Жорж Санд

IМишел от Бурж

Ноан. Краят на март 1835. Колко е хубава градината през тия първи пролетни дни! Мрачната мадам Дюдеван сяда на някоя пейка между зюмбюли и зеленики, за да чете писмата на Сент Бьов: укори, насърчения, предупреждения. Сент Бьов съветва грешницата да се върне към бога. Бюло, напротив, е ужасен, защото му е поискала Платон и корана. Страхува се от всички тия „мистики“, които ще се стоварят на неговата глава и на „Ревю де дьо монд“. „Пишете на Жорж — казва той на Сент Бьов — да не се увлича много в мистика. Ах, да смеех, нямаше да й изпратя книгите; но тя би се разсърдила.“

Бюло с право се страхува. Неговата романистка „се увлича в мистика“. Не вече в мистиката на любовните увлечения. Жорж твърди, че по-скоро би се застреляла, отколкото да поднови живота от последните три години. „Не, не… Нито нежна и трайна, нито сляпа и бурна любов. Мислите ли, че мога да вдъхна първата и че се изкушавам да изпитам втората? И двете са прекрасни и ценни, но аз вече остарях и за едната, и за другата.“ След толкова неуспехи, тя се страхува от любовта и желае да потърси другаде своето изцеление. Къде? Как? В бога ли, както някога го е търсила в монастира и както я съветва Сент Бьов? Би желала да го потърси там; не е престанала да обича този бог, когото чувствува някъде далеко, отвъд небето, в тъжните нощи, когато целият парк в Ноан се превръща в тишина, тайнственост и мрак под бледите звезди. Но не се надява вече на подобна благодат; безгранично е тъжна; казва си: „Господ не ме обича, не иска и да ме знае, щом ме оставя на земята слаба, незнаеща и нещастна…“ Изоставена е от небето, както е била изоставена от любовта.

От това, което й пише Сент Бьов, запомня само две думи: себеотрицание, самопожертвуване. Тя би желала да се отдаде на някакво велико дело, да използува прилива от енергия, която я задушава, да се изтръгне от егоизма и гордостта си. Тези желания остават смътни и без определена цел. Кому да се посвети? Децата са далеко, Морис е в лицея, Соланж в пансион. „Дебеличкото девойче“, е станало голяма пакостница; не слуша никого, но всичко й се прощава, защото е забавна и красива. Морис си е останал чувствително момче, което би желало да живее до полата на майка си. Тя би желала да го прибере в Ноан, но знае, че така ще започнат непрекъснати спорове с Казимир по въпроса за възпитанието на сина им. Дютей, който живее в Ла Шатр и е неин адвокат и довереник, съветва Аврора да се помири със съпруга си, „като му стане любовница“. Този проект я отвращава: „Самата мисъл за близост без любов е противна. Жена, която търси своя съпруг, за да завладее волята му, постъпва като проститутките, които вършат същото нещо за хляб, и куртизанките — за лукс.“ Дютей изтъква интереса на децата; тя противопоставя своето дълбоко отвращение. Не може да се каже, че съпругът й вдъхва повече от другите мъже физическо или морално отвращение. Но тя смята, че една жена не може да се отдава като вещ: „Ние сме едновременно тяло и душа… Ако тялото има функции, които нямат нищо общо с душата, като яденето и храносмилането, може ли любовното единение на две същества да се уподоби на тия функции? Самата мисъл за това е възмутителна.“

И дума не може да става за съблазняване на Казимир. Остава само един изход — да го отстрани. Тя желае горещо отделен живот и подялба на имуществата, за да стане най-после господарка у дома си. И на Дюдеван, както изглежда, е дотегнало вече да живее на село, затова не се отнася враждебно към мисълта да заживее като ерген в Париж. Установяват един предварителен договор за „разтрогване на брака“. Аврора ще запази Ноан; Казимир ще получи дома Нарбон на улица „дьо ла Арп“ с шест хиляди и седемстотин франка годишни наеми. От тях ще плаща пансиона на Морис (който се оставя на бащата), данъците и вратаря; Аврора ще се грижи за Соланж. Договорът влиза в сила от ноември 1835 година. Но Казимир се разкайва още щом го подписва; съжалява за своето малко царство в Ноан и смята, че като абдикира, е извършил чисто римски подвиг. Жена му отказва да се отнесе към случая трагично или дори сериозно. „Моя религия е свободата, а желанието ми е да не получавам милост и благоволение от никого, дори когато ми се прави милостиня със собствените ми пари…“ Но главно не желае „баронът“ да има повод да се представя за жертва пред децата, за чието уважение тя държи. Какво да се прави? Дютей съветва да отидат в Бурж при един вече именит адвокат, Луи-Кризостом Мишел, известен с името „Мишел от Бурж“, близък приятел на Плане.

Жорж Санд любопитствува да види този свиреп републиканец, оракул на областите Шер и Ендр, некоронован крал на Аквитания71. „Мишел мисли… Мишел иска… Мишел казва…“ Дютей, Плане, Ролина повтарят тия думи с изненадваща почит. Мишел от Бурж изглежда неоспорван водач на опозицията южно от Лоара и има почти деспотично влияние над либералите в тази област. Макар че е само тридесет и седем годишен, той има външност на прегърбено, дребно, плешиво старче с необикновена глава, образувана сякаш от два споени черепа. Има бледо лице, великолепни зъби, необикновено кротки късогледи очи. Ламартин го е описал: „Човек от гранит… с правоъгълни очертания като на галска статуя, с нещо селско и първобитно; бледи хлътнали бузи; глава, сгушена във високите рамене; дълбок, плътен и глух глас.“

Син на беден дървар от Вар, убит по време на контрареволюцията, Мишел е възпитан на село. И досега носи клашник и груби дървени обуща, а тъй като му е студено по всяко годишно време, защото е болнав и все го тресе, навива около главата си три копринени кърпи във вид на фантастичен тюрбан. Но под това предизвикателно селско облекло се показва тънка, винаги бяла и чиста риза. Този страшен народен водач е суетен; обича и жените. Най-силното му обаяние е красноречието. Когато говори, става почти красив.

На 7 април 1835 година, от седем часа вечерта до четири часа сутринта, той заслепява по улиците на Бурж Жорж Санд, Плане и Фльори Галът със словесни фойерверки. Жорж е дошла да се съветва с него по своите семейни дела, но той й говори само за Лелия и оспорва разбиранията й. Във великолепната пролетна нощ те се разхождат на лунна светлина из строгия, безмълвен Бурж. Мишел говори до зори.

„Бихте казали, че някаква изпълнена с мисли музика извисява душата ви до божествени съзерцания и ви връща без усилие и противоречие, логично и музикално към земните неща и диханието на природата…“

Каква е целта му? Да спечели Жорж Санд за делото на борческата революция. Да я изтръгне от нейния „социален атеизъм“. Да я излекува от интелектуалната гордост, която се стреми към отвлечено съвършенство и пренебрегва действието. Тя е омагьосана, почти не се защищава, изпитва удоволствие да се чувствува победена. Мишел е заложил всичко, за да постигне целта си. Той се е възхищавал от „Лелия“; но Жорж му харесва много повече. „Никога — казва й Плане — не съм го виждал такъв. Цяла година живея край него, а го опознах едва тази вечер. За вас най-после се разкри напълно; показа ни целия си ум и цялата си чувствителност.“ Тя разказва срещата посвоему. На Гюстав Папе: „Запознах се с Мишел, който обеща, че ще поиска при пръв случай да ме гилотинират…“ На Иполит Шатирон: „Запознах се с Мишел, който ми се стори достатъчно закален юначага, достоен за народен трибун. Ако настъпи някакъв преврат, мисля, че този човек много ще нашуми.“

След Мюсе и Паджело Жорж смята искрено, че се е излекувала от любовни увлечения. Каква наивност! Кой се е излекувал някога от страстта, докато съществува надежда и младост? Тя прилича на храбър боен кон, който се връща с радост след боя на спокойно пасище, но щом чуе отдалеко призива на тръбата, прескача преградите и препуска към оръдията. Една ненадейна връзка дори е за Жорж оправдана, ако е безкористна и продиктувана от силно чувство. Тя се среща с Мишел на 7 април; един пръстен, инкрустиран с емайл и подарен от Жорж за спомен на първите любовни дни, носи дата 9 април 1835. Нов любовник ли е всъщност той? Не, него именно „тя е обичала, откакто се е родила, в лицето на всички призраци, при които й се е струвало за миг, че го е намерила и обладала“.

И все пак, докато го слуша, запазва напълно своята свобода да разсъждава и своя франклиновски здрав смисъл. Жорж Санд смята по инстинкт, че политиката трябва да бъде любов и справедливост; за Мишел политиката има за цел властта, за средство — гилотината. Когато се завръща в Ноан, тя започва за него (като го нарича Еврар) „Шестото писмо на един пътешественик“, едновременно хвалебствено и бунтарско. Мишел да е филантроп?

„Филантропията създава милосърдни сестри. Славолюбието е друго нещо и създава други съдби. Мълчи по тоя въпрос пред мене, възвишени лицемере! Ти грешиш, приемайки като чувство за дълг суровото, гибелно нанадолнище, по което те увлича чувството за сила. Аз смятам, че не си от тия, които обръщат внимание на дълга си, а от тия, които налагат задължения на другите. Ти не обичаш хората, не се чувствуваш техен брат, защото не си равен на тях. Ти си изключение между тях, роден за крал…“

Тя иска да си остане само поет; знае, че и най-великите хора записват подвизите си на пясък, и вятърът, довял Сула, заличава спомена за Марий.

Той не я оставя на мира. Какво прави тя със силата си? Книжна любов. Нищо повече. Жорж е готова да признае, че животът й е пълен с грешки, но отдава, малко доктринално значение на тези минали прегрешения: „Всички, които ме познават отдавна, ме обичат достатъчно, осъждат ме снизходително и ми прощават злото, което съм си причинила. Моите съчинения не правят никакви заключения и не са донесли ни добро, ни зло…“ „А кога ще дойде заключението? — пита нетърпеливо той. — Ами ако умреш, преди да стигнеш до някакво заключение?“ На Жорж е приятно да се чувствува шибана от тази сила. За пръв път има работа с по-волева личност от себе си. Той я нарича: „Глупачка!“ Това е ново усещане за нея. Тя гали голямата плешива глава; би желала Мишел да остарее, да се разболее, за да може да се грижи за него. Всъщност той е болен от незадоволено честолюбие. Жорж се осмелява да му каже: „Ти намираш, че се налага да чакаш дълго осъществяването на една велика съдба! Часовете се влачат, главата оплешивява, душата изпепелява, а човешкият род не напредва…“

В края на април Мишел заминава за Париж като защитник в най-големия политически процес на годината: делото на лионските метежници. Всички водачи на републиканската партия: Мари, Гарние-Паже, Ледрю-Ролен, Карел, Карно, Пиер Леру, Барбес — са на скамейката за защитата. Жорж пожелава да отиде в Париж, за да бъде с Мишел и да присъствува на съдебните заседания. Сент Бьов, закъснял в откриването на новата любов, я предупреждава, че е опасно да види отново Мюсе: „Не предполагайте, приятелко моя, че няма да го видите, че той няма да узнае, няма да дойде… Предположете, че сте у дома си, че му отворите, че при вас няма трето лице…“ Как ли се е усмихвала тя! За Мюсе ли мисли сега? Тя се увлича постепенно от политическите страсти, не по-малко опияняващи от любовта. Заедно с Мишел в жилището на кея Малаке нахлува цялото републиканско възбуждение. „Да поставим социалния въпрос!“ — казва всяка вечер добрият наивен Плане. „Да поставим социалния въпрос!“ — повтаря младият красавец Лист, когото Мюсе е представил някога на Жорж. За да поставят „всички въпроси“, Лист кани на вечеря абат Ламне и Жорж; благоразумният Сент Бьов се пита уплашено какво ли си говорят тези „озарени свише“.

Мишел, който не щади силите си при защитата на априлските обвиняеми, изпада една вечер, след заседанието, в ужасна тревога. Родена болногледачка, Жорж се грижи за него и „се привързва от сърце към това същество, което не прилича на никого“. Щом се чувствува по-добре, Мишел започва нова пледоария — този път, за да привлече към своето верую Жорж. Тя не е враждебна към учението му: и тя като Мишел ненавижда умерените убеждения; почти несъзнателно е бонапартистка, доколкото Наполеон е олицетворявал идеите на революцията; от най-ранните си години е републиканка от омраза към „старите графини“ и е наследила от майка си любов към народа. Приема равенството в имуществата, но го разбира като право на еднакъв дял щастие, не като разпокъсване на собствеността, „което би могло да даде на хората щастие само като ги направи диваци“. Системата, която Мишел проповядва една нощ пред нея, по моста на Светите Отци, когато отраженията от осветения дворец танцуват по дърветата в парка Тюйлери, е учението на Бабьоф — заговор за премахване на неравенството чрез насилие. Кастеланката от Ноан, която се наслаждава замечтано на прекрасната нощ, леките съзвучия на далечен оркестър и „меките отражения на луната, преливащи в светлините за кралския празник“, се пробужда в това съзерцание от гласа на Мишел: „Казвам ви — вика той, — че за да подмладите и подновите вашето покварено общество, тази прекрасна река трябва да почервенее от кръв, този прокълнат дворец да се превърне в пепелище, а просторният град, където блуждае погледът ви, да стане пясъчна пустиня, която беднякът ще разоре, за да построи сред нея колибата си!“

Тази нощ той декламира така шумно, като счупва бастуна си по стените на стария Лувър, че огорчава и отблъсква Санд и Плане, които му обръщат гръб и тръгват към жилището на кея Малаке. Той ги настига, моли Жорж да го изслуша. Споровете продължават и през следващите дни. Тя се оплаква от интелектуалната тирания, която Мишел иска да упражнява. Жорж вярва в разума и любовта повече, отколкото в насилието. Благодарна е на Мишел, че й е дал възможност да зърне идеала за пълното равенство, но се страхува да не би това буйно красноречие да отведе до своеволия и стрелба. Със своя взискателен здрав разум тя го пита какво общество желае той да построи? Какъв е планът му? „Откъде да зная?“ — отговаря Мишел. Събитията ще го ръководят. „Истината не се открива на мислители, които са се усамотили на планината. За да се открият истини, приложими в обществото, хората трябва да се обединят и да действуват.“

Мишел укорява Жорж за нетърпението й: „По-скоро, по-скоро — подиграва я той — открийте божиите тайни на господин Жорж Санд, който не иска да чака“. Тя може, разбира се, да скръсти ръце и да запази така драгоценната си свобода. „Но истината не скача зад беглеца и не препуска заедно с него… Твоят любим божествен философ е знаел много добре това, когато е казал на учениците си: «Където се съберат трима в мое име, духът ми ще бъде с вас». Така че заедно с другите трябва да търсим да се молим…“ Една сутрин, когато иска да му отговори, тя забелязва, че Мишел си е отишъл и е заключил вратата. Няколко пъти я заключва така за цял ден. „Карцирам те — казва той със смях, — за да ти дам време да размишляваш.“

Този тормоз й доставя удоволствие отначало; но разбиранията й не се променят. Всякога е смятала, че последните са първи, че угнетените струват повече от угнетителите и робите от тираните. „Отдавна мразя всичко, което се издига на глинени нозе.“ Но тази омраза е пасивна. Като се изключат няколко изблика на войнствен плам, Жорж изпада в едно напълно поетично съществуване. Най-после, от обич към Мишел, тя възприема не учението, а знамето му:

„Уви! Предупреждавам ви, че съм годна само да изпълнявам доблестно и предано заповеди. Мога да действувам, но не и да разисквам, защото не зная нищо и не съм убедена в нищо. Мога да се подчинявам само като затворя очи и запуша уши, за да не виждам и да не чувам нищо, което може да ме разубеди; мога да вървя с приятелите си като куче, което вижда, че господарят му заминава с кораб, и се хвърля да плува, за да го последва, докато умре от умора. Морето е безбрежно, приятели, а пък аз съм слаба. Бива ме само за войник, но нямам необходимия ръст от пет стъпки… Е добре! Какъвто и да е цветът на знамето ви, ако вашите фаланги вървят към републиканско бъдеще; в името на Исус, който има само един истински апостол на земята; в името на Уошингтън и Франклин, неуспели да направят всичко и оставили на нас да довършим делото; в името на Сен Симон, чиито синове вървят направо към великата и страшна задача (бог да ги пази!…), да вървим, за да постигнем доброто и тия, които вярват в него, да докажат своята вяра… Аз съм само детето на полка, вземете ме с вас.“

За да направят от детето на полка един републикански войник, като задоволят и сърцето, и ума на Санд, е потребен по-верующ пророк от Мишел, който би съумял да примири християнството и социализма.

IIНовите приятели

Слоевете от приятели се подновяват така бавно и така неизбежно, както пластовете на чернозема. Един умира, друг се изплъзва от нашия кръг, трети прониква в него и довежда със себе си нова смяна. При пристигането си в Париж мадам Дюдеван е заобиколена от берийците Реньо и Фльори; Латуш и Сент Бьов са нейни довереници. Скъсването със Сандо отстранява Балзак и Реньо; новата любов създава пустота наоколо. Когато си отива, Мюсе оставя след себе си Франц Лист, когото е въвел в дома на кея Малаке. Гениалният музикант се харесва на Жорж Санд по много причини. Възпитана от баба си, тя има усет към хубавата музика. Но има и още нещо. И Лист като Жорж е бил на младини мистик; и много повече от нея е запазил една пламенна набожност; като нея изпитва нежно съчувствие към нещастните, като нея съчетава аристократични обноски с демократични разбирания; като нея иска да знае всичко, чете поети, философи, стреми се към благородни вълнения. Лист е седем години по-млад от Санд; очите му мятат мълнии; копринените му коси се развяват, когато свири. Тя би могла да се влюби в него.

Парижките клюкари твърдят, че е била влюбена. Мюсе го ревнува за кратко. Аврора и Франц, всякога отричат да е имало любов помежду им, а тъй като и двамата водят съвсем открито един твърде, свободен живот, може да им се вярва. Лист се възхищава от романите на Санд и хвали романтичното й схващане за любовта; „Корина от кея Малаке“72 не му вдъхва никакви плътски желания. Тя от своя страна пише: „Ако можех да се влюбя в господин Лист, бих се влюбила в него напук. Но не можех… би било много неприятно за мене да обикна спанака, защото в такъв случай щях да ям спанак, а не мога да го понасям…“ Освен това Лист „мисли само за бога и за света дева, които никак не приличат на мене. Добър и щастлив младеж!“ Трябва ли да съзрем тук сянка от недоволство? Дали спанакът е прекалено зелен? Всъщност Франц е влюбен в друга жена, в графиня д’Агу, внучка на германския банкер Бетман, дъщеря на граф дьо Флавиньи, жена със златисти коси, сини очи, тънка и почти прозрачна, „права като свещ, бяла като нафора“, готова да извърши всякаква дързост в името на романтичната любов.

Лист е бил представен на Санд от Мюсе. И на свой ред свързва Санд с абат Фелисите дьо Ламне, към когото изпитва истинска синовна привързаност. Той обича това пламенно красноречие, тази смелост да се жертвуваш за идеите си, тази сурова и мрачна тъга, тези пристъпи на ярост и нежност. Наивният и упорит бретонски духовник с благородно сърце и ненаситна жажда да бъде обичан е „нравствен страдалец“, раздразнителен и намусен. Призванието му се проявява късно. Той взема първо причастие на двадесет и две години, след като дълго е измъчван от безверие. „Животът — казва Ламне — е някаква тъжна загадка, чиято тайна е вярата.“ Фразата е красива; доктрината си остава мъглява. В църквата Ламне вижда отначало защита на човешкия дух срещу произвола на властта. На Цезар принадлежи всичко освен душите. След като революцията от 1830 година развива у него настойчиво желание за реформи, той припомня, че ролята на църквата е била всякога да усвоява и освещава големите исторически течения. Затова католичеството в XIX век трябва да бъде либерално, социално, демократично. Плебейският пророк Ламне се смята призован да възроди църквата. Отречен, осъден от Рим, отлъчен от общината на вярващите, абатът е озлобен и разочарован. „Бих желал да скъсам със себе си“ — казва той. Живее в малка стаичка на улица „Риволи“ и мечтае да си построи скит, на вратата с герб — „разцепен от мълния дъб, а под него девиз: Пречупвам се, но не се огъвам“. „Той нямаше сили — казва Сент Бьов — да понесе най-тежкото от всички мъчения, наречено от Паскал изтезаване с мълчание.“

Всъщност Сент Бьов се възхищава от Ламне, но измерва с обичайната си строгост гордостта на този „папски ум“, който желае да има за слушатели само възторжени млади хора като Лист и нарича „безверници“ хората, които не вярват в него. Според Сент Бьов, по невъздържаната си мисъл и доверчивостта си Ламне прилича на Лафайет. Дребен, слаб, хилав, „с огромна, неподходяща за ръста му глава, стеснителен, неестествен, невероятно грозен, с измамно кротки късогледи очи“, Ламне презира жените и твърди, че нито една не може да следи някаква мисъл за повече от петнадесет минути. Но Жорж Санд е очарована от него. Той й донася това съчетание от религиозна и социална вяра, което й е необходимо, за да се приобщи към своите нови приятели социалисти. Тя започва да го славослови: „Никога не е имало на света по-нежно сърце, по-бащинска грижовност, по-ангелско търпение…“ Великодушното възхищение е признак на голямо великодушие.

Лист гостува дълго на абата в Ла Шене, в Бретан, и описва на Жорж изтъркания му редингот, дебелите сини селски чорапи и извехтялата сламена шапка. Разказва й и как се развива любовта му с графиня д’Агу. Лист желае Мария да напусне графа, както е постъпила Аврора, и да заживее явно със своя любовник. През юни 1835 година побеждава. „Това е последното и най-тежко изпитание — казва графинята, — но любовта е моя вяра и аз жадувам за мъченичество.“ Тя е бременна от Лист и очаква дете през декември. Жорж е трогната, като вижда такава жена да постъпва както героините от собствените й романи.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Мило писмо, само че двете жени не са създадени да се разбират. Мадам д’Агу се е освободила, както мадам Дюдеван, от семейството и средата си. Но Жорж действително държи на независимостта; Мари съжалява за загубеното обществено положение. Братовчедка на крале, Санд се хвали със своя дядо птицеловец. На тия, които забравят това, Мари припомня, че е родена Флавиньи. Санд обича да скита по полето със синя рубашка и панталон; мадам д’Агу се чувствува добре, казва Лист, само в рокли по хиляда франка. Жорж минава от един мъж към друг и от надежда към надежда; Мари, отстъпила веднъж на чувството, се стреми да узакони прелюбодеянието със своята вярност. „Не ви ревнувам — пише Санд, — а се възхищавам от вас и ви уважавам, защото зная, че трайната любов е елмаз, за който е потребна кутийка от чисто злато, и вашата душа е тъкмо такава скъпоценна скиния.“

Лист завежда своята графиня в „мансардата“ на кея Малаке. Тя има продълговато слабо лице, обрамчено по английска мода с дълги букли. В профил фигурата й изглежда като че „е била притисната между две врати“. Жорж хвали с едва уловима ирония „тази хурия в небесносиня рокля“, благоволила да слезе от рая в дома на една простосмъртна. Отсега нататък ще я нарича само „Принцесата“ или „Арабела“. Първата среща не е много благоприятна.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

И добавя: „Трябва да се постараете много скоро да ви обикна. Това ще бъде много лесно. Преди всичко аз обичам Франц. А той ми каза да ви обикна. Отговаря за вас като за себе си.“ Тонът никак не е сърдечен, но и двете котки крият ноктите си; и когато Лист и мадам д’Агу отиват заедно в Швейцария, гдето — напук на квартала Сен Жермен — отнасят своята любов, кореспонденцията продължава. От писмата, в които Лист подчертава малко прекалено щастието си, Санд отгатва със смътно удоволствие, че той скучае в Женева. „Ако дойдете — пише Франц, — ще намерите, че съм значително оглупял.“ Това не е вярно; той не е имал никога повече вдъхновение, но хората на изкуството обичат да кокетират като жени. Женевските любовници препрочитат „Лелия“, правят хапливи заключения за темперамента на авторката, боготворят дъщеричката си Бландин, родена на 18 декември 1835, и страдат от укора на едно пуританско общество към незаконните връзки. И двамата канят във всяко писмо Жорж да отиде при тях в Швейцария. Но тя трябва да уреди най-напред работите си в Бери.

IIIБракоразводно дело

Договорът, подписан от Аврора Дюдеван и съпруга й през февруари 1835 година, влиза в сила през ноември, но Казимир започва да проявява колебание и раздразнение. Новите политически приятелства на съпругата му са неприятни. Скарванията между съпрузите зачестяват. Аврора иска да изземе управлението на имотите си от ръцете на Казимир, като казва, че той я разорява. Съгласна е да му даде издръжка, дори след като се разделят. „Ти знаеш, разбира се — пише тя на Иполит, — че не ще оставя съпруга си, колкото нелюбезен и да е той, да пукне от глад… при все че той би ме оставил да стигна до моргата, защото нямам двадесет франка.“

На 19 октомври 1835 между тях избухва скарване, не особено значително само по себе си, но довело до разрив. След вечеря, когато цялото семейство е в салона на кафе с приятели, Морис иска още крем. „Няма вече — отговаря баща му. — Върви в кухнята, да те няма тук.“ Детето отива при майка си. При последвалото спречкване Аврора се държи спокойно, Казимир невъздържано. Той заповядва и на жена си незабавно да излезе; тя отговаря, че е у дома си. „Ще видим дали е така — казва той; — махай се или ще ти ударя плесница!“ Присъствуващите приятели — Дютей, Папе, Фльори, Розан и Алфонс Бургоан — се намесват. Обезумял от ярост, Казимир се втурва към окачените оръжия и вика: „Трябва най-после това нещо да свърши!“ Като го вижда, че е взел пушка, Дютей му я изтръгва с тежки укори. „Щом се ядосам — отговаря Казимир, — не зная какво върша; и тебе бих могъл да ударя.“ Така е описано спречкването от очевидците. Трябва да имаме предвид, че всички са приятели много повече на съпругата, отколкото на съпруга, а Дютей е влюбен в нея и общественото мнение в Бери се съмнява в безпристрастието им. Случката е може би по-скоро неприятна, отколкото страшна. Самата Жорж Санд я описва на своя приятел Алфонс Дюплон комично, по селски:

Изтичва в Шатору, за да се посъветва с мъдрия Франсоа Ролина, след това в Бурж, гдето Мишел излежава при не много строг режим в крепостта присъда за някакво политическо престъпление. Всички юристи са на едно мнение: работата трябва да се подхване смело, да се използува удобният случай, за да се поиска незабавен развод, като убедят Казимир да не се явява в съда. Това е възможно, защото докато старата баронеса Дюдеван е жива, il marito73 има голяма нужда от издръжка. И наистина, той се съгласява да замине за Париж, дава си оставката като кмет на Ноан и отвежда със себе си децата, за да настани Морис в лицея, а малката в пансион. Аврора съветва майка си да бъде любезна към Казимир, ако отиде да я посети. Не бива да засягат самолюбието му: „Би могъл да ми създаде неприятности.“ И добавя:

През ноември тя е в Ноан и чака решението на съда. В тишината на голямата къща пише великолепен рицарски роман: „Мопра“. Никаква прислуга: Казимир е уволнил всички. Останали са само градинарят и жена му, която върши домашната работа. Тъй като присъдата зависи донякъде от поведението на Аврора, тя се представя „за Сикст V“.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

През януари 1836 „главният съдия“ в Ла Шатр изслушва свидетелите. Оплакванията са известни: случаят с плесницата в Плеси през 1824; оскърбителните разговори… Интимни връзки в съпружеския дом между Казимир и слугините Пепита, Клер… Нощни оргии.

Тъжба на Аврора Дюдеван до съда:

Нито дума за Сандо или за Мюсе. При все че е брат на тъжителката, Иполит Шатирон взема страната на зетя си и го насърчава да се защищава, като твърди, че целият край е на негова страна. Но Казимир е поел задължение да мълчи; не иска да загуби обещаната рента; и оставя да го осъдят задочно. Съдът в Ла Шатр поверява децата на Аврора.

Но когато тя поисква сто хиляди франка от общо придобитите доходи през време на брака, Казимир се разсърдва и противопоставя. Подтиква го Иполит: „Около тебе има хора, които могат мигновено да ти спечелят делото. Трябва само да им развържеш езика…“ Жорж се изненадва и ядосва от обрата у съпруга си. Възможността за доброволна раздяла е приключена. Тя трябва да напусне Ноан, който — до окончателното решение — принадлежи на Казимир. И се настанява в Ла Шатр у Дютей. Сега още повече й се налага да спечели общественото мнение, което в малките градчета упражнява безгласно влияние върху съдиите. Започва да се държи очарователно, както само тя умее; с децата е дете, с мъжете кокетира целомъдрено, с жените е предпазлива. Разхожда се из околността, събира насекоми, и намира възможност да се среща тайно с Мишел, на две крачки от Казимир, в усамотения павилион между парка и шосето в Ноан. На сина си пише нежни писма, изпълнени с възхвали за добродетелта. А главно работи. Нито делата, нито свадите с Мишел, нито огромната кореспонденция я отклоняват от работата, над която се труди като търпелива мравка. Около нея и двете страни се суетят, призовават свидетели. Букоаран пристига от Ним, за да даде показания.

Жорж Санд до Букоаран, 6 януари 1836:

Казимир Дюдеван до Карон, 25 април 1836:

Казимир се е събудил от своята летаргия и съчинява едно твърде жалко изложение, в което изброява оплакванията си. То започва така:

През май 1836 година делото се гледа отново и съдът в Ла Шатр осъжда строго неприятните обвинения на съпруга. Отчасти верни, отчасти клеветнически, те са във всеки случай неуместни, тъй като господин Дюдеван „се стреми не да прекрати съпружеското съжителство, а да го запази“. Обвиненията не оставят никаква надежда за помирение между двамата и съдът обявява, че мадам Дюдеван получава право да живее отделно от съпруга си, на когото се забранява да я безпокои и посещава; децата се оставят на майката.

Подстрекаван от своите съветници, Казимир обжалва това решение пред съда в Бурж. Там защитата може да се поеме от Мишел. Жорж Санд се премества в Бурж, за да бъде по-близо до своя любовник и адвокат. Настанява се у една своя приятелка, Елиза Туранжен, която живее с баща си Феликс Туранжен и трите си братчета в голяма къща на улица „Сен Амброаз“. В навечерието на съдебното заседание Жорж Санд написва една молитва върху ламперията на стаята си: „Велики боже! Закриляй тия, които желаят доброто, накажи тия, които желаят зло… Разруши упоритата власт на книжниците и фарисеите, покажи пътя на странника, който търси твоите светилища…“

Всички приятели от Париж, Ла Шатр и Бордо идват да помогнат. Само госпожа Морис Дюпен отбягва да се намеси, като не знае кой ще й плаща занапред издръжката. Мишел защищава безсрамно своята любовница: „Съпружеското жилище е осквернено — обръща се той към противната страна със своя приятен, дълбок глас, — и то именно от вас. Вие сте въвели там разврат и суеверие…“ Прочита развълнувано писмото дневник на Аврора до Орелиен, което доказва чистотата на неговата доверителка по време на тази първа любов. Описва парадоксалното положение на една млада жена, която — след като е донесла като зестра замък и огромно богатство — трябва да живее със скромна издръжка, докато съпругът използува нейния дом и имоти, „за да живее в разкош и безпътство“. Споменава с отвращение клеветническите обвинения на господин Дюдеван, стигнал дотам да „представя жена си като най-долна проститутка“. Хвали безукорната съпруга, принудена от този скъперник и развратник да напусне съпружеския дом. Жорж го слуша, очарователна в своята съвсем скромна бяла рокля с дантелена яка, бяла шапка и шал с цветя. Присъствуващите са поразени от красноречието на Мишел. Съдиите не могат да постигнат единодушие и отлагат делото; но на другия ден се постига доброволна спогодба. Иполит смята, че делото е неумело заведено и съветва зетя си да отстъпи по въпроса за Ноан и Соланж:

Иполит до Казимир Дюдеван, 28 юни 1836:

Казимир се отказва от обжалването, а жена му, за да приключат, се съгласява да му повери възпитанието на Морис и плодоползуването на дома Нарбон. Аврора запазва Соланж и Ноан, който носи, според сметните книжа, девет хиляди и четиристотин франка доход. Колко ядове и потоци красноречие, за да се върнат към първоначалната спогодба!

IVКрасивият Дидие

Когато Мишел от Бурж защищава така блестящо Жорж Санд, красноречието му е по-скоро професионално, отколкото сърдечно. Двамата любовници не се спогаждат вече. Мишел отблъсква много скоро Жорж. Насаме е много настойчив; и я уморява. Тя едва отговаря на неговите увещания и той чувствува, че тази затворена душа си остава непристъпна светиня. Упорствува да я убеди в това, което нарича „политически необходимости“; тя ги намира престъпни или детински. Уплашила се е, като вижда, че той е повече честолюбив, отколкото искрен. И не държи никак на своите идеи; всеки нов автор ги променя; след прочитане на Монтескьо става умерен, след Оберман — отшелник. Това непостоянство, граничещо с лудост, не задоволява Жорж. Тя е мислила, че намира учител, а си е взела тиран. „Струва ми се понякога — казва му тя, — че си геният на злото: толкова ясно съзирам, студената ти жестокост и несправедливата ти тирания към мене.“ Защо не скъсва с него? Защото — колкото странно и да изглежда — този похабен, некрасив и лош човек, „неверен и ревнив деспот“, е съумял ако не да задоволи, то поне да пробуди у нея жената, която младите любовници — Сандо, Мюсе, Паджело — са смятали за „същинска Лелия“.

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 25 март 1837:

Тя му пише пламенни, тайнствени, шифровани писма, защото съществува една госпожа Мишел, от която трибунът много се страхува. Мишел се нарича в тия писма Марсел; Бурж — Орлеан; Ноан — Льо Шене; Морис Санд — Мари; 7 април (тяхната годишнина): Жанри. Елиза Туранжен, девойката от Бурж, която е тяхна довереница и съучастница, защото дава подслон на любовта им, е Сперанца. Понякога, за да отклони подозренията, Жорж си дава вид, че пише на жена и говори за Марсел в трето лице. Но кореспонденцията си остава чувствена, неспокойна и според обичайния стил на Жорж — задъхана от страст. Двамата любовници се обвиняват взаимно в изневяра, и двамата имат право.

Ревността на Мишел може да се разбере лесно: щом любовта й започне да замира, Санд не е жена да пропусне възможното щастие. Един много красив тридесет и една годишен швейцарец, Шарл Дидие, е неин близък едновременно с Мишел както в Париж, така и в Ноан. Спомняме си, че Ортанс Алар го бе довела в дома на кея Малаке. Роден в Женева в хугенотско семейство, ботаник, алпинист и поет, Дидие има едновременно нещо от Русо и от Бенжамен Констан. Всяка вечер прави в дневника си „интелектуална равносметка“. Романтик по душа, пламенен пуритан, той се чувствува чужд всред аристократичната буржоазия в своята родина; и пътешествува във Флоренция става любовник на Ортанс Алар, Към 1830 година пристига в Париж с петдесет франка в джеба. Неговото божество, Виктор Юго, го посреща и Дидие се приобщава към Сенакла. Написал е роман — „Подземният Рим“ — който е имал известен успех; но като прочита по това време „Лелия“, той си казва: „Чувствувам се слаб, жалък писател и незначителен художник пред това могъщество във формата и чувството“.

Когато Ортанс Алар й представя красивия почитател, Санд премерва със стиснати устни новодошлия. Дидие говори хубаво (прекалено хубаво, казва Сент Бьов), без прекъсване, с ясен глас и наведен поглед, с неопределена усмивка на устните, доста приятен със своето пренебрежение и скрита самоувереност. Фактът, че Ортанс, която разбира от мъже, е обикнала този словоохотлив женевец, заслужава внимание. Поканват го да идва по-често, той хвали скромността на Жорж, но е възмутен от нечистоплътността на Планш и прекалено свойското държане на младите провинциалисти, които се навъртат по това време в дома на кея Малаке.

Строго възпитаният Дидие е много мъжествен; обича жените и умее да им се харесва. Санд го поканва сам. Той приема играта. Дневник на Дидие: „Мадам Дюдеван е нежна, естествена; тя излъчва любов; страх ме е от връзката й с Планш, който не е подходящ за нея…“ Сент Бьов разказва на невярващия младеж „безобразията на мадам Дюдеван“, особено случката с Мериме. След това на сцената се появява Мюсе и Дидие е забравен до деня, когато в едно прекрасно утро Санд заема от него сто франка, които не са негови, „за да се разплати в склада за дърва, преди да замине за Италия“. Женевецът решава, че тези французойки са съвсем особени. Но когато се връща от Испания в края на 1835 година, още по-красив с предивременно побелелите коси, Мюсе е вече изчезнал. Жорж предлага на Дидие подкрепата си пред Бюло, парите си, всичко, каквото би пожелал.

Приятелството се възобновява. На 26 март 1836 година той вечеря у нея заедно с Емануел Араго. „Вълшебна нощ. Тръгнахме си чак в пет часа. Беше вече съвсем светло; Араго бе доста пийнал… Аз лежах уморен между възглавниците на дивана, а тя, тъжна и не много хаплива, ровеше с ръка косите ми и ме наричаше своя стар философ…“ Когато си отиват, и двамата са вече влюбени в нея. На следната вечер Дидие пристига на кея Малаке с три бутилки шампанско: „Жорж е весела, засмяна. Не обичам, когато се държи небрежно, но й прощавам. И нея виното я хваща лесно като мене. Тя ме целуваше, аз я целувах и когато си тръгнах в осем часа при ужасна буря, тя ми даде своя кашмирен шал, а аз на нея — моята бяла връзка.“ Сериозните мъже са изложени всякога на опасност при такива сантиментални увлечения. Той я желае. Но какво желае тя? „Фортул е убеден, че Жорж Санд ме иска… Не бих желал да се влюбя, защото ще бъда много нещастен при характери като нейния и моя.“ А при това я намира очарователна и добра: „Говори ми много за Мишел от Бурж, разказва ми чисто интелектуалните отношения помежду им. Кълне ми се, че не е имала любовник, след като е скъсала с Алфред дьо Мюсе… Красива и очарователна.“

На 25 април 1836 година тя се настанява у него, на улица „Регар“ №3. Дидие й отстъпва стаята си. Дневник на Дидие: „Настаняването й у мене предизвиква хиляди клюки… Близостта ни е много по-голяма… Това сложно същество е в много отношения все още неразбираемо за мене и аз се боя от бурното му непостоянство. Премного я изучавам, но не я разбирам. Искрена ли е? Комедия ли разиграва? Мъртво ли е сърцето й? Неразрешими въпроси…“ 2 май 1835: „Тя излиза вечер и се виждаме отново едва в полунощ. Довършва шестото «Писмо на един пътешественик», после става нежна и ласкава. Ляга в нозете ми, слага глава на коленете ми, слага ръцете си в моите… О, сирена, какво искаш от мене?“ И други се запитват какво иска от него, свършило ли се е царството на Мишел. От Женева Лист направо я пита какво вярно има „в тази нова история“. Тя отговаря, че няма нищо вярно.

Жорж Санд до Франц Лист, 5 май 1836:

Да, обяснява тя: отишла у Дидие, защото се страхувала да не би съпругът й да си прибере мебелите от жилището на кея Малаке; но под същия покрив живеел по това време и друг приятел, Дейвид Ричард, и дните били „патриархални“. Колкото до Мюсе, отдавна вече не мисли за него.

През май тя заминава отново за Ла Шатр, за делото си. Безумно влюбен и още неразочарован, Дидие все повече се пита: „Какво искаш от мене, сирена?“ Ту желае да не я вижда вече, като се отказва от тъжната роля на довереник; ту се измъчва от желание и надежда. Тъй като тя почти не му пише, той започва да се страхува и отива в Бери.

Дневник на Шарл Дидие: „Тъжно пътуване, спорове, обърканост. Пристигам в Ла Шатр. Тя си е легнала; събуждам я и се хвърлям мълчаливо в обятията й. Тя ме притиска в обятията си и тази дълга, безгласна прегръдка донася помирение. Обясняваме се едва вечерта, в Ноан, където ме отвежда. Прекарвам с нея пет дни, едни от най-прекрасните в моя живот… Забравяме света; селска самота. Вечери под сенките на Ноан. Лунни нощи. Винаги сами… По цели нощи на терасата, под звезден светлик; ръката ми я обгръща, главата й се е склонила на гърдите ми…“

Сама сред своите дървета и цветя, далеко от други мъже, Жорж може да бъде много мила любовница. В продължение на няколко дни Дидие е отрупван с внимание, очарован, опиянен: „Тя е безусловно добра… Мишел я ревнува от мене; повтаря това във всичките си писма…“ Когато се прибира в Париж, той получава от нея няколко великолепни страници за тия прекрасни дни, после настъпва мълчание.

Тя наистина не мисли за него. Пътешествува, занимава се с делото си, къпе се облечена в Ендр, после ляга на тревата в някоя ливада, както е в мокрите си дрехи, изминава пеш четири мили, през нощта преработва „Лелия“ за ново поправено издание. Трябва да премахне изповедта за безсилие; Пулхерия и Стенио ще бъдат пожертвувани пред мъдростта на Тренмор. Романът става нравствен и социален. Що се отнася до любовта, Лелия се отказва от нея. Жорж Санд до Мари д’Агу: „Тя е от братството на есеите74, другарка на палмите, gens solitaria75, за която говори Плиний. Този прекрасен откъс ще бъде епиграф на третия ми том: за есента на моя живот. — Одобрявате ли този план за книгата? — Колкото до плана за живота ми, не сте в състояние да дадете мнение; прекалено щастлива и млада сте, така че не е за вас да отидете при здравословните брегове на Мъртво море (пак по Плиний млади) и да навлезете в братството, гдето никой не се ражда и никой не умира…“ А това ни кара да мислим, че въпреки всичко, дори след Мишел, Жорж си остава Лелия.

„До гуша ми е дошло от велики мъже (извинете за израза). Бих предпочела да ги виждам в книгата на Плутарх. Там не ме измъчват с човешките си качества. Нека ги дялат от мрамор, нека ги изливат от бронз, но да не ми говорят за тях. Докато са живи, те са зли, потисници, своенравни, деспотични, злоезични, мнителни. Гледат с еднакво надменно презрение и козлите, и овцете. Към приятелите си са по-лоши, отколкото към неприятелите. Бог да ни пази от тях! Останете добра, глупава дори, ако желаете! Франц ще може да ви каже, че хората, които обичам, не са никога толкова глупави, колкото бих искала да са. Колко пъти съм го упреквала, че е прекалено умен! За щастие това «прекалено» не е кой знае колко, така че мога все пак много да го обичам.“

Обича го дори повече, отколкото Мари д’Агу би желала. „Това, което ми казвате за Франц — пише й тя, — пробужда у мене едно наистина болезнено и неудържимо желание да го чуя. Знаете, че се сгушвам под пианото, когато той свири. Аз съм силна натура и никога не намирам достатъчно силни инструменти…“ Тя е наистина „силна натура“, затова Мари, много по-ефирна, е твърде недоверчива към нея. Но все пак настоява Санд да отиде при тях в Швейцария. И тя пристига неочаквано през август 1836 година, когато женевските любовници са заминали за Шамони. Делото й е приключило, дошла е с двете си деца, с двама стари приятели, прислужницата Урсула Жос, която не е напускала никога Ла Шатр, затова й се струва, че е отишла на остров Мартиника, когато е в Мартиньи. Санд пътува като Байрон с цялата си менажерия. Можем да си представим впечатлението, произведено в малките планински хотели от този паж в рубашка, който се хвърля на шията на една красива дама с руси къдри; от Лист с рафаеловска барета и малкия му ученик „Пуци“ Коен, когото стопанинът на хотела нарича Девойката. Защото Лист и Мари също водят своя подвижен цирк и влачат, подир себе си не само Херман Коен, но и духовития женевец майор Адолф Пикте, описал това пътуване до Шамони в блестящ разказ, наречен от него „Вълшебна приказка“.

То е наистина вълшебна приказка. Лист и Мари се наричат двамата фелоу76; Мари става Мирабела, Арабела или Принцесата: Санд и децата и са кръстени Пифое поради дългите носове на Жорж и Морис. В книгата на хотела тя ги записва:

Словесно безпътство. Разговарят за философия и музика, за звездите и сътворението на света, за Шелинг и Хегел, за бога. В книжката на майора Жорж е представена като дух, като творческа сила, едновременно хлапак и поет; Лист е духът на музиката, Арабела — проникновението и мисълта. На корицата виждаме Санд с пура в уста. Всички илюстрации изтъкват разликата между двете жени: хлапака в рубашка и красиво коафираната, сериозна, недостъпна графиня. Самата Жорж е нарисувала групата в една карикатура в тона на Мюсе, с надпис: „Съвършенството е тъждествено само със себе си.“ Един разрошен Лист пита: „Какво значи това?“ Майорът отговаря: „Малко е неясно“, а Арабела, отпуснала глава върху възглавниците на дивана, казва: „Отдавна се мъча да го разбера“. Тринадесетгодишният художник Морис рисува също безброй скици и шаржове. Странствуващият цирк пътува. В катедралата във Фрибург Франц свири на органа Dies irae77 от Моцарт. Quantus tremor est futurus…78

„Изведнъж — казва Санд в «Десетото писмо на един пътешественик», който разказва (великолепно!) това пътуване — изведнъж, вместо да ме сломи, тази заплаха за страшния съд ми се стори като обещание и непозната радост ускори биенето на сърцето ми. Доверие и безгранично спокойствие ми казваха, че вечното правосъдие няма да ме срази…“ Тя е със спокойна съвест. От гледище на собствената си нравственост няма никаква вина. Дидие ли? Та тя просто е съжалила това болезнено самолюбие. Как да му откаже, без да го огорчи, нещо, което е подарявала на други? Мишел ли? Би била готова да му посвети живота си, но той е женен, непостоянен и равнодушен. Убедена е, че „съдният ден ще бъде за нея ден на опрощение“.

Връщат се в Женева. Лист композира „Фантастично рондо“ по испанска песен от Мануел Гарсиа, баща на Малибран, и я посвещава „На господин Жорж Санд“, който написва веднага лиричен разказ „Контрабандиста“, вдъхновен от Рондото на Лист. През октомври Жорж трябва да се прибере във Франция; уговарят, че Франц и Мари ще отидат в Париж и семействата Фелоу и Пифоел ще живеят заедно. Те са много доволни едни от други, защото геният признава гения. Но Жорж завижда все пак малко на тази щастлива любов и намира, че Принцесата е твърде малко признателна на Лист. Доста рязката Мари д’Агу се чувствува в Женева „като риба на сухо“ и се оплаква от своя безинтересен живот: „Бедата е, че тъкмо това е хлябът наш насъщен, затова аз промених отче наш и никога не пропускам да се помоля богу: и избави ни от хляба наш насъщен“. Арабела не е доволна, че рондото е било посветено на Жорж, нито от похвалите на Франц за музикалното чувство на този прекалено женствен паж, който се сгушва на пода до пианото, когато той свири. Но нима самата Жорж Санд не е посветила романа си „Симон“ (доста неясен портрет на Мишел).

Разделят се приятелски: „Добър ден, нежна и очарователна принцесо; добър ден, мили глупако от Вале79… Дъщеря ми се чувствува великолепно. Аз съм като недопечено тесто, както казва Хайнрих Хайне…“ Тя се завръща от Швейцария с децата и с младия случаен обожател Гюстав дьо Жеводан. След като е чакала напразно Мишел в Швейцария, Жорж се надява, че ще се видят в Лион:

Жорж Санд до Мишел от Бурж:

Той я обвинява в нови изневери. Тя отрича.

Не — твърди Жорж, — тя не е отстъпвала никога пред изкушенията, докато той… Когато минала през Бурж, приятели й разказали, че Мишел бил влюбен в една „отвратително дебела“ жена:

Тъй като той я отбягва, тя се настанява у Сперанца и го моли за петнадесетминутен разговор: „Не предполагам, че се страхувате от мене толкова, колкото и от мадам Мишел, за да откажете една среща, която изисквам от вашата чест…“ Той идва. И след скърпването на тази злополучна любов тя си заминава за Париж. Обзет от прекрасните спомени за дните в Ноан, Дидие се надява, че ще се настани у него; но тя е наела една стая в мецанина на „Отел дьо Франс“, улица „Лафит“ №23, където Франц и Мари заемат апартамент на първия етаж. Салона плащат общо. Там мадам д’Агу, честолюбива грешница, се старае да създаде кръжок на писатели и артисти. Загубила е мястото си на сенжерменския Олимп80; в замяна иска да царува над друго общество. У нея могат да се видят Хайне, Мицкевич, Ламне, Баланш, Мишел, Шарл Дидие, Южен Сю. У нея именно Санд слуша за пръв път младия полски музикант Фредерик Шопен, единствения пианист, който може със своята гениалност и красота да блести редом с Лист; там се запознава и с госпожа Маноел Марлиани, съпруга на испанския консул, възторжена италианка, шумна, нежна и опасна с бъбривостта си салонна дама.

Бедният Дидие е канен в „Отел дьо Франс“; вижда Жорж, прекрасна, ухажвана от всички, съвсем хладна към него, и се разплаква сред салона. След много молби получава разрешение да я посети на 25 ноември в полунощ. Но нещастните любовници са всякога неумели; вместо да откъснат настоящото удоволствие, те оплакват миналото, което не може да се върне. Дневник на Дидие: „Нощта завърши с ужасно обяснение и страшни признания. Това, което ми каза, ме смрази, вместо да ме възбуди, и аз стоях като мъртъв до нея… У нея има нещо жестоко, тя обича да измъчва, наслаждава се на страданията, които причинява. Липсва й сърце; въображението е взело връх и ръководи всичко…“ Той забравя, че я е намирал „безусловно добра“, когато го предпочиташе пред Мишел.

Когато Жорж напуска отново Париж за Ноан, той намисля да посети Мари д’Агу, за да поговори с нея за неверницата. Дидие уважава Мари д’Агу, сериозна като него, способна много повече от Санд да пробуди съчувствие. „Тя ми се харесва повече от Лист — признава наивно доблестният Дидие; — благородно и нещастно същество… Не разбирам много добре отношенията им; мисля, че разиграват комедия и са стигнали до последните искрици на чувството…“ Това не е съвсем точно засега. Но още в Швейцария е започнала „жестока борба между двата темперамента“, пламенни и често пъти благородни, обаче „еднакво надменни и ненаситни“. Дидие разкрива сърцето си пред Мари, която преценява Санд с прозорливата строгост на равна и на съперница, затова слуша с удоволствие оплакванията на красивия швейцарец. И обещава да се застъпи за него в Ноан, където ще прекара известно време.

VПророците

При престоя на Санд в Париж абат дьо Ламне е един от любимите посетители на Отел дьо Франс. Жорж харесва и досега резките обноски на абата, избухливата му упоритост, грубото бедно облекло и сините вълнени чорапи. „Тези, които са го виждали само унесен в мисли или са забелязвали само блуждаещите зеленикави очи и острия като шпага нос, се боят от него и заявяват, че има дяволска външност.“ Жорж обича неговата доброта, чистосърдечие, смелост, простодушния му, възвишен разговор. С нервния и раздразнителен абат е мъчно да се живее, но Санд го приема с неговите захласвания, недоверие и неочаквани обрати. Винаги майчински настроена, Жорж обича да защищава това остаряло дете. Когато Сент Бьов осъжда в Ревю де дьо монд непоследователността на абата, тя излиза в негова защита, като се излага на опасност да разсърди и Бюло, и критика. В отношенията й със Сент Бьов действително настъпва студенина. От Бюло тя получава ложа в Театър Франсе за абата, който иска да чуе Рашел. Санд до Ламне: „Ложата е само за вас. Бюло няма да направи клюки, отговарям за него. От сърце вам предана.“ Когато абатът се настанява в Париж и съобщава намерението си да основе вестник, тя заявява, че е готова да работи с него.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Тя предлага сътрудничеството си, като изисква известна свобода на действие, и дава на „Монд“, вестника на абата, безплатни статии по същото време, когато от „Деба“ й правят много изгодни предложения. Злите езици „се опитват да внушат, че съществува някаква близост между абат Фели и Жорж Санд“. Един ноански съсед твърди, че виждал Ламне на терасата в „ориенталски халат, да пуши наргиле с авторката на «Лелия»“. Това означава да не знаете строгите нрави и безпогрешността на абата. Не, Жорж се зачислява под негова заповед, защото и той е като нея християнин и демократ, а още и за това, че е преследван. „Той е добър и аз го обичам толкова, че съм готова да му дам толкова кръв и мастило, колкото ми поиска.“ Това е великодушно. Но приятелите на Ламне се огорчават от този литературен брак. „Връзката между господин дьо Ламне и Жорж Санд дава повод за много приказки — пише мадам дьо Жирарден в «Лапрес» от 8 март 1837 година. — Всеки приятел е за нея герой за бъдещо произведение; всяка нова връзка е нов роман. Историята на нейните връзки се покрива изцяло със списъка на произведенията й…“

Всъщност и самият абат, който не се отличава с особена снизходителност, скоро намира, че това приятелство е неудобно. Той не одобрява смесицата от комфорт и милосърдие, проявявани в живота на Санд. Ноанската кастеланка е за него това, което по-късно е Лев Толстой в очите на противниците си: една снизходителна аристократка.

Абат дьо Ламне до барон дьо Витрол, 21 декември 1841:

Несправедливи преценки, но човек не може да се преструва на беден, както и на храбър.

Жорж Санд до Елиза Туранжен, 13 март 1837:

„Абат дьо Ламне не съумя да разбере Жорж — казва мадам д’Агу. — Не отгатна, че тя беше склонна да възприеме напълно неговите убеждения и да им се отдаде сляпо, да стане, така да се каже, оръдие на мислите му…“ Той не усеща, че тя му носи огромна сила; и отговаря с намръщена насмешливост на нейните сърдечни пориви. Когато му изпраща за Монд „Писма до Марс“ и техният романтичен мистицизъм не се харесва на стария, бунтарски настроен свещеник. А при това Жорж е била предпазлива. Писмата са написани от името на един приятел до тъжна, скучаеща девойка, която се оплаква от самотата си и от това, че е бедна, следователно мъчно ще може да се омъжи: „Не се оплаквайте много, Марси, не бъдете неблагодарна. Вие сте хубава, образована, невинна. Това са големи превъзходства, истински предпоставки за щастие; а към богатите нещастници, принудени да заплащат съпрузите си, би трябвало да изпитвате дълбоко състрадание…“ В подкрепа на своето твърдение тя разказва на Марси два случая: първият — за една грозна богата девойка, която смята, когато се омъжва, че ще съумее да привърже своя съпруг с добродетелите си, и умира от отчаяние сред омразен разкош; вторият — за трите племенници на едно ломбардско кюре, които толкова много се обичат, че решават да не се омъжват, за да не нарушат семейното съгласие, и са щастливи в своето безбрачие: „Истината е любов към съвършенството, а съвършенството е вечният стремеж на духа да обуздае материята“.

„Писма до Марси“ — една романизирана кореспонденция, възпроизвеждат накратко многобройните писма, писани по това време от Жорж Санд до Елиза Туранжен (Сперанца), девойка без зестра. Феликс Туранжен, баща на многобройно семейство (от типа Микаубер) се е разорил; кредиторите заплашват да секвестират замъка му Ла Фре. Откакто е станала пълнолетна, Елиза се страхува най-вече да не остане стара мома; за да я насърчи, Санд проповядва на тази жива Марси презрение към богатството и към брака по сметка.

Жорж Санд до Елиза Туранжен:

„Шестото писмо до Марси“ е защита за равенството на двата пола в любовта. Равенство, а не подобие и още по-малко тъждественост. Мъжът се опитва от егоизъм да задуши ума на жената, за да властвува над нея. В тези страници се чувствува отзвук от жестоките свади с Мишел от Бурж. Ламне е възмутен; тъй като не е водил светски живот на младини и не е общувал с жени, той се страхува най-много от демона на сладострастието. Темата, подсказана от Санд за следващото писмо: „Роля на страстта в живота на жената“, изплашва още повече абата. Той спира печатането им.

Мари д’Агу до Франц Лист:

Арабела намира с удоволствие в писмото на Жорж една „много хубава страница за изключителната, благородна, свещена, неугасваща любов, страница донегде вдъхновена, струва ми се, от нашия случай“. Читателят се отнася към някой текст така, както съдебен заседател към обвиняемия — според собствените си страсти. Ламне би се разбрал може би по-добре с Жорж, ако не я заобикалят жени, които са неприятни на абата: Мари д’Агу и испанската консулта Карлота Марлиани. Всъщност той ненавижда един мъж, който играе от известно време голяма роля в живота на тези жени: това е Пиер Льору. „Те не разбират нито дума — казва суровият Ламне — от учението му, което толкова много ги възхищава. Но от него се разнася някакъв лъх на вертеп, а те обичат да го вдишват.“

Отговорността за въвеждането на Льору в живота на Санд се пада изцяло на Сент Бьов. Когато тя му признава колко неопределени са философско-обществените й разбирания, Сент Бьов, който сам не е наясно по тия въпроси, й препоръчва книгите на Пиер Льору. Човек остава просто смаян. Как Сент Бьов е могъл да се възхищава от това празнословие? Как Санд се осмелява да пише: „Мога ли да се сърдя някога на човек, когото смятам за нов Платон, за нов Христос?“ А много по-късно, на една млада жена, която й иска някаква философска книга: „Дете мое, чети книгите на Пиер Льору, в тях ще намериш покой и разрешение на всичките си съмнения; мене ме спаси Пиер Льору.“ Но кой е този Пиер Льору?

Пиер Льору е син на продавач на лимонади от Площад де Вож. Бил е блестящ ученик и се е опитал да влезе в политехниката, но тъй като е принуден да започне веднага да си изкарва прехраната, става най-напред борсов посредник, след това, по собствен избор, печатарски работник. За да улесни работата на словослагателя, той изобретява пианотипа, който няма успех, при все че е зародиш на линотипа. Заедно с приятеля си Жан Рейно постъпва в „Глоб“. Този вестник на сенсимонистите издава „Новата енциклопедия“ от Льору и Рейно, съставена — както и енциклопедията от осемнадесетия век като помагало в служба на една идея.

В тази идея или по-точно в тази философия на Льору няма нищо ново. От Боне и Баланш той е заел идеята за палигенезията или всеобщото възраждане на човечеството. Човечеството умира, за да се роди отново (очевидно), а всяко прераждане носи напредък (съвсем неочевидно). Така човек непрекъснато се усъвършенствува и замисълът на провидението е разумен. Отделният човек може да живее само в общество; това общество е годно да се усъвършенствува; чрез нашето единение с него и ние ставаме годни за усъвършенствува не и безсмъртие. Семейството и собствеността са били необходими за времето си, но щом спъват човека в стремежа му към напредък, стават вредни. Човек не е нито дух, нито животно. Той е животно, преобразено от разума и свързано с човечеството. Бог е навред, както в духовния, така и в материалния свят. Затова не трябва да осъждаме плътския живот, а да го възвисяваме, да му придаваме святост.

Без религия обществото би се превърнало в сбор от отделни прашинки. Или християнството ще съумее да стане религия, от каквато човечеството се нуждае, или ще се появи нова религия. Особено що се отнася до жените — само религията може да им вдъхне сили да изпълнят призванието си, което е саможертва. Ако нямат религия, ще им трябва философия. Льору смята, че предлага философията, необходима за новото време. Всъщност най-доброто в неговото учение е взето от християнството. „Невероятно е колко много мисли християнството е откраднало от Льору“, иронизира Емил Фаге81, Но Льору все пак не приема като християнството безсмъртието на човека! Нашето тяло — казва той, — това е нашата памет. Когато тялото загине, не можем да се надяваме на безсмъртие с целия си запас от спомени. Реката Лета82 е мъдър символ. Но ние участвуваме в общото безсмъртие.

Льору е съгласен със Санд, че неравенството на двата пола в любовта е неприемливо. До създаването на брачната двойка жената е човешко същество, нравствена личност. Защо женитбата трябва да й отнеме достойнството? Ако бракът не зачита Личността, той се превръща в разврат и проституиране. Никоя жена няма да търси свободна любов, ако получи равенство в брака. „Истинското освобождаване на жената ще се постигне само с усъвършенствуването на брака.“ Много приятен текст за слуха на Санд.

Всичко това не е безсмислено, но и съвсем не е гениално. Съвременниците правят понякога удивителни грешки. Много разумният Сент Бьов, който се мами по отношение на Льору, пише, че господ понякога създава:

И Санд мисли също, че „този рядък смъртен“, тази „единствена идея“ е разрешение за всички мъчнотии, които са й причинявали толкова тревоги. Тя смята, че Льору притежава Основната Дума. Дочува в нея отзвук от великите ереси, които всякога са я привличали: хусистката, таворската, реабилитация на плътта и реабилитация на сатаната, освободител на човечеството, твърде „дълго оклеветявано и унизявано с учението за първородния грях“. У нея възниква пламенно желание да се запознае с Льору. В 1836 година го поканва на вечеря и го моли да й изложи „в разговор от два-три часа републиканския катехизис“.

У дома й влиза мъж, малко по-възрастен от нея, изкалян, „с голяма, покрита с подутини глава, с неправилни черти и хлътнали очи под големи, гъсти вежди“. Тя е възхитена: това е наистина философ, това е Сократ, Лайбниц. Слуша го в захлас. В своя възторг забравя критичността, не вижда „недостатъчното образование и нечестната мисъл“. Отсега нататък ще пита всичките си приятели в Париж и Ла Шатр: „Четохте ли Льору? Убедена съм, че един ден ще четат Льору, както днес четат «Обществения договор»83.“ Тя сяда в нозете на учителя; хвали чистотата на детската му душа, която не познава практическия живот, при все че това простодушие се изразява в непрестанно искане на пари. Досажда на Бюло да иска от Пиер Льору статии за „Ревю де дьо монд“. Но не успява да ги свърже. Бюло заявява на Льору: „Не, не, господ не е злободневна тема“. Льору основателно се възмущава.

Санд мъкне своя философ в някои литературни салони. „Трябва да знаете — пише Беранже до един свой приятел, — че нашият метафизик си е създал общество от дами, начело с мадам Санд и мадам Марлиани, и излага в позлатени салони религиозните си принципи и кални обуща. Този антураж го опиянява, а намирам, че философията му много страда от това…“ С една дума, Льору е Годуин84 за нашия женски Шели. „Тя го подтиква — продължава Беранже — да снесе някаква мъничка религия, за да й достави удоволствието да я измъти.“

Уви! Льору не снася само една философия. Той е вдовец с много деца и се нуждае от издръжка. Жорж се заема с несравнимо великодушие с тази задача. Безплатни статии за Ламне, помощи на Льору, отчаяни любовни молби към Мишел. Пророците й струват твърде скъпо.

VIЕдно лято на село

През януари 1837 година тя се връща в Ноан с двете си деца. Трябва да се занимае с имението, на което е най-после пълна господарка; потребно й е спокойствие, за да довърши „Мопра“, а иска да бъде и по-близо до Мишел, когото желае да си възвърне, защото й се изплъзва. С Лист и Мари д’Агу са уговорили, че ще й гостуват в Бери, но в края на януари Арабела идва сама. Двете жени се сближават малко повече. Правят заедно продължителни разходки на кон. Мъжествената Жорж, в рубашка и панталон, придържа коня на русата „Принцеса“, когато склонът е много стръмен или бродът много дълбок. Арабела наблюдава домочадието без прекалена благосклонност. Намира, че Соланж е красива, великолепно развита но „избухлива и необуздана“:

„Когато вятърът развява дългата й руса коса и слънцето озарява светналото лице, струва ми се, че виждам някоя избягала от горите самодива. Душата й е така силна, както и тялото. Соланж ще бъде крайна и в доброто, и в злото. Животът й ще бъде изпълнен с борби, с битки. Тя няма да се подчинява на общите порядки; в грешките й ще има величие, добродетелите й ще бъдат възвишени. Морис ми се струва пълна противоположност на сестра си. Той ще бъде човек на здравия разум, на реда, на удобните добродетели. Ще обича спокойните удоволствия, живота на богат собственик, ако някаква изключителна дарба не го отвлече към изкуствата.“

Морис има нов възпитател — Южен Пелтан. Този протестант, син на нотариус от Роайан, е дълъг като постен ден, републиканец като Мишел, но прекалено сериозен за обстановката в Ноан. Що се отнася до Жорж, Принцесата я намира да изгаря от безсмислена и безнадеждна любов. Напразно се е вкопчила в Мишел, за да съживи у него едно отдавна угаснало желание. Себелюбивият, уморен трибун желае да се откачи от една любовница, която го изтощава. Жорж се оплаква:

Санд до Мишел, 21 януари 1837:

Той не отговаря вече на тия дълги, нескончаеми писма. Дали ги чете? 28 януари 1838: „Защо не пишеш? Какво се е случило пак? Болен ли си? Боже мой! Още ли се сърдиш? В друга ли си влюбен? Уви! Така мисля, убедена съм в това, откакто те видях миналия път. Лицето ти не беше вече същото и дори в мигове на нежност ти не смогваше да прикриеш своята досада и нетърпението да си отидеш! Прави каквото искаш; аз ще съумея да запазя съответното приличие; ще съумея дори да мълча, ако обичта ми ти досажда.“ Тя признава, че е била несправедлива, язвителна, своенравна. Но виновна ли е, като не може да живее без него? Виновна ли е, че го ревнува от всички жени, особено от „особата“ (госпожа Мишел)? „Не зная по какво дяволско хрумване ти пожела един ден да ме разведеш из къщата на жена си и да ми покажеш брачното ви легло. Не разбирам как една любов би могла да устои на подобни изпитания. Но моята устоя.“

Какво друго получава от него? От време на време препуска нощем до Ла Шатр или Шатору, за да прекара няколко часа в обятията на Мишел. А след прегръдката „ледена лавина се сгромолясва върху нещастното ми сърце“. Всяка среща става по молба на Жорж: „Искала съм чудо, когато се надявах, че нищо няма да те задържи, че ще намериш възможност да откраднеш цяла нощ от работата и съпружеските си задължения…“ С унизително, изненадващо покорство тя заявява, че е готова на всичко. Да наеме ли жилище в Бурж? Ще се затвори там като в килия и ще бъде негова всякога, когато той пожелае. Страх ли го е от умората в любовта? Тя е готова да бъде целомъдрена.

Арабела наблюдава тези бури и прекарва дълги, спокойни дни: „Цялата вечер — записва тя — Жорж беше като вцепенена в някакво тежко небитие. Бедната велика жена! Свещеният плам, който бог е вложил в нея, не намира вече какво да поглъща отвън, затова изгаря в самата нея всяка останка от вяра, младост и надежда. Милосърдие, любов, сладострастие, трите копнежа на душата, сърцето и чувствата, прекалено пламенни в тази нещастна избраница, срещат съмнение, разочарование, преситеност; и отхвърлени в най-съкровените кътчета на съществото й, са превърнали живота й в мъченичество… О, господи! Дайте на Жорж спокойствието на Гьоте…“

Изобщо колкото по-добре Мари д’Агу опознава своята именита приятелка, толкова повече смята, че оценява правилно личната й стойност. Не че не се е възхищавала дотогава от жизнеността на домакинята, която може да пише по четиринадесет часа, след това да оседлае коня си и да препусне на любовна среща. Тя признава у Жорж дълбоко чувство към поезията и природата, странната й прелест, дарбата да бъде приятелка. Но крайната преценка е строга. Защо, като твърди, че е безпаметно влюбена в Мишел, е напълнила къщата си с младежи от Ла Шатр и Париж, всички влюбени в нея, между тях Сципион дю Рур и Жеводан? Защо са тези недостойни хлапащини? Защо е смешното подчертаване на майчинската любов? Плодовитата Мари не се възхищава от „любовта към малките, защото тя не е разумно чувство, а сляп нагон, в който и последното животно стои по-високо от жената“. От двете дъщери, родени в брака й, тя е загубила едната, след това изоставя другата на граф д’Агу; извънбрачната си дъщеря Бландин е дала на дойка недалеко от Женева; и очаква нерадостно второ дете от Лист.

Първата диагноза на Арабела е по-справедлива. Жорж се задушава, от прекалена жизненост. Тя си пуска често кръв. „На ваше място бих предпочела Шопен“, казва Принцесата, вече забелязала, че болнавият красив музикант е направил дълбоко впечатление на Санд, която би желала да го привлече в Ноан. През май Лист пристига от Париж, бледен, пламенен, гениален, и Жорж започва на свой ред да наблюдава двойката. И тук се сблъскват две личности: младият и необуздан Франц; надменната, мечтателна Мари. Санд смята, че любовта им не ще бъде вечна. Но лятото на 1337 година, под сенките на Ноан, е все пак прекрасно, ту озарявано от гениални изблици, ту помрачавано от страстни избухвания. Слънцето препича. И позлатява листата на блестящите неподвижни липи. Всяка вечер Жорж записва в дневника на доктор Пифоел:

Тя би желала да преценява с твърда ръка всички „жалки човешки накити“: славата, любовта. Господи! Какво да прави със силите си? Да работи? Това е вече ангария: „Ненавиждам занаята си“. Само пурите и кафето поддържат „жалкото й вдъхновение по двеста франка на кола“. После светът просветва внезапно, защото Мишел й е определил най-после среща. За 7 април, годишнина на запознаването им. Писал й е малко по-нежно и тя е сломена от щастие, от което е отвикнала: „Кажи ми вярно ли е, наистина ли ме обичаш, ще дойдеш ли, ще те видя ли, когато луната изгрява в нашите тъмни алеи, ще те притисна ли до сърцето си под нашите акации?… Седми април! Ще ми донесеш ли щастие?…“ През май отива при него на кон за цяла нощ щастие.

7 май 1837:

О, власт на мъжа, който отбягва! Трябва да си представим още веднъж странния любим, към когото тази красива млада жена препуска цяла нощ: предивременно застарял, вързал главата си с копринена кърпа, с голям, плешив и неравен череп. А каква любов! Жорж изнемогва от умора.

8 май 1837:

Когато всички съставки на обстановката и на двата характера правят щастието невъзможно, как би могло то да трае? Тя пристига в Бурж изтощена, пламенна и задъхана, а пред нея се изпречват особата, републиката, избирателите. „Проклети да са тия твари! — провиква се тя. — Ще видим дали ще намериш в любовта на луната плама на моята душа и моите обятия.“ Мишел отговаря, като се оплаква от тази любов.

Мишел от Бурж до Жорж Санд:

Този път Жорж се възхищава:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 31 май 1837:

В тайните страници на своя „Интимен дневник“ доктор Пифоел си чете сам поучения:

Текст от съществено значение, тъй като показва едновременно защо Санд мрази мъжете, които смята, че обича, но не може да властвува над тях и защо не може да ги задържи. Нейната прозорливост е неприятна за тирана, мечтаещ да види в нозете си боготворяща жена, която възприема за евангелска истина всичките му разбирания, дава всичко и не иска нищо; а тя е прекалено горда и не може да се преструва на покорна. Най-после, на 7 юни 1837 година, има за пръв път смелостта да отмени една среща:

Жорж Санд до Мишел от Бурж, 7 юни 1837:

Огорчението и гордостта помитат любовта. Любезният доктор Пифоел приветствува тъжно тази победа на мъдростта.

Излиза Мишел.

Вечерите в Ноан са вълшебни. Семейството и приятелите се събират на терасата. Старинният дом е облян от мека лунна светлина. Всички мечтаят. Арабела се пита защо всички влюбени съжаляват първите мигове на зараждащата се любов и оплакват разрушените мечти. Жорж си повтаря стихове на Шекспир: „Не съм от търпеливите души, готови да посрещнат неправдата с ведро лице…“ Франц става и влиза да свири.

Дневник на Пифоел, 12 юни 1837:

На 8 юни пристига артистът Бокаж, за да настоява пред Жорж да напише драма. Той е романтичен артист, висок, слаб, с байроновска хубост. Играл е великолепно Антони, в закопчан черен редингот и бяла жилетка, с тъмносини очи и бледо лице. В 1837 той е тридесет и осем годишен, но е все още строен, пламенен и изказва страстно своите републикански убеждения. Започва общ разговор за театъра, артистите и авторите; осмиват суетността на Виктор Юго, продажността и покварата на Мари Дорвал; Жорж защищава и двамата. Арабела намира, че Бокаж е глупав. Той е наистина не много културен. В едно писмо до Виньи Мари Дорвал изтъква неговата „словоохотливост на самохвалко и простак“, но добавя: „Всички жени са луди по него и вървят по петите му“. Мари д’Агу се опитва да поговори с него за Мицкевич; той я запитва: „Мис коя?“ Арабела е недоволна главно от това, че Бокаж ухажва Санд, която не изглежда недоволна. На 15 юни пониква красивият и мрачен Шарл Дидие. „Кастеланката би предпочела Зопен“ — казва Лист, който от маниерност произнася по този начин името на своя приятел.

Мари д’Агу поддържа, както е обещала, каузата на Дидие; но още с пристигането си в Ноан той съжалява, че е дошъл. Не го харесват вече и го посрещат студено: „Тя възприе неприятен и насмешлив тон… Направих огромна грешка, че дойдох… Държането й към мене е ледено. Решила е да осмива моята «величественост». О, художнице! Непостоянно и жестоко сърце!“ В Ноан той намира не само Бокаж, но и Франсоа Ролина, както и един млад драматург, приятел на Фелоу, Фелисиен Малфий. На терасата, около лампата, разговарят за бога, за Дорвал и за едно синигерче, уловено от Жорж. Тя приготовлява пунш и синият му пламък осветява в мрака алената й рокля. Арабела наблюдава с насмешливо съчувствие мрачното настроение на Шарл Дидие:

„Челото му се обливаше с червенина при всяка дума; скрит зад очилата със златни рамки, погледът му следеше внимателно изражението по лицата ни и усмивката често угасваше върху устните му, смразена внезапно от недоверие и съмнение. Нещастен характер, дребнаво честолюбие, лъвско сърце в таралежова кожа. И все пак го обичам.“

За зла чест на Дидие, той все още желае Жорж, но уважава Мари. Докато се разхожда под липите с почти прозрачната Принцеса, той й изказва разочарованието и мъката си. Санд изглежда напълно заета с Бокаж; това е непоносимо за горкия Дидие. Мари д’Агу му казва ядосано и нетактично, че кастеланката изглежда готова да навлезе в кръга на куртизанките. „Тя твърди, че Жорж не е годна вече за любов и приятелство.“ Дидие не може да спи, мисли да убие Санд. Това е, разбира се, бълнуване, но той чувствува, че е по опасен наклон и решава да избяга. Едва не напуска Ноан, без да се сбогува с господарката му. Тя го вижда случайно да заключва пътническата си чанта. „Не заминаваш, надявам се? — попита тя. — Напротив, веднага. — Гледай ти!“ Поднася му лицето си. Той целува големите й, непроницаеми, сухи очи.

„Опознаването на хората и живота носи горчиви плодове“ — отбелязва той в дневника си. Излиза Дидие.

Двамата Фелоу заминават на 24 юли; Санд и Малфий ги придружават на коне до Ла Шатр. Неочаквано произведен в чин любимец, Малфий остава в Ноан; става дума да бъде възпитател на Морис. Сбогуването е пламенно; но сърцата мълчат. И все пак гостуването е било сполучливо. Всеки е блестял посвоему, Арабела се е уверила напълно в собственото си превъзходство:

„Не беше безполезно да видя редом с Жорж великия поет, Жорж непокорното дете, Жорж жената, слаба, дори когато е дръзка, непостоянна в чувствата и мненията си, непоследователна в живота, винаги под влияние на случайностите, нарядко ръководена от разума и опита. Разбрах колко детинско е било от моя страна да вярвам (а тази мисъл често ме е огорчавала), че само тя би могла да даде на Франц простор, че аз съм нещастна пречка между две съдби, създадени да се слеят и допълнят взаимно…“

Що се отнася до Жорж, тя е възстановила своето равновесие, раздрусано за кратко от Мишел и току-що е завършила за два месеца един от най-хубавите си романи — „Майстори на мозайки“. Написала го е за Морис и с удоволствие е възкресила своите спомени от Венеция, за майсторите на мозайки в Сан Марко; а през това време Лист свири на пиано и славеите, опиянени от музика и лунно сияние, се надпяват ожесточено из люляковите дръвчета. Тя се изненадва сама от възстановеното спокойствие. След така богатия с надежди ден, когато бе напуснала Ноан, за да изживее една голяма любов, тя е изживяла зараждането и загиването на три увлечения, но спи в леглото си „така спокойно, както и Бюло в своето“.

VIIБеатриса

Фелисиен Малфий, останка върху ноанския плаж заедно с Жорж и децата след оттеглянето на големите летни приливи, е млад креолец „с брада, дълга седем стъпки“, роден в Ил дьо Франс86 през 1813 година, дошъл във Франция като деветгодишно момче и завършил тук блестящо образованието си. На двадесет и една година е написал драмата „Гленарвон“, която се играе в театър „Амбигю“, а на следната година друга, представена в театър „Сен Мартен“. „Слаб, с великолепен профил и страшен поглед, той има щръкнали мустаци, с които прилича на оживял портрет от Веласкес.“ Беден и самотен, той търси подкрепа и работа. По времето, когато живеят в „Отел дьо Франс“, покровителката му Арабела го представя на Жорж Санд. Жорж го намира „обидно грозен, суетен, глупав“. Мари д’Агу, напротив, го смята за „почтен, добър, дори духовит“. И го защищава. Жорж се възмущава отначало от „толкова лошия вкус“ на приятелката си, която „може да понася подобна личност“, още повече, когато Лист й открива тайната, че Малфий е влюбен в самата нея. Тя „обсипва“ нещастния млад мъж „с доста язвителни насмешки“ и дори заявява, че й вдъхвал „непреодолимо физическо отвращение“.

Но все пак, когато се скарва почти окончателно със строгия Пелтан и трябва да намери нов възпитател за Морис и мадам д’Агу й предлага брата на Малфий — Леон (защото не смее да спомене за Фелисиен), Санд неочаквано се спира на втория. Малко по-късно тя се настанява заедно с него във Фонтенбло, в „Отел Британик“, докато Морис се намира в замъка Ар, близо до Ла Шатр, у Гюстав Папе. Малфий е вече „възвишено същество“, поразително предан и тъкмо с него тя решава да отиде на поклонение до клисурите Франшар, където е прекарала една незабравима нощ с Мюсе. Престоят във Фонтенбло е нарушен от лоши известия. София-Виктория Дюпен се разболява тежко и дъщеря й заминава веднага за Париж да се грижи за нея.

Жорж Санд до Гюстав Папе, 24 август 1837:

Жорж Санд до Мари д’Агу, 25 август 1837:

Така завършва най-голямата драма и най-нещастната обич в нейния живот.

Смятала е, че Морис е отвлечен от Казимир. Един приятел от Ла Шатр й е писал, че Казимир се мяркал нататък. Нищо подобно. Папе предава Морис на Малфий и приема да се грижи за Соланж.

Фелисиен Малфий до Жорж Санд, 16 август 1837:

Най-странно е това, че на Казимир, който не се е опитвал през август да отвлече Морис, хрумва през септември глупашката мисъл да отвлече Соланж и да я отведе в Грийери. Страшно ядосана, Жорж получава заповед за съдействие от административната власт, отива с пощенска кола в Нерак, придружена от Малфий и един адвокат, иска съдействие от помощник-префекта и той нарежда на полицията да блокира Гийери.

Жорж Санд до Алекси Дютей, 30 септември 1837:

След това, тъй като не е далеко от Пиренеите, й хрумва да направи второ сантиментално поклонение. Малфий е получил вече в наследство вълненията от Франшар. Този път го приобщават към спомените, пробудени от циркуса под Марборе90. После отново събраното, успокоено семейство се прибира в Бери. Там всеки се заема с работата си до края на зимата.

Жорж Санд до Мари д’Агу, март 1838:

Доктор Пифоел мърмори:

„Припомни си малко какво е станало през трите месеца, когато не поглеждаше как живееш. Припомняш ли си ги поне? Не си ли забравила вече събитията? Смъртта на майка ти, спасяването на сина ти, отвличането и освобождаването на дъщеря ти… и така нататък! Видя отново Франшар, но с кого? Видя отново Марборе, но с кого? Върна се тук, защо, каква съдба те очаква, кого ще обичаш? За какво ще страдаш? Кого ще ненавиждаш идния месец, идната година или утре?… Каква прекрасна душа имаш, мой велики Пифоел! Ще изпиеш кръвта на децата си в черепа на най-добрия си приятел и дори стомах няма да те заболи.“

Двамата Фелоу пътуват по това време в Италия и не са по-щастливи: „Във въздуха се носи буря — отбелязва Лист, — нервите ми са раздразнени… Картини на разрушение, на дълбоко разочарование витаят над цялата ми съдба… Останала ми е само една мисъл, само едно угризение: длъжен бях да я направя щастлива, можех. Но мога ли и сега?“ Страданието ни прави несправедливи: едно писъмце от Малфий, включено в писмо на Санд, ядосва Мари, която го намира неучтиво и волно. Истината е, че тя се сърди на бившето си протеже, загдето е минало към приятелката й. И се оплаква на Жорж, която отвръща жестоко.

Жорж Санд до Франц Лист:

Мари д’Агу до Жорж Санд, 9 ноември 1837:

И на принцеса Мирабела ще дойде редът. Тя не е била никога personna gratissima в Ноан. Жорж и Малфий са единодушни в строгата си преценка към нея.

Жорж Санд до Дютей, Париж, октомври 1837:

Още си подават кадифени лапички, но си острят ноктите. Средство за отмъщението става Оноре дьо Балзак, който „пристига в замъка Ноан в събота пред Велики заговезни“, на 24 февруари 1838. Балзак е в обтегнати отношения със Санд след случая Сандо. Той не само взема по време на разрива страната на малкия Жул, но след завръщането му от Италия, както вече казахме, го приема у дома си, издържа го срещу обещания за някакви смътни бъдещи услуги, които Сандо никога не изпълнява от прекалена леност. И Балзак е като Санд безумно работлив. Той може да напише един роман за два месеца, ако стане нужда, и за седемнадесет дни. Отпуснатият, безгрижен нрав на малкия Жул вбесява тия чудовища „със здрави мишци“. Сандо също скоро се насища на този бурен живот. Балзак казва за него: „За нищо не става. Цял живот замисля планове, които никога не изпълнява“.

Балзак до Евелина Ханска, 8 март 1836:

Двамата другари се разделят. В началото на 1837 година, когато пише в Бретан роман за Жорж — „Мариана“, Сандо научава, че и Балзак пише роман за историята Сандо-Санд („Един велик провинциалист в Париж“).

Жул Сандо до Балзак, 21 януари 1837:

Балзак го успокоява: Люсиен дьо Рюбанпре няма нищо общо с Жул Сандо; ако някое лице в романа има известни негови черти, то е Лусто (а това никак не е по-приятно). След като е започнал да споделя чувствата на Жорж към Сандо, Балзак няма вече никакво основание да се отказва от една влиятелна и приятна приятелка. Освен това колекционерката госпожа Ханска желае да има автографи от писателката. През февруари 1838 година, когато е във Фрапел, на гости у семейство Каро, Балзак пише на Сандо за позволение „да отиде на поклонение в Ноан. Не бих желал да се върна, без да видя било берийската лъвица в леговището й, било славея в гнездото му…“ Жорж не обича да е скарана с гениалните мъже; и сърдечно го поканва. Той пристига на 24 февруари; никой не може да разкаже посещението му у Лелия по-добре от самия него:

Разбира се, за да успокои ревнивата Ханска, Балзак сигурно е преувеличил физическото си безразличие към Санд, както и мъжкия й характер. Но същността е вярна: той никога не я е пожелал. Освободени по този начин от каквато и да е неловкост, тези велики умове могат да разговарят свободно. Разговорът им трябва да е бил прекрасен и оживен. Двамата „велики мъже“ не са съгласни по нищо. Вярна ученичка на Русо, Жорж Санд вярва в естествената свобода на човека и в напредъка. Балзак, отстъпник от учението на Русо, вярва в първородния грях и не допуска, че човешката природа може да се промени. Жорж Санд се връща към християнството на „Савойския викарий“94, което, според нея, изхожда от евангелието на апостол Йоан. Балзак, почти съгласен с нейните религиозни убеждения, все пак поддържа римокатоличеството, отчасти защото споделя политическите схващания на дьо Бонал95, отчасти от преклонение към някои светци. Жорж Санд е републиканка, Балзак монархист. Жорж проповядва освобождаването на жената, брака по любов; Балзак защищава брака по разум и се страхува от прекалена свобода за омъжената жена. Жорж Санд е създала в романите си крайно идеализирани герои и ги търси в живота, но не ги намира; Балзак, обичан още от младини от една идеална жена, неговата Дилекта, рисува с безпощаден реализъм прелюбодеянието и разврата.

Балзак вярва, че е убедил Санд да възприеме брака не за самата нея, а за жените изобщо, и възможно е великият мъдрец да е имал щастливо влияние върху мисълта на Жорж. Що се отнася до Каторжниците на любовта, Балзак развива темата, подсказана от Санд, и написва шедьовър: „Беатриса или любов по принуждение“. Това е твърде жесток намек за претенцията на Мари д’Агу да създаде от Лист нов Данте, а тя да бъде нова Беатриче. „Данте! Беатриче! — казва горчиво Лист. — Данте сътворява своята Беатриче и истинската Беатриче умира на осемнадесет години!“ Мадам д’Агу, шест години по-възрастна от Лист, е на тридесет и три.

Що се отнася до Жорж, Балзак я рисува под името Фелисите де Туш, с литературен псевдоним Камий Мопен. Изборът на името може да се стори като епиграма, защото напомня съмнителната героиня на Теофил Готие. Но портретът е ласкателен; „Сърцето й е по-велико от таланта… Гениална е и води изключителен живот, който не може да се преценява като обикновените съществувания…“ Беатриса Рошфид е, напротив, строга сатира на мадам д’Агу: „У нея има известна превзетост; премного изглежда да знае необикновени неща…“ Клод Виньон прилича на Гюстав Планш, с разрешение на първообраза. Що се отнася до Дженаро Конти, Балзак се кълне, че това не е Лист, който — с обичайното си достойнство — не приема да има прилика и не се обижда. В действителност сходството, както винаги в творби на Балзак, е дълбоко; но Мари не прощава нито на Жорж, нито на Балзак този роман, написан — както се изразява тя — „след осем дни, прекарани насаме в Ноан“.

През септември 1839 година „Беатриса“ се появява като подлистник в „Льо сиекл“.

Балзак до Жорж Санд:

На чужденката той предава ключа на загадката:

Балзак до Евелина Ханска, февруари 1840:

Но когато книгата се явява по книжарниците, Жорж, все пак неспокойна за отношението на Фелоу, моли Балзак да я предпази с писмо, което в случай на нужда би могла да покаже. Той се съгласява:

Балзак до Жорж Санд, 18 януари 1840:

Жорж Санд до Балзак:

Така плодът от това драматично лято на село е един шедьовър. Прекрасна жетва.