Глутница ангели

15.

— Чувствам се така, сякаш ме е блъснал камион — казах аз.

— А блъскал ли те е?

— Какво?

— Блъскал ли те е камион? — попита Баба Дюти.

Замислих се, макар че въпросът не беше от най-трудните.

— Не — признах си.

Баба Дюти изсумтя.

— Но си мисля, че човек сигурно се чувства така — обясних аз.

— Аз пък не мисля така.

— Виж ти!

Той поклати глава.

— Да не би да те е блъскал камион? — поинтересувах се аз.

— О, да — кимна Баба Дюти.

Едно на нула за него. Нека ми е за обица — друг път да не се правя на толкова отракан.

— Изживявал съм и данс лоа, бил съм избиран и обяздван като cheval56. Много, много пъти. Камионът не е чак толкова страшен. — За миг той се замисли, пак се почеса под брадичката, после добави: — Е, камионът беше от малките.

След като се поокопитих и се уверих, че не съм си счупил нищо, че всичко си ми е на мястото и не ми тече кръв, Баба Дюти ми обясни какво ми се е случило в храма, или уфо.

— Лоа дойдоха и се вселиха в тялото ти. Точно както направиха и с Алурд. Толкова ли не разбираш, точно такава е целта на обреда.

— Не, не разбирам. Можехте да ме предупредите.

Баба Дюти се спогледа с Ума, която седеше срещу мен и пиеше чай.

— Точно затова и нарисувах веве. За да ви закрилят.

Ума остави чая и се наведе към мен.

— Шарките, които Баба Дюти нарисува върху пода, трябваше да ни скрият от лоа. Да ни направят невидими за тях. По време на обреда лоа си избират посветен, когото да обяздят. С други думи, когото да обладаят и чрез когото да действат и да направят присъствието си осезаемо.

— И го вършите непрекъснато? — ахнах аз. — Все едно си взимате видеокасети под наем?

Баба Дюти кимна — беше изумен, че му задавам такива тъпашки въпроси, все едно съм го попитал дали папата ходи по голяма нужда в гората.

— Ако не бяха лоа, които да ни закрилят и да ни направляват, щяхме да се носим в живота като изкорубено дърво в морето. Те ни сочат правилния път.

— Значи тези лоа са нещо като богове, така ли?

— Има само един Gran Maitre57. Само един Бог — отвърна Баба Дюти. — Лоа са си лоа.

— Водун е монотеистична религия, Марти. Ще прощаваш за сравнението, Баба Дюти, но лоа приличат по-скоро на ангелите в християнската вяра. — Тя погледна едрия негър така, сякаш се съмняваше. — Е, сравнението не е от най-сполучливите.

— Лоа не са ангели. Лоа са си лоа — повтори той.

Замислих се, опитвайки се да си спомня какво точно се е случило, след като съм излязъл от пространството, закриляно от веве, но в паметта ми не изникна нищо друго, освен необходно черно пространство.

— И какво точно става, когато лоа те обладаят?

— Сам видя как лоа обяздват Алурд — сви рамене Баба Дюти.

Сетих се как младата жена се е свлякла на четири крака, как е правела движения, сякаш някой я обладава отзад. Инстинктивно свих мускулите на таза си.

— Това беше повелителката Ерзюли.

— Ерзюли ли?

— Ерзюли е лоа — въплъщение на чувствената любов — обясни ми Ума.

Логично е. Доколкото можеше да е логично всичко това.

— И какво, Ерзюли… е обяздила и мен ли? — попитах аз.

Ума и Баба Дюти пак се спогледаха. Някой по-страхлив от мен щеше да се поболее от параноя.

— Не — отвърна домакинът. — Ти беше cheval на повелителя Карфур, който пази портите между световете. — Това ми прозвуча твърде познато. — Карфур е съпруг на Ерзюли, толкова ли не разбираш?

— Разбирам — казах аз, макар че изобщо не беше вярно. — Значи Карфур е слязъл да си потърси ключовете от колата и да си побъбри със своята госпожа, така ли?

— Не само да си побъбри — промълви и Шобан и се изкашля.

Беше толкова притихнала, та чак сега забелязах, че е в стаята.

— Защо? Какво се е случило? — усмихнах се насила аз и изведнъж се почувствах като човек, който се е напил до козирката и се мъчи да разбере какви глупости е вършил на коледното тържество в службата.

Ума и Шобан се извърнаха, затова пък Баба Дюти се показа куражлия. Вдигна дебелия си десен показалец. Допря върховете на показалеца и палеца на лявата си ръка, така че да образуват съвършена окръжност. Пъхна десния пръст в кръга и бързо го задвижи напред-назад: получи се единственият познат на всички знак, ако не броим запазения знак на „Кока-Кола“.

Усетих как пребледнявам и ме присвива под лъжичката. Станах бял като сборище на ку-клукс-клан.

— Какви ги дрънкаш? Че ние… че съм се любил с Алурд ли? — прошепнах аз.

Баба Дюти се усмихна и вдигна рамене.

— Повелителят Карфур упражни съпружеските си права. Тя стана една, не е за разправяне!

Не можех да си поема въздух.

— Любил съм се с Алурд ли? — повторих аз.

— Това няма нищо общо нито с теб, нито пък с Алурд. Такава бе волята на лоа.

— Любил съм се с Алурд? — почти изкрещях аз, сетне сниших тон. — Пред всички?

— Марти… — подхвана Ума, но не знаеше какво друго да каже и не смееше да ме погледне.

Шобан — Бог да поживи мъничкото й терористично сърчице — се опита криво-ляво да ме утеши:

— Не продължи много дълго — каза ми тя и пак се изкашля.

Само да знаете колко ми олекна!

Баба Дюти ме помоли да се поразходя заедно с него. Още се чувствах като влачен от порой, но нещо ми подсказа, че сигурно ще ми дойде добре да се поразтъпча. Оставихме другите на грижите на „жените“ на едрия негър. Бяха толкова много, че щяха да стигнат за цял харем, и аз се запитах как ли съседите гледат на начина на живот на Баба Дюти. После обаче се сетих как Алурд на бърза ръка се е справила с онзи разпасан хъшлак и си казах, че едва ли има много оплаквания.

Когато излязохме от апартамента, вече наближаваше полунощ. Баба Дюти ме поведе със спокойна крачка из квартала с общински жилища, където улиците почти не бяха осветени и всичко бе обрасло с бурени и трева. Наоколо нямаше жива душа, почти всички прозорци в стотиците апартаменти в десетината блока не светеха. При други обстоятелства не бих се престрашил да изляза посред нощ на такова място. Но в компанията на Баба Дюти не изпитвах потребност да се озъртам постоянно.

— И преди си бил cheval, нали? — попита ме негърът.

Отново се сетих за времето, когато в мен се беше вселил духът на Шоки.

— Да — потвърдих аз, — но не за лоа, всъщност не беше съвсем същото.

— Лоа си имат свой подход. Явяват се с различни лица на различни хора. Но пак са си лоа.

— А ти откъде знаеш? — полюбопитствах аз.

— Какво?

— За мен. Че съм бил, как се изрази? А, да, cheval. Откъде разбра?

Баба Дюти прихна в гръмовния си смях. Сложи ръце на кръста си и се огледа. Последвах погледа му, ала нямаше нищо за гледане.

— Виждаш ли ей това? — попита той и посочи една автобусна спирка наблизо. Стъклото на малкия навес беше изпотрошало, пластмасовите седалки бяха счупени, разписанието беше нашарено с графити. — Какво виждаш?

— Автобусната спирка ли?

— Питаш ме или ми отговаряш?

— Това е автобусна спирка — рекох аз.

— Откъде знаеш?

— Ами… — Посочих натам, сетне вдигнах ръце и присвих рамене. — Ами… това си е автобусна спирка. Е, не е от най-хубавите, но все пак…

Трябваше да съм поет, за да му обясня.

— Какво все пак? — настоя негърът.

Въздъхнах отчаяно.

— Има табелка, нали така? На нея пише „автобусна спирка“.

— Да, има точно това. Над главата ти има огромна табела. Та ще ти кажа: ако не можеш да разчетеш табелката, няма да знаеш, че това тук е автобусна спирка. Ако не можеш да разчетеш табелата, няма да знаеш, че си белязан. А аз още от пеленаче мога да разчитам такива неща. Точно заради това съм хунган.

Помъчих се да погледна над главата си. Дори и там да имаше табелка, на нея щеше да пише с огромни неонови букви „СМОТАНЯК“. Над главата ми, естествено, нямаше нищо.

— И какво означава това? В какъв смисъл съм белязан? — попитах аз.

— Според мен си нещо като прозорец, като врата. Повелителят Карфур взе че те обязди, без дори да сме го призовавали. Ето кое ме изненадва. Изключително рядко лоа ще дойдат, ако не си ги повикал, ако дори не си изрисувал веве. А Карфур идва, защото трябва да дойде, разбираш ли? Опитва се да ти каже нещо. Да го каже на всички нас.

— Да ми каже какво? Какво е посланието му?

— Вероятно не ми е работа да ти го казвам, но ти, моето момче, не си случаен човек. Държат те под око.

Стори ми се малко глупаво да го казва, но още не бях срещал светец, който да не говори с недомлъвки и да не налучква, особено когато не знае за какво точно става дума.

— Ума ми спомена нещо — отбелязах аз, всъщност по-скоро разсъждавах на глас.

— Виж ти!

— Каза ми… според нея съм бил нещо като магнит. Привличал съм… енергията. Да ти призная, нямах представа какво точно има предвид, но дали двете неща не са свързани?

— Възможно е. Тая Ума е наясно с нещата.

— Но какво означава всичко това? — попитах аз отново едва ли не умолително. — Сигурно и ти участваш в кръстоносния поход срещу Тулий, нали? И затова Ума ме е довела тук.

Щом чу името „Тулий“, Баба Дюти се ококори и започна да се озърта.

— Всички сме насочили поглед към едно и също зло.

— Но какъв е твоят залог? Как твоето… — Понечих да кажа „идолопоклонство“, ала се усетих овреме. — Как твоята магия е свързана с магията на Ума? Или на Паху? От вас ще излезе доста странен семеен портрет.

Баба Дюти вдигна дясна длан към мен. Докосна се по кожата с един от пръстите на лявата си ръка.

— Ето какъв е моят залог — рече той. Наведе се и гребна с шепа малко пръст. — А също и такъв. Това място — Ливърпул, е било прокълнато за хора като мен. Знаеш, че милиони африканци са тръгвали оттук, обречени на сигурна немотия и смърт.

— Всъщност научих едва днес. В туристическите реклами не пише такива неща.

— Върху костите на моите събратя са построили цяла империя. Върху съсипания им живот. Наричай го невежество, наричай го безразличие, но историята е тук и трябва да бъде четена и помнена. Разбираш ли, Тулий се домогва да пренапише тази история. Да изгради върху гърбините на робите нова империя. Мнозина от тези роби ще са чернокожи като мен. Ала много повече ще са мургави като госпожица Ума Дхармамитра. Не по-малко ще са бледоликите като твоята госпожица Смайт, макар че, да ти призная, никога досега не съм виждал чак толкова бледолика жена.

И двамата се засмяхме.

— Така че според мен семейният портрет не е тъй странен, както го изкарваш. Картината, която ще нарисува Тулий, ще е къде-къде по-неприятна за гледане.

— И ти мислиш, че Ума е права и аз наистина съм орисан да изиграя твоята роля в битката срещу Тулий, така ли?

— Сигурен съм. Да, моето момче, орисан си да изпълниш своята задача. Това безспорно е причината повелителят Карфур да избере теб за cheval.

— Сигурно — въздъхнах аз, сетил се какво се е случило, по-точно, какво не помня да се е случило. — Е, можеше, разбира се, да ми пусне един факс — подметнах.

Когато се прибрахме в апартамента, другите ядяха (пак). Баба Дюти уж живееше в бедняшки квартал, но явно си угаждаше и не се лишаваше от нищо. Обзалагам се, че си има и предимства да си хунган.

Тръгнах по коридора към тоалетната. Беше заключено, но тъкмо да се върна в стаята, когато вратата се отвори и оттам излезе Алурд, която още си оправяше полата. Тази, общо взето, поприкриваше бедрата й, въпреки че вече беше все едно.

— Ехо! — усмихна се тя.

— !

Докато се промушваше покрай мен, ме потупа лекичко по корема — вече бе стигнала почти в дъното на коридора, когато си възвърнах дар словото.

— Я чакай! — повиках я аз.

Алурд се извърна, все така усмихната — изглеждаше страхотно.

— Аз такова… струва ми се, че… след като сме… да ти призная, ако не друго, поне купувам закуска на другата сутрин.

Младата жена се върна по коридора и застана съвсем близо до мен. Хвана ме за ръката и ме погледна в очите.

— Каквото и да се е случило, такава е била волята на лоа. Ние не сме нищо друго, освен съсъди, вместилища за тях тук, на земята. Осланяме се на тях и на тяхната мъдрост. И аз не помня повече от теб какво се е случило. Радвам се, че съм била cheval за Ерзюли. Било каквото било, при всички положения е за наше добро.

Доближи ръката ми към устните си и ме целуна лекичко. После тръгна по коридора с грация, за каквато дървеняци като мен могат само да мечтаят. Поолекна ми, но ми стана и малко мъчно. Желаех Алурд повече от всякога и какво излизаше: бях я имал, а не помнех нищичко.

Проклети лоа!

Бях сигурен, че в това има някаква поука, но колкото и да умувах, не знаех каква.

Онази нощ останахме да спим у Баба Дюти. Ума и Шобан получиха отделна стая, а ние с Паху трябваше да се задоволим с възглавниците по пода в хола. Чудо нечувано: преди да си легне, Паху се възползва от душа на Баба Дюти, макар че после пак навлече мръсните парцалки. Още щом легна и захърка, а аз едвам устоях на изкушението да го задуша с някоя от меките възглавници. След известно време и аз успях да задрема.

Не спах добре. Колкото и уморен да бях, това бе една от нощите, когато имаш чувството, че не си мигнал до сутринта, ала гадната изгревна светлина блясва, сякаш да ти покаже, че все пак си спал. Струваше ми се, че съм сънувал какви ли не кошмари: в съзнанието ми се бяха съхранили откъслечни ярки образи и намеци за горчивина, но помнех в подробности само един от сънищата.

Стоях в дълбок ров, всичко наоколо бе обхванато от бели пламъци. Ставаше все по-горещо и аз плувнах в пот. Горе в кръг бяха застанали петимата в черно, безлики и страшни както винаги.

— Избирай! — заповяда ми леден глас.

Погледнах надолу и видях във всяка от дланите си мънички фигурки. Върху дясната ми ръка седяха Джун Ханоувър и моята агентка Кендъл, в лявата — Ума и Шобан.

— Избирай де! — изкрещя отново гласът.

Не исках да го правя. Изберях ли хората в едната си длан, значи да обречах на смърт онези в другата.

Пламъците се разгоряха още повече, петимата в черно станаха още по-големи и се надвесиха по-ниско. Знаех, че няма за кога да протакам.

— Избирай!

Събудих се и скочих като ужилен.

Дойде Алурд, която бе облечена в тънка-претънка роба (какво ли носеше, когато се застуди?) и която се зае да приготви закуската. Щом я видях, и си спомних за един по-предишен, много еротичен сън, но дори и тази искрица угасна, когато младата жена се скри в кухнята.

Не след дълго в коридора се появи и Баба Дюти, който закима за „добро утро“, няколко минути по-късно дойдоха и Ума и Шобан. Баба Дюти беше облечен в чифт отровнозелени панталони, розова риза с цвят на есетра и туидено яке. Видях се принуден да извърна поглед. Алурд и една от другите Баба-етки се запретнаха да пренасят закуската. Аз си налях от кафето и си взех от нещо, което наподобяваше плодов сладкиш, другите обаче започнаха да се тъпчат като попски деца на Задушница. Не се изненадах, че Баба Дюти си сипва по един-два пъти допълнително едва ли не от всичко. Не беше от хората, които се хранят особено възпитано: дъвчеше с отворена уста и мляскаше, затова пък при всеки залък върху лицето му се изписваше невероятна наслада. Обикновено, чуя ли някой да ми мляска, ми призлява, но нашият домакин се хранеше толкова сладко, че ми подейства заразително. По едно време си напълних цяла чиния пържени зелени банани и ги излапах като невидял, а уж изобщо не ми се ядеше. На всичкото отгоре взех, че ги полях с две бирички. За капак хапнах и половинка маниока.

След като се нахрани, Баба Дюти се облегна и се потърка по шкембето. Оригна се шумно (съседите сигурно са помислили, че минава свръхзвуков самолет „Конкорд“), после се ухили до уши. Бръкна в якето, извади пура, размачка я и я подуши. Откъсна със зъби връхчето и го изплю върху чинията. Пак се потупа по джобовете да намери запалката и се сети, че тази сутрин не е сам.

— Пура? — попита ни и извади още две.

Ума отказа любезно, а Паху изгледа възмутено нашия домакин. Затова пък Шобан се възползва от поканата, аз също си рекох — карай да върви!

В Лос Анджелис по-големи парии от пушачите са само хората без коли. Това не ме засяга особено, тъй като пушенето е единственият порок, на който не паднах жертва. Виж, с пурите е друго — никога не отказвам да изпуша една-две, стига да са качествени. В тях има нещо — да, да, знам: фалически символ и така нататък, но чичо Зигмунд да си гледа работата! За насладите на пурите ме открехна Бродрик Крофорд58 още навремето, когато поканиха и двама ни да участваме в една от сериите на „Дългата улица“. Сигурно дори щях да се пристрастя към тях, ако не ме беше страх, че накрая гласът ми ще стане като на Бродрик. Или още по-лошо — стомахът ми.

Баба Дюти ми запали пурата. Всмукнах от дима, издишах го, погледнах пурата. Пак всмукнах.

— Ей на това му се вика живот! — възкликнах.

Шобан явно също се кефеше. Баба Дюти се засмя.

— Какви са? — поинтересувах се аз.

— Кубински.

— И таз добра! Но те са внесени незаконно. Откъде ги взе?

Всички около масата ме погледнаха някак странно. Шобан поклати глава между облачетата дим.

— Какво? — попитах аз.

— Ти, момче, си в Англия. Тук кубинските пури не са незаконни. На друга планета ли живееш?

— Нямаме време да се занимаваме с темата — намеси се Шобан.

— Наистина — обади се и Ума. — Трябва да тръгваме.

Но Баба Дюти не се помръдна, докато пурите не се превърнаха в спомени от пепел. Наложи се и Алурд да носи още храна, защото ни отне още четирийсет и пет минути, докато стигнем горчиво-сладостния край. Живота си живееше пустият му хунган!

— Каква е програмата за днес? — попитах аз, когато най-сетне станахме от масата.

— Опасявам се, че отново ни предстои доста дълго пътуване — отвърна Ума.

Погледна ирландката, но тя само сви безразлично рамене. Мен ако питате, още си беше в селенията на кубинските пури.

— Дуорфай Стейн? — намеси се и Паху.

— Логично е да отидем там — кимна Ума. — Така поне смятах. — Баба Дюти?

Едрият негър се почеса по брадичката.

— И аз мисля така. Въпреки че не си представям как ще бия толкова път.

— Вече сте ми говорили за тоя Дуорфай Стейн. Звучи ми доста шантаво — казах аз.

— Това е град, Марти — обясни ми Ума. — В най-северната част на Шотландия, на островите Оркни. На Хой. Според преданието митичният Тулий се е намирал на Оркни. Макар че лично аз се съмнявам. Но което е по-важно, там се намира жизненоважно средоточие на духовна енергия. В Дуорфай Стейн има древна гробница и храм, мястото е заредено с огромна мощ.

— Която обаче е непредвидима. Трудна за управляване.

— Но си струва да опитаме, нали?

Баба Дюти кимна.

— Ще вземем моята кола — каза той.

— Ей на това му се вика автомобил! — зацъках аз. — Откъде си го докопал? — попитах Баба Дюти.

— Това е моето съкровище! — усмихна се той.

Беше огромен американски форд. Бе най-малко на петнайсет години, бе боядисан в патешко жълто и беше направо безупречен. Същински динозавър, последният екземпляр от семейството на колите трепачи, които постиндустриалната икономика най-жестоко бе запратила на бунището на историята. Наистина трагично!

— Вариант осем, нали? — поинтересувах се аз.

Баба Дюти само ми махна с ръка, демек, защо задаваш глупави въпроси. Разбира се, че беше вариант осем, все едно да питам дали водата е мокра.

— Красавец! — казах замислено и прокарах ръка по съвършеното покритие. — Обзалагам се, че изкарва ангелите на всички шофьори в малки колички.

Натоварихме багажа в багажника — дори с диджеридуто остана място за малък пътуващ цирк, — а отзад на пода едвам сместихме огромната хладилна чанта, наблъскана до пръсване с какво ли не. То оставаше Баба Дюти да тръгне на път без нещо за хапване! Шобан отиде при дясната предна врата, забравила, че воланът е отляво. Понечи да се приплъзне по седалката, но Баба Дюти вдигна пръст.

— Никой друг, освен мен, не направлява лодката! — отсече той.

Шобан се нацупи и аз реших да се намеся, ала Баба Дюти намигна и добави:

— Дори ти, красавице!

Хвана дикиш, да му се не види! Шобан кимна и се намести на седалката на покойника.

Което само иде да подскаже, че с комплименти всичко се постига.

Разгледах пътната карта на Баба Дюти и стигнах до потискащия извод, че до Джон О’Гроутс, най-северната точка на Шотландия, има цели хиляда и двеста километра. Оттам щяхме да хванем корабче до Хой.

Но така и не излязохме от града.

Както се оказа, сме извадили късмет, че онези от Тулий са решили да ни нападнат още преди да излезем от Ливърпул. Или са бързали, или са били прекалено самоуверени. Вероятно са си казали, че ще е по-лесно да ни очистят още в града, където полицаите бяха малко. Или пък изобщо не им пукаше.

Тъкмо бяхме излезли от жилищния квартал и бяхме подкарали по магистралата, когато те изникнаха вдясно от нас — караха като обезумели. Бяха в бял микробус марка „Форд Транзит“ — вероятно откраднат — с емблемата на фирма за софтуер на име „Каравия и син“, изрисувана отстрани.

— Карай! — изкрещя Шобан на Баба Дюти още преди да съм разбрал какво става.

Той не губи и миг — натисна педала за газта, но онези също не дремеха. Страничната врата на микробуса се отвори и край нея откъм вътрешната страна приклекнаха двамина със скиорски шапки и с картечници в ръце. Тутакси откриха огън.

Наведох се напред точно когато куршумите натрошиха прозорците откъм страната на шофьора. Вътре се посипаха остри парченца стъкло, които, колкото и да е странно, не ме нараниха. Усетих как Баба Дюти завърта рязко волана и се удря в една-две коли, спрени отляво, а после отпрашва. Чух как свирят клаксони и скърцат гуми, а също как някъде вдясно нещо изтрещя. Вече не се стреляше и се престраших да вдигна глава и да погледна.

Улицата отпред се стесняваше и микробусът бе принуден да мине зад нас. Баба Дюти караше като полудял, отстрани по врата му се стичаше кръв. Въпреки това обаче, той не губеше контрол над волана, та реших — по-точно, замолих се, че кръвта е от някое стъкло, което го е порязало, а не от куршум. Шобан бе извадила револвер и смъкваше прозореца. Погледнах Ума, която също като мен допреди малко се бе навела. Косата й бе пълна с парченца стъкло, но и тя се опитваше да види какво става и, изглежда, не беше ранена. Паху се бе свил на малък кравай на пода. Не помръдваше, но не видях по него кръв.

Наближихме голяма пътна детелина и Баба Дюти бе принуден да намали скоростта. Микробусът само това и чакаше: тутакси се шмугна точно зад нас и ни удари. Шобан, която се бе подала до кръста от прозореца, за малко не изхвърча. Наложи се да се пресегна и да я сграбча за крака, за да не падне от колата. Онези зад нас пак откриха огън. Чух как задното стъкло се пука, куршумите засвистяха и разпориха красивата тапицерия на седалките пред мен. Пуснах Шобан и отново се наведох.

Баба Дюти заобиколи колата отпред, която търпеливо чакаше да навлезе в детелината. Без да се колебае, той веднага се включи в движението, предизвиквайки цял хор надути до дупка клаксони и скърцащи гуми. Чух как автомобилите се блъскат, но фордът продължи напред. Отново екна стрелба, ала този път отпред. Пак се понадигнах.

Шобан се бе надвесила от прозореца и стреляше по микробуса, който продължаваше да ни следва по петите. Не видях дали го е улучила.

Баба Дюти навлезе в съседното платно и се престори, че ще завие наляво, в последния момент обаче свърна рязко надясно и блъсна форда в бетонния бордюр покрай мантинелата и тревните площи в средата, после подкара в отсрещното платно.

Онези в микробуса се хванаха на номера, но по едно време се усетиха и удариха рязко спирачки, за да поправят грешката. На много места по детелината колите започнаха да се блъскат една в друга, включително и един малък фиат, който се фрасна отзад в калника на форда и стана на хармоника. Автомобилът ни се завъртя, ала Баба Дюти го овладя светкавично, с вещината на обигран шофьор. Свърна по първата отбивка, която щеше да ни изведе от детелината.

Видях как микробусът зад нас също се качва на тревните площи между платната. Блъсна се в мантинелата, отскочи на педя-две във въздуха и когато се приземи, се разтресе целият, но продължи да ни преследва. Баба Дюти вече излизаше от детелината, за да свърне към една странична уличка, когато куршумите отново запяха и поне една от задните ни гуми се отправи към рая на Мишлен.

Колкото и добър да беше в шофирането, Баба Дюти изгуби контрол над управлението. Фордът зави наляво, после надясно, пак прекоси островчето в средата и се озова в насрещното платно. Видях как Баба Дюти прави последен отчаян опит да извие волана, но пред нас изскочи огромен ТИР и аз затворих очи.

Чух взрива, после усетих и удара.

Беше избухнал микробусът зад нас. Бях зает със страха си, но Шобан видяла всичко от начало до край и по-късно ми разказа как Баба Дюти е успял да предотврати челния сблъсък с ТИР-а — затова пък нямало как да избегне удара със стълба на уличната лампа върху тротоара, което обясняваше трясъка — а колкото до микробуса, той пак отскочил към тревната площ и се върнал на детелината. Но онези в него явно бяха счупили полуоска още първия път, когато бях видял как микробусът се тресе, защото второто приземяване вече не било така безупречно. Къде ти: микробусът климнал на една страна и се блъснал с все сила в ТИР-а.

Когато се извърнах да видя какво става, и микробусът, и ТИР-ът вече бяха обхванати от пламъци. Всички ги гледахме няколко секунди, но не видяхме от тях да изскачат хора.

— Ето какво е да те блъсне камион — каза Баба Дюти и кимна. — Мътна и кървава!

— Трябва да се разкараме оттук! — изкрещя Шобан.

Вече бе изскочила от колата, като стискаше ниско до хълбока си револвера.

— Има ли ранени? — попита Ума.

Паху изостави зачатъчното положение и се изправи. Беше порязан тук-там от стъклата и изглеждаше зашеметен, но инак се движеше бързо. Мен ме понаболваше гърбът, вероятно ме бе ожулил предпазният колан, но и аз изскочих като тапа от автомобила, теглейки подире си и Ума.

Баба Дюти беше целият в кръв. Счупеното стъкло се бе посипало върху него, но колкото и да е невероятно, куршумите не го бяха засегнали. Държеше се за врата, за да спре кръвта, която още течеше, ала бе смазан най-вече от състоянието на своя любим форд. Нямаше и сантиметър по него, който да не е пострадал.

— Край, това беше с хубавата ми количка, не става и за вторични суровини! — поклати той глава.

— Вие от дума не разбирате ли! Трябва да се махаме оттук! — повтори Шобан и грабна от багажника един от саковете.

Детелината и съседните улици се бяха превърнали в паркинг. Вече се чуваше писъкът на полицейските сирени, хората още тичаха, за да избягат от мястото, където ТИР-ът и микробусът горяха, и се вайкаха за потрошените си коли. Осъзнах, че сме на някакви си двайсетина метра от пожара и още не се знае дали ТИР-ът няма да се взриви. Никой не можеше да каже колко бензин има в резервоара му.

Като гледахме да не бием на очи, което въпреки окървавените, високоволтажни дрехи на Баба Дюти не бе чак толкова трудно в цялата олелия, прекосихме улицата и продължихме нататък, предвождани от Шобан, която бе прегърнала през рамо Ума, за да я предпазва. Свидетелите безспорно щяха да посочат жълтия форд и полицията щеше да установи, че той е на Баба Дюти, но сега нямахме време да се притесняваме за това. Трябваше да се ометем оттук, докато ченгетата не са дошли и не са почнали да разпитват.

Завихме зад ъгъла и вървяхме почти до следващата пресечка в бедняшкия квартал, откъдето мястото на злополуката вече не се виждаше, когато Баба Дюти внезапно се свлече.

Допреди миг бе стоял до мен, а ето че сега се бе проснал на мръсния тротоар и някъде от средата на гърба му бликаше кръв.

Две секунди и три изстрела по-късно Шобан също се строполи.

Паху стоеше като попарен, аз обаче се спуснах към Ума, повалих я на земята и я блъснах към най-близкия вход. Чух от другия тротоар крясък, после отново заваляха куршуми. Точно над главата ми се счупи прозорец, тухлите на сградата, към която се търкаляхме, започнаха са се сипят на парченца точно отляво. За миг се спусна тишина и чух как кръвта на Баба Дюти шурти и се стича върху твърдия бетон. Паху бе паднал до него.

Понадигнах глава и видях двама в черно, които вървяха бързо към нас. Единият държеше картечница със снайперистки мерник, другият — полуавтоматичен пистолет. По улицата се зададе кола, която поспря при вида на касапницата, а не биваше. Мъжът с пистолета изстреля през прозореца откъм страната на шофьора порой от куршуми. Колата одраска два спрени автомобила и спря.

Двамата убийци пак се обърнаха към нас, но вече бяха допуснали грешката. Шобан беше скочиха на крака. И аз не знам на кое тайно място ги е крила, но сега държеше два револвера и насочила ги към онези типове, тичаше презглава към тях. Крещеше колкото глас има и без да спира, стреляше и с двата револвера.

Тази шантавелка боравеше еднакво добре и дясната, и с лявата ръка.

Снайперистът се свлече на мига. Видях как един куршум го улучва в корема, други два — в слабините, а четвърти — фатален, в гръкляна. Оръжието отхвръкна във въздуха.

Съучастникът му запази самообладание и започна отново да стреля, като тичаше право към Шобан. Видях как я улучва в лявото бедро, това обаче почти не я забави. Револверът в лявата й ръка беше празен и тя го метна, ала продължи да стреля с оръжието в дясната. Беше улучена и в тялото, но само се завъртя, възвърна си равновесието и изпразни пълнителя.

Нямаше милост.

Изстреля няколко куршума право в гърдите на убиеца от Тулий. Видях как от гърдите и гърба му бликват гейзерчета кръв. Той направи по инерция още две-три крачки, но Шобан се погрижи да спре завинаги. Лявото му око отиде с първия изстрел, зъбите — с втория, целият горен край на черепа му — със следващите три.

Шобан пъхна нов пълнител и продължи да стреля по мъжа, макар че той според мен отдавна вече беше труп. След като изпразни и втория пълнител, ирландката зарита убиеца по главата, станала на пихтия, и аз извърнах поглед.

— Марти! — повика ме с тих гласец Ума.

Погледнах надолу и видях, че още лежа върху нея. И аз не знам как още не я бях удушил.

— Добре ли си? — попитах я и се претърколих.

Тя кимна и си пое дълбоко въздух.

— Баба Дюти — пророни Ума.

Паху се беше изправил на колене — още изглеждаше зашеметен. Стори ми се, че се опипва за дупки от куршуми и не може да повярва, че не е ранен. Ума се надвеси над Баба Дюти.

Хунган още дишаше, но според мен вече издъхваше. Не изглеждаше толкова зле, както онова приятелче, което Шобан беше очистила, но върху гърдите му зееше дупка, през която — колкото и неприятно да ми е да говоря за това — ми се стори, че зървам жизнени органи. Едрият негър беше улучен и в огромния корем и беше плувнал в кръв.

— О, не — проплака Ума.

Докосна съвсем леко с длан тъмната буза на Баба Дюти. Той отвори очи. Едвам си поемаше дъх. Кръвта продължаваше да тече от раните му и явно но му оставаше много.

— Ма-а… Ма-а-а… — изграчи мъжът.

Бях изумен, че дори се опитва да говори. Ума се надвеси над него, хвана го за ръката и допря ухо до устните му. Видях как се напряга, за да разбере какво се мъчи да й каже.

— Марти — рече индийката и ме погледна. — Струва ми се, че те вика.

Коленичих до него. Огледах се набързо — божичко, ченгетата щяха да дойдат всеки момент — сетне отпуснах глава до неговата.

— Баба Дюти — прошепнах.

— Ма-а… Ма-а-а…

— Аз съм, Марти — потвърдих, но не съм сигурен, че ме е разбрал.

Затвори очи и аз си помислих, че никога вече не ще ги отвори. Но ето че Баба Дюти го направи. После прокара розов език по устните си. Извърна глава и ме погледна право в очите.

— Повелителят Карфур — каза ми Баба Дюти.

— Моля?

И аз не знам откъде е намерил сили, но дръпна длан от ръката на Ума и се пресегна към мен. Притисна я към челото ми. Усетих потта и кръвта, студа, който не след дълго щеше да го погълне веднъж завинаги.

— Повелителят Карфур — простена той отново.

Ръката му върху челото ми потрепери и изведнъж ми стана много студено.

Почувствах смъртта му.

Той беше издъхнал.