Глутница ангели

20.

Още щом Лили изкрещя, и Шобан натисна спусъка: по най-близкото джудже се посипа град от куршуми. Съществото изпусна пиката и залитна назад. Лицето му стана на тъмна пихтия, а острите му зъбки западаха като сребърни снежинки. Каквото и да представляваха, малките страшилища бяха уязвими и можеха да бъдат наранени, въпреки че кръвта, рукнала от джуджето, съскаше и се изпаряваше в мига, в който докоснеше пода на помещението. Лилипутът се гърчеше на земята, от обезобразеното му лице се лееше кипнала черна течност. Проклетията не искаше да мре, и туйто.

Шобан улучи още двама от дребосъците, който писнаха като прегладнели пеленачета. Единият остана да лежи, докато другият се нахвърли с насочена кама върху ирландката. Тя го изрита, но джуджето заби острието отзад в прасеца й. Шобан изкрещя и залитна назад, въпреки това обаче успя да натисне спусъка и да изпразни пълнителя в гърба на лилипута, който буквално се прекърши на две.

Успях да видя за миг Ума: тя отбиваше набезите на друга групичка страшилища, наобиколили Лили, която продължаваше да рисува с пръчицата по пода. Едно от джуджетата се юрна към мен. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, из брадата му шаваха някакви… неща. Вниманието ми определено беше приковано към лъскавата пика, а също към черните като на птица очи на дребосъка, от които не можех да откъсна поглед. Лилипутът замахна с острието като с коса, аз обаче подскочих овреме във въздуха и това ме спаси да не остана без крак.

Джуджето бе притичало под мен, но после се завъртя като дервиш и пак ми се нахвърли. Отзад към мен се приближаваха още двама дребосъци и аз затърсих трескаво камък или нещо друго, което да ми послужи за оръжие.

Нищо!

Някъде отстрани екнаха пет изстрела и две от джуджетата паднаха, покосени от градушката куршуми на Шобан. Тътрейки ранения си крак, неудържимата ирландка вече се бе насочила назад към Ума.

Без да обръщат внимание на поваления си събрат, двете оцелели джуджета ми се нахвърлиха от противоположни посоки, оголили в злобна усмивка ужасните си остри зъби. Напрегнах мускулите на краката си и се подготвих за втори скок — съзнавах, че единственото ми предимство е ръстът.

Мъниците вдигнаха пики, после застинаха.

Песента, която се бе изродила в оглушителна, почти мъчителна олелия, отново се превърна в нежна, съзвучна музика. Светилната се позасили и стана малко по-ясна, при което джуджетата сбърчиха лица и затулиха очи. Престраших се да погледна встрани от дребните си врагове и видях, че всички джуджета са застинали по местата си. Но само след миг трима от малките негодници пак се втурнаха към Ума, която окървавена се бе свлякла до Лили — тя отпъждаше с върха на сребърната пръчка един от лилипутите, който размахваше пика. Шобан беше взела на мушка две от джуджетата, впуснали се в атака, но после и тя застина и се огледа.

Земята се разтресе леко — някъде към 2,8 степен по Рихтер, можете да разчитате на преценката ми, все пак съм си жител кореняк на Лос Анджелис — и за миг музиката достигна пълно съвършенство. Ала не след дълго пак екнаха фалшивите нотки и съзвучието беше удавено от остър мъчителен звук, сякаш се чуваше как разкъсват на парчета огромен звяр.

Земята, белязана от рисунките на Лили, се загъна и започна да пуска мехурчета. Пръстта се надигна като от гейзер със забавено движение и образува огромна могила. От нея се разхвърчаха буци пръст, да си речеш, че невидим ваятел я дълбае с длетото си, докато накрая не остана купчина с формата на човек.

Джуджетата продължаваха да стоят като вкаменени, а Лили се изправи и докосна пръсти до челото на купчината с човешка форма.

Голем оживя с бълбукащ вик, сякаш вълни се разбиваха о каменлив бряг. В мига, в който се размърда, джуджетата защъкаха напред-назад. Светлината в помещението трепна, а музиката започна да се променя рязко: ставаше ту плавна, сякаш я изпълнява Стан Гетс, ту насечена, все едно свири Орнет Коулман. Присъствието на две взаимно изключващи се сили си беше доста объркващо.

Голем се възправи срещу джуджетата, представлявали непосредствена заплаха за Лили и Ума. Сграбчи в ръчищата си лилипута най-близо до него и направо го смачка на топка, все едно мачкаше лист хартия, преди да го хвърли. Другите джуджета, включително двете, които се бяха юрнали към мен, се обърнаха и се впуснаха да нападат голем. Той вдигна още двама от малките лайнари, засили се досущ чукохвъргач на Олимпийски игри и ги метна във въздуха. Загледах как едното полита на дъга и се блъска с лицето в каменната стена. Не видях какво е станало с другото, затова пък чух как се пльосна на земята с ужасен трясък.

— Дребосъците нямат причина да живеят — усетих се аз, че тананикам.

Стори ми се, че помещението подхваща песничката.

Двама други мъници се бяха приближили изотдолу — не че можеха да се приближат от другаде — към голем и го млатеха с пиките по краката. Разхвърчаха се парчета пръст… плът? Голем метна едното джудже толкова силно, че му прекърши гръбнака и горната част се завъртя едва ли не на сто и осемдесет градуса, затова пък вторият дребосък успя да забие острието дълбоко отзад в коляното на великана и той се просна на земята. Джуджето изтича бързо напред, за да удари с пиката голем по главата, ала точно в този миг Ума се втурна светкавично и изрита отстрани лилипута, така че той отскочи от великана. Ума се приземи на задни части и остана без въздух. Друго джудже се завтече с насочено острие към нея, но точно изстреляният куршум на Шобан, явно последният в пълнителя, отклони камата от целта. Дребосъкът тутакси рипна на крака, но вече беше късно. Голем се беше окопитил — нозете му отново изглеждаха непокътнати — и плесна с ръце така, че главата на джуджето остана между дланите му.

Сега вече бяха останали само три дребни чудовища, които кръжаха бавно около великана с насочени към него ками и пики, но според мен нямаха никакъв шанс. Шобан смени пълнителя в пистолета, а Ума и Лили се изправиха. Възрастната жена стоеше насред голямата рисунка, която бе очертала върху пръстта, и със затворени очи мърдаше устни и се поклащаше, точно както възрастните евреи, които бях виждал да се молят по синагогите. Светлината се избистри още повече, песента, огласила помещението, стана още по-силна и сладостна и аз усетих, че обредът, целящ да ни осигури закрила, почти е приключил.

Дори Лий Харви Осуалд (или който там се е спотайвал върху обраслия с трева хълм) не можеше да се похвали с мерник като на човека, уцелил Лили точно в главата.

Ума изпищя, когато мозъкът на цадик направо изригна от дупката в черепа на възрастната жена. Светлината отново помръкна, а сладостната песен се превърна в мъчителен крясък, сякаш долетял от цигулка на Бърнард Хърман66.

В трепкащата светлина изникнаха петима наредени в редица мъже в черно и аз застинах: кошмарът, който ме преследваше — тъмната картина от моите сънища — се бе сбъднал направо пред очите ми. След миг схванах, че те не са нищо повече от мъже от плът и кръв, но после видях, че държат оръжие, и се размърдах. Чух как прокънтяват изстрели, как куршумите свистят и отскачат от древния камък, това обаче не ме спря. Шобан понечи да се изправи, аз обаче я сграбчих, както тичах, и я дръпнах зад каменния стълб, където Ума бе дотътрила Лили. Вече зад стълба Шобан ме изтласка и стиснала пред себе си пистолета, се извъртя.

Мъжете в черно — бяха от Тулий, разбира се — продължаваха да стоят във все по-мътната мъждива светлина.

Джуджетата не преставаха да налитат на голем, когото бяха обкръжили. Един-двама от мъжете от Тулий се опитаха да стрелят по великана, но макар и той да им беше на мушка, беше направен от пръст и глина и куршуми не го ловяха. Шобан също стреля няколко пъти по онези от Тулий, но те бяха встрани от обсега й и тя не ги улучи.

Бяхме изпаднали в безизходица.

Ума се надвеси над Лили, която още стискаше в мъртва хватка сребърната пръчка. Колкото и да е невероятно, ламид вавник не беше мъртва, но дупката в главата й и морето от кръв, в което лежеше, показваха, че минутите, да не кажа секундите й са преброени.

— Ами сега! — завайках се аз.

Ума поклати глава. Бе стиснала ръката на Лили, по лицето й се стичаха сълзи.

— Хайде, мрете бързо — извика дрезгав глас от другия край на помещението. — Еврейката е мъртва. Чудовището умира заедно с нея. Ако ни накарате да чакаме, ще си платите.

— Хайде, ела ме изяж, нацистка мутро! — отвърна Шобан и вместо удивителен знак изстреля още един откос.

— Ама че работа! — рекох аз. — Голем наистина ли ще умре заедно с нея?

Ума продължи да клати глава. И аз не съм сигурен дали просто не знаеше, дали не искаше да ми каже, или бе толкова стъписана, че вече й беше все едно. Погледнах голем, който продължаваше да отбива набезите на злите джуджета, и изведнъж той наистина ми се видя по-крехък. Стори ми се, че от туловището му хвърчат малки бучки глина.

— Мартин — чу се тъничък гласец.

Понякога мъртвите не искат да умират: Лили, по чиято боядисана коса се виждаха пръски мозък, отвори кафяви очи. От изпръхналите й устни и счупения нос бликаше кръв. Би трябвало да се стъписам и да не повярвам на очите си.

— Какво да правим? — изкрещях, уплашен до смърт.

Ума беше престанала да плаче, върху лицето й се беше изписало изумление. Тя продължаваше да стиска ръката на Лили.

— Скъпа! — изкрещя тя, а Лили вдигна с невероятно усилие — дали изобщо беше човешко? — другата си ръка, в която още държеше по-малката ръчичка на сребърната пръчка.

Устните й се разтвориха, от гърлото й се изтръгна неописуемо мъчителен стон, след който отново рукна отвратителна кръв. Тя вдигна пръчката и ме докосна с нея по челото.

Усетих как ме пронизва ток, все едно ме е ударил парен чук. Разтреперих се и отхвръкнах назад. Бях заслепен от чиста-пречиста бяла светлина. Почувствах как сърцето ми спира, а кръвта в жилите ми се смразява. Усетих отзад на езика си вкуса на изгорено, и долових миризмата на…

На поле лилии.

Вдигнах ръка и видях как Ума ме зяпа с отворена уста. Още стискаше вече безжизнената ръка на Лили. Допълзях при тях и погледнах цадик. Очите й бяха склопени, от раните й вече не течеше кръв. Въпреки ужасните наранявания Лили изглеждаше невероятно умиротворена.

Пръчката в ръката й беше изгоряла и почерняла.

Притиснах два пръста до устните си и ги допрях до нейните.

— Ще дойдат всеки момент — предупреди Шобан.

Видях, че голем още е жив, но се е свлякъл на колене. Джуджетата откъртваха парчета от туловището му. Той се бранеше колкото да не е без никак, но явно не разполагаше с време.

Ние също.

— Баба Дюти — рекох аз.

Ума продължи да ме гледа недоумяващо.

— Баба Дюти — повторих.

— Той е мъртъв — каза ми Ума.

Две плюс две е равно на четири.

— Знам — отвърнах й аз. Почуках се отстрани по главата. — Но той е и тук.

— Ами пусни го тогава — изкрещя Ума.

— Не знам как.

— А как знаеш, че е там?

— Просто знам — отговорих й. — Според мен той се нуждае от… ритуал.

— Ох, майната ти! — каза Ума.

Това беше първата ругатня, която чувах от устата й.

— Ако ще правиш нещо, не се мотай — изкрещя и Шобан.

Видях как мъжете в черно се приближават на редичка към нас. Шобан пак стреля — и този път безуспешно.

— Камъкът! — извика Ума, вторачена в странния стълб.

Аз също го видях. Не беше украсен или осветен като стълба в храма — уфо — на Баба Дюти, но инак беше съвсем същият, както потомитан, имаше дори малка площадка в основата.

— Какво да правим? — попитах.

— И аз не знам — отвърна Ума и започна да се озърта, сякаш отговорът беше написан някъде край нас.

— Женки… — изсъска Шобан.

— Дар — извика Ума и се шляпна с длан по челото.

— Какво? Какво да принесем в дар?

Ирландката пак започна да стреля. Колко ли патрона й оставаха?

— Не знам — извика Ума. — Нещо ценно и рядко. Може би злато или сребро.

Носеше на дясната си ръка златен пръстен. Опита се да го свали, но той не помръдна.

— Не иска да излезе!

Сграбчих я за ръката и затеглих пръстена. Дърпах, докато Ума не изпищя.

Не помръдваше, и туйто.

— Последният пълнител — извика Шобан.

Отново започна да стреля.

— В монетите има ли сребро? — попитах аз и се потупах по джобовете.

— Мисля, че не.

В единия ми джоб имаше още нещо. Нещо кръгло. Носех го заедно с джобните пари от доста дни, без да се замислям, го пъхах всяка сутрин с пенитата в джоба на панталона си.

Беше пръстенът с печат, който Шобан бе изтръгнала от пръста на мъртвия бабаит от Тулий. Вдигнах го пред лицето на Ума.

— Да! — изписка тя.

Хвърлих се към основата на стълба. Нямах представа какво върша. Стиснах очи и си представих едрото черно лице на Баба Дюти. Представих си, че се намирам в храма — уфо, че съм с Алурд.

Ударих с все сила пръстена в основата на импровизирания потомитан.

Отзад по главата ме прониза вече познатата болка. Имах усещането, че светя и мигам като еднорък бандит.

От устните ми се изтръгна гърления гръмогласен смях на Баба Дюти.

— Мили боже! — чух как възкликна Шобан.

Изправих се, обхванал с две ръце каменния стълб. От устните ми се ронеха думи, които дори не знаех какво означават:

— Papa Legba ouvri baye-a pou mwen. Pou mwen pase. Le ma tounen, ma salyie loa yo.

Помещението беше огласено от поредния гръмовен трясък, сякаш се тресеше самата земя. Усетих как започвам да се мятам и гърча: по гръбначния ми стълб премина ток. Но вече го бях изживявал веднъж и начаса разпознах данс-лоа. Почувствах как той се вселява в мен точно както топлото какао пълни чаша. Отново бях cheval. Този път обаче не на повелителя Карфур. За разлика от онзи път в храма в Ливърпул умът ми беше бистър и аз съзнавах какво правя.

В мен се бе настанил много по-могъщ лоа.

Отстъпих назад от потомитан и погледнах Ума. Тя сведе глава и извърна очи.

— Вишну — чух я да казва.

И знаех, че това е моето име. Чух обаче и как отнякъде долита смехът на Баба Дюти, за когото се казвах Самди.

От друго място — място, което обаче можеше да е само вътре в мен — чух и друг глас, гласа на старица, която се обърна към мен с трето име:

— Уриел — рече тя. — Моето момче!

Това име също ми принадлежеше.

Голем, който бе повален на земята от злите джуджета, известни на Север като алфари, най-неочаквано се изправи. За миг джуджетата го погледнаха озадачено, сетне извърнаха очи към мен.

— Достатъчно топло ли е? — викнах през смях.

Те се разбягаха кой накъдето види.

Стъпих насред сложната рисунка, която ламид вавник бе начертала върху пръстта в огромното помещение в сърцето на Лондон. Заговорих на някаква смесица от какви ли не езици, които нямаше откъде да зная: хинди, староеврейски, френски, както изопачено са го говорели робите. И както говорех, се въртях, кръжах и танцувах и с всяка дума светлината наоколо ставаше все по-ярка и бистра, тихата музика на сферите — по-съвършена и точна, докато нотите образуваха име и това име беше тъканта на самото чисто битие.

Някъде в далечината се стреляше, ала куршумите изгаряха и се стопяваха още във въздуха. Светлината се събираше около мен, въртеше се и прииждаше, прогонваше с ослепителната си прегръдка и сетната следа от мрак. Голем мина покрай мен и притегли в обятията си Ума и Шобан, за да ги предпази в мощната си нечовешка прегръдка.

Светлината стана още по-ослепителна, докато накрая вече не се виждаше нищо. Около мен се люшна бляскав въртоп, който излъчваше талази сила, помитаща и изпепеляваща всяко зло по пътя си. От ъглите на помещението екнаха писъци, но не след дълго чистата светлина удави и тях. Музиката достигна предела на чистотата: съвършеното, неумолимо, непоносимо съзвучие.

И после в миг заглъхна.

Къпех се в светлината — и аз не знам колко дълго съм стоял. В главата ми ехтяха гласове, които обаче заглъхваха и се отдалечаваха. Стори ми се, че чувам как Лили и Баба Дюти се смеят заедно, но и този смях се стопи като сън в утринната светлина.

— Марти! — повика ме Ума.

Приближи се предпазливо, следвана на половин крачка от Шобан. Върху лицата и на двете се четеше страхопочитание. Голем стоеше, където го бяха оставили — както подобава на голем.

— Да — рекох им. — Аз съм.

— Да те вземат мътните! — каза Ума, безсилна да сдържи сияйната си усмивка.

— Току-виж се оказало, че не си чак такъв гадняр — обади се и Шобан.

Много ласкаво, няма що.

В помещението нямаше и следа от кръвожадните джуджета и техните повелители от Тулий. Ума посочи няколко черни линии върху пода и предположи, че това може би са техните останки, но нямаше как да проверим.

— Всъщност не е толкова важно — отбеляза Ума. — Дори тази пасмина тук да се е отправила към онзи свят, навън има още.

— Не е особено утешително — казах аз.

— Какво да се прави, това е положението! Тези негодници нямат свършване.

— Но тук вече сме в безопасност, нали? — махнах аз към ярко осветеното пеещо помещение.

— Да — потвърди Ума.

Въздъхнах от облекчение.

— Засега.

Е, какво да се прави, трябваше да се задоволя и с това!

— Ами старицата? — попита Шобан. — Ще вземем ли трупа?

— Не — казах аз. Ума ме погледна малко изненадано. — Мястото й е тук. Тя трябва да почива тук.

— А как ще излезем без нея?

— Аз знам пътя — рекох и посочих голем. — Нали?

Голем, който не се беше помръднал, откакто бе пуснал Ума и Шобан, се приближи. Подмина ни и се запъти към врата точно срещу онази, през която бяхме влезли.

— Браво на теб, Файдо67!

Голем нямаше, разбира се, лице, не можеше да ме изгледа кръвнишки или да се нацупи. Но все пак извърна глава и аз разбрах тънкия намек.

Крачехме мълком по тесните проходи, които ни извеждаха все по-нагоре. Голем поддържаше бързо темпо и макар да бяхме превързали крака на Шобан, никак не беше лесно да вървим след него, без да изоставаме. От време на време ми се струваше, че кръжим на едно място, но коридорите си приличаха като две капки вода и нямаше как да съм сигурен.

Нямахме друг избор — трябваше да се доверим на голем.

След известно време старите каменни проходи отстъпиха място на коридори, които очевидно бяха по-нови. Сега вече стените бяха от бетон, тук-там примигваха слаби крушки, отново се появиха табелите „Бритиш Газ“. Голем вървеше ли, вървеше, без да забелязва нищо край себе си.

Отведе ни при малко каменно стълбище, което в горния си край опираше в тухлена стена без отвори. Смътно личаха очертанията на врата, явно зазидана преди десетилетия, ако не и столетия. Нямаше как да минем, освен ако не вдигнем стената във въздуха. Прокашлях се, за да привлека вниманието на голем. Той сякаш не ме забелязваше.

Замахна с все сила към тухлите. Продължи да удря с пестник, докато не зейна дупка, достатъчно широка, за да се проврем с пълзене през нея.

После се дръпна и ни стори път.

— Четвъртият етаж — казах аз. — Пластмасови базилики, дамско бельо, мокри сънища и други шарени илюстровани картички. Всичко накуп!

Ума се наведе и се промуши през дупката в стената. После подаде ръка и на Шобан, да й помогне да пропълзи след нея. Ирландката се мъчеше като грешен дявол, но не пророни и дума, изобщо не се оплака. Понечих да се провра след нея, като се хванах за ръката на Ума, но спрях още преди да съм прекрачил и с втория крак от другата страна.

— Марти! — повика ме Ума.

— Имам малко работа — обясних й аз.

Върнах се в прохода и слязох две стъпала, за да стигна при голем, който чакаше. Пресегнах се и пъхнах пръсти в процепа, служещ за уста. Извадих мъничкото късче пергамент.

Голем се свлече направо пред очите ми. Допреди миг бе стоял пред мен, сега вече го нямаше.

Вперих очи в сухата пръст, която вече се сипеше надолу по стъпалата.

— Благодаря ти, моето момче — каза някой.

От другата страна на дупката в стената беше тъмно като в рог. И не след дълго разбрахме защо — намирахме се в килера, където държаха метлите. Ума отвори вратата и ние излязохме в криптата в черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс. Разбрахме го от огромния надпис върху стената, до който имаше и списък на отслужваните служби. На масата насред помещението седеше възрастен негър, който четеше вестник и си свиваше цигара. Подскочи като ужилен, щом ни видя.

— Откъде се взехте пък вие? — ахна старецът.

Отидох при него и сложих ръка върху рамото му.

— Братко — рекох му, — има неща, които е по-добре да не знаеш.