянение, това успокоение, което търси в нея. Крехкият Сандо е лишен от човешка топлота. Санд се старае добросъвестно да се убеди, че го обича страстно; стреми се отчаяно с него към чувствени наслади и никога не ги постига. Мари Дорвал е тъкмо такава, каквато Жорж би желала да бъде:

„За да се разбере властта, която тя има върху мене, би трябвало да се знае до каква степен сме различни… На нея бог е дал силата да изразява това, което чувствува… Тази толкова красива и толкова скромна жена не е учила нищо; и всичко е отгатнала… Не зная как да изразя колко съм студена и несъвършена; аз не умея нищо да изразя. Моят мозък положително страда от някаква парализа, която пречи на усещанията ми да намерят форма за изразяване… А когато тази жена се явява на сцената с отпусната снага и небрежна походка, с тъжния проникновен поглед, знаете ли какво си представям?… Струва ми се, че виждам душата си…“

Незаконна дъщеря на актьор и актриса от странствуваща трупа, израснала сред бурни, низки страсти, когато се разсърди, Дорвал говори понякога като махленка. В живота е видяла всичко, всичко е говорила и вършила. На сцената тази несравнима жена потръпва от вдъхновение и преливаща жизненост. Въплътен дявол. Неразкаяна Магдалина. Загубила на двадесет и две години съпруга си, комическия актьор Алан Дорвал, майка на три дъщери, тя се омъжва в 1829 година за Жан-Тусен Мерл, директор на театър Порт Сен Мартен и снизходителен съпруг. В 1831 Алфред дьо Виньи започва настойчиво да я ухажва. Странна двойка: граф дьо Виньи, високомерен и мечтателен рицар от Малтийския орден; и циничната, пламенна Мари Дорвал. Сент Бьов упреква Виньи, че се държи „като самотен обелиск“; Дорвал е непринудена и достъпна. Но зад маската на строгия стоик се крие чувствена личност. Влюбеният Виньи мисли, че спасява един паднал ангел. Има ли нещо по-възхитително от актриса, която „проявява душата си“ в своя будоар? Те си разменят мистични мисли и изнурителни ласки. Тя казва със смях на Дюма: „Ставам разумна; възвръщам си невинността… Кога ли родителите на господин графа ще дойдат да поискат ръката ми?“ В началото на връзката им Виньи не съжалява за нищо, дори за угризенията на съвестта си: „Човек живее двойно в пламъка на увлеченията“.

Дорвал поканва веднага двойката Сандо-Санд на вечеря у дома си заедно със съпруга си и Виньи. Жорж идва в тесен панталон и високи обуща с пискюл. Виньи е възмутен: „Тази жена изглежда двадесет и пет годишна. Прилича на прочутата Юдита от музея. Има черна къдрава коса, която пада до врата й, като у Рафаеловите ангели. Големите черни очи са на мистичка на най-великолепните италиански глави. Строгото лице е неподвижно. Долната му част не е приятна, устата е некрасиво очертана. Няма изисканост в държането, говори грубо. Външност, говор, глас, дръзки изказвания — всичко у нея е мъжко…“ Санд го преценява по-справедливо: „Личността на господин дьо Виньи никак не ми се хареса, но уверявам ви, че що се отнася до душата му, отношението ми е друго“. Близостта между двете жени много скоро се засилва.

Жорж Санд до Мари Дорвал:

На мадам Дюдеван, останала буржоазка от Ла Шатр, въпреки нахълтването в бохемския живот, гениалната Мари разкрива цял свят от удоволствия. Обезпокоеният Виньи надушва опасност: „Не мога да разгадая още живота на тази жена. Тя отива от време на време на село при съпруга си, а в Париж живее с любовника си… Поддържа и нещо като другарство с Жул Жанен и Латуш…“

Писателският Париж е бил всякога много малък град. Както някога в Ла Шатр, добрите хора приписват сега трима любовника на Аврора: Сандо, Латуш и Планш. Сандо знае това и ревнува. Той разбира, че не е победил вродената студенина на своята любовница и тъй като сам търси понякога незначителни и краткотрайни успехи, се страхува горчиво, че и тя постъпва навярно по същия начин. А не може да се раздели от нея.

IVРазриви

Ноан. Лятото на 1832. Едва са минали няколко месеца, откакто е независима, и тя се връща вече знаменита в дома на своето детство. Най-честолюбивите й мечти са надминати от събитията. А при това животът й се струва горчив и пуст. Тя обикаля напразно любимите пътеки. „Всичко е толкова погрозняло. Къде са дните на младостта, зеленината и поезията, които оживяваха реката, дола и хубавите ливади?…“ Само малкият извор е запазил сладкия си вкус на мента и уханни треви. „Той напомня душа, останала чиста сред крушението на бурите и покварата на времето…“ Аврора търси дървото, гдето Сандо бе изрязал имената им: Казимир го е окастрил. „Колко бях щастлива, колко млади бяхме тогава! И колко пуст, тъжен и нерадостен е този край! Всичко минава… Щастието си отива, местностите се променят, сърцето остарява.“

Тъжната истина е, че тя се е наситила на любовника, който не й дава нито телесни наслади, нито щастието да се възхищава. „Далеко от него, тя изпита чувство на освобождение, което я смая.“ Сандо не отива тази година в Ла Шатр; баща му е преместен в Партне; и Аврора не го кани. Тя пише на други мъже такива нежни писма, че мъчно може да се определи дали са приятелски или любовни: „Довиждане, многообични ми приятелю… Скоро ще бъда в обятията ви, мили… Прегръщам ви от все сърце…“ Това е стилът на мадам Дюдеван, който сигурно не доказва нищо, но разтревоженият Жул иска да се успокои.

Сандо до Папе, Партне, 4 август 1832:

Аврора е загубила вече вяра в тази любов. Кой ли мъж не би я разочаровал? Тя очаква от идеалния любовник да бъде господар и божество, но го избира по човешки слаб, защото желае да властвува над него. Тя е мъж и иска свобода; но е в същото време жена и желае да има „гнездо“, малки. Пожелала е да напусне Ноан, за да живее независимо, но лишена от дом и домакински грижи, открива, че любовта, сведена само до пламенни ласки, не задоволява за дълго. Неопитният младок Сандо не умее да люби, защото люби прекалено. Той не знае, че „женската гордост презира неблагоразумния любовник, който е пожертвувал своята гордост“. Аврора не желае да скъса тази връзка; след такава голяма гласност щастието е за нея въпрос на самолюбие; но тя не се мами в чувството си и знае, че постъпва така само от упорство. Когато решава да се върне в Париж, пише на Гюстав Папе: „Заминавам с пламтяща кръв и отчаяно сърце, но не се намесвайте в случая… Искам да видя Жул. Ако не се разбираме взаимно, никой не ще може да ни излекува…“

През октомври 1832 година тя подновява съвместния живот със Сандо. Но настъпилото помирение с размяна на пръстени не трае дълго. В близостта им се промъква скука. Безделието на Жул, който „не работи от скръб, както не работеше и от радост“, отчайва трудолюбивата му любовница. „Този бохемски живот на хората на изкуството, който толкова я привличаше, тази смяна на богатство и бедност, която й се струваше отначало така поетична, изглеждаше сега само едно некрасиво своенравие или най-малко една детинщина.“ Някои от най-добрите им приятели осъждат строго Жорж. Те са обикнали младата двойка, олицетворявала за тях романтичната любов. И се сърдят на своята героиня, загдето се е показала уязвима. Общественото мнение й приписва настойчиво Латуш и Планше. Балзак вярва, Сент Бьов твърди, че е така. Санд отрича, но Емил Реньо, който я познава отблизо, я укорява за „ненаситното й кокетство“. Тя, от своя страна, се оплаква от Жул. Като се отказва от съвместния живот, под предлог че трябва да работи, тя му наема едно малко жилище на улица „Университетска“ №7. И го обвинява, че приемал там любовниците си. В Дневника си от лятото на 1832 година пише: „Другите могат да свикват с леността и равнодушно да прощават, но ако между нас се случи сериозно огорчение, връщането ще бъде невъзможно…“ Ако не е мечтаното божество, любовникът се превръща в кумир, който ще бъде повален.

Атмосферата около тях става всеки ден по-тежка. „Отначало възникват сцени с повод и без повод, които завършват винаги с плач и ласки; тия леки урагани — когато се придружават от сълзи — са за любовта това, което е за земята пороен дъжд в лятна жега. Но скоро настъпиха бури, когато думите разсичаха въздуха и пронизваха като мълнии…“ Апатична във всекидневния живот, в мигове на сблъсквания Аврора неочаквано и страшно избухва. От честолюбие тя дълго се колебае дали да скъса. И когато най-после взема решение в началото на 1833, скъсва изведнъж, по мъжки.

Тя именно дава под наем жилището на Жул, а него накарва да си извади паспорт и билет за Италия, като му дава и пари за път. По-късно Сандо разказва това странно скъсване на Пол дьо Мюсе, който злоупотребява с оказаното доверие. Ако можем да вярваме на Пол дьо Мюсе, Аврора казала на Жул: „Трябва да заминеш“, и обещала, че ще отиде да го изпрати в мъжки костюм. Отишла наистина с решителна походка в сив редингот и панталон с ръб. „Ще наредим заедно куфара ти.“ Всъщност Сандо не заминава веднага. Едва на 1 юни 1833 Балзак пише на Чужденката: „Сандо току-що замина за Италия. Отчаян е; мислех, че е полудял…“ Малкият Жул е изпил морфинов ацетат, но е взел много и го повръща. Той е гризетката в тази двойка. Близките им осъждат строго Аврора, но нещата не са толкова прости. Тя постъпва сурово, за да приключи една връзка, която й тежи; това не й пречи да съжалява жертвата си. В деня на скъсването изпраща Реньо да види Жул:

„Идете у Жул и се погрижете за физиката му. Душата е сломена. Няма да я привдигнете; не се опитвайте. Аз не се нуждая от нищо. Дори желая да бъда днес сама; пък и няма какво да очаквам от живота. Погрижете се Жул да живее. Той ще страда дълго и ужасно, но е толкова млад! Един ден може би няма да съжалява, че е живял… Вие не ще го изоставите, аз също. Ще отида да го видя днес и ще отивам всеки ден. Убедете го да не изоставя работата си, да не добавя доброволни лишения към останалите злини. Никога не ще ми попречи да му бъда майка. Идете, приятелю, идете при него…“

След като скъсва тази връзка, тя се успокоява и става отново деятелна жена, каквато умее да бъде.

Жорж Санд до Емил Реньо, 15 юни 1833:

Между чистото приятелство и една хубава жена ще има всякога пречки. Скъсването със Сандо не е единственото, което огорчава Жорж Санд през 1833 година. Мрачният и обидчив Латуш, ревнив учител (като стария Порпора от „Консуело“51), не признава, след като „е измътил едно дарование“, че орлето има право да лети със собствени крила. Току-що се е скарал с Балзак, когото е покровителствувал. Балзак пише на Чужденката: „Латуш е завистлив, зъл, изпълнен с омраза; гърненце с отрова“; и съчинява един надгробен надпис, единствения, който надменният Латуш би приел, според него: „На Анри дьо Латуш, признателният XXI век“. Накратко казано, двамата не си говорят вече и Латуш упреква Санд, че продължава да приема Балзак, а Балзак от своя страна й казва: „Внимавайте! Някоя прекрасна сутрин, без да знаете защо, ще откриете в лицето на Латуш смъртен враг.“

Чашата прелива, когато Латуш пише против групата на романтиците статия под заглавие „Литературно съдружие“, а Планш му отговаря с ужасна статия за „Литературните омрази“. Латуш е дълбоко засегнат: „Току-що ме нападнаха с горчиви критики като писател…“ А оскърбителят е чисто и просто постоянен гост на мадам Дюдеван. Услужливи приятели съобщават на Аврора, че Латуш говори за нея с отвращение: „Тя се опияни от славата, пожертвува най-добрите си приятели, не се вслушва в съвети…“ Същите добри души занасят в Оне приказки, казани уж от Жорж Санд. „Познавам в това мадам Дюдеван — казва Латуш, — която бърза да увеличи и разгласи списъка на моите зложелатели, за да може по-безопасно да ги възглави. Предпочитам да ме оскърбяват тия, на които съм се опитвал да бъда полезен, отколкото сам да проявя непризнателност.“ Поръчва да й предадат никога да не идва в Оне и тя скъсва с болка със своя пръв учител.

Дотогава се е разбирала добре с Балзак. Тя се възхищава от него, намира го забавен, гениален и обича да го слуша, когато той разказва пламенно бъдещите си творби. Но Балзак се е привързал към Сандо и когато настъпва скъсването, прави много бързо своя избор.

Балзак до госпожа Ханска, краят на март 1833:

Това е измислица, твърде далечна от действителността. Но какво друго може да се очаква от Балзак, ако не въображение и великодушие? Когато Сандо се завръща след няколко месеца от Италия, Балзак се трогва. Малкият Жул е с разбито сърце. Развълнуваният Балзак предлага да го прибере у дома си, докато Сандо постигне успехи в театъра: „Трябва да настаня, след това да въведа в литературния океан този изпълнен със сърдечност корабокрушенец…“ В действителност изоставеният любовник може би не е забравил още, но вече се успокоява.

Жул Сандо до Емил Потр:

Той се е променил невероятно за тия две години. Къдравата руса глава вече оплешивява. Очите са по-хлътнали, но по-изразителни. Много е страдал; и проклина Аврора. От това страдание ще се роди мъничката му дарба. Ще дойде време, когато Сандо ще опише това приключение в нелишения от правдивост роман „Мариана“. Там ще даде безпристрастен портрет на своята първа и незабравима любовница:

„Тишината на полето, учението, мечтите, четенето бяха развили у Мариана повече сила, отколкото нежност, повече въображение, отколкото сърдечност, повече любопитство, отколкото истинска чувствителност. Тя бе живяла досега само в света на химерите. Сама край брега на Крьоза, по склона на хълмове, покрай зелени плетища, тя си бе създала предварително едно героично съществуване, изпълнено с прекрасни себеотрицания и възвишена пожертвователност. Съзира борби, сражения, отминаваща любов, неспокойно щастие. Изживяла е всичко още преди да го вкуси…“

Точно такава проникновена и тъжна преценка дава за себе си и самата Жорж.

VНови приятели — Лелия

Времето и случаят водят непрестанно при нас непознати и някои от тия хора, изоставени на нашия бряг, остават там. Така нови пластове приятели заместват отнесените от отлива. Жорж е загубила първия си съветник — Латуш; сега неин довереник за някое време става Сент Бьов.

Този млад критик (в 1833 година той е като самата Санд двадесет и девет годишен) се налага с тънкостта на своите преценки. Лицето му „пълно, избръснато и хитро“, не е красиво. Той изглежда похотлив, нежен и зъл. Душата му, „кисната във вода, е като тънките бледи листа на топола“. Обезпокоен от самотата, той се опитва да се приюти към семейство Юго. Но се влюбва в Адела и намразва Виктор. В тайните кътчета на своето сърце и на своите бележници се подиграва с детски наивния титан, с хитруванията му, „съшити с бели конци“, с драмите му: „марионетки за циклопските острови“, с „този Калибан52, който иска да се представи за Шекспир“. Критикът Сент Бьов погрешно съжалява, че сам не е творец; като че даровитата критика не е творчество. „Клисар в храма на Афродита в Книд“53, той обича да изучава тайните на жените. Успява да спечели доверието им, изповядва ги, съветва ги, а след това гениално ги излага. В разговорите блести като светулка — на проблясъци. „Той притайва сякаш духовитостта си зад най-обикновени приказки, но една искрица при всеки израз го издава.“

Още при издаването на „Индиана“ той хвали тази тайнствена и гениална млада писателка. Тя знае това; и в 1833 година, за премиерата на „Лукреция Борджия“, му пише, за да поиска два билета — за себе си и за Сандо: „Вие сте приятел на Виктор Юго, а ние, моят псевдоним и аз, сме негови горещи почитатели… Ако ви досаждам, кажете ми направо, но елате да ми го кажете лично…“ Той изпраща билети; тя настоява да я посети: „Трябва да дойдете в какъвто час ви е удобно; за вас съм винаги в къщи… А главно не бива да ме мразите: защото аз много желая да имам вашето приятелство. Може би е смешно да ви казвам това, но когато човек чувствува, че е прав, не отстъпва поради страх от погрешно тълкуване…“

Тя е чудесна плячка за любителя на изповеди; и Сент Бьов става скоро за Жорж ценен съветник в литературата и чувствата. Когато избухва бурята около скъсването със Сандо, той наблюдава снизходително това интересно зрелище. Няколко пъти вечеря у нея на кея Малаке заедно с приятната и цинична Ортанс Алар, по това време любовница на Шатобриан, от която получава ценни подробности за остарелия Рене. Ортанс довежда един млад женевец със сребристи коси, Шарл Дидие, който е бил неин любовник във Флоренция. Всяка жена се интересува от мъжа, обичан от приятелката й. Жорж поглежда благосклонно и любопитно Дидие; хубав младеж със студени обноски поради протестантското си възпитание, но мъжествен и привличан от жените. В този ден мадам Дюдеван не му се харесва: „Малко суха, непривлекателна — пише той. — С особена глава. Не мисля, че е способна на страстна любов.“

Чувствените мъже имат вроден усет. Женевецът не се мами въпреки външните прояви. Романът „Лелия“, който Жорж създава с мъка през това време (и части от който чете на Сент Бьов), е дълго признание за чувствено безсилие. Книгата се проваля от невероятните образи на героите, но е несравнима по искреността на изповедите. И трябва да бъде прочетена не в общоизвестното издание, изчистено от автора, след като Санд съжалява, че се е разкрила прекалено много, а в първото издание от 1833 година, когато тя изпитва тъжно облекчение да описва своите любовни разочарования и да изследва причините им.

Лелия е жена, която отрича любовта. Красива, благородна, но студена като статуя. „Как да се измъкна от този мрамор — казва тя, — който стига до коленете ми и ме сковава, както гроб сковава мъртвеца?“ Младият поет Стенио, страстно влюбен в нея, се опитва напразно да я развълнува. „Лелия не е цялостно същество — казва Стенио. — Какво е всъщност тя? Сянка, мечта или по-скоро представа. А жена, която не умее да люби, не е жена…“

Тренмор, романтичният довереник на Лелия, светски човек и каторжник, я моли да пощади Стенио, да не погубва със „своя леден дъх“ хубавите дни на този юноша. Но Лелия няма смелост да се откаже от него. „Обичам да ви милвам — казва тя на Стенио, — да ви гледам като мое дете…“ Това е фалшивият, неспокоен тон на влюбено майчинство, който ще звучи много често в живота на Санд. Но не като майка би желала да обича Лелия; а като собствената си сестра, куртизанката Пулхерия, която олицетворява в романа чувствената любов. Тя се опитва да бъде като нея, но изпитва ужасно разочарование:

„С тяло, изтощено от строги мистични съзерцания, с кръв, изстинала от умствения труд, аз забравях, че съм млада, а природата забрави да ме събуди. Мечтите ми бяха прекалено възвишени; не можех вече да се принизя до грубите желания на плътта. Неусетно за самата мене бе настъпило пълно разделение между тялото и духа…“

Тогава за Лелия започва живот, наричан от нея „саможертва и себеотрицание“; защото тя се съгласява да дава наслади, които не може да споделя. Ето най-важните редове за този, който иска да разбере Санд:

„Причината за продължителната ми любов… беше трескавото раздразнение, предизвикано у мене поради личното незадоволяване. Аз изпитвах до него някаква странна, влудяваща ненаситност, която никакви плътски ласки не можеха да утолят. Чувствувах, че гърдите ми изгарят от неугасим пламък, а целувките му не ми дават никакво облекчение. Притисках го в обятията си със свръхчовешки сили и падах до него отчаяна и изтощена… Желанието беше у мене душевна страст, която парализираше чувствеността още преди пробуждането й; някакъв див бяс завладяваше мозъка ми и се съсредоточаваше изключително там. Кръвта ми се смразяваше безсилна и жалка пред всевластния порив на волята…

Когато той задремваше, задоволен и преситен, аз оставах до него неподвижна и съкрушена. Така го гледах с часове как спи. Толкова красив ми се струваше този мъж!… Пламтящият поток на развълнуваната кръв обливаше лицето ми; тялото ми започваше непоносимо да трепери. Струваше ми се, че усещам трепета на физическата любов и растящия смут на осезаемо желание. Изпитвах ужасно изкушение да го събудя, да го притисна в обятията си, да предизвикам ласки, от които не бях успяла да се възползувам… Устоявах на тези измамни стремежи на моята мъка, защото знаех, че не зависи от него да ги успокои…

Понякога насън, обзета от непреодолим екстаз, разкъсващ аскетическите мисли, чувствувах, че отлитам заедно с него… Тогава плувах във вълните на неизразима наслада, обвивах нехайно с ръце шията му, отпусках се на гърдите му и шепнех несвързани думи. Но той се събуждаше и щастието ми свършваше… Аз се озовавах отново пред мъжа, пред грубия мъж, ненаситен като хищен звяр, и избягвах в ужас. А той ме преследваше, не желаеше да бъде събуден напразно и се отдаваше на насладата върху гърдите на припаднала, полумъртва жена…

Така чувствеността не отслабваше, а още повече се разгаряше. Великолепието и уханията на пролетта, възбудата от топлото слънце и чистия въздух… ме тласкаха към нови мъчения. Изпитвах болезнено безпокойство, смътни, безсилни желания. Стори ми се, че бих могла все още да обичам и да чувствувам любовта. Гръдта ми потръпваше от втора младост, по-силна и по-пламенна от първата. В тези преходи между желанието и страха аз изтощавах силите си, щом те се възстановяваха… Бленувах за обятия на непознат демон; усещах как горещото ми дихание изгаря моята гръд и забивах нокти в раменете си, като си представях, че това са зъбите му. Стремях се към наслада дори срещу цената на вечни адски мъки… На зазоряване, сломена от умора, бях по-бледа от настъпващия ден… Опитвах се да намеря облекчение, като ревях от мъка и гняв…“

Изтощена от замайващо падане, защото въображението е извисило твърде много нейните надежди, Лелия престава да обича първия си любовник и нейна единствена мисъл, единствено правило за поведение, единствена цел на волята й става стремежът да опознае неизвестното за нея и така лесно овладяно от други жени щастие — физическата любов.

„След като оставих желанията си да се насочат към призраци, аз тръгнах насъне да ги догонвам, да ги настигам в летежа им, да изисквам настойчиво от тях ако не щастие, то поне няколкодневно вълнение. И тъй като това невидимо безпътство не можеше никого да възмути… аз му се отдавах без угризение. Изневерявах във въображението си не само на този, когото обичах, но всеки ден изневерявах на този, когото бях обичала вчера…“

Дон Жуан отива от една жена към друга, защото ни една от хиляда и трите не го е направила щастлив; Лелия отива от един мъж към друг, защото нито един от тях не й е доставил наслада. Романът доказва, че авторът най-после е прозрял и когато наближава тридесет години, Жорж започва да се преценява ясно. На другия ден след четенето на романа Сент Бьов й пише.

Сент Бьов до Жорж Санд, 10 март 1833:

Тя отговаря на следния ден, малко смутена, защото си представя колко чудовищно, болезнено същество изглежда сигурно на проникновения читател, който я отъждествява с Лелия.

Жорж Санд до Сент Бьов, 11 март 1833:

Тези редове доказват две неща: че тя познава малко Сент Бьов и че мъжете умеят да се преструват на добродетелни по-добре от жените.

Всяка жена — от любов към любовта — е донегде сводница, без да го съзнава; женските черти в характера на Сент Бьов го тласкат към услужливост в тази насока. Жорж Санд, която живее сама и свободна в Париж, не може да стои дълго време без мъж. Но не е лесно да се намери подходящ любовник за Лелия. На Сент Бьов хрумва странната мисъл да предложи философа Теодор Жуфроа, към когото изпитва приятелски чувства. Този синеок, спокоен и разумен мъж е строга и тиха личност: „високият ръст, простото, откровено държане, рязката суровост, от която не бе успял да се отърси — всичко у него доказваше чистотата на планинец, който се гордее с това; другарите му бяха дали прякор «кимвър»54…“ Жуфроа е защитил забележителна дисертация в Сорбоната на тема „Прекрасното и възвишеното“. И той като мадам Дюдеван се възхищава от поезия, близка до природата, но истинска лудост е да го свързват с Лелия: тя би му се наситила незабавно. Все пак Жорж, която смята Сент Бьов за свой духовен наставник, отговаря смирено.

Жорж Санд до Сент Бьов, април 1833:

В последния момент здравият разум надделява и тя отменя срещата.

Жорж е все така тъжна, все така потънала в своята закоравяла, насмешлива мъка. „Бъдете Лелия — пише й Сент Бьов. — Но в прозаичния, действителен, всекидневен живот не пренебрегвайте полу-излекуването, полу-щастието, които — след изпитанията — са все пак доста хубав дар за сърцето… Отнасяйте се по-справедливо, с повече търпимост към хората и света… И най-големите светци преживяват ужасни мигове на тая грешна земя… Не бива да се отчайвате в такива моменти.“ Тя му благодари, казва му, че „между писачите“, както казва Соланж, е намерила само един приятел — него. Но истинска нейна довереница през тия ужасни месеци е Мари Дорвал; която подхожда напълно за безпътицата на Жорж със своя цинизъм, естественост, величие и пламенност. Разговорите между Лелия и мъдрата куртизанка Пулхерия са навярно отзвук от беседите между Жорж и Мари.

Те се виждат често ту у едната, ту у другата. Ненаситна на спектакли, Жорж не пропуска нито едно представление на Дорвал. Предлагане или искане на билети е главната тема в почти всичките им писма. Но Жорж използува случая да добавя и нежни редове:

Февруари 1833:

Дорвал отговаря по-кратко и навярно от внимание към Виньи „отдалечава“ малко приятелката си, която се оплаква.

Март 1833:

Жорж би желала да придружи поне веднъж Мари при нейно турне, дори като камериерка. Тя слуша със странно очарование страстните жалби на Мари Дорвал срещу бога и мъжете. „Без да прикрива нещо от своята личност, тя не украсяваше и не се преструваше. Непринудеността й беше рядко красноречива; с едно понякога диво, но, никога вулгарно красноречие, винаги непорочно въпреки волността си, издаващо навред стремежа към неуловим идеал, блян за чисто щастие, за рай на земята…“ В тази жена, преживяла много повече от нея, Жорж намира собствената си жажда за съвършенство. Виньи е ревнив към това страстно приятелство. Нещастникът се страхува наивно да не би теоретичката на свободната любов да повлияе на неговата любовница. Sancta simplicitas!55 Прелестната и недостижима Дорвал, влюбена в своето тяло, няма какво да учи в това отношение от никоя жена.

Докато търси утеха и откровение, неспокойната Лелия среща един циник, който й обещава и двете. Проспер Мериме, големият приятел на Сент Бьов, е като Анри Бейл56 един от ония още от детинство наранени сантиментални личности, от които дяволът създава своите донжуани. Той обича да говори за любовта с техническите изрази на студент медик: това му носи успехи във фоайето на операта и в някои дамски будоари. Когато среща тази хубава, своенравна, незаета в момента, умна и прочута жена, той решава да добави нов скалп към своята огърлица. Ухажва я още от началото на 1833 година, но без успех. Тя обещава да го приеме и винаги в последния момент се извинява под някакъв предлог — невралгия или пристигане на съпруга. Той става насмешлив и жлъчен: „Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете дали сте оздравяла, дали съпругът ви излиза понякога сам, с една дума, дали има някаква надежда да ви видя, без да ви досадя.“

Най-после постига целта си „за четиридесет и осем часа благодарение на смелостта си да изнесе на рамо пред най-отбраното парижко общество, по стълбите на операта, малката Соланж, заспала при последното действие «Роберт Дявола»“. Тя намира в негово лице „спокоен и силен човек“, който я омагьосва с „могъщия си ум“. Изброява пред него всички жалби на Лелия. Това го разсмива. В една априлска вечер през 1833 година, когато се разхождат по кея Малаке, покрай стръмния бряг на Сена, тя му предлага едно „влюбено“ приятелство. Той отговаря, че може „да обича само при едно условие“, всичко друго е литература. Това е най-погрешната представа за любовта, но Жорж се намира в такава безпътица, когато жената е готова да се вкопчи и в най-малката надежда. „Мислех — пише тя на Сент Бьов, — че той притежава тайната на щастието и ще ми я открие… че пренебрежителното му безгрижие ще ме излекува от моята детинска чувствителност.“

Той успява най-после да я убеди, че и за нея може да има някаква любов, поносима за чувствеността и опияняваща душата. Тъкмо това, което тя все още се надява да срещне. Жорж е покорена от неговата компетентност.

„Добре — казва най-после тя на Мериме, — съгласна съм, да бъде, както искате, щом ще ви достави удоволствие; защото, що се отнася до мене, убедена съм, че нищо няма да излезе.“ Качват се в жилището й; вечерят как да е; с помощта на камериерката си тя облича своя полу-турски, полу-испански пеньоар. По-късно Мериме разправя, че при това преобличане Жорж проявила безсрамие, което убило всяко желание у партньора й. Сигурно се е престорила на по-малко стеснителна, отколкото е била всъщност. Както и да е, следва жалък и смешен неуспех. Нашият дон жуан, като приятеля си Стендал при подобен случай, напълно се проваля. За най-голяма своя изненада той се озовава пред една стеснителна жена, която от невежество и гордост не му помага с никакво умение. Той отплаща за раздразнението си с горчиви и глупави подигравки. След като той си отива, тя се разплаква, от мъка, отвращение и отчаяние.

И разказва цялата случка на Мари Дорвал. Смята, че заслужава съжаление, а не укор. Дорвал поверява тайната под честна дума — която така лесно се забравя! — на бъбривия Дюма. Новината скоро се узнава из цял Париж. Дюма приписва на Санд думите: „Снощи у мене беше Мериме; не е кой знае какво…“ Някои добри приятели съобщават на Жорж, че Мари Дорвал е издала тайната. Но Жорж ги посреща зле.

„Казвате, че е издала тайната ми. Зная това, но кой от вас, добри приятели, не ме е издавал? Тя ме е издала само веднъж досега, а вие ме предавате всеки ден. Повторила е нещо, което съм й казала. Вие повтаряте неща, които не съм казвала… Оставете ме да я обичам спокойно. Зная каква е и колко струва. Зная недостатъците, пороците й… Да, ето страшната дума за вас! Вие се боите от порока. Но вие сте изтъкани от него, без да знаете или без да признавате. Порокът ли? Нима му обръщате внимание? Нима не знаете, че той е навред, на всяка стъпка от живота ви, около вас, във вас?…“

След четиринадесет години тя препрочита своя дневник и потвърждава тази преценка:

„1847: Тя! Тя е все същата и аз все така я обичам. Една великолепна, прекрасна, всеотдайна, нежна душа, един рядък ум, един живот, изпълнен с лутания и страдания. Заради тях още повече те обичам и уважавам, о Мари Дорвал!…“

На Сент Бьов, голям любител на човешки слабости, вече осведомен от мълвата, тя изпраща пълна изповед:

Жорж Санд до Сент Бьов, 8 юли 1833:

Никакви угризения. Тя разказва фактите без лъжа и оправдания. Тръгнала е на лов за щастие в опасна зона; и не го е намерила. Тази последна несполука потвърждава всичките й страхове. Да стане като Дорвал истински влюбчива, би било за нея победа и изкупление. Към самия Мериме тя не е запазила лошо чувство. „Ако Мериме ме бе разбрал, щеше може би да ме обикне; ако ме бе обикнал, щеше да ме покори; а ако аз бих могла да се покоря на някой мъж, щях да бъда спасена, защото свободата ме разяжда и убива…“ Но ако би могла да се покори на някой мъж, тя нямаше да бъде Жорж Санд.

VI

Каква безпътица и какъв смут! Само преди десет години тя е изпълнена с надежди и добри намерения млада жена; смятала се е способна да преобрази мъжете, които биха я обикнали, и да ги издигне до своята възвишена, мистична представа за любовта. Била е Стенио: с неговата доверчивост, неопитност, плахо и пламенно очакване на бъдещето. След неуспеха с Орелиен дьо Сез и Казимир Дюдеван решава, че злото е в зле устроеното общество, в суровостта на брака и, освободени от дребнавите предразсъдъци и отживели закони, свободните любовници ще могат да осъществят мечтите си. Но и тук я чака неуспех. Свободната любов се оказва толкова измамна, колкото и брачната.

В провинцията, гдето я дразни дребнавостта на малкия град, тя мечтае за света на изкуствата, изисканите нрави и красноречието; въобразява си, че в „Париж съществува изтънчен живот, приветливо, изящно, просветено общество, в което хората с дарби ще бъдат приети и ще намерят с кого да разменят своите чувства и мисли.“ Тя не знае, че геният е всякога самотен и няма духовна йерархия, единодушно призната от най-добрите хора. Тя смята за поети всички, които пишат стихове. Две години жесток опит й доказват, че големите хора не са великани, че „светът е пълен със скотове и човек не може да направи нито крачка, без да настъпи някого от тях“. Търси господари; а намира жалки, лицемерни и предпазливи същества. Тя научава какви опасности крие откровеността.

„Мъжете не желаят да бъдат разбулени и заставени да се смеят на маската си. Ако не сте способни вече да обичате, лъжете или се обвивайте така плътно в булото си, та никакъв поглед да не може да проникне през него. Постъпвайте със сърцето си, както развратните старци постъпват с тялото си. Крийте го под грим и лъжа; прикривайте със самохвалство и празен шум грохването, което ви прави недоверчив, и пред обществото, което ви прави немощен. Най-вече не признавайте никога остаряването на ума си; не казвайте никому възрастта на мислите си…“

Уморена, неспокойна, с кървящи пресни рани, люшкана между „ужаса на самоубийството и вечния монастирски покой“, през лятото на 1833 година тя е наистина Лелия, жена, жадна за любов, достойна за любов, но неспособна на смирение, без което няма любов. „Лелия, душата ви е студена като надгробен камък!“ — се провиква тя чрез устата на Стенио. И все пак…

И все пак в душата си тя знае, че девойката от английския монастир, ноанската амазонка, готова да помогне на нещастните, жадна за знания, чиста и сериозна, не е умряла. Лелия има черти на Манфред и на Лара. Но дори когато играе сам ролята на своя сатанински герой, Байрон остава един непокаян калвинист и сантиментален любовник. Когато вечеря весело с Ортанс Алар, когато слуша жадно Мари Дорвал, Жорж Санд престава да бъде Жорж Санд. Сърцето й си възвръща за една вечер младостта и надеждите на Аврора Дюдеван. Тя мисли тогава за алеите в Ноан, за звездния светлик, за тържествената, прекрасна тишина, така подходяща за изповеди, за берийските приятели, на които ще се опре някой ден, за да им разкаже преживените бури. И когато изпрати гостите си, когато остане сама със заспалата Соланж в дома си на кея Малаке, въпреки всички корабокрушения в тази бурна душа продължавала плава нуждата от вяра в любовта, може би дори в божествената любов.