Глутница ангели

18.

Паху и бабаитите от Тулий ми завързаха китките с дебела лепенка. Не си губиха времето с Ума и Лили, затова пък отделиха особено внимание на Шобан: завързаха й краката, а на ръцете й сложиха белезници. Въпреки това, още щом ирландката започна да се поокопитва от побоя, Паху я изрита още веднъж по главата и тя отново изпадна в безсъзнание. Главата й бе заприличала на огромен издут патладжан. На патладжан, от който течеше кръв.

— Не се налагаше да го правиш — каза Ума на Паху.

— Наистина, не се налагаше — съгласи се той, — затова пък си беше забавно.

— Откога ти разправям, че този тип не ми харесва — намесих се и аз. — Вонеше още от самото начало, в буквалния смисъл на думата, освен това уби и зайчето.

— Божичко, стига с това проклето зайче! — сопна се Паху. — Вие, мой човек, ще си изпатите много повече от него, тъй че е време да се притесняваш за други неща.

— Трябваше да внимавам повече, Марти — съгласи се с мен Ума. — Подозирах, че има нещо гнило, но все не разбирах какво.

— Защото си си пиклива чужденка и за разлика от белите си тъпичка.

— Е, аз нали съм бял — казах не особено гордо.

— Да, ама си наполовина чифутин. И на всичкото отгоре актьорче. Между другото, сериалът ти изобщо не струва, голяма боза е, ще знаеш.

— Винаги съм смятал, че всички критици са нацисти. Виж, не знаех, че всички нацисти са и критици. Всъщност никога не ме е бивало в силогизмите.

— Ние не сме нацисти — изсумтя Паху.

— О, хиляди извинения! Я кажи, това в джоба ти свастика ли е, или просто се радваш да ме видиш?

— Голям смелчак си бил! Ще те видим дали пак ще ти стиска да ми остроумничиш, когато ти разпоря корема и загледаш как червата ти изпадат.

— Значи не се смятате за нацисти, така ли, миличък? — обади се и Лили.

Това бяха първите й думи, откакто Паху я беше ударил. Възрастната жена държеше ръка върху отеклия си нос, ръкавът й вече се беше наквасил с кръв, под очите й се бяха появили синини.

— Симпатизирам им, разбира се, но не се причислявам към тях — отвърна Паху. — Хората от Тулий са по-чисти като произход от нацистите, по-близо са до нашите северни корени. Хитлер и Химлер обърнаха гръб на водун, на Тулий и Черния орден. Впуснаха се да гонят вятъра, забравиха на какво се крепи властта им и към какво трябва да се стремят. Ние не се отказахме от чистотата на земята, за да се домогваме до изкуствената топлина на техниката.

— Божичко! — възкликнах аз.

Без да искам.

— Нямам нищо против чужденците и тем подобните. Не са ми симпатични, но нека живеят. Само да не ми се пречкат!

— Ами евреите? — поинтересувах се аз.

— Всички мразят евреите — отговори Паху. Който задава тъпи въпроси… — Светът се състои от огън и лед — продължи той. — Това е основополагаща истина. И тези острови, самият Тулий са в сърцето на леда. Ние сме ледени хора, това е доказано, пише го и в природата, и в историята. — И такива като теб… — посочи дребосъкът Ума и се изкиска. — Такива като теб са родени от огъня. Твърдиш, че искаш да съхраниш силата на лей-линиите, на земята, а не искаш да прогледнеш простичката истина, че със самото си присъствие ги мърсиш и заразяваш. Земята на леда, хората на леда не могат да бъдат чисти, докато такива като теб съществуват. Ние отстояваме чистотата. Ние сме от лед. Нашите предци са почерпили силата си от леда и снега. Ледът е естествено наследство и достояние на северняците.

— Ти си студен боклук, ето какво си, от мен да го знаеш — не издържах аз. — Откъде ги взе тези дрънканици?

— От Хьорбигер — отвърна вместо него Лили и поклати глава.

Паху я изгледа изненадан.

— Уж чифутка, пък умна! — поклати и той глава.

— От кого? — попита и Ума.

— От Ханс Хьорбигер — повтори Лили. — Родоначалник е на учението за космическия лед, или на немски Welteislehre. Лъженаучни дрънканици, да си умреш от смях. Жалко изопачение на северните митове и исландските еди, на Имир и Снежните великани, подправени за вкус с Вагнер и „Нибелунгите“ вместо саундтрак. Във времето след Ваймар Хьорбигер е на голяма почит сред нацистите отчасти защото неговото учение за космически лед е в съзвучие с тевтонските предания, но наред с това и защото отхвърля напълно съвременната наука. Еврейската наука, както се изразяват последователите му. Колкото повече се променят нещата…

— Колкото и да си дрънкаш, никога няма да разбереш за какво става дума — прекъсна я Паху. — Не можеш.

— Най-тъжното, най-ироничното е — продължи Лили, — че нашият малък нацист със сигурност не знае, че съществува цяла съвременна школа на черния расизъм, привеждащ едва ли не същите доводи в полза на това, че африканците по рождение превъзхождат европейците. Но тъпотиите са си тъпотии точно както нацистът си е нацист — печи го, вари го, не се променя, и туйто. С каквито и имена да се представя.

Паху се приближи до старицата и седна върху страничната облегалка на фотьойла. Наведе се, прегърна Лили през раменете и я целуна право по устата. Когато тя се опита да го избута, дребосъкът се пресегна и натисна с все сила палец върху счупения й нос. Възрастната женя изкрещя.

— Аз, миличка, съм твоята смърт — каза Паху. — Друго не ти трябва да знаеш.

Тъкмо беше станало десет часът, когато Паху прати един от бабаитите си да премести ровъра на Лили и да докара микробуса, който той спря със задницата към гаража.

— Мигът дойде — оповести Паху.

— Къде ще ни водите? — попита Ума.

— Вкъщи, Ума. В Спитълфийлдс. Е, най-после ще изиграеш своята роля там. Но не съвсем както я виждаше. Сега вече цадик ни падна в ръчичките и нощес няма да се налага да принасяме в жертва някакви си зайчета.

— Сигурно няма да можете да ме оставите пред „Савой“ — изпелтечих аз.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Лили.

— Ще пикаеш в гащите, дърта вещице!

Двама от Тулий затътриха доста грубичко Шобан, която още беше в безсъзнание, при пътната врата и я натовариха отзад на микробуса. Ирландката изпъшка един-два пъти, но не дойде на себе си. Онези кретени завързаха ръцете на Ума и Лили и с насочени оръжия ни подкараха като добитък към микробуса при Шобан. Отпред се качиха шофьорът и един от бабаитите, а Паху и другите двама се метнаха отзад при нас. След като се качи, Паху изрита още веднъж с все сила Шобан, тя обаче дори не се помръдна. От ударите и ритниците главата й беше отекла.

Шофьорът подкара спокойно по алеята пред къщата, после по притихналите богаташки улички на Северен Лондон. Отзад микробусът беше без прозорец. Лежах на пода и виждах само малко от предното стъкло — започнах да броя през нето уличните лампи, които подминавахме. По едно време чух сирена на полицейски автомобил, видях как покрай нас профучават мигащите светлини на буркана и у мен припламна искрица надежда, но микробусът отби встрани към тротоара, полицаите отпрашиха нататък и искрицата угасна.

След няколко минути микробусът спря рязко насред шосето — бяхме се блъснали в нещо.

Отхвръкнах на една страна и си фраснах главата в стената на микробуса. Ума се приземи върху мен, а връз нея се свлече един от пазвантите на Тулий. Чух как Паху псува, но нали бях най-отдолу в камарата от живи тела, не видях какво точно става. Екна трясък, предното стъкло стана на парчета, последва оглушителен писък. Сетне гръмнаха изстрели.

— Пусни ме, боклук такъв! — извика Паху и се замята, за да се отскубне от Лили и другия пазвантин — така и не разбрах на кого точно крещи.

След това отпред се чуха още три изстрела. Счупи се стъклото на още един прозорец, пак прокънтя писък.

Бабаитът от Тулий, който се бе свлякъл върху Ума, се изправи криво-ляво на крака, Ума също се претърколи от мен. Пазвантинът се втурна приведен към предната седалка на микробуса, където, както видях, нямаше никого. Удари си главата в тавана и тъкмо да натисне спусъка, когато някаква черна сянка се пресегна през предното стъкло и го сграбчи за яката. Онзи успя да стреля няколко пъти, но куршумите излязоха през тавана на микробуса. След миг мъжът изчезна сякаш вдън земя.

Викът му беше заглушен от някакво пукане. Сякаш се трошаха кости.

Паху коленичи над Лили. Подпря главата й върху лакътя си, така че тилът й беше върху свивката. Последният бабаит вдигна картечницата.

— Застреляй ги! — нареди му Паху. — Избий ги до крак!

Пазвантинът провери пълнителя и за миг се поколеба кого по-напред да очисти — Ума или мен. Накрая реши и насочи дулото към гърдите ми.

И сбърка.

Както беше със завързани на кръста ръце, Ума се завъртя, легна на хълбок и изрита главореза с левия си крак. Оръжието отхвръкна от ръката му още преди той да е разбрал какво става. Ума пак се завъртя, засили се и удари с десния крак бабаита под брадичката. Той си удари главата в стената на микробуса. Ума нададе оглушителен писък, сякаш я деряха жива, подви нозе, претърколи се и фрасна с глава зашеметения пазач. Келешът изписка като пеленаче и се преви одве. Ала още преди да се е окопитил, Ума присви крака, наведе рамо и го удари с все сила по лицето. Сигурно и нея я е заболяло, но този път бабаитът си удари в стената на микробуса тила, строполи се и повече не помръдна.

Навън беше мъртвило. Нямаше и следа от пазвантите на Тулий и от онези, които им бяха устроили засадата. Ума явно беше зашеметена — аз не се бях и помръднал — но въпреки това се извърна към Паху. Сега той изглеждаше уплашен и съвсем дребничък, но напращелите мускули върху късичките му ръце се бяха издули: душеше Лили. Тя се опита да се отскубне, но ръцете й бяха завързани и единственото, което можеше да стори, бе да се мъчи да си поеме въздух. Очите й се бяха изцъклили от ужас.

— Кротувай, Ума, или ще я убия — предупреди дребосъкът.

Ума застина, както беше коленичила. Аз се преместих малко и видях как Паху затяга хватката около врата на старицата. Тя започна да се дави.

— Без глупости, тъпак! — каза ми той. — Не ми се прави на герой, това тук не ти е телевизионен сериал.

Бяхме в задънена улица. Езикът на Лили висеше от устата й, тя издаваше предсмъртни стонове. Където и да се намирахме, все някой сигурно беше чул невероятната дандания и гърмежите. Това не можеше да продължава до безкрайност.

Така и стана.

През страничната стена на микробуса изникна сив пестник. Показа се така, сякаш стоманената страница беше от хартия. Пестникът се разтвори, сграбчи Паху за мазната коса и го затегли.

Главата му се фрасна о стената точно както тенис топката се удря о ракетата на професионален тенисист.

Дребосъкът пусна Лили. Тя си пое дълбоко въздух, при което гърдите й изхриптяха. Ума тутакси се завъртя и легна на хълбок, но ръцете й още бяха вързани и тя не можеше да стори почти нищо.

Колкото и да е невероятно, главата на Паху не се беше счупила и той отново застана на колене. И направи фатална грешка: пестникът се върна през нова дупка в страницата на микробуса, някъде на половин метър от първата. Появи се и втора ръка. По-късно си дадох сметка, че се е чул кошмарен пукот на метал, който в буквалния смисъл на думата е разкъсван, после стената на микробуса направо изчезна.

В нощта, където се раждат всички страхотии, стоеше… някакво същество. И аз не знам как другояче да го нарека.

Имаше човешки форми: беше с две ръце, два крака, много валчеста глава и бе високо към метър и деветдесет. Но нямаше очи и вместо нос се виждаше малка издатинка. Устата му наподобяваше процеп за монети в автомат и нито се смееше, нито се цупеше. Съществото нямаше устни, тъй че е трудно да се говори за някакво изражение. То сякаш поглъщаше малкото мъждива светлина, въпреки това видях, че… кожата му е напръскано сива, грапава и бабунеста. Пропорциите му също бяха някак сбъркани, сякаш го беше ваял сляп извънземен скулптор, опита се да възпроизведе по описание човешките форми. Съществото приличаше на…

На една от странните скулптурни, с които беше пълен холът на Лили.

— Голем — прошепна Ума.

Върху лицето й се бе изписало страхопочитание.

Паху, който изглеждаше така, сякаш както в комиксите около главата му кръжат птички, погледна Ума и примига. Сетне се обърна.

Понякога, в наистина тежки нощи, и досега чувам писъците му.

Голем се пресегна и сграбчи дребосъка в безформените си ръце. Хвана дребния нацист за раменете и го измъкна навън в нощта. Припълзях малко по-напред и видях — късмет? съдба? предопределение? — че микробусът е спрял насред улица в порутен промишлен квартал. Тук бе малко вероятно на нас да се натъкнат минувачи.

Паху ритна голем, но макар и да го улучи, съществото не усети нищичко дори когато онзи го удари с все сила в слабините. Голем, който не носеше никакви дрехи, беше не само безлик, но и безполов. При всички положения ритниците не предизвикаха видима реакция.

Освен ако не сметнете за реакция това, че голем откъсна дясната ръка на Паху. Някои сигурно ще решат, че е реакция, за мен обаче си беше чисто съвпадение.

Паху се разпищя като обезумял, а от рамото му рукна фонтан от кръв. Голем подържа-подържа ръката, сетне я метна встрани. Тъй като съществото нямаше очи, не разбирах как вижда какво прави (не разбирах, естествено, и как е възможно изобщо да съществува, но защо да питаме защо?), но явно имаше някакъв усет за зрителна естетика или за симетрия, защото след миг изтръгна и втората ръка на дребосъка.

Да ви призная, писъците на Паху не станаха по-силни. Всъщност и нямаше как да станат. Голем пусна дребосъка и той тупна с трясък на земята. Затъркаля се и се загърчи по улицата, а кръвта продължаваше да шурти, сякаш той беше някакъв причудлив музеен експонат на Деймиън Хърст. Голем продължи да стои, хванал за кутрето откъснатата ръка на Паху.

Лили успя да допълзи при мен. Ума гледаше с отворена уста и не се беше помръднала. Лили се понадигна и надзърна през дупката в микробуса.

— О, мили боже! — възкликна тя.

Вдигна ръка и направи някакъв знак на голем. Без да обръща внимание на Паху, който продължаваше да се гърчи на земята и да пищи, съществото тръгна към микробуса. Затаих дъх: не проумявах как изобщо може да съществува такава чудесия. Голем всъщност нямаше кожа — беше направен само от пръст и глина. Когато се пресегна да извади Лили от микробуса, видях колко груби са пръстите му — като на Хомър Симпсън64. Погледнах надолу — ходилата му бяха без пръсти и приличаха на калъпи глина.

Голем вдигна Лили и изненадващо нежно я сложи на тротоара. Коленете й се подкосиха лекичко и голем начаса я хвана за гърба, за да не падне.

Олюлявайки се, Лили отиде при Паху, който лежеше в локва кръв, а голем я последва като покорно пале. Паху бе престанал да се мята и гърчи, но пак крещеше и стенеше. Лили коленичи до него, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв, която ставаше все по-голяма. Той се извърна към нея, но не съм сигурен, че е бил в състояние да я види.

Възрастната жена го заплю в лицето.

Изправи се и отстъпи назад. Голем я заобиколи и вдигна с огромно безформено ръчище дребосъка, като го хвана за гърлото. Паху се разтрепери, макар че така и не разбрах дали от страх или от шока. Голем вдигна и другата си ръка и покри с квадратните си пръсти очите на дребосъка.

Стисна дланта си в юмрук и прекърши врата на Паху. Дори и той да е издал някакъв предсмъртен звук, го е чул само голем — ако изобщо имаше уши и чуваше.

Лили погледна към улицата — задаваше се кола. Но за свой късмет хората в нея свърнаха в друга посока. Лили тръгна към микробуса, голем отново я последва, като вървеше на крачка зад нея. Само при вида на съществото се разтреперих като листо от ужас.

— Да тръгваме! — подкани Лили. — Няма много време, чака ни работа.