Жорж Санд

IПрелюдии

Всички приятели на Санд забелязват, че през това великолепно, възторжено, безумно лято на 1837 година човекът, за когото тя най-често мисли в своя душевен смут, е младият полски пианист, когото се опитва напразно да привлече в Ноан. Шопен изглежда — както би се изразила тя — създаден от самото провидение за нея. Чувствителен, нещастен изгнаник, той страда за Полша, за семейството си, а най-вече за нежната майчина любов. „Бих бил много доволен — казва той, — ако някой пожелае да ме води с каишки.“ А някой желае наистина тъкмо това — да намери в негово лице любовник и син. Шопен е седем години по-млад от Санд и това й позволява да очаква от него едно синовно, почти детско отношение, за каквото е започнала да съжалява след тиранията на Мишел. Тя вижда младия, слаб, болен, трескав музикант; все непреодолимо привлекателни черти за една болногледачка с майчино сърце. По красота той е равен на Лист: „Строен, среден ръст, с дълги тънки ръце, малки крака, матоворуси коси с кестеняв оттенък; кафяви, по-скоро живи, отколкото тъжни очи; гърбав нос; кротка усмивка; малко приглушен глас, а от цялото му същество нещо така благородно, така неизразимо аристократично“, че всички, които не го познават, го смятат за знатен дворянин в изгнание. Колко пъти, когато е загледана мечтателно в ноанските липи, споменът за това красиво лице започва да играе в крайчеца на перото и й пречи да работи — рядък и опасен признак.

Малфий е добър момък, „най-доброто същество, създадено от небето за приятелство“, но с посредствени дарби; Шопен е гениален. Дълбоко музикална по наследство, както и по възпитание, Санд още като момиченце сяда под клавесина, на баба си, за да се порадва на това поетично убежище; а като жена се сгушва под пианото на Лист, за да се наслади на мощната музика, която я пронизва; и по-добре от всеки друг разбира езика на звуците. Добавете и това, че щом Мари д’Агу е завладяла Лист, би било победа над нея да се завладее Шопен. Всичко се стича така, че вдъхва на Санд желанието да привърже към себе си крехкия, гениален музикант.

Трудно завоевание. Нежно, небесно същество, почти чуждо за нашата земя, Шопен изпитва ужас от шумните спорове, небрежното държане и най-вече от скандала. Негова любима обстановка е един великолепно мебелиран салон с красиви, благородни, музикални жени, готови да изслушат в полумрак едно ноктюрно изповед. Той обича да унася благородната си аудитория в дълбоко съзерцание, а след това да я съживи внезапно с героични чувства, възпявайки мъченицата Полша. По политически убеждения Шопен е консерватор; в любовта е нежен и стеснителен. Непостоянните платонични увлечения подхождат на слабия му темперамент. Изобщо твърде нещастен човек, чийто живот е „невероятен дисонанс“.

При първата им среща той преценява строго писателката, която се облича в мъжки дрехи и пуши пура; говори на ти със своите чудновати приятели; скъсала е с всички среди, освен с хората на изкуството, и изтъква своите демократични и социалистически убеждения. Колко е различна от красивите, нежни като ангели руси полякини, които той е обичал дотогава с целомъдрена любов! Съвсем ясно е, че не желае да отиде у нея и след посещение в „Отел дьо Франс“ казва: „Колко неприятна жена е тази Санд! Дали е наистина жена? Готов съм да се усъмня…“

Но все пак, когато тя се връща в Париж през октомври 1837, се съгласява да я види отново. Дълбоко в душата си Шопен е нещастен. „Ние сме излезли — казва той — от ателието на прочут майстор, някакъв своего рода Страдивариус, който не се явява вече да ни настрои. Несръчните ръце не умеят да изтръгнат от нас нови звуци и по липса на изкусен музикант ние ги подтискаме в душата си…“ Младата полячка Мария Водзинска, за която е мечтаел да се ожени, се отдалечава постепенно от него по искане на родителите си, които се страхуват от хилавостта на Шопен. Той не говори никога за своите огорчения, но изпитва дълбока нужда да бъде утешен. А Санд предлага всички възможни утехи. В един бележник на Шопен е намерена хартия за писма от Жорж, сгъната на две; от едната страна тя е надраскала: „Обожавам ви“ и се е подписала… Под нейния подпис следват няколко реда от Мари Дорвал: „И аз! И аз! И аз!“

Дневник на Шопен, октомври 1837: „Видях я три пъти. Тя ме гледаше втренчено в очите, докато свирех. Музиката беше малко тъжна. «Дунавски легенди»; сърцето ми танцуваше заедно с тях в моята родина. А какво говореха нейните мрачни, странни очи, които не се отделяха от моите? Облегната на пианото, тя ме замайваше с пламенни погледи… Наоколо цветя. Сърцето ми бе пленено! Видях я още два пъти оттогава… Тя ме обича… Аврора — какво прекрасно име!“

Той намира в Жорж сила, която го привлича въпреки волята му, защото го поддържа; една музикална личност, способна да го оцени, да го вдъхнови, да го посъветва дори; една щедра жена, която търси само да се раздава. Въпреки своята стеснителност и плахост той се поддава на изкушението.

Хайнрих Хайне, поклонник и на двамата, ни дава представа за тази двойка. Тя: прекрасна кестенява коса до раменете; малко помрачен, сънен, кротък и спокоен поглед; добродушна усмивка; плътен и глух глас, който се чува нарядко, защото Жорж е мълчалива и възприема повече, отколкото издава. Той: необикновена чувствителност, за която и най-малкият допир е нараняване, най-лекият шум — гръмотевица; човек на разговори насаме, затворен в своето тайнствено съществуване, от което изхвръква понякога с бурни, очарователни или чудновати прояви.

През пролетта на 1838 година тя идва няколко пъти в Париж и те прекарват често вечерите сами. Шопен свири, след това и двамата се оставят „на тоя, гдето духа“, в „небесни пламвания“. Бедният Малфий е напълно забравен. Но с Шопен не е лесно да се разбереш. Неговите приятели, полякът Алберт Гжимала, консулшата Марлиани, слушат изповеди, фантастични като ноктюрните. При Шопен „времето е променливо в сезона на любовта. Често се чува да, не, ако, но, сутрин често се казва: това е действително непоносимо, а вечер идва заключението: това е наистина върховно блаженство…“ Плахостта и свенливостта разпалват желанието по-сигурно от кокетството, което се стреми да им подражава, но няма тяхната естественост. Този сдържан мъж, който се отдръпва, влудява Жорж.

В тази именно изменчива, несигурна обстановка в началото на лятото през 1838 година тя пише на най-добрия приятел на Шопен, граф Алберт Гжимала, „дебел, кокетен поляк, облечен в невероятно, чудовищно, пирамидално палто“, разкрасено с галони и гайтани, когото Санд нарича свой съпруг, защото Шопен „бил общото им дете“, едно строго осъждано писмо от тридесет и две страници. Хората се възмущават или надсмиват, защото в него Санд говори откровено за неща, за които и тогава, както и сега, мнозина мислят, но не ги казват. За лицемерите всяка искреност е лицемерие.

„Да поставим за последен път ясно въпроса — пише Санд на Гжимала, — защото от последния ви отговор на тази тема ще зависи изцяло бъдещото ми поведение… Аз приемам вашето евангелие, когато то предписва да мислим на последно място за себе си и никак да не мислим за себе си, когато щастието на тия, които обичаме, изисква всичките ни сили. Изслушайте ме добре и отговорете ясно, определено, без заобикалки…“

За какво става дума? Преди всичко да се знае дали младата полякиня Мария Водзинска, която Шопен трябва — или мисли, че трябва — да обича, може все още да го направи щастлив. Санд не иска да играе ролята на зъл гений. Не иска да бъде съдбоносната жена, която се бори срещу приятелката от детинство, ако тази приятелка е красива и непорочна. От друга страна, Санд заявява, че е „почти омъжена“ за едно съвършено същество от гледище на чувства и чест (става дума за Малфий), което й е всецяло предано и тя не желае да го изостави. Ако „нашето дете“ (с други думи, Шопен) реши да остави живота си в ръцете на Жорж, това би я смутило твърде много; такава любов „би могла да трае само при условията, които са я породили, тоест от време на време; ако щастлив вятър ни отвее един към друг, ще се поразходим отново из звездите…“

И така, има две възможни разрешения: ако „особата“ е създадена да даде на Шопен неподправено, истинско щастие, а от друга страна, „невероятно чувствителната му душа“ отказва да обича различно две различни същества, Санд ще се отдалечи и ще се погрижи да я забравят; ако напротив, женитбата с „особата“ би била „гроб за тази артистична душа“ или ако домашното щастие и религиозните скрупули на Шопен допускат „няколко часа целомъдрена любов и нежна поезия“, тя ще продължи да го вижда. Няма да се интересува от действителния му живот; няма да се противопоставя на неговите религиозни, политически, светски убеждения; но и той от своя страна не ще иска обяснения за постъпките й: „Няма да се виждаме всеки ден, няма да поддържаме всекидневно свещения огън, но ще има прекрасни дни и свят пламък…“

Остава един второстепенен въпрос, който все пак трябва да се постави — за пълното отдаване: със или без обладание? Тук именно несдържаният тон на Жорж изненадва и възмущава. По тази точка тя признава, че никога не е успяла да си изработи мъдрост, съвпадаща с чувствата й: „По този въпрос нямам нито тайна, нито теория, нито учение, нито определено мнение, нито предупреждение…“ Тя се доверява всякога на своя нагон: може да се укори в много глупости; но не и в низост или злоба:

„Чувствата са били всякога по-силни от разсъжденията; когато съм искала да си поставя граници, те се оказваха безполезни. Двадесет пъти съм променяла мнението си. Аз вярвах най-вече във верността, проповядвах я, спазвах я, изисквах я. Нарушаваха я към мене, нарушавах я и аз. Но не чувствувах угризения, защото при изневерите си бях подчинена на някаква неизбежност, на стремеж към идеала, който ме тласкаше да изоставям несъвършеното за това, което изглеждаше по-близо до съвършеното…“

Общо взето, тя не е непостоянна. Била е всякога вярна на този, когото обича, в смисъл, че никога не е мамила никого и е „преставала да бъде вярна само по много силни основания, убили любовта по вина на другия…“ В сегашния случай е недоволна от себе си тъкмо защото няма основания да се сърди на Малфий. Тя е просто съкрушена от впечатлението, което й е направило „мъничкото създание“ (Шопен). Знае, че би сметнала постъпката си лоша, ако би имала време да се бори и да разсъждава, но е била покорена изведнъж, а не е в природата й да се ръководи от разум, когато е грабната от любовта. Тук виждаме и Русо, и нравствеността на влюбения. Обладанието, във всеки случай, не увеличава греха. И най-малката милувка е вече изневяра. „Който е загубил сърцето си, е загубил всичко…“ Ако мъж и жена искат да живеят заедно, не трябва да обиждат природата, като се отдръпват от пълното сливане. С Шопен тя ще си наложи, ако е потребно, саможертвата да бъде целомъдрена, но при условие, че той прави това от уважение към нея или дори от вярност към другата, не от презрение към „човешките несъвършенства“, както постъпват лицемерите. Да презираш плътта е отвратителен израз за Санд.

„Той каза, струва ми се, че известни постъпки могат да навредят на спомените. В случая казва глупост, нали, и сам не мисли така? Коя нещастница е оставила у него такова впечатление за физическата любов? Нима е имал недостойна за себе си любовница? Горкият ангел! Би трябвало да се обесят всички жени, които унизяват в съзнанието на мъжа най-почтения и свят акт на творението, божественото тайнство, най-важната и възвишена постъпка в живота на всемира.“

Такова е това прочуто писмо, забележително главно по своя здрав смисъл. Хората казват: „Тя иска да има Шопен, като запази Малфий, и търси добродетелни предлози, за да се убеди, че се стреми само към щастието на двамата младежи…“ Може би. Но кое страстно същество не прибягва до известна казуистика, когато трябва да примири чувствата и чувствения живот? „А как живеете всички вие? — пита ни Санд. — Какво правите с очите, ушите и паметта си? Наричате ме циничка, защото виждам и помня, защото бих се червила да дължа на заслепение фалшивата добрина, която ви превръща едновременно в измамени и измамници…“ Греши ли? Всички моралисти прощават на покаяната грешница, защото със своето самообвинение не нанася удар на принципите, а ги затвърдява. Байрон или Бодлер, развратници, но страдалци, са доказателства в полза на добродетелта. Обществото се ожесточава от спокойствието, от чистата съвест на бунтарката. Лицемерният читател, „ближният, брат ми“ не понася в това писмо на Санд именно спокойната й откровеност, именно това, че го е писала жена. Променете автора и вие ще намерите в него не мъж, а почти всички мъже. Санд живее като мъж. Това е нейна отлика, слабост и — според нея — чест.

Действителността впрочем се различава от това, което Санд си въобразява, поради крайната сдържаност на Шопен. Годежът с Мария Водзинска е отменен още предната година. И тъкмо защото страда, тъкмо защото има нужда от великодушна обич, Шопен отива да потърси в обятията на Санд успокоителна нежност. Не знаем какво е отговорил Гжимала; но навярно е успокоил Жорж, защото тя се завръща скоро от Ноан в Париж.

Лятото на 1838 година е щастливо. Образът на Мария Водзинска избледнява постепенно в съзнанието на Шопен, докато най-после се превръща в поетичен спомен. Той работи много и издава тетрадка с „Етюди“, посветени на графиня д’Агу. Крайната свенливост не му позволява да ги посвети на Жорж. В тази парадоксална двойка мъжът изисква тайна. Този път впрочем и Жорж е принудена да бъде предпазлива, заради Малфий. Смятала е да се отърве лесно от него: „Той е толкова добро и мъдро същество, че с време ще го убедя да разбере и осъзнае всичко; истински мек восък, върху който съм сложила отпечатъка си, и когато пожелая да го променя, с малко предпазливост и търпение ще успея да го сторя…“

Но при използуване този восък се оказва не толкова мек, колкото е смятала. Изоставеният Малфий започва да ревнува и да се защищава. Той има пламенните страсти на креол. През лятото на 1838 година предизвиква на дуел един приятел, който — дошъл на гости в Ноан — е започнал да ухажва Жорж. Тя предупреждава почтено младия възпитател, че времето му е минало и отсега нататък ще трябва да мине от любов към приятелство. Но той може още от първия ден да започне разправии и с друг, а този друг в никакъв случай не бива да бъде Шопен. Можем ли да си представим без ужас как някой caballero96 от Веласкес напада с рапира крехкия музикант? Пиер Льору, с когото Малфий трябва да отиде у Ролина, за да уточнят някакви философски въпроси, получава нареждане да използува цялото си влияние, за да укроти обезумелия: „Когато засегнете въпроса за жените, обяснете му, че те не принадлежат на мъжа по правото на грубата сила и човек не оправя нищо, като си пререже гръкляна…“

Тази история доставя радост на Мари д’Агу: „Да не забравя, горкия Малфий! Болен е на легло от сдържано самолюбие, завинаги излъган, измамен, изигран, изпитал всички възможни из. Отгатвате ли защо? О, историята е неповторима! Даже не я знаете още.“ И тя разказва завръщането на Малфий в Париж (изпратили са го да заведе Морис в Хавр). Нещастникът не знае нищо за новата любов. Дори е напечатал в „Газет мюзикал“ балада в чест на Шопен:

„Най-после, не зная по какво демонско внушение, у него възникват подозрения и той отива да дебне пред дома на Шопен, където Жорж ходи всяка нощ. Тук драматургът става драматичен, крещи, реве, беснее, заканва се, че ще убива. Приятелят Гжимала се втурва между именитите съперници; успокоява Малфий, а Жорж офейква с Шопен да се наслаждава на любовта си под сянката на миртите в Палма! Съгласете се, че тази история е много по-хубава от измислените…“

IIЗима в Майорка97

Санд има сериозни основания „да се наслаждава на любовта“ далеко от Париж. Ако не замине, тя се излага на нови пристъпи на ревност; Морис ще се чувствува по-добре в топъл климат; Шопен кашля обезпокоително и се страхува от скандала на една всеизвестна връзка, която би ужасила неговото набожно семейство. Самата тя работи навред еднакво точно и както винаги жадува да живее съпружески с новия си любовник. От пет години насам е имала големи скърби и големи неприятности; сега желае едно тихо убежище. Нейните испански приятели, държавникът Мендизабал, полугений-полуавантюрист, и консулът Марлиани й хвалят Майорка. Решават, че тя ще тръгне с двете си деца, на малки преходи, през Лион, Перпинян и Барселона, а Шопен ще ги настигне по пътя и ще отплават заедно за Балеарските острови. Според плана, Шопен пристига в Перпинян „свеж като роза и розов като репичка“.

В Палма, на остров Майорка, те пристигат през ноември 1838; от Париж заминават при студено време; в Испания намират слънце и първото впечатление е прекрасно.

Шопен до Жул Фонтана, 15 ноември 1838:

Но скоро се разочарова. Две грозни мебелирани или по-точно празни стаи; походни легла с корави дюшеци, един сламен стол; за храна риба с чесън; къщи, хора, дори въздухът по полето са пропити с миризма на гранив зехтин, от която ви се повдига; всичко това е предостатъчно, за да развали настроението на взискателно и изтънчено същество. Винаги дейна, Санд намира жилище и решава да го преустрои, но в Майорка работят бавно и лошо. Дълго време живеят почти на открито, без стъкла на прозорците, без ключалки. Най-после някой си сеньор Гомец им дава под наем, срещу сто франка на месец, една вила в подножието на планината. С подкрепата на любовта първите дни са приятни. Нежни разходки, прекрасни вечери на терасата посред декември. Санд си припомня венецианските нощи, тайнствения плисък на водата по мрамора, нощите в Ноан с песента на славеите. В Майорка владее дълбока тишина, нарушавана само от звънчетата на ослиците и глухия, далечен глас на морето. Но очарованието не трае дълго. Настъпва дъждовният сезон. Същински потоп. „Домът на вятъра“, който са наели от сеньор Гомец, заслужава името си. Влажен, без камини, той не е бил строен да устоява срещу урагани. Стените му са толкова тънки, че варта, с която са измазани, набъбва като гъба. Ледна наметка покрива раменете им. Задушаващата миризма на мангалите предизвиква пристъпи от кашлица у горкия Шопен.

Отсега нататък той ще вдъхва страх и ужас на населението. Свирепият Гомец се оплаква (според Санд), че „ние държим един човек, който държи една заразна болест; и поради това той ни моли да се махнем от двореца му…“ Тримата лекари на града се събират за консулт. Шопен до Фонтана: „Единият душеше храчките ми; другият прислушваше мястото, откъдето храча; третият ме прислушваше, докато храча…“ Той успява с голяма мъка да избегне пускането на кръв и поставянето на везиканти. Тъй като испанските лекари твърдят, не без основание, че туберкулозата е заразителна, сеньор Гомец изгонва наемателите си; те трябва да се настанят във Валдемозката обител — полуразрушен монастир, изоставен от прогонените монаси. Един политически емигрант, принуден да напусне незабавно страната, им отстъпва мебелите и килима си. За това планинско убежище заминават към средата на декември, през склонове, обрасли с изтравниче и лилии.

Валдемозката обител, монастирче, построено за дванадесет души монаси и един игумен, има от двете си страни изглед към морето. Тъй като орденът е разпръснат с декрет от 1836 година, държавата дава под наем килиите, но поради суеверен страх малцина идват да ги обитават. Санд и „семейството й“ са тук сами с един аптекар, един клисар и съседката Мария Антония, която им услужва „от любов към бога, por l’assistencia98“, но прибира всъщност най-хубавите вещи и храна. Прислужници са Каталина, едра валдемозка вещица, и Нина, дребно рошаво чудовище. Мозайките в параклисите и галериите са в арабски стил. Вечер, при лунно осветление, старите сгради изглеждат фантастични. Соланж и Морис се катерят на покрива по спирални стълби.

Зелени планини, жълто-червеникави скали, самотни палми, залутани в розово небе — в слънчев ден декорът е величествен. Но престоят във Валдемоза е все пак несполука. Тъй като Шопен не понася местната кухня, Санд трябва да готви сама. Да се грижи за болния, да готви, да обикаля магазините в Палма, да скита в дъжда с децата, да минава с жалки превозни средства през придошли порои и в същото време да преработва „Лелия“ и да пише „Спиридион“, защото трябват пари, а Бюло, който се грижи за издръжката на пътешествениците, иска материали — този живот е напълно подходящ за силната й натура. Над леглата им прелитат орли. Планината е често обвита в мъгла и лампичката, с която се движат из безлюдните галерии, прилича на блуждаещ огън. Никога не е имала по-романтично жилище. Шопен работи в „килията си, с врата, по-висока от дворните врати в Париж“: ненакъдрен, без бели ръкавици, но бледен както винаги. Получил е най-после своето пианино, задържано дълго време в Палма в ноктите на митничарите. Върху това пиано се виждат творбите на Бах и собствените му нечетливи ръкописи. Но той страда, че му липсват вещите, с които е свикнал.

Съседите не обичат малката френска група, която ги възмущава, като не ходи на черква. Алкалдът99 и кюрето ги наричат езичници, мохамедани или евреи. Селяните се сговарят да им продават риба, яйца и зеленчук на невероятни цени. Соланж ги възмущава с рубашката и панталоните си. Едно десетгодишно девойче не бива да се облича като мъж. Климатът е много добър за децата; Соланж разцъфтява. И Морис дори се оживява като по чудо. Майка им ги кара да работят с обичайното си прилежание: „С Морис сме потънали в Тукидид и нему подобните; със Соланж — в косвеното допълнение и съгласуването на причастията… Но Шопен застрашително слабее. Неговият «катар» (Санд отказва да приеме, че кашлицата му се дължи на нещо друго) поддържа отпадането и слабостта, му.“ Жорж се измъчва, като не може да го храни по-добре, и ужасно се сърди, когато прислужниците откраднат бульон или не донасят навреме пресен хляб. Колкото повече зимата напредва, толкова повече тъгата парализира усилията на Санд да бъде весела и спокойна:

„Състоянието на нашия болен се влошаваше постоянно, вятърът виеше из урвата, дъждът шибаше прозорците, гръмотевицата пронизваше дебелите стени и внасяше зловещата си нота сред смеха и игрите на децата. Насърчени от мъглата, орли и ястреби се спускаха да грабват бедните врабчета от самия нар до прозореца ми. Разяреното море задържаше всички плавателни съдове в пристанищата; ние се чувствувахме като затворници, без каквато и да е просветена помощ или полезно съчувствие. Смъртта витаеше над главите ни, готова да грабне някого от нас, а ние бяхме съвсем сами, безпомощни да се борим за жертвата й…“

Местният лекар поставя диагноза туберкулоза на гърлото и предписва кръвопускане и диета. Жорж смята, че кръвопускането ще бъде смъртоносно, и не иска да се съгласи, че болестта е туберкулоза. „Грижила съм се за много болни — казва тя — и имам верен усет.“

Въпреки страданията си Шопен работи. По време на престоя в Майорка той композира балади и прелюдии, много от които — както се разправя (макар че това изглежда съмнително), са плод на неговите тревоги; когато Жорж, излязла на нощна разходка с децата, закъснява да се прибере.

„Ние бързахме — пише Санд, — като имахме предвид, че нашият болен ще се безпокои. Той беше наистина много разтревожен, но се бе сякаш вкаменил в някакво спокойно отчаяние и свиреше, разплакан, някаква възхитителна прелюдия. Като ни видя, че влизаме, извика и стана, после ни каза със странен глас и замаян израз: «Ох, знаех, че сте умрели!…» Когато дойде на себе си и видя в какво състояние сме, отново му прилоша, като си представи на какви опасности сме били изложени; по-късно ми призна, че докато ни чакал, видял всичко това насън и като не можел да различи ясно сън ли е наистина или действителност, се успокоил и унесъл в свирене, убеден, че сам е вече мъртъв. Виждал се потънал в езеро, тежки ледни капки падали отмерено на гърдите му, а когато го накарах да се вслуша в капките, които действително падаха отмерено по покрива, заяви, че не ги чува. Дори се разсърди, загдето употребих израза подражателна хармония. Възмущаваше се гневно и с основание срещу тези детински слухови подражания. Неговият гений беше изпълнен с тайнствените хармонии на природата, изразявани великолепно и равностойно, от неговата музикална мисъл, а не с робско повторение на външни звуци. Това, което бе композирал тази вечер, беше наистина изпълнено с дъждовните капки, падащи по звънките керемиди на монастира, но във въображението и песента му те бяха изразени със сълзи, падащи от небесата върху сърцето му.“

В тази романтична обстановка Шопен създава шедьоври, но Майорка му става скоро омразна. Престоят във Валдемоза се превръща за него в мъчение, за Санд в изтезание:

„Кротък, жизнерадостен, очарователен в общество, болният Шопен отчайваше в интимна обстановка… Съзнанието му беше изранено; от розово листенце, сгънато на две, от сянката на муха — от всичко започваше да кърви. Всичко под испанското небе му беше противно, всичко освен мене и децата го възмущаваше. Той страдаше повече от нетърпение по-скоро да заминем, отколкото от неудобствата ни тук.“

Най-после решават да заминат. Пътуването от Палма до Барселона е ужасно. Въздухът на борда на „Ел Малоркен“ вони от товар живи свини. Като забелязва кашлицата на Шопен, капитанът го настанява в най-лошата каюта, за да запази от зараза хубавите. Свинете, шибани с камшик от моряците, които искат да „ги излекуват от морската болест“, квичат ужасно. Шопен има силно кръвохракане и пристига полумъртъв в Барселона. От Барселона до Марсилия лекарят на френския параход „Льо Фенисиен“ полага големи грижи за болния, но за връщане в Париж през февруари и дума не може да става. Санд настанява цялото „семейство“, за което е отговорна, в „Отел дьо Бово“ в Марсилия.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 23 февруари 1839:

Тя е равнодушна към чара на Марсилия: „Щом си покажа носа през прозореца, на улицата или на пристанището, усещам, че ставам захарна буца, каса сапун или пакет свещи. За щастие Шопен прогонва с пианото си скуката и възстановява поезията…“ В къщи „времегубителите“ — „безделници, любопитни и литературни просяци“ обсаждат вратата й.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 15 март 1839:

При все че децата вдигат голям шум, тя успява да надраска всеки ден в хотела своите петнадесет-двадесет страници. От Майорка е донесла, заедно с преработената „Лелия“, и един метафизико-мистичен роман; „Спиридион“. Опиянена от Льору и неговата философия, тя не желае вече да се занимава с „посредствени“ сантиментални теми. „Спиридион“ се ражда от „малката религия“, снесена от Льору, и дори е написан отчасти от него. Монастирите в Барселона и Майорка съставят декора. Романът е история на бенедиктинския монах Алекси, който разказва на един послушник живота си, свързан с живота на абат Спиридион, основател на монастира и символ на човечеството, минало през всички религиозни вярвания; това е история и за духовното развитие на самата Санд, от агностицизма в детските години до възторжения католицизъм в монастира и до вярата на Ламне и Льору. Евреин по рождение, Спиридион е последователно католик, протестант и най-после християнин. В гроба му са заровени едно евангелие от свети Йоан и ръкопис, в който е изложено учението на самия Спиридион. Това учение е синтеза от всички религии. Алекси открива този текст на младия монах Анжел, герой на книгата. В това време в монастира пристигат френските революционни войски, които убиват стария Алекси. Но той умира без омраза, защото знае, че убийците му се борят за свобода и равенство и ще подпомогнат осъществяването на неговите идеи.

Можем да си представим как тези мистично-революционни разсъждения възмущават читателите на „Ревю де дьо монд“. Самите приятели се мръщят. Сент Бьов до мадам Жуст Оливие: „Разбирате ли «Спиридион»? Казват, че отец Алекси е господин дьо Ламне, а прочутата книга дух е «Енциклопедията» на Льору. Говоря наслуки, защото не съм я чел и нямам желание да я прочета…“ А мадам д’Агу, която е чела книгата: „Нищо не разбрах“. Вярно е, че няма и желание да разбере. Бюло моли Санд да слезе на земята. Читателите искат нова „Индиана“, нова „Лелия“. Но Жорж е убедена, че с тези метафизични бълнувания се издига към по-висше изкуство. И повтаря грешката си със „Седемте струни на лирата“, отвратително подражание на Гьотевия „Фауст“.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 17 март 1839:

Тя продължава да се грижи с майчинска преданост за Шопен. „Не мога да излизам, защото бедният ми Шопен не иска да остава сам; скучно му е, когато около креслото му няма детска олелия или четене на глас…“ На Бокаж: „Мили братко… отговарям ви от фокийския град100, толкова фокийски, колкото и ние с вас сме фокийци. Както и да е, след Испания той ми се струва прекрасен. Шопен е понапълнял малко, почти не кашля и е весел като сипка, щом не духа мистрал…“ Когато състоянието му се подобрява, тя го води в Генуа — на поклонение в памет на Мюсе, както някога е водила Малфий във Франшар. Двамата Фелоу, които живеят по това време в Лука, ги поканват на гости. Но Жорж е недоверчива. И с основание. Мари д’Агу, която много обича да пише писма, от няколко месеца насам осмива съвсем неблагосклонно „шопинираната“ Жорж.

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Флоренция, 9 ноември 1838:

Когато показват това писмо на Ламне, който изпитва сатанинско удоволствие да „скарва тия женски“, той съветва Карлота да го изпрати на Жорж. Справедливо възмутена, Жорж пише напреко на първия лист: „Ето как ни преценяват и нареждат някои приятелки!“ Карлота я заклева да не открива откъде е била предупредена, затова Жорж намира за най-просто изобщо да не отговаря занапред на госпожа д’Агу: „Не обичам да се преструвам, че изпитвам приятелство“. Двамата Фелоу са изненадани и се оплакват на майор Пикте:

Лист до майор Пикте, Рим, август 1839:

Като че злословията могат да останат в тайна… Междувременно, в края на май 1839 година, Шопен и Санд заминават от Марсилия в Ноан, с малки преходи, „нощувайки в странноприемници, като същински буржоа“.

III„Трите ми деца“

Бери през юни. Слънцето припича. Радостно е да работиш у дома си и да управляваш къщата си. В деня, когато въвежда Шопен в Ноан, Жорж записва с молив върху лявата рамка на прозореца в спалнята си датата, която се вижда и днес: 19 юни 1839 година. Дали за да отбележи началото на нов живот? Допустимо е. Тя разбира, че времето на „препусканията“ е отминало вече. Отсега нататък е глава на семейство, отговорна за три деца: Шопен, Морис и Соланж. Ще се опита с похвално постоянство да живее само за тях и за своето изкуство. Всичките й истински приятели се надяват, че в живота й ще настъпи обрат, „изпълнен с приятна и почти патриархална затвореност“. Без упреци и насмешки те приемат Шопен в семейния кръг. От 1839 година нататък писмата им до Санд завършват с неизменния израз: „Целувам Шопен, Морис, Соланж“. Положението се улеснява от необикновената почтеност на Шопен, който нарича всякога Санд „моята хазайка“ или „стопанката на тоя дом“.

Първото лято в Ноан е щастливо. Но Шопен не харесва много селото. „Той всякога желаеше да дойде в Ноан и никога не го понасяше… Бързо се насищаше на мечтите за селски живот. Разхождаше се малко. Сядаше под някое дърво, откъсваше си цветя. И се връщаше да се затваря в стаята си…“ Не може да участвува в живота на открито, който възхищава Жорж и децата. Но се чувствува по-добре и пианото му пее от сутрин до вечер. „Той написа възхитителни неща, откакто е тук“ — пише Жорж; и наистина, през това лято Шопен композира „сонатата“ в си бемол минор, второто „Ноктюрно“ и три мазурки. Музикалният вкус на приятелката му е много ценен за него. Тя е „изтънчена слушателка“. Колкото повече го опознава, толкова повече започва да го разбира така, както той сам се разбира; докато го слуша да свири, тя проследява вътрешния му, винаги скрит живот, на който само музиката е тайнствен, смътен израз.

Дневник на Шопен, 12 октомври 1839 година: „Казват ми, че съм по-добре. Кашлицата и болките престанаха. Но дълбоко в цялото си същество чувствувам болка. Очите на Аврора са забулени. Блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! Нищо не би ми се сторило много, готов съм да ти дам всичко! За един поглед, една ласка, една усмивка от тебе, когато съм уморен. Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии. Няма ли да бъдеш прекалено жестока, скъпа моя със забулените очи?“

„Няма ли да бъдеш прекалено жестока?“ Нима е била жестока към него? Сигурно не. Но в обичта й има сянка от снизходителност. Тя не се възхищава по-малко от музиката и поета. Само че преживяното в Майорка и последвалото влошаване на здравето му са доказали на Жорж, че Шопен не е създаден за любовни наслади. Постоянно болен, той мъчно ги понася и въпреки молбите му Аврора много скоро го принуждава към умереност, която става накрай пълно въздържание. Много по-късно (12 май 1847) Санд пише на техния довереник Алберт Гжимала:

Шопен трябва да не е мъж, за да не страда от това поведение и да не го отдава на други любовни връзки; но, както изглежда, неговата неоправдана ревност много по-късно става непоносима.

За голямо съжаление на Жорж наесен се налага да напуснат Ноан. В Париж тя чувствува как „сърцето й непрестанно се свива от въздишки“, когато си припомня разораните ниви, орешаците край угарите, воловете, ободрявани с подвиквания от земеделските работници: „Не ще и дума, че щом си роден на село, никога няма да свикнеш на градския шум. Нашата кал ми се струва хубава, а от тукашната ми се повдига.“ Но Шопен трябва да се върне заради учениците си. От съображения за пестовност и Санд предпочита да живее в Париж. Домакинството в Ноан е тежко. Ограбваната кастеланка не иска да се показва пестовна, „за да не я обвинят в скъперничество“. Приятели се самопоканват всеки ден и пристигат по десетина, още преди да е станала. В Ноан тя харчи по хиляда и петстотин франка на месец; в Париж само половината. Затова „семейството“ решава да се настани в Париж. Отначало Жорж Санд и децата заемат „на улица «Пигал» №16 два павилиона, отделени от улицата с доста просторна и хубава градина“, а Шопен живее на улица „Тронше“ №5. Но той се нуждае непрекъснато от морална опора, бдителност и грижи. И накрай се премества на улица „Пигал“. Това съжителство трае три години (от октомври 1839 до ноември 1842). Балзак, който отива на гости в този дом, го описва на „своята Ева“ с обичайната си точност на вещо лице и романист.

Балзак до Евелина Ханска, 15 март 1841:

В 1842 година услужливата и опасна мадам Марлиани намира за Шопен и Санд два апартамента на Орлеанския площад; един много светъл блок между улици, покрити с пясък, с много дървета, с благородния вид на италиански дворец, гдето на улица „Тебу“ №80, в къща, непроменена и до днес, е живяла и тя. В същия блок живеят не само Марлиани, но и скулпторът Дантан, танцьорката Талиони и младото семейство Виардо. Луи Виардо, писател и общественик от левицата, е още от 1838 година любим приятел на Санд; представил го е Пиер Льору. Полина Гарсиа, девойче с очарователен глас, сестра на Мария Малибран, е била въведена някога в живота на Санд от Мюсе, който ухажва едновременно певицата Малибран и трагичката Рашел. Санд обиква Полина Гарсиа и по-късно я сближава с Виардо, честен човек, когото тя смята достоен за тази очарователна девойка. Семейство Виардо има много деца и нарича Санд „нашият добър дух“.

Орлеанският площад се превръща по този начин в един вид комуна: „Намислихме дори да готвим общо и да се храним заедно у мадам Марлиани, нещо по-икономично и по-приятно, отколкото всеки да яде у дома си…“ Събират се вечер на музика, на четене. Санд и Шопен са обединили приятелите си. Приятели на Санд са Пиер Льору, Делакроа, Балзак, Хайнрих Хайне, Емануел Араго, по прякор Биня, Бокаж, Мари Дорвал, Ортанс Алар и всички берийци; приятели на Шопен са музиканти, светски дами и поляци: княгиня Сапиеха, княгиня Марселина Чарторижка, Мицкевич (поет в изгнание и преподавател в Колеж дьо Франс), графиня Делфина Потоцка, на която той обожава гласа, Джеймс и Бети Ротшилд. Като последица Санд става славянофилка и започва да пее хвалебствия за Мицкевич, а Шопен се сприятелява с Южен Делакроа, денди като него. И двамата чувствителни, впечатлителни, аристократи по обноски и разбирания, те са по-близки един към друг, отколкото към демократичната си приятелка.

Хайнрих Хайне, друг чест посетител на Орлеанския площад, се харесва на Санд със своя хумор. И той, като всички, е бил влюбен в нея, но тази „безумна страст“, останала без успех, не трае много. Той я нарича: „мила братовчедко“, завършва писмата си: „Сърцето ми целува вашето“; пише: „Изпращам обратно романа ви, който много прилича на вас: хубав е…“ Забавлява Санд, като нарича Алфред дьо Мюсе: „млад мъж с голямо минало“. Но тя не знае, че за нея е извадил прякора „емансиматриса“102. Той не може да устои на удоволствието да измисля някоя язвителна закачка, но се възхищава и от жената, и от писателката. Никой не е описал по-добре нейното величие и ведрото й спокойствие: „Колко е хубава Жорж Санд и колко безопасна е дори за злите котараци, които с една ръка я милват, а с другата я дращят; дори за кучетата, които джафкат свирепо подир нея; като луната, тя ги гледа отвисоко и кротко…“

За Шопен Санд продължава да говори с нежност: „Той е винаги добър като ангел. Без неговото съвършенство и нежно приятелство често бих изгубвала смелост.“ „Шопен все си кашлюка по малко. Той си е все същият най-мил, най-затворен и най-скромен от всички гениални мъже…“ От икономични съображения не го завежда и сама не отива в Ноан през лятото на 1840 година, но през следващите шест години (1841–1846) свива отново там гнездо, за своите три пиленца. Пианото на Шопен разлива от сутрин до вечер музика, достигаща с ухание на рози и с птича песен до Жорж, която работи над него. Когато и Полина Виардо е тук, тя пее, акомпанирана от Шопен, някакви стари, почти неизвестни партитури от Порпора, Марчело, Мартини. Моцартовият Дон Жуан е за тримата приятели образец на идеалната красота. Моцарт и Бах не слизат никога от пюпитъра. Делакроа, за когото в Ноан има уредено ателие, Шопен и Морис, минал вече двадесетте, разговарят често за изкуство; Санд ги слуша замечтано. Тя пише по това време „Консуело“, най-хубавия й роман, а Полина Виардо й служи за модел на гениална певица. Жорж е описала тези вечери в Ноан:

Тази мисъл се харесва на божествения артист. Той започва отново да свири, но сякаш не продължава започнатото — толкова неясен и почти неуверен е рисунъкът. Очите ни се изпълват постепенно с нежни отсенки, съответни на меките модулации, долавяни от слуха. После прозвучава синя нотка и ние литваме в лазура на прозрачната нощ. Леки облаци приемат най-фантастични форми, изпълват небето, обгръщат луната, която ги облива с големи опални кръгове и събужда дремещия цвят. Сън в лятна нощ. Очакваме песента на славея…

Театърът в Ноан е хрумване на Шопен. Отначало той импровизира на пиано, а младежите около него играят сценки или танцуват комични балети. „Той ги води както иска и според хрумването си ги отвежда от забавното към строгото, от смешното към тържественото, от нежното към страстното…“ Самият Шопен е истински гениален в мимиката и от време на време става, отива зад пианото и имитира невероятно сполучливо австрийския император или някой стар полски евреин. Добавете към всичко това разходките из гората, Шопен на магаре, другите пеша; селските танци на моравата с гайдари — тяхната музика именно подсказва на Санд сюжета за „Звънарите“ — и ще имате представа за веселия, очарователен шум в този романтичен рай.

Съвършено погрешно би било да си представяме Шопен от 1840 до 1845 година постоянно болен, изтощаван от една ненаситна вакханка. Влиянието на Санд върху творчеството и живота му през това време е изцяло благотворно и със съветите, които му дава, и с грижите, с които го обсипва. През тези лета в Ноан той е напълно щастлив. За нещастие нито болестта, нито характерът му позволяват това да трае дълго. Много негови приятели съжаляват Жорж. Макар и сънародник на Шопен, Мицкевич го нарича „злият гений на Жорж Санд, нравствен вампир, мъченически кръст“, който „най-после може би ще я убие“. След една вечеря у тях мадам Жуст Оливие се съмнява, че Шопен би могъл да даде щастие на Санд: „Той е умен, даровит, очарователен — пише тя в дневника си, но не вярвам да има сърце…“

Прекалено строга преценка. Шопен има сърце; но като всички нервни хора е така обладан от това, което не обича, че не може да се постави на мястото на другите; а тъкмо в това изкуство е върховната тайна на приятелството. Той не е съгласен със Санд по политически въпроси; не понася някои хора, от които тя се възхищава, нито буйните им изказвания. Той може да намрази много хора (например собствената си ученичка Мари дьо Розиер, която осъжда за прекалено явната връзка с граф Водзински) и ги напада още повече, защото Жорж ги защищава. Свикнала с тези болезнени „захласвания“ и „отхласвания“, тя просто променя темата на разговора, както се постъпва с дете. Иначе „цял ден ще имаме мълчание, тъга, страдание, чудачества“… Жорж вече не смее да кани в Ноан едновременно с Шопен пролетарските поети, които покровителствува. Иполит Шатирон дразни Шопен с шумните си шеги и недодяланост. В Париж го дразни облеклото и държането на гостите й, описани от Елизабет Барет Броунинг:

„Тълпа невъзпитани мъже я боготворят коленопреклонно сред тютюнев дим и изблици плюнка!… Някакъв грък й говори на ти и я прегръща безцеремонно; някакъв невероятен простак, театрал, пада в нозете й и я нарича недостижима! Приятелски хрумвания, казва в такъв случай, със спокойно и кротко презрение тази необикновена жена…“

Тази среда забавлява Санд, но дразни Шопен. Въпреки това дълго време политическите несъгласия, различието във вкусовете, ревността не пречат да се поддържа и от двете страни едно дълбоко приятелство, влюбено от страна на Шопен, майчинско, с примес от възхищение, от страна на Жорж Санд. Тя продължава да се грижи с безгранична преданост за своя болен. Ако той замине сам за Париж, тя предупреждава веднага мадам Марлиани да му се приготви топла вода и да проветрят стаята му.

Ето ви моя малък Шопен: поверявам ви го; грижете се за него въпреки волята му. Той се оправя зле, когато ме няма, а слугата му е добър, но глупав. Не се грижа за храната му — защото отвред ще го канят… Но когато бърза сутрин за уроци, страхувам се, че ще забрави да изгълта чаша шоколад или бульон, които му наливам насила, когато съм край него… Шопен е добре понастоящем; има нужда само да се храни и да спи като всички…

Тя не го е излекувала, но е подобрила състоянието му чрез своите грижи и е готова да напусне всичко, за да отиде да го гледа. „Малкият Шопен“, нейният Шип, Шипет, Шопински й е напълно предан. Когато тя трябва да пази леглото (а това се случва често, защото Санд се оплаква цял живот от черния дроб и червата си), би трябвало човек да го види в ролята на болногледач, усърден, изобретателен, верен. Най-много ги свързва любовта им към красотата. Една вечер в Ноан тя говори пред него, с присъщото си умение, за спокойствието на село, за чудесата на природата. „Колко е прекрасно това, което разказахте — казва Шопен. — Така ли мислите? — отговаря тя. — Предайте го тогава с музика.“ Шопен импровизира веднага истинска пасторална симфония. Права до него, сложила леко ръка на рамото му, Жорж Санд шепне: „Смело, кадифени пръсти!“

Дали без тази ръка на рамото му и без омагьосващото влияние на Ноан Шопен би композирал толкова шедьоври в краткия си живот? Дали изобщо би живял и толкова?

IVСмъртта на едно приятелство

Забелязали сте навярно, че между гостите в Ноан и на улица „Пигал“ не се виждат вече първите приятели на двойката Шопен — Санд — Лист и неговата Принцеса. След като Карлота Марлиани предава на Жорж язвителните изказвания на Мари д’Агу, се създава непоправимо положение. Обещала да не издава тази, която я е осведомила, Санд не може да се оплаче; а като не знае, че е била издадена от Карлота, Мари не разбира упоритото мълчание от Ноан и го нарича „необяснимо, като чипия нос на сина й“ Даниел Лист. В писмата си до мадам Марлиани тя продължава да говори все така свободно за Санд.

Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Пиза, 23 януари 1839:

През август 1839 година, крайно учудена и донегде обезпокоена, като не получава никакъв отговор от Жорж, тя моли Карлота да предаде още едно писмо. Мари д’Агу до Жорж Санд чрез мадам Марлиани:

Мари д’Агу до Жорж Санд (писмо, приложено към предидущото):

Жорж Санд съобщава за тази кореспонденция на Карлота Марлиани и иска от нея съвет по какъв начин да скъса. Тя държи да отговори, преди всичко за да запази от възможни подозрения Шопен, на когото Арабела би могла да създаде в музикалните среди неприятности, от каквито този нервен, сдържан и изтънчен артист никак не се нуждае. „Ще напиша кратък, но решителен отговор, без яд и язвителност. Злобата на жените никога не ме е вълнувала. Свикнала съм да я наблюдавам студено…“ Тя разбира напълно, че Карлота ще продължава да приема тази „безкрайно духовита, мила и приятна“ особа. И неизбежно ще й се наложи да се срещнат.

„Забележете все пак, че тези спокойни срещи, които ще бъдат неизбежни, не ще бъдат възможни без обяснение между нас трите. Иначе тя ще направи скандал и при пръв удобен случай ще изиграе някаква комедия! Познавам я! Тя е великолепна, когато разиграва роля на накърнено достойнство. Ще бъде забавно за всички освен за вас — домакинята — и за мене…“

Жорж желае следователно обяснение между трите — и твърдост. Марлиани се е почувствувала навярно много неудобно. Ще трябва да признае пред Мария, че се е раздрънкала. Но не се справя зле с това положение.

Карлота Марлиани до Мари д’Агу, 1 октомври 1839:

По този начин пряката кореспонденция между Жорж и Арабела се възобновява. Жорж не щади бившата си приятелка, в чието лице е чувствувала всякога враг. Писмото й заслужава да се прочете изцяло. То е забележително както по твърдия си тон, така и по тънкия анализ.

Жорж Санд до Мари д’Агу:

Лист, който е по това време в турне, научава от любовницата си за тази бурна преписка. Карлота е порицана от всички, включително от собствения й съпруг. И заслужено: да предадеш оскърбителни приказки на човек, който ще страда от тях, е по-осъдително, отколкото да клюкарствуваш с пакостно лекомислие, присъщо почти на всички хора. За да се оправдае, мадам Марлиани твърди, че Ламне настоявал пред нея да съобщи двете писма; нещо, уви! съвсем правдоподобно. Когато трите жени се виждат отново (в Париж, през ноември 1839), Мари д’Агу има ледено държане към Карлота; със Санд се е зарекла да бъде примирителна и добра. Жорж е по-скоро тъжна, отколкото сърдита. Тя заявява, че не е престанала да се възхищава от ума на Мари и от верността й в любовта; но знае, че никога не е била обичана от нея. Що се отнася до писмата… Мари я прекъсва и заявява, че не се срамува да й поиска извинение. При тия думи Жорж й подава ръка и те си обещават, че отсега нататък ще се срещат, без да говорят за своите любовни увлечения и приятелства.

„Приемам тези условия — казва Мари, — защото съм убедена, че те ще се променят. Времето е велик учител. След няколко месеца или след няколко години ще ми кажете, че сте сгрешили.“

„Възможно е — отговаря Жорж. — Аз съм лесно податлива на прелъстяване, а вие, Мари, сте много прелъстителна.“

Лист одобрява поведението на своята приятелка: „Вашето държане към Жорж извънредно много ми харесва… Трябва да бъдете търпелива, сдържана, а това е възможно, защото сте силна… Не мисля, че е дошло време за скъсване с Жорж… Не обръщайте внимание, ако е възможно, на много неща и простете други… Когато скъсате, това трябва да стане с гръмко, решително предимство…“ Но привидното помирение не променя нищо и клюките продължават.

Мари д’Агу до Франц Лист, 21 януари 1840:

Четвъртък, 6 февруари:

10 февруари 1840:

10 март 1840:

Мари д’Агу до художника Анри Леман, 6 февруари 1841:

21 април 1841:

18 май 1841:

Тук е уместно да се повтори един цитат, любим на абат Ламне: „Помириха ни, прегърнахме се и оттогава сме смъртни врагове“.

VПосивели коси

Жорж Санд до Бокаж, 1843:

1845:

Потокът на времето отнася покрай нея към падовете на смъртта всички, които е обичала или ненавиждала. Казимир е наследил в 1837 година от мащеха си, баронеса Дюдеван, имението Гийери със задължение да изплати много завети, от което се превръща в богат собственик без пари. Той се настанява в замъка и живее в Гаскон, като пътува нарядко. Обича горите от бор и корков дъб, папратите, жълтугите и лозята. Съседите му го смятат за „баща и господ на тоя край“. Общуването с Аврора го е направило по-културен и по-умен от приятелите му. Той обича да цитира Паскал или Сенека и говори сдържано за несполуките си. Хората в Гийери не могат да повярват, че жена му го е напуснала, защото е груб и невъзпитан. Тук го намират добър, кротък, приятен и дори красив. Една малко попрезряла особа, мадам дьо Боамартен, се влюбва в него и се старае да му вдъхне любов. Напразна надежда: той познава много добре каква напаст са пламенните жени. Един ден пише на сина си Морис: „Имам да ти съобщя добра вест: мадам дьо Боамартен почина…“ Изразът е жесток, но към Казимир са се отнасяли някога жестоко. Децата му идват всяка година да прекарат част от ваканцията в Гийери. От 1844 година той живее съпружески с Жени Далиа, постъпила у дома му като икономка. От нея има дъщеря Роза и би желал да се ожени за майката, на която е безусловно верен, но тъй като Аврора е още жива, никаква законна връзка не е възможна. Отлъчват го дори от изповед и причастие заради незаконното съжителство и той страда от това, защото с напредването на годините е станал отново вярващ. Но присъствува всеки неделен ден на литургия на почетно място, както подобава на кастелан, и носи достойно бремето на своето смешно минало.

Сандо, малкият Жул, напредва в обществото. Първата му нещастна любов е оставила у него отпечатък за цял живот. Дълго време той не може нито да забрави, нито да прости. На малката Мари Бюло, която прелиства албум със снимки, показва снимката на Санд: „Погледни добре тази жена, моето момиченце, тя е гробище, разбираш ли? Гробище!“ И все пак той й дължи всичко. Когато са се запознали, той няма още никаква дарба; когато обнародва през 1839 година „Мариана“, читателите откриват една истинска любов. Книгата е толкова сполучлива, колкото приключението е било несполучливо. Списания, издатели искат романи от Сандо. Жените също го търсят. Той става любовник на Мари Дорвал, която се е наситила на Виньи, тръгнал по други приключения, но е останала приятелка на Жорж Санд. Така по някакво странно стечение на обстоятелствата малкият Жул и първата му любовница имат сега само една обща връзка: възхищението им от очарователната и безразсъдна актриса.

В началото на връзката им Дорвал мисли само за Виньи: „Да се съберем е невъзможно, само оплаквам любовта си… Не мога да я заменя с нищо. Не обичам Сандо. Ще се постарая да го обикна. Но чувствувам, че няма да сполуча. Говоря му само за Алфред…“ По-късно, когато усеща, че старее, тя се привързва страстно към Жул. Дорвал до Сандо: „Ах! Колко те обичам! Ти си очарованието за моите очи, възхищение за ума, безумие за чувствата, радост за сърцето…“ Дали препрочита той по това време други подобни писма, изпращани от Ноан през 1831 година? В 1840 придружава любовницата си при едно турне: „Нашата скъпа Мари има много големи успехи…“ Но малкият Жул желае преди всичко да се ожени за богата жена и ухажва зестрата на Полина Портие, дъщеря на главен комисар на флота. Фелиси Сандо, сестра на Жул и довереница на Мари Дорвал, получава разплакани писма: „Обзела ме е тъга, от която смятам, че няма да се излекувам… Преди два месеца ме изостави в провинцията, за да се върне да довърши книгата си… Връщам се и научавам, че в Париж са госпожа и госпожица Портие. Безкрайно разстроена, казвам това на брат ви; той признава, че е вярно… Връщам се у дома си с разбито сърце и цели три дни чакам Жул в ужасна тревога! Той идва да ми съобщи, че се разделя с мене. Аз съм смаяна. Започвам да викам, че човек не се разделя приживе с тия, които обича! Той ми отговаря, че решението му е неотменно! Мъката ми, Фелиси, трябва да измерите с любовта, която изпитвам към него. Трябваше да ви кажа всичко това, мила сестро…“ Бракът се сключва в Нант през 1842 година. Мари Дорвал, която е на турне, получава в Люксьой от Сандо покана за венчавката. Тя отива да си поплаче при Санд и двете жени споделят тъжните си спомени от „този сантиментален самохвалко“. Къдравият русокос младеж е предивременно оплешивял и пише поучителни романи. Говори се вече да го изберат в академията Анри дьо Латуш продължава да живее като отшелник и саможивец в Оне. Той следи отдалеко, с огорчение, блестящото и възмутително развитие на тази, която е въвел някога в литературните среди. В писма до братовчед си Дюверне той осъжда романите, в които една жена излага своите скърби. Но би желал да се помирят. В 1840 година сам издава романа „Лео“; героят му Арнолд трябва да мине през Черната долина и да посети Ноан. Арнолд е посрещнат от прислужница, облечена от глава до пети в синьо, с шапчица от небелено платно. В салона, постлан с малки лъснати тухли, той представя на кастеланката (с други думи, на Жорж Санд) едно препоръчително писмо.

Жорж Санд не прочита романа на своя пръв учител, но кара други да го прочетат и узнава, че той е бил благосклонен към нея. Затова, когато основава малко по-късно „Ревю Ендепандант“, тя моли за сътрудничество господин Дьолатуш (като упорствува да му отрича частичката дьо, на която той има право).

Жорж Санд до Дюверне:

След известно колебание, недоверие и кокетиране той се чувствува отново съвсем непринудено в тази приятелска среда. Но тя открива в него озлобен човек, покрит с прикривани рани, раздразнен от политиката, нравите и стила на своето време. Струва й се, че вижда Алцест. Тази нравствена агония трае петнадесет години. Има хора измъчвани от живота, но има и хора, които се самоизмъчват. Нещастният Латуш е от тях.

Вторият ментор на Аврора Дюдеван, Сент Бьов, е станал всемогъщ критик. Авторитетът му, признат и узаконен още отначало, още повече е нараснал. Той излиза много скоро от мистично-социалния период и е приет в аристократическите среди: мадам д’Арбувил, мадам дьо Боан, херцог дьо Броли, граф Моле. Там го обичат, защото той запознава жените с неизвестните страни на литературния живот. Жорж Санд му е предала твърде неблагоразумно своята кореспонденция с Мюсе. Писмата обикалят от будоар в будоар, „прибрани в голям плик, на който Сент Бьов едва-едва е заличил имената на жените, на които последователно ги е давал“. Макар и малко подходящ за любов, Сент Бьов е имал няколко приключения. Очарователната Ортанс Алар се хвърля в обятията му, а той й дава в замяна съчиненията на Марк Аврелий.

Той е много по-добър поет в тези лафонтеновски стихове, отколкото в елегиите, посвещавани някога на Адел Юго. Към Санд е учтив, предпазлив, отчужден. На един приятел, който заявява: „Ах, колко прекрасни са писмата на Мюсе! Мадам Санд има красива душа! — Да — отговаря Сент Бьов, — красива душа и дебел задник!“ И цитира с удоволствие изказването на Феликс Пиа: „Тя е като Нелската кула: разкъсва любовниците си, но вместо да ги хвърли след това в реката, ги погребва в романите си“. Всичко това се разправя тайно. Статиите, които пише за нея, си остават учтиви, дори хвалебствени.

За Пиер Льору, когото сам е предал някога на Санд, Сент Бьов казва сега: „Този Льору с неговата философия прилича на бивол, който цапа и затъва в блато“. Виктор Юго от своя страна: „Ако беше добър, Пиер Льору щеше да бъде най-добрият човек“. Чувствата на Жорж не са такива. При все че Льору губи постепенно своя престиж, тя продължава да го поддържа. Философът се е влюбил естествено в последователя си. Жорж твърди, че не е отстъпила: „Според някои, тези чудеса се дължат на любовта. На духовна любов — съгласна съм; защото не съм докоснала нито косъм от гривата на философа и имам връзка с нея толкова, колкото с брадата на турския султан. Казвам ви това, за да разберете, че в случая става дума за сериозна вяра, най-сериозната в живота ми, а не за двусмислен захлас на някаква дамичка към нейния лекар или изповедник…“ Философът Льору дължи толкова много на Жорж, че й прощава, загдето е отблъснала мъжа Льору.

Пиер Льору до Жорж Санд:

Ако не е негова, тя прави поне всичко, което й е възможно за него. Напуска щедрия Бюло, за да основе с безпаричния Льору „Ла Ревю Ендепандант“. Ламне се изказва с насмешка за това сдружение.

Ламне до барон дьо Витрол, 19 октомври 1841:

25 ноември 1841:

Природните, дарби никак не са опропастени. Мадам Санд ще се прояви скоро във великолепния роман „Консуело“, много по-голяма романистка, отколкото е била по времето на „Индиана“. Но Ламне е прав, когато говори за политическото влияние на Льору над нея. Заблудата на Санд още от най-ранни младини е във вярата й, че светът може да се обясни с една формула. Затова е очарована от Льору, който смята, че е донесъл тази формула. В негово лице, много повече отколкото в Мишел от Бурж, тя е намерила този, който я учи как да мисли: „Това е единствената философия, която е ясна като бял ден и говори на сърцето като евангелие; потопих се в нея и се преобразих; намерих спокойствие, сила, вяра, надежда, търпелива, неизменна любов към човечеството…“

Чрез Пиер Льору тя се запознава с работническите сдружения, които съществуват още от Средновековието, но към 1840 година се съживяват в нова форма, под влиянието на пролетарии като Агрикол Пердигие, осъзнали класовите си интереси. Членовете на сдруженията обикалят Франция, посрещани във всеки град от една майка, съдържателка на нещо като общожителна странноприемница. Пердигие поставя отново на мода този обичай, съживява кръжоците, които напомнят корпорациите и масонските ложи, проповядва на работниците една християнсоциалистическа философия, не много различна от тази на Льору. Станала негова приятелка и покровителка, Жорж Санд пише за него романа „Странствуващият работник“, нещо ново поради това, че описва живота на работничеството, наивен, като рисува работници, влюбени в кастеланки; но за Жорж това е средство да се оправдае, че е родена — и си остава — кастеланка.

По начало длъжен да обнародва всички ръкописи на Жорж, Бюло прави многобройни възражения. Читателите на „Ревю де дьо монд“ ще бъдат възмутени. Започва да се говори вече за комунизъм — ново понятие, означаващо учението за изравняване на имуществата. Буржоазията се плаши от подобни стремежи. Санд иска съвет от своя философ. Льору отговаря, че има разни видове комунизъм; някои негови форми са безсмислени; лично той предпочитал общинния строй, който напомня представата за братство; Санд няма следователно никакво основание да приема за своя сметка тази дума, с която Бюло така я е наплашил, но няма защо и да я отхвърля. Най-важното е да не позволява на Бюло да промени нещо в текста на романа й. Тя си взема обратно ръкописа. Между пролетарските й приятели сега има и поети: Шарл Понси, тулонски зидар; Савиниен Лапоант, обущар; Магю, тъкач; Жилан, ключар; Жасмен, коафьор; Ребул, хлебар. Те й изпращат стиховете си; тя им разяснява философията на Льору.

Тези приятелства създават нов роман, „Орас“, в който тя противопоставя героичния и великодушен златарски работник Пол Арсен на ленив и егоистичен буржоазен интелигент. Орас напомня младия Жул Сандо, донегде Емануел Араго, понякога и Малфий; той е интелигентен, даровит младеж, който говори за делото си, вместо да го създаде, и харчи за развлечения в Париж спестяванията на своите бедни родители. Изоставя забременялата си любовница, жена от народа, за някаква си виконтеса дьо Шайи, жесток портрет на Мари д’Агу:

На Мари д’Агу, която беснее от ярост, Лист дава съвет да търпи и да мълчи. Той бе понесъл „Беатриса“; тя може да се престори, че не се е познала в „Орас“. И добавя доста жестоко: „Няма съмнение, че мадам Санд е искала да представи тъкмо вашия портрет, като рисува изкуствения ум, изкуствената красота, изкуственото благородство на мадам дьо Шайи…“ Това доказва, че Санд и Балзак имат право: Лист отдавна вече не обича Беатриса.

„Орас“ излиза в „Ревю Ендепандант“. Жорж е решила да се освободи от Бюло, който си позволява да цензурира ръкописите й, и да създаде състояние на Льору. В първата книжка тя дава „Орас“ и студия за народните поети; във втората — продължението на „Орас“ и статията „Утопистът Ламартин“. След това предлага „Консуело“. Наистина „пропилява богатствата си“ с удивителна щедрост. Но най-хубавото в случая е това, че, според нея, истинският интерес на „Ревю Ендепандант“ са проповедите на Льору.

Главната тема на „Ревю“ е създаването на нов свят, а следователно и на нова литература от народа. „Ревю Ендепандант“ се харесва на някои приятели, между другото на Лист и Дюверне, но не набира абонати и изобщо няма успех. Льору изчезва по двадесетина дни; коректурите стоят непоправени. И все пак Льору запазва своето обаяние в очите на Жорж.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 14 ноември 1843:

Жорж Санд би желала „да разсее тъмнината“ и в Ла Шатр. Там е необходим опозиционен вестник. Със своите приятели Плане, Дютей Фльори, Дюверне тя основава „Еклерьор дьо л’Ендр“. Облагат всеки родолюбец „според степента на въодушевлението му“ и самият „господин дьо Шопен“, който по душа е привърженик на стария режим, трябва, ще не ще, да даде петдесет франка за вестника. Отначало мислят да го печатат в Париж, но Льору е купил печатница в Бусак, където иска да пресели семейството си. Жорж му поверява Еклерьора. Шопен наблюдава скептично и преценява насмешливо тези благородни начинания на своята хазяйка.

VIЛукреция Флориани

Между Жорж и Шопен никога не е имало непреодолими противоречия. Тяхната взаимна обич се опира на трайна основа. Шопен обича Жорж; тя изпитва към него нежна майчинска любов. Тя се възхищава от гения на музиканта; той уважава големия писател. И все пак „любов тук вече няма“, пише Мари дьо Розиер, презряла мома, приятелка на двамата и ученичка на Шопен, „любов тук вече няма, поне от страна на единия (от страна на Санд), но има нежност и преданост, примесени — според дните, — със съжаления, скръб и досада…“ Това е вярно; и все пак нежността и предаността биха били достатъчни и трайни, ако няма трети лица. Жорж е всякога солидарна с децата и приятелите си. А необикновената чувствителност на Шопен не понася подялбата. Морис е вече мъж; и обожава майка си. Постоянното присъствие на Шопен му се струва повод за скандал и той страда от това.

През 1844 Соланж навършва шестнадесет години. Израснала в обстановка на безредие, тя не зачита никого и нищо. Ту се подиграва на Шопен, ту кокетничи с него, и то с успех; очарова го, защото само тя не се отнася с него като с разглезено дете. По черти и цвят на лицето Соланж напомня прабабата, Аврора Саксонска, с мъжествена хубост, студена и своенравна, всякога готова да направи какво ли не, просто от желание да противоречи. Доста безразсъдна, тя е дръзка като майка си, без да има гениалността й. „Имаш добро сърце, но много буен нрав“ — й пише Санд, още когато Соланж е дете. Лошият нрав си е останал; доброто сърце личи по-малко. Отношенията между родители и деца са така мъчни и драматични, както отношенията между влюбени. Израсналото дете, станало свободна личност, изненадва и дразни родителите си. Очарователната играчка се превръща във враг. В замяна на безспорната си преданост една майка като Жорж Санд очаква послушание и почит. Морис й ги засвидетелствува; Соланж е непокорна. Майката не понася у дъщеря си независимостта, която някога е изисквала за себе си. А между майка и дъщеря разочарованието може да стигне до ненавист.

Жорж, която не понася вече Соланж, се опитва да я отдалечи за известно време, като я поверява на госпожица Розиер; изборът не е добър. Дъщеря на добро семейство, но без пари, Мари дьо Розиер е била прелъстена и след това изоставена от Антоан Водзински (брат на непостоянната годеница на Шопен). Това изоставяне я превръща в маниачка и любителка на измислици; тя обича клюките, скандалите. Трябва да я вразумяват.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер:

Тя забранява доста рязко на Мари дьо Розиер да говори на Соланж за „фигурата на господин еди-кой си или за мустаците на господин еди-кой си“. Неуспехът в любовта, казва Санд, е предизвикал неприятна промяна у госпожица дьо Розиер: „Да ви кажа ли всичко? Вие не бяхте кокетка по онова време, а сега, котенце, погледът ви е ужасно сластен… Мъжете забелязват това… Ако ви е безразлично, и на мене ми е все едно… Но аз ще ви разделя за някое време от Соланж, докато нервната криза попремине и си намерите ad libitum105 любовник или съпруг…“ Това писмо бедната оскърбена мома не ще прости никога на Санд.

А за госпожица дьо Розиер е много лесно да настрои Шопен против „хазяйката“ му. Пиер Льору е довел от Тюл в Ла Шатр за ръководител на „Еклерьор дьо л’Ендр“, младежа Виктор Бори, който споделя неговите политически разбирания и ходи често в Ноан. Шопен започва да изпитва смътна ревност към него. Освен това между полския му камериер Жан и берийската прислуга има постоянни стълкновения. „Щедрият“ господин дьо Шопен плаща на прислужника си толкова, колкото „Еклерьор дьо л’Ендр“ на директора си. С една дума, всичко дава повод за търкания.

Гостуването през 1844 година в Ноан на Шопеновата сестра Луиза Йеджеевич и на зет му оказва благотворно влияние. Двете жени се привързват сърдечно. Но щастливото въздействие на това посещение не трае дълго. Състоянието на Шопен се влошава. Той става все по-мрачен, докачлив и ревнив. „По-закачлив — казва Санд, — но и повече от всякога придирчив. Това ме разсмива. Госпожица дьо Розиер се разплаква. Соланж му отвръща с ухапвания на одраскванията…“ Като всеки писател, Жорж Санд намира изход от това положение, описвайки нещастията си. Неприятелката й Мари д’Агу се е разделила с Лист и го изяжда в романа си „Нелида“. В „Лукреция Флориани“ Жорж рисува с налаганите от изкуството превъплъщения и промени странната двойка, която образува с Шопен.

По-късно тя отрича да е описвала себе си в „Лукреция“. Но тази голяма италианска актриса, която се оттегля още съвсем млада на село, за да възпитава децата си, прилича на своята създателка. Лукреция пише пиеси, които имат успех. Има многобройни приключения, за които се оправдава, както постъпва и самата Санд. Тя не е куртизанка, защото всякога е давала и никога не е получавала дори от приятелите си. Много е любила, всякога с искреното желание за съвместен живот и измамната надежда за вечна вярност. Влюбвала се е за осем дни и дори само за един час, но всякога е вярвала, че обрича целия си живот. Знаем, че в очите на Санд това твърдо намерение е достатъчно.

Тъкмо когато смята, че чувственият живот е свършил за нея, Лукреция среща един очарователен, нежен, чувствителен юноша, изискан във всичко, същински ангел, „красив като тъжна жена“, непорочен, строен, с целомъдрено и страстно изражение. Тук виждаме Шопен, който в романа се нарича Карол. Принц Карол обича една жена мечта, която е създал по свой образ. Той е по-скоро любезен, отколкото влюбен, но как да се отгатне това? Очарователното му лице привлича, вродената слабост го прави интересен за жените — порочно за тези, които се влюбват с майчинска любов, като Санд и Флориани. Той има много голям недостатък: не търпи чужди мнения. Най-голямата добродетел за него е да се въздържа от грях, като забравя, че най-възвишеното нещо в евангелието е любовта към каещия се грешник. Научили са го да помага на нещастните, да ги съжалява, ако е потребно, но не и да ги смята за равни. Приема милостинята, не и социалните реформи. И принц Карол, като Шопен, говори снизходително за народа. Той не допуска, че спасението на човечеството може да се постигне на тоя свят. Това е всъщност целият политически спор между Шопен и Санд.

Естествено Карол се влюбва в Лукреция; тя се грижи за него като за свое дете. В любовта си той е и стеснителен, и избухлив, а това му придава непреодолим чар. Лукреция вярва (както е вярвала всеки път), че тази небесна любов ще бъде вечна. Тя се отдава на княза и те преживяват няколкоседмично щастие. След това прелестният Карол проявява своя егоистичен характер. Започва да ревнува, не понася нищо и става непоносим.

„Веднъж Карол ревнува кюрето, което е дошло за пожертвувания. Друг път ревнува някакъв просяк, когото смята за предрешен любовник. Трети път ревнува прислужник, който — разглезен като цялата домашна прислуга — отговаря с неподходяща дързост. След това идва ред на доставчика, на лекаря, най-после на някакъв глупав, добродушен братовчед… Карол ревнува дори от децата. Защо ли казах дори? Би трябвало да кажа най-вече… Те са наистина негови единствени съперници, единствените същества, за които Флориани мисли толкова, колкото и за него…“

Но колкото повече е ядосан, толкова повече Карол е учтив и сдържан; доколко е разярен, може да се съди само по ледната му учтивост:

„Тогава именно той ставаше истински непоносим, защото искаше да разсъждава и да подчини действителния живот, от който никога нищо не бе разбрал, на някакви принципи, които сам не можеше да определи. Ставаше духовит, с фалшива, но блестяща духовитост, за да измъчва тия, които обича. Ставаше язвителен, неестествен, превзет, отвратен от всичко. Изглеждаше, че ухапва съвсем лекичко, на шега, а раната стигаше до сърцето. Или, ако нямаше смелост да противоречи и да осмива, се затваряше в пренебрежително мълчание, в трогателно недоволство…“

Тази непрестанна борба най-после сломява нещастната Лукреция. Тя загубва красотата си; повяхва и пожълтява; страда, че е осъдена на предивременно остаряване от лошите обноски на един любовник, който не я уважава. Не обича вече Карол; чувствува се разбита. И една сутрин умира внезапно.

Така романът завършва неочаквано и неправдоподобно, какъвто е бил и животът. Това е поука и предупреждение за Шопен. Странното е, че той никак не се познава. Делакроа разказва как една вечер Санд урежда четене на „Лукреция Флориани“ за него и за Шопен: „Измъчих се по време на това четене — казва Делакроа на мадам Жобер. Учудвах се еднакво и на палача, и на жертвата. Мадам Санд изглеждаше съвсем спокойна“, а Шопен не преставаше да хвали разказа. „Към полунощ си тръгнахме заедно. Шопен пожела да ме придружи и аз използувах случая да разбера впечатлението му. Дали се преструваше пред мене? Не, наистина; музикантът не бе разбрал и продължи да хвали възторжено романа…“ Може би необикновено доброто възпитание на Шопен го е заставяло да проявява тази невъзмутимост.

Ортанс Алар до Сент Бьов, 16 май 1847:

Ортанс е откровена и непосредствена. Тя пише на Жорж това, което вече е казала на Сент Бьов; Санд естествено отрича, че е имала предвид Шопен, когато е създавала принц Карол.

Жорж Санд до Ортанс Алар, 22 юни 1847:

Всичко това е едновременно вярно и невярно, като всяко обобщение.

VIIСоланж и Огюстин

Любовта започва с големи чувства и завършва с дребни свади. Съвместният живот на няколко човешки същества поражда неизбежно стълкновения. Когато бракът и семейната привързаност позволяват те да бъдат преодолени, всичко се оправя. При една свободна връзка всичко се скъсва, затова „бракът е единствената връзка, която с времето укрепва“. В Ноан владее наглед веселие, поезия, даровитост. Четат, съчиняват, тичат из полето, къпят се в реката, представят живи картини и балети, отгатват гатанки, Шопен акомпанира с импровизации на пианото, но в сърцата няма покой.

В 1845 година Жорж Санд поканва отначало на гости, а след това и „осиновява“ девойката Огюстин Бро, нейна далечна братовчедка, роднина на София-Виктория (по линията на птицеловеца); тя е дъщеря на някакъв шивач и на леконравната Адел Бро. Тази пропаднала и застаряваща жена намисля да използува младостта на дъщеря си, която обещава да стане необикновено красива. Покровителка на онеправданите, Санд се намесва и предлага да „откупи“ Огюстин за компаньонка на децата си. Морис посреща, естествено, много добре хубавата девойка. Соланж се държи като баронеса и поглежда братовчедка си от висотата на своята баронска коронка. Създават се два лагера: Санд и Морис защищават Огюстин; Соланж и Шопен я нападат. Санд предпочита покорната, кротка Огюстин, която нарича „моя истинска дъщеря“, пред суровата Соланж. И говори за нея във всичките си писма до Морис:

Лятото през 1846 година е много горещо.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 18 юни 1846:

8 август 1846:

Наесен Соланж обявява, че се е сгодила. Завладяла е сърцето на един млад кастелан от околността, Фернан дьо Прео, величествен като олимпиец и от много добър род. Морис ни го представя в една своя рисунка като древен бюст, великолепен, но донегде смешен. При все че не се противопоставя на това намерение, Жорж Санд не бърза. Соланж е едва осемнадесетгодишна; нейните чувства (според майка й) още не са се пробудили; „иска да се омъжи само за да я наричат мадам“. Санд би предпочела едно влюбване вместо тази суетност. „Младежът е много красив и безукорно добър — казва тя. — Не е умен, особено когато говори… Лично аз го обичам от все сърце, но той не е човек, който ще блести в Париж. Няма понятие от съвременната култура; прекарал е живота си из горите, с коне, глигани и вълци, като им разбива главата с дръжката на камшика си… Принцесата го обича и командува…“

Жорж Санд до Ецел (П. Ж. Стал):

Жорж желае много повече друг брак — на Морис и Огюстин. Но безволният Морис не се решава. Санд се кълне, че между двамата млади съществува само едно братско, „свято приятелство“; съществува обаче едно нейно писмо до Морис (писано, по-късно), в което, по повод друго увлечение на сина си тя напомня за Огюстин:

Морис е давал, както изглежда, големи надежди на Огюстин, след това се е скрил зад измислицата за Казимир, едно прозрачно извинение, за да може да се оттегли. През това време Соланж, която ревнува тъмнооката Огюстин, разказва на Шопен, без никакви доказателства, че тя е любовница на Морис. Целомъдреният Шопен се възмущава. В Ноан започват отново свади. „Човек трябва да си създаде — казва Санд — характер от мушама, та външният свят да се плъзга по нея, без да оставя следа…“

Краят на есента е неприятен. Двете братовчедки се разхождат нежно прегърнати, следят се и се ненавиждат. Шопен е в лошо настроение. Освен Соланж, към която той е безкрайно снизходителен, защото и „баронесата“ има като него здрави класови предразсъдъци, всички се сблъскват с хладния му гняв. Към нещастната Огюстин той се държи ужасно обидно. Когато Шопен го осъжда за отношенията му с братовчедката Бро, Морис заявява, че ще напусне къщата. „Това не може и не бива да стане — пише Санд. Шопен не можа да изтърпи моята законна и необходима намеса. Наведе глава и промълви, че не го обичам вече. Какво кощунство след осем години майчинска преданост? Но бедното оскърбено сърце не съзнаваше какво бълнува…“

През ноември 1846 Шопен напуска Ноан. В тоя ден той съвсем не мисли, че няма да се върне вече тук. Продължава да изпраща на Санд приятелски, често пъти весели писма; само че когато пише на други хора, започва да критикува язвително и волно семейството, на което е бил гост. Новият повод за раздразнение е бракът на Соланж. Шопен е одобрявал годежа с Фернан дьо Прео. Но когато в началото на 1847 година Соланж пристига с майка си в Париж, за да поръчат прикята, в живота им нахлува внезапно „една шумна, разпиляна личност, бивш кирасир станал скулптор, който се държи навред като в полковата лавка или в ателието си“. Този Огюст Клезенже е писал на Санд през март 1846 година едно смешно писмо, пълно със самохвалства и правописни грешки, за да й иска позволение „да извае върху вечната (sic!) мрамор трогателното име Консуело“. Тя отговаря, че дава исканото разрешение.

Огюст Клезенже до Жорж Санд, 19 март 1846:

Щом двете жени пристигат в Париж през февруари 1847 година, кирасирът се втурва при тях, вирнал бойката си брада, и моли за честта да извае бюстовете им във „вечната мрамор“. Соланж представя като ловец, с тръпнещи ноздри, голи рамене, развявани от вятъра коси; позирането смущава дълбоко девойката и в навечерието на подписване брачния договор тя разваля годежа с виконт дьо Прео. „Той е съвсем от гипс“ — заявява Соланж. А тя предпочита мрамора. „Аз съжалявам за младия човек и ми е жал за него — пише Шопен, — защото беше много достоен и влюбен…“ А самата Санд: „Бедният изоставен младеж беше благородно момче и се показа истински френски кавалер…“ Но тя харесва кирасира или — както го нарича — „каменаря“. А при това всички й дават най-лоши сведения за Клезенже: безразсъден, груб, с много дългове, на всичкото отгоре и пие. В напразен опит да отдели Соланж от скулптора тя я отвежда набързо в Ноан. Брадата пристига в Ла Шатр и като бесен изтръгва съгласието на Санд.

Жорж Санд до Морис:

И малко по-късно: „Соланж е болна, защото за пръв път е силно влюбена, а знаеш, че Клезенже е безумно пламенна натура…“ Всъщност Жорж се възхищава опасно от този бандит. На своите приятели тя обяснява бързото си съгласяване с това, че бесният кирасир подготвял да отвлече Соланж, и то с нейно съгласие: „Този брак трябва да се свърши бурно и ненадейно…“ Жорж Санд до Морис, 16 април 1847: „Нито дума по това на Шопен; този въпрос не го засяга, а когато е минат Рубикон, разните ако и но само пакостят.“ Самата тя се стреми да изглежда доволна от несполучливия избор; дава богата прикя на годеницата, хвали годеника: „Клезенже ще прослави и жена си, и мене; ще извае името си върху мрамор и бронз…“

Жорж Санд до Гжимала, 12 май 1847:

Тъй като Соланж е малолетна, необходимо е съгласието и на Казимир Дюдеван. Клезенже хуква за Гийери. За изхода от разговора между този жив ураган и Казимир Добродушния не може да има никакво съмнение. Най-после се налага колкото е възможно по-късно да съобщят и на Шопен, който отново сериозно се е разболял. Всичко у Клезенже го възмущава, включително невъзможните му голи статуи. „Идущата година — казва тъжно той — ще видим в Салона и задничето на Соланж!“ Шопен до семейството си, 8 юни 1847: „Майката е очарователна, но няма нито за грош здрав разум… Морис беше на негова страна (за Клезенже), защото ненавиждаше дьо Прео, възпитан младеж и от добро семейство…“ Бракът се сключва на 20 май в Ноан. Казимир идва от Гийери; и е много любезен към „каменаря“ и Жорж.

Санд до Шарл Понси, 21 май 1847:

Не се е свършило. След кратко сватбено пътешествие Соланж и съпругът й се връщат в Ноан. Морис е поканил там един свой приятел, Теодор Русо, голям пейзажист, художник на гори и ливади. Русо се влюбва в хубавата Огюстин, а Санд прави всичко възможно да го убеди да поиска ръката на девойката, към която се чувствува задължена.

Жорж Санд до Теодор Русо, 15 май 1847:

Санд дори обещава да даде — ако Русо се реши на този брак — една зестра от сто хиляди франка, които ще изплаща от своите бъдещи хонорари; това е вече много голяма щедрост. Но тук се намесва ужасната Соланж, която мрази Огюстин, не иска майка й да даде такава голяма зестра и в същото време прави услуга на новото си семейство, защото един по-млад брат на Клезенже се е влюбил в Огюстин. Тя нарежда да съобщят на Русо, че „братовчедката“ е влюбена в другиго и би се омъжила за него само напук на другия. Разтревоженият Русо заявява на Санд, че, разбира се, харесва Огюстин, но да се ожени за нея…

Жорж Санд до Теодор Русо:

Жалко и заплетено положение! Жорж трябва да хитрува пред Морис, у когото нерешителната любов се пробужда отново при мисълта, че Огюстин е на път да се омъжи; трябва да убеждава Русо, смаян от тази „брачна политика“ на жената, която минава за голям противник на брака. Какво си въобразява той? Че е искала да превърне своята „осиновена дъщеря“ в любовница на един приятел? „Ако сте мислили, че аз съм противница на брака по начало, не сте прочели значи нито една от моите книги…“ Или е чул отвратителни клевети? „Питах се, дали не сте като Ламне, с когото е невъзможно да се живее, защото има халюцинации на чувствата…“ Смутен от едно анонимно писмо, обезсърчен от Соланж, Русо се изплъзва. Огюстин остава спокойна „като роза след дъжд“, но между Санд и семейство Клезенже става бурно обяснение.

Санд се сърди главно на Соланж, на тази „силна, упорита, студена, цинична душа, лишена от угризения и милост“.

Жорж Санд до Шарл Понси, 27 август 1847:

Последвалите сцени са „невероятни… Тук щяха да се изколят“. Скулпторът вдига чук срещу Морис. Жорж Санд удря с пестник, за да спаси сина от зетя си. Соланж подстрекава борещите се. „Така върви светът. Чисто и просто сатаната се всели една сутрин в красивата жена.“ А Соланж разсъждава: „Ако не си палач, ще бъдеш жертва“.

Санд до Мари дьо Розиер:

VIIIРаздяла

Соланж знае властта си над Шопен. Заедно с Мари дьо Розиер, която има също повод за озлобление, тя се заема да го „настрои“ против Санд. Не обяснява семейните раздори с избухванията на скулптора, а подмята, че Жорж, любовница на младия Виктор Бори, а може би и на художника Южен Ламбер, приятел по ателие на Морис, не желае да има у дома си прозорливи свидетели. Соланж обвинява брат си, че търпи присъствието на Бори в Ноан, за да го използува като параван за собствената си връзка с Огюстин. Шопен е напълно готов да вярва на всичко. Той слуша любезно обвинителката, при все че тя не му представя никакви доказателства, и престава да отговаря на Санд, която го кани загрижено в Ноан.

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 25 юли 1847:

Жорж Санд до Фредерик Шопен:

Скарването между двама души, които много са се обичали, е всякога нещо глупаво и тъжно. В основата най-често няма нищо сериозно. Неизречени никога или необмислено изречени приказки в момент на невъздържаност се предават от услужливи или злобни трети лица. От огорчение или от гордост наклеветеният не желае да се обясни.

Продължителното мълчание довежда до това, че двамата умират един за друг. Така загива любовта. Колкото по-силно е било чувството, толкова повече разочарованието води до омраза. Колко приятели в момента на скъсване изгарят това, което са боготворили, и прекаляват в строгостта си, както са прекалявали в похвалите! Жорж Санд е достатъчно великодушна и не се плъзга по пътя на омразата, но чувствува нервите си напълно изтощени. Отсега нататък тя иска да знае за Шопен само едно — как е здравето му.

Жорж Санд до Карлота Марлиани, 2 ноември 1847:

Жорж Санд до Мари дьо Розиер, 22 ноември 1847:

После настъпва мълчание. Жорж не се опитва вече да сложи край на охладняването. Последната среща, трагична по своята простота, е разказана от Шопен в писмо до Соланж от 5 март 1848: „Вчера отидох у мадам Марлиани и на излизане пред прага на преддверието се озовах срещу госпожа майка ви, която влизаше с Ламбер. Поздравих госпожа майка ви и веднага я запитах получавала ли е скоро писмо от вас. «Преди една седмица — отговори тя. — А вчера или завчера? — Не. — Тогава ще ви съобщя, че сте станали баба. Соланж има момиченце й много ми е приятно, че мога пръв да ви съобщя тази новина.» Поздравих я и слязох по стълбите. Придружаваше ме абисинецът Комб. Тъй като бях забравил да кажа, че сте добре, нещо много важно за една майка (сега ще го разберете лесно, майко Соланж), помолих Комб да се върне, защото не можех да се катеря отново сам, за да й каже, че и вие, и детето сте добре. Чаках абисинеца долу, но майка ви слезе заедно с него и започна да ме разпитва с голям интерес за здравето ви. Отговорих й, че сте ми писали лично с молив няколко думи на другия ден след раждането; че много сте се мъчили, но като сте видели детето, сте забравили всичко. Запита ме как се чувствувам; отговорих, че съм добре, и казах на вратаря да отвори. Сбогувах се и се намерих отново на площад «д’Орлеан» заедно с абисинеца…“

Срещата е разказана и от Санд: „Мислех, че няколко месеца раздяла ще излекуват тази рана и ще възстановят едно спокойно приятелство, един справедлив спомен… Видях го за момент през март 1848, стиснах ледната му разтреперана ръка. Исках да поговорим; той избяга. Мой ред беше да кажа, че не ме обича вече. Спестих му това страдание и оставих всичко в ръцете на провидението и бъдещето. Нямаше вече да го видя. Зли хора се бяха изпречили помежду ни. Имаше и добри, но те не съумяха да действуват. Имаше и лекомислени, които предпочетоха да не се намесват в неудобни въпроси…“

Така върви животът. Двама души са един за друг най-скъпото нещо на света, но в това всекидневно общуване огромен дял има навикът. Преместете ги, отдалечете ги един от друг и те ще пуснат корени в друга почва. На човек, комуто сте казвали всичко, не се решавате да говорите глупости; и настъпва мълчание. Можем да си представим със съчувствие Санд и Шопен пред стълбите на улица „Вил-л’Евек“, да тръгват всеки по своя път, без да се обърнат.