Жорж Санд

IДецата на века

В малкото жилище на кея Малаке ние оставихме една разочарована, отчаяна млада жена, претърпяла несполука в прелюбодеянието, както и в брака, която се опитва да изрази бунта си в един роман. Не си я представяйте разплакана. Тя е премного жизнена и силна, затова не ще плаче дълго. Казва си, че е направила лош избор: идеалният любовник, способен да зачита нейната чувствителност и да победи отвращението й, сигурно съществува; когато го срещне, ще разбере това по страстта — предупреждение от съзнанието й, следователно от бога. Тя продължава да търси и оглежда редицата даровити мъже около себе си, както султан в покоите на харема оглежда своите одалиски.

Въпреки своето кукленско лице на „херувим, заприличал преди време на каноник“, Сент Бьов би могъл да й се понрави и след провала на циника тя би дала с готовност на довереника ролята на пръв любовник. Но след като я е ухажвал доста усърдно, Сент Бьов се оттегля. Тя не разбира мълчанието му и би предпочела „едно откровено нахокване пред тази високомерна невъзмутимост“. Дали е изплашила с някакво огромно опозоряване неговото „височайше присъствие“? Отбягва я, защото му е неприятна ли или отчаянието на Лелия смущава младежкото му доверие в живота? А може би е влюбен в някоя ревнива жена, която му забранява да ходи при такава опасна личност? „Ако е така, не можете ли да я успокоите, като й кажете, че съм на триста години, дала съм оставка като жена още преди да се роди баба й, а мъжете ме интересуват колкото ланският сняг?…“

Но тъкмо това не вярва нито Адела Юго, нито Сент Бьов. Той е надникнал в бездната, забулена от чара на Жорж, и се отдръпва уплашен. Казва й го по-мило; хвали „мъжката откровеност, съчетана с женска прелест“, но твърди, че приятелство с нея е нещо твърде мъчно. „За да може да съществува приятелство между мъж и жена, житейските приключения и изменчивост трябва да са приключили вече; и единият, и другият трябва чисто и просто да са престанали да живеят като възрастни хора, които завършват своя ден, седнали на пейка, под мекото следобедно слънце…“ Накратко казано, той е готов да продължава отдалеко „едно сериозно приятелство“, но никога насаме. Тя намира това за тъжно и смешно: „Добре, приятелю, свободен сте, щом не ме харесвате… Няма да ви досаждам вече. Щастлив ли сте? Радвам се! Благодаря на небето за това и намирам, че постъпвате добре, като ме отбягвате…“ Но внимава да не развали отношенията си с него. Той е влиятелен критик, а тя е, злопаметна само в любовта, каквато в случая не съществува.

Другият й постоянен критик, Гюстав Планш, е станал след „Индиана“ чест посетител на кея Малаке. Любовник ли е? Така говорят в Париж; но в Париж всякога говорят така; Казимир е убеден в това; Жорж отрича упорито. Всъщност Планш, от когото лъха всякога миризма на запотен хамалин, не е особено съблазнителен. Но е човек с влияние; Жорж го взема за свой паж и той приема с гордост тази роля. Тя отива често да го търси в мръсната мансарда на улица „Корделие“, гдето той живее, и го натоварва със странни поръчения. Когато Казимир идва в Париж, Планш трябва да го придружава в театъра; пак той търси лекар, когато Соланж се разболее; той придружава Морис в колежа Хенрих IV, когато се прибира вечер след свободен ден, а Санд — на премиерите на Мари Дорвал. Гюстав Жестокият е напълно опитомен от малката мадам Дюдеван.

Мари Дорвал си остава най-любимата приятелка, но тя не взема голямо участие в живота на Жорж. Виньи прави всичко възможно, за да отдели своята любовница от тази, която нарича „онази чудовищна жена“. Винаги в парична нужда заради трите си дъщери, Мари трябва непрекъснато да пътува по гастроли. Верният Планш отива в такива случаи у Виньи, за да научи адреса й.

Жорж Санд до Мари Дорвал:

Мари Дорвал показва писмото на Виньи и за да го успокои, си дава вид, че го намира смешно. Той написва на бялото поле: „Забраних на Мари да отговаря на тази досадна Сафо“. А Дорвал: „Мадам Санд е обидена, загдето не й отговорих.“ Но Жорж се възхищава премного от Мари, затова не се сърди дълго.

Тъй като сърцето й не е заето, Жорж работи с обикновения си темп, но животът й се струва празен. В началото на пролетта 1833 година „Ла Ревю де дьо монд“ дава у Лоантие, на улица „Ришельо“ №104, голяма вечеря за своите сътрудници. Гюстав Планш, критик на списанието, завежда Жорж Санд и случаят или лукавият Бюло я поставя до Алфред дьо Мюсе. Още Сент Бьов, по времето, когато й търси почитатели, е говорил, че ще й представи младия поет с дълга руса коса, тънък и красив като божество. Мюсе е по това време на двадесет и три години, шест години по-млад от Санд и от Сент Бьов. Но Сент Бьов се възхищава от него, може би защото Мюсе въплъщава това, което Сент Бьов би желал да бъде: „Той е същинска пролет — казва критикът, — поетична пролет, която се разцъфтява пред нашите очи… Никой не дава още от пръв поглед по-вярна представа за младежка гениалност…“ Мюсе подражава на Байроновата елегантност. Рединготът с кадифена яка, която стига до кръста, накривеният цилиндър, бухналата вратовръзка, тесният светлосин панталон му придават малко прекалено изящество. Когато Сент Бьов предлага на Жорж Санд да й го представи, тя отказва: „Той е много денди57; няма да си подхождаме.“

Лесно е да разберем страховете и; защото литературните среди говорят лошо за Мюсе. Той дебютира бляскаво в литературата през 1830 година и веднага е приет възторжено от Бюло, от групата на младите романтици и от салона в Арсенала. Прекрасните музи на романтиците цитират с пламенно възхищение някои цветисти, странни стихове: Синьо-жълтият дракон, заспал в сеното… Но неблагодарникът се надсмива над славата и събратята си. Той пише за тях пародии, карикатури, измисля им прякори. Сент Бьов, който така великодушно го хвали, той нарича ту мадам Пернел58, ту Сент Бевю59. Мюсе е разглезено от жените момче, херувим, който е чел „Опасни връзки“ и „Манфред“. Той е познал любовните наслади преди любовта, но не е намерил щастие в тях. Затова се е отдал с наивна страст на шампанското, опиума, леките жени. И той, като Байрон, е омагьосан от разврата, гдето жената си възвръща древната роля на магьосница, а мъжът се освобождава от тиранията на обществото. Мамен от продажни любовници, той е запазил лоши спомени за любовта. „За нашите жени — казва той — любовта е да играеш на мамене, както децата играят на криеница… Потайна и недостойна комедия.“ Но редом с предивременно преситения развратник у Мюсе живее нежен и чувствителен паж. От този контраст се ражда неговата поезия. Един артист никога не се отказва от това, което подхранва неговия гений. Мюсе съзнава отлично, че тъкмо на този дисонанс се дължат най-прекрасните му стихове. И продължава лудориите си. В това занимание той влага отначало престореност и отегчение, но „с разврат шега не бива“60 и нервите му се разстройват още от младини, вдъхновението му е непостоянно, кесията му празна.

На вечерята, дадена от „Ла Ревю де дьо монд“, Санд открива с приятна изненада, че този денди е добро момче: „Не беше нито циник, нито самохвалко. При все че се мисли и за едното, и за другото.“ Той блести; разсмива мълчаливата красавица с унесения поглед, а тя има нужда да се смее. Жорж не е духовита, но умее да цени духовитостта у другите. „Фантазио чувствуваше, че е харесван.“ Той от своя страна се усмихва на малката кама в колана на съседката си, но е омагьосан от големите черни, тъжни, блестящи и кротки очи, които изпитателно го гледат. Огромни очи на индианка; маслинов тен с бронзови отсенки. Знаем от стиховете на Мюсе, че е възпявал „една андалуска с мургава гръд“, че е обичал „девствена гръд, златиста като зрял грозд“. Тази кехлибарена кожа допада на тайните му копнежи.

Когато се прибира у дома си, той прочита „Индиана“, задрасква половината прилагателни, защото в ония дни той има по-добър стил и вкус от Санд, и й изпраща едно почтително писмо, което завършва с „приемете, госпожо, уверения в уважението ми“, но е придружено от стиховете След прочитането, на „Индиана“:

Това обръщение на „ти“, тези настойчиви въпроси създават една поетична близост. Следва несериозна кореспонденция в стила на Мариво61; Мюсе е очарователен в тази игра; Жорж си възвръща веселостта. „Моят хлапак Алфред“ започва да го нарича тя. Правят романтични планове: да се качат на кулите на Нотр Дам, да отидат в Италия. Тя го приема в домашен тоалет: разкопчан жълт копринен пеньоар, турски чехли, испанска мантила; поднася му египетски тютюн и сяда на земята на възглавница, за да пуши с дълга лула от босненско черешово дърво. Алфред коленичи край нея и слага ръка върху чехлите под предлог да разгледа ориенталските им рисунки. Държането му става шеговито.

През юли „Лелия“ е завършена и Мюсе я получава на коректури. Той е във възторг: „В «Лелия» има двадесетина страници, които говорят направо на сърцето, откровени, силни, прекрасни като Рене и Лара…“ След това Керубино се връща към любовта:

„Вие ме познавате достатъчно и можете да бъдете сигурна, че смешният въпрос: желаете ли или не желаете? не ще бъде изречен от моите устни… Между вас и мене в това отношение съществува цяла бездна. Вие можете да дадете само духовна любов, а пък аз не мога никому да отвърна със същото (да предположим, че още отначало не ме отпратите, ако си позволя да ви поискам подобно нещо), но мога да бъда — ако ме смятате достоен — не дори ваш приятел (и това е прекалено морално за мене), а нещо като другар без значение и без права, следователно без свади и ревност, готов да пуши вашия тютюн, да мачка пеньоарите ви и да хваща хрема, докато мъдрува с вас под всички кестени на съвременна Европа…“

Тя има нужда за „Лелия“ от богохулни стихове, които пияният Стенио трябва да изпее с пресипнал глас. От кого да ги поиска, ако не от младия поет, толкова често пиян и решил да разиграва пред нея ролята на сантиментален шут? Мюсе съчинява следния Inno ebrioso62:

Още някое време той пише на Санд в тона на Шекспирова комедия, после, на 29 юли 1833 година, пристига по пощата сантименталното признание:

Тя се колебае. Това трябва да се отбележи, защото много често са я представяли за гибелна жена, за човекоядка, която търси постоянно прясна плът. Нищо подобно в този случай. Тя се развлича с младежа, когото намира гениален и прекрасен, но се страхува от слуховете за разврата му. „Обичам всички жени и ги презирам всичките“ й е казал той. Любовта, такава, каквато я мечтае Жорж, трябва да бъде дълбока и неизменна. За себе си тя смята, че е изневерявала само от разочарование и отчаяние. Мюсе отгатва това чувство и му отговаря с ново писмо.

По детски… Знае ли той, когато пише тези думи, че е намерил това, което най-много ще я трогне? „По детски — повтаря тя, като стиска писмото в треперещите си ръце. — Обича ме по детски! Господи, знае ли какво говори! И знае ли каква болка ми причинява?“ Виждат се отново; Мюсе се разплаква; тя отстъпва. „Ако не беше младостта ти и моята слабост, когато видях сълзите ти, щяхме да си останем брат и сестра…“ Мюсе се настанява скоро на кея Малаке. И този път тя иска да има обща трапеза и да бъде за своя любим домакиня, болногледачка и преди всичко толкова майка, колкото и любовница.

Приемането на новия любимец не минава без драми с приятелите. Берийците в Париж и Гюстав Планш, верни кучета, свикнали да седят в нозете на Жорж, започват да ръмжат срещу новодошлия и твърдят, че тази явна връзка със суетния светски младеж ще бъде пакостна за литературното й бъдеще. Отстраняват Планш, защото нечистоплътността му възмущава изтънчения Мюсе. По същото време излиза и „Лелия“. Санд е посветила книгата: На г. А. Дьолатуш, с надежда да завладее отново отшелника от Оне; той изказва недоволството си (възмутен сигурно колкото от дързостта, толкова и от правописа)63 и посвещението изчезва в следните издания. Когато подарява книгата на Мюсе, тя надписва първия том: На господин хлапака ми Алфред, Жорж; а втория — На господин виконт Алфред дьо Мюсе, почтителен дар от предания му слуга Жорж Санд.

Книгата вдига голям шум в печата. Лицемерите се чувствуват победители. Журналистът Капо дьо Фьойид иска „горещ въглен“, за да пречисти устните си от тези недостойни и безсрамни мисли… „Когато отворите «Лелия» — продължава той, — затворете се в кабинета си (за да не заразите никого). Ако имате дъщеря и желаете да запазите душата й непорочна и наивна, изпратете я да играе навън с другарките си…“

Бедният Планш отговаря по рицарски на оскърбителя. В „Ла Ревю де дьо монд“ от 15 август 1833 година той обнародва смела възхвала за „Лелия“ и автора й: „Има предопределени личности, които не могат да живеят без вълненията на една непрестанна борба… Каквото и да се случи, те предлагат като изкупление за грешките си мъките и тревогата на своите безсъния. За да ги осъди, човек трябва да не ги познава…“ И добавя, че жените ще разберат „Лелия“:

„Те ще отбележат внимателно всички редове, гдето ще намерят израза и спомена на своето минало, картината на своите страдания.

Ще се просълзят и преклонят пред безпомощността, която се изявява и разкрива своите мъки. Ще се изненадат отначало от смелото признание; някои ще се изчервят, че са били разгадани, и ще се разсърдят от тази нескромност; но когато вникнат в себе си, ще видят в «Лелия» по-скоро защита, отколкото обвинение…“

След това изпраща секунданти на Капо дьо Фьойид. Париж на Биксиу, Блонде, Натан64 се забавлява с този дуел. На какво основание господин Гюстав Планш се явява в качеството на наемен убиец за сметка на господин (или госпожа) Жорж Санд? Дали за да обяви своите права тъкмо когато ги е изгубил? Нещастният момък се защищава.

Гюстав Планш до Сент Бьов:

Алфред дьо Мюсе е ужасно ядосан: „Възнамерявах да се бия, но ме изпревариха.“ Отсега нататък отвращението му към Планш се превръща в омраза:

Сент Бьов благоразумно чака да отмине бурята. Санд няколко пъти го подтиква да напише статия в „Льо Насионал“.

Жорж Санд до Сент Бьов, 25 август 1833:

След това му съобщава официално новата си връзка:

След двадесет дни тя отправя ново послание към тази малко мудна преданост: „Ще дадете отзив за «Лелия» в «Льо Насионал», нали? Не съм изгубила още надежда…“ Той се извинява и обещава: „Ще прекарам отново с вас, Лелия, следващите два дни. Но ще си повтарям, че не сте вече неверница и разочарована както някога…“ Тя го успокоява: „Аз съм щастлива, приятелю, много щастлива. Всеки ден все повече се привързвам към него… Близостта му ми е така приятна, както ми бе скъпо предпочитанието му…“ Подмладила се е с десет години; при това дете (тя повтаря тази дума с някаква греховна наслада) Жорж си възвръща веселостта от първите дни със Сандо. Жилището на кея Малаке кънти отново от смехове и песни. Алфред изпълва албума й с портрети и карикатури. Рисува духовито и съчинява леки стихове:

Сълзите са поставени само заради римата; или може би Жорж се е смеела до сълзи. Алфред върши безброй лудории. Една вечер се облича като слугинче, с къса пола и кръстче на шията, за да подава яденето, но изтървава шишето върху главата на философа Лерминие. Жорж е обичала всякога шегите. По природа тъжна, тя има нужда да се развлича с груба веселост. Този студентски живот я очарова. „Всяко начало е приятно — казва Гьоте, — но трябва да спираме още на прага“. Това е вярно за любовните връзки. Всеки открива другия. Всеки излага съкровищата на духовитостта си. Първите седмици в това жилище с прозорци към най-прекрасната гледка са продължителна, вълшебна приказка. „Свободен живот, чаровна близост, покой и зараждащи се надежди. Господи! От какво се оплакват хората? Има ли нещо по-сладко от любовта?“

Strange bedfellows.65 Сериозна и точна, Жорж държи да предаде своя роман на обещаната дата и скача посред нощ от леглото, за да работи, докато Алфред спи като съсел. Когато се събуди, тя му чете проповеди, както някога на Сандо, защото е толкова — а може би и повече — педагог, колкото и влюбена. Той се оплаква със смях: „Работих цял ден; вечерта написах десет стиха и изпих една бутилка ракия; тя изпи един литър мляко и написа половин том.“ Но в първите дни той й е благодарен, че го изтръгва от бавното самоубийство, каквото е животът му: а Жорж се радва, че е възвърнала величието на една избрана душа. Но приятели предупреждават Алфред да се пази; припомнят му нещастията на Сандо: „Припомни си опасното навлизане в Сена при Килбьо, гдето над водата се подават черните знамена, закачени за мачтите на потъналите кораби. В живота на тази жена има вече едно черно знаме, което сигнализира опасността…“ Но Мюсе е от онази порода влюбени, които търсят опасността и отдават с по-голяма готовност сърцето си на този, който обещава да го разкъса.

През септември той предлага на любовницата си да отидат във Фонтенбло, за да прекарат няколко дни сред горите и скалите Франшар. Тя приема: защото обича да свързва природата с любовта. Не се страхува от умора и тъмнина, върви из гората в мъжки костюм и стъпва по пясъка с решителна походка, очарователно съчетание от женствено изящество и детинска смелост… „Вървеше като войник и пееше от цяло гърло…“ На връщане, под ръка със своя другар, си шептят нежности. Този престой е наистина щастлив отначало, защото когато започват съжаленията, Мюсе припомня всякога „жената от Франшар“; но една нощна случка разваля всичко. В една лунна нощ на гробищата Алфред изпада в халюцинация. Привижда му се, че из храстите тича някакъв бял призрак със скъсани дрехи и разпилени коси. „Уплаших се и се проснах по очи на земята, защото този човек… бях аз.“ На другия ден вече се шегува и осмива случката, като написва под собствената си карикатура: „Пропаднал в гората и в съзнанието на своята любовница“; а под карикатурата на Жорж: „Със сърце, разкъсано като роклята“. Но тя е огорчена от рисунката: не желае да види смешната страна на една криза, която я е разстроила.

Твърдят, че Санд е преувеличила халюцинациите на Мюсе. Но независимо от това, че той сам ги е описал в „Декемврийска нощ“, ние имаме за тях едно безспорно показание: От Луиза Алан-Депрео, хубавата актриса, която шестнадесет години след Жорж Санд е била любовница на Мюсе. Нейното описание съвпада напълно с това на Жорж: очарователно, неземно същество, Шекспиров образ, който се превръща внезапно в умопобъркан.

Госпожа Алан-Депрео до госпожа Самсон-Тусен, 17 юли 1849:

Такъв е двойственият човек, пред когото се е озовала Санд. Към него я привързва чарът, в който така съдбовно се е влюбвала: слабостта. Той знае това и изявява трогателната болезненост на своя гений с неизчерпаеми изблици на искреност и нежност; но щом слабостта му победи, намира сили да измъчва. И да се измъчва, защото този мазохист се нуждае от страдания и за творчеството си, и за наслада. А силната Санд го обгражда с грижи. Нарича го: „Горкото ми дете“; той я нарича: „Моят голям Жорж, моето Жоржище“. И този път тя е мъжът в семейството.

IIВенецианските любовници

И двамата искат да видят Италия. Мюсе я е възпял, без да я познава; Санд се стреми към Венеция, защото се надява, че новата обстановка ще й донесе най-после някакво откровение. При едно малко дръзко посещение у майката на Мюсе тя получава съгласието й за това пътуване, като обещава, че ще има към Алфред майчинска обич и грижи. Що се отнася до Казимир, когато Жорж му съобщава своето намерение, той я увещава да пътува „за образование и удоволствие“. Едно пътуване в Италия безспорно ще допринесе за образованието на любознателната жена; но удоволствието е друг въпрос.

Заминават през декември 1833. В светлосив панталон и каскет с пискюл, Жорж е много весела. Но заминаването се придружава от лоши знамения. В двора на Пощенския хотел дилижансът за Лион е тринадесети поред; на тръгване се блъсва о крайпътния камък и без малко не смазва един водоносач. Но любовниците не искат да знаят нито бога, нито дявола. От Лион до Авиньон пътуват по Рона заедно със Стендал. В Марсилия се качват на парахода за Генуа. Загърнат в палтото си, Мюсе страда от морска болест. С ръце в джебовете и с папироса в уста, Жорж гледа отвисоко спътника си. По този повод той пише четиристишие:

И добавя рисунка, на която е подчертана твърдостта на Жорж и промененото лице на Мюсе, а под нея пише: Homo sum; humani nihil a me alienum puto.66

Homo sum67… Алфред намира любовницата си прекалено мъжествена. Оплаква се от педантизма, от сдържаността, от студенината й. Извънредно романтичното пътешествие не променя ни най-малко ритъма в трудолюбивия живот на Санд. Тя трябва да довърши един роман за Бюло; в Генуа, след това във Флоренция си определя осемчасова работна нощ; докато всекидневното задължение не е изпълнено, вратата й остава заключена. Ако любовникът й роптае, тя го увещава и той да работи и му подсказва сюжета на „Лоренцачо“. „Истинската победа на мъжа, е, жената свободно да го признава за своя съдба.“ Съдбата на Санд остава отделена от любовта. Отегчен и унизен, Мюсе става груб. Той я нарича „олицетворена скука, мечтателка, глупачка, монахиня“. Укорява я, че „не умее никога да даде любовна наслада“. Това е уязвимото място на Лелия. Улучена в сърцето, дълбоко оскърбена, тя отвръща на нападението с контраатака: „Много съм доволна, че тези удоволствия са били по-строги, по-сдържани от ония, които намираш другаде. Така поне няма да си спомняш за мене в обятията на други жени.“ Но тези свади не успокояват нито единия, нито другия.

В Генуа тя се разболява от треска. Любовта и болестта не вървят заедно. За да избегне леглото на болната, Мюсе започва да тича по жени и да пие. Дотегнало му е това, което Жорж нарича „възвишена любов“, и с цялото си същество жадува за „гибелните опиянения от миналото“. Той се връща към своите софизми: „Промяната е обновление. Нима човекът на изкуството е роден, за да робува?“ Една жена с прекалено самообладание дразни и тревожи своите любовници. Тя остава прозорлив и спокоен наблюдател, докато мъжът търси в любовта самозабрава. Той желае не само да победи една свенливост, но и да зароби една свобода, да превърне мислещото същество в обект. Санд дразни мъжете, защото си остава субект.

Пристигането във Венеция, от което тя очаква толкова много, е мрачно. Нощ; черната гондола прилича на ковчег. За момент, когато влизат в града, когато матовочервена луна осветява белите куполи на Сан Марко, когато Дворецът на дожите със своята арабска резба и християнски кампанили, поддържани от хиляди стройни колони, се очертава върху огрения от луната хоризонт, им се струва, че виждат картина от Търнър68. Но ако любовта придава красота на озарените от нея местности и градове, красотата на околния декор не създава любов. Розовите дворци и позлатата на Сан Марко не могат да променят две сърца.

Вечерта, в хотел „Даниели“, гдето са се настанили, Мюсе казва на любовницата си: „Жорж, заблудил съм се; моля те да ми простиш, но аз не те обичам.“ Това я сломява, тя би желала веднага да си замине. Но е болна, освен това съвестта й не й позволява да остави това дете само, без пари в чужда страна. „Заключихме вратата между стаите ни и се опитахме да възстановим живота си като добри приятели… Не беше възможно; ти скучаеше; не знаех какво правиш вечер…“

Лесно можем да си представим какво е правил. След като се отдалечава от нея, отначало от скука, защото тя го смята за „хлапак“ и му държи проповеди, после от погнуса, защото се е разболяла от отвратителна дизентерия, а може би, казва Мора, и от „деликатност да не издаде пред нея тази погнуса“, той се предава на своята слабост към романтичен разврат. Обикаля венецианските вертепи, гдето мирише на застояла вода, и гълта непознати напитки. После „търси целувките на танцувачките от Фениче“. Поради болестта си и от огорчение Жорж го осъжда на целомъдрие. Но той си намира други жени. Тя не ще забрави никога тия дълги самотни очаквания, тайнствения плисък на водата по стъпалата, тежката отмерена стъпка на стражарите по кея, острия, почти детски писък на полските мишки, които се бият по огромните плочи, всички бегли, чудновати звуци, изпълнили тишината на венецианските нощи.

Една сутрин той се завръща окървавен след някакво сбиване. Не след много започва и ужасен припадък. Прилича на полудяване, на мозъчно възпаление, на тифозна треска; каквото и да е, гледката е ужасна. Жорж се изплашва. Той е способен да се убие или да умре във Венеция от тази болест. Каква отговорност за нея! Какъв ужасен край на един роман, който си е представяла така възвишен! Тя повиква младия лекар, който я е лекувал, и за да му помогне в диагнозата, разказва в писмото си за нощта във Франшар:

Тези редове са важни, защото показват, че след толкова разочарования Санд все още нарича Мюсе „човека, когото обича повече от всичко на света“. Разгорещени спорове са се водили за по-нататъшните събития; цели книги се пишат за тях от защитници на Мюсе или на Санд. Томове са писани, за да се докаже, че Санд и Паджело са пили от една и съща чайна чаша, че са се любили край леглото на болния. Търсят да установят кой е виновният. А отговорът е прост: вината и обвиненията са взаимни. „С какво право ме разпитваш за Венеция? Принадлежах ли ти във Венеция?“ — ще пита по-късно Санд. Тя е искрена, защото, според нейния морал (а всеки си създава свой морал), всяка страст е свещена, при условие да не принадлежиш едновременно на няколко мъже. Щом Мюсе я е изоставил като любовница, тя се смята свободна. Сам той признава, че „е заслужил да я загуби“. Но с традиционната снизходителност на мъжете към собствените им грехове Мюсе би желал жената, на която е изневерил, да му бъде вярна. Истина е все пак, че Санд и Паджело се грижат предано за Мюсе в продължение на двадесет дни бълнувания и буйства.

Защо Санд се увлича тогава в Паджело? Сложен въпрос. Преди всичко, като се надява все още да срещне цялостна духовна и физическа любов, всеки млад, силен и хубавичък мъж е за нея възможен отговор за въпросите на Лелия. След това, изоставена във Венеция, в непозната страна, сред чужденци, с един полулуд младеж, тя изпитва нужда от опора, която в минути на отчаяние и тревоги жените вземат понякога за любов. Най-после, съблазнена от желание да напише романи на венецианска тема, тя желае едно по-близко общуване с Италия. А всеки човек на изкуството знае, че само любовта позволява една физическа близост с друга нация, с друга раса.

Паджело и Санд прекарват по цели нощи край леглото на болния, който ту бълнува, ту спи. Споделените грижи и общият труд сближават мъжа и жената. Умората подпомага това сближение. Паджело се възхищава от красивата чужденка; отправя й пламенни погледи, но не смее да я ухажва. Тя е знаменита; той е беден начинаещ лекар. Има си любовница италианка; Санд живее във Венеция със своя любовник. Освен това този любовник е пациент на доктора и професионалният дълг е очевиден. Сложна обстановка за съвестта на един почтен двадесет и шест годишен, пълничък рус младеж, който няма сложни чувства.

Една вечер, когато Мюсе иска да поспи и моли любовницата и лекаря си да се отстранят, те сядат до една масичка при камината и Паджело пита невинно:

— И така, мадам, имате ли намерение да напишете роман за красивата Венеция.

— Може би — отговаря тя.

Взема няколко листа и започва да пише с увлечение, после поставя листовете в плик и ги подава на доктора. Той пита на кого трябва да предаде плика. Тя го взема и надписва: „На глупавия Паджело“. След това като се прибира у дома си, той прочита тези романтични редове, които са много по-хубаво любовно признание от признанията на героите в романите й. То се състои от задъхани въпроси, отлика на нейния стил; защото питането е постоянното отношение на тази незадоволена жена към живота и — странно! — една отлика, на която Мюсе често подражава както в „Нощите“, така и в комедиите си:

Санд до Паджело:

Колко много трябва да се е възхищавал Пруст от този текст, ако го е чел! Защото принудителното мълчание на Паджело е сънят на Албертина. Взискателните любовници желаят кумира им да бъде ням, за да не ги разочарова никога. В това приключение любимият е не само ням, но и уплашен. Признанието пада като мълния в неговия спокоен живот. И Паджело, като толкова други завоеватели, чувствува, че е победен от завоеванието си. Какъв скандал би предизвикала във Венеция една връзка с „ла Санд“, както я нарича той! Младият лекар едва започва да си създава клиентела, заради която трябва да спазва външно приличие. Но как да не се поддаде на изкушението, олицетворявано от очарователната чужденка? Тя става негова любовница.

Какво е видял Мюсе? Какво е узнал? Той има мозъчно възпаление, понякога бълнува, понякога е в съзнание. Вижда някаква жена на коленете на мъж, две долепени уста; струва му се, че на масата, до която седят Санд и Паджело, има само една чаша и двамата са пили чай от нея. По-късно се надсмива на вълнението си: „В коя комедия има толкова глупав ревнивец, който тръгва да разпитва какво е станало с някаква чаша? Пък и защо им е дотрябвало да пият от една чаша? Много благородна мисъл ми бе хрумнала тогава…“ Пол дьо Мюсе разказва, че брат му видял един ден Жорж да пише писмо. Обвинил я, че пише на Паджело; тя отрекла, заплашила, че ще поиска да го затворят в приют за душевноболни, хвърлила през прозореца скъсаното писмо, но призори излязла на улицата по фуста да събере късчетата хартия. Халюцинация или действителност? Кой ще ни каже? Пол дьо Мюсе е пристрастен и съмнителен свидетел.

Едно е положително — появата на Паджело създава един свят, от който Мюсе се чувствува изключен, а Санд тържествува, че го е изключила. Алфред я е унизил в собствените й очи, като я нарича неопитна любовница. Тя си отплаща, пробуждайки у него ревност, каквато се поражда винаги, когато третият усеща между двама души съучастие, от което е изключен. Тази ревност ще се укроти в деня, когато между Санд и Мюсе ще се създаде отново съучастие, от което ще бъде изключен Паджело. Тогава той ще страда. А защо ревнува Мюсе, който бе заявил, че не обича вече своята любовница? Защото ревността събужда любовта и придава нова, по-висока ценност на същество, което сме пренебрегвали, докато сме мислили, че го познаваме.

Дали Алфред наистина е повярвал, че за да се отърве от него, Жорж е намислила да го затвори в приют за душевноболни? Продължителните бълнувания не позволяват да се отговори със сигурност. Неизменната преданост на болногледачката опровергава подобно обвинение. Тя говори може би за умопомрачение, защото се страхува от него и защото пристъпите на болестта оправдават този страх. Защо би желала да го затвори? Тя е свободна; може да го напусне; щом състоянието му се подобрява, настоява да му каже истината. Паджело я моли да мълчи; докторът смята, че Мюсе не е още достатъчно закрепнал и няма да понесе такъв удар. Но Жорж е пряма, Кьонигсмарка по характер, и заявява, че достойнството й налага да бъде искрена. По-късно отбелязва в дневника си: „Господи, върнете ми моята жестока сила от Венеция; върнете ми острата любов към живота, която ме бе обзела с яростен пристъп, след най-страшното отчаяние…“

Жестока сила, остра любов към живота… Странно силни изрази, когато става дума за добрия Паджело, с неговите буйни целувки, простовато изражение, моминска усмивка, дълга жилетка и кротък поглед. Но трябва да помислим какво е очаквала тя от него: съвършенство в любовта. „Уви! Толкова страдах, толкова търсих това съвършенство, без да го срещна! Ти ли, ти ли най-после, мой Пиетро, ще осъществиш мечтата ми?…“

Казала ли е на Мюсе, както е желала, че обича Паджело? Сигурно, защото той говори за една „тъжна вечер във Венеция, когато ми каза, че имаш своя тайна. Мислеше, че говориш на глупав ревнивец. Не, моя Жорж, говореше на приятел…“ В „Изповед на едно дете на века“ четем: „Тайно сладострастие ме приковаваше вечер към мястото ми. Когато наближаваше да дойде Смит (Паджело), не се успокоявах, докато не чуех звънеца. Защо съществува у нас нещо необяснимо, което обича да страда?…“ Защото известното нещастие не е така мъчително, както съмнението. Страданията на ревнивеца се дължат главно на гордост и на любопитство. Любовникът е желал да завладее едно същество. Не е успял. Партньорът му, станал вече противник, си остава свободен човек с неизвестни постъпки, мисли и чувства. Единственото средство да му се отнеме тази свобода е да узнаеш. Ревността отслабва, а понякога и изчезва, когато знаем.

Мюсе е узнал, че Санд обича Паджело, но не знае дали е принадлежала на Пиетро, докато сам той е още във Венеция; и този трън остава в кожата му. Жорж отказва да му отговори на този въпрос. Това е нейна тайна, заявява тя, и щом не принадлежи вече на него, не му дължи никакви обяснения. В края на март Жорж и Алфред не живеят вече заедно. Изпращат си писъмца по гондолиерите.

На 29 март Мюсе заминава за Париж, придружен от прислужник италианец. Отнася със себе си „двама странни спътника — безкрайна скръб и безкрайна радост“: скръб, защото загубва една любовница, в която се е влюбил отново, щом тя му се изплъзва; радост, защото се е държал добре, защото е направил голяма жертва, завършена с красива постъпка. Жорж го придружава до Местра, целува го с майчинска нежност и както всякога в моменти на Душевно сътресение, се прибира пеш, за да изразходва излишъка от сили, който я измъчва. Връща се във Венеция със седем сантима в джеба и се настанява с Паджело в едно малко жилище. Санд до Букоаран: „Изпращайте писмата до господин Паджело, аптека Анчилио, до Сан Лука, за мадам Санд… Ако Планш се занимава с моите коректури, поръчайте му да оправи стила и да поправи правописните грешки…“

Тя прекарва пет месеца в своето венецианско усамотение; довършва романа „Жак“ и го изпраща на Мюсе със сухо посвещение, написано с молив: „Жорж на Алфред“; пише първите „Писма на един пътешественик“; взема бележки за италиански повести. „Жак“ не се харесва на Балзак, който намира, че книгата, е „празна и невярна“.

Балзак до Ева Ханска, 19 октомври 1834:

Вярно е, че много романи на Санд стоят по-долу от писмата и таланта й.

В свободното си време и с обичайното си усърдие трудолюбивата романистка шие или плете. За своя хубав италианец тя украсява собственоръчно цяла стая: завеси, кресла, диван. Тази прелюбодейка е преди всичко домакиня. Пиетро Паджело е много влюбен и малко смутен. Любовниците му венецианки се стараят да си го възвърнат. Една от тях скъсва в пристъп на ревност неговия bel vestito69. Брат му Роберто го подиграва за мургавата и мършава чужденка: „Quella sardella… тази сардела“, казва Роберто. Но Пиетро обича своята французойка и тъй като по цял ден е по посещения на болни, оставя на Санд необходимите й осем часа за покой и работа, които осигуряват трайност на тази любов. Пиетро е беден и не може да й купува цветя, но става призори и отива в предградията да бере букети за Жорж.

Щастие ли е това? Да, но блудкаво щастие. Санд и Мюсе започват веднага да съжаляват за нещастните дни. След като се разделя с Алфред в Местра, тя му пише: „Кой ще се грижи за тебе и за кого ще се грижа аз? Кой ще има нужда от мене и за кого ще поискам да се грижа отсега нататък?… Сбогом, птичето ми! Обичай всякога твоя нещастен стар Жорж. От страна на Паджело ще ти кажа само това, че той плаче за тебе почти толкова, колкото и аз.“ Ах! Колко е трудно да се откаже от своя идеал за трио! Що се отнася до Мюсе, щом се разделя със своята мърморка, започва да съжалява за приятелката: „Още съм влюбен в тебе“, пише той. Мисълта му е усредена в отсъствуващата и той се представя искрено за великодушен. Дано да е щастлива с Пиетро: „Добрият младеж! Кажи му, че много го обичам, не мога да не се просълзя, като мисля за него…“ Добрата болногледачка също плаче: „О, на колене те моля, не си позволявай още нито вино, нито жени! Много е скоро… Отдавай се на удоволствия само когато тялото повелително ги поиска, но не ги търси като цяр срещу скуката и скръбта…“ Те са съгласни, че и двамата не са виновни; буйните характери, задълженията към изкуството не им позволяват живот на обикновени любовници.

Но остават предани един към друг. „На милия Мюсайон“ Санд прави безброй поръчки в Париж; да й купи дванадесет чифта кожени ръкавици, четири чифта обуща, парфюм пачули; да вземе за тази цел пари от Бюло; да посети Морис в лицея „Хенрих IV“. Алфред от своя страна продължава да се оплаква и разврежда грижливо раната си. Отива в жилището на кея Малаке и ридае, като гледа в една чинийка угарка от папироса, захвърлена от Жорж. Приятни сълзи: „Не бива да ми се сърдиш; постъпвам както мога… Припомни си, че у мене няма вече нито ярост, нито гняв; липсва ми не любовницата, а приятелят ми Жорж…“ Когато се прибира в Париж, той намира малкото им общество много възмутено от Санд. Планш и Сандо я ругаят. Опиянен от жажда за прощение, Мюсе възнамерява да я защити: „Ще напиша роман. Имам желание да опиша нашата история; струва ми се, че така ще излекувам и възвися сърцето си. Бих желал да ти съградя олтар, дори със собствените си кости… Гордей се, велики добър Жорж, ти създаде мъж от едно дете…“ Което е вярно. А малко по-късно: „Започнах романа, за който ти бях споменал. По този повод, ако си запазила случайно писмата, които ти писах след заминаването си, направи ми удоволствието да ги донесеш…“

О, нещастно племе на поетите, които творят само със страданията си! Тези писма са необходими на Мюсе, както на Росети е необходимо да откопае поемите си. Трябват му писмата на Санд. От тях отделя грижливо куплети, които ще използува в пиесата „С любов шега не бива“: „Твоята последна любов ще бъде може би най-романтична и най-млада. Но сърцето, доброто си сърце, не го убивай, моля ти се! Нека се отдава изцяло или на части във всяко твое влюбване, стига да играе всякога своята благородна роля, за да можеш един ден да погледнеш назад и да кажеш като мене: «Често страдах, понякога се заблуждавах, но любих…»“ Само че в пиесата тази реплика се казва от Камила на Пердикан.

Но тъй като мъжете са сложни същества и умеят да излъчват колкото си искат мъка, Мюсе все повече и повече страда: „Докъде мислиш, че съм стигнал? Казват наистина, че времето лекува всичко. Но аз бях сто пъти по-силен, когато пристигнах, отколкото сега… Чета Вертер и «Новата Елоиза». Поглъщам тия възвишени безумства, на които толкова много се подигравах. Ще отида може би много далеко и в тази посока, както бях отишъл в другата. Но какво от това? Ще вървя въпреки всичко…“ Сърцето на Жорж се отзовава, разбира се, на тази страстна романтика. Пиетро е добър момък, но не умее да страда; всичко му се струва съвсем просто; не е потребно да се грижи за щастието му. „А пък аз имам нужда да страдам за някого. Имам нужда да изразходвам излишъка от сила и чувствителност, които притежавам. Имам нужда да подхранвам майчинската грижливост, свикнала да бди над страдащо и уморено същество. Ах, защо не мога да живея с двамата, да ви дарявам щастие, без да принадлежа нито на единия, нито на другия! Бих могла да живея десет години така…“ Без да принадлежа нито на единия, нито на другия… Това е истински вик на Лелия.

Докато е във Венеция, тя научава за женитбата на Орелиен дьо Сез с госпожица дьо Вилмино и му пише, за да изкаже благопожелания и да поиска писмата си. Той отговаря:

Гробове в градината на любовта.

Най-после, през юли 1834 година, тя намисля да се върне във Франция. Довършила е романа си, извлякла е от Венеция всичко, което е могла да извлече за своето творчество. И парите й са малко: Бюло, Букоаран, Казимир не бързат да й пращат. От осем месеца не е виждала децата си. Иска да присъствува в Париж при раздаване наградите в лицея на Морис. Желае да прекара есента в Ноан, за чиито брястове, акации и сенчести пътеки си спомня с тъга. Въпросът е: ще заведе ли във Франция Паджело? Тя му предлага: „Бях смутен — четем в дневника на доктора — и й казах, че ще си помисля до следния ден. Веднага разбрах, че ще отида във Франция и ще се завърна оттам без нея. Но я обичах безгранично и бих предпочел да се изложа на хиляди неприятности, отколкото да я оставя сама при едно толкова продължително пътуване…“ Той приема, като чувствува, че развръзката наближава. На баща си, когото дълбоко уважава, докторът пише: „Стигнах до последния стадий на моето безумие… Утре заминавам за Париж, гдето ще оставя Санд…“ Добрият Паджело е прозорлив и разумен; скърби, загдето се разделя със своята любовница, но е щастлив, че като я напуска, доставя удоволствие на семейството си и се освобождава от голям грях.

IIIИзлиза Паджело

Завръщането в Париж поставя трудни въпроси, и то на три плоскости.

Плоскостта на общественото мнение; Санд не бе обръщала никакво внимание на преценките в Ла Шатр, но отдава голямо значение на това какво ще мислят за нея в литературните среди, в света на Бюло и Сент Бьов. На най-добрия приятел на Мюсе, Алфред Тате, който я е посетил във Венеция, тя казва: „Ако някой; ви запита какво мислите за свирепата Лелия, отговорете му само, че тя не се храни с морска вода и с кръвта на мъжете…“ Когато се завръща, намира, че всички осъждат свирепата Лелия. Много погледи се отвръщат от нея. Паджело изненадва и разочарова Париж. Очаквали са някой неотразимо красив италиански граф. А виждат едно приятно момче; но да бъде предпочетено пред Мюсе!… Жорж чувствува това неодобрение.

Плоскостта Паджело: Тя желае да се отнася към него нежно и великодушно. Препоръчва го на лекари, които го развеждат из парижките болници; дори на Бюло, с надежда че той ще поиска от Пиетро статии за Италия. А тъй като Паджело няма пари, тя се опитва да му даде, без да го засегне. Затова му е внушила да донесе в Париж четири не особено ценни картини и заявява, че ги е продала от негово име и му предава стойността им. Под този предлог успява да му даде хиляда и петстотин франка. Така се задоволява великодушието на единия и самолюбието на другия; но на Пиетро, когото е смятала така доверчив, му хрумва изведнъж да ревнува: „Щом стъпи във Франция, престана вече да разбира“ — казва тя. — Престана да разбира на езика от любовните комедии значи: „всичко разбра“.

А има много нещо за разбиране, защото на плоскостта Мюсе е настъпила отново драма. Мюсе не иска да признае, че за някои неподходящи любовни връзки откровеното скъсване е единствен цяр. Той иска да види отново Жорж и не може да понесе удара. Тя му казва, че е щастлива с Пиетро. Това вече не е вярно, но тя не признава от гордост. Мюсе решава да се отстрани; иска й само един час и една последна целувка: „Изпращам ти последно сбогом, многообична ми… Няма да умра, докато не напиша книга за себе си и за тебе (главно за тебе)… Кълна се в младостта и в гения си, на гроба ти ще поникнат неопетнени лилии. Ще поставя там със собствените си ръце мраморен епитаф за тебе, по-чист от статуите на еднодневната ни слава. Потомството ще повтаря имената ни като имената на безсмъртните любовници, познати с общо име — Ромео и Жулиета, Елоиза и Абелар. Никога не ще споменат единия, без да споменат и другия…“

След това, на 25 август, той заминава за Баден, а на 29 тя тръгва за Ноан. По искане на жена си, Казимир кани Паджело да им гостува. Но докторът се отнася с почит към брака; той отказва да замине и се задоволява да остане в „голямата столица, за да посещава болниците“. В Ноан Жорж намира отново стария си дом, хубавия селски площад, своите дървета, приятелите, децата, съпруга и дори майка си, пристигнала от Париж. Веднага я наобикалят нейните берийци: малгаша Неро, Дютей, Ролина. Те поне не я укоряват. „Упреците само ожесточават сърцето на страдащия, а едно сърдечно ръкостискане е най-красноречива утеха.“ Тя се чувствува сломена, разкъсвана между двамата и мисли за самоубийство. Само любовта към децата й, според нея, я свързва с живота.

Малгаша е отрупван със задъхани въпроси: „Спокоен ли си? Понасяш ли без горчивина и отчаяние домашните неприятности? Заспиваш ли, щом си легнеш? Не витае ли около възглавието ти демон в ангелски образ, който вика: «Любов! Любов! Щастие! Живот! Младост!» А тъжното ти сърце отговаря: «Много късно! Можеше да бъде, но не бе!» О приятелю, прекарваш ли по цели нощи да оплакваш мечтите си и да си казваш: «Не бях щастлив!…» Защото Санд мисли, че не е била щастлива, смята се осъждана, оклеветена, а се чувствува невинна. Нима не е била откровена, безкористна, всякога готова да помага? На Франсоа Ролина, който й е най-близък по разбирания, изпраща прекрасно оправдание: «Ти поне ме познаваш. Знаеш дали в това разбито сърце има низки страсти, подлост, вероломство, склонност към някакъв порок… Знаеш, че ме разкъсва огромна гордост, но в нея няма нищо дребнаво, нито греховно, тя не ме е тласнала никога към позорно провинение и би ме издигнала до героична участ, ако не бях родена с окови…» С него тя се разхожда посред нощ в ноанския парк, където си разменят тъжни изповеди, когато звездите са бледи, въздухът пропит със сладостна влага и пътечките толкова тъмни: «Исках да бъда силна като мъж — казва тя, — а бях сломена като дете…»

През този септември — 1834 — тя чете «невероятно» много: «Евхаристия», от абат Жербо, «Размисли за самоубийството» от мадам дьо Стал; «Животът на Виторио Алфиери» от Алфиери. Проповед, дисертация, изповед. Но най-много чете и препрочита писмата, които получава по това време от Мюсе, пламенни, безумни писма, първообраз на «Нощите»: «Кажи, че ми отдаваш устните, зъбите, косите си, главата, която беше моя, че ме прегръщаш пак! О, боже, боже! Помисля ли за това, гърлото ми се свива, погледът помътнява, коленете ми се подкосяват. Ах, страшно е да умреш, страшно е и да любиш така. Как жадувам, моя Жорж, как жадувам за тебе! Моля ти се, изпрати ми такова писмо! Загивам, сбогом…» Поетично преувеличение ли? Разбира се. Каквото и да се говори, никой не умира от любов. В Баден Мюсе намира успокоение и дори една любовна сполука, която го вдъхновява да напише поема. Но ревността и любовта към тази, която той смята, че му се е изплъзнала, са искрени.

В Ноан Санд се усамотява в горичката, за да му отговори с молив, като се старае да го успокои: «Ах, ти все още премного ме обичаш. Не бива вече да се виждаме.» Говори му за горкия Пиетро, «доброто невинно момче», което е казвало толкова пъти «Il nostro amore per Alfredo»70, а сега също се е сетило да ревнува и обсипва Жорж с упреци в писмата си. Но тя не се колебае вече в душата си между поета, който пише от Баден пламенни, великолепни писма «а ла Русо», и слабия, мнителен Паджело, който «й стоварва на главата» оскърбителни и неумели обвинения.

Санд до Мюсе:

Оттук изхожда възхитителната реплика на Жаклин към Андре, в първото действие на «Светилника»: «Вие не ме обичате вече… Самата невинност дори би ви се сторила виновна… Не ме обичате вече, щом ме обвинявате…»

Трябва да признаем, че в този случай драмата се превръща наистина в комедия. Жорж е искрена, когато пита патетично Мюсе: «Възможна ли е възвишена, вярваща любов? Или ще трябва да умра, без да я срещна? Да улавям само призраци, да гоня само сенки! Дотегна ми. А при това обичах искрено и сериозно този великодушен човек, романтичен като мене, когото смятах по-силен от мене.» Но музата на комедията се усмихва, когато Санд добавя: Обичах го като баща, а ти беше нашето дете…“ Тя би желала всички да са щастливи, всеки да вярва на думите й, всеки любовник да я обича и да се съгласява великодушно с желанието й да ощастливява и съперника му. Но хората не са създадени по такъв образец. Любовта не е приветлива и открита; любовта е недоверчива, изключваща, неспокойна и ревнива. Какво разочарование!

На 15 септември Мюсе пише от Баден: „Ако се върна в Париж, ще ти бъде може би неприятно, както и на него. Признавам, че стигнах дотам да не щадя никого. Ако този венецианец страда, нека си страда: тъкмо той ме научи да страдам. Връщам му урока, предаден ми магистрално от него…“ Жорж се връща набързо от Ноан, за да утеши Паджело, преди да го пожертвува. Най-хубавото в случая е това, че Паджело не се нуждае от никаква утеха. Той е предвидил тази развръзка още при завръщането от Венеция в Париж. Престоят във Франция е бил интересен за него; именити лекари го отрупват с любезности; животът без любовницата му се струва прекрасен и спокоен. Ето как разказва той скъсването:

Дневник на Паджело: „Жорж Санд ми съобщи с писмо, че е продала картините ми за хиляда и петстотин франка… Невероятно зарадван, побързах да си купя кутия с хирургически инструменти и някои нови книги от моята професия… Сбогувахме се безмълвно; стиснах й ръка, без да мога да я погледна. Тя изглеждаше смутена; не зная дали страдаше; моето присъствие й пречеше…“

Излиза Паджело. Добрият доктор се връща във Венеция, оженва се. Има много деца и доживява до деветдесет и една година (1807–1898), след като е получил от това младежко приключение обаянието на Гуичиоли. Щастливи са тези, които са свързани за миг с някоя блестяща съдба, но се измъкват бързо от опасните лъчи на прожекторите.

IVТърсене на абсолютното

Кой ще се занимава отсега нататък с Паджело? Още при първата си среща Санд и Мюсе стават отново любовници; той е опиянен от страст, тя е трогната и изпълнена с умиление. Но това не е „цялостно и нежно примирение“, за каквото говори Паскал. Мюсе обещава да забрави миналото. Клетва на пияница ли? Нима душа, която се наслаждава от страданието, ще се откаже някога да го предизвиква? Той преследва Жорж с подробни, непрекъснати разпити. Кога е станала любовница на доктора? Как? Тя отказва да отговаря, призовава на помощ свенливостта. „Мислиш ли, че ако Пиетро ме бе разпитвал за тайните на нашата любов, щях да му отговоря?“ Мюсе навлиза в своята демонична фаза: в потребността на мазохиста да узнае най-лошото; ревност, обиди, ужасни свади; после разкаяние, искане прошка, очарователна нежност и ако всичко това не стига — разболяване. Тя отива отново да се грижи за него в дома на майка му; взела е от прислужницата шапчица и престилка, а госпожа Мюсе се преструва съучастнически, че не я е познала.

Щом започва да се чувствува по-добре, Мюсе се настанява отново у Жорж на кея Малаке; но щастието е вече отлетяло. Оскърбителните свади се редуват отново със страстни писма. Тя разбира, че положението е отчайващо:

„Виждаш ли, ние играем една игра, в която залагаме сърцата си, а това не е толкова забавно, колкото изглежда. Искаш ли да отидем да се застреляме заедно във Франшар? Би било по-просто…“ После, тъй като и двамата нямат желание да се убиват, тя намира за по-разумно да скъса и заминава за Ноан.

Но тогава настъпва едно „премятане“, което е пружина на страстите в класическия театър. Човек е устроен така, че презира това, което се предлага, и тича подир това, което му убягва. Този път Жорж Санд трябва с изненада да признае, че Мюсе приема раздялата. И тя престава веднага да я желае. Самолюбието й е наранено, тя се връща незабавно в Париж и иска да го види. Подтикван от приятелите си, особено от Алфред Тате, Мюсе не отговаря. Жорж научава, че говори за нея със студенина и раздразнение. Казват й, че не желае вече да я види. През тоя ужасен ноември 1834 година Жорж Санд води подробен „Дневник“ — едно от най-прекрасните неща, които е писала.

„Ами ако изтичам, когато ме обземе неудържима любов? Ако отида да звъня, докато ми отвори? Ако легна пред прага, докато мине през мене?… Ако му кажа: Ти още ме обичаш, страдаш от това, срамуваш се, но ме съжаляваш толкова много, та не можеш да не ме обичаш. Много добре виждаш, че те обичам, че мога да обичам само тебе. Целуни ме, не ми казвай нищо, нека не спорим; кажи ми няколко сладки думи; пожали ме, щом намираш, че съм още хубава… Когато усетиш, че чувствата ти линеят и раздразнението се връща, прогони ме, бъди груб, но не изричай никога ужасната дума: за последен път! Ще страдам колкото желаеш, стига от време на време, поне веднъж в седмицата, да потърся при тебе една сълза, една целувка, която ще ми даде сили и смелост за живот. Но ти не можеш да го сториш. Ах! Колко скоро ти дотегнах и колко бързо успя да се излекуваш и ти!“

Тя се опитва да се среща с приятели. По искане на Бюло позира на Делакроа, който събужда мъката й, като говори за дарбата, изразена в скиците на Мюсе. Мечтае да напомня в този портрет женските глави от Гойя, от които се възхищава Алфред.

Вижда често любезната, но прекалено благоразумна Ортанс Алар, която я учи да се преструва пред мъжете и да се представя сърдита, за да ги връща към себе си. Глупост! Можеш да хитруваш само когато не обичаш. Само Сент Бьов не й говори глупости. Когато го пита: „Какво е любовта?“, той отговаря: „Сълзи. Плачете ли, значи обичате.“ После търси усамотение: „Не мога вече да работя“ — пише тя. А това не й се е случвало досега!

Тя знае, че ако бъде оставен на себе си, Мюсе ще се върне при нея. Но съществува гордост — ужасната мъжка гордост. Съществува и Алфред Тате, който казва глупаво: „Каква слабост!“ Да може да си възвърне поне приятелството на Мюсе!

„Ако имах по някой ред от тебе от време на време, една дума, позволение да ти изпратя картинка за четири петачета, купена на кея, папироси, приготвени от мене, птиче, играчка, нещо, с което да залъжа болката и скуката си, да си въобразя, че ти мислиш малко за мене, като получиш тези дреболии…“

И още нещо, трогателно и възвишено:

„О, мои сини очи, няма да ме поглеждате вече! Не ще видя да се навежда към мене прекрасната глава, забулена в сладостна нега! Мое гъвкаво топло тяло, няма да ме притиснеш, както Елисей притиска мъртвото дете, за да го съживи. Няма да докоснете вече ръката ми, както Исус докосва ръката на Иаировата дъщеря, с думите: «Стани, девойче!» Сбогом, мои руси коси; сбогом, мои бели рамене; сбогом на всичко, което е било мое! Сега през моите мъчителни нощи ще прегръщам борове и скали в горите, като крещя името ви и след като изживея мислено наслаждението, ще падна без свяст върху влажната земя…“

Изнурена от страдания, през декември тя заминава за Ноан. Мисли, че почти се е примирила. Алфред й пише едно доста мило писмо, в което казва, че се разкайва за грубостите си. „И така, всичко свърши. Не искам вече да го видя, прекалено страдам…“ В същото време узнава изказването му пред Тате, че раздялата е окончателна. И не може да понесе този удар. Като Матилда дьо ла Мол отрязва прекрасната си коса и му я изпраща. На портрета в музея „Карнавале“ Делакроа я е нарисувал с къса коса, „загрижено лице, зареян поглед, изтънял нос, трепнала уста, побледняла и отслабнала от безсънни нощи“. Когато получава тежките черни къдри, Мюсе се разплаква. Връща се отново към нея и тържествуваща, Жорж може да пише на Тате: „Господине, има много добре извършени хирургически операции, които са чест за умението на хирурга, но не пречат на болестта да се върне. По силата на тази възможност и Алфред стана отново мой любовник…“

Но и двамата са обзети от най-опасната лудост: търсене на абсолютното. От раздяла към раздяла, от помирение към помирение, умиращата им любов преживява резки кризи, които са чисто и просто предсмъртни конвулсии. Санд и Мюсе приличат по това време на борци, облени в пот и кръв, които са се вкопчили един в друг и се бият, а зрителите не могат да ги разделят. Един ден той заплашва, че ще я убие, после, с кратко писъмце на италиански, моли за последна среща: senza veder, e senza parlar, toccar la mano d’un pazzo che parte domani — „без да погледне и без да продума, да докосне ръката на един безумец, който заминава утре…“

Арбитър в тази последна битка, Сент Бьов се намесва, за да я прекрати. Жорж е съгласна.

Санд до Мюсе:

А тъй като Алфред упорствува да ходи у нея, тя избягва в Ноан. Последните сцени напомнят отново музата на комедията, защото Жорж доказва, че и сред безумието на страстта запазва самообладание и организаторски способности. Буржоазката от Ла Шатр и владетелката на Ноан се заема, да помогне на романтичната героиня.

Жорж Санд до Букоаран, 6 март 1835:

Алфред дьо Мюсе до Букоаран, 9 март 1835:

Жорж Санд до Букоаран, Ноан, 9 март 1835:

Още първата нощ тя започва да пише роман за Бюло и запълва обичайните двадесет страници със своя едър, спокоен почерк.

VСелски песни след буря

Трясъкът е стихнал; бурята отминава; последният й тътен се превръща в селска песен. Но мечтаното приключение привършва с провал. Лелия е помислила още веднъж, че може да не зачита света, да наложи своята независимост, да живее в откровена любов. Но ето че любовта и откровеността се оказват несъвместими. Нейните най-верни приятели, наставникът й Сент Бьов я осъждат мълком и я съветват да се държи по-благоразумно. Лекарството на Сент Бьов се е оказало, както сам признава, „жалко и слабо“. Това означава примиряване с несъвършена любов.

Но тя не се надява вече нито на нежна, трайна любов, нито на сляпо, бурно увлечение. Разбира, че чувството е нещо прекрасно и свещено, с което е злоупотребила, както и другите са злоупотребили по отношение на нея. Тя смята, че е остаряла и не може да вдъхва любов. Няма вече нито вяра, нито надежда, нито желание. Не отрича своя бог от младини, но не му е служила, както подобава, и той я е сразил. „Препусканията“ са свършени, тя не ще стъпи вече в стремето.

Жорж Санд до Сент Бьов, края на март 1835 година:

Всички хора вършат грешката да забравят, когато ги е заляла вълна, че ако останат живи и продължат да действуват, вечното движение ще ги изведе отново на върха й.

Това, което е било, естествено, няма да се повтори. Но безброй възможности остават. Вярвала ли е тя, когато се разкайва за злото, което е причинила на Мюсе, че той ще се съвземе толкова бързо? След осем-девет месеца Алфред утешава на свой ред приятеля си Тате, жертва на измяна: „Уви! Уви! Ето че оздравях! Поникна ми нова коса, смелостта ми се върна, а на всичко отгоре станах дори равнодушен!…“

Поезията е вълнение, което си припомняме на спокойствие. Тъй като не страда вече, Мюсе може да разврежда колкото желае раната си, ако изкуството изисква това. Споменът, запазен от този престой в ада, картините от тия дни, изпълнени със страст, наслада и гняв, ще подхранват цялото му творчество. Те прозвучават понякога като вик на омраза, но по-често са съжаление за гордата безумка, за черните къдри и прекрасни очи.

Книгата за нея, която е обещал някога на Жорж, излиза през 1836 година под заглавие „Изповед на едно дете на века“. Той описва Санд под името Бригита Пийрсън, без горчивина, дори с уважение. Героят Октав, водил безпътен живот, е свикнал да осмива най-съкровените и свещени тайни на щастливите нощи. Той се държи с Бригита ту като с невярна любовница, ту като със заплащана уличница. Тя се отнася всякога майчински към него: „Да, когато ми причинявате страдание, не виждам вече във ваше лице любовник; вие ставате за мене само едно болно дете, за което желая да се грижа, за да го излекувам и да си възвърна своя любим… Дано богът на майките и любовниците ми позволи да изпълня тази задача…“ Такава, каквато я познаваме, Жорж сигурно му е говорила така. Романът завършва с намек за опрощение: „Не мисля, скъпа Бригита, че ще можем да се забравим; но мисля, че сега не можем още да си простим, а трябва на всяка цена да го сторим, дори ако не се видим никога вече…“ Санд плаче горчиво, когато прочита тия редове. „После написах няколко думи на автора, за да му кажа, не помня какво: навярно, че много съм го обичала, всичко съм простила и не искам вече да го видя…“ По този пункт и двамата са съгласни.

Един ден, към края на 1840 година, когато минава през гората във Фонтенбло, Мюсе си припомня „жената от Франшар“, въодушевявала младостта му. Малко по-късно среща Жорж в театър; тя е все още млада и красива; смее се, поглежда го като непознат. Когато се прибира у дома си, той написва „Споменът“, който има за тема: „Да, и любовта минава като всички човешки страсти и като самите хора“.

Но какво от това? Нима сме обичали по-малко, затова че любовта е отлетяла?

Можем да си представим по-съвършена любов от романтичната; можем да желаем една страст, която с време и воля се превръща в чувство. Една възвишена душа може да се закълне искрено във вярност и да удържи клетвата си. Но не бива да мерим на едни везни постъпките на човек на изкуството и на другите хора. Всеки човек на изкуството е велик артист, който съзнателно се нуждае да надхвърли обикновените вълнения, за да може мисълта му да се превърне в нещо необикновено и блестящо. Моралистът има право да смята, че Санд и Мюсе биха могли да живеят по-разумно. Но особените творби, създадени от техните грешки и страдания, биха били невъзможни в такъв случай. Преди да се срещне с Жорж Санд, Мюсе познава желанието, но не и страстта; може да пише „Балада към луната“, не и диалога между Камила и Пердикан. Затова не можем да съжаляваме, че в един ден от 1834 година, в стая, населена с призраци, над пламтящата Венеция, чиято врява и тежък мирис на застояла вода нахлува до тях, двама гениални любовници страдат и се измъчват взаимно. Стоновете им са несъмнено малко преувеличени, а безумствата донякъде престорени.