Глутница ангели

13.

Дори диджеридуто се бе умълчало, докато се връщахме на главното шосе, за да продължим към Корнуол. В колата цареше напрежение, сякаш чакахме да се появи Джим Кери45. Шобан не си тананикаше, Паху не спеше, Ума не се усмихваше, а аз не мислех.

Поне се опитвах да не мисля.

Двамата с Шобан се бяхме редували да копаем отстрани на древната погребална могила. Наистина каква ирония! Погледнахме големите каменни блокове, запечатали могилата, и аха да хвърлим вътре труповете, но дори и да разполагахме със здрава ръчка, надали щяха да ни стигнат силите да отместим молозите. Освен това, колкото и да се съмнявах в суеверните дрънканици за това място, ми се видя не особено уместно да натикваме телата на двама нацисти при тленните останки на древните езически магьосници.

Паху беше прав: и бездруго кармата ми не беше от най-добрите.

Правих, струвах и в крайна сметка пак Шобан изкопа почти сама дупката, което си беше справедливо: сигурно бе два пъти по-яка от мен, пък и почвата се оказа пръхкава. Нямахме нито време, нито енергия да копаем дълго, затова и оставихме гроба възможно най-плитък. И въпреки всичко физическият труд не бе най-лошото.

— Главата или краката? — попита Шобан и метна лопатата.

— Краката — отвърнах аз.

Никой не ми ги оспори.

Първо се заехме с Червенобрадко, понеже беше по-близо. Лъснатите му до блясък кубинки бяха толкова високи, че не успях да го хвана за глезените, та го вдигнах за прасците, като наместих ходилата под мишниците си. Шобан го сграбчи за китките и с лекота го вдигна от кръста нагоре. Главата му обаче климна назад и червената порезна рана върху гърлото му зейна още малко — чу се звук, сякаш някой разпаряше кадифе. Бях сигурен, че главата му ще се откъсне от врата, притесних се да не ми прилошее и изтървах краката.

— Смотаняк!

— Извинявай — казах аз и вдигнах ръка към Шобан.

Тя поклати глава и затегли сама мъжагата към гроба.

— Чакай — въздъхнах аз.

Поех си дълбоко въздух и пак хванах трупа за краката. Кимнах на ирландката, изпъшках и го вдигнах. Правех всичко възможно да не го гледам, докато го мъкнехме двайсетте метра до дупката, но и с периферното си зрение виждах как зейналата като усмивка рана ми се хили и колкото и да се напъвах, не можех да си поема като хората дъх. Чак когато метнахме трупа в гроба и той тупна с лицето надолу, успях да глътна малко чист въздух.

Зави ми се свят и аз се наведох, подпирайки се на колене. Стори ми се, че ще припадна, но после се поокопитих. Когато се изправих, видях, че Шобан вече се е заела с другия труп. Изтичах да й помогна.

Скинарът беше много по-лек, а раната от куршума в главата му не бе чак толкова страшна за гледане, затова ни се стори фасулско да пренесем него. Ала пак бях останал без дъх, когато метнахме и втория труп в гроба, макар че ирландката дори не се бе изпотила. Зарита труповете, докато ги намести на дъното на дупката. Пресегна се да вземе лопатата, но спря. Коленичи и грабна протегнатата ръка на онзи с брадата, за да разгледа пръстена с печат върху кутрето му. В началото си помислих, че върху него има свастика, но се оказа, че е някакъв сложен келтски кръст.

— Нали не те е страх от призраци? — попита ирландката.

Постарах се да не се изсмея истерично. Дори започнах да си свирукам.

— Играл съм в цели два филма на Джордж Ромеро46 — изрепчих се, въпреки че не беше вярно. Вдигнах два от пръстите на дясната си ръка, допрях ги и й ги показах. — Ние с Куентин Тарантино сме си много гъсти.

— Да бе — рече Шобан.

Изведнъж в ръката й изникна сгъваем нож. Тя кръцна с бързо движение кутрето на мъртвеца и извади с върха на острието пръстена. Избърса го в тревата и ми го връчи.

— Дръж! — нареди ми Шобан.

— Защо? — попитах, както го стисках в длан, но кой знае защо, протегнах ръка, да е по-далечко от тялото ми.

За кой ли дявол?

— Сложи си го в джоба бе, човек!

— Брр! — изръмжах аз, но се подчиних.

Ирландката ми се усмихна и грабна лопатата.

— Куентин Тарантино е педал, така да знаеш! — отсече тя.

Оставих я сама да затрупа с пръст телата.

— Жадна съм — оповести Шобан.

Бяхме пътували близо час, когато тя зави към една бензиностанция и спря отстрани. Не ни попита дали искаме нещо, направо отиде в малкото магазинче. Ние тримата също слязохме от автомобила. Ума, която не бе продумала и дума, откакто бяхме погребали телата, забърза към тоалетната. Паху вдигна превързаната си ръка и започна да разкършва пръстите.

— Много ли боли?

Той сви рамене.

— Кофеина си го бива. Но ръката ми започва да изтръпва.

— Хм — рекох, понеже не знаех какво друго да кажа.

Какво ли се казва на човек, който току-що е бил прострелян от нацисти? Опитах се да си спомня някоя реплика от старите филми за войната, но се сетих само за „Експресът на Фон Райън“, а той не ми вършеше никаква работа. Синатра изобщо не е за тази роля.

Шобан излезе от магазинчето с найлонов плик в ръка. Извади за себе си кутийка портокалов сок, изпи на един дъх половината и ми метна плика. Беше купила пет-шест различни безалкохолни напитки и няколко вафли и шоколадчета. А също опаковка бинт и тубичка дезинфекционен препарат. Извадих ги и ги подадох на Паху.

— Да ти помогна ли? — попита ирландката дребосъка.

Паху поклати глава и тръгна към чешмата в тоалетната, като пътьом четеше упътването върху кутийката с дезинфекционен препарат. Разглеждах безалкохолните напитки и умувах коя да си избера, когато Шобан явно разчете мислите ми.

— Нямаше бира — каза ми тя. — Съжалявам.

Кимнах и реших да пийна ябълков сок. Оказа се, моля ви се, че дори е студен.

Бях излапал половин вафла, когато Ума се върна при колата — още изглеждаше смазана. Подадох й плика с благините, тя зарови из тях без особен ентусиазъм и накрая извади бутилка газирана минерална вода и пакетче дъвчащи бонбони.

— Как си? — попитах я.

— Разтревожена.

— Страхотен номер, няма що.

— Моля?

— Очаквах друго.

— Аз съм виновна.

— Не съм казвал такова нещо. Не те виня за нищо. Съгласих се да тръгна с вас на тази… на каквото там е. Експедиция. А и ти ме предупреди. Току-що… — Огледах се и сниших глас: — Току-що убихме двама души.

— Знам, Марти. Сърцето ми се свива, като си помисля колко виновна съм.

— То оставаше да си изгубиш съня заради онези келеши! — скастри я Шобан. — Лично аз изобщо не съжалявам, че ги очистих.

— Нима е толкова лесно? — учудих се аз. — Това ли научи в ИРА?

— Ти ще ми кажеш!

— А? В какъв смисъл?

— И ти си убивал хора, нали? Надушвам го. А досега не изглеждаше особено притеснен.

Наистина бях убивал хора. И други неща. Макар че нямах избор и в онези мигове не бях господар на себе си. Срещнах — по-точно, опитах се да срещна вторачения поглед на Шобан и си дадох сметка, че никога досега не съм се замислял за това, складирал съм спомените в някакъв сейф в ума си и съм скрил ключа. Сега ми се струваше направо невероятно, че никога не са ме измъчвали угризения на съвестта, че не са ме преследвали кошмари и чувството за непосилна вина. При тази мисъл ме обзе ужас, плиснал ме като огромна тихоокеанска вълна. Почувствах се пълен негодник, какъвто съм в един от онези сънища, когато най-неочаквано осъзнаваш, че си гол-голеничък и точно заради това си се превърнал в посмешище на всички.

Краката ми се подкосиха — седнах на земята.

— Марти! — повика ме Ума и коленичи до мен. — Добре ли си? Какво ти е?

— Не знам. — Чувствах се замаян, премалял. Изведнъж ми се пригади. — Лошо ми е…

Повърнах ябълковия сок и шоколадовата вафла, и някаква шарена бълвоч, много повече, отколкото бях ял. После не остана нищо за повръщане, но спазмите не спряха и вече имах чувството, че диафрагмата ми се е качила в носа и търси авариен изход.

Издрайфах се направо върху обувките си, но хич не ми пукаше. Легнах на хълбок, по брадичката ми се застича струйка бълвоч. Ума се пресегна и ме почисти с хартиена кърпичка. Погали ме по мократа от потта коса, ала аз още не можех да я погледна. Видях пред себе си още един чифт крака.

— Изтървал ли съм нещо? — попита Паху.

— Ще пийнеш ли още?

— Не — уж отказах аз, но всъщност кимнах.

Ума завъртя очи и отиде при бармана да поръча по още едно: „Джак Даниълс“ — чист, за мен, минерална вода за себе си. Шобан седеше сама на бара, отпиваше бавно от халбата бира „Гинес“ и зяпаше бармана. Държеше под око и вратата. Паху бе предпочел да се поразходи в гората, вместо да идва с нас в кръчмата.

Тя беше точно до бензиностанцията — не се наложи дори да се качваме на колата. Ума подметна, че сигурно ще ми дойде добре, ако пийна нещо по-силно от газиран ябълков сок, и аз — иска ли питане, тутакси се съгласих. Бе взела и пакетче печени фъстъци. Разкъса целофана със зъби, сипа си от фъстъците в шепата и метна останалите насред масата. Вдигнах пликчето и прочетох информацията за хранителните качества на продукта, но не ми се ядяха фъстъци. Изпих бърбъна на един дъх и стоварих с трясък чашата върху масата.

— Доста оскъдна доза — отбелязах аз.

— Дават само такива.

— В какъв смисъл?

— Във всяко заведение в Англия ти сервират еднакво количество алкохол. То е строго определено и лицензирано.

— Сигурно се шегуваш! Ами ако барманът реши да ти даде и допълнително?

— Би могъл — отвърна Ума. Аз кимнах. — Но не го правят.

— Шантава страна.

— Различна страна — натърти Ума. — Още ли не си го разбрал? Всъщност, Марти, според мен ти страдаш, че не си в свои води.

— По-скоро съм като риба на сухо. Имам чувството, че са ме изкормили, опекли и сервирали с гарнитура пържени картофи и броколи. И с лютив сос. — Ума се изкиска. — Сега обаче ми се виждаш малко по-весела, както преди.

— Вероятно съм длъжна да съм весела.

— Защото аз не съм ли?

— Не, просто сега няма място за други чувства. Имаме да вършим доста работа.

— Мале! Наистина ли можеш така да включваш и изключваш. Къде да си купя и аз такъв ключ?

— Ще проверя дали не ми се намира някой резервен — каза индийката. Вдигнах очи — очаквах да видя, че се усмихва, но върху лицето й не се четеше нищо друго, освен угриженост. — Ти, Марти, не си длъжен да продължаваш с нас.

— Сигурна ли си?

Ума понечи да каже нещо, после размисли.

— Ясно — рекох й.

— Не, не си длъжен. Но според мен би трябвало да дойдеш.

— Защо? — поинтересувах се аз. — Защо точно аз? Изобщо не разбирам какво правите. Не съм запознат с древната келтска история и дрънканиците за Новата епоха. За мен те не значат нищо. Излагам на риск кариерата си. Да не говорим пък за живота си. А сигурно и вашия живот — нали виждаш какъв съм кутсуз. Не разбирам с какво толкова ви помагам. Освен ако нямате нужда от човек, който да отговаря за драйфането. Какъв е смисълът?

— Убедена съм, че си предопределен да бъдеш с нас, да участваш във всичко това. Аз… сигурно няма да ти хареса, но чувствам, че е важно да си тук, необходимо е. Убедена съм, че… че действаш като магнит.

— Моля?

— Като духовен магнит. Естествен, всъщност по-скоро свръхестествен.

— И какво, интересно, привличам?

— Необичайното. Ако щеш дори, свръхестественото. Срещала съм и други като теб, но те се броят на пръстите на едната ръка. И Дазра притежаваше тези способности, но в далеч по-малка степен. Според мен това е велика дарба.

— Права си. Не ми харесва.

— И въпреки това продължаваш да се мъкнеш с нас. Да излагаш на опасност толкова много неща. Защо?

Замислих се. И то най-сериозно.

— Сънувам разни сънища — рекох накрая.

— Така ли?

— Или по-скоро получавам видения. Нещо от този род, и аз не знам какво. Имам гадното чувство, че вече не мога да се върна. Още не съм си изяснил докрай нещата, ала ми се струва, че тук на карта е заложено нещо по-важно от кариерата ми. Сигурно се изхвърлям. Но напоследък ми тежи усещането за…

— За какво, Марти?

— За мрак — отвърнах аз. — За непрогледен мрак. Не знам дали правя добро, знам обаче, че се чувствам длъжен да не спирам, че върна ли се назад, този мрак никога няма да се разсее. Ще ме погълне. Сякаш съм подложен на нещо като проверка, сякаш държа изпит, но нямам представа по какъв предмет и каква оценка трябва да изкарам, за да го издържа. Сигурен съм обаче, че не издържа ли тази проверка, няма да мога да живея. Звучи налудничаво, нали?

— Не бих казала.

— Има и още нещо.

Ума понаведе глава. Преглътнах и чак тогава набрах смелост да изрека:

— Добрите момичета отиват в рая, лошите — в Лондон.

— Моля?

— Това пишеше на тениската, с която беше облечено момиченцето — обясних аз и вдигнах поглед от почти празната си чаша. — В магазина, който подпалиха. Там имаше едно момиченце, голяма сладурана, играхме си дори на криеница. Непрекъснато виждам лицето му. Беше облечено в онези тъпи тенис фланелки, дето ги продават за сувенир на туристите в Уест Енд. Но всеки път, когато видя момиченцето, главата ми се изпълва с миризмата на изгоряло месо. Как мога да живея в мир със себе си при мисълта, че още някое невръстно дете е изгоряло само защото на мен не ми е стискало да предприема нещо? Да направя… каквото е трябвало да направя.

— Не си мисли, Марти, че следваш някаква предопределена съдба. Наистина съществуват енергии, канали и безброй възможности и пътят към бъдещето не е предначертан предварително.

— Въпреки това той минава върху останките от миналото — възразих аз.

Ума въздъхна и извърна поглед. Видях, че Шобан ни наблюдава и двамата. Отпих от бирата и метнах в устата си един фъстък.

— Може да има още смърт — пророни едва чуто Ума.

— Как така?

— Смърт. Струва ми се, че ще се натъкнем на още смърт. Може би дори ние ще станем причина за нея. Тъжно е, но битката, която водим, е такава. Както успя да се убедиш, нашите противници не са преизпълнени от състрадание. А нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило.

— Заради това ли и Шобан е с теб?

— Да, но не бива да товарим единствено нея с това. Всички ние участваме на равна нога. Всички ние носим отговорност, и то не само за собствените си постъпки. Приемаш ли?

— Според мен вече съм приел. И точно затова закуската ми сега е върху обувките.

Ума кимна.

— Както, предполагам, вече си се убедил, Шобан е много… способна, макар и да си пада донякъде вироглава. Точно по тази причина са я изключили от ИРА.

— Изключили ли? От ИРА? Какво трябва да направиш, за да те изхвърлят от ИРА? В смисъл…

Но се запънах и не се доизказах — побиха ме тръпки. Отново се извърнах към ирландката и видях, че тя още ни гледа. Усмихнах й се притеснено, ала върху лицето й не помръдна и мускулче. Усетих как изтръпвам.

— Плаши ме до смърт.

— Да — съгласи се Ума. — Може би е за добро.

— Пък аз си мислех, че всички тези предания за Артур са бабини деветини — рекох.

— Да, точно това са — потвърди Паху. — Но туристите се хващат. А американците направо си умират за такива врели-некипели.

— Не се и съмнявам. Сигурно ми говориш за същите несретници, дето се мъкнат по кръчмите в национален стил, зяпат предрешените в народни носии типове, които разиграват рицарски турнири, и ядат направо с пръсти печено пиле.

Корнуол бе първата област в Англия, която наистина ме смая. Мочурищата, през които минахме, за да излезем на морето, изглеждаха някак зловещи, сякаш изникнали от отвъдното — или може би от „Баскервилското куче“, а крайбрежието в Корнуол е невероятно живописно. Тук в много по-голяма степен, отколкото във видимите останки от древността в Лондон, всичко сякаш носи печата на XIX век, духът на „Брулени хълмове“, макар че съм гледал само филма (виж ти, виж ти!) и нямам никаква представа къде точно се развива действието в романа.

Замъкът Тинтаджъл — или по-точно онова, което е останало от него — е кацнал на страховита урва точно над шибан от бурите естествен залив. Това е едно от местата, на които ти се иска да заемеш героична поза: да се изправиш на възвишението с ръце на хълбоците, да забиеш крак в камънака и сломен от мъка по изгубената си любов, да впериш поглед в далечината, а вятърът да роши косата ти.

Точно това и правеха всички туристи. Само дето плешивеещите американци с прекалено дълги бермудки и прекалено високи бели чорапи изглеждаха смешни. Мястото губеше от романтичността си и заради това, че техните любови не бяха изгубени, а стояха на две-три крачки от тях и щракаха с фотоапаратите, при това със светкавици, макар че бе посред бял ден.

— Малко пренаселено е, нали? — възкликнах аз.

Пред съседната чайна се бе извила опашка. Градът гъмжеше от туристи, което си бе напълно обяснимо, като знаем, че всичко тук бе предназначено да ги раздели с парите им. Много духовно, няма що!

— Да — въздъхна Ума.

— Направо ми призлява — заварка се и Паху.

— И ти смяташ именно тук да изпълняваш обреди?

— Не точно тук. Но е наблизо — при развалините на една келтска обител. Там е средоточието на тази лей-мрежа. Замъкът Тинтаджъл изобщо не е интересен, макар че от Управлението на историческите паметници едва ли ще се съгласят с мен. Въпреки всичко лей-линиите тук наистина са много мощни. Замъкът всъщност е фокусът.

— Мислех, че фокус е например Камелот.

Шобан изсумтя презрително.

— Няма никакъв Камелот — обясни ми Паху. — Замъкът е строен някъде през XIII век, макар и върху останките на по-древни сгради. Спори се дали Артур е свързан с Тинтаджъл.

— Ако изобщо е съществувал — отбеляза Ума.

— Ти не вярваш ли, че е съществувал? — попита я Паху.

— Вярвам, че е съществувал крал, който е вдъхновил авторите на разказите за неговите подвизи или по-скоро им е поръчал да ги напишат. Малори си е лъжец и продажник. По всяка вероятност по различни времена между V и IX век са съществували мнозина крале и местни пълководци, които са се казвали Артур. Освен това съм повече от убедена, че в Корнуол е съсредоточена невероятна сила. Всъщност тази местност — от Салисбъри до Гластънбъри, няма равна никъде по земята.

— Ами Ур? — възкликна Паху. — Йерусалим?

— Холивуд? — добавих аз.

— Дори те не могат да се мерят с Корнуол — усмихна се Ума. — Но въпреки нечуваната енергия, въпреки романтиката, с която са просмукани преданията, не съм особено убедена, че силата на мястото има някаква що-годе съществена връзка с крал на име Артур. Макар и да съм чувала, че навремето тук е живял Артър Аски.

— Виж, вярвам в преданието за Пендрагон. Според мен митът е прекалено мощен, за да не е верен, поне отчасти — отбеляза Паху. — Хората и досега вярват в него. Освен това и го усещам.

— Хората вярват и в Ноевия ковчег — намесих се аз. — Но преданието за него надали може да послужи като убедителна основа, на която да се осланя зоологията.

— С тази малка подробност, че Ноевият ковчег, а и всички библейски предания са силно обременени с религиозни догми, нали? В тях се долавя елементът на принудата. Докато в легендата за Артур принуда няма. Крепят я единствено простичката истина и силата на преданието.

— Желанието да вярваш в нещо — допълни Ума.

— Романтични брътвежи — отсече Шобан. — Артур си е бил смотаняк, Гиневра — курве, а Ланселот — негодник, който не е вярвал в нищо. Ето върху какви герои, върху какви легенди почива английската култура! Бабини деветини!

— Ти какво мислиш, Марти? — поинтересува се Ума.

— За Камелот ли?

Тя кимна. Погледнах зад развалините на каменния парапет, към разбуненото море и прибоя при скалите на Пещерата на Мерлин долу. Усетих как мястото ме обгръща с едва ли не осезаемата си история и романтика и ми се прииска да повярвам във величието и чудото на този древен вълнуващ разказ за любовта и справедливостта, за вълшебния меч.

— Предпочитам „Бригадун“47 — отвърнах аз.

Разхождахме се из развалините на замъка, докато не го затвориха. Да ви призная, бях очарован, каквато и да е истината зад преданието. Не ми стискаше да го кажа на глас, но мислех, че Шобан греши ужасно за британската митология. Знам, ние, американците, си умираме за всичко английско и романтично — ако не броим, разбира се, топлата бира и колкото и да е жалко, театралните постановки на Би Би Си — но в тези предания определено се таи сила. Подозирам, че и аз като повечето хора познавам легендата за Артур главно по окастрените адаптации на Дисни, които съм усвоил като дете, но за мен тези предания са велики най-вече с това, че ти въздействат, на каквато и възраст да си.

По-скоро предпочитам да дъвча стъкло, отколкото да си го призная, но според мен Паху беше прав: разказите за Артур и Гиневра, и Кръглата маса, дори в скопения си разкрасен вариант не умират, защото са отглас на нещо същностно за човешката природа. Библейските предания са скучни тъкмо защото са само черно-бели, предсказуеми и праволинейни, докато разказите за Артур намират отклик именно защото никой от героите не е само добър или само лош. Тези герои решават да сторят добрина, но оплескват всичко. Искат да направят злина, но откриват, че все пак не са чак толкова покварени. Дори и преданията да не отговарят докрай на историческата правда, чудо голямо! Те пак си ми харесват.

И да си остане само между нас двамата, но изобщо не съм гледал „Бригадун“.

От мен да го знаете: от циника до романтика има само една крачка.

Паху се качи отпред до Шобан: упътваше я по невероятно тесните междуселски пътища как да стигне до осеяния с боклуци палатков лагер в покрайнините на Джендемия. Направо ми олекна, че сме в такава малка кола — непрекъснато закачахме страничните огледала на автомобилите, които идваха срещу нас. Накрая стигнахме в така наречения къмпинг: три ръждясали каравани и десетина-петнайсет ярки палатки с какви ли не размери. Теренът тук-там беше разкалян и бе обрасъл с бурени и висока трева. Недалеч пасяха две кранти. Насред къмпинга се възправяха три наредени в кръг големи камъка, украсени с графити, които, след като се взрях, видях, че са келтски руни. Няколко мръсни полуголи хлапета се катереха по тях и играеха на криеница. Видях някакъв космат мъжага, който спеше в брезент, окачен на дънерите на две изсъхнали дървета. Голямото му бяло шкембе беше увиснало от люлката като превтасало тесто. В сянката, която хвърляше, седеше блондинка само по бикини, който кърмеше голо пеленаче. Инстинктивно извърнах очи, когато видях как по гърдата й се стича струйка кърма, но това не притесни ни най-малко и нея, и, доколкото видях, околните. От палатките излязоха двама мъже, дочули двигателя на автомобила — до тях Паху изглеждаше самото въплъщение на чистотата.

— Божичко, приземили сме се право в „Избавление II“ — простенах аз. — Видя ли и дете с банджо, си вдигам чукалата, така да знаете.

— Това, Марти, са Пътешественици — обясни Ума.

— Новият сериал на „Стар Трек“ ли?

— Пътешественици от Новата епоха — поправи ме индийката.

— Е, сега вече всичко е ясно — отбелязах аз.

— Чекиджия — смотолеви Паху.

Слезе още в движение от колата. Приближи се на пръсти към мъжа в люлката и го шляпна по шкембето толкова силно, че враните по съседните дървета се разлетяха уплашени. Шишкото подскочи като ужилен — беше побеснял. Но щом видя Паху, се ухили до уши и нададе лъвски рев. Претърколи се учудващо леко от люлката и сграбчи Паху в мечешката си прегръдка така, че го вдигна във въздуха. Жената с детето се изправи и също прегърна Паху веднага щом мъжагата го пусна. И тя стърчеше близо педя над него и лицето му опря в гърдата, с която тя не кърмеше пеленачето, а то се разпищя. Влизах му в положението — и аз не обичам да си деля с никого благинките.

Появиха се още неколцина Пътешественици, призовани от рева на шишкавия мъж. Всичките приличаха на дрипльовци, и те като Паху бяха облечени в панталони в защитен цвят и домашно шити пъстри блузи. Мъжете бяха с неподравнени бради и мустаци, повечето бяха с дълги коси. Жените също бяха с дълги коси, боядисани във всички цветове на дъгата и окичени с толкова мъниста и дрънкулки, че преспокойно можеха да откупят цели шест пъти остров Манхатън48. Всички в палатковия лагер нямаха и трийсет години и аз изпитах чувството, че съм пропаднал в тунел на времето и съм се озовал в 1967 година. (Между другото, преди години ме поканиха да участвам в „Тунел на времето“, сериала, където героите се връщат назад във времето, отиват в Пърл Харбър, а Джеймс Дарън49 се среща със самия себе си като дете.) С тази разлика, че пасмината тук бе разкрасила себе си и своите вещи не с мирни лозунги, а с какви ли не руни и други не по-малко езотерични символи. Ума бе особено заинтригувана от тях.

Паху прегърна и другите „кръсти“ — направи ми впечатление, че се задържа малко по-дълго при блондинката само по бикини — и погали дечурлигата по главиците, които безспорно бяха пълни с въшки. Извърна се към нас и ни махна да слизаме от колата. Ума отвори вратата и си лепна върху физиономията престорено щастлива усмивчица. Един Пътешественик, който изглеждаше особено опърпан, тутакси се хвърли да я прегръща страстно. Шобан също бе отворила вратата откъм своята страна, но не бързаше да слезе. Колкото до мен, аз изобщо не се бях помръднал.

— Пст! — прошепнах аз. — Какво ще кажеш, дали да не потърсим някоя кръчма? Аз черпя.

Шобан поклати глава.

— Бог да ме пази от Пътешественици и дрипльовци. Ако някой от тези въшльовци ме докосне и с пръст, ги избивам до един.

Кимнах насърчително.

Стисках възможно най-дълго, опасявайки се от най-лошото. Направих всичко по силите си да го предотвратя, но идва момент в живота, когато всеки мъж трябва да събере смелост и да погледне в лицето своите страхове. Може би дори тъкмо тогава става истински мъж.

Ужасно ми се ходеше до двете нули.

След вегетарианското чили, което за мое изумление ставаше за ядене, Паху измъкна диджеридуто. Както вероятно се досещате, мнозина от домакините ни също си имаха по един пън. По време на импровизирания джем сешън започнах да пърдя — мен ако питате, моята музика беше по-благозвучна — и накрая реших, че трябва да погледна в лицето неизбежното. Попитах един от мъжете с къдрава коса до задника и татуировка с ин-ян върху дясната буза къде да се облекча.

— Горт — рече ми той.

— Клату мату барабату — отвърнах му аз — не исках да рискувам.

— Не, аз съм Горт.

— Ще се пръсна бе, човек. Къде ви е кенефът?

Той изкудкудяка, но все пак махна към храсталака.

— Лоша карма — чух го да казва зад гърба ми.

Вече се мръкваше и аз присвих очи с надеждата да видя фургон тоалетна, пред мен обаче нямаше нищо друго, освен шубраци. Въздъхнах и тръгнах да търся някое растение с големи меки листа, по възможност без листни въшки.

И що да видя — малка пътечка! След като бях навлязъл петнайсетина метра в гората, се сблъсках с жената само по бикини, която бях видял по-рано. Излизаше от паянтова дъсчена барачка — скован надве-натри нужник с дупка отдолу. Долових и миризмата на луга.

Наричам я „жената само по бикини“, понеже не й зная името, пък и тя наистина си беше само по бикини. Беше гушнала бебето, което бозаеше блажено и шумно. Ако жената не внимаваше, току-виж отгледала някой Крали Марко. Прокашлях се и изграчих едно „здрасти“, докато двамата изпълнявахме на пътеката па де дьо.

— Ти си по-особен, знаеш ли? — рече ми жената.

— Хм — отвърнах аз.

Не можех да откъсна очи от бозаещото дете. Беше момченце и бе по-голямо, отколкото си помислих в началото. За миг се извърна и аз видях в устата му остри зъбки. Бре, бре, бре!

— Усещам го — продължи жената.

„Не се и учудвам“, помислих аз и погледнах разкървавеното зърно на гърдата й. Ухилих се тъпо.

— Усещам го с кожата си — повтори тя и отново тръгна по пътеката към лагера.

— Там-тара-рам-там-тара-рам — изтананиках аз и слава богу, отговор не получих.

Успях да не се набода на треските по неодяланата тоалетна дъска и бях приятно изненадан да видя ролка тоалетна хартия. Мина ми през ума да си свия малко, в случай че се натъкна на още дъски, които плачат за шкурка, но устоях на изкушението. Беше ми малко неудобно, чувствах се някак си разголен — след като аз виждах през рехавите клони, значи и мен ме виждаха. Макар че всъщност за какво им е да ме гледат! Пък и вече се мръкваше и накрая толкова ми се приходи до тоалетна, че забравих за всичко останало.

Може би наистина си бях по-особен, знае ли човек!

Рециталът с жужащите диджеридута продължи още час. Един от дрипльовците домъкна отнякъде и два тъпана, но те нито увеличиха, нито намалиха цялостната естетическа наслада, която изпитвах от музиката. Паху и приятелите му бяха насядали в кръг, заливаха се от смях и се късаха да пушат трева. Ума бе застанала с друга групичка Пътешественици и се беше прехласнала да слуша моя приятел Горт. Виждах, че се старае жената, но въпреки това върху лицето й се бе изписало отчаяние. Може би и на нея й се ходеше до двете нули.

Намерих Шобан при колата — беше се подпряла на калника и следеше какво става. Както винаги. Държеше бира.

— Откъде докопа това? — попитах я аз.

— Ако не си забелязал, имам си подход към хората. Не могат да устоят на ирландския ми чар.

— Не е честно — изпелтечих аз.

Шобан им подаде кутийката бира. Беше горчива, за капак беше и топла, но карай, нали все пак си беше алкохолец! За нещастие Пътешествениците, приятели на Паху, явно предпочитаха да се опиват само с едно: с дрога и хапчета екстази. Отпих юнашка глътка и върнах на Шобан кутийката.

— Благодаря.

— Задръж я!

Тя се пресегна, бръкна през предния прозорец и взе от седалката друга бира.

— Чарът ти наистина е неустоим — отбелязах аз и вдигнах кутийката като за наздравица.

— Това не означава, че запасите са неизчерпаеми.

— Не думай! Значи ще се наложи да ти смъквам корсажа — казах аз и пак отпих.

Шобан се засмя с цяло гърло и отговори на наздравицата ми.

— Мале, ти си пияна! — възкликнах аз.

— Гладна кокошка просо сънува.

Седнах върху багажника на автомобила, но усетих как металът се огъва под тежестта ми. Побързах да сляза и се облегнах на колата до Шобан.

— Мога ли да те питам нещо?

— Току-що го направи.

— Ох, с теб на глава не се излиза.

— Хайде, питай! — подкани тя.

— Коя е столицата на щата Южна Дакота?

Шобан ме прониза с поглед.

— Майтап!

— Голям зевзек си, ще знаеш. Питай де!

— Защо си тук? — Тя пак се извърна и ме погледна. — Какво те свързва с цялата тази дивотия? Е, не че аз мога да отговоря на този въпрос, ако ми го беше задала ти, но просто ми се стори, че…

— Какво?

— Че не се вписваш тук. Ама никак. В смисъл… — Сниших глас: — Наистина ли са те изритали от ИРА?

— Ума ли ти каза? — Аз кимнах. — Е, имахме по някои въпроси различни мнения.

— Та как се прехвърли от там… тук? — кимнах аз към задръстения с боклуци палатков лагер на Пътешествениците.

— Махнах се от Извънредните, защото заради дърветата те вече не виждат гората. Имат становище за положението, което отдавна е изживяло времето си, и макар дълбоко в себе си да са наясно, че светът е отишъл напред, нямат сили да го признаят на всеослушание. Когато отидох при тях, вярвах в каузата им, смятах, че си заслужава да умреш за нея. Още повече че в името на тази кауза баща ми половин живот е търкал наровете по британските затвори.

— Нещо не разбирам. Признавам си, не съм съвсем наясно с проблемите на Ирландия, не знам кой е прав и кой — крив, и не се обиждай, но не ме интересува. Струва ми се обаче, че… че мразиш до смърт британците, нали?

— Да, не са ми особено симпатични.

— Защо тогава правиш това? Защо помагаш на Ума да… да си прави магиите и така нататък? Няма ли да е по-добре за твоята кауза всичко да отиде по дяволите?

— Аз не съм анархистка. Познавам и анархисти и ги мразя не по-малко от другите, защото са невежи егоисти. Анархистите са хора, които ненавиждат себе си, но не могат да го преглътнат. Затова накрая насочват омразата си към всеки и всичко. Подозирам, че и на това сборище се срещат такива типчета, и си имам едно наум.

— А и миришат.

— Това едно на ръка — съгласи се Шобан. — Но понякога намираш съюзници на най-неочаквани места. Разделих се с ИРА не защото съм се разочаровала от каузата, а защото не ми харесваше в каква насока поема движението. Видях, че се разкапва отвътре. Срещу същата поквара се бори и Ума, макар и по свой си начин. Не съм съвсем наясно какво точно прави, знам обаче, че трябва да съм до нея. Ако искаш да дам име на тази поквара, мога да я нарека Тулий, нямам нищо против. Но мен ако питаш, това е само част от голямата битка, която е срещу хората, налагащи се на другите, независимо от обстоятелствата. Юнионистите, Тулий… — звярът е с много глави. Аз просто се целя в най-големите, до които мога да се добера.

— Както е казал мъдрецът: навъдиха се много копелдаци.

— Избивам ги един по един, Мартин Бърнс. Един по един.

Чукнахме се с кутийките бира.

Експедицията ни пое от лагера на Пътешествениците точно преди полунощ. Паху се метна в една от колите заедно с неколцина от своите приятели, привърженици на Новата епоха. Аз се качих на мястото на покойника в малкия автомобил, Шобан караше, а Ума беше отзад. Зад нас потеглиха още два автомобила, натъпкани с Пътешественици.

— Сега какво? — попитах аз и се извърнах назад към Ума. Тя гледаше през страничния прозорец и не каза нищо. — Ало! Земята търси Ума, отговори!

Тя ме погледна, ала пак не пророни и дума. Беше някъде другаде.

— Хюстън, според мен имаме проблем — рекох на Шобан.

— Ума! — повика тихо ирландката.

— Какво? — отговори най-сетне тя.

— Добре ли си? — попита я Шобан. — Какво се е случило?

— И аз не знам. Но изведнъж ме обзе странното усещане, че… че нещо се е изместило. Не мога да кажа какво.

— Сигурно просто ти липсва звукът на диджеридуто — намесих се и аз. — Ако искаш, мога да хълцукам, докато стигнем.

— Не се налага. Но много мило от твоя страна, че си се сетил.

— Какво изместване? Какво изпитваш? — настоя ирландката.

— Сега вече нищо. Но преди малко… и аз не знам. Някакво нежелано присъствие. Може би просто съм уморена.

— Сигурна ли си, че искаш да отидем?

— Трябва да отидем.

— Всъщност накъде сме се запътили? — попитах отново.

— Ще изпълним втория от ритуалите. Нещо като заклинание срещу Тулий. Точно както в Кентърбъри се включих в лей-мрежата с нейната сила, за да я предпазя от покварата на Тулий, така и сега трябва да се докоснем до енергиите, които текат на това място през земята.

— И как ще го направиш?

— Аз няма да правя нищо. Този път грижата има Паху. Макар и лей-енергията да е еднаква навсякъде, на различните места тя е различна по природа. Тук Паху е много по-свързан от мен с енергиите. Вече има опит с тях, използвал ги е в миналото.

— А кукувичарникът?

— Моля?

— Пътешествениците — уточних аз и посочих напред и назад. — Мърльовците. Те какво?

— Те… те ще участват в ритуала.

— Казваш го така, сякаш предстои да ти вадят зъб.

— Да ти призная, притеснена съм, че ще участват толкова много хора. Не ги познавам, затова разчитам на преценката на Паху.

— Не е твърде обнадеждаващо. Особено ако съдим от вкуса му в облеклото.

— Паху твърди, че броят на хората е съществен в обредите на друидите, а нямам причини да се съмнявам с думите му. Важното е да бъде извършен ритуалът.

— Друидите ли? Онези, дето се кланят на дърветата?

— Не е толкова просто, както го изкарваш, Марти. Религията на друидите е много древна и извисена, макар и не особено разпространена по тяхно време. При римското владичество друидите имат надмощие в Корнуол и са заклети врагове на Рим. Накрая са избити до крак. Природата и разработването на лей-линиите в Британия до голяма степен се дължат на напредничавата философия и магия на друидите.

— Ама че работа! — казах аз. — Не мога да се начудя.

— На какво?

— На Паху.

— Какво той?

— Не ми прилича на друид.

Шобан се засмя, но на Ума не й беше никак весело. Тя отново се извърна и се загледа в мрака.

Ние с Ума и Шобан наблюдавахме как „кръсти“ се готвят за обреда върху билото на хълма, където се намираха развалините на келтската обител. Зъберите на нос Тинтаджъл и порутените стени на замъка се възправяха на някакви си седемстотин-осемстотин метра от нас, нощта бе огласяна от тътена на прибоя. Самата обител не бе оградена — пък и за какво да я ограждат? „Руините“ се свеждаха до няколко криви нащърбени камъка, навеждащи на мисълта, че тук някога е имало постройка. Дори на лунна светлина се виждаше, че от билото се открива величествена гледка към морето, но мястото не беше белязано с атмосферата на святост и със зловещата тайнственост на проходите и тайната крипта под катедралата в Кентърбъри.

Приятелите на Паху се бяха издокарали с бели роби и бяха образували кръг, в средата на който беше Паху, облечен в същите панталони и тенис фланелка, както през деня. Един „кръсти“ биеше тихо и равномерно малък барабан, някаква жена пък държеше инструмент, наподобяващ триъгълник, по който от време на време прокарваше показалец. Не беше майката по бикини, но и тя бе облечена в разгърдена роба, изпод която се подаваше мъничката й гърда. Ума се приближи до Пътешествениците, без обаче да влиза в кръга. Ние с Шобан застанахме зад нея.

Друидите в робите започнаха да кръжат около Паху, като внимаваха да са на еднакво разстояние един от друг и да не нарушават очертанията на окръжността. Който нямаше инструмент, държеше някакви клонки, според мен имел, които размахваше първо навън, сетне и към самия център на кръга. Паху коленичи в средата, пред нещо като плоча. Държеше по-малък камък с който изписваше върху плочата руни. Тананикаше, другите в кръга от време на време излайваха нещо като отговор на думите му. Езикът ми беше непознат, макар и да ми звучеше като безсмислиците, които децата повтарят, за да дразнят възрастните, та по едно време си рекох, че тези тук ни се подиграват. Погледнах Ума, да се уверя, лицето й обаче беше вглъбено и сериозно и аз видях, че няма шега, няма измама.

Кръгът забави крачка, песента стана по-пламенна. Паху извикваше няколко думи, барабанът и триъгълникът ги подхващаха, а някой от кръга старателно отрязваше парченце от имела, който носеше. Това продължи, докато и последната клонка бе нарязана, после всички в кръга застинаха. Паднаха на колене, а Паху се изправи.

— О! — чух как възкликва едва чуто Ума.

Паху държеше сив заек. Беше го хванал за задните крака, с главата надолу и дори на лунната светлина се виждаше как животинката трепери от страх. Мъжът разряза гърлото на заека с острия край на камъка, с който бе дълбал и руните, после разпра цялото му телце от горе до долу. Сигурно беше просто от ъгъла, от който гледах, но ми се стори, че очите на Паху блестят с отразена светлина, докато той разпаряше животното. Продължаваше да пее и отвореше ли уста, виждах как между зъбите му се точи слюнка. По едно време дори имах чувството, че всеки момент ще откъсне с остри предни зъби парче от зайчето, което пак трепереше като листо.

Чух как Ума простенва.

Вътрешностите на заека, чиито крака продължаваха да мърдат, се изсипаха и шльопнаха върху каменния жертвеник. Тъпанът спря да бие, триъгълникът спря да свири, хората спряха да пеят.

Всичко спря.

Опитах се да извърна глава, но изпитах чувството, че съм в каца с лепило. Не можех да се помръдна. Помъчих се просто да слушам, ала не успях да чуя дори вездесъщия плисък на морето. Усетих как ме пронизват студени тръпки, плъзнали от врата надолу по гръбнака и чак до краката ми.

Пак чух прибоя.

Пътешествениците се прегръщаха и сваляха робите. Трима бяха образували плътен кръг около Паху и го прегръщаха разпалено. Мъртвият заек лежеше върху камъка в нозете им.

Най-неочаквано от една кола екна музика, която привлече вниманието ми. Отзад на една от бричките бяха монтирани два големи високоговорителя, от които гърмеше силна монотонна техномузика — хаус50, гаражна, баракова, и аз не знам как й викат на тази тъпашка дандания. Пътешествениците се впуснаха във вихрен танц — всъщност думата, която ми хрумна, е „разрипаха се“ — сред развалините на древната обител. Не можех да повярвам на очите си.

Ваша работа, ако искате, наричайте ме сухар.