Жорж Санд

IЛичната политика на Жорж Санд

„Жените нямат нравственост — е казал Лабрюйер. Нравствеността им зависи от този, когото обичат.“ Не един биограф се е опитал да приложи този израз към политическия живот на Жорж Санд. „Тя нямаше никаква доктрина — казват те; — убежденията й зависеха от този, в когото е влюбена.“ Това не е вярно. Тя има политически убеждения още преди да е започнала да люби. Аристократът Шопен и скептикът Мюсе не са я направили нито аристократка, нито скептичка. Тя възприема идеи от Мишел от Бурж, от Ламне, от Пиер Льору, „но идеи, които вече е имала сама“. По-точно е да се каже, че внася в политиката своя темперамент на влюбчива жена: тя е крайна, неблагоразумна, пламенна, буйна, с прекрасни пориви от милосърдие и невидима основа от здрав разум. Заедно с мадам дьо Стал тя е една от малкото жени, играли роля в историята на Франция през XIX век. Този факт изисква обяснение и изследване.

Казахме, че се отдава на политика, преди да се отдаде на любовта. Белязана е още от детинство. Защото, от една страна, принадлежи към народа и обича да припомня това („към народа принадлежа и по кръв, и по сърце… не съм натрапница в неговата среда“); защото дълго време е живяла в близко приятелство със селските деца; защото първото й силно чувство е сурова, буйна обич към несправедливо оскърбяваната й майка, както мисли тя; защото от тази майка е научила да се бои от богатите — тя изпитва вродено съчувствие към бунтарите. Страдала от покварата на управляващите тогава класи и сама участвувала в тази поквара, тя влага цялата си надежда в добродетелта на масите.

И така, точка първа: Жорж Санд е демократка по инстинкт. Или поне мисли, че е. По-нататък ще видим, че няма много ясни разбирания за демокрацията. „Аз съм по природа поет, а не законодател, ако трябва воин, но никога парламентарист.“ Много сериозно признание, което ще обясни разочарованията й. Заедно със своите приятели от Ла Шатр тя всякога защищава републиканците и бонапартистите против монархистите. Всеки крал, дори когато се нарича крал-гражданин109, е в нейните очи тиран. Когато Морис става съученик на херцог дьо Монпансие110, тя забранява на сина си да приема поканите на младия принц. Но и този път постъпва по-скоро по инстинкт, отколкото по убеждения. Тя е републиканка, която — като Жером Патюро — търси възможно най-добрата република.

Точка втора: По природа, възпитание и убеждение тя е християнка евангелистка. Смята, че християнството трябва да бъде народно, великодушно, социално или изобщо да не съществува. Нито епикурейски, нито великосветски морал. Тук се чувствува влиянието на Ламне.

Точка трета: На четиридесет години тя е все още е мистичка и поклонница на Русо. Стреми се да се отдалечи от мистицизма на страстите поради житейски опити, които са й доказали, че сърцето не е добър съветник. Въпреки разочарованията си упорствува да мисли, че прякото общение с бога е най-добрият начин за познание; и твърди, че такава връзка съществува не между бога и отделната личност, а между бога и душата на народа. И тя като Русо вярва във вродената доброта на хората и не приема догмата за първородния грях. По това се различава напълно от Балзак, който желае силно правителство, защото се страхува от природните качества на хората. До 1848 година Санд ще има доверие в масите, стига да им са внушили „истинска“ религиозна и социална философия.

И най-после точка четвърта: Тя е искрена и безкористна в тези свои убеждения. Няма никакви лични амбиции. Феминистка ли е? Не, ако вземем думата в значението, което й се придава от края на XIX век насам. Жорж Санд никога не е искала или желаела политическо равенство за жената. Тя смята обществените задължения несъвместими с майчинските. „Възпитанието на жените — казва тя — ще се изравни с това на мъжете, но сърцето на жената ще си остане убежище за любовта, предаността, търпението и състраданието. Тя именно трябва да спасява сред грубите страсти милосърдния християнски дух. Много нещастен би бил един свят, в който жената няма да играе вече тази роля.“

Тя иска за жените не право да бъдат избирателки и избираеми, а равенство в гражданските права и в чувствата. Смята, че робството, в което мъжът държи жената, осуетява щастието и на двамата, възможно само при свобода. Жените не биха имали никакви претенции, ако ги обичат така, както те желаят да бъдат обичани: „Но с тях се отнасят зле; укоряват ги в малоумие, до каквото ги свеждат; презират невежеството им; подиграват се на знанията им. В любовта се отнасят с тях като с куртизанки; в съпружеското другарство — като със слугини. Не ги обичат, просто си служат с тях, използуват ги и се надяват, че по този начин ще ги принудят да бъдат верни.“

Ето главното й недоволство, вика, който още от младини ще кънти в цялото й творчество. В името на каква човешка или божествена справедливост може да се изисква от жената вярност, каквато мъжът смята непотребна и смешна, когато става дума за самия него? Защо жената трябва да е целомъдрена, когато мъжът е дон жуан, грубиян и развратник? „В нашето общество, според нашите предразсъдъци и нрави, колкото повече един мъж е известен със своите любовни успехи, толкова по-усмихнато го приветствуват. Особено в провинцията, този, който много е гулял и любил, минава за веселяк и толкова… Не такова е положението на жената, обвинена в изневяра. На нея се признава само един вид чест. Щом е изневерила на мъжа си, тя е опозорена и унизена; опетнена е в очите на децата си; подлежи на позорно наказание, на затвор.“ Санд желае да върне на жената гражданските права, които бракът й отнема, и да премахне закона, предвиждащ позорни наказания за прелюбодеяние от страна на жената — „дивашки закон, създаден да увековечи и умножи прелюбодеянията.“

Срещу неправдите, които смущават брачния съюз, тя вижда само едно средство — несъществуващата в нейно време свобода за разтрогване и изменение на брачните отношения: „Когато едно човешко същество, мъж или жена, се е издигнало до разбиране на истинската любов, за него не е вече възможно, нещо повече — не е вече позволено — да се връща назад и да постъпва като животно“. Ако не се придружава от дълбоко чувство, физическата близост е за нея престъпление и кощунство дори в брака. Жената трябва да има правото да я отхвърли. „Аз смятам за смъртен грях не само да лъжем чувствеността си в любовта, но и да се опитваме да се самозалъгваме с неистинска любов. Твърдя и мисля, че човек трябва да обича с цялото си същество или да живее съвършено целомъдрено.“ Грешка и грях в нейните очи е не да сменяш любовници, докато намериш този, когото обичаш, а да се отдаваш на този, когото не обичаш, дори ако ти е съпруг.

Дотук е границата на нейния феминизъм; виждаме, че той не включва борческа политическа дейност за жената.

IIКастеланка и социалистка

Но всяко съзнание се оформя или деформира от идеите на своето време било като следва големите течения, било като им се противопоставя. А съществената отлика на времето от 1830 до 1848 година е, че политическата революция от 1789 година е последвана от повик за социална революция. В 1830 година буржоазията вече е завзела окончателно властта. Режимът на Златната среда е победа за разните Попино, Камюзо и Кардо. Но за прозорливите умове е ясно, че религиозната революция от XVIII в. ще доведе до пролетарска революция. Защо работническите маси, които не вярват в задгробния живот, ще се примиряват с нищета в настоящия? Затова Балзак решава, че само възстановяването на католичеството като духовна власт ще спаси обществото от анархия; а реформаторът Сен Симон, напротив, ще направи усилие да установи върху развалините на католичеството една духовна власт, която да ръководи напредъка на индустрията, науката и изкуствата към върховна цел: „Възможно най-бързо подобряване участта на най-многобройната и най-бедната обществена класа.“

При все че учението им има бъдеще, което в онова време не може още да се предвиди, Сен Симон и учениците му търпят поражение пред своите съвременници. Този век, „плодовит с недоносчета“, осмива реформаторите и се отдава на култа на парите. Осмивани и подигравани, Сен Симон и Фурие умират усамотени. Те нямат дълбоко влияние върху Санд. Мишел от Бурж се опитва да направи от нея борческа личност; но не сполучва. Запознава я все пак отблизо със смелите теории за собствеността и я въвежда, в прогресивните среди. При все че собствените му разбирания са твърде смътни, Ламне приближава Жорж към някакъв християнски социализъм. Но истинският кръстител е Льору.

Льору й дава нова религия. Той се смята за пророк и иска да замени християнското милосърдие с общочовешка солидарност. Санд, която — според Сент Бьов — „възприема словото на хора, стоящи в много отношения по-ниско от нея“, възприема от Льору разбирането за способността на човека да се усъвършенствува (златният век е пред нас); за безсмъртието не на личността, а на вида; и принципа за колективната собственост. Само обществото може да разпределя благата според делата. Собствеността не е кражба (това представяне на въпроса успокоява съвестта на ноанската кастеланка), но не е и право, затова колективът има право да променя разпределението й. Льору затвърдява Санд в един социализъм не така брутален като тоя на Мишел, но по-устойчив и по-искрен. В 1843 година Сент Бьов нарича Беранже, Ламне, Санд и Сю „четирите велики социалистически и човеколюбиви сили на нашата епоха“.

Как се изразява този социализъм? Сантиментално — чрез подкрепата, която Санд дава на пролетарските поети: тъкача Магю, хлебаря Ребул, коафьора Жасмен, а най-вече на тулонския зидар Шарл Понси, комуто пише: „Дете мое, вие сте голям поет, най-вдъхновеният и най-надареният от всички прекрасни пролетарски поети… Можете да станете най-великият френски поет…“ И по-нататък:

23 юни 1842:

И добавя: „Юго долавя понякога това; но душата му няма достатъчно нравствена сила, за да го почувствува напълно и навреме. А това пък се дължи на факта, че на сърцето му липсва плам и на музата му — вкус.“ Музата на Понси е лишена от гениалност, дори от дарба, но Санд го превръща в свой верен приятел, временен довереник и накрай в преуспял буржоа, защото благодарение на създадената от нея известност той става секретар на търговската камара в Тулон.

Социализмът на Санд се изразява и в творчеството й, защото тя взема „за тема на новите си романи пролетариите от града и селото, труда и страданията им и противопоставя техните добродетели срещу егоизма на знатните и богатите“. Народът е пазител на божественото вдъхновение; той именно притежава вродената доброта, приписвана от Русо на личността. В „Странствуващия работник“ красивият дърводелец Пиер Югнен е от „същото божествено тесто“, от което е и дърводелецът Исус. Когато говори за бъдещото общество, старият скептик граф дьо Вилпрьо, у когото Югнен работи, му казва благосклонно: „Изказвайте пожелания, измисляйте системи. Измисляйте ги колкото ви е угодно и се отказвайте от тях колкото е възможно по-късно!“ Но Югнен презира тази човешка и обществена останка. В „Мелничаря от Анжибо“ Санд рисува като як и пленителен светец мелничаря Големия Луи, а аристократката Марсел дьо Бланшмон представя като жена, която се радва на разорението си. На сина си тя казва: „Дано разбереш, че си изпаднал (чрез разорението) между овцете, които се намират отдясно на Христа, а не сред пръчовете, които са отляво!“ На господа: „Господи! Дай ми необходимата сила и мъдрост да направя от това дете мъж. Да го направя патриций е достатъчно да скръстя ръце!“ По това време (към 1840–1848) Санд се обявява толкова за комунистка, колкото и за социалистка. Всъщност тя не е упорита и би желала да узнае по-точно какво се крие в действителност зад двете думи.

Сент Бьов до мадам Жуст Оливие, 3 август 1840:

Пиер Льору я е предупредил някога, че предпочита задругата пред комунизма, защото той е не само за подялба на имуществата, но и за „братско общуване на душите“. Но в 1848 година Жорж е надминала Льору; тя желае социализмът да мине в действие, докато нейният философ намира удоволствие само да построява системи.

Жорж Санд до Бокаж:

Този комунизъм изглежда по-скоро идиличен, отколкото нападателен, и прави впечатление, че романите, в които Санд го изразява, са обнародвани в консервативни издания: „Конститюсионел“, „Епок“. Що се отнася до личното й положение на богата жена, то не я затруднява: „Аз изпитвам ненавист към поземлената собственост. Привързаността ми не отива по-далече от къщата и градината. Полето, равнината, ливадите, всяка равна плоскост ми навява смъртна досада, особено когато е моя собственост, когато си казвам, че това нещо е мое, че съм длъжна да се грижа за него, да го пазя, да го заграждам с тръне, да прогонвам оттам стадото на бедняка, за да не обеднея и аз на свой ред, а това в известни случаи води неизбежно до загуба на чувството за чест и дълг.“ Остроумно изказване на желанието да си запази Ноан и да живее там с братска скромност.

В областта Бери, където е собственица на замък, мадам Санд води от 1840 година борба против Луи-Филип заедно с напредничавата опозиция. През 1843 година, както видяхме, тя подпомага щедро основаването на „Еклерьор Дьо л’Ендр“. Политиката на Еклерьор се приближава до тази на парижкия вестник „Ла Реформ“, където царува Ледрю-Ролен, остроумен и красноречив адвокат, с красива външност и любезна усмивка, но ленив опортюнист, който се е оженил за пари и е голям донжуан. По-близо до Санд е Луи Блан, социалист с комунистически забежки, който не казва вече: „Всекиму според труда“, а: „Всекиму според нуждите“. Тя е в преписка с него и като истинска берийка му задава няколко „твърде глупави“ и съвсем преки въпроси, преди да се свърже с неговото движение. Щом вижда Луи Блан, тя обиква този дребен мъж с детско лице, който се смее, ръкомаха и блести със смелост и ум. Решава дори да го ожени за „хубавицата“ — прякор, даден на Соланж от Полина Виардо. В романа си „Пичинино“ тя ни е оставила неговия портрет: „Голямо честолюбие в малко тяло, подкупващ, приятен глас, желязна воля“.

Но погрешно би било да си я представим заета през четиридесетте години да подготвя революция. През това време тя си живее спокойно в Ноан.

Жорж Санд до Шарл Понси:

Романите, които е писала по това време, не са само социални. „Вие мислехте значи, че пия кръв в аристократически черепи; о, не, изучавам Вергилий и уча латински…“ Четенето на Вергилий й внушава мисълта да напише „Георгики“ за своята област. В детството си е била очарована от приказките на конопаря по седенките. Тя мечтае да достигне тази селска простота на разказа, да запази прекия, рязък тон на народния разказвач, като замени селския език, за да бъде разбираема за парижкия читател. Този опит дава две приятни идилии: „Дяволското блато“ и „Подхвърленият Франсоа“. Това са два успоредни романа; в първия богат селски стопанин се оженва за бедна девойка; във втория Подхвърленият (извънбрачно дете, изоставено в полето) е обикнат от богатата жена, която го е прибрала. От тези трогателни и чисти пасторални повести лъха красотата на творби от древността. Те напомнят не само Вергилий, но и Теокрит, понякога дори „Одисеята“. Освободена от различните идеологии и увлечена от поезията на своята провинция, Санд е написала два шедьовъра. В 1843 година един книжар казва на Балзак: „Никъде вече не искат да четат Жорж Санд. «Странствуващият работник» я погуби въпреки привилегията на прочутите писатели да пишат по двадесет лоши книги.“ Следната година, напротив, Балзак казва на мадам Ханска за Жана: „Прочетете тази книга! Несравнима е!… Пейзажът е обрисуван от ръка на майстор…“

През 1847 година Санд се вълнува повече от личните си нещастия: скъсването с Шопен, драмата Клезенже — Соланж, отколкото от политика. „И телом, и духом съм сломена от скръб. Мисля, че тя е неизлечима, защото колкото повече успявам да я разсея за няколко часа, толкова по-мрачна и болезнена се връща тя през следващите…“ Но все пак успява да работи, да изглежда, а понякога дори да бъде весела.

Жорж е успяла най-после да намери съпруг на милата Титин. Тридесет и шест годишният полски изгнаник Карол Бертолди е намерил работа като учител по рисуване в Тюл и печели по този начин три хиляди франка годишно. Виктор Бори го открива там; Санд го поканва. Огюстин съумява да му се понрави. Остава да се осигури бъдещето на тия млади хора без състояние. Санд дава на годеницата зестра от тридесет хиляди франка; след това назначава годеника (с гаранция от Дюверне) на длъжността данъчен бирник в Риберак. За да възстанови равновесието на собствения си бюджет, нарушен от тези щедрости и от лудориите на семейство Клезенже, тя работи върху десеттомната „История на моя живот“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 14 декември 1847:

В 1847 година тя не се среща вече с Пиер Льору и след толкова снизходителност започва да го преценява строго: „Не зная нищо за работите на Льору. Започвам да свиквам с мисълта, че ще може да запази равновесие върху въображаемата нишка, която го свързва с нашия век. Не зная как ще стане това, но все ще намери някакво средство. От една страна, не умее да се оправя с фактите, от друга страна, е ловък, настойчив и умее много добре да изтръгва от света, който отрича, цялата необходима помощ. Как постъпва от толкова години вече, откакто влачи доброволната си бедност, без да лишава от нещо нито себе си, нито толкова други гърла, които трябва да храни? Труден въпрос. Но не и обезпокоителен, щом трае толкова време. Ако Бусак рухне под нозете му, той ще отиде да се подслони другаде. Има великолепна способност да намира неочаквани възможности. Има великолепен усет да наложи на всички почит към това поведение… Признавам, че аз «не съумях да приема йезуитството, с което фанатизмът му може да се огъва при нужда…»“ Лицемерието е почитта на бунтаря към обществото.

IIIМузата на Републиката

Младият Виктор Бори, по това време постоянен гост в Ноан, е в началото на 1848 година „съвсем смутен“ от мисълта, че в Париж става революция. Жорж не вярва в това и февруарската революция я изненадва, както изненадва и Франция. Жорж ненавижда Луи-Филип с една чисто женска омраза, но банкетната кампания за избирателна реформа, която предхожда и довежда падането на режима, й се струва безобидна и безполезна. „Това е интрига между министри, които слизат, и министри, които искат да се качат — пише тя на сина си. — Не вярвам народът да вземе страна в разпрата между господин Тиер и господин Гизо… Затова настоявам да не се разтакаш нататък, защото може да те резнат без полза за правото дело… Прекалено глупаво би било да бъдеш убит заради Одийон Баро и сие.“ Когато безредиците започват, тя се изненадва, че Морис не се прибира в Ноан, както го е посъветвала. Делакроа пише, че Морис бил много възбуден: „Морис сияе; излезе оттук като пиян: не мислех, че е способен на такова екзалтиране“. Страшно обезпокоена, тя заминава да търси сина си.

Когато пристига в Париж, остава изведнъж с впечатлението, че е настъпил великият ден и е установена не само република, но и социална република. На власт са нейните приятели; отива да види дребничкия Луи Блан в неговия дворец Люксембург. Мраморните галерии са изпъстрени от дълги редици пролетарии. Луи Блан сияе: „Необходимо е — казва той — силата на народа да се прояви с външно спокойствие; спокойствието е величието на силата“. От един прозорец в къщата на Гизо, където разговаря с Ламартин, тя наблюдава минаването на някакво шествие:

Жорж Санд до Огюстин Бро:

Републиката е установена и няма вече да я изпускат; ако стане нужда, ще умират по барикадите, за да я защитят. Правителството, съставено от почтени хора, не е може би на висотата на една задача, която изисква „гения на Наполеон или сърцето на Исус“. Но повечето хора в него правят всичко, което е по силите им.

Санд не е била никога действително близка с Ламартин. Поздравила го е в 1843 година веднага след речта му против режима. Зарадван от това писмо, той предлага да се срещнат. В пет часа следобед тя все още спи, но този път става, за да го приеме, „в недозакопчана работна роба. Донасят пури, започва разговор за политиката и човечеството. За пръв път сега двамата велики писатели разговарят лично. Дотогава Жорж Санд си е давала вид, че почти го презира…“ Когато го вижда отново в Париж през февруари 1848 година, тя намира, че е много опиянен от ролята си. „Току-що държах реч и се прегръщах със сто хиляди души“ — казва той. Жорж намира, че той напомня повече Вернио, отколкото Мирабо, повече поет, отколкото човек на действието. Но републиката още има нужда от него: той е нейният „очароващ блясък“. Мощният му, приятен глас смекчава думата революция.

Санд наблюдава водачите на временното правителство, дърпани в две противоположни посоки от работниците и буржоазията. Работническата рубашка против редингота; каскетът против шапката; социалистическата република против буржоазната република — това е 1848 година. В своята радост от победата Жорж не желае този конфликт. Буржоа и работници са свалили заедно един „недостоен режим“. Трябва да си подадат ръка.

„Народът — пише Санд — е склонен да даде пълно доверие на буржоазията. Буржоазията няма да злоупотреби с него. Тя не ще допусне да бъде заблудена от коварни съвети, напразни тревоги, неверни слухове, клевети срещу народа. Народът ще бъде справедлив, спокоен, мъдър и добър, доколкото средната класа му дава пример в това отношение…“

В тези начални дни тя е толкова повече оптимистка, защото се чувствува неочаквано силна. Накарала е да назначат приятелите й за комисари на републиката в Шатору и Ла Шатр. В Бурж сполучва да уволни бившия си любовник Мишел, който, според нея, изменил на демокрацията от страх пред демагогията. С помощта на Ледрю Ролен тя е назначила вече Морис за кмет на Ноан. За Полина Виардо е издействувала честта да композира „нова Марсилеза по текст на Дюпон. Аз ръководя всичко това“ — добавя гордо Санд. Самата тя получава постоянен пропуск да се явява, когато пожелае, при членовете на временното правителство. „С обичайното си увлечение и недомислие“ Ледрю-Ролен я натоварва да редактира Бюлетина на републиката. Тя става музата на революцията. Дейността опиянява хората на изкуството; те не познават опасностите й; и главата им се замайва. Мислят, че действителността се поддава на моделиране така леко, както и въображаемите светове. Пробуждането е внезапно и тежко.

Защото този прекрасен сън е краткотраен, нещо свойствено на всички сънища. Богатите се изплашват; бедните също. Народът, запазил лош спомен от 1830 година, когато кралят-гражданин му бе отнел републиката, остава при оръжие. „Видях — пише Санд през март 1848 — как недоверието и неверието се промъкват в сърцата на богатите; видях как амбициите и измамата възприемат маската на приобщаването.“ Тя се бои от дейците в тринадесетия час, от републиканците на утрешния ден, които вече се смесват с манифестантите, за да подготвят провала им.

Изтичва в Ноан, за да настани Морис на престола и да провери настроението в провинцията. На селския площад се състои градинско увеселение; берийците пристигат на коне, с пушка през рамо; тази кавалкада прилича на мирно шуанство111. Но гражданите в Ла Шатр се държат враждебно. „Върнах се да помогна, доколкото ми е възможно на приятелите си, да революционизирам Бери, който е съвсем неподвижен… И все пак републиката не е загубена от това, че в Ла Шатр не я искат…“ Но тази несполука я ожесточава и тя става по-нападателна. Когато се връща в Париж, смята с гордост, че е мозъкът и перото на революцията.

Жорж Санд до Морис, 24 март 1848:

Тя е обзета от могъща, искрена вяра. Ламартин й се струва много сдържан и буржоазен.

Жорж Санд до Ламартин, април 1848:

Балзак, който не витае никога из облаците, преценява без илюзии изгледите на новия режим: „Тъй като републиката няма да трае повече от три години — това е крайният й срок, — трябва да се опитаме да не пропуснем изгодните случаи…“ Ако имаше пари, той би закупил — като спекулантите от своите романи — ценни книжа и земи на най-ниска цена, ползувайки се от паниката. „За да се установи република — пише той на мадам Ханска, — трябва всичко да се разруши и всичко да се изгради наново. А това е работа, за която липсват хора. Така много скоро ще се върнем отново, струва ми се, към границите на възможното…“ По въпроса за тези граници Балзак не би бил на едно мнение със своята приятелка и другарка Жорж.

Общите избори наближават. Санд прави всичко по силите си да накара народа „да гласува правилно“, с други думи, да гласува за кандидатите, които биха поддържали правителството и революцията. Но цялата провинция, с изключение на няколко работнически града, изглежда също така консервативна, както и Ла Шатр. А Жорж не допуска мисълта да бъде бита. Тя отива дори дотам, че установява едно опасно различие между мнозинство и единодушие: „Идеален израз на общия суверенитет не е мнозинството, а единодушието. Ще дойде ден, когато разумът ще бъде изцяло разбулен, а съзнанието напълно освободено от колебания, и тогава нито един глас в човешките събрания няма да се обяви против истината… Да, във всички исторически епохи има решителни моменти, когато провидението прави опит и санкционира истинския стремеж с наелектризиращото одобрение на масите. Има моменти, когато пред лицето на бога се проявява единодушие и мнозинството вече остава без значение…“

В Бюлетин №16, който ще придобие неприятна известност, тя заплашва: „Ако не довеждат до победа на социалната истина, ако са израз на интересите само на една каста, изтръгнат от доверчивата почтеност на народа, изборите, които би трябвало да бъдат спасение на републиката, ще бъдат несъмнено нейна гибел. Тогава за народа строил барикади, остава само един път към спасението: да прояви отново волята си и да отложи решенията на едно недействително народно представителство. Ще пожелае ли Франция да наложи на Париж това крайно и съвсем нежелателно средство?… Не дай боже!…“

Това е зов към бунт. Мадам Санд не се бои от него. Правителството, печатът, цяла Франция й се струват разделени на чисто политически републиканци, към които се присъединяват монархистите, и на републиканци социалисти, между които се намира и тя. Съотношението между двата блока може да се определи, според нея, само чрез силата на оръжието. Изборите не й вдъхват доверие, защото ще бъдат насочени против „комунистите“, но против комунисти фантазьори, които искат поземлен закон, грабеж и кражби.

„Ако под комунизъм разбирате заговор, склонен да заграби с преврат диктатурата, както заявяваха на 16 април, ние не сме комунисти… Но ако под комунизъм разбирате желанието и волята с всички законни и признати от обществената съвест средства да изчезне още днес възмутителното неравенство между крайното богатство и крайната бедност, за да даде място на принципа на истинското равенство; да, тогава сме комунисти и имаме смелост да ви го заявим, щом ни питате откровено, защото смятаме, че и вие сте комунисти като нас.“

Междувременно крайната левица (Бланки, Кабе, Распай, може би Луи Блан, „голямо честолюбие в малко тяло“) подготвя удар за неделя, 16 април. Но претърпява тежък неуспех; цялата национална гвардия, цялата буржоазия и голяма част от предградията викат: „Да живее републиката! Смърт на комунистите!“

Жорж Санд до Морис, 17 април 1848:

И така, още отсега, в очакване на лоши избори, напредничавите умове в правителството заговорничат против собствения си режим. Успехът на контраманифестацията засилва крилото на умерените. Много читатели на Бюлетин №16 държат „подстрекателския“ текст на Санд отговорен за безредиците. Питат кой й е разрешил да го обнародва в официален вестник. Естествено, нито Ледрю-Ролен, нито Жул Фавр (главен секретар на Бюлетина) не признават отговорността да са поръчвали тази статия и факт е, че съобразно с най-здравите административни традиции, нито един от двамата не я е чел, преди да я дадат за печат.

Жорж Санд се опитва да обясни в други вестници, че осъжда еднакво и манифестацията, и контраманифестацията, и „кастата и сектата“ както се изразява. Кастата, или така наречените управляващи класи; сектата, с други думи, малката група фанатици, които проповядват насилието. Но на дело е насърчила сектата и общественият повик срещу нея е много силен. На 20 април тя получава реванш с празника на Братството.

Жорж Санд до Морис, 21 април 1848:

На 23 април се състоят избори и избраното събрание е умерено нападателно. Масите, до които са се допитали за пръв път, се проявяват още по-консервативни от избирателите, посочвани по имотен или друг ценз. Като издава указа за всеобщото избирателно право, Париж изгубва влиянието си в полза на провинцията. Един парижки бунт би могъл да оспори законността на правителство, избрано с ограничено гласоподаване, но не и правителство, избрано с мнозинство на гласовете в цялата страна. Пале Бурбон побеждава Кметството. Французите приемат политическата революция, но не и социалната. „Ние разчитахме на лоши избори — пише «Ла Реформ»; — трябва да признаем, че събитието надмина очакванията ни.“

Санд все още има свободен достъп до министрите. На 10 май, докато събранието се занимава с избора на директорите, „Ледрю-Ролен лежеше на тревата в Палатата на депутатите заедно с мадам Санд; един часови не пускаше никого да се приближи… Малко по-късно при тях дойде Ламартин…“ Дебелият опортюнист Ледрю, извлякъл поука от изборите, се присъединява към Ламартин и умерените. Луи Блан е изключен от правителството. На 15 май парижките работници правят това, което мадам Санд ги е посъветвала да сторят в Бюлетин №16. Водени от двама ветерани в парижките бунтове, Барбе и Бланки, те нахълтват в Пале Бурбон, обявяват събранието за разтурено и прогласяват социалистическо правителство. Но законното правителство заповядва да се обяви тревога; националната гвардия от богатите квартали освобождава парламента; Барбе и работникът Албер са задържани. „Демократите надделяха над ретроградите и над демагозите.“ Такова е чувството на Ламартиновите приятели; оскърбителният епитет не се харесва нито на приятелите на Луи Блан, нито на Жорж Санд.

Тя не признава, че е имало проверка на силите, и все още мисли, че народът ще наложи волята си. Монктън Милс (бъдещ лорд Хаутън), член на британския парламент, на минаване през Париж в началото на май дава обед, на който между поканените са и Жорж Санд, Огюст Мине, Алекси дьо Токвил, Карлота Марлиани и Проспер Мериме. „Една от дамите — пише Мериме — имаше много хубави очи, които държеше наведени над чинията си. Тя беше срещу мене и ми се струваше, че тези черти не ми са непознати. Най-после запитах съседа си за името й. Оказа се, че е мадам Санд. Стори ми се много по-хубава от някога. Не си проговорихме, както можете да предположите, но доста много се поглеждахме… След обяда дадох на полковник Д… една пура и той отиде да й я поднесе от свое име. Тя много мило я прие. Сам аз се държах на една канджа разстояние, както казват моряците. A long spoon to eat with the devil112.“ Токвил, който няма лични спомени, се интересува от Санд като от „политик“. Той е силно предубеден към нея; но е очарован от изисканата и естествена простота в държането й и в разговора.

„Бях поразен от това, което ми каза. За пръв път влизах в пряк допир с лице, което можеше и желаеше да ми каже какво става в лагера на противниците ни. Партиите никога не се познават взаимно; те се приближават едни към други, сблъскват се, сбиват се, но не се виждат. Мадам Санд ми обрисува твърде подробно и необикновено живо състоянието на парижкото работничество, организацията, числеността, оръжията, приготовленията, мислите, страстите, страхотните му намерения. Смятах, че картината е преувеличена, а не е била; последвалите събития доказаха това. Тя се страхуваше, както изглежда, за себе си при една победа на народа и ни съчувствуваше за съдбата, която ни очаква: «Постарайте се да убедите приятелите си — каза тя — да не тласнат народа към улицата, като го тревожат или дразнят; и аз бих желала да внуша на моите съмишленици търпение. Защото започне ли битка, вярвайте ми, ще загинете всички…»

Тази поразителна вяра в победата на нейните идеи тъкмо когато те са в такава опасност, е последица от преголямата й жизненост. Тъй като се чувствува силна, тя мисли, че и социалната република е силна. В статиите си изразява симпатия към републиканците социалисти и враждебност към един незабавен комунизъм, «който е чисто и просто отрицание на комунизма, защото ще иска да действува с насилие и унищожаване на евангелския, и комунистическия принцип на братство». Тя смята момента толкова сериозен, че не отива на 6 май в Бери за венчавката на своята мила Титин.

За какво мечтае девойката, отдавна влюбена в своя братовчед, когато Морис, като кмет на Ноан, извършва бракосъчетанието й с Бертолди, за когото тя се омъжва по разум? Представяме си тъгата, с която Огюстин напуска къщата, където е преживяла толкова надежди и е имала такива успехи в домашния театър. Тя е страдала понякога тук, разбира се. Но прекрасно се е забавлявала. Да се омъжи за този ужасно превзет стар ерген, да споделя живота на някакъв неизвестен чиновник, това означава за нея да се примири с един скучен, посредствен живот.

Бурята, която Жорж е предсказала на Токвил, избухва на 15 май. Поводът е една манифестация в полза на поробена Полша, държавата, разпъната като Христос. Ламартин е благоразумен министър и отказва да въвлече Франция в една безнадеждна борба; полските емигранти се обявяват яростно против него. Такава е явната причина на демонстрацията. Всъщност тя цели да изтъкне силата на народа и да наложи нови избори. Много манифестанти вярват наивно в дадените лозунги и викат: «Да живее Полша! Да живее Републиката!» Постепенно започват да се чуват викове: «Да живее Луи Блан!» И Бланки увлича множеството да завземе с пристъп Националното събрание. Ламартин, Ледрю-Ролен, дори Барбе нямат възможност да се изкажат. Бланки и Луи Блан накарват тълпата да акламира демократичната и социална република. Настояват да се изпрати незабавно армия за Полша. В този момент се чува сигнал за тревога. Националната гвардия идва на помощ на Събранието. Всичко пропада. Тълпата се разбягва в паника. Чуват се викове: «Смърт за Барбе!» Арестуват го. И всичко свършва.

Къде е на 15 май Жорж Санд? На улица «дьо Бургон» заедно с тълпата. Там, на един прозорец в приземен етаж, вижда някаква дама, която държи реч, а народът я акламира. Тя запитва коя е тази героиня. Отговарят й, че е Жорж Санд! Морис разказва, че било шега на някакви безделници. Сам той тръгва заедно с бериеца Адолф Дюплон да доведе оръдие от военното училище, но намира там само чаши за бира. «Паметен и безкрайно смешен ден» — пише той. Положително е, че Санд не е вземала дейно участие в него. Въпреки това вестниците я държат отговорна за станалото, защото в Бюлетин №16 е писала, че народът е в правото си да защищава републиката, дори срещу Националното събрание. На това тя отговаря, че Бюлетинът е печатан много преди 15 май и не може да бъде негова пряка причина. Това е вярно.

На 15 май вечерта тя преценява, че каузата на социалната република е загубена, и има само едно желание: да се върне в Ноан. Но все пак чака още два дни, защото се говори, че ще я арестуват. А не желае да изглежда, че е избягала. В очакване на обиск изгаря всичките си книжа и «Интимния дневник». Но никой не мисли да я безпокои и на 17 вечерта тя спокойно заминава.

«Исках да дам на правосъдието време да ме намери, ако смята, че има да урежда сметки с мене.» Този страх на моите приятели не беше никак правдоподобен и аз бих могла да си придам евтино важност, като си дам вид, че бягам, когато никой не ми правеше честта да се сети за мене, като изключим някои господа от националната гвардия, които се възмущават, че е бил забравен един толкова опасен конспиратор.“

IVНоан, 1848–1850

Когато на 15 май вечерта на улица „Бургон“ си припомня Ноан, той й се струва истинско убежище. Но ще се разочарова. Тя е изложена на по-голяма опасност в провинцията, гдето е прицел за реакционерите, отколкото в парижката суматоха, гдето я забравят. Нейните съседи я обвиняват във всякакви заблуждения и престъпления.

„Тук, в това така романтично, кротко, добро и спокойно Бери, в този край, който така нежно обичам и съм доказала на бедните и прости хорица, че зная задълженията си към тях, мене — именно мене! — смятат за враг на човешкия род и ако републиката не е удържала обещанията си, очевидно аз съм причина за това…“

Разправят, че получила от „господин херцог Ролен“ всички лозя, земи и ливади в окръга и заповядала да затворят във Венсенската кула най-добрите депутати.

Жорж Санд до Карлота Марлиани:

Новият кмет на Ноан отец Олар, неин политически противник, но личен приятел, я съветва да напусне Ноан, докато утихнат слуховете и гневът. Тя заминава за Тур и вестниците я подиграват: „Къде се е дянала Жорж Санд?… От Париж научаваме, че Жорж Санд, сразена или сразен от изхода на юнските дни, заповядала да опаковат мебелите, кутията й с пури и лишила Париж от присъствието си, за да се засели в Тур. Просто за да намери работа на преносвачите…“

Делакроа й пише, че е направила добре, като е заминала. „Биха ви обвинили може би, че сте издигали барикади. Съвсем правилно казвате, че в такива времена пристрастието не разсъждава и пушката или щикът са единствените използувани доводи… Вашият приятел Русо, който впрочем е виждал огън само в кухненската печка, хвали някъде, в пристъп на войнствено настроение, думите на един полски дворянин, който казва за своята неспокойна република: Malo periculosam libertatem quam quie tum servitium. Тази латинска фраза значи: «Предпочитам свобода, изпълнена с опасности, пред едно спокойно робство». Аз стигнах — уви! — до противно мнение, особено като виждам, че тази свобода, изкупена с битки, не е никаква свобода, която би позволила да се движиш свободно, да размишляваш, най-вече да вечеряш, когато поискаш, да имаш още много предимства, каквито политическите вълнения не зачитат. Простете за моите назадничави размишления, мила приятелко, и ме обичайте въпреки непоправимата ми мизантропия.“

След разгрома на въстанието и кървавите кланета през юни има много политически изселвания. Социалната република — а може би изобщо републиката — е победена. Между буржоазията и работничеството е изровена нова кървава бездна. Санд е отчаяна и престава да пише по вестниците.

Жорж Санд до Едмонд Плошу, 24 септември. 1848:

Шопен, който е в Лондон, говори с растящо зложелателство за нещастията на бившата си приятелка: „В последно време тя затъна в каква ли не кал и повлече мнозина със себе си. Приписват й отвратителните възвания, подпалили гражданската война…“

Към обществените беди се прибавят мъчителни интимни сътресения. Шивачът Бро, баща на Огюстин, е издал брошурка, озаглавена: „Една съвременница“. „Биография и интриги на Жорж Санд“. Обвинява я, че е привлякла Огюстин в Ноан, за да я направи любовница на Морис, после да омъжи компрометираната девойка за първия попаднал мъж. Това е шантаж, защото като изключим желанието му да изнуди Санд, Бро (който обещава нови брошури по същия въпрос) няма никакъв интерес да петни собствената си дъщеря. Жорж се съветва с големия адвокат Ше д’Ест-Анж. Тя твърди, че между осиновената й дъщеря и сина й е имало само едно братско, неопетнено приятелство: „Те бяха всякога пред очите ми, както живеем на село, в една домашна обстановка“. Ше д’Ест-Анж сплашва шивача и втора брошура не се появява; но Шопен възприема и този път обвиненията: „С една дума, най-гадните обвинения, за които днес говори цял Париж. Това е недостойно от страна на бащата, но е истина. Ето ви благотворителното дело, против което се борих с все сили, когато девойката влезе в къщата!…“ Принц Карол е стигнал дотам, да мрази Лукреция Флориани. На Соланж, останала приятелка с Шопен, от когото получава често карамфили и рози, Санд пише: „Не можах да отплатя с омраза и ярост на омразата и яростта му. Често мисля за него като за болно, озлобено и заблудено дете.

Работната й маса е отново нейна крепост срещу нападенията на враждебния свят. Тя започва да работи отново върху «История на моя живот», а по съвет на Ролина се връща и към пасторалните романи. Когато започва «Малката Фадет», пише един прекрасен предговор: «Защо се върнахме при овцете си». И предава разговора с Франсоа Ролина, след който се е заела да напише тази книга:

Тази нова пасторална повест й възвръща обичта на публиката. В предговора и в статиите си тя не отрича своите идеи, но се отказва от борческата политика. Отсега нататък, заявява тя, ще признава два вида собственост: известен дял частна собственост, която единствено ще може да осигури съгласие между класите, и друг дял колективна собственост, която би желала да види колкото е възможно по-голяма.

Жорж Санд до Джузепе Мадзини:

На Коледа — 25 декември 1848 година — Иполит Шатирон умира в Монживре: «Болен почти от две години, той търсеше изкуствена възбуда във виното. Не ядеше вече, но всеки ден все повече се напиваше… Смъртта настъпи, без да я усети…»

В 1849 година Огюстин дава на Бертолди син, когото кръщават Жорж, както е кръстен и внукът на Мари Дорвал. Остаряла, скъсала всичките си връзки, тя е вече само една пристрастена баба. Дъщеря й Каролина (родена от любовта с Пичини по време на вдовството й на младини) е женена за актьора Рене Люге; тази двойка има малък успех в театъра, но вече три деца за отхрана; парализираният Мерл е пълен инвалид; върху Дорвал тегнат страшни грижи. Тя обикаля смело и неуморно по гастроли, тъй като оскъдуващото семейство няма други приходи освен нейните хонорари на странствуваща актриса. Малкият Жорж е хилав. За да може баба му да го вземе на юг (когато получава роли в Ним, Авиньон, Марсилия), Санд плаща пътните разноски за детето. Но то умира от мозъчно възпаление. Дорвал го преживява само една година.

Рене Люге до Жорж Санд, 23 май 1849:

Дорвал е помолила да предупредят Дюма-баща и Сандо, че иска да ги види. Дюма идва веднага, успокоява Мари, която се страхува «да не я захвърлят в общ гроб», обещава да намери пет-шестстотинте франка, необходими за закупуване на едно гробно място. Но малкият Жул закъснява за последната среща. На гроба поставят кръст от черно дърво: «Мари Дорвал, загинала от скръб». През целия й живот са я проклинали, изменяли са й, замервали са я с кал, била е «жертва на изкуството и съдбата»; след смъртта й я прославят и обичат, а Жорж Санд се грижи великодушно за внуците й, Жак и Мари Люге, които години подред прекарват ваканциите си в Ноан.

Шопен умира на 17 октомври 1849 година, без да се види с Жорж. Разказват, че прошепнал: «Тя ми бе обещала, че ще умра в ръцете й»; но разказите за последните му дни са така многобройни и противоречиви, че нищо не може да се твърди, Соланж е една от жените, чули графиня Делфина Потоцка да пее край смъртния одър на Шопен, сама задавяна от ридания. Когато научава за смъртта, Жорж поставя в книжна кесийка една къдрица, която той й е дал някога, и написва: «Poor Chopin!114 17 октомври 1849.» Човек си припомня: Moia bieda.

Две години по-късно Александър Дюма-син открива на руско-полската граница писмата на Санд до Шопен. Сестрата на Шопен ги е пренесла от Париж в Мисловиц, гдето ги оставя у приятели, защото се страхува от любопитството на митничарите; за да позабавляват младия Александър, приятелите му предават любовната кореспонденция на тази французойка, която им е съвършено непозната.

Жорж Санд до Дюма-син, 7 октомври 1851:

Това е вярно.

След като е скъсала с Лист, Мари д’Агу живее в Париж. Тя се е помирила с всички свои близки (освен с бившия си съпруг) и има политически салон в своя «розов дом» на Шан-з-Елизе; а под псевдонима Даниел Стерн обнародва сериозни книги: «Очерк за свободата», «Републикански писма», Скици за нравствеността“. Когато пише тритомната „История на революцията от 1848 година“, тя пожелава да се сближи отново с Жорж Санд, която е действуващо лице в тази драма и може да й помогне със спомените си. Двете жени са скарани от единадесет години насам.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 11 октомври 1850:

Отговорът на доктор Пифоел разочарова Арабела, която смята, че е постъпила великодушно. Цялото минало се разглежда отново.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 23 октомври 1850:

Жорж не е против едно полупомирение; но преди да се съгласи на него, иска да изчисти гнойника, да осветлят всички още тъмни точки.

Мари д’Агу до Жорж Санд, 28 октомври 1850:

В действителност приятелство между двете жени вече не е възможно. Премного са приказвали, премного са писали и двете. Всяка от тях знае какво мисли за нея съперницата и противницата й. Прекалената, откровеност не се прощава. Тя оставя в душата на другата страха от една прекалено прозорлива преценка, която е била и може отново да бъде жестока. Не съществува приятелство, без доверие и едно дори престорено уважение е по-благоприятно от суровата искреност, която впрочем е често пъти само израз на лошо настроение или озлобление.

Децата на Санд почти не се променят. Соланж и „каменарят“ й продължават да се люшкат между страстна любов и разрив. Големият дом Нарбон е продаден на безценица по съдебен ред, „по искане, преследване и действия“ на кредиторите, поради неплащане лихвите на ипотеката. Тъй като дъщерята е пропиляла зестрата с лудориите си, майката се съгласява великодушно да й дава рента от три хиляди франка, а това е тежко бреме. На 10 май 1849 година в дома на Казимир в Гийери се ражда едно момиченце: Жана Клезенже. Каменарят е получил на изложбата в 1848 година медал, първа степен, а на следната година и орден. Соланж „е понесена от вихъра на парижкия живот“; приема на вечеря писатели, актьори; има коне, кола, английски кочияш. Само бог знае как заплаща всичко това!

Нерешителният и безволев Морис все възнамерява да си създаде семейство. Хвърчащи намерения. „Съвсем не — пише майка му на 21 декември 1850, — никак не съм възприела трагично мисълта, че може да се ожениш… Не мисли, че те упреквам за миналото. Не те упреквам за нищо; само споменавам миналото…“ Тя го съветва, ако наистина си търси съпруга, да разшири в Париж кръга на своите познати и да проникне в съвършено различни среди: „Още една среда: искаш ли да отидеш у мадам д’Агу, която приема цвета на големите умове? Ние разменихме помирителни приказки; при все че аз не искам да я посещавам много, ти можеш да я виждаш. Тя ще те посрещне с отворени обятия, защото гори от желание да се помирим… Тя има дъщери. Сигурно приема млади хора. А едно запознанство води към друго…“ Най-много настоява пред Морис да вземе решение след сериозен избор; въпросът е много важен не само за него, но и за нея; защото, ако не се разбира със снаха си, тя ще трябва да напусне Ноан. Научена от опит, Жорж Санд припомня на сина си, че единственият начин да си щастлив в брака, е да вложиш в него цялата си воля, а не някакви смътни, неустановени мечти. Съветва го да бъде верен — това звучи може би някак странно, — но верен по любов, което всякога е поддържала.

„Брак без любов е пожизнена каторга… Неотдавна чух, като казваше, че не се смяташ способен да обичаш завинаги и не отговаряш за верността си в брака. Не се жени, щом имаш такива разбирания, защото ще бъдеш рогоносец, и то съвсем заслужено. Ще имаш до себе си или една затъпяла жертва, или ревнива фурия, или мамена глупачка, която ще презираш. Когато обича, човек е убеден, че ще бъде верен. Може наистина да се мами, но така мисли, заклева се добросъвестно и е щастлив, докато постоянствува в това убеждение. Ако една изключителна любов не е възможна за цял живот (което не смятам за доказано), да има поне низ, от хубави години, когато, човек я е смятал за възможна… В деня, когато те видя уверен в себе си, ще се успокоя…“

Морис кани в Ноан много свои връстници, другари по живопис, политически приятели. Мнозина между тях: Южен Ламбер, художникът на котки, гравьорът Александър Мансо, журналистът Виктор Бори, юристът Емил Окант живеят дълго време там. Санд ги приобщава към своя живот и завършва писмата си до Южени Дюверне: „Привет и почит на двама ви от Морис, Ламбер и Бори“. Младежите прекарват на смени в Ноан. Санд до Морис: „Ламбер замина тази сутрин и довечера трябва да бъде в обятията ти. Той е много мил, много предан, много внимателен към мене в самотата ми. Сега идва ред на Мансо, който е също прекрасен…“

Четирима младежи си съперничат в усърдието да се понравят и да бъдат в услуга на своята именита приятелка. Ловкият и гъвкав Окант ще бъде деловият съветник, натоварен с всички преговори с издателите, а впоследствие ще бъде и заплащан за тази длъжност. Дълго време любимец, Ламбер ще загуби това благоволение, след като решава, че кариерата му на художник налага по-продължителни престои в Париж. Мадам Санд изисква Ноан да бъде считан за център на света. Ламбер се оплаква от суровото й държане.

Южен Ламбер до Емил Окант, 30 май 1852:

4 юни 1852:

От 1850 година нататък любимец става — и завинаги остава — Мансо. Той притежава всички качества, за да задоволи у мадам Санд и политическите й предразсъдъци, и стремежа й към двусмислена майчинска любов, защото е тринадесет години по-млад, със слаби дробове, изискан, красив, човек от народа — син на пазач от градината Люксембург. Той е гравьор върху мед и голям художник. Отначало е секретар на Жорж Санд, но скоро става нейно доверено лице. Между Ламбер и него съществува сега един нестабилен мир. Бележник от 1852 година, воден от Мансо: „Мансо и Ламбер искат да се дуелират. Мадам ги заставя да се прегърнат…“ Когато отива в Париж, Санд иска да отсяда у Мансо, но Морис не се съгласява, защото се страхува от клюки въпреки възрастта на майка му.

Жорж Санд до Морис, 24 декември 1850:

Семейство Бертолди живее в Риберак, гдето „полякът“ е назначен за особен бирник; но хубавата Титин, която скучае в Перигор, проявява голяма суетност и ходи често в Париж, в хотел „дю Елдер“. В Ноан съжаляват много за нея, главно защото дават театрални пиеси, за които липсват млади артистки.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 15 януари 1850:

Така Арлекино и Коломбина заемат в живота на Жорж мястото на Ледрю-Ролен и Луи Блан. Както при всички бури в живота, тя се връща в своето пристанище в Ноан и след като приказките на съседите утихват, намира отново тук спокойни дни, прекрасни перуники и изтравничета, споровете и веселието на младежта. Трябва да се грижи за Мансо, да обича сина си, да управлява къщата и всяка нощ да пише по двадесет страници от някой роман; животът е поел отново обичайния си ход.

VМилосърдната Богородица

Междувременно Луи Наполеон Бонапарт е избран за председател на републиката. Вълшебното име е оказало своето въздействие. Новият държавен глава не е непознат за Жорж Санд. На младини е бил либерал и дори карбонаро119. Към 1838 година тя се среща с него в един от парижките салони и двамата споделят общата си ненавист към Луи Филип. Когато заговорите на Луи Наполеон стават причина да бъде затворен в крепостта Ам, младият принц изработва там някаква мъглява политическа доктрина, смесица от порядък и революция, социализъм и благоденствие, либерализъм и силна власт. В 1844 година той издава брошура за премахване на бедността. Луи Блан отива да го посети в затвора и пише за него статия, която Санд обнародва в „Еклерьор Дьо л’Ендр“.

Принцът знае, че мадам Санд се е интересувала за него и казва да й предадат, че за него „напълно отлъчения, би било истински празник, ако би могла да отиде в Ам“. Тя не отива, но му пише, за да потвърди учтиво републиканската си позиция: „Бъдете ни поне малко благодарен, загдето не се поддаваме на обаянието, което характерът, умът и положението ви упражняват върху нас…“ Тя не признава друг властелин освен народа: „Никакво чудо, никакво олицетворение на народния гений в едно-единствено лице…“ Луи Наполеон отговаря със същата, откровеност:

Тя се изкусява от мисълта да повярва в искреността на този млад Бонапарт; приятелите й я предпазват; но когато го избират за президент, тя обнародва в „Ла Реформ“ една съвсем не враждебна статия: „Като отхвърли любимеца на Националното събрание120, народът се обявява не против републиката, от която има нужда, а против тази, която Събранието му създава. Бъдете уверени, че голямото влияние на Луи Бонапарт се дължи тъкмо на това, че не се е проявил никак при буржоазната република…“ Тя изпитва известно удоволствие, като вижда поражението на умерените, които многократно е предупреждавала. На издателя си Жул Ецел казва:

„Отново съм съвсем спокойна… Това стана, като видях как мнозинството от народа гласува за Луи Бонапарт. Тогава почувствувах примирение пред тази воля на народа, който сякаш казваше: «Не искам още да избързвам и ще поема пътя, който ми се харесва». Затова се върнах към работата си като добър труженик, който се заема отново със задачата си и Спомените ми напреднаха твърде много. Тази работа ми е приятна и не ме уморява…“

През ноември 1851 тя идва в Париж за репетициите на пиесата й „Сватбата на Викторина“, представена в театър „Жимназ“ на 26 ноември 1851. На премиерата присъствува и Соланж със своя съпруг и с покровителя си граф д’Орсе. Семейство Клезенже върви от раздели към помирения и от помирения към раздели. През следната (1852) година едно съдебно решение ще сложи край на бурния семеен живот на двамата съпрузи-врагове. Тъй като лейди Блесингтън е починала през 1849 година, Алфред д’Орсе, много влиятелен в новия режим, се привързва към младата Соланж и по рикошет покровителствува майката на своята приятелка.

Всички говорят за вероятен преврат. Кой би му се противопоставил? Буржоата ли? Те са монархисти. Работниците? Защо ще подкрепят едно събрание, което е заповядало да се стреля срещу тях? На 1 декември Емануел-Араго казва на Санд: „Ако президентът не извърши по-скоро преврат, не разбира работата си; защото засега няма нищо по-лесно от това.“ Вечерта тя отива на цирк със Соланж и Мансо. Когато минават в един часа след полунощ покрай Елисейския дворец, виждат, че вратата на двора е затворена. На пост е само един часовой. Пълна тишина; уличните фенери осветяват калния, хлъзгав паваж: „И утре няма да е!“ — казва със смях Санд. И спи спокойно цяла нощ.

На другия ден, 2 декември, Мансо й съобщава: „Кавеняк и Ламорисиер са във Венсен. Събранието е разтурено.“ Това не й прави впечатление. Тази умираща република отдавна вече й е чужда. Хората по улиците са спокойни, но вечерта в „Жимназ“ представят „Сватбата на Викторина“ пред празен салон. „Дотолкова се владея сега — казва Жорж на един приятел, — че нищо вече не ме възмущава. Гледам на реакционния дух като на сляпа неизбежност, която трябва да се победи с време и търпение.“ Тя прекарва вечерта край камината си, като се вслушва към външните шумове: „Мъртва тишина, от глупост или от страх“. В продължение на няколко дни тя се надява, че новият господар ще се опита да примири французите.

Жорж Санд до Жул Ецел, 24 декември 1851:

Но началото на новия режим е окървавено и тиранично. Както по времето на белия терор, крайните искат от Принца да забули статуите на милосърдието и състраданието, да бъде „човек от бронз, справедлив и безпощаден“, да мине през века „с неумолим меч в ръка“. Всички верни на републиката са грубо отстранени. Потисничеството се влошава от местни отмъщения. „Половината Франция доносничи срещу другата половина“ — пише Жорж Санд. По силата на безапелационни решения, взети по анонимни клевети, нещастни граждани са хвърляни в затвор, изселвани в Африка, изпращани в Кайен121. В Бери настава паника. Мнозина близки на Ноан са в затвора, други са посочени за изселване. Пиер Льору, Луи Блан, Ледрю-Ролен, Виктор Бори са емигрирали доброволно. Говори се, че ще бъде арестувана и Санд. Тя не иска да избяга; напротив, поисква да се срещне с Луи Наполеон.

В действителност нищо не я заплашва. Принц-президентът я уважава. Но тя настоява да бъде приета: иска да се застъпи за приятелите си. Полицейският префект Мопа й изпраща открит лист; на 25 януари 1852 година тя идва в Париж и пише на принца:

Той отговаря собственоръчно, върху бланка от Елисейския дворец: „Мадам, ще бъда щастлив да ви приема, в който ден от идната седмица определите, към три часа…“ Тя приготвя дълго писмо, гдето излага това, което се страхува, че не ще може да каже по липса на време. То е зов за милосърдие:

Луи Наполеон хваща и двете ръце на Санд, изслушва развълнуван молбата й за амнистия, осъждането на личните отмъщения, на които политиката служи само за предлог. Казва й, че високо цени нейния характер и ще направи за приятелите й всичко, което му поиска. Препоръчва я на министъра на вътрешните работи Персиньи, от когото тя добива освобождаването на мнозина берийци. Персиньи признава, че префектът на департамента Ендр се е държал като простак. Лесно е човек да отрича своята вина; а занаятът на изпълнителя не ще бъде никога приятен.

Следва дълъг период, който прави чест на Жорж Санд, защото тя се бори смело и твърдо за помилване на нещастните. Задача двойно неблагодарна, тъй като настойчивите постъпки могат да раздразнят властта, а връзките с управниците й навличат укорите на приятелите републиканци, макар че тя не се е отрекла от своите убеждения. На министър Персиньи казва: „Аз съм републиканка, но в 1848 година съм настоявала по цели часове в този ваш кабинет за милосърдие пред тия, които вие свалихте от власт“. Пред републиканците твърди, че е останала вярна и продължава да се излага за тези, които я клеветят: „Не ми е дотегнало да изпълнявам дълга си, който, струва ми се, е преди всичко да се застъпвам пред силните за слабите, пред победителите за победените, които и да са те и в който лагер и да се намирам аз…“ Нейната основна теза е: „Можете да преследвате действията, но не убежденията. Мисълта трябва да бъде свободна.“ На тази почва я подкрепя братовчедът на президента, принц Наполеон Жером („Плонплон“), на когото я е представил граф д’Орсе и който й става истински приятел. „Пакостникът“ на рода Бонапарт, „принц от партията на Монтанярите“122, този якобинец се застъпва пред Тиер за „недостойните тълпи“ и по този начин си осигурява уважението на напредничавите умове. Близък с братовчед си Луи Наполеон, той си позволява твърде много и подкрепата му е особено ценна за Жорж. Тя го вижда често. Неиздаден бележник, 8 февруари 1852: „Обяд у Наполеон Бонапарт. Мансо запазва угарката от пурата и чашката си, като казва: «Кой знае? Някой ден…» Толкова много прилича на чичо си!“

В продължение на месеци Санд обикаля министрите, принца, префектите, спасява болни затворници, издействува помощи за семействата им, задържа цели групи политически изселници, праща на изгнаници книги и пари, пише молби, като се старае да запази достойнството на молителите, изтръгва от екзекуционния взвод четирима войника, осъдени на смърт. Комунистите я наричат „светицата от Бери“; изселеният Марк Дюфрес — „милосърдната Богородица“; а Алфред д’Орсе й пише: „Вие сте много мила жена, независимо от това, че сте първият мъж в наше време“. Когато среща прекалено много пречки, тя не се колебае да се обърне отново към президента:

Тя продължава да вярва в добрата воля на бившия затворник от Ам, станал сомнамбул в Елисейския дворец.

Жорж Санд до Жул Ецел, 20 февруари 1852:

Когато става император с почти единодушния вот на народа, тя престава да го вижда и отсега нататък, ако има нужда от опора или помощ за някой нещастник, се обръща към императрицата, към принц Наполеон или принцеса Матилда. Държането на Санд през тия трудни времена е прекрасно, достойно и великодушно. В продължение на няколко седмици — от март до май 1848 — тя се увлича от политическите страсти; след преврата ги овладява и се отдава само на благотворителност.

Бележник на Мансо, 5 декември 1852: „В Ноан обявяват прогласяването на империята: Наполеон III, император на французите… Цялата къща, в пожарникарски костюми, отива да изслуша съобщението. След това се прибира. Работим. Мадам се качва в единадесет и половина. «Лин»123. Ламбер си заминава утре.“

VIМарионетки

Така Жорж Санд пада на нозете си като ловка и щастлива котка. Властта я щади; има доверието на режима; от схватката излиза ако не незасегната, то поне неуязвима занапред. Но е получила тежък удар. И този път търсенето на абсолютното я е довело до тъжно разочарование.

Поражението е време за разцвет на комедията. В смутните години след разгрома през 1848 Жорж Санд дължи спасението си на театъра. Тя го е обичала всякога по родова традиция. Още по времето на Шопен в Ноан се играят пантомими и малки полуимпровизирани пиеси. През 1848 година Морис урежда марионетен театър. Той изрязва куклите от липови стъбла, а майка му ги облича с остроумие и вкус.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, декември. 1848:

Създали са всички актьори от италианските комедии и още стотина други, измислени в Ноан; Баландар, директор на трупата, важен, симпатичен господин с редингот и бяла жилетка; полският пазач Басине; негърката Бамбула; полковник Вертебрал и графиня дьо Бомбрекулан, с огромни гърди. Костюмите са безукорни: плисирани якички, бродерии, шапки с пера. Бюстовете са покрити с кожа, така че дамите могат да бъдат деколтирани, а мъжете да се борят голи до кръста.

В 1851 година майката изненадва Морис с постройката на истински театър в бившата билярдна на замъка. Съединяват това голямо сводесто помещение със стаята на Соланж и го посвещават на драматичното изкуство. В дъното има сцена за артисти от плът и кръв; в средата е публиката: в една ниша — марионетният театър. Той е обзаведен по-добре от всеки друг. Чрез специална въртележка слънцето и луната следват обичайния си ход. Вали дъжд; светкавици прорязват завесата в дъното. Декорите, рисувани от Морис, създават илюзия за дълбочина. За едно и също действуващо лице има няколко фигури с различна големина, така че докато се придвижва откъм дъното на сцената, актьорът израства. Всички кукли са монтирани на толкова чувствителни пружини, че и най-лекият полъх може да ги раздвижи! Когато някой от тях рецитира, другите се размърдват в съответния момент. Отличен импровизатор, Морис обича публиката да задава въпроси на марионетките му, които дават блестящи отговори.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 24 февруари 1851:

28 април 1851:

„Никой не знае колко дължа на марионетките на сина ми“ — пише Санд. И това е вярно. Тази игра я отвлича в тежки дни от самата нея, което е всъщност задачата на всяка игра. След половин век опити, от които много са бурни и мъчителни, Жорж започва да вижда ясно нишките, които движат човешките марионетки. Докато вечер, на голямата маса в Ноан, крои и шие костюми за Арлекин и Коломбина, за Баландар и Бамбула, тя мисли за почти същите прости пружини, наричани страсти. Познавала е безброй хора; и може да ги групира за няколко вида амплоа. Виждала е „стари графини“ в детството си, буйни и велики жени от народа, бъбрив реформатор, който вечно проси, лиричен опортюнист като Мишел, пламенен и туберкулозен актьор за първи роли, млада артистка, която търси любов. Още щом се появят на жизнената сцена, тя знае вече как ще постъпват. За една разочарована душа, наближаваща петдесетте, е голямо изкушение да се забавлява с човешката машина и след това да се отдели от тази безсмислена комедия. Театърът е пречистване на страстите; но може да бъде и тяхна смърт.

Най-добрите зрители обаче виждат отвъд комедията. От нея те научават „да убиват в себе си марионетката“; след това откриват, че и след като покорят марионетката, остава още нещо. Жорж Санд е търсила идеална любов; не я намира; и не съжалява, че е мечтала за нея. Тя продължава да мисли, че в любовта жената трябва да иска всичко или нищо. Надявала се е на идеална република; вижда крушението на своя блян: и не съжалява, че е мечтала. Все още вярва, че въпреки моменти на низост, в човека има огромни източници на величие и затова е по-добре да му се говори „за свободата, отколкото за робството му“. Вижда злото; и пази вярата си в доброто. Майка Алиша и абат дьо Премор са били прави някога, когато въпреки всичките й грешки са й давали своето доверие; когато започва да старее, тя отива към едно душевно спокойствие, което всеки от нас трябва сам да си завоюва.