Глутница ангели

11.

— Кентърбъри е селище, съществувало още в римско време — обясни Ума, докато вървяхме по Хай стрийт с надеждата да ни помислят за туристи, излезли на късна разходка. — Казвало се е Дуровернум. Тоест, исторически погледнато, мястото привлича хората от близо две хилядолетия.

Повечето пияни се бяха разотишли и сега улицата бе почти безлюдна. Светеше само един индийски ресторант. По едно време край нас мина полицейски автомобил, но ченгетата не ни и погледнаха. Според мен просто държаха под око магазините. Признавам си, не съм от хората, които се ориентират бързо, но докато се разхождахме, забелязах, че катедралата се пада зад нас и се отдалечаваме от нея. Споделих го с другите.

— А чувал ли си, че небето е синьо и слънцето от време на време изгрява от изток? — присмя ми се Шобан.

— Знам в коя посока вървим, Марти — успокои ме Ума. Сетне продължи историческата сказка. — Катедралата е построена на място, където преди е имало римски храм. Много от християнските черкви и катедрали във Великобритания нарочно са изградени на такива места: опит да се преодолее установената власт — физическа и духовна, на други, по-стари вероизповедания. Не че църквата ще си го признае.

— Точно както коледните елхи и великденските зайчета са дошли от езичеството — отбелязах аз.

— Коледните елхи — да. Но според мен великденското зайче е измислено от фирма за поздравителни картички.

— От вездесъщата „Холмарк“.

Ума не ми обърна внимание.

— Наред с това много от тези места, например Кентърбърийската катедрала, са своеобразни жалони в сложната система от лей-линии37, която предхожда дори влиянието на Рим и навсякъде из Британските острови е извор на чиста мощна сила. Лей-линиите съществуват и във физически, и в метафизичен план. Те образуват нещо като… като мрежа от свръхестествена енергия, която можеш да почерпиш, стига да знаеш как. Тези енергии влияят на хората, които живеят сред тях, независимо дали те го съзнават и дори дали вярват в съществуването им.

— Влияят им как?

— По различни начини. На най-дълбоко равнище наблюдаваме съответствие между лей-енергиите в дадени земи и духовното и психическото здраве на хората. Духовните недъзи сред населението могат да навредят на лей-линиите, ала по същия начин някакво разстройство в лей-системата може да навлече на хората тревога и отчаяние и да предизвика дори размирици. Тулий се домогва да натрапи на Великобритания именно тези неща.

— А ние ще го предотвратим.

— Ако имаме късмет — да. Но лей-системата във Великобритания е много сложна и огромна. Лей-линии и сили има навсякъде по света, в Китай например те са познати като драконови пътища — но по причини, които не знае никой, тук тяхната сила е много по-голяма. Мнозина, включително аз, вярват, че това съсредоточаване на сила е последица от действия, извършени преди хилядолетия от хората, които са населявали тези острови в праисторическо време. Както личи, древните келти са ценели особено много лей-линиите и другите форми на силно канализирана психическа енергия. През годините лей-системата се е разраствала заедно с населението досущ бръчки по лицето на старица, макар че го съзнават малцина. За жалост членовете на Тулий са сред тях. Но както вече казах, те се смятат за силно обвързани с келтските обреди и вярвания.

В този момент свърнахме по тъмен страничен път, по който нямаше жива душа. След около триста метра спряхме пред обрасла с буренак градина с желязна ограда, която беше заключена с катинар.

— Значи лей-линиите са и нещо физическо.

— Да — потвърди Ума.

Огледа бързо улицата и кимна на Шобан. Ирландката отвори черното куфарче и извади шперц. За броени секунди се справи с катинара.

— Доста си чевръста — отбелязах аз.

— Я си гледай пикливия задник! — сопна се Шобан.

Влязохме вътре и Ума затвори портата. Тревата и бурените бяха едва ли не колкото човешки бой и бяха осеяни с натрошени бутилки, смачкани консервени кутии и тук-там с по някой автомобилен акумулатор. Луната бе останала зад съседните сгради и не се виждаше почти нищо, ала Ума ни поведе уверено, сякаш бяхме окъпани в слънчева светлина. Отидохме в дъното на двора, при каменен зид, в който имаше ниска врата. Стори ми се, че зад него бълбука вода. Още едно кимване към Шобан, още едно завъртане на шперца и тази врата също се отвори.

— Как си с уличните телефони? — попитах аз, докато минавахме наведени през вратата.

Шобан се усмихна лукаво.

Вратата водеше към тясна, покрита с плочник пътека покрай малка буйна река, осветена от луната. Реката, която всъщност си беше ручей, бе широка към три-четири метра и сигурно не бе по-дълбока от метър. Наведох се и видях, че в едната посока изчезва под Хай стрийт, а в другата — в мрака. Точно пред нас изникна порутена каменна постройка, увенчана с мъничко, ала красиво минаре. Беше висока най-много шест метра.

— Навремето това е било кула на алхимик — обясни Ума.

Казах си, че е твърде щедро да наречеш такава постройка „кула“, но може би алхимиците са били дребнички. Това подозрение се потвърди, когато погледнах Паху и видях, че е зяпнал благоговейно минарето.

Ума отново кимна на Шобан и раз-два-три, ето ни вътре.

Който и да бе сегашният собственик на сградата, той бе всичко друго, но не и алхимик. Тясното помещение, което беше дълго най-много четири и половина метра, бе задръстено с ролки тоалетна хартия. Видях стълба, водеща към отвор в ниския таван — сигурно беше за минарето. Колкото от любопитство изкачих едно-две стъпала и не бях ужасно изненадан, когато установих, че и горе всичко е натъпкано с хартиени салфетки.

— Едва ли има по-тъжно обобщение за състоянието на магията в съвременния свят — отбелязах аз.

Казах го колкото да става майтап, но Паху кимна, а от израза на Ума разбрах как тя не е и подозирала, че съм способен на такива дълбоки прозрения. Дори Шобан явно реши, че съм сложил пръст в раната.

Ума застана на четири крака и започна да опипва пода. Ирландката извади от дамската си чанта електрическо фенерче с формата на химикалка и прокара лъча светлина по дюшемето пред себе си.

— Би трябвало да е… ето, намерих го! — възкликна Ума.

Беше махнала пирамидка тоалетна хартия и дърпаше халка, прикрепена към пода. Шобан ми връчи фенерчето и й се притече на помощ. След миг вече бяха вдигнали дъската.

Насъбрахме се да видим какво има долу. Раздвижих фенерчето, но не зърнах нищо друго, освен тясна изба, и тя пълна с хартия.

— Ето го! — възкликна Ума.

— Какво? — поинтересувах се аз.

— Пътят за катедралата.

— Бре! — рекох.

Никога не губя дар слово.

— Проходът минава съвсем точно по една от основните лей-линии — обясни Ума.

Най-отпред вървеше Шобан с фенерчето в ръка, следваше я индийката, а най-отзад беше Паху. Беше взел от мен фенерчето и току спираше да разгледа рисунките, изсечени върху стената на прохода. И аз видях една-две, които ми напомниха руните, жигосани върху кожата на Паху.

— Откъде знаеш? — попитах аз Ума.

— Като начало го усещам. Ти не го ли усещаш?

Беше тъмно като в рог и не видях дали ме взима на подбив, не го разбрах и по гласа й. Опитах се все пак да усетя въпросната линия, ала единственото, което долових, беше студеното течение.

— Не — отвърнах й.

— Все едно. Човек може да проследи и физическите жалони, бележещи откъде минават линиите.

— Значи кулата на алхимика е жалон? Не трябва ли да разполагаш с две точки, за да прокараш линия?

— Да, така е. Но ще откриеш много повече от две точки, които бележат главните лей-линии. В този случай кулата и катедралата са двете задължителни точки, линията обаче е много мощна и е обозначена с много други жалони. Тръгнем ли по прохода, но в другата посока, ще стигнем точно в средата на римска погребална могила. Проходът, общо взето, свършва там, ала лей-линията продължава още доста километри нататък, до друидски жертвеник сред хълмовете. Вървиш ли в тази посока, ще излезеш насред келтски каменен кръг.

— А кой е прокопал тунела?

— Ако не ме лъже паметта, е останал от римляните. Макар и да е обслужвал мнозина други по-късно.

Спря като попарен. Погледнах притеснено тавана.

— А сред тях имало ли е, да речем, инженери?

— Марти! Този проход е издържал две хиляди години. Защитен е от силата на мощна лей-линия. Мен ако питаш, все ще издържи и тази нощ.

Продължих да вървя нататък. По едно време проходът се поразшири и се раздели на две, за да заобиколи голям каменен стълб. Допрях ръка до него и видях, че е много студен.

— Какво е това? — попитах.

— Кладенец — отговори ми Ума. — Доколкото знам, и той е от римско време, макар че според някои предания е още по-стар. На един език го наричат Кладенец на душите.

— Мале, страхотия!

— Да, страшничко си е — съгласи се Ума.

Отново вдигнах поглед.

— И къде излиза?

— В подземието на „Бутс“ — въздъхна индийката.

— „Бутс“. Това беше голямата верига аптеки, нали?

— Да.

— Значи едно време, за да откриеш някоя лей-линия, тръгваш от катедрала или каменен кръг. А сега търсиш верига от магазини.

— Човек приема магията, там където я намира — рече Ума.

Но от тона й не личеше да е особено щастлива.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах я.

Това като че я спря и тя ме погледна заинтригувано.

— Кой изпълнява ролята на чичо Джо в сериала „Женски кръстопът“? — попита ме индийката.

— Едгар Бюканън38 — отвърнах й. — Но…

— А кой е режисьор на „Смъртоносна целувка“?

— Робърт Олдрич39. Разбира се.

— А ти откъде знаеш всички тези неща? — попита Ума.

— Това… това ми е работата — кимнах аз.

Тя се усмихна. Камък ми падна от сърцето.

Вървяхме още четиристотин-петстотин метра, после проходът започна да се стеснява и стана по-стръмен. Таванът му тук също беше по-нисък и се наложи да се понаведем. Без Паху.

— Добре че не страдам от клаустрофобия — отбелязах аз.

Ума ме погледна притеснено, от което разбрах, че колкото и да се опитвам да си свирукам край гроба на своята клаустрофобия, съм се издал с тона си.

— Остава съвсем малко — увери ме тя. — Сега вече сме под катедралата. До входа на криптата има най-много петстотин метра.

Петстотин метра бяха, чакай да видя, в галона има четири и половина литра…

Докато изчисля, проходът ни изведе в овално помещение — нашата цел.

— Мога ли да задам един глупав въпрос?

— Защо да спираш точно сега? — засмя се Шобан.

Паху също излезе от тесния проход.

— Какво, Марти?

— Защо трябваше да бием толкова път, за да стигнем тук? Както гледам, нашата приятелка се справя блестящо с шперцовете. Едва ли щеше да се затрудни да проникне и в катедралата.

— Направо ще ахнеш! — отбеляза ирландката.

— Катедралата, Марти, е строго охранявана. Сигурно помниш, че Кентърбърийската катедрала е седалище на англиканската църква. Важна е и в политическо отношение, и като история. Има охрана, наблюдават входовете й с камери. Чудесна мишена е за терористите.

— Кой ти ще седне да се занимава с тази съборетина? — подметна Шобан и върху лицето й грейна ехидна усмивка, каквито не очакваш да видиш на едно свещено място.

— Този път е много по-безопасен — обясни Ума. — А имаме и психическо предимство, ако се движим по лей-линията. Нейната енергия ни обгръща и ни закриля.

— Нима никой друг не знае този път?

— Някои хора в англиканската църква сигурно го знаят, но смятат, че никой друг не е посветен в тайната. Те също проявяват интерес към историята на проходите и към лей-линиите, затова не затрупват тунела.

Шобан остави фенерчето на пода и го насочи към огромна каменна врата. Нямаше ключалка, виждаше се само голяма стоманена халка, забита някъде по средата. Ирландката я затегли, но онази чудесия дори не се помръдна. Отидох да й помогна.

— Страшно мило от твоя стлана, няма що — избоботи Шобан.

Вратата наистина не помръдваше, и туйто. Целите плувнахме в пот, докато я понадигнем колкото да се промушим през нея. Чак когато минахме, видях защо е толкова тежка: беше от гранит и бе дебела към пет-шест сантиметра. Един бог знае как са я пренесли и сложили тук.

Ума взе фенерчето и ни поведе напред. Шобан вървеше точно зад нея, а Паху съвсем в свой стил се тътреше на десетина метра зад мен.

Минахме през друг нисък проход, макар че тук стените бяха без украса и бяха гладки като дупето на новородено. Беше тъмно, зад светлината от фенерчето на Ума виждах слабо сияние, идващо някъде от другия край. На него щеше да ми е трудно да чета — не че имах подръка брой на „Лос Анджелис Таймс“, но светлината му бе предостатъчна да предотврати поредния пристъп на клаустрофобия.

Новият проход ни изведе в огромно помещение, дълго най-малко петнайсет метра, широко към седем-осем и високо към двайсет. Стените бяха от гладък-прегладък черен камък, при тавана на еднакво разстояние имаше няколко капандури, през които се процеждаше мъждив светлик. Каменното стълбище в дъното вероятно водеше към самата катедрала. Нямаше нито прозорци, нито врати. Тук можеше да се проникне единствено по прохода, по който бяхме дошли.

— Какво е това място? — попитах аз.

— Криптата на Кентърбърийската катедрала — обясни Ума. — Истинската.

Подът на криптата беше покрит с множество преплетени сложни руни. Поне на мен фигурките ми приличаха на руни. Бяха издълбани в лъснатия мрамор и бяха покрити с боя или шеллак, от който направо грееха дори в мъждивата светлина на помещението. Бяха хиляди, катереха се една връз друга, застъпваха се като лудешки графити и въпреки това оставяха усещането за подреденост и съвършенство.

Насред криптата се мержелееше правоъгълен гроб. Беше горе-долу с размерите на лимузина „Кадилак“ и бе също тъй лъскав и черен. Нямах представа от какво е направен — оникс? Обсидиан? Не съм дори сигурен как точно изглежда обсидианът. При всички положения гладката му повърхност блестеше като тъмно огледало. Всъщност ми напомняше за паметника на жертвите от войната във Виетнам, който се възправя във Вашингтон, окръг Колумбия, с тази разлика, че върху гроба нямаше надписи и той въздействаше дори още по-силно.

Беше ми трудно да откъсна очи от него и руните, но въпреки това погледнах Паху, който направо се бе прехласнал благоговейно. Дори Шобан изглеждаше възхитена. Лицето на Ума грееше като от оргазъм, тя бе протегнала ръце с дланите надолу и бе затворила очи. Сякаш подът излъчваше нещо, което долавяше единствена тя.

Но този път… този път и аз усетих нещо. Леко гъделичкане и нисък тътен. Или може би само си внушавах.

— Кой е погребан там? — пророних и посочих гроба.

Ума отвори бавно очи. Пое си на два пъти дълбоко дъх.

— Пендрагон40 — прошепна Паху.

Шобан поклати глава.

— Кукулин41 — рече тя. — Неговите врагове са пренесли трупа му през морето. Векове наред британците държат тук тленните му останки, за да не бъдат погребани те на родна земя.

— Не — отсече Ума. — Тук почиват мощите на свети Томас Бекет.

— Не — каза Шобан.

— Невъзможно — настоя и Паху.

Ума само кимна.

— Какви ги дрънкате, да му се не види! — намесих се прекалено високо.

Допрях длан до устата си. Хич не съм набожен, но въпреки това ми се видя неуместно точно тук да крещя и да ръся ругатни.

Ума отново си пое дъх и повтори:

— Тук почива свети Томас Бекет.

— Онзи тип от филма на Фред Зинеман42 ли? Как ли се казваше… А, да, „Човек на всички годишни времена“.

И тримата се извърнаха и ме изгледаха.

— Това е Томас Мор, глупчо — изсъска Шобан.

— Да ти призная, брато, не бих взел кармата ти и срещу всичкия кокаин на Перу — вметна Паху.

Ума се подсмихна.

— От историята знаем, че Томас Бекет е бил архиепископ на Кентърбъри от 1162 до 1170 година. Убит е в катедралата от хората на Хенри II, с когото той влиза в политически сблъсък. После започват да стават чудеса и Томас е обявен за светец. Благодарение на преданията Кентърбъри се превръща в място за поклонничество. Поклонниците от „Кентърбърийски разкази“ се стичат именно на гроба на Бекет.

— И какво толкова им е чудното на мощите му?

— Не са се запазили сведения какво точно се е случило — отвърна Ума.

— Не се и учудвам — намеси се отново Паху.

— Томас Бекет наистина е бил архиепископ на Кентърбъри и наистина е бил убит от хората на краля.

— Но…

— Но Бекет всъщност е бил магьосник, правел е черни магии и е използвал църквата за прикритие на тъмните си дела. Катедралата се намира на пресечната точка на три основни лей-линии. Всъщност гробът бележи точния фокус на влиянието на лей-силите. Точно заради това римляните са построили тук храм и вече столетия наред религия и магия са в единоборство именно тук, в Кентърбъри. Бекет се е домогвал да използва тези сили в своя изгода. В известен смисъл се е бил съюзил с Тулий от онова време и си е поставял за цел да смъкне монархията и да установи теокрация, която да оглави. Убийците на Хенри също са били магьосници. Те са разгромили Бекет с магия, в битка, продължила и след физическото му унищожение. Това обяснява така наречените чудеса, наблюдавани след смъртта му. Големците в църквата са побързали да прикрият нечестивите му дела.

— А сегашните едри риби в църквата, архиепископът и другите не знаят ли за това? — попитах аз.

— Знаят, разбира се. Но не припарват до гроба, страхуват се от онова, което е в него. Само малцина знаят за тази крипта. Точно над нас има друга — фалшива крипта, достъпна за всички. А колкото до мощите на Бекет, твърди се, че са се изгубили. Но какво ще спечели църквата, ако истината се разчуе? Това място тук, обвеяно с преданията за Бекет, е средоточие на англиканската църква. Тя никога няма да признае на всеослушание, че някои от свещенослужителите й са обратни, не очаквай и да заяви пред всички, че нейният светия покровител е правел черни магии и се е съюзил със силите на мрака.

— Не, няма да мине в Пиория — отбелязах аз. — Или както там се казва тукашното й съответствие. Всичко това би трябвало да ме притеснява, защото…

Ума въздъхна още веднъж.

— Защото колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите. Преди хилядолетие Бекет се е опитвал да използва това място, за да черпи от силата на лей-линиите, а ето че днес Тулий се домогва до същото. И ние, Марти, сме тук точно по тази причина.

— И каква е моята роля? — поинтересувах се аз.

— Засега никаква. Просто гледай. Аз ще свърша всичко. Но ще дойде и твоето време.

Не я разбрах и думите й ми прозвучаха някак зловещо, но линиите, по които протича енергия, тайните проходи и вещерите архиепископи не са чак така забавни, както бейзболен мач на стадиона на „Доджърс“.

Ума взе от Шобан черното куфарче и извади от него сребърен нож с дръжка, която бе черна като надгробния камък на Бекет. Паху бе коленичил и прокарваше пръсти по жлебовете на руните върху пода, но се изправи, забелязал, че Ума е отишла при черния гроб. Тя вдигна ръка, за да му покаже да не ходи при нея.

Върна се в средата на помещението, но не по права линия. Погледна руните по пода, сякаш те щяха да я упътят какво да прави от тук насетне. Ума обиколи гроба — движеше се леко и грациозно като балерина. Руните свършваха в края на окръжността откъм външната страна на гроба. Жената направи малък пирует и стъпи върху гладкия мрамор във вътрешния кръг, където нямаше руни.

Докато тя се движеше с танцова стъпка ми се стори, че гъделът, който съм усетил преди малко, се е усилил. Приклекнах, сложих длан точно над руните и долових как налягането върху ръката ми се увеличава, сякаш съм в едва доловимо магнитно поле. Вдигнах рязко длан и видях как косъмчетата по пръстите ми настръхват. Извърнах се към Шобан, тя обаче се бе вторачила много напрегнато в Ума. Явно внимаваше подопечната й да не се отдалечава и на крачка от нея, та ако се наложи, тя да може да я защити. Особено пък в такова страховито място.

Ума бе коленичила отстрани на гроба. В лявата си ръка държеше ножа, а с дясната бръкна в пазвата си и извади амулет, окачен на верижка от бяло злато. Бях го видял един-два пъти през деня, но той ми заприлича на кристалните дрънкулки, с каквито се кичат привържениците на Новата епоха и чието очарование винаги ми е убягвало. Жената свали амулета от верижката.

В този миг ми хрумна, че той прилича много на талисмана, с който Дазра е заслепил моите нападатели.

Ума запя на непознат език, вероятно хинди. Въртеше амулета между пръстите си, после се изправи и закръжи бавно около гроба, без обаче да излиза от вътрешния кръг. Обиколи го три пъти, а после сложи амулета върху гроба, точно по средата.

Премести ножа в дясната си ръка и се свлече на колене откъм тясната страна на гроба. Пак запя и с върха на острието издълба нещо върху лъскавия черен камък. Така и не видях какво, ала от оглушителното стържене на стоманата о камъка ме побиха тръпки — сигурно го чуха на километър оттук. После, все така тананикайки, Ума изтича в другия край на гроба, който не виждах, и отново издълба нещо върху камъка. Потрети всичко и в другия тесен край, после пак застана така, че да я виждаме.

В началото не повярвах, че наистина дълбае върху студения камък точно това, ала очертанията бяха твърде познати, за да ги сбъркам: малки свастики.

— Ама ти какво… — подхванах аз, но Шобан ме стисна с все сила над лакътя, долепи пръст до устните си и поклати глава.

Е, не е нужно да правите нищо повече, просто спирате притока на кръв и аз разбирам за какво става дума.

Ума издълба и последната свастика, след това се изправи и изпя няколко сетни думи. Погледна ни, ала останах с впечатлението, че не ни вижда. Обърна се с гръб, вдигна ножа над гроба и го стовари с все сила върху амулета.

В мига, когато твърдата дръжка на ножа натроши амулета на хиляди парченца, ми се стори, че кристалът пулсира, озарен от бледопурпурно сияние. Сигурен съм — е, почти сигурен — че долових и как за миг магнитното поле се свива, и се разтреперих като листо.

После всичко свърши и Ума тръгна към нас направо през руните.

Когато бе на крачка, се свлече на пода. Шобан успя да я хване само защото е най-бързото нещо на два крака, което съм виждал.

Е, най-бързото човешко нещо.

В главата ми се въртяха рой от въпроси — най-вече защо Ума е издълбала върху гроба на Томас Бекет онези свастики — сега обаче не му беше времето да търся отговори.

Ума дойде на себе си след около две-три минути, но не успя да се изправи. Въпреки това настоя да тръгваме. Така и сторихме. Паху грабна фенерчето и закрачи най-отпред, следваше го Ума, крепена от Шобан, а аз подсигурявах тила. Докато вървяхме по прохода към кулата на алхимика, имах неприятното усещане, че някой ни следи. Току се обръщах, но не виждах нищо в тази тъмница, а единствените звуци, които чувах, бяха запъхтяното дишане на Ума и стъпките ни по древния камък. Най-сетне се върнахме в избата на минарето — не помня някога през живота си да съм се радвал така на ролка тоалетна хартия.

Когато излязохме на Хай стрийт, Ума вече се бе поокопитила. Можеше да върви и без да я крепи Шобан и дори ми се усмихна, когато вдигнах угрижено вежда. Наближаваше два след полунощ, когато най-после се прибрахме в пансиона. Качих се по стълбището и когато Паху отключи вратата на нашата стая, усетих как умората, трупала се цял ден, ме е лишила от сили. Съмнявам се, че дори тузарският ми апартамент в „Савой“ е щял да ми се стори в този миг по-уютен и гостоприемен от тясното легло в Кентърбъри. Отбих се набързо в клозета дрешник, метнах дрехите на пода и се свлякох върху матрака.

Заспал съм на мига — не ми попречиха дори шумните звуци на Паху, който се облекчаваше в тоалетната.