Глутница ангели

8.

Като се замисли човек, тези минибарчета по хотелите съвсем не са мини. Пълни са с какво ли не — само да си ровичкаш на воля: с минерална вода, със сокове, с други безалкохолни напитки в изобилие, но ако нямаш нищо против да смесваш съдържанието на малките бутилчици (а аз нямам) и проявиш решителност (моята втора природа), можеш да си отживееш с пиенето, което ще събереш от въпросните шишенца.

Така и направих.

По едно време Джун се изнесе — прав й път, тъкмо ще остане повечко за мен — ако не ме лъже паметта, тръгна си точно когато отворих „Касисовия крем“. Нямам представа какво е това, прилича на сироп за кашлица, и то от ония, гадните. Подозирам и че в него няма никакъв алкохол, но след като гаврътнах различните миниатюрни варианти на джина, водката, рома, уискито и текилата, вече беше все тая. Слава богу, че не слагат по минибарчетата екстракт от ванилия. Макар и да си спомням смътно, че по едно време ми хрумна да звънна в кухнята на ресторанта и да си поръчам в стаята един. Отцепя ли се, върша ей такива щуротии. И си викам проститутки. Добре че съм заспал, преди да съм го направил. Най-малкото ми се струва, че съм заспал, но може и да съм изпаднал във вцепенение от това, че дълго гледах по Би Би Си боулинг на открито.

Затова пък знам със сигурност, че преди да ме позове забравата, говорих по телефона. Английските телефони звънят много гадно, с пронизителен къс двоен сигнал, от който подскачаш, сякаш са ти сложили от онези електрически възглавнички, с които задействат спрели сърца. Поне така ми се струва — никога не са ми оперирали сърцето, не съм играл и в „Спешно отделение“ (макар че веднъж се включих в маратонска игра на покер, в която участваха и Ричард Чембърлейн, и Чад Еверет: да ти се пръсне сърцето!).

— Ъммм — измучах в телефонната слушалка.

— Ти ли си, Марти Бърнс?

Моята агентка, Кендъл Арло.

— Здравей, Кендъл! — изкрещях колкото ми глас държи, за миг забравил, че телефонът заличава десетте хиляди километра между Лондон и Лос Анджелис.

— Излезе ли от пикливото си настроение?

— Не знам. За сега ли питаш или изобщо?

— Аз такова… Пиеш, нали? Ах, негодник, такъв!

Едно от нещата, които ми харесват най-много у Кендъл — след големите пари, за които се спазари да участвам в „Кълбо от огън“, разбира се — е начинът, по който ругае. По-точно, по който не ругае. Винаги казва „пиклив“, „негодник“, „по дяволите“. Не мога да повярвам, че някой освен Кендъл все още смята „по дяволите“ за ругатня. Направо не мога да се начудя как успява да съхрани характерната за Средния запад на Щатите чистота, наивност и непорочност сред цялата тази помия, разложение и по принцип просташки език в Холивуд. Но го прави. Страхотно момиче е, ще знаете.

— Дали пия ли? — направих се на много учуден. — Аз? Няма такова нещо. Бъркаш ме с шестима други.

— Ох, по дяволите, Марти! Какво правиш със себе си? А уж ми обеща да не слагаш и капка в уста.

— Празнувам.

— И какво, интересно?

— Краят на една с нищо незабележима кариера. По-точно, на поредната с нищо незабележима кариера.

— Ох, Марти, нещата не вървят чак толкова зле.

— Не вървят толкова зле ли? — повторих аз. — А защо тогава ми се обаждаш?

— Току-що говорих с един от заместник-директорите на „Стар“. Вдигнали са ръце от теб, Марти. Видели са се в ч-у-д-о!

Трябваше да мине цяла минута, докато проумея какво ми говори, но и трезвен не ме бива много-много да разбирам думи, които някой натъртва.

— И аз го усетих — въздъхнах горчиво.

— Какво, по дяволите, си търсил при метежниците? Наистина ли си ударил полицай?

— Аз… а ти как мислиш, Кендъл?

— Да те вземат мътните, Марти! Я изплюй камъчето, казвай какво става там.

Да ме вземат мътните ли? И това от устата на Кендъл? Явно нещата се бяха закучили повече, отколкото предполагах. Постарах се да поизтрезнея, доколкото е възможно.

— Тя е дълга и широка — въздъхнах аз. — Не съм удрял ченгета, повярвай ми, просто се озовах в небрано лозе. В буквалния и преносния смисъл на думата. От вестниците излиза, че е било много по-страшно, отколкото всъщност беше, но знаеш как е. Тук всички вестници са си жълти. Все едно „Лос Анджелис Таймс“ да е „Нешънъл Инкуайърър“.

В другия край на линията настана мълчание. Щом Кендъл не се смееше на такава простичка шега, значи наистина бях загазил здравата.

— Как го приемат онези келеши при теб, от телевизионната компания де? — поинтересувах се аз.

— Притесняват се, но не са изпаднали в паника. Поне засега. Чакат дали някой тук също ще пусне снимките. Запазили са си паниката за тогава. Нещата наистина не са розови, Марти. Какво ти трябваше да се забъркваш в тази каша!

— Никога ли, Кендъл, не си изпадала в положение да смяташ, че си длъжна да направиш онова, което е редно? Без оглед на последиците?

— Да, изпадала съм — призна си тя с половин уста.

— Може и да ти звучи налудничаво, но изпаднах точно в такова положение. Аз такова… сега нито не разполагам с енергията, нито съм достатъчно трезвен, за да се впускам в неприятните подробности, но просто така се получи. Нямах намерение да се забърквам в нищо — божичко, всъщност дори не знам какво точно става — но направих всичко по силите си да се държа като мъж. Както знаем обаче, никое добро дело не остава ненаказано. Може би съм се вживял прекалено много в ролята си на телевизионен герой.

— Нали не ме баламосваш, Марти? — попита Кендъл.

— Не, не те баламосвам, Кендъл.

В Лос Анджелис последва поредното мълчание — този път, слава богу, по-кратко. После:

— Добре, Марти. Вярвам ти. Ще се опитам да се преборя с телевизионния канал тук и да посрещам ударите от онези кретени от сателита в Лондон. Хич да не си въобразяват, че ще ми изкарат ангелите със своя акцент.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Повече от сигурна. Имаш думата ми, Марти. Усетя ли, че не мога, ще се наложи да си търсиш друга агентка.

— Благодаря ти, Кендъл — изграчих аз.

— Остави го това, с което се наливаш, и легни да се наспиш. После ще поговорим пак.

Кендъл затвори.

На дъното на бутилката бяха останали няколко глътки касисов крем. Вдигнах шишето към устните си, но се сетих какво ми е казала Кендъл. Напипах малкото капаче под възглавницата си, завъртях го върху гърлото на бутилката и я метнах в боклука.

После съм заспал.

По едно време се събудих, уплашен до смърт — нямах представа къде съм. Както понякога се случва, ако си на чуждо място.

Помнех смътно, че съм сънувал поредния си страшен сън, но не се сещах за подробностите. За късмет още си бях пиян и бързо съм се унесъл отново.

На сутринта пак не помнех никакви подробности.

Следващият ден мина без произшествия. Телефонът звънеше често — оставих съобщенията да се трупат върху писалището. Телевизорът ми мигаше, ала аз просто местех канала отново на боулинга. Няколко пъти се почука и на вратата, аз обаче отворих само на камериерката. А също и на милосърдния ангел, който напълни отново минибарчето. Казах обаче на момичето да не слага касисов крем. „Всичко с мярка“, ето какво трябва да напишат върху надгробния ми камък.

Нямах намерение да излизам навън — направо изумително е какви чудесии ще ти донесат от обслужване по стаите, стига да не питаш колко ще ти вземат за това — но се обади Джун Ханоувър, която ме покани на късен обяд. Не ми се ходеше, но не исках и да й отказвам. А трябваше да го направя. Държахме се сковано, седяхме като на тръни и негласно се съгласихме, че е по-добре да претупаме обяда.

После два часа се разхождах из града. Очаквах репортерите и фотографите от жълтите вестници да ми устроят едва ли не засада, но явно съм надценил славата си. Единствените набези, които се наложи да отбивам, бяха на вездесъщите просяци и пияници, които току протягаха ръка да им пусна някое и друго пени. В Лондон те са точно толкова много, както и в Лос Анджелис, с тази разлика, че нямат слънчев загар. Затова пък много повече са скитниците тук, които си имат кучета. От това вероятно ще излезе интересна изследователска тема за социологическа дисертация.

Отидох на Трафалгарския площад и заедно с другите туристи зяпнах Колоната на Нелсън. Кой знае защо — вероятно заради пълното ми историческо невежество и животът, прекаран пред телевизора — винаги съм си представял Ози Нелсън22 навръх големия каменен фалос. Та бях малко разочарован от статуята на адмирала, който привлича гълъбите. А гълъби там — дал бог. Мястото е омърсено от тях. В буквалния смисъл на думата. По причини, известни най-вече на хората в лондонското кметство, уличните продавачи имат разрешителни да предлагат и храна за птици, които туристите да хвърлят на летящите плъхове. Човек би си помислил, че страна, изживяла веднъж чумна епидемия, ще е по-предпазлива с животните, преносители на зарази, но не би! (Всъщност нещата като че ли се проясниха, когато по-късно установих, че Китайският квартал е само на хвърлей от тази люпилня на гълъби. Да ви призная, побиха ме тръпки. Никога повече няма да хапна пиле по китайски. Без мен!)

Оттам поех на юг към Темза. На крайбрежната улица Виктория минах по моста за пешеходци и се захласнах по очертанията на хоризонта на изток — наистина невероятната гледка, където над всичко властваше огромното кубе на „Свети Павел“! Ненагледна красота, ще знаете, в която има нещо странно, импресионистично.

Поех покрай реката на изток, при големия комплекс на изкуствата. Отбих се в кафенето на Националния кинотеатър да изпия една бира и дори някакъв тип ме помоли за автограф. Оказа се американски турист, така че това не ме грееше особено. Умираше си от щастие — явно не беше чел английски вестници. Влязох и в киното, за да намеря кошче за боклук, и смаян, съгледах плакат за филм, в който навремето се съм се снимал: беше сложен на таблото „Предстоящи прожекции“. Кинотеатърът явно организираше прожекции под надслов „Седемдесетте години, които сме забравили“, и бе изкопал отнякъде копие на този странен нудистки мюзикъл със заглавие „Мангизи“. Това бе една от многото роли, с които съм се захващал от отчаяние след залеза на „Солникови и Пиперкови“. Всъщност в този филм не съм се разголвал, а и повечето сцени с мен бяха отрязани в монтажната — слава богу! Все пак можете да ме видите сред групата надървени младоци, впили се в огромната гърда, която хем пее, хем пуска мляко. В това безмилостно действие — разпределението на ролите, гърдата се бе паднала на Каръл Уейн. Симпатична дама.

За щастие щях да съм си тръгнал от Лондон много преди датата, за когато бе насрочена прожекцията.

Виждах през реката хотел „Савой“ — сетих се да мина по моста Уотърлу и тръгнах обратно на север. По едно време мислех да хвана такси, но въпреки ранния следобед вече имаше задръствания, а и хотелът ми се видя наблизо: реших да стигна пеша, вместо да дишам отровните газове от задната седалка на таксито. Щом слязох от моста, успях все пак да се изгубя и докато се усетя, изминах цели три пресечки в обратната посока. Когато най-сетне се прибрах във фоайето на хотела, отново се чувствах прекрасно, бях уморен и се готвех за поредното малко течно освежаване. Раздавачът тръсна върху стойката за вестници във фоайето вечерните издания и аз грабнах броя най-отгоре на купчината.

Хвърлих едно око на първа страница и изтръпнах.

Заглавието с огромни букви гласеше:

Под него имаше снимка на моя гологлав приятел Дазра. Беше убит.

Накарах шофьора на таксито да пообиколи пресечките, но така и не намерих мястото. Човекът ме попита какво търся, аз обаче не знаех името, а в Ийст Енд индийските ресторанти сигурно нямат чет и са все с имена, които звучат еднакво. Накрая, макар и да се мръкваше, казах на шофьора да ме свали на Хай стрийт в Уайтчапъл.

— Не е за препоръчване да се разхождате в тази част на града по мръкнало, млади момко — предупреди ме той.

Усмихнах се. След като гледах за пръв път „Мери Попинз“, все си мечтая някой да ме нарече „млади момко“.

— Търся един човек — успокоих го аз. — Ще се оправя.

— Ако си търсите компания… — започна да налучква той. — В смисъл, че не виждам нищо лошо, ако някой предпочита тъмното.

Опитах се да се престоря, че не съм забелязала ехидната му усмивчица.

— Най-екзотичното, което търся, е агнешко с къри — обясних аз и му платих.

Опитах се да не губя самообладание и да се помъча да следвам пътя, по който ме бе превел и Дазра. Бях се сетил да взема и карта на улиците, но за някакви си десет минути пак успях да се загубя. Един-два пъти ми се стори, че съм познал някоя сграда или друга особеност, който потвърждават, че съм уцелил посоката, до след пресечката се оказваше, че отново съм се изгубил, както и преди. Накрая вечерта наистина се спусна, а аз още не бях открил ресторанта и тъй като наоколо не се мяркаше друго бяло лице, започна да ме наляга параноята.

Реших, че трябва да се върна някак на Хай стрийт, където да хвана такси или да се кача на градския транспорт. Опитах се да се оправя по картата, но така и не открих малката уличка, на която се намирах, сред плетеницата линийки и чертички, образуващи лабиринта на Ийст Енд. Колкото повече вървях, толкова повече се изгубвах.

И толкова по-страшен ставаше кварталът.

Срещнах неколцина млади азиатци, които бяха насядали по спрените коли и пиеха бира от високи кутийки, и забелязах, че всички до един ме гледат на кръв. Усетих как ме присвива под лъжичката, но макар и да се зъбеха в моя посока, хлапетиите определено проявяваха по-голям интерес към бирите, отколкото към мен. Подминах ги бързо, да не би да променят мнението си.

Завих при поредния ъгъл и вече мъждивите улични светлини най-неочаквано угаснаха. Всичко потъна в непрогледен мрак.

— Сега я втасахме! — казах аз на глас.

Тъкмо да се върна, когато видях сияние в другия край на улицата. Беше толкова ярко, та реших, че там сигурно има главна улица. Тръгнах натам и изминах някъде към половин пресечка, когато сиянието угасна. Ей така, изневиделица.

Всичко наоколо отново потъна в тъмнина. Струваше ми се невъзможно: знаех, че съм на улица на пъпа на Лондон, а сякаш бях хлътнал на дъното на пропаст в пещера в безлунна нощ. Такъв мрак просто беше немислим. Само че аз наистина стоях насред него.

— По дяволите! — изругах.

Наистина съм си Марко Тотев. Когато светлината отново блесна, тя сякаш беше на сцена. Не знам дали е имало публика, но аз бях въвлечен във вихъра на действието:

Навред гъмжи от хора: тълпят се по улиците, надничат от прозорците, стоят по покривите. Бедни са — личи им по лицата и дрехите. Груби винени пуловери и мръсни работни ризи с кройка отпреди шейсет години. Известно време не проумявам какво е това, после проглеждам за истината: кой знае как, съм се върнал шейсет години назад. Лицата им също са мръсни и посърнали. Всички, дори младите, ми се струват стари.

И гневни.

Мърдат устни, макар че не чувам и звук. От това ми става още по-страшно. Хвърчи слюнка, размахват се юмруци, очите пламтят от гняв.

Попаднал съм насред метеж. Наскоро съм го изживял и го разпознавам безпогрешно.

В другия край на дългата улица — от табелата виждам, че съм на Кейбъл стрийт — стоят неколцина спретнати мъже в черно. Носят на ръцете си ленти, ала аз не мога да разчета какво пише на тях. Всичките са с късо подстригана тъмна коса и квадратни навъсени лица с гневни очи. Някои отвръщат на виковете на тълпата (сигурно съвсем са превъртели), но повечето изглеждат уплашени. Има и полиция — ченгетата в странни униформи от трийсетте години стоят между разгневеното множество и мъжете с черните ризи.

Виждам как във въздуха полита камък, хвърлен някъде от покривите. Той удря по главата един от черноризците. Мъжът се свлича на земята, а тълпата се понася шеметно напред.

Право през мен. Досущ призраци, каквито всъщност са си.

Сцената изчезва, всичко около мен отново потъва в мрак. Този път обаче остава тесен тунел светлина. Не щеш ли, на десетина крачки пред мен изниква малкото азиатско момиченце от бакалията. Възголямата му тенис фланелка тлее, дългата му коса гори. Пристъпвам към него, то протяга ръчици и ме моли да го взема и да го спася. Ръцете му също горят.

После изчезва.

Светлината помръква, аз обаче виждам как пред мен от мрака изникват пет силуета. Нямат черти, нямат никакви особени белези: живи сенки. Замислям се над тревожните сънища, които ми се присънват. Знам, виждал съм тези силуети и преди, според мен те живеят в подсъзнанието ми. Но докато се движат към мен, усещам, че за разлика от всичко наоколо са плътни. Опитвам се да отстъпя крачка назад, ала не мога да се помръдна.

Когато силуетите са само на хвърлей, ме обгръща хлад досущ зимен вятър там, където не духат никакви ветрове. Чувствам как сърцето ми тупти по-бързо, усещам напрежение в пикочния си мехур. Петте тъмни силуета се пресягат да ме хванат, но те ме застрашават точно толкова, колкото и жалният зов за помощ на момиченцето. Това е заплаха в най-чистия й вид.

Това е смърт.

— Господин Бърнс! — повика някой.

Мракът се разсея, а заедно с него изчезнаха и петте силуета. Отново бях на неугледната улица в Ийст Енд, заслепен от ярките улични лампи.

Пред мен стоеше Ума Дхармамитра.

Оказа се, че ресторантът е само на някакви си две пресечки. Бях готов да се закълна, че вече съм минавал по време на лутането си по улицата, направо не проумявах как не съм забелязал заведението. Вътре си беше същото както онзи следобед, когато бях идвал за пръв път. Ама съвсем същото. Само да не ме помислите за расист, но имах чувството, че на масите седят същите хора, които ядат същата храна. Тук беше дори онази червенокоса лелка с лице като зурла, която набиваше същата гнусотия. Така че не се изненадах, когато Ума седна на същата маса в ъгъла и келнерът остави с трясък пред мен студена бира „Кингфишър“.

Единствената разлика, разбира се, бе, че го нямаше Дазра.

Преполових ненаситно, на една глътка бирата, докато сервитьорът сипваше чай на Ума. Тя отпи две малки глътчици, сетне кръстоса ръце върху лепкавата пластмасова маса.

Погледна ме право в очите.

— Сигурно трябва да ви благодаря — рекох аз.

— За какво?

Взрях се в нея, опитвайки се да разбера дали знае, дали също вижда онези страхотии, които съм видял на странната тъмна уличка.

Каквото и да означаваха те.

— Май се бях изгубил — подхванах аз.

— Не е зле човек да знае пътя — съгласи се Ума и понаведе глава.

Пак отпи от чая, без да казва нищо: започна да ми се прави на непроницаема азиатка. Почти никой в заведението не говореше, чуваха се само потракването по чиниите и мляскането.

— Е, какво мислите за принц Чарлс? — направих се на ударен аз. — Много е смешен с тези уши, нали?

Глас в пустиня.

— Слушайте — рекох и се наведох напред. — Наистина съм ви признателен за онова, което сторихте. В смисъл че… — И аз не знаех какво да кажа, колко да разкрия от онова, което току-що бях изживял. Дали жената щеше да ме разбере, или щеше да си помисли, че ми хлопа дъската? — Не се шегувам — рекох й. — Аз такова… видяхте ли нещо отвън?

— Зрението ми е чудесно. Виждам много неща.

— А едни типове в черно? — престраших се аз. — Не ви говоря за Ей Си-Ди Си.

Ума изобщо не обърна внимание на въпроса ми — отпи от чая и побутна чашата встрани. Пак положи ръце върху масата — имаше мънички детински пръсти — и се наведе напред, докато носовете ни бяха на някаква си педя разстояние.

— Вярвам, че сте тук не току-така, господин Бърнс — каза ми Ума.

— Тоест?

— И аз не съм съвсем сигурна — отвърна жената. Облегна се на стола, но продължи да ме гледа право в очите. — Засега.

— А Дазра знаеше ли?

— Не — каза Ума. Щом чу името му, жената се натъжи. — Вашият Дазра беше слуга. Макар че ще ми липсва много. Той ли ви доведе тук тази вечер?

— Да. Видях във вестника съобщението за смъртта му. Помислих си, че… — млъкнах аз насред изречението: не знаех какво да кажа.

— И какво си помислихте, господин Бърнс?

— Не знам. Почувствах се зле. Дори виновен. Но и аз не знам защо. Нямам никаква вина, че е мъртъв. Нали?

— Прозявката на пеленачето — отбеляза Ума.

— Моля?

— Стара индуска поговорка. И най-свирепата буря може да е породена от прозявката на пеленаче. Това означава, че и най-безобидните случки могат да доведат до ужасяващи последици.

— Пеперудата разперва криле в Токио — изпелтечих аз.

— Моля?

— Сигурна ли се, че това е древна индуска поговорка?

Ума сви съвсем лекичко рамене.

— И какво се е случило на Дазра? — настоях аз.

— Наистина ли искате да узнаете?

— Разбира се — отвърнах аз. — Точно затова съм дошъл при вас.

— Но нали ми казахте, и то недвусмислено, че само минавате по тези места. Че сте чужденец.

— Често говоря глупости — въздъхнах аз. — Рисковете на професията.

— Казахте също така, че сте се нагледали през този живот на — как ли се изразихте? — а, да, на чудесии.

— Обясних ви вече, рисковете на професията. А и чудесиите май ме застигат навсякъде, независимо дали го искам, или не. Но ви питам за сега и трябва да разбера. Какво се е случило? Какво, по дяволите, става тук?

Ума се позамисли, сетне ми кимна. А може би кимна на сервитьора, защото той стовари пред мен поредната бира и забърза нанякъде.

— Дазра беше убит от хората на Тулий.

— Тулий — повторих аз. Ума кимна. — Добре де, хванах се на въдицата: какво е Тулий?

— Краят на всички неща — обясни Ума. Сякаш не можех да се досетя и сам. Тя като че прочете мислите ми. — Поне те си мислят така.

— Кои те? Някаква военна организация ли? Бръснати глави? Неонацисти?

— Така вероятно ще ги опишат журналистите, ако изобщо си направят труда да отразяват такива неща. Но Тулий не се ограничава с това. Биха дали мило и драго да ги смятат — да ги дамгосват като бръснати глави или разпасани футболни запалянковци, а и наистина прибягват до услугите на подобна измет, когато се налага някой да свърши черната работа. Но самоцелното насилие е само средство за постигане на целта. По същността си Тулий е много по-опасен и страховит от хулиганите, с който се прикрива. Има дълга-предълга история.

— Каква история?

— Зависи в кого — или може би в какво — вярваш. В какво вярвате вие, господин Бърнс?

„Ха сега де — помислих си аз, — вече съм се возил на този асансьор!“

— Този въпрос не е от… хм, от любимите ми — казах.

— Сам по себе си, отговорът ви дава предостатъчно информация — отвърна Ума и се усмихна кисело.

— По една случайност проблемите на вярата са въпрос, с който вече съм се сблъсквал. Резултатите не бяха от най-приятните. Свързани са с чудесиите, за които вече стана дума.

— А мога ли да ви кажа в какво вярвам аз? — рече Ума и не изчака да й отговоря. — Вярвам, че не съществува такова нещо като „по една случайност“. Вярвам, че за всичко, което се случва, си има причина и е подчинено на някакъв общ план. Макар че тези планове са изключително сложни и на нас по принцип не ни е дадено да ги виждаме, камо ли да ги разбираме.

Поклатих глава.

— Какво говорите? Нима вярвате в нещо като предопределение? В това, че всичко е предначертано и свободна воля не съществува?

— Не бих го нарекла точно предопределение. Всички ние — за добро или лошо — сами си избираме пътя. Ала кармата — ако предпочитате, съдбата — предопределя рамките, в които се движим. Свободната воля съществува само дотолкова, доколкото има и безплатен обяд.

— Божичко, ако не сте омъжена, познавам един японец, по когото много ще си паднете. Да ви дам ли номера му?

— Хуморът понякога е много полезен, господин Бърнс. Виж, Тулий е лишен от всякакво чувство за хумор.

— Нацисти — казах, като се постарах да прозвучи така, все едно го казва Харисън Форд. — Мразя ги тези копелдаци.

— Но хуморът може да бъде и патерица, прикритие. От какво по-точно се страхувате?

— Чакайте да видим. От височина. От дълбочина. От това да съм сам. От това да съм с хора. Да пътувам със самолет. Да ходя пеш. От паяци. А, да, и от топла бира.

Ума ме изгледа.

— Добре, хайде без шеги. Въпреки че за бирата казах самата истина.

Погледът стана леден.

— Явно няма мърдане — изпелтечих аз. — Добре тогава. От какво ме е страх ли?

Докато мислех, се гледахме право в очите. Всъщност знаех отговора, но ми беше неудобно да говоря открито за това. Никога дотогава не го бях обсъждал с никого, освен с Роза, която бе изживяла същото като мен и ме разбираше така, както според мен не ме разбираше и не можеше да ме разбере никой друг. Но накрая се престраших, спомнил си какво съм видял току-що на неестествено тъмната лондонска улица.

— Страхувам се от нещата, които съществуват, но които не познаваме. Или се преструваме, че не виждаме. Последния път, когато се срещнахме, ме попитахте за нещата, които съм видял. Така да бъде, ще ви отговоря: виждал съм светове, не, може би вселени отвъд онези, които познаваме. Виждал съм изумителни неща: прелестни и бляскави, виждал съм багри и чудеса, от които ти се доплаква. Но цената за тази красота е това да видиш, че има и ужасяваща тъма. — Спомних си тъмните силуети по Кейбъл стрийт. — Физическо, осезаемо, съвсем истинско зло, много по-страховито и от най-големите гнусотии, които сме в състояние да сторим. Според мен си има причина да не ни е дадено да виждаме тези неща. Смятам, че така сме по-защитени, така е по-добре за нас. И простичката истина е, че колкото и голяма да е понякога красотата, мракът ме кара да се страхувам, че някога отново ще ми се наложи да го видя. Макар че според мен вече е твърде късно да се крия.

Ума ми се усмихна.

— Очевидно сте готов да се изправите лице в лице с Тулий — каза тя. — Така си и знаех!

— Хм, какво точно имате предвид, когато казвате „да се изправя лице в лице с Тулий“? Още не сте ми обяснили кои са тези хора и какво представляват.

— Тулий е познат по много начини, има много лица…

— Името ми е легион — рекох аз.

— Горе-долу, е така. Познавате ли митовете за Тулий?

Поклатих глава.

— Не бях и чувал за него, докато не видях графитите по стените тук в Лондон. Звучи ми като ругатня в стил Елмър Фъд. Нали се сещате: „Сезонът на патиците. О, Тулий!“…

— Хм — каза Ума и най-неочаквано ме погледна точно като Джун Ханоувър. — Тулий е място. Най-малкото в митологията. Според преданието е остров някъде в Северно море. „На шест дена път от Британия.“ Пак според преданието там е родното място на германските племена. В буквален превод „Ултима Тулий“ означава „краят на света“.

— Я чакайте, не значи ли „краят на всички неща“?

— Така го тълкуват онези, които се представят за Тулий. Но първоначалният смисъл не е чак толкова страховит. „Краят на света“ означава границите на географията, както са я познавали по онова време. Точката, от която човек трябва да се върне.

— И където има змейове.

— Точно така. Тулий като географско понятие се среща в различни германски и скандинавски митове. Та дори и в някои келтски легенди. Британците и германците имат много повече допирни точки, отколкото им се иска да си признаят.

— Само не ми споменавайте за войната — казах аз.

— Няма. Благодаря ви, господин Мърморко.

И двамата се усмихнахме.

— Днешният Тулий е заимствал името и доста от вярванията от германската митология, но всъщност е пряк приемник на много по-ново и страшно наследство. Знаете ли нещо за ордена Templi Qrientis23?

— Gesundheit24.

— Как да го тълкувам, като „не“ ли?

Кимнах.

— Това е една от многото теософски издънки на рицарите тамплиери, появили се през XIX век…

— Ох, да го вземат мътните.

— Моля?

— Няма отърване от тия проклети рицари тамплиери. Или те, или онези скапаняци, франкмасоните. През последните петстотин години всеки заговор, всеки култ и досие X, всяка гнусотия, страхотия или тъпотия неизменно е свързвана с рицарите тамплиери. От къде на къде?

— Защото те наистина са си били доста гнусни — обясни Ума.

Поне не си кривеше душата.

— Всъщност — продължи тя — самите тамплиери са си били доста безобидни, макар и малко шантави. Но онова, което се е появило под тяхно влияние, вече си е твърде съмнително. Самите членове на Templi Qrientis не са нищо друго, освен скучни теософи и набедени кабалисти. Под това име и до ден-днешен съществуват най-различни съвсем безобидни разновидности на ордена. Главно последователи на онзи изпечен мошеник Кроули, които като цяло са си тъжна гледка. Подобно на повечето култове от края на миналия и началото на този век старият орден е съществувал главно като прикритие за разврата, на който неговите членове са се отдавали на воля. На безкрайните оргии, на садомазохизма и така нататък.

— Както го описвате, прилича едва ли не на някакъв старовремски ваканционен клуб.

— Горе-долу. Но с времето те дават началото на ордени и орденчета с много по-опасни занимания. И по-конкретно на Ордена на новите тамплиери и на Черния орден, появили се в Германия в края на Първата световна война. Ето къде са корените и на Тулий.

— И какво са представлявали тези ордени?

— Черният орден се заражда в Мюнхен някъде през 1920 година, а Орденът на новите тамплиери — дори по-рано. Те в еднаква степен се посвещават на експерименти със сексуалните отклонения и на окултното. Сред членовете основатели на Черния орден е и Хайнрих Химлер, открай време се смята, че по някое време към него е принадлежал и Хитлер. Поне така днес твърди Тулий.

— Мили боже — възкликнах аз, — сигурно си е било доста интересно да се озовеш някоя събота вечер на такова място в стара Бавария. Адолф и Хайнрих на купон със своите фаворити. Носете си мезетата.

— Точно така. Но дейността им не се ограничава само с окултни залъгалки. В задълженията на Химлер е влизало да привлича и набира нови членове на ордена. Обществото „Тулий“ се е състояло от улични хулигани, които грабели, биели и насилвали, без да подбират. Тъкмо те имат доста голям принос за следвоенния хаос във Ваймарската република. Да не говорим пък за касите на Черния орден.

— Оттук ли води началото си Тулий?

— Да, оттук. Когато през трийсетте години Хитлер идва на власт, обществото „Тулий“ е било подчинено на есесовците, а Черният орден бързо се превръща в ядрото на управляващия елит в Третия райх. Много е писано, че Хитлер е бил вманиачен на тема „свръхестествено“, макар че според мен тази негова страст е силно преувеличена. Но Химлер наистина е бил в дъното на интереса, който нацистите проявяват към окултното. Именно той създава в замъка Вевелсбург така наречения Mittelpunkt der Welt.

— Какъв пункт и бург?

— Mittelpunkt der Welt — повтори Ума. — Означава „център на света“. Според мен името съвсем преднамерено, макар и малко грубичко, ни препраща към Тулий.

— Краят на света.

— Да — усмихна се Ума и сви рамене. — При всички положения след краха на нацистка Германия движението уж прекратява явната си дейност, но макар че фашизмът е обявен извън закона — най-малкото в почти цяла Европа — той никога не е изчезвал. Черният орден се е завърнал в прекия смисъл на думата под формата на Тулий. Членовете му са богати, силни, умни. Не вдигат шум около себе си и надигат глава само когато могат да създадат неприятности. Днес ще предизвикат размирици в Ийст Енд. Утре като нищо ще подпалят приют за турци в Германия. Или ще взривят наблъскана с експлозиви кола пред административна сграда в Оклахома Сити.

Това вече прикова вниманието ми.

— Нима твърдите, че…

— Няма как да съм сигурна, господин Бърнс. Само ви обяснявам, че пипалата на Тулий се простират едва ли не навсякъде. Вече не се срещат тайно по улиците, свързват се чрез компютърни мрежи, имат си и страници в Интернет. Но същността им не се е променила от времето на Черния орден: и досега те са преизпълнени с омраза, домогват се до властта, без да подбират средствата, и действат неуморно. И са обвързани на много дълбоко равнище с окултното.

— Обвързани ли?

Ума издаде устни.

— Може би по-подходящо е да кажа „отдадени“.

— Затова ли искате да привлечете и мен? Заради… заради онова, което съм преживял? — попитах аз и се замислих. — Заради Шоки ли?

— Кой е Шоки? — не ме разбра жената, но не съм много сигурен, че наистина не знаеше.

— Все едно — отвърнах аз.

— Нека ви напомня и че тази вечер вие дойдохте при мен. Изборът правите вие и никой друг.

— Пък аз си мислех, че няма свободна воля.

Ума сви рамене.

— Ясно — отбелязах аз.

— Кажете им какво ви е ясно, господин Бърнс.

Въздъхнах.

— Ясно ми е, че за кой ли път се забърквам в поредната голяма каша точно като някой вироглав тъпанар, който никога не си извлича поука от грешките. Този път поне ще си отварям очите на четири.

— Нали разбирате, че си е трудно и опасно да се възправиш срещу Тулий? Ако не друго, доказва го смъртта на Дазра. Не разполагаме с много време, не бива да протакаме. Ако се включите, излагате на опасност много повече от кариерата си.

— Няма да казвам на агентката си.

— Не бива да казвате на никого.

Стори ми се, че всички в ресторанта са притаили дъх и са погълнати изцяло от мазната храна в чиниите си. Явно бяха прегладнели.

— Така да бъде — рекох аз. — Не бих казал, че изгарям от желание да видя „края на всички неща“. Вероятно ще се мразя на сутринта — това вече си е промяна — но сигурно идва момент, когато човек трябва да направи своя избор, да повярва в нещо. Може би тъкмо това променя всичко.

Ума ми кимна. Поне си мислех, че е кимнала на мен, докато червенокосата мъжкарана не стана и не прекоси шеметно заведението. Държеше пистолет.

— Това е Шобан — представи я Ума. — Тя ще ни пази.