Жорж Санд

IОпасна възраст

„Опасна възраст“ съществува само за жените, които не са живели като жени. Тъкмо те се отдават при остаряването на тялото на съжаления, които ги отвеждат към безразсъдства. Жорж Санд, познала любовта и славата, няма защо да се пита тъжно, като много други жени, какво би могла да изживее: тя пази спомена за това, което е било. И тя прекарва, разбира се, към 1852 година „неизбежната слабост, предизвикана от промените, свързани с възрастта“, но какво значение има за нея това, че хубостта й повяхва? Престижът й я спасява от изоставяне. За тази, която винаги е отказвала да бъде само една разкошна вещ, ще бъде не безразлично (всяка жена се допитва до огледалото си), но поносимо да признае, когато се наложи, че е изиграла вече своята роля. Въпреки възрастта Санд се чувствува повече от всякога притегателен център. Тя властвува в Ноан като всемогъщ матриарх. Приятелите на Морис — Бори, Мансо, Ламбер, Окант — я ухажват благоговейно. Южен Делакроа се изненадва, като вижда настанени у нея толкова много млади хора. Дневник на Делакроа, 21 февруари 1851: „Странно впечатление от положението на тия млади хора около нещастната жена…“ Защото Делакроа, привърженик на традициите, любимец на режима, се отнася към Санд с известно състрадание и дори малко строго. Но за да останеш млада — според нея, — трябва да живееш с младежта: „В моя дом се забавляват и аз съм всякога весела…“

В своите четири албума с карикатури Морис Санд ни е оставил картини от това малко грубо веселие. Там виждаме смешния Ламбер с вирнатия нос, дебеличкия Бори. Мансо е представен по-изискан, с грижливо подрязани мустачки, слаб, зъзнещ на брега на Ендр след ледена баня. Той си остава любимец на мадам Санд. Почтителен, услужлив, принц-съпруг със златно сърце. „Ако го познавахте, щяхте да разберете, че такива хора трябва особено много да се ценят и обичат.“ Морис и Ламбер работят през зимата в Париж; Бори, който се е върнал от Белгия, търси щастието си в банкова служба; Мансо и „мадам“ (той я нарича всякога така) остават сами. Със своя силен и почтен характер Мансо има върху Санд влияние, каквото не е успял да спечели нито един мъж. Тя не може без него, взема го при пътуванията си и в Париж. Посвещава му пет свои творби. Той я освобождава от материалните грижи. Всяка вечер проверява дали на бюрото й е поставена хартия за писане и чаша подсладена вода. „Все пак — казва Теофил Готие — Мансо чудесно й подреди Ноан за писане! Тя не може да отиде в някоя стая и да не намери там пера, синьо мастило, цигарена хартия, турски тютюн и линирана хартия за писма!…“

Бележник на Мансо, 23 юни 1852: „Ламбер пристигна тази сутрин. Затлъстял е. Има поръчки за картини и къдри мустаците си с тирбушона… Вали; не може да се излиза. Разговори. Работа. Вечеря. Музика. Бродиране. Морис подготвя пиеса. Ламбер отива да спи. Мадам Соланж също. Качваме се в полунощ. Мадам остава да пише писма.“

Бележник на Жорж Санд, 13 януари 1853: „Зеленика, кичеста калина, мъхове, игличини, виолетов и бял шибой. Японската дюля е цъфнала отпреди петнадесет дни. Навсякъде е пълно с виолетки — и в гората, и в градината. Розовият божур е обсипан с едри пъпки. Няма още силен мраз… Продължаваме да четем Балзак. Написах и изпратих много добродетелна бележка за Леон Леони. Прочетох отново «Лукреция», за да напиша утре отзив… 14 януари 1853: Доста студено време. Морис заминава утре. Четохме Балзак и много се смяхме през цялата вечер, за да позабравим неприятната раздяла… 28 януари 1853: Получих най-после писмо от Морис. Времето е прекрасно: рози, зеленики, три вида шибой; двойни, обикновени, многолистни ружи; зюмбюлите скоро ще цъфнат; бадемовите дървета се разлистват. Снощи написах петнадесет страници от моя роман. Тази вечер шиене с вълна. Четем «Айвенхо». Бори спи и хърка; Соланж му връзва хвърчило за косата…

Той се вбесява, ругае и измъква кичура коса заедно с панделката. Крещи и беснее, гони Соланж, говори й глупости, които развеселяват Мансо.“

Бележник на Мансо, 1 февруари 1853: „Мадам Соланж става още в девет часа; вдига на крак цялата прислуга, събужда тези, които още спят, в това число и Мадам! Другите намират, че е много забавно. Но аз не… Мадам бродира по цял ден, за да довърши стола с перуниката. Тя е много съсредоточена и хубава, когато бродира перуники. Вечер Мансо чете «Пертската красавица». Бори и Емил отиват да спят, другите се прибират в полунощ… 14 февруари 1853: Времето е хубаво. Мадам стана със силна мигрена, която се усилва през целия ден, до осем часа вечерта… Мадам вечеря чай, хляб и масло. Направих всичко възможно да я развличам: заведох я в градината, да сади цветя на острова; постарах се да бъда духовит, глупав, весел — нищо не помогна!…“

Бележник на Жорж Санд, 18 февруари 1853: „Ново писмо от Наполеон, с открит лист от господин дьо Мопа за Патюро…“

Бележник на Мансо, 27 февруари 1853: „Студено, сиво, глупаво време. Мадам е добре. Предговор на «Звънарите» и поправяне на романа. Мадам го посвещава на Ламбер. Пита се, дали този суров негодник заслужава такова щастие?…“

Когато къщата в Ноан е пълна с хора или когато идват гости от Ла Шатр, животът запазва въпреки всичко монастирски ред: обяд, разходка, работа, вечеря, домино, най-после четене „около масата“. Голямата овална маса е изработена от селския дърводелец Пиер Бонен, който познавал Аврора Дюпен, когато е била на четири години, и досега казва на Жорж Санд, която отива да го посети в работилницата му: „Махнете се, пречите ми да работя!“ Вечерната маса има много важна роля в Ноан. Подлагала е търпеливия си гръб на толкова неща:

Безразсъдни или остроумни писания, прекрасни рисунки или разчорлени карикатури, картини с акварел или лепенки, всякакви макети, рисуване естествени цветя на лампено осветление, скици по спомени от утринната разходка, препариране насекоми, подвързване, правене кутии, преписване ноти, писма или шеговити стихове, разноцветни купчини вълна и коприна за бродерия, декори за марионетния театър, костюми за него, игра на шахмат или на пикет, и какво ли не! Всичко, което човек прави на село, у дома си, сред разговори в дългите есенни и зимни вечери…

„Когато приберат масата на тавана, а мене в гробницата — казва Жорж Санд, — тук всичко ще се промени.“ Около масата се чете на глас. Изпратил ли е Юго своите „Съзерцания“? Дюверне ги чете на глас; разискват за римите; възхищават се от лиризма на поета. Най-често мадам Санд реди мълчаливо пасианс, бродира до полунощ, без да продума, или шие и бродира костюми за марионетките. В полунощ закрива събранието. Мансо й приготвя лампата и я придружава до кабинета, където тя пише до шест часа сутринта, като хвърля угарките от папиросите в чаша с вода.

Следобед се занимава с къщата и градината си. Това не е малък труд. Прислугата е многобройна: осем-девет души постоянна прислуга освен надничарите, които се наемат, когато замъкът е пълен с гости или когато Мадам приготвя конфитюр от френско грозде, който вари сама и се гордее много с рецептата си. Дърводелецът Бонен и един бояджия са на постоянна заплата. Всички са добре платени; Санд има за правило да дава малко повече от съседите си. Не иска да се говори за господари и слуги. Никой не е господар на един свободен човек. Има „домашни чиновници“, всеки с определена длъжност. Тъй като обича добре изработени неща, Жорж е взискателна. Но не иска никога унизителни услуги. Не признава нито ливреи, нито обръщение в трето лице. Дава нарежданията си по берийски: „Искате ли да направите това и това?“ И обича да й отговарят: „С удоволствие“. Качеството, което цени най-много у прислугата, е мълчанието. Никой не бива да разправя какво става в Ноан. Останка от авантюристичната и потайна младост.

Тази революционерка управлява буржоазно своя дом и макар че е романтичка, има точен „усет за науката“. Странно съчетание от думи, което я характеризира: „Да се научиш да виждаш — казва тя, — ето цялата тайна на естествените науки“; Но добавя, че е невъзможно „да се види“ дори един квадратен метър от градината, ако го разглеждаме, без да имаме понятие от класификация: „Класификацията е нишката на Ариадна в лабиринта на природата“. Тя обогатява своите хербарии още от времето на Дешартр. Той е починал отдавна; бедният малгаш, друг другар в нейните изследвания, е на смъртно легло; тя продължава да търси за храна на своите гъсеници четири вида изтравниче: „Обикновеното, сивото, метляното и четворното, което е, според мене, най-хубаво. Не сме намерили още най-красивото от всички — скитничето…“ Упоена от природата, тя вече не харесва Париж и не чувствува нужда от него; отива само когато има пиеси в театъра: „Отърсих от нозете си калта на този проклет град“.

Когато наблюдаваме природата, промените в човешкото тяло стават по-лесно поносими. Жълто-червените есенни листа възвестяват зимата, без да я проклинат, и Жорж посреща равнодушно старостта, която бързо приближава: „Старата жена — казва един неин герой, да, това е друга жена, друго мое аз, което сега започва и от което не мога още да се оплаквам. Тази жена не знае миналите ми грешки. Не им обръща внимание, защото не може вече да ги разбере и се смята неспособна да ги повтори. Показва се толкова кротка, търпелива и справедлива, колкото другата е била раздразнителна, взискателна и рязка… Поправя всички злини, направени от първата, и дори й прощава това, което другата, измъчвана от угризения, сама не може вече да си прости…“

Такова е в най-хубавите й дни държането на Санд пред прага на петдесетгодишнината. Тя би желала за подбуда на постъпките си да замени страстта с добрина. Тази добродетел й е била всякога присъща, но е била забулвана понякога от буйния характер. Била е добра на изблици; сега желае да бъде добра постоянно. Смята, че е завършила своите търсения. Не се е примирила, но последиците от бурните страсти са я отвратили от страстите. Отсега нататък иска да се бори само за щастието на другите, без омраза и злопаметство.

Това настроение не ще бъде неизменно. Старостта прилича на по-раншния живот: има свои приливи и отливи. И Санд се връща към по-раншни страсти, раздразнения, желания, съжаления, слабости, несправедливост. А от това ще настъпват понякога и изблици на веселост. „Лекомислието е буйство“, шумът заглушава вътрешните гласове. Но тъй като желае да бъде последователна, не само си прощава миналото, а чистосърдечно го преобразява, за да го направи достойно за решението да бъде милосърдна.

Мюсе ли? Та тя му е била просто ангелски предана. Влюбената, впита в жертвата си, няма дори паметта на марионетка. Мистиката на страстта си? Ненавистта към брака? Това е само романтична мода. Укор заслужава епохата, не писателят.

Що се отнася до някогашните й романи, свидетели на това бурно минало, тя ги дава за преиздаване с нови предговори, за да ги приспособи към новата философия. Това дразни някои мърморковци като Барбе д’Орвили, който язвително я пародира:

„Мислили сте, че съм неприятелка на брака… че имам по-волна представа за приличния съюз между мъжа и жената. Е добре, след като поддържах тридесет години тези илюзии, идвам да ви кажа, че не е така. Никога не съм била толкова умна, никога не съм виждала, нито искала толкова много! Аз съм една наивна гениална жена, която създава романи, както прасковата цъфти с розови цветчета, и всякога е искала само едно — да бъде любезна…“

В новите си книги тя ще представя брака все повече и повече заслужаващ почит. Любовта, угодна богу, се диктува наистина от сърцето, но тя се различава от животинския инстинкт по това, че при избора, който е изключителен и трябва да бъде траен, участвува и разумът. „Ами ако любовта умре — пита една героиня от романа «Констанс Верие», актрисата София Модзели, създадена по образа на Мари Дорвал, — не трябва ли да се потърси другаде? — Защо другаде? — възразява героинята. — Използувайте по-добре силата, която приписвате на сърцето си, за да го излекувате от престъпната му отегченост.“ Да убиеш в себе си дивия демон на желанието, да опознаеш по-добре мъжа, с когото си свързана, вместо да търсиш друг, това е тайната на щастливия брак. Балзак се гордее, че е разяснявал някога това на Жорж; но по такива въпроси времето е по-добър учител от приятелите.

Жорж Санд до Сент Бьов, 15 декември 1830:

IIСемейният кръг

Новата философия за брака идва у Жорж твърде късно, та не може да осигури семейно благоденствие за нещастния Казимир, а не изглежда и вероятно бракът им някога да се възобнови. Случва се, че колкото повече жената се стреми да опознае съпруга си, толкова по-малко приятни черти намира у него. В такъв случай напразно би се проповядвало помирение. Санд трябва да знае това по-добре от всеки друг. Обаче старите жени не виждат тези драми от гледището на младите. Те мислят за тях не вече заради себе си, но за своите дъщери, снахи и внучки; а човек е всякога достатъчно силен да противостои на чужди страсти. Майката на Соланж Клезенже не може да преценява и чувствува като съпругата на Казимир Дюдеван.

Соланж и майка й са строги една към друга. Санд и Морис са се обединили срещу лошото момиченце, което разпространява така коварно и правдоподобно своите разобличения, че хората около нея започват най-после да се ненавиждат, без да разбират защо. „Дори петлите ставаха по-войнствени и кучетата по-зли, щом дойдеше Соланж.“ Наблюдавала още от детинство любовните връзки на майка си, тя ги осъжда, а след това й завижда. „Когато й говорех за бога — казва Санд, — тя ми се смееше в очите.“ Трябва да се признае, че Соланж е минала през добра школа за лека любов. Но Жорж не съзнава това. Тя не може да се види така, както я вижда Соланж. „Тя се самоизмамва — пише сурово Сент Бьов, — че хората няма да повярват истината и че приказките в края на краищата ще надделеят.“ Нейното държане е по-искрено, отколкото той е предполагал. Грубият ум на Соланж, дръзкият й цинизъм възмущават мадам Санд едновременно като майка, буржоазка и романтичка. При все че се наричат „дебеланката ми, мъничката ми, миличката ми“, двете жени не се обичат. По времето на Шопен между тях съществува тайно съперничество. Поведението на Соланж тогава е осъдително. По-късно Санд желае да прости и мисли, че е простила. Два пъти й дава зестра — най-напред, като й отстъпва голямата къща Нарбон, след това — при секвестирането й — една годишна рента; надява се да закрепи така брака на дъщеря си.

Но това не става. Клезенже е луд и прави за една година толкова дългове, че продажбата на ипотекираната сграда става неизбежна; разорява съпругата и чувствително накърнява състоянието на тъща си; защото Санд се опитва напразно да го спаси. Обаче Соланж, вярна на системата си да клевети своите близки, разказва на приятеля си Баскан, че е преследвана „от кредиторите на майка си“. Тя е потайна и крие от майка си положението в своето семейство. „За нея мога да науча само това, което благоволява да ми каже, а тя казва само това, което смята, че е в нейна полза…“ Раждането на малката Жана Клезенже, наречена Нини, довежда до известно помирение, но не и до сближаване между майката и дъщерята. „От двамата Клезенже е по-луд, но не по-лош“ — казва Санд. През февруари 1851 година Соланж и Нини идват в Ноан.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 24 февруари 1851:

Ужасът, който двамата съпрузи вдъхват на Санд, е толкова голям, че тя ги смята способни на престъпление. И моли Морис да не вечеря у сестра си.

Жорж Санд до Морис, 2 януари 1851:

Тя признава най-после, че не изпитва никаква обич към дъщеря си: „За мене тя е къс студено желязо, едно непознато, неразбираемо същество…“ На самата Соланж Санд пише по това време: „Животът ти е твърде фантастичен, мила дебеланке, и колкото повече върви по тоя път, толкова по-малко го разбирам…“ Фантастичен ли? Да, Соланж постъпва много странно. Известно време отива да живее при баща си в Гийери и горкият Казимир, не напълно уверен дали заслужава честта за това бащинство, поема разходите, но това не пречи на Соланж да се оплаква от него. Възмутена, че Клезенже й изневерява, Соланж иска да последва примера му, и тъй като е добре сложена, с особена красота и блестящ ум, тя намира лесно обожатели. В 1852 година напуска Клезенже, защото „се отнасял с нея като с модел“, оттегля се в монастир и продължава да се оплаква оттам.

Соланж Клезенже до Жорж Санд, 23 април 1852:

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 април 1852:

Соланж сигурно горчиво се е смяла, когато е прочела: както си била възпитана ти, в обстановка на достойнство и нравствена свобода… Обаче майка й напълно вярва в това, което й пише. Тя би разбрала една красива безкористна любов; но не допуска продажност. На това Соланж отговаря: „Лесно ти е да говориш за безкористие; ти си била всякога богата, аз имам само жалката издръжка, която ми даваш; а трябва все пак да живея.“ Скъсването с Клезенже е придружено с един нереален процес за връщане на зестрата и с разправии за Нини, която изпращат за щастие в Ноан.

Соланж Клезенже до Жорж Санд, 29 април 1852:

Жорж Санд има вече опит в отвличане на деца. За да защити Нини срещу каменаря, тя поставя Ноан във „военно положение“; в случай на нужда би мобилизирала пожарникарите на Мансо. Сега, когато й поверяват възпитанието и отглеждането на внучката, тя си възвръща радостта, която е изпитвала някога, когато е живяла с деца. Радва се, че е баба. Чувството за нежно покровителство предхожда всяко друго чувство у нея. Да учи някого — това е истинското й призвание. Нини и тя стават неразделни; украсяват заедно „кукленската градина“, създадена някога от мадам Дюпен за Аврора, която е наричала кътчето свой малък Трианон. Там има миниатюрни планини, мънички хижи, пътечки, покрити с мъх, и водопадчета, които получават вода от цинков басейн, скрит в храстите.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 28 октомври 1853:

Жорж Санд до Соланж Клезенже:

„Кралицата на всички Нини“ царува в Ноан. „Тя се съгласява да й направят клизмичка само при условие, че по тръбичката ще има цветя и панделки, а по време на операцията Мансо ще свири с уста някаква мелодийка.“ Когато в покоя на едно временно помирение Соланж взема дъщеря си, „за която е зажадняла“, бабата роптае: „Ще задържа Нини, докато е възможно. Горкото дете не ще бъде никога по-спокойно и щастливо, докато спорът за него се разреши.“ Санд не желае най-вече постоянните местения насам-нататък: „Имам нещастието да се привързвам към съществата, за които се грижа, и никак не обичам неочакваните промени… Ако помирението не продължи, ти ще ми доведеш Нини болна, объркана, раздразнителна, мъчно, поносима…“ Тъкмо това наистина става, но чарът на Ноан оказва отново своето въздействие.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 21 септември 1852:

В необнародваните бележници на Жорж Санд, водени обикновено от Мансо, а понякога и от нея, е запазен споменът за игрите на бабата и внучката, за работата в берийския Трианон, за чудноватите вечери в Париж, където Жорж води Соланж, Нини, Морис и Мансо най-напред да вечерят у Маньи, а след това завлича в „Одеон“ или „Амбигю“ това четиригодишно дете, което нито майката, нито бабата, и двете жадни за театрални представления, не знаят къде да дянат, докато трае спектакълът.

Бележник на Жорж Санд, 19 април 1853: „Слагам последна полировка на моя малък Трианон. Мансо, му направи водопадче. Аз — бакхусова горичка. Емил се слиса; славеите също… Изчитам сама последния том от спомените си… 20 април 1853: Великолепно време, малко облачно, но топличко. Дърветата бързо се разлистват. Издигам планина до Трианон, но Мансо я събори за два часа! На нейно място настани един долмен с невидим резервоар, откъдето се захранва водоскокът в Трианонската пещера. Каква изненада за Нини, а още повече за мене, защото аз съм повече дете от нея!… Водоскокът блика два часа… Днес не съм работила нищо; само уших един нарцис на килимчето. Скитам. Ах! Да можеше да продължава все така!… Изпращам на Дютак първия том от «Звънарите»… 21 април 1853: Градината е напълно подновена и почистена. Стана великолепна. Още няма лалета, но има нарциси, цели килими от виолетки в горичката. Теменугите са прекрасни. Парички, иглика, тръни… Направих второ хълмче в Трианон, за да скрия резервоара… Започвам да бродирам възглавница с птичи гнезда за стола…“

Перото се взема отново от Мансо: „Тя започва също продължението на «Моя живот»: четвърта част, VII том… 13 април 1853: Нини е станала наистина много мила, но все още иска да яде супата си с пръсти, а баба й не позволява… Нини ще стане истински мила, когато майка й дойде да й прави пещери с розовите си нокти… 16 юни 1853: Мадам Соланж трябва да пристигне утре; следователно няма да пристигне… 17 юни 1853: Мадам Соланж не дойде, разбира се! 18 юни 1853: Мадам Соланж пристигна тази сутрин… Вечерта накара Нини да се нахрани съвсем голичка, а сутринта се оплаква от студа и от селото. Господи!…“

Бележник на Жорж Санд, 29 август 1853: „Дъждовно и студено. Поправям Мемоарите. Показвам се навън едва след вечеря. Времето е хубаво; ясно е; много добре виждам кометата в яркочервения залез… Мансо в ролята на Отшелника, Морис — на Бертран, Ламбер — на Лелия импровизират пиеса в горски декор. Човек може да умре от смях, като гледа костюмите им. Представлението е много хубаво и забавно с патоса и безсмислието си. Много ме развлече, главно защото не очаквах такова нещо… Па-де-дьо и балет от Ламбер (като дяволка) и Мансо (като монах), за да се представи изкушението на свети Антоний; великолепно нещо!… Пиесата се нарича «Вяра и съмнение»…“

Бележник на Мансо, 17 ноември 1853: „Заминаваме от Ноан в три часа сутринта. Морис иска да поспи един час и отказва да хапне от бекаса, който Мансо така хубаво разрязва. В Шатору пристигаме преди шест часа; невъзможно беше да задържат конете! В девет и половина заминаваме за Париж… Вземаме само едно купе! Влакът пристига в Париж в шест часа вечерта. Жан126 се занимава с багажа. Вечеряме у Маньи, прибираме се. Мадам подрежда бельото си и си ляга в десет и половина. 19 ноември 1853: Мадам е доста добре… Репетиция на първите шест картини.127 Съкращения. Ваез128 е разярен от артистите. Вечеряме у Маньи, после с Морис, мадам Соланж и Нини отиваме в «Одеон» да видим «Подхвърления»…“

Бележник на Жорж Санд, Ноан, 19 декември 1853: „Великолепно време. Отивам с кола в гората Мание заедно с Нини и куклата й. На капрата сяда Жан с лопати и кошници. Газим в кал, но донасяме великолепен добив за Трианоните… Нини е много мила, разпитва ме по пътя «какво става с човека, когато умре»… 27 декември 1853: Цял ден вали сняг. Рибите останаха под леда; опитват се да ги освободят. Птиците мълчат. Моят Трианон напомня Швейцария… Пиша писма и преписвам по малко «Теверино»… Отец Олар и черният Петър идват на вечеря. Селянинът не се нахранва добре (защото селянин никога не вкусва непознато ястие). Емил го убеди да опита портокаловата ракия. Играя на карти с Мансо, след това с Емил сверявам «Даниел». Качвам се в десет часа. Пиша стихове за отец Олар и за Емил, после преписвам «Теверино»…“

Бележник на Мансо, 28 декември 1853: „Много сняг, Мадам е добре, за гимнастика рине снега с лопата, и то така усърдно, че й става горещо като през август! Шараните продължават да мрат. Мансо никога няма да убие дрозд… 29 декември 1853: Нини се върна от мадам Перигоа129 с много играчки. Прехласна се от роклите, пристигнали тази сутрин за нея от майка й.“

Както Аврора бе обединявала някога двете дами Дюпен, така и сега внучката обединява за няколко дни майката и бабата. Те се възхищават заедно от приказките й.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 9 февруари 1854:

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 12 март 1854:

Но между Соланж и нейния кирасир не се постига никаква трайна спогодба. През май 1854 нова катастрофа. Научил за връзката на жена си с граф Карло Алфиери, депутат от Алба в Пиемонтския парламент, Клезенже нахълтва разярен в стаята на Соланж. След ужасна сцена заграбва всички писма от любовника и ги изпраща на своя адвокат Бетмон със следните редове: „Какво да правим? Намерих сили да не я убия…“ Той напуска семейното жилище, отива в Ноан с „една личност с ордени“, за да вземат Нини, и иска раздяла, този път в своя полза, срещу изневерилата жена. Нещастното дете минава отново от ръце в ръце, поверявано ту на кръстницата си мадам Баскан, ту на баща си, който го дава най-после в пансион. Писмата на Жорж Санд до мадам Баскан показват, че не е знаяла цял месец какво става с внучката й.

Тази случка дава съвсем неочаквана последица. Сломена от толкова вълнения, Соланж иска да потърси опора във вярата. Набожният й братовчед Гастон дьо Вилньов „я тласва в ръцете на отец дьо Равиньян“. И тя се оттегля в Сакре Кьор: „Ако не повярвам в бога, не ще бъде по моя вина. Ще ограбя във всеки случай Хенрих IV, като кажа: «Дъщеря ми заслужава една литургия»“130. С надежда да получи подкрепа от небето, за пръв път в живота си тя проявява малко смирение: „Само чудо би могло да върне дъщеря ми. Господ върши чудеса. Но дали съм заслужила да направи чудо за мене? Не…“ Както винаги ловка, Жорж Санд използува веднага случая: „Ако си наистина благочестива, помири се с Огюстин“. Действително преобразена, Соланж се съгласява на това помирение.

Очакваното чудо става на 16 декември 1854 година. Съдът издава решение за раздяла на съпрузите и поверява детето на баба му.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 17 декември 1854:

Наближава Нова година. Какво тържество ще устроят в Ноан за Нини, ако се върне тъкмо сега! Уви! Трябва да изчакат, докато решението им бъде официално съобщено; Клезенже може все още да го обжалва, а адвокатът Бетмон е неумолим. На 1 януари 1855 година Соланж може само да занесе играчки в пансиона Делиниер, на улица „Шатобриан“. Самата тя намира под вратата си, както по времето, когато е била дете, четири бездарни стихчета, писани от Жорж — от развълнувана и разтревожена майка:

Едно временно постановление оставя детето в пансиона. „Бащата извежда дъщеря си през януари — пише Санд, — без да забележи, че тя е с лятна рокля!“ Вечерта я връща болна и заминава веднага на лов далеко от Париж, неизвестно къде. Санд е неспокойна. 29 декември. 1854: „Gloomy131 ден. Мисля само за Нини. Пиша писма. Размислям.“ Уви! Черните предчувствия скоро се потвърждават. Малката се разболява от скарлатина и много бързо умира.

Жорж Санд до Шарл-Едмон, 7 февруари 1855:

Бележник на Мансо, 14 януари 1855: „Към десет часа нарочен раздавач от Шатору донесе телеграма, че страданията на горката Нини завършили нощес. Мадам е в отчаяние и всички заедно с нея… 16 януари 1855: Пристигнаха Соланж, Ламбер, Емил… и Нини! Оставиха я веднага в черквата. Урсула132, Перигоа, Верн133, мадам Десер и мадам Перигоа идват за погребението. В един и половина малката бе погребана от Бонен, Жан, Силвен134 и градинаря.“

Бележник на Жорж Санд, 17 януари 1855: „Спах, след като изплаках всичките си сълзи. Непрекъснато мислех за нея и струва ми се, че тя ми отговаряше. Сол е сломена и затова е по-спокойна. Писах няколко писма… Соланж стана за вечеря. Препрочитаме «Лоранс»; тя се старае да слуша. Прибирам се в един часа. Все така съкрушена. 18 януари 1855. Днес нищо ново. Не работя. Разхождам се без цел. Цял ден разговарям тъжно. Всичко е покрито със сняг. Соланж е хремава и болна. Четем Купър. Шия с вълни. Морис и Ламбер рисуват с бои с лепило. «Лоранс»: поправки.“

Бележник на Мансо, 23 януари 1855: „Мадам е доста добре. Снегът започва да се топи… Мадам и мадам Соланж записват бележки из живота на горката Нини (ще пишат: «След смъртта на Жана Клезенже»). Вечеря. Разговори за бъдещия живот. Бродиране с вълни. Купър. Мадам Соланж е хремава; цялата е в синапизми. Мадам ще продължи тази нощ бележките за Нини по всекидневните ни записи.“

Не бива да осъждаме строго потребата, изпитвана от Жорж Санд, да напише статия за смъртта на внучка си. Най-искрените чувства на един писател се превръщат в думи и фрази. Често пъти той чувствува само това, което може да напише. Жорж се опитва да пише, след това гледа куклите на Нини, книжките, ръчната й количка, лейката, мъничките й ръкоделия, градината, която са направили заедно. „Провидението е много жестоко към човека, особено към жената“ — казва тя.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 18 януари 1855:

Има добри души, които не се насищат да гледат чужди нещастия. Те все желаят другите да страдат още малко. Осъждат Санд, загдето въпреки мъката си продължава да гледа как дъждовниците скачат в езерцето; или че още на 23 февруари пита Морис дали на вечерята у принц Наполеон Соланж е била „хубава и добре гримирана“, а през юли възобновяват представленията в Ноан. Но и Жорж Санд като Гьоте не смята, че е похвално да се поддържа скръбта. „Напред през гробовете!“ би бил съвършено приемлив девиз за нея.

След смъртта на Нини нейните „момчета“ — Морис, Окант и Мансо — искат да я заведат в Италия, да я поразсеят. Пътуването е прекрасно, по море от Марсилия до Генуа, „гдето обядвахме на открито под натежалите от плод портокалови дръвчета“; след това по суша, из римската равнина, „наблъскани в нещо като дилижанс“, към Флоренция през Фолиньо, „и Тразименто, гдето Анибал натупа здраво римляните“. Фразата е от Морис Санд, който описва на Титин това пътуване в едно забавно писмо: „Минаваме през владенията на Моденския херцог, гдето всичко е от бял мрамор, като се почне от оградата на селската хижа и се свърши с короната на херцога. Държавата му има дванадесет левги обиколка; войската му се състои от тринадесет души, включително музикантите, а всичките му поданици са каменоделци…“

По „безкрайните шеги“ на Морис се отгатва, че пътуването е било весело, с карикатурни прояви, каквито Санд обича; Мансо подстригва мустаците си и целува ногата на свети Петър, Санд възстановява силите си и се катери по планините с радост, макар че се уморява; намират много непознати растения и насекоми; ловят пеперуди из развалините на Тускулум, с една дума, тонът на този поход из Италия съвсем не е такъв, какъвто го виждаме в „Писмо от Фонтан“. Санд е щастлива, но е решила да не харесва нищо и да съжалява на всяка стъпка за Франция. Оттук и странни преценки: „Не вярвайте нито дума за величието на Рим и околността му. На този, който е виждал други места, всичко това ще се стори много дребно; но е възхитително изискано… Рим е в много отношения съвсем празна работа; трябва да си поклонник на Енгр135, за да се възхищаваш от всичко… Странно нещо, красиво е, интересно, чудно, но прекалено мъртво… Градът е отвратителен с грозотата и мръсотията си! Един сто пъти по-голям Ла Шатр!…“ Ах, берийке!

Истината е, че тя наблюдава римските гледки с враждебно пристрастие. На приятеля си Луиджи Каламата, който я укорява, загдето не е казала, че редом с просяците и апашите в Рим живеят и почтени хора, и мъченици за свободата, тя отговаря, че императорската цензура не би й позволила да говори за италианските либерали, за Мадзини и Гарибалди, които тя обича. „А като не може да се говори за това, което в Рим е безгласно, сковано, невидимо, трябва да се очерни Рим такъв, какъвто го виждаме, с поддържаните му качества: мръсотията, леността, безчестието… Добре е да се каже какво става, когато един народ попадне под властта на расото и аз постъпих много добре, като го казах, колкото скъпо и да ми струва…“

Този антиклерикален изблик изненадва, особено защото идва толкова скоро след намерението да дадат Нини в монастир и при това по време, когато Санд има за приятели мнозина кюрета от околностите на Ноан. Трябва да го отдадем, от една страна, на дълбоко вкорененото волтерианство, готово всякога да бликне при големи душевни сътресения, от друга страна, на озлобението срещу тези, които са й вдъхвали надежда за чудо, годна да спаси внучка й, и най-вече на ужаса, вдъхван не от верската, а от църковната политика на втората империя. Тя вижда, че свободата на мисълта изглежда застрашена, че млади професори са преследвани; и се смята длъжна да реагира. Книгата, която пише за пътуването си в Италия, „Даниела“ — по-скоро политическа брошура, отколкото роман, — й създава много неприятности. Без малко не спират вестник „Ла Прес“, който я печата като подлистник. Жорж Санд трябва да потърси застъпничеството на императрицата, като я трогва за съдбата на невинните печатарски фактори и работници. Императрицата се намесва — голяма смелост от страна на една набожна испанка; но въпреки това не спечелва благоволението на мадам Санд.

IIIКосата на времето

При пътуването си в Италия Жорж научава за смъртта на нещастния Малгаш, когото се е надявала да зарадва с непознати растения. На старини паметта ни се превръща в гробище. И най-любимите, и най-нелюбимите скитат нощем между гробовете. Красивият Ажасон дьо Грансан е починал в 1847, Иполит Шатирон в 1848, Шопен и Мари Дорвал в 1849, Балзак и Карлота Марлиани в 1850, Латуш и леля Люси Марешал в 1851, Плане в 1853, Нини Клезенже и Неро в 1855.

Въпреки това Ноан е препълнен с гости. Мансо не напуска никога поста си; другите момчета идват всякога, когато могат. Морис тревожи майка си със своята изменчивост. Той върши хиляди неща много добре, но нито едно до съвършенство. Карикатурите му са забавни, илюстрациите остроумни и поетични, мелодрамите за марионетния театър много смешни; написал е дори роман. Но не се измъква от невзрачността. Гнети го бремето на майчината слава. При все че го обича от все сърце, Санд говори винаги покровителствено за работата му: „Занеси романа си на Бюло; той ще го вземе, за да ми направи удоволствие“. Така не се насърчава човек на изкуството. Морис наближава четиридесетте; трудно е на тази възраст да си само син на майка си. Тя би желала да го види оженен, но той не е направил избор и в това отношение.

Санд все още съжалява, че не се е оженил за „милата Титин“, с която тя редовно кореспондира. Семейство Бертолди все има какво да иска. И Огюстин, и съпругът все смятат, че не са добре настанени. Ако са в Люневил, искат да се преместят по-близо до Париж. Ако Санд успее да ги премести в Сент Омер, искат да отидат в Антиб заради климата! Огюстин, все още много красива, би желала Жорж Санд да я представи на принц Наполеон, който е могъщ покровител.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди:

Защото Мансо кашля и храчи доста подозрително, а Санд има вече опит в тия неща. Що се отнася до Соланж, тя скита по света като всяка свободна „много красива и не много добродетелна“ жена, която търси мъже. Отива в Белгия, в Лондон, в Торино.

Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 юли 1855:

На това Соланж отговаря, че Ноан би бил непоносим за нея без кучетата и конете й: „Откровено ти признавам, че Бери губи за мене много от очарованието си, ако ходя из него пеш… За нещастие съм само на двадесет и седем години и макар да съм често болна, все пак имам младежка кръв и нерви, така че не мога цяла зима да шия килимчета, да свиря на пиано и да се занимавам с огромната си кореспонденция. Имам нужда от някаква дейност, дори само светска, от театър, разходки и така нататък или поне от езда, която е най-успокоителното занимание.“

Но Жорж не иска да храни коне, а освен това за пръв път в живота си сама желае да се отдалечи от Ноан. За да поддържа своето семейство, да помага на изгнаниците, на внуците на Мари Дорвал и на още толкова други хора, които живеят от нейните пари и перо, тя трябва да работи повече от всякога. Отегчена от всекидневната върволица от гости в Ноан, много от които искат да се застъпва за тях пред принц Наполеон, тя желае да намери по-спокоен кът за работа. И ето че при един излет с Мансо из долината на Крьоз, планинска област, която — според думите на Санд — е малка берийска Швейцария, тя открива селцето Гаржилес, край рекичка със същото име, и е очарована от него. Трябва да признаем, че местността е много хубава. Обрасли с изтравниче стръмни урви обрамчват черни скали, между които текат сините води на Крьоз, пресичани от бели камъни и пенливи водовъртежи. Харесва й се и приветливата външност, и гостоприемната услужливост на жителите. Ловецът на пъстърви Моро ги отвежда от Пен в Гаржилес, село, построено в дъното на една хуния, гдето двадесет извора поддържат прекрасна, почти африканска растителност, толкова топло и затулено е това кътче. То има седемстотин души жители, една римско-византийска черква, един романтичен замък, алжирски пеперуди. „И ние замечтахме — казва тя, — щом не сме принудени да живеем в Париж, да си устроим едно кътче в това село… Всеки художник, който обича полето, мечтае да завърши дните си в едно опростено, почти пасторално съществуване…“

Тя иска да купи веднага къща в Гаржилес. Къщите струват от петстотин до хиляда франка. Мансо моли за позволение да й я подари, намира, каквото търси, край брега на реката, купува го и започва да говори само за своя главен вход, своите ливади и своята кухня. „Верният неразделен другар“ спазарява да му боядисат и мебелират жилището; подрежда го като параход, с миниатюрни, но удобни кабинки. Мадам Санд се влюбва в тази къщица. Щом иска да работи на спокойствие, тя напуска Ноан и идва с Мансо в Гаржилес, гдето и двамата намират идилично щастие. Тук идва Морис, идва и артистката Беранжер, но Гаржилес е по отношение на Ноан това, което е Марли за Версай: място, запазено само за малцина избраници. Санд почти не съобщава този адрес. По-късно Виктор Юго обезсмъртява рекичката:

В 1857 година умират Алфред дьо Мюсе и Гюстав Планш; вторият след ужасна агония, при която за него предано се грижи Бюло. Планш поддържа докрай в статиите си Жорж Санд, която го смята за „единственият сериозен критик напоследък“. Иска да каже: единственият, който се занимава с нея. Сандо го оплаква: „Бедният Планш, бедният Тренмор, както го наричахме тук… Никой не знае колко много го обичах“. Дали и той самият го е знаел, когато другият беше още жив? Що се отнася до Мюсе, сърцето му, „бедното му сърце“, е предивременно изхабено от толкова лудории и прекалявания. Той се опитва да замести Жорж; но никога не я забравя. В 1851 година пътува из Италия; и намира там спомените си:

Той повтаря тези стихове всякога, когато мимо волята си вижда в своите мечти „да минават мрачните и дълбоки кадифени очи“ на невярната, но незабравима венецианска любовница.

През 1834, когато той подготвя „Изповед на едно дете на века“, Жорж му пише: „Невъзможно ми е да говоря за тебе в книга при сегашното ми настроение; но ти можеш да пишеш, каквото искаш: романи, сонети, поеми; говори за мене, както намираш за добре, предавам се с вързани очи…“ След смъртта на Мюсе, когато в 1858 година се помирява с „Ревю де дьо монд“ (след скъсване, траяло седемнадесет години), тя предлага на Бюло един автобиографичен роман за венецианската трагедия: „Тя и Той“. При все че се мисли безпристрастна, Санд си приписва в този роман една възвишена роля. Героинята, Тереза Жак, се отдава на любовника си само от милосърдие. След като прочита ръкописа, Бюло я съветва да представи Тереза по-малко съвършена и да не влага толкова често в устата й свещени изрази. Тъй като любовната й философия се е променила с възрастта, Жорж променя и миналото, за да придаде единство на живота си. Човешка и може би мъдра постъпка. Но романът ядосва Пол дьо Мюсе, който отговаря с „Той и Тя“, една жестока и несправедлива книга. Най-сетне идва ритникът на ослицата: Луиза Коле, колкото бездарна, толкова и темпераментна, написва „Той“ — един преливащ, от злоба памфлет.

Жорж Санд притежава любовните писма, които й е пращал Мюсе, както и своите до него. Към 1860 година тя пожелава да ги издаде, за да възстанови истината. Тази кореспонденция наистина доказва една взаимна любов. Но дали е навременно обнародването й? Санд решава да се посъветва със Сент Бьов, който е бил някога свидетел на техните мъчения. Те не са скарани, но Санд отдавна не го е виждала. Спотаен зад своите шкафове пълни с отрова, Сент Бьов не е никак нежен към нея: „Кръчмарска Христина Шведска“, пише той в тайните си бележници. Но в 1859 година Соланж го среща в академията, когато приемат Жул Сандо. Сент Бьов говори много мило за Жорж на младата жена и я поканва да го посети. Соланж разправя, че има намерение да пише биография на своя прапрадядо Саксонския маршал. Сент Бьов й дава бащински съвети. „Държи се бащински трогателно към мене.“

Сент Бьов до Соланж: „Времето е хубаво. Може да сте ходили вече във Версай. Във всеки случай господин Сулие (уредникът на музея; живее в двореца) е предупреден за милото посещение, което може би ще има. Добре ще сторите да му кажете за работата си върху Саксонския маршал. Той сигурно знае нещичко. Хиляди почитателни нежни привети.“ Сент Бьов приема Соланж на улица „Монпарнас“, в стая в стил Людовик XV — бели стени със златна украса, с два прозореца, пред които растат слива и пълзящ повет. Прекалено хубавата камериерка прилича на мадам Помпадур136. Една котка кърми зад вратата котенцата си. Сент Бьов разкрива пред гостенката неизчерпаемите съкровища на ума и начетеността си. От тези разговори не се ражда никаква биография на Саксонския маршал (Соланж се насища на работата така бързо, както и на любовниците си), но се създава едно приятелство.

На Жана дьо Турбе, дамата с виолетките, любовница на Ернест Барош, син на всемогъщия министър на правосъдието, Сент Бьов пише: „И така, аз държа безкрайно много на това. Трябва да спечелите напълно нашия приятел господин Бар(ош) за Соланж, очарователната дъщеря на мадам Санд; делото й ще се разглежда във вторник, а засега, като се има предвид възрастта на господа съветниците, изглежда доста несигурно. Но синът на пазителя на държавния печат може да направи много, за да привлече вниманието на тия, които си приказват, когато издават решения. После и на заместник главния прокурор! С една дума, знаете вече всичко, а пък аз зная, че господин Бар(ош) ще бъде осведомен…“

Писмата на Соланж припомнят на Санд времето, когато Сент Бьов я успокоява и ободрява. „Никой не казва по-добре от него хубавите неща; той им придава едновременно приятна и сериозна форма.“ Тя изпраща на улица „Монпарнас“ Емил Окант с препис от кореспонденцията на Мюсе: „И така, драги приятелю, искам ви два часа от вашето ценно време, за да прочетете всички писма, след това един час разговор с приносителя им, за да може той да допълни всички пропуснати «ако» и «но» в настоящото писмо. После един час размисъл, когато ви бъде възможно, и едно окончателно решение, с което ще се съобразя…“ Мнението на консултирания е категорично. Не трябва да се обнародват.

Жорж Санд до Сент Бьов, 3 февруари 1861:

Трогнат от доверието на Санд и узнал от Соланж, че ноанското общежитие не процъфтява финансово (според Соланж, Жорж не могла миналата зима да си купи палто и рокля, а това донякъде учудва), Сент Бьов решава да поиска от Френската академия да даде на голямата писателка наградата Гобер от двадесет хиляди франка. Виньи подкрепя предложението; той е достатъчно великодушен и поставя литературните заслуги по-високо от личната си ненавист. Гизо се обявява — с всички възможни похвали и съжаления — против авторката на „Тя и Той“, като цитира „възмутителни“ изказвания за брака и собствеността. Мериме и Сент Бьов възразяват. Въпросът се поставя на гласуване: Санд получава осемнадесет гласа пробив; само шестима рицари са на нейна страна — Сент Бьов, Понсар, Виньи, Мериме, Низар и Силвестър дьо Саси. Жул Сандо не е дошъл! Тъй като ще има и второ гласуване, този път от всички секции на Института, Мериме, който подкрепя много дейно Жорж въпреки смешните спомени, подсеща с писмо малкия Жул. Но Сандо не прощава на тази, която е била причина за неговото крушение на младини, и Тиер запазва наградата.

Дворът, гдето продължават да поддържат мадам Санд по мимо волята й, се ядосва на този неуспех. Императрицата подсказва, че академията би могла да даде ако не награда, то поне едно кресло на академик. По-късно се появява анонимна брошура: „Жените в Академията“; неизвестният автор описва приемането на жена, която не може да бъде друга освен Жорж Санд. Тя отговаря с друга брошура: „Защо пък жени в Академията?“ И заявява, че въпреки почитта си към това събрание и макар да признава дарбите на членовете му, няма никакво желание да принадлежи към една институция, която й се струва остаряла и бездейна. Хората ще кажат „Гроздето е зелено… — Никак — отговаря Санд. — Гроздето е вече съвсем презряло…“

IVЖенитбата на Морис

В 1861 година Морис е тридесет и осем годишен; майка му е на петдесет и седем. Тя чувствува, че старее, и настоява пред него да се ожени. Иска да види нови внуци. Красивата Соланж води живот, не особено благоприятен за майчинство: последната надежда е Морис. Той е поискал през 1854 година ръката на Берта Дюверне, но тя се омъжва за Сиприен Жирер. Два нови проекта за женитба, „устроени“ неотдавна чрез Окант, също не се осъществяват.

Жорж Санд до Жул Букоаран, 31 юли 1860:

„Аз бих предпочела много повече някое протестантско семейство…“ Връзките на Жорж Санд с католичеството все повече и повече отслабват. По времето, когато е в английския монастир, тя обича католическите обреди. След това престава да ги изпълнява и запазва едно християнство, което, според собственото й изказване, се ограничава в евангелието на Свети Йоан, в християнството на Савойския викарий, на което Пиер Льору и Жан Рейно са придали нова форма. Неин бог е богът на добрите хора, на Беранже и Виктор Юго. Жорж Санд до Флобер: „Християнството (от 1848 година) беше за мене хрумване и признавам, че то е всякога привлекателно, когато човек вижда само милостивата му страна… Не се учудвам, че едно великодушно сърце, като това на Луи Блан, е мечтало да го види пречистено и върнато към първоначалния му идеал. И аз имах тази илюзия, но щом направим стъпка към това минало, виждаме, че то не може да се съживи…“ И все пак в памет на отец дьо Премор тя е запазила предпочитание към йезуитите, които смята (а в нейните очи това е голяма похвала) еретици, твърде близки до собствената й философия. „Учението на Лойола си остава единствената приложима религия.“

На дело Морис се оженва не за протестантка, а за една двадесетгодишна италианка, която не е вярваща и е израснала пред него, защото е дъщеря на техен отдавнашен приятел — гравьора Луиджи Каламата. „Обичай я или не се жени“, е съветът на майка му. Лина Каламата е очарователна девойка, възпитана отчасти в Париж, много хубава, умна и — нещо важно в очите на Санд — „гореща римска патриотка“. Между свекървата и снахата не ще има политически разпри.

Жорж Санд до Лина Каламата, 31 март 1862:

В Ноан двете жени се разбират добре. Лина има прекрасен, свеж и мек глас, който е радост за свекървата. „Тя е едновременно индивидуалност и тип: пее възхитително, сърди се и обича нежно, изненадва ни с вкусни сладки и всеки ден за почивка е устроен от нея малък празник…“ Малката италианка е изключително нежна: смее се с глас, когато види да хвърчи някоя муха, плаче при представление на марионетния театър, ако краят е трогателен. И тя, като всички в Ноан, се увлича много скоро от геология и изкопаеми, но това не й пречи да крои ризки и да поръбва пеленки, защото семейството почти веднага очаква дете. Религиозният проблем е разрешен. Санд е готова да се съгласи на католически брак. Както личи от писмото й от 10 април 1862 година, в което казва на годеницата Лина: „Бог ще държи сметка и на трима ни за нашата вяра, защото бракът е проява на вяра в него и в самите нас. Словата на свещеника не добавят нищо към нея… По този въпрос ще се разберем, и в черквата, докато свещеникът мърмори, ще се помолим на истинския бог, който благославя искрените сърца и им помага да удържат обещанията си…“

По този пункт Морис е по-неотстъпчив от майка си и Лина Каламата, дълго потискана от прекалено набожна майка (която след смъртта на съпруга си става монахиня под името сестра Мария-Жозефа Състрадателка), споделя чувствата на своя годеник. Така че бракът остава само граждански; но как ще възпитават децата? Може да се напише цяла книга на тема Жорж Санд търси най-доброто протестантство. Тя кореспондира с пастори, преценява ученията им, търси отстъпници, които да не са съвсем отстъпници, за да могат внуците и все пак да имат един ден заслона и опората на една организирана църква. Защото въпросът засяга Морис и децата, не самата Жорж Санд, която е вече настанена. Накрай Морис и жена му стават протестанти, сключват черковен брак и пастор Мустон кръщава сина им Марк-Антоан Дюдеван-Санд, наричан „Кокотон“, роден на 14 юли 1863 в деня на превземане Бастилията. Потапят го в купел с вино бордо: „Стреляхме с малкото оръдие (от 1848 година) и един овернски пиферари дойде да изсвири най-първобитна галска песен…“

Раждането на Кокотон минава, както всичко, което става в Ноан, в живописна и малко лекомислена обстановка. В този дом комедията заема повече място от самия живот. Театрални или марионетни репетиции и представления се редуват всеки ден. Мансо е „най-съвършеният“ актьор. Една селска девойка, Мари Кайо — наричана отначало Мари кокошарката, защото се занимава с птиците, после — изучена от Санд, която я намира много даровита и я взема за прислужница — е прибрана от Мансо в трупата и става звезда. Всяка вечер има представление и вечеря: След това „мадам“, както я нарича Мансо, ляга за един час; после Мансо я събужда и тя сяда да работи. През това време Мансо „покашлюва по малко“, а Лина плете повои.

През пролетта и лятото на 1863 година Санд е постоянно на театър в Ла Шатр, гдето кани на гастрол артисти. На 2 юли пристига набожната вдовица Каламата, за да присъствува на освобождаването на дъщеря си. Тя се смайва, като вижда къщата пълна с актьори, които репетират „Замъка Пиктордю“. Мансо (въпреки треската), Мари Кайо, Жорж и дори бременната Лина се къпят в реката; само Морис не се къпе, защото е скован от ревматизъм. Когато срокът на Лина наближава, в Ноан пристига акушерка; завеждат и нея в Ла Шатр да гледа „Сина на Ловеца“ и „Тридесет години или животът на един картоиграч“. Всички от къщи са на театър, когато Лина усеща първите болки; родилката прекарва част от нощта в очакване на своята болногледачка; но това не пречи на Кокотон да се роди великолепно бебе, което Жорж Санд „поема в престилката си.“

Първият приятел, на когото Жорж Санд пише, за да му съобщи раждането на Марк-Антоан, е Александър Дюма-син. Тя изпитва отдавна трайна обич към този „мил син“, който я нарича „мамо“ и е двадесет години по-млад от нея, но има същия великодушен темперамент, същия вкус към „тезисната“ литература, същата пламенност, когато защищава жената и детето. Тя държи да го привлече в Ноан, но успява едва в 1861; защото Дюма е изцяло зает от връзката с една руска дворянка „със зелени очи и дълги кехлибарени коси“, княгиня Надежда Наришкина. Най-после обещава.

Александър Дюма син до Жорж Санд, 20 септември 1861:

Дюма се възхищава или поне казва, че се възхищава от марионетките, а вечер, когато са около масата, чете стихове от Мюсе. Изборът му изненадва. Исполинът Маршал има голям успех. „Маршал работи с Морис пиеса за марионетките… Маршал става голямото ми бебе…“ Той остава много време след Дюма, рисува Морис, после Санд, Мансо, Мари Кайо, но огорчава мадам Санд, като не й пише нито едно „дворцово писмо“ след този дълъг престой, когато се е запознал с принц Наполеон и е получил поръчки от него.

Дюма-син до Санд, 21 февруари 1862:

26 февруари 1862:

Истината е, че мастодонтът е егоист, но има чар. Санд му прощава и дори проявява голяма нежност към него. Пак Дюма завежда Санд у Едуард Родриг, борсов посредник.

Дюма-син до Жорж Санд, 8 март 1862:

Когато „милата мама“ отива тази зима в Париж, тя приема да вечеря заедно с Дюма у Родриг, в неговото „позлатено кътче“; той обещава да даде материална подкрепа на някои „синове“, които се намират в нужда.

Любимите теми на Санд стават теми на Дюма. И двамата обичат „тезисни“ пиеси. От „Подхвърления Франсоа“ Дюма ще направи пиеса „Извънбрачният син“, една тема, която му е естествено присърце. Клавдия, девойката майка, която заслужава повече от всяка друга жена уважението на мъжете, защото е била измамена, ще му внуши идеята за „Възгледите на мадам Обре“, след това за „Дениза“. Най-после „Женитбата на Викторина“, възхвала на неравните бракове, изглежда и на двамата толкова хубава тема, че Санд я разглежда в роман — „Маркиз дьо Вилмер“, — а Дюма-син й помага да извлече от този роман втора пиеса. Защото той е театрал и умее да построи сценарий, в което Санд е доста неспособна. Това не пречи на Дюма да се възхищава безумно от нея. „Тя мисли като Монтен — казва той, — мечтае като Осиан, пише като Жан Жак. Леонардо рисува фразата й, а Моцарт я пее. Мадам дьо Севинье й целува ръцете, мадам дьо Стал коленичи при минаването й.“

„Маркиз дьо Вилмер“ е банална история за една компаньонка, която се омъжва за сина на стопаните, а остроумията, които Дюма-син съживява тази поучителна пиеса, не са особено блестящи. Въпреки това пиесата има невероятен успех. И ето защо: възмутена от религиозната нетърпимост на императорското правителство, разгневена, като вижда заплашена свободата на съвестта и изказванията, Жорж Санд става все повече и повече антиклерикалка.

Жорж Санд до принц Наполеон, 23 февруари 1832:

Тя е антиклерикалка, но не е и не желае да бъде антирелигиозна.

Жорж Санд до Александър Дюма-син:

И така, помирение с бога; но тя не може да вярва нито в дявола, нито в ада. Възмущава я мисълта, че един добър бог може да осъжда на вечни мъки. Никак не си представя обаче доколко самата тя възмущава по природа мрачните и сурови умове. Нищо не дразни наранените сърца така, както едно оптимистично спокойствие. Бодлер я ненавижда.

Несправедлива, но естествена реакция. Как би могла тревогата да не мрази спокойствието? Жителите от сенчестата и от слънчевата страна никога не могат да се разберат. След пътуването си до Рим Жорж „мисли неотменено за черния призрак“. Черковните камбани, които на младини и дори през 1834 година я успокояват и утешават, звънят сега в ушите й като „злокобна гръмотевица, като зловещ там-там“. А ето че в 1862 година романистът Октав Фьойе, седемнадесет години по-млад от Жорж Санд, обнародва в „Ревю“ на Бюло един набожен, сантиментален и посредствен роман: „Сибила“. Това е историята на една девойка, която е вярвала в детинството си, но изпада в големи съмнения по време на първото причастие. В една бурна вечер тя вижда кюрето, който скача сам в лодка, за да спаси моряци, попаднали в опасност. Тогава преценява религията с оглед на нейните последици, връща се към бога и по-късно, когато се влюбва в един млад скептик, се опитва да върне и него към вярата и умира в една лунна нощ, след като се е върнала от сантиментално богословска разходка.

Тази книга възмущава Жорж Санд, която отговаря следната година в същото „Ревю де дьо монд“ с романа „Госпожица ла Кентини“. Тя е запазила своята бързина на замисъл и изпълнение. Представила е в романа си положение, обратно на измисленото от Фьойе. Героинята Люси, набожна генералска дъщеря, е ухажвана от свободомислещ, в когото е влюбена. Този човек има четири обвинения против католичеството: ада, отрицанието на напредъка, плътското въздържание и главно изповедта. Жената, казва той, не може да се доверява едновременно на своя съпруг и на ръководителя на съвестта си. Този млад Емил се възмущава да споделя мислите на съпругата си с някакъв свещеник, който в този роман е представен полузахвърлил расото, опасен и подозрителен. Но Емил успява да освободи съзнанието на съпругата си и да я върне към истинската вяра, с други думи, към вярата на авторката.

Този спор увлича литературните кръгове и Сент Бьов става арбитър в борбата.

„Авторът на «Сибила» повдига в своя роман големи въпроси, по-големи може би, отколкото е мислил отначало: въпроси богословски и обществени, въпроси от настоящето и бъдещето. Както знаем, това развълнува Жорж Санд: могъщата орлица се разгневи като в деня на първия си полет; спусна се върху белия гълъб, отнесе го във въздушните висини над савойските върхове и урви и държи в тоя миг жертвата си увиснала в ноктите й. Теза срещу теза, богословие против богословие, при това в роман — малко тежичко…“

Санд благодари: „Прочетох една превъзходна статия от вас за Фьойе, която приключва с прекалено блестящи слова за мене. Аз съм много стар орел, та не мога вече да отнасям млади дарования и да ги изяждам на една хапка…“ В една официално клерикална епоха това поведение представя Жорж Санд в очите на младежта като голяма опозиционерка. Тя става личност и знаме. Когато театър „Одеон“ обявява пиесата по романа „Маркиз дьо Вилмер“ и се заговорва за провокации против Санд, студенти и работници се приготвят да я подкрепят. Тя е съвсем спокойна; зле се чувствува само Мансо. Всъщност не стават никакви инциденти. Императорът и императрицата присъствуват на премиерата и ръкопляскат с наивно показното усърдие на не особено спокойна съвест.

Бележник на Жорж Санд, 29 февруари 1864:

Почтената мелодрама „Маркиз дьо Вилмер“ използува своята популярност. Приходите на касата рязко се покачват: 4300 франка, 4500, 5000, 5310, докато „Одеон“ обикновено има сбор до 1500 франка. „Трябва да се види — пише Санд — персонала на «Одеон» около мене… Аз съм господ за тях.“

Между приятелите, които стоят на стъпалата на „Одеон“ от двете страни на Санд, се намира и Гюстав Флобер, „който плаче като жена“. Неразкаян романтик и каещ се реалист, той се е възхищавал всякога от дарованието на Жорж. Виждал я е понякога на вечерите у Маньи с Ренан, Сент Бьов, Теофил Готие, братя Гонкур. Тя сяда до него, оглежда плахо всички и му шепне на ухото: „Само от вас не се стеснявам!“ А при това двамата Гонкур се възхищават все повече и повече от „красивата, очарователна глава“, която от ден на ден все повече заприличва на мулатка, и „чудното изящество на малките ръце, скрити в дантелени маншети“.

Бележник на Жорж Санд, 12 февруари 1866: „Вечеря у Маньи с моите млади приятели. Посрещнаха ме невероятно мило. Всички бяха блестящи. С изключение на великия учен Бертло… Готие е все така ослепителен и любител на парадокси; Сен Виктор — очарователен и изискан; пламенният Флобер ми е по-симпатичен от другите. Защо? Не зная засега. Двамата Гонкур са прекалено самоуверени, особено по-младият… Най-приказлив и остроумен си остава чичо Бьов, както го наричат… Плаща се по десет франка на човек; вечерята е средна. Много пушим; говорим, викаме, колкото можем, и всеки си тръгва, когато пожелае… Забравих Луи Буйе, който прилича на Флобер; той се държа скромно… Видях мадам Бори. У дома дойдоха шивачката, след нея Камий и Люсиен Арман. Канена съм на вечеря у Сент Бьов… — 9 април 1866: Вечеря у Маньи с моите млади, приятели: Тен, Ренан, Сент Бьов, Готие, Сен Виктор, Шарл-Едмон, двамата Гонкур… и Бертло, който не продумва. Той и аз мълчим. Синът на Гаварни, хубаво момче, и друг, когото не познавам. Разговорът е разгорещен, блестящ, обсипван с парадоксите на Готие. Тен е разумен, прекалено разумен. Но всичко е много по-долу от веселието и детския чар на актьорите.“

Тъкмо на една вечеря у Маньи, когато Санд е в Бери (на 14 септември 1863), молят Теофил Готие, току-що пристигнал от Ноан, да опише престоя си:

Такава крепка и могъща старост, изразявана с мълчание и чудновати мании, е признак на сила. Готие наблюдава Жорж Санд, както Хегел планините: „Такива са“.

VЗащо не се преселим в Палезо?

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 31 март 1864:

Жорж не казва всичко на Огюстин. Тя има и други основания да напусне Ноан. Отношенията между Морис Санд и Мансо са отдавна враждебни. За Морис е тежко да вижда свой връстник, при това по негова преценка твърде посредствен, издигнат до ранга на любимец. Унизително му е да вижда „стария Мансел“, получил като секретар, счетоводител и почти управител една делегирана, но въпреки това фактическа власт в управлението на Ноан. Самият Мансо удивително прилича на героите от простолюдието в романите на Жорж Санд. Безкористието му стига до маниачество; щом има четири петачета, бърза да ги даде. На своята дама е предан като куче; към другите е мрачно надменен. Освен това е даровит. Художествените критици го смятат за превъзходен гравьор, но той проявява и театрален усет. С помощта на Жорж пише малка пиеса в стихове, която е била представена в „Одеон“; ръководи вместо Санд репетициите на пиесите й, чете ги на артистите. Приятелите на къщата — Дюма, Флобер, граф д’Орсе — се държат дружелюбно към него; княгиня Матилда го кани на вечеря; принц Наполеон присъствува на премиерата на пиесата му.

На двамата Гонкур, изненадани от сериозността, безразличието, полузаспалото състояние и монотонния, почти безжизнен глас на мадам Санд, Мансо обяснява донегде като човек, който показва някаква рядкост — нейната изключителна работоспособност: „Няма значение дали я прекъсват… Представете си, че имате отворен кран у вас; някой влиза и вие го затваряте… същото е и с мадам Санд…“ Предаността е взаимна. Жорж хвали Мансо пред Дюма-син: „Ето един човек, когото можете да уважавате, без да се страхувате от разочарование. Какво сърдечно и предано същество! Вероятно дванадесетте години, прекарани от сутрин до вечер с него, ме помириха окончателно с човешкия род…“

През 1863 година напрежението в Ноан става непоносимо. Морис и Мансо се скарват поради Мари Кайо, която — опиянена от успехите си като актриса и жена142 — става безсрамно фамилиарна. Както по времето на Шопен, Морис дава ултиматум на майка си: „Той или аз… Един от двама ни трябва да напусне Ноан…“ За момент изглежда, че тя ще пожертвува Мансо…

Бележник на Мансо, 23 ноември 1863: „Като последица от не зная какъв разговор ми се съобщава, че съм свободен да напусна на идния Иванов ден; много сълзи се проляха за мене! Но не продължиха дълго! Ето колко съжаляват за мене след петнадесет години преданост. Предпочитам да го отбележа тук, за да не плача никога по този повод, а да се надявам, че по-късно може и да се усмихвам. Както и да е; жалко нещо са повечето хора… И така, ще си възвърна свободата и ако искам пак да обичам някого и да му бъда предан — защото в това е моята радост, — ще мога съвсем свободно да го сторя… Свобода! Хубава свобода… Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете «Тартюф»! — Морис.“

Но след една нощ размишления Санд намира, че положението не е такова, каквото е било през 1847 година. Щастливо оженен, баща на едно момченце, Морис може да мине занапред и без постоянното присъствие на майка си; Мансо е сериозно болен и не бива да бъде изоставен. На 24 Жорж избира — Мансо и заминаване.

Бележник на Жорж Санд, 24 ноември 1863: „Не съм тъжна. Защо? Знаехме положението, а то беше лошо. И аз си възвръщам свободата… Но щом ние няма да се разделим и другите са доволни от промяната? Нали и аз сама се стремях за някаква промяна в този живот от огорчения и несправедливост? Да заминем, драги. Да заминем без злопаметство, без сръдни, и да не се разделяме никога… На тях и за тях ще бъде всичко, но не и нашето достойнство, нашата саможертва… Никога. — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете ролята на бащата в «Тартюф». Пак майка ми е излъгана! — Морис.“

Следват тежки дни. Съкрушена от сериозното решение, мадам Санд се разболява и спи „облечена“. Мансо, „с опънати нерви“ снове между Ноан и Париж, за да търси жилище в някое село. А представленията на марионетките продължават.

Бележник на Мансо, 26 декември 1863: „Изглежда че мадам не е добре днес. Малко нетърпелива е. Следобед спи. Вечер се увлича с костюмите на марионетките. Това не е безумие, а умопобъркване!… Ами когато няма да има марионетки?“

Защото победителят Мансо се тревожи от мисълта, че изтръгва „мадам“ от обичайния й семеен живот. Годината завършва с обикновените празненства.

Бележник на Жорж Санд, 31 декември 1863; „Студено. Не излизам. Разговарям с Морис за снежния човек… Лукулова вечеря: яребици с трюфели, грах, целувки; след това папироси, домино. Лина пее. Удря полунощ. Споглеждаме се. Донасят Кокотон. Събудил се е и е весел като птиче. Раздаваме си подаръците. Ядем бонбони.“

Обичайните парижки приятели се заменят с нови. Санд живее с Мансо на улица „Фьойантин“ №97143; вижда се с Майарови, братовчедите на Мансо; с борсовия посредник Родриг, бивш сенсимонист, който продължава да й помага щедро в благотворителността; с Ламберови144; със сътрапезниците от вечерите у Маньи. Поставя си изкуствени зъби, четири пъти седмично ходи на театър и обикаля предградията, за да си намери „къщичка“. Майар, който живее в Палезо, по железопътната линия Версай — Лимур, й предлага една. Неотдавна е починал Делакроа. Санд има повече от двадесет негови картини („струват 70 — 80 хиляди франка, обзалагам се в това“, пише тя). И решава да ги продаде с изключение на две: „Изповедта на Гяур“, първият подарък на художника, и „Кентавъра“ последният му подарък. Тази финансова операция трябва да позволи на Санд да „осигури на Морис една много приятна рента от три хиляди франка вместо едно безплодно богатство“ и да си купи едно малко имение. Родриг улеснява финансовата страна на въпроса. „Вилата Жорж Санд“ е купена на името на Мансо, който се задължава да я завещае на Морис.

Последно отиване в Ноан — за сбогуване. Старият селски кмет, „отец Олар“, се разплаква. Морис и Лина препоръчват на майката, останала много млада по сърце, да бъде благоразумна.

Бележник на Жорж Санд, 25 април 1864: „Въздържание! Въздържание от какво, глупци? Въздържайте се цял живот от злото. Нима бог е създал доброто, за да се лишаваме от него? Въздържайте се да усещате прекрасното слънце и да гледате цъфналите люляци. Аз работя… и съжалявам, че не работя повече. Но скучая и не ми се работи… Тази вечер четем романа на Морис. Днес се учих да правя gnocchi145, за да си правя в Палезо…“

Бележник на Мансо, 11 юни 1864: „Последна вечер в Ноан. Мисля, че всички ще я помним. Така че няма какво да се пише за това последно бдение. Но мисля въпреки волята си, че през четиринадесетте години, прекарани тук, повече съм се смял, повече съм плакал, повече живял, отколкото в предишните тридесет и три години… И така, отсега нататък оставам сам с нея. Каква отговорност! А заедно с това каква чест и каква радост! — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Какъв самохвалко! Какъв глупак!“

Няма скарване, всичко става с добро. „Затварят Ноан като за продължително отсъствие“, защото Морис и Лина също отказват да носят бремето на голямото жилище: „Милите деца не искат да управляват Ноан; малко грешат от гледище на своя интерес… Но се стесняват от съображения на доброта и нежност…“ Те решават да отидат в Гийери, при Казимир, който си остава последно убежище за своите деца и е много обичан от Морис и Лина.

Жорж Санд „отлита към Палезо“, придружена от съжаленията на берийците, които и изпращат тъжни приветствия и мили молби. В Ла Шатр говорят за семейна свада. Санд отрича: „Слава богу, живеем си в пълно съгласие; но ако жителите на Ла Шатр не биха ни обвинили, би значило, че са болни…“ Тя харесва новото „парижко жилище, съвсем мъничко, но възхитително, удобно, чисто и с прекрасен вкус“. Палезо я очарова.

Бележник на Жорж Санд, 12 юни 1864: „Възхитена съм от всичко: от местността, от градинката, изгледа, къщата, вечерята, прислужницата, тишината. Омагьосано кътче! Добрият Мансел е помислил за всичко; истинско съвършенство. 13 юни 1864: Дълбок сън. Изглежда че духа и гърми. Не съм усетила… Деня прекарваме в разопаковане и нареждане. Забавно е да нареждаш вещите си в съвсем нови мебели, в толкова чисто помещение. Люси146 ни приготвя вкусна вечеря, поднесена с апетитна чистота. Ядем ягоди от нашата градина, риба, яйца и кафе. Мансел ли печели всичко?… Чудесно!“

Жорж Санд до Морис, 14 юни 1864:

Жорж едва се е настанила в Палезо, когато получава ужасна вест: Малкият Марк-Антоан, Кокотон, се е разболял в Гийери.

Бележник на Мансо, 19 юли 1864: „Получаваме ужасната вест, че Марк е на умиране: «Много по-зле, малка надежда». Изпращаме младежите да кажат на Майар да ни чака на гарата в Со. Приготвяме куфарите и заминаваме. Бихме могли да вземем още тази вечер влака от Бордо, но нашият влак закъсня, а другия от Орлеан пропуснахме с пет минути! Можем да заминем едва утре. Нощуваме на улица «Фьойантин». Добре направихме, че взехме Люси… 20 юли 1864: Нова телеграма: «Ако искаш да го видиш, тръгвай!» Посещение от Майар… и Камий, които увещаваме да ни придружат. Обядваме сами у нас, на улица «Фьойантин», и заминаваме от гарата в седем и четиридесет и пет. В отделно купе сме… 21 юли 1864: Закусваме в купето, между Перигьо и Ажан. В Ажан, в десет и половина, намираме пощенска кола, която ни чака, и тръгваме за Гийери, гдето от селския пощальон научаваме, че сме закъснели: детето е починало тази сутрин. Първият човек, когото виждаме, е Морис; след това господин Дюдеван и мадам Далиа147; най-после мадам Морис…“

Това е последната среща на Санд със съпруга й. На Казимир е неприятно да я приеме под своя покрив, но все пак казва: „Не мога да й попреча да види внука си“. Когато съобщават „Колата на госпожа баронесата“, Дюдеван излиза пред входа със своите приятели. Аврора е довела доктор Льоклер и Мансо. Тя прошепва: „Казимир. — Мадам — отговаря той, — знаете стаята си; никой не я е заемал след вашето заминаване.“ Конкубинката придружава учтиво законната съпруга, която й казва: „Поверявам ви стария си съпруг“.

Жорж Санд е с чудновата рокля, от която се подава алена долна фуста; пуши огромни папироси. На трапезата не продумва. Гостите в Гийери забелязват сломения й вид, закръглеността, увисналите бузи. Тя си заминава на следния ден. „Какво е впечатлението ви от тази последна среща с вашата съпруга?“ — обръща се д-р Селси към Казимир. „О! — отговаря баронът — нямах желание да я нарека Аврора148; защото приличаше повече на залез…“

Морис и Лина се прибират в Ноан, Санд в Палезо. И при тази скръб тя учудва своите приятели с незабавната си душевна устойчивост. „Какво нещастие! Но въпреки това искам, заповядвам ново дете, защото човек трябва да люби, да страда, да плаче, да се надява, да създава…“ Вечери у Маньи, водевили, театър „Жимназ“ и „Одеон“ — животът подновява затворения си кръг. Мансо кашля, подрежда Палезо, а вечер играе безик със своята „дама“.

VIБоледуване и смърт на Мансо

1865 година е тъжна. Мансо кашля, има треска, гасне поразително бързо. И Жорж се оплаква от хиляди болки, но все пак пъргаво тича из калта в градината да сади лук, изпратен от Ноан; ходи всеки ден на театър в Париж; изтощава Мансо и уморява Майар с поръчки и покупки. На 23 януари Майар умира внезапно от перитонит; „мадам е много добра и мила към всички.“ Но само след няколко дни завлича Мансо в Палезо, за да види някаква панаирска пиеса: „Спомените на дявола“. Тя не може да устои на изкушението на марионетния театър.

Всъщност има моменти, когато не може да устои на никакво изкушение. В Париж е срещнала отново през 1864 година младия художник Маршал мастодонта, станал чрез нея близък на принцеса Матилда. Дюма-син ги сближава повторно, като моли Санд да издействува от принца орденска лента „за дебелия Апелес149, който обича червеното“. Във връзка с тази постъпка дебелият Апелес идва да изкаже благодарността си в Палезо, гдето безнадеждно болният Мансо е вече напълно отчаян. Грижите за него са много мъчни. Уморената Санд решава да отиде за няколко дни в Гаржилес заедно с Маршал.

Бележник на Мансо, 29 септември 1864: „Маршал е нахален като слугата на палача“.

Но това бягство е последно. През 1865, като вижда, че Мансо е загубен, тя се заклева да не го оставя вече и сдържа думите си. Той „се запъхтява като куче“ и храчи по малко кръв. А тъй като става все по-мрачен, Жорж решава да пишат заедно роман: „Щастието“, за да го свърже по-тясно с живота си. „Мадам работи върху нашия роман.“ Междувременно го изпраща в Париж да купи помпа и други неща. Той се връща изтощен: „Милата дама бе дошла да ме чака на гарата, като че тя — това съм аз, а аз — това е тя! Много мило…“ 30 май 1865: „Мадам е тъжна, като ме вижда така. А при това аз правя всичко възможно да я разсмивам, щом треската пожелае да ме забрави…“

Тя се грижи за него с предаността на милосърдна сестра, като прави сама фрикциите, миенето, обвиването във влажни чаршафи. Дневника води сега само тя, но тъй като Мансо всеки ден го чете, трябва да запазва мъчно равновесие между един неправдоподобен оптимизъм и едно отчаяние, което би изплашило болния.

Бележник на Жорж Санд, 18 юни 1865: „Тази сутрин ми каза: «По-малко се потя и съм положително по-добре». След закуската заспа дълбоко; толкова по-добре. Нощният му сън е с постоянни прекъсвания! Работи по малко и ми прочете няколко страници, без да се закашля. Би желал да излезе с кола, ако беше топло, но е много студено… Аз вече не живея! Каква мъка да го виждам, че страда така! Довечера след фрикциите ще вземе две хапчета… Студено му е и след фрикцията… 25 юни 1865: Тъжен ден. Той е обезсърчен, раздразнен, отчаян. Аз само плача, без никаква полза. Сърди ми се, че не оздравява, че лекарите не се отнасят сериозно към болестта му! Цял ден има треска, кашля по два часа преди вечеря; след това е крайно раздразнителен. Кара се на доктор Морен, на приятелите си, на всички… 6 юли 1865: Бурен ден. Тропическа горещина, която го изтощава. Към един часа настъпва цял час успокоение и той се провиква от горния етаж, за да ми съобщи. Горкият приятел! Но това не трае дълго. Треската го измъчва, той все слабее и слабее. А се храни. Но как би могъл в сегашното си състояние да се бори с горещината, която сломява здравите? Виждам с каква смелост се бори, а вместо да го насърчавам, аз не мога да сдържа сълзите си. Той беше за мене силата и животът ми. Колкото повече той слабее физически, толкова повече аз слабея душевно… 8 юли 1865: Все по-слаб и по-раздразнителен. Ужасен ден. Вечерта пристига доктор Фюстер150 със секретаря си и Камий. Идва и доктор Морен. Фюстер го преглежда и прислушва. Все същото: единият дроб съвършено здрав, другият леко засегнат. Нищо сериозно няма, но треската, нервите, раздразнителността!… Докторът иска болният да се излекува с усилие на волята си и режим, който трябва най-строго да спазва. Необходими са измивания със студена вода; трябва да започнат веднага, неуклонно. Каза ми, че е излекувал така много по-тежко болни, затова не бива да отстъпвам, дори ако болният ме намрази заради тях… Бедното дете! Вика сърцераздирателно при това измиване. Идва ми да се самоубия. Но не! Трябва да го лекувам, да го спася… Да го спася въпреки волята му.“

18 август 1865: „Кашля непрекъснато през цялата нощ и целия ден. Четиридесет и осем часа! Ужасно, но все пак е много по-спокоен, отколкото досега. Изглежда че все пак си почива за някое време, защото се учудва, когато му кажем колко е часът и не си дава сметка за изминалото време… 19 август 1865: Уви! Той четеше всичко писано дотук. Аз ту се страхувах да не го разсърдя, като намалявам значението на болестта му, ту се страхувах, че може да разбере непоправимо колко е сериозна. Повече от месец вече, откакто я зная; каква борба водех, за да я скрия от него! Сега е съвсем зле. Заспал е, изнурен от треската, задушава се, дори не кашля вече. Последният сън ли?…“

Понеделник, 21 август: „Почина тази сутрин в шест часа, след една наглед съвсем спокойна нощ. Когато се събуди, каза със замиращ глас няколко несвързани думи, като насън. Направи усилие да си поеме дъх, пребледня и… нищо! Надявам се, че не беше в съзнание. В полунощ ми говори ясно и твърдо. Говори за отиване в Ноан!… Преоблякох го и го наредих в леглото. Затворих очите, сложих му цветя. Хубав е, изглежда съвсем млад. О, боже! Няма да бдя вече край него!… 22 август 1865: Нощта прекарах сама край спящия! В леглото си е, вече напълно спокоен. Нито е грозен, нито е страшен. Никаква лоша миризма. Поставих пресни рози… Сама съм сега; но той е тук, до мене, в малката стая. Не се вслушвам вече в дишането му, а утре вечер не ще има нищо, ще бъда още по-сама! Този път завинаги…“

Малко са в живота на Жорж Санд по-трогателните моменти от тези продължителни грижи край леглото на болния, от тази храбра лъжа, от тази дейна обич. Цели пет месеца тя не оставя нито един ден умиращия. Веднага след смъртта му пише на Морис:

Жорж Санд до Морис, 21 август 1865:

Защото, при все че има живи родители и една неомъжена сестра, Лора, Мансо е завещал всичко, каквото притежава, на Морис Санд.

Жорж Санд до Морис, 22 август 1865:

След погребението, „ден на вълнения и сълзи“, Морис я отвежда в Ноан. Дневник на Жорж Санд, 23 август: „Син ми е собствената ми душа. Ще живея за него, ще обичам доблестните сърца. Да, да, а ти… ти, който толкова ме обичаше!… Бъди спокоен, твоят дял е ненакърним!…“ Намира Лина бременна на четири месеца, „свежа, закръглена, къщата чиста и подредена… Обикалям градината, животните, навсякъде. Добре поддържано, много хубаво.“ Морис и Лина като че се привързват все повече и повече към Ноан. Снахата е работлива, кротка, покорна. Санд прекарва тук няколко седмици, но при откриването на театралния сезон я виждат отново в Париж, в театър „Франсе“, в „Одеон“. Понася мъката, не й се предава. За друга жена казва: „Тя поддържа детинските прояви на скръбта, които засилват болката, но не събуждат чувството за дълг. Прекарва по няколко часа на ден при гроба на сина си не за да се моли или да размишлява за безсмъртието на човека, а да съзерцава това кътче земя, гдето от него е останало само тленната обвивка на нетленната му същност… Времето затваря раните, ако раненият не упорствува да ги разранява.“

Едно писмо до Флобер, който е бил при това изпитание предан приятел и гост, показва много искрено душевното й състояние.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 22 ноември 1865:

Докъде е стигнала тя в своите размишления при това уединение в Палезо, пред прага на старостта? По отношение на религията признава незнанието си. Човек няма възможност да определи бога, а не е възможно да твърди това, което не може да определи. И все пак тя иска да вярва.

Жорж Санд до Депланш, 25 май 1866:

И така, „тя обича бога“, както е предсказала майка Алиша; но като остава сама спиритуалистка, не отлъчва от църквата материалистите: „Място за атеистите! Нима и те не гледат като нас към бъдещето? Не се ли борят като нас с мрака на суеверието?“

В политиката, макар и по-скептична към незабавна дейност, тя все още се надява. Въпреки доброто отношение на двора към нея, империята не й се струва нещо ценно и тя не вярва в либерализма, с който Наполеон III започва да се перчи. В романа „Господин Силвестър“, който е писала по това време, двама души спорят в диалог, воден фактически от Санд срещу Санд. Старият отшелник господин Силвестър, участник в революцията от 1848 година, не вярва вече в никакъв вид обществено устройство, защото от опит е научил, че правдата никога не тържествува; неговият събеседник, младият Пиер Соред, не се съгласява, че човек трябва да стане скептик само защото не е създал рай на земята. Защо ще се опитвате да налагате на народа съвършени закони? „Това е учението на тероризма: «Братство или смърт». И на инквизицията: «Извън църквата няма спасение». Предписани добродетел и вяра не са вече вяра и добродетел; те стават омразни. На хората трябва да се даде възможност да разберат предимствата на обединението и правото да го създадат сами, когато му дойде времето.“

Така мистичната и романтична революционерка придобива постепенно критично съзнание. Тя мисли, че го дължи на занимаването с науката. Във „Валведр“, друг роман от същото време, Санд описва с обич и уважение един и същ учен. „Не ми говорете, че изучаването на природните закони и търсенето на първопричините изстудяват сърцето и забавят полета на мисълта; няма да ви повярвам.“ Като Ренан и Бертло, и по същото време, мадам Санд минава от популярния към научния романтизъм. Еволюирайки със своето време, тя остава „като звучно ехо“ в центъра на новите мисли.

Книгите, които пише сега, не са много хубави и тя го знае. Те са идейни романи, гдето се противопоставят едни на други не живи същества, а въплътени учения. Изкуството трябва да бъде по-конкретно. Истинският гений на Санд е свързан с любовта й към земята; и сияе с последен блясък в някои писма:

Жорж Санд до Морис, 1 февруари 1866:

Валведр е едно разсъдъчно същество, герой на тезисен роман, лишен от лудориите на живота. Но Санд продължава да върви с наведена глава като берийски вол, и да оре всеки ден своята бразда. Щастлива ли е? Да, защото желае да бъде щастлива.

Жорж Санд до Шарл Понси, 16 ноември 1866:

Това е философията, която някога, по времето на големите бури, й е проповядвал Сент Бьов. Затова тя му изпраща „Господин Силвестър“ със следното посвещение „На Сент Бьов, нежното и ценно светило в моя живот“. Но в това омъдряване, дошло с опита и възрастта, няма нито извинения, нито съжаления. В 1866 година е модерно да се осмива „болестта на века“, от която е страдала някога заедно със своите писатели романтици. Тя вдига отново това овехтяло, продрано знаме. „Нашата болест струваше може би повече от реакцията, която дойде след нея; от жаждата за пари, наслади без идеал и честолюбия без спирачка, които не са, според мене, много благородна отлика за здравето на века.“