Глутница ангели

7.

Моят гологлав приятел ме поведе с бърза крачка назад по объркващите улици и пресечки на жилищния квартал. Тук-там ме понаболваше, чувствах се леко замаян след нападението, отстрани на слепоочието ми беше излязла цицина колкото яйце, но доколкото можеш да преценя, нямах рани, та като цяло бях извадил късмет. Още няколко минути, и сигурно нямаше да се отърва толкова лесно.

Сегиз-тогиз срещахме хора, бледоликите местни жители ни гледаха на кръв, но никой не ни закачаше. По едно време свърнахме и излязохме на оживена търговска улица. Отново наред с белите виждахме и азиатски лица — имах усещането, че съм се измъкнал от миша дупка и отново съм в реалния свят.

Щом наближихме познатия терен на Хай стрийт в Уайтчапъл, Гологлавко тръгна малко по-бавно. Пак чувах някъде в далечината сирени, по едно време, когато наближихме маршрута на шествието и размириците, покрай нас дори се стрелнаха няколко пожарни коли. От една пресечка изникнаха неколцина „кръсти“, всички до един превързани и с разкървавени чела, и аз се притесних, но моят спътник най-неочаквано пое в съвсем друга посока.

Улиците отново станаха по-спокойни, макар и по-азиатски, докато вървяхме, както ми се стори, на юг. Гологлавко все бързаше напред и аз изоставах, но на ъглите спираше и ме изчакваше. Пак нямах никаква представа къде се намирам, бях капнал от умора и накрая го сграбчих за ръката — да не би отново да хукне по някоя непозната улица.

— Едвам се държа на крака! — рекох му. — Почивка.

Той спря, но започна да нервничи като куче, което напира да се отскубне от каишката. Седнах на каменните стъпала пред закования с дъски вход на необитаема жилищна сграда. Мъжът ме последва без особено желание, но не седна, само заподскача от крак на крак, сякаш му се пикаеше неудържимо.

— Нека си поема дъх — примолих се аз.

— Остава ни съвсем малко — обясни ми той и посочи някъде към улицата.

— В такъв случай нека го обсъдим, а?

Мъжът ме погледна, но не каза нищо.

— Като начало благодаря — рекох му. Той продължи да ме гледа тъпо. — За там. Че ме отървахте от онези шибани добичета. Спасихте ми задника от як пердах.

— Много се радвам за задника ви, но е излишно да ми благодарите. Постъпих, както са ми наредили.

— Наредили ли? Кой? Какво?

Мъжът явно се притесни от въпросите, но и не искаше да ме обижда. Все едно и той трябваше да излезе на глава с онези типове от „Връзки с обществеността“.

— Аз съм само слуга, правя, каквото ми кажат — рече той накрая. — Не ми е работа да отговарям на такива въпроси.

— А чия работа е? Да ви призная, предпочитам да знам кой урежда купона, преди да приема поканата.

— Съвсем наблизо е — каза мъжът и пак погледна улицата — пикочният му мехур, изглежда, беше пред пръсване.

— Е, хайде, от мен да мине — склоних аз. — Който се бои от мечки и така нататък… — Изправих се бавно и смръщен, разтърках натъртеното си рамо. — Я чакайте малко… — помолих. — Как се казвате?

Той престана да подскача и ме погледна много сериозно. Стори ми се едва ли не че се двоуми дали да ми довери такава тайна.

— Дазра — отвърна мъжът и кимна. — Наричай ме Дазра.

— Дазра — повторих аз. — Добре.

Той пак тръгна нагоре по улицата и вече бе направил пет-шест крачки, когато го повиках. Мъжът спря и се обърна.

— Трябва да те питам нещо, Дазра — рекох му.

Върху лицето му се плисна вълна на угриженост.

— За онова късче метал насред езика ти. Не те ли боли?

Дазра най-сетне се усмихна и ми се изплези.

— Кански — изфъфли той.

И продължи нататък по улицата.

„Отговора си го бива“, помислих аз. И го последвах.

Дазра отново бе избързал на половин пресечка пред мен, този път обаче го настигнах точно по средата на улицата, пред индийско ресторантче, което изглеждаше толкова запуснато, че плачеше за проверка на ХЕИ. Нямаше табела — поне аз не видях. На витрината беше лепнат лист с менюто, ала от слънцето буквите бяха излинели и не успях да разчета и една-едничка думица. Витрините на съседните магазини бяха заковани с дъски, по улицата не се виждаше жива душа. Дазра посочи входа на ресторанта и кимна.

— О-о, не съм гладен — заувъртах аз.

Очите на Дазра се разшириха, раменете му увиснаха, сякаш той искаше да ми каже: „Започва да ми писва от теб, защо не вървиш на…“. Той пак посочи ресторанта, този път обаче отвори и вратата.

Вътре не беше чак толкова ужасно, както отвън. Заведението се състоеше от едно-единствено помещение, което бе най-много десетина квадратни метра, и в него бяха наблъскани десетина масички — там, където пространството го позволяваше. И дори където не го позволяваше. В дъното имаше врата, която водеше към тясна кухничка: в нея двама дребни азиатци се караха и подвикваха нещо на хинди на един отегчен келнер. Колкото и да не ви се вярва, всички маси до последната бяха заети, а клиентите явно харесваха кухнята. Да ви призная, ухаеше невероятно.

Единственият друг бял в заведението беше жена някъде на трийсет и пет години, която приличаше на месарка и седеше сама на маса точно вляво от входа. Беше с късо подстригана, червена като залеза коса, лицето й бе като пън. Забелязах, че когато влязохме, вдига към нас очи, но без да оставя вилицата, с която усърдно гребеше нещо, наподобяващо месо от плъх в лайнян сос, и го пъхаше в огромната си паст. Каквото и да ядеше, то явно беше люто, понеже страните на жената бяха червени като косата й и по тях се стичаха сълзи. През две-три хапки тя отпиваше от бирата в изпотената бутилка с етикет на „Кингфишър“ или отхапваше от хляба, без да спира да дъвче.

На всички други маси без една седяха дребнички азиатци, които говореха гръмогласно един през друг. Неколцина вдигнаха очи, когато влязох, но щом видяха, че съм с Дазра, продължиха да се хранят. В дъното, на масата в десния ъгъл седеше сама млада азиатка с буйна черна коса. Пред нея нямаше нищо друго, освен бял чайник с две чаши на цветя. Жената вдигна чашата с две ръце, сетне сякаш ми я подаде и наведе глава. Погледнах през рамо Дазра, който в отговор ми кимна рязко. Промуших се между масите и столовете и се разположих срещу жената.

— Добър ден, господин Бърнс — рече ми тя. Акцентът й беше деветдесет и девет на сто Би Би Си, но в него се долавяше и едва загатнат намек, че жената не е раждана тук. — Радвам се да видя, че изглеждате добре.

— Не бива да съдите за една книга по корицата — предупредих я аз.

— А как е с телевизионните програми? — усмихна се жената.

— За тях ще съдите само по рекламите. Моята е спонсорирана от лекарство за кръвно. А вие коя сте?

— Казвам се Ума Дхармамитра — отвърна тя и ми протегна ръка.

Кожата й беше нежна и топла и докато се здрависвахме, усетих как ме пронизва електричество. Приятно. Толкова приятно, че не ми се искаше да пускам ръката й.

— Ума ли? — повторих аз.

Жената кимна.

— Опра познавате ли я? — Тя поклати глава — изглеждаше озадачена. Както виждате, добре си служа с онова, което Летърман20 хвърля в кошчето като неизползваемо. — Както и да е — добавих аз.

— Ще хапнете ли нещо, господин Бърнс? Въпреки че декорът е малко… неизискан, кухнята тук е много добра.

— Не съм гладен — отвърнах аз.

— Чай? — предложи жената и вдигна чайника.

— Знам, трябва да се съобразявам с домакините, но не съм много по чая. Предпочитам бирата.

Ума вдигна пръст и още преди да си е свалила ръката, келнерът вече бе дотичал при нас с чаша и потна бутилка бира „Кингфишър“, които сложи пред мен. Отместих чашата и отпих малко направо от бутилката — бирата се оказа ледена, направо като от телевизионна реклама.

— Достатъчно студена ли е? — попита Ума.

Така и не разбрах от безизразното й лице дали ме взима на подбив, та я стрелнах с един от своите погледи запазена марка „Марти Бърнс, частен детектив“, за да се уверя.

Къде ти! И този път ударих на камък.

— Бива си я — отвърнах и пийнах по-голяма глътка. — Приятно ми е да узная, че в тази държава има поне един хладилник, който работи.

— Всъщност и аз предпочитам истинска бира — каза жената и отпи мъничко от чая. — Въпрос на вкус.

— Като масло върху пуйката — въздъхнах аз.

— Моля?

— А, нищо — отвърнах. — Наистина. Та за какво става въпрос? Това ваше момче, Дазра…

— Кой? — попита Ума.

Гологлавият им приятел бе седнал при приятели на масата до вратата. Погледна ме, когато се поизвърнах към него и вдигнах палец.

— Дазра. Спаси ми задника от цяла тумба хъшлаци по-нататък в кварталите. Или както там им викате на копторите.

— Дазра — повтори тя. Сега той я гледаше и забелязах, че се усмихва, когато жената изрече името му. Имах чувството, че си правят майтап с мен, но така и не разбирах защо. — Да, Дазра бе в състояние да ви се притече на помощ. Много се радвам.

— Защо?

— Защо се радвам ли? Може би обичам качествената телевизия.

— Не ви вярвам. Не ми приличате на човек, който се заседява пред телевизора. Защо Дазра или както там се казва ми помогна? Защо ме следи? Кои сте вие, по дяволите?

— Разрешете да ви попитам нещо, господин Бърнс: как виждате света?

Ха сега де! Поклатих глава.

— Моля? В какъв смисъл?

— Пък аз си мислех, че въпросът ми е съвсем простичък. Как виждате света? Как го възприемате?

— Петдесет и седем канала и нищо по тях — подсмихнах се аз.

Какво, дявол го взел, ставаше тук?

— Не ви попитах как изглежда светът на господин Брус Спрингстийн, колкото и да харесвам парчетата му. Попитах ви как го възприемате вие.

Гледаше ме някак тъпо, сякаш знаеше отговора, но все пак очакваше да го чуе. Или по-скоро сякаш виждаше, че ципът ми е отворен, а аз не го знам. Да ви призная, ме обзе чувството, че тази жена знае за мен много повече, отколкото би ми се искало.

— Виждал съм какви ли не неща — заявих аз за своя изненада. — Странни неща.

— Вярвам ви.

— Убедил съм се на собствен гръб, че светът не е само това, което виждаме дори при много внимателно наблюдение. Номерът е да знаеш къде да гледаш. Или да имаш водач, който да знае верния път.

— Или да приемаш каквото виждаш? Каквото са ти показали?

— Точно това е най-трудното — съгласих се аз.

Ума отново напълни чашата си с чай. Нали съм си неверник, съвсем бях забравил клетата си бира. Извиних се с юнашка глътка.

— Кажете ми какво сте видели, откакто сте в Лондон?

— Не знам. Много стари сгради, шишкави чичковци, които мятат стрелички, размирици по улиците… — изсумтях аз и прихнах. — Кажи-речи, същото, както в Лос Анджелис, но без мексиканчетата, които помагат на келнерите по кръчмите.

— Само това ли видяхте? — попита много сериозно Ума.

— Не — отвърнах едва чуто. — Видях омраза. И смърт. И много повече мъка, отколкото бях подготвен да видя. Няма що, чудно местенце да си караш почивката. Следващия път ще се запътя право към Западния бряг.

— В момента в този град, в страната стават страшно много неща. Трупат се сили. Тъмни сили. И човек може да види какво ли не, стига да знае къде да гледа.

— Или някой да му покаже накъде да гледа?

— Точно така.

— Но човек трябва да е в състояние, трябва да иска да приеме онова, което вижда, нали? — поинтересувах се аз.

— Мисля, че ме разбирате, господин Бърнс. Мисля, освен това, че сте орисан да станете част от онова, което се случва.

— И какво, интересно, е то?

— Краят на всички неща.

— Това май бяха тайни думи — отбелязах аз. — Но още чакам зайчето да се покаже.

— Моля?

— Както и да е. Значи краят на всички неща. Божичко, чувствам се като Джордж Бърнс21.

— Да вземем например онова, което сте видели днес, което сте преживели… откакто сте пристигнали тук. Това е само бледа сянка на нещата, която други ще ни натрапят.

— Звучи ми като поредния шибан бунт. Прощавайте за израза.

— Не съм и намеквала, че гледката ще е от най-красивите.

— И свързано ли е това с палежа на бакалията? И със скинара, когото халосах с бутилката сок по главата?

— Това е само видимата страна. Такива като онзи тип — с лопата да ги ринеш. Има и други, които са много по-ужасни от него. Защото са по-умни и не бият толкова на очи.

Искаше ми се да попитам за какво всъщност говорим, но здравият разум надделя.

— Да, гледката си я бива — кимнах аз. — Но… но ако не желая да я виждам и занапред? Ако просто минавам през вашия град? И съм само чужденец?

Най-неочаквано Ума се обиди кръвно. Облегна се на стола и побутна чашата встрани.

— Ами в такъв случай се наслаждавайте на забележителностите. Поне на онези, които смятате, че ви стиска да гледате.

Замислих се. Поклатих глава.

— Май ще направя точно това. Не че не ви влизам в положението, но това тук не е моя територия. Не ми е работа да се набърквам. А и… — огледах аз от край до край притихналото заведение и изведнъж се сетих за амулета, с който Дазра беше разгонил нападателите ми. — Не се сърдете, но съм се нагледал на чудесии в този живот. Не ми се гледат повече. Поне в момента. Наистина съм ви признателен, задето Дазра ме отърва и ми спаси задника, но, кой знае защо, ми се струва, че онова, в което сте се забъркали, наистина не е шега работа.

Ума кимна, но не ме погледна.

— Дазра ще ви изпрати — рече ми тя.

Дазра вече стоеше до мен — изглеждаше така, сякаш са му потънали гемиите. Не бях забелязал кога е дошъл при нас.

— Не се сърдете — опитах на сбогуване.

Ума най-сетне вдигна очи.

— Пазете се, господин Бърнс — бе всичко, което ми каза.

Беше ми крив целият свят, докато се прибирах в хотела. Дазра не бе проронил и думица, докато излизахме от кръчмата и ме водеше към главната улица. Тук-там още се мяркаха ченгета в пълно бойно снаряжение, имаше и много народ, но както личеше, редът бе възстановен. Допреди няколко часа тук направо си миришеше на паника, сега обаче въздухът се бе прочистил. Успях да спра такси и докато големият черен автомобил се отдалечи от тротоара, Дазра бе изчезнал сякаш вдън земя. Огледах улицата с надеждата да зърна лъскавото му кубе, от него обаче нямаше и следа.

Повторих си наум разговора с Ума Дхармамитра, докато пъплехме по задръстените улици. Тя не ми беше казала нищо конкретно, но бях сигурен: намеква ми, че знае нещо за онова, през което съм минал. Че знае и за изживяванията ми с…

Да ви призная, и досега не зная как да го нарека.

Мразя думата „свръхестествено“. В нея сякаш личи почеркът на ясновидеца Едгар Кейси, на „Колчак, нощен ловец“, на Стивън Кинг.

Кара ме да се чувствам кръгъл глупак.

Лошото е, че не знам как иначе да го нарека… Защото такива думи не съществуват. Виждал съм същества, които не са хора. Светове, които съществуват — отвъд? редом с? вътре в? — този, който познаваме. Духове на мъртъвци и признаци на живот, определено по-различен от нашия.

И не искам да ги виждам отново.

Най-вече защото те ме плашат до смърт. И защото напоследък нормалният живот е повече от странен. И бездруго ми е трудно на си уча думичките в ролите, да харча парите на телевизионната компания, без да се пропивам, та на всичкото отгоре да се притеснявам и за ужасиите, които могат да ми изскочат изневиделица в тъмното. Сигурно съм си страхливец по рождение, но както намекна и Ума, повечето от нас вероятно предпочитаме да не виждаме някои неща и да не ги допускаме в живота си. Ако ни се прииска да погледаме страхотии, си имаме Мълдър и Скъли. Дори и понякога да изпускаме някое и друго чудо, защото сме стиснали очи, то е за наше добро, в името на малките ни житейски удобства и сигурност.

Особено пък ако другата възможност е да си продупчиш езика.

Беше ми интересно с какво точно се занимават Ума и Дазра, но явно любопитството ми щеше да си остане незадоволено. Съжалявах, че се е случило всичко това: палежът, смъртта на толкова хора, размириците — но не можех да сторя нищо. И без това след няколко дни щях да си тръгна от Лондон и вероятността да разреша расовите проблеми на града беше точно толкова голяма, колкото и да разкрия кой точно е бил Джак Изкормвача.

Някои загадки си остават неразбулени.

Ядосах се ужасно на себе си, понеже кой знае как — всъщност знае се как: като мислех само за себе си и за никой друг — съвсем бях забравил за Джун Ханоувър, докато не я видях да седи във фоайето на „Савой“.

Изглеждаше малко размъкната, но и бездруго си беше облечена неглиже. Мръсните й дрехи определено привличаха неодобрителните погледи на хотелския персонал, но Джун гледаше на кръв всекиго, дръзнал да вдигне вежда. Очевидно си бе измила ръцете и лицето, но косата й не беше в най-цветущ вид и отзад яката й бе почерняла от саждите. Още щом ме зърна, Джун хукна към мен и понечи да ме прегърне, ала после сдържаната й английска природа надделя и тя само ме сграбчи за лакътя и го стисна с все сила.

— Марти! Добре ли си? Щях да полудея.

— Добре съм. Общо взето. А ти добре ли си? Какво стана?

— Не знам. Уж беше до мен, а когато се обърнах, вече те нямаше… какъв ужас. Марти, имаше хора, които горяха, имаше стъпкани и… Божичко, никога не съм изживявала по-голям ужас.

— Знам. Опитах се да те намеря в навалицата, но беше невъзможно. Тълпата ме повлече и накрая се видях принуден да се махна оттам…

Усетих, че докато си припомняме метежа, сме започнали да говорим много високо и около нас се трупат хора. Сграбчих Джун за ръката и я поведох към асансьорите.

— Ела да се качим горе в стаята — предложих й.

На асансьора с нас се качи възрастна дама със синя коса, едри перли и бяла шапчица — носеше вкиснато куче, порода шпиц, облечено в пуловерче.

— Ей, пале! — рекох аз, но малкото копеленце оголи зъби и ми се разръмжа.

— Рамзи още не си е изпил хапчето — поясни неговата господарка.

— Аха — отвърнах, сякаш съм я разбрал. — Айл ъф Догс?

— Моля?

— За Рамзи ви питам. На Айл ъф Догс ли го намерихте?

— Не бих казала.

— Пък аз си мислех, че се въдят само там — подметнах точно когато вратата се отвори на моя етаж.

Джун направи всичко възможно да не се разсмее. Рамзи изръмжа и започна да скимти.

Телевизионният приемник в стаята ми отново примигваше, за да ми извести, че имам съобщение, но аз просто взех, че го изключих.

— Сигурно е Мер — отбеляза някак гузно Джун.

— Майната му и на него, и на пикливите му тирантите. Ще пийнеш ли нещо?

Минибарчето бе заредено наново — едно от всекидневните чудеса на хотелския живот — и аз си извадих бира. Джун предпочете портокалов сок. Предложих й към сока една-две от красивите бутилчици „Абсолют“, но тя поклати глава. Изхлузих си обувките и се проснах на канапето. Джун се сгуши на един от големите фотьойли.

— Та както се случи? — попитах аз. — Как успя да се измъкнеш от онази блъсканица без една-едничка драскотина?

— И аз не знам. След като те изгубих от поглед, ме бутнаха, но успях криво-ляво да се закрепя на крака. Тикаха ме напред по улицата, докато стигнахме при полицаите, които отцепваха пресечките. Пуснаха неколцина от нас да минем през кордона. Опитах се да им обясня, че ти още си там, но никой не искаше да ме чуе. Боже, каква лудост!

— Не се изненадвам. Пак си извадила късмет, че изобщо си се измъкнала. Ченгетата оплескаха всичко. Не биваше да вкарват толкова бързо конна полиция. Видях как конете събарят и тъпчат хората.

— Бяха включили телевизора във фоайето. Съобщиха, че в блъсканицата са загинали двама души.

— Вярвам им. Чудя се как жертвите не са повече. Хванали ли са негодниците, които мятаха бомбички?

— Не знам. Не казаха нищо за това.

— Но ти ги видя, нали?

— Видях взривовете по улицата, но не видях откъде идват бомбите. Беше ме страх да погледна.

— Бяха по покривите — поясних аз. — Не проумявам как ченгетата не са ги надушили. Проклети нацистки копелдаци!

— Предупредих те, че не си съвсем наясно с положението тук, с политиката в Лондон, с Ийст Енд.

— Не те виня за нищо, Джун. Нали аз настоях да отидем, не помниш ли? Но не биваше да ти позволявам да идваш и ти. Какво си виновна ти, че са избухнали размирици?

— И въпреки това се чувствам виновна.

— В теб говори рекламният агент. Дяволчето с морави тиранти, което се е наместило върху рамото ти и ти нашепва горчиви глупости.

— А ти нямаш ли си такова дяволче? — попита Джун.

— Имам си, и още как! — засмях се аз. — Но моето носи колан и ми нашепва, че трябва да се сдобия с антураж.

— И защо не го правиш?

— Няма да се побере на задната седалка на поршето ми — усмихнах се отново.

Изправих се и си взех още една бира. Джун също поиска още портокалов сок, но този път пожела и водка към него.

— Да пием за дяволчетата, които познаваме! — вдигнах аз чашата за наздравица.

Джун направи същото.

Известно време седяхме, загледани в напитките. След кратки душевни терзания стигнах до извода, че не е зле да си взема и солети към бирата. Претърсих минибара и открих пликче с нещо, което, общо взето, приличаше на солети. Отворих го и пъхнах две в устата си. Още щом преглътнах, и миризмата ме удари.

— Какво е това! — ахнах с пълна уста.

Поднесох пликчето на Джун.

— Соленки — обясни ми тя.

Прочетох етикета върху пликчето: „Соленки“. Ама че работа!

— Виждам — рекох и преглътнах. Вкусът беше… неповторим. — Но какво всъщност е това. Не е солети.

Джун ме погледна подозрително. Грабна шепа от ужасните ситни тестени фигурки и ги лапна. Без дори да се смръщи.

— Не. Това са соленки. Това е… каквото е.

— А защо имат такъв вкус? — поинтересувах се аз и удавих въпросния вкус с остатъка от бирата.

— Защото са с мая — обясни ми жената.

Върху лицето й се изписа израз, какъвто според мен е имал и сър Исак Нютон, след като ябълката го е фраснала по главата.

— Аха. С мая значи…

— Да, ако си израснал с него, не ти прави впечатление. Както рибеното масло. Но според мен ти, Марти, не си готов за него. Няма ли да си видиш съобщенията?

Много плавен преход, няма що, помислих си аз, но схванах тънкия намек и зарязах темата. Хич и не исках да узнавам какво е това рибено масло. Дадох на Джун пакетчето със соленките и се запътих към телефона. Дори един разговор с рецепцията не можеше да остави в устата ми по-лош вкус.

За щастие всичко мина неочаквано лесно. Ставаше дума не за съобщение, а за факс, който съм бил получил. Пет минути по-късно пиколото почука на вратата и ми подаде голям кафяв плик.

Вътре имаше два листа хартия. Върху първия видях кратичко хладно писмо от Мер. То гласеше:

Погледнах втория лист. Факс машината беше размазала снимката, но пак си личеше за какво става въпрос.

— О, Марти! — възкликна Джун, която надничаше през рамото ми.

На снимката, която явно бе правена с фотообектив, се виждаха размириците от днес следобед. Фотографът явно я бе щракнал, докато се опитвах да се закрепя на кофата за боклук и да открия Джун сред навалицата. Бях вдигнал едната си ръка във въздуха и от снимката излизаше, че току-що съм ударил един конен полицай, който падаше от седлото. А всъщност ченгето бе чак в другия край на улицата.

Но фотообективът не лъже никога, нали?

— Майната му! — изругах аз.

Някои неща все пак имат по-лош вкус и от соленките.