Глутница ангели

4.

„КЪЛБОТО СЕ РАЗПЛИТА! НАШИЯТ ГЕРОЙ ОТБЛИЗО!!!“, гласеше огромното заглавие върху първа страница на вестника с разголените сладурани. Нямах нищо против седемдесет и двата пункта шрифт, но третият удивителен знак ми се стори прекален. Върху почти цялата останала страница се кипреше една от снимките на Кинг, на която стоях над проснатия на земята скинар — да ви призная, изглеждах страхотно. (Въпреки че, както се досещате, това не бе снимката, на която изритвам онзи калтак между краката). Другият „гвоздей“ във вестника беше снимката на някакъв второстепенен член на кралското семейство, който според клюката смятал да си смени пола.

Всъщност на следващия ден първите страници на почти всички вестници бяха посветени на мен, макар че се мъдрех в долната половина на всички по-сериозни издания без „Таймс“. Само „Гардиан“ не бе поместил снимката на Кинг, така че той сега сигурно потриваше доволно ръце. Колкото до Мер и неговите момчета от „Връзки с обществеността“, не се бе наложило те да си помръднат и пръста, за да организират рекламната кампания. Онези мухльовци от медиите се надпреварваха да си пълнят изданията и програмите с мен. След патилата ми в магазина тъпотията с Джак Изкормвача, която бяхме скалъпили предната сутрин, беше запратена в коша — загубата не беше голяма! Мер го каза най-добре: „За какво са ни притрябвали разни рекламни дивотии, след като разполагаме с истински герой?“.

Беше ми на устата да му напомня, че си вади хляба с „рекламните дивотии“, но после реших, че е излишно да разлайвам кучетата и така нататък.

Да ви призная, и „герой“ ми се виждаше малко преувеличено, но вестниците представяха нещата именно в такава светлина, а онези типове в сателитната телевизия само това и чакаха — умираха си от щастие, получиха едва ли не оргазъм, че им се е открила такава златна възможност. Шефовете, които само се бяха ръкували с мен и бяха побързали да се изпокрият в миша дупка, отново се появиха в цялата си прелест. Мер ме преведе покрай редичката ухилени лица, но така и не запомних нито едно от тях. Всички началници си приличат като две капки вода: всички до един са любезни и незабележими и въпреки раздутите си заплати могат да се мерят по ум с касиерките в супермаркетите.

Над мен застрашително бе надвиснал цял ден на интервюта и снимки на клипове, а Мер и пасмината му вече се бяха запретнали да преработват рекламната кампания на „Кълбо от огън“, за да се възползват максимално от новопридобитата ми слава. Цяла сутрин щях да обикалям от студио на студио, за да се появя в сутрешните блокове едва ли не на всички телевизионни канали. Открай време мразя бози от рода на „Добро утро, Америка“ и „Днес“ с тяхната престорена сутрешна бодрост — така де, кой кретен иска да е в добро настроение в седем сутринта? — и не бях изненадан, когато научих, че британските вариации на темата са същият боклук. Първо участвах в програма, водена от мъж и жена, които не бяха женени, но се държаха така, сякаш са, докато звездите във втората програма бяха женени, но се държаха така, сякаш не са. Трети сутрешен блок се водеше от цял взвод телевизионни знаменитости, така че нямаше как да са женени, освен ако не бяха от мормонска Юта. Докато бяха в ефир, и те като другите бяха толкова весели и жизнени, че чак да ти се повдигне, но по време на почивките си съскаха като израелци и палестинци.

И всички, естествено, се надпреварваха да ме питат за премеждието в Ийст Ейд, но за късмет рекламната машина в телевизия „Стар“ ме бе подковала как на бърза ръка да насочвам вниманието към по-важни неща, например към това да показваме клипове от „Кълбо от огън“. Да ви призная, интервютата на живо никога не са били моята стихия, но когато „Кълбо от огън“ тръгна в Щатите, вече бях правил подобен тур за овации из медиите и знаех как да отбивам номера. Освен това бях наизустил краткото описание какво точно се случило в бакалията и не се налагаше да се отклонявам кой знае колко от сценария, за да отговарям на въпросите, които, общо взето, си бяха все слагачески.

Никой не отвори и думица за Ултима Тулий.

Аз, разбира се, не бях изненадан. В материалчето на Мер и на неговите момчета от „Връзки с обществеността“ се казваше, че съм предотвратил грабеж, каквато всъщност беше версията и на сутрешните вестници. Същото се повтаряше и в официалното изявление на полицията, откъдето ме поздравяваха най-вече, че макар и чужденец, съм бил проявил гражданска отговорност. Че съм се държал като дързък янки. Или май беше сърцат?

Аз обаче не бях сигурен, че всичко е чак толкова просто.

Първите полицаи, дошли на местопрестъплението, бяха от патрула, който дежуреше в квартала. Взеха показания и повикаха линейка за скинара, но младата полицайка, която разпита мен, направо си глътна езика, когато Кинг й каза кой всъщност съм, и начаса побърза да извика по радиостанцията някой шеф. Не бе чувала за мен — „Мразя кримките — обясни ми тя, — съшити са с бели конци, да си умреш от смях“ — но след като узна за статута ми на звезда, започна да се държи както подобава, тоест, предпазливо, и да ме гледа с блеснали очи. Дори ме помоли за автограф, който драснах върху бележника й, макар че се вторачи с почти неприкрито стъписване в името ми.

Шефът й беше висок чичка на средна възраст с вид на непукист и с длъгнесто лице с хлътнали бузи като на Джей Лино. Всъщност както и всичко останало, което ми се струпваше на главата в Англия, и той ми заприлича ужасно много на Питон. Очаквах едва ли не да изшушука, че зад мен дебне тигър, той обаче обясни, че бил главен инспектор Карлинг от криминалната полиция и дръпна настрани полицайката, да му каже какво става. Когато се върна при мен, щеше да се разтопи от любезности, макар че се надвеси толкова близо, та се уплаших да не ми извади окото с брадичката си. Полицайката от патрула, която се казваше Уолтън, също се върна, като вървеше две крачки след шефа си.

— Е, господин Бърн — подхвана Карлинг, — изживели сте премеждие. И сте се справили чудесно.

— Оказах се на подходящо място в неподходящо време — свих аз рамене. — Или обратното.

— Да — съгласи се той и се зачеса по огромната брадичка. Колко ли време му трябваше сутрин, за да се обръсне? — Тъкмо прегледах показанията, които сте дали на полицай Уолтън. Всичко е наред, господине, но бих искал да ви задам един въпрос за онова, което сте чули по време на обира.

— В какъв смисъл? — учудих се аз.

Карлинг протегна ръка и полицайката му подаде бележника си.

— Казали сте — поясни той, без да поглежда към бележките на жената, — че нападателите са сграбчили собственика, обидили са го и са му нанесли физически увреждания.

— Да, точно така беше.

— Казали сте освен това, че са го наричали… извинявайте, господине… а, да, „шибан дебелак“.

— Стори ми се, че чувам това — потвърдих аз. — Човекът не беше чак толкова пълен, затова ми се видя нелогично. Но полицаите от патрула ми обясниха, че вероятно са го нарекли „пакистан“. Не съм го чувал в Щатите. Предполагам, е съкратено от „пакистанец“ и е някаква обида на раса.

— Понякога да — потвърди Карлинг и нещастен, се извърна към полицайката. Тя избягваше да среща погледа му. — Сигурен ли сте, че сте чули това, господине?

Имаше нещо гнило тук, което се разсмърдя, и това не беше само плодовият сок на страстта.

— Както вече обясних, ми се стори, че го нарича „дебелак“, но бях чак в дъното на магазина и понякога ми е малко трудно да разбирам английския акцент. Нали знаете, грозният американски и така нататък. Но след онова, което ми обясни полицаят… — казах аз и се извърнах към жената, която Карлинг стрелна с поредния кръвнишки поглед, — би могло да се предположи, че са го нарекли „пакистан“, а аз не съм разбрал.

— Но вие чухте „дебелак“, нали така? — знаеше си своето той.

— Строго погледнато, струва ми се, да — отвърнах, вече усетил накъде бие мъжът.

— В такъв случай — рече той и се надвеси още по-близо над мен, — бих ви помолил да заявите точно това, когато давате официални показания и ги подписвате.

Бях принуден да се дръпна, за да избегна масивната му челюст, но после пак изправих гръб.

— И сега какво? — попитах аз.

— Моля?

Стрелнах с очи полицайката, сетне пак се вторачих пронизващо в Карлинг. Всъщност погледът ми бе точно толкова пронизващ, колкото и тъпа бургия.

— За какво става въпрос?

— Вие, господин Бърнс, сте от Лос Анджелис. Нали така?

— Градът на ангелите.

— Никога не съм бил там, но доколкото зная, Лос Анджелис е град с известни расови… разногласия.

— Имаме си официален сезон за бунтове, ако ме питате за това. Но трябва предварително да заявите участие.

— Да, точно за това ви питам, господине. Проблемът е, че искрено се надяваме тук да не се случват подобни неща.

— В смисъл?

— В смисъл че в такъв голям и разнороден град като Лондон под повърхността винаги има напрежение. Особено пък в квартал като този, където се натъкваме на… на групи с коренно различни култури.

Разбирах накъде бие и това никак не ми харесваше. И нямах намерение да му улеснявам живота.

— Защо не изплюете камъчето, шефе?

Карлинг се нацупи и погледна Уолтън, която все така избягваше да среща очите му.

— Я вижте дали полицай Бакстър не се нуждае от помощ! — подкани Карлинг.

Много деликатно, няма що! Точно като брадичката му.

— Ние тук имаме расови проблеми, които не са от днес и от вчера — допълни той, след като жената се отдалечи. — Боклуци като тези, на които сте се натъкнали, редовно тормозят азиатската общност тук, макар и това да не се разчува. И както според мен би могло да се очаква, този тормоз поражда сред местните млади азиатци съответната гневна реакция. Стремим се всячески да потушаваме нещата и ако случаят се разчуе, положението само ще се усложни. А вие безспорно ще привлечете вниманието. Ако случилото се мине просто като осуетен опит за грабеж, последиците няма да са толкова сериозни. Но разчуе ли се, че нападението е предизвикано от расови подбуди…

— Както всъщност и беше — прекъснах го аз.

— Е, не сме сигурни в това, нали? Ако в показанията си предадете онова, което наистина сте чули, а не каквото са ви подсказали, че вероятно са казали злодеите, може би ще предотвратим по-сериозни размирици.

Ченгето ме погледна с очакване. Май беше прав, но пак имаше нещо, което ме смущаваше — всъщност защо да увъртам, притесняваше ме тази безочлива нечестност. Ала това тук беше негова територия и кой бях аз, че да му казвам кое е право и кое — криво, и как да поддържа реда?

— Ултима Тулий — рекох накрая.

Мъжът вдигна вежди, а тежката му челюст падна като парен чук.

— Моля?

— Ултима Тулий — повторих аз. — Какво означава това?

— Къде сте го видели?

Направих кисела физиономия и кимнах към скинара, когото тъкмо отвеждаха. Под кръвта върху фланелката му още се четяха буквите.

— А, да — каза Карлинг.

— Видях го и по стените в района. А също върху една тухла, която някой метна през прозореца на един ресторант и тупна насред масата точно когато обядвах.

— Това е лозунгът, който са си присвоили някои от местните хулигани. Доколкото знам, е свързано с нещо като Деня на Страшния съд. С апокалипсиса. Нали знаете, краят на хилядолетието и други бабини деветини от този род. Лозунгът е част от онова, което вече ви обясних. Тъкмо за това вашето съдействие е толкова важно. Ще ви бъдем много признателни, ако ни помогнете.

Ченгето пак ме погледна изчаквателно. И аз не знам: ако не броим брадичката, ми изглаждаше разбран човек. Доколкото може да бъде разбран един полицай.

— Ами да, чух „дебелак“.

— Благодаря ви, господин Бърнс — рече Карлинг и понечи да си тръгне.

— Ей! — повиках го аз. Той се обърна. — Наистина ли наричате тези копелдаци „злодеи“? Или го казахте на майтап?

— Повярвайте, господин Бърнс, те наистина са злодеи.

Кимнах и аха да го питам още нещо, но довтасаха Мер и неговите приятелчета, журналистите, та нямах тази възможност.

Дадох още едно интервю на живо за обедната програма на Би Би Си и накрая ме пуснаха в почивка. Предпочитах компанията на Джун, но Мер настоя да ме придружава из града чак до вечерта. И понеже го направи на голям въпрос, нямаше как да му откажа. Мер се оказа ужасен досадник и мърморко и направо ми лазеше по нервите. Попита ме имам ли някакви предпочитания за обяда, а аз само това и чаках, за да си намеря повод и да се измъкна.

— Знаеш ли, бих могъл час-два да се поразходя и сам — рекох му. — Колкото да си проветря главата.

— Да де, но програмата за следобед е много натоварена — предупреди ме Мер.

Изглеждаше ужасен.

— Страхотно! — успокоих го аз. — Но все пак ми се ще да се поразтъпча. И да си почина малко.

Мер явно не знаеше какво да каже. Определено не искаше да ме изпуска от очи, но не можеше да си позволи и да ме обиди.

— Кога е следващият гастрол? — поинтересувах се аз.

Той отвори електронния си бележник.

— В два имаме интервю за „Обзървър“. Чак в Клъркънуел.

— Добре — рекох аз, възползвал се от прерогативите си на звезда, — кажи им, че ще бъда там в… — погледнах си часовника, наближаваше един часът, — в три.

— Но къде ще ходиш дотогава? В този квартал няма какво толкова да правиш.

Говореше точно като майка ми.

— Ще хвана такси. Голямо момче съм. Просто ще се поразходя. Ще хапна нещо. Сандвич. Пица.

Мер ме погледна възмутено. Но от немай-къде склони (не че имаше избор) и се разбрахме да се срещнем за интервюто в редакцията на вестника. Докато вървях по пътя — да ви призная, нямах никаква представа накъде води той — усетих, че Мер ме наблюдава. След около половин пресечка се обърнах: така си и знаех, той не беше и помръднал. Още стърчеше пред студиото на Би Би Си и ме зяпаше. Махнах му и дори се усмихнах. Мер понадигна ръка и също ми махна, но някак вяло. Имаше вид на човек, на когото му се плаче, а аз се чувствах като малко момче в първия си учебен ден.

Не се обърнах повече, докато не бях сигурен, че Мер вече не се вижда.

Той се оказа прав за квартала: пълна скръб! Известно време се разхождах, наслаждавайки се на спокойствието, но наоколо нямаше нищо друго, освен безлики административни сгради, повечето от които явно бяха на Би Би Си, а и стомахът ми вече се обаждаше. Натъкнах се на спирка на метрото и разгледах картата. Видях, че, общо взето, съм близо до Кенсингтън, който извика в съзнанието ми положителен спомен, затова и се метнах на първия влак за тамошната Хай стрийт.

Лондонското метро свети от чистота. За разлика от метрото в Лос Анджелис, което тепърва предстои да се разраства, стига навсякъде, за разлика пък от още по-голямото нюйоркско метро дори е приятно да се возиш в него. С тапицираните седалки, работещите врати и осветление и вагони, по които не се виждат драсканици и графити, то всъщност изобщо не се вмества в американската представа за метро. Дори картите са лесни за разчитане, сигурен знак, че не ги е съставял никой, работил някога в американския обществен транспорт.

Когато излязох на улицата, Кенсингтън изобщо не ми се стори познат, но бях търсил именно такова място: лъскави магазини и кафенета и колкото щеш заведения, където да хапнеш. Но повечето изглеждаха прекалено тежкарски и не ми се влизаше в тях. Мер вече ми бе казал, че довечера телевизията дава в моя чест пищен прием, та не исках още отсега да се тъпча.

Влязох в едно заведение, което ми се видя доста чисто, и си поръчах сандвич с пуйка и кока-кола. Забелязах какво са ми пробутали чак когато седнах на една от масите и отхапах от сандвича.

Наистина беше с пуйка.

В буквалния смисъл на думата.

Два тънички като хартия резена пуйка върху намазана с масло филийка хляб. И толкоз.

А кока-колата беше топла.

Колкото и малко да пътувам по света, знам, че американците се славят като големи мърморковци, озоват ли се някъде в чужбина. Не съм от хората, които все се оплакват, но това, дето ми го бяха пробутали, беше в сравнение с американския сандвич абсолютно същото, каквото е лондонското метро спрямо подземната железница в Ню Йорк. Само че, както се досещате, с обратен знак.

Господинът зад щанда, който приличаше на грък, но говореше със славянски акцент, бе искрено изумен от жалбата ми, да не говорим пък, че не си помръдна и пръста да направи нещо: беше ми дал точно каквото съм си поръчал и по-важно, беше си получил парите за това. Имаше щастливия вид на човек, в чийто джоб подрънкват парите на клиента. Впуснах се да му обяснявам историята и философията на сандвича: маруля, доматче, кашкавал, майонеза, та дори и краставица, ако си в някое по-екзотично кътче на земята, това обаче изобщо не го развесели.

— Плюс маруля и домати — изръмжа човекът.

— А майонеза? — поинтересувах се аз.

— Плюс майонеза!

Никак не ми беше приятно да питам, но:

— Кашкавал? — престраших се аз.

— Няма.

Трябваше да се разделя с още четирийсет пенса за екстрите, затова пък не ми взеха пари за, общо взето, чистата чаша, пълна с лед и газирана вода. Понечих да обясня и че не съм искал масло върху сандвича, но вече нямах нерви. Реших следващия път просто да ида в „Макдоналдс“, където, предполагах, нямаше да ми мажат масло по сусамената кифличка, преди да я топнат в някой от специалните си сосове.

Тъкмо бях преполовил сандвича и прелиствах жълтия вестник, който някой бе оставил на масата, когато срещу мен седна мъжът. Кафенето беше малко, нямаше свободни маси, така че почти не обърнах внимание на появата му. Така де, в крайни случаи съм готов и да бъда общителен. Дори не го погледнах, само прегънах вестника на две, за да му направя място на масата.

Мина половин минута, докато усетя, че онзи се е вторачил в мен.

Славата си има много прекрасни страни: парите, обожанието, парите, това, че не чакаш на опашка, за да влезеш в някой ресторант, парите. Но тя винаги си има и цена.

Когато младежкият ми успех се превърна в сладък спомен и аз изпаднах в немилост, направо съм крещял от яд, ако чуех някой актьор или знаменитост да се вайка какви мъки и страдания му навличала славата и как бил непрекъснато в центъра на вниманието, и други празни дрънканици от този род. Повечето лъжат като дърти цигани. Освен ако не си абсолютна мегазвезда — а във всеки конкретен период тези мегазвезди се броят на пръстите на едната ръка — можеш да си актьор и стига да искаш, да си живееш съвсем нормално, като всички останали.

Но повечето не искат.

Откакто започнаха да излъчват в Щатите сериите на „Кълбо от огън“ се случва да ме познаят в супермаркета и да ми поискат автограф, но това не е чак толкова неприятно. Мога дори да си затворя очите за обидите, които от дъжд на вятър получавам от някой тиквеник с къса пишка, решил да се прави на велик пред приятелите си. Това си влиза в играта.

Понякога обаче се натъкваш и на хора, които ти изкарват ангелите.

Като този тип срещу мен на масата. Личеше му по очите.

Стори ми се странно, че ме е познал, защото „Кълбо от огън“ още не беше тръгнал по телевизията, но от два дена, между онази измишльотина с Джак Изкормвача и осуетения грабеж, физиономията ми красеше всички вестници и телевизионни станции, така че не би трябвало да се изненадвам.

Мъжът не беше едър, ала имаше някакво странно излъчване, като на Антъни Пъркинс, което долавяш от сто километра. В началото се стреснах от бръснатата глава и вежди. Веднага го помислих за скинар, но мъжът беше азиатец — вероятно индиец, така че надали се числеше към скинарите. Изглеждаше млад, но върви, че го разбери на колко години е с тази бръсната глава — можеше да е и на двайсет, и на трийсет и пет.

Друго, което ми изкара ангелите, бе, че се беше надупчил навсякъде по тялото. Същински дивак, честен кръст! От и около ушите му висяха какви ли не дрънкулки: няколко усукани златни халки и дебели дървени обици. Върху лявата му ноздра се мъдреше златно топче, а в края на дясната му вежда имаше безопасна игла. Беше от хората, която нормален човек не може да гледа, без да възкликне: „Ама че гъз!“.

Опитах План А: усмивка, кимване, намигане в стил Мел Гибсън и хайде пак назад към обяда.

Онзи кретен продължи да ме зяпа като невидял. По дяволите Мел Гибсън.

План Б: благ израз, демек „Как сте? Радвам се да ви видя“.

Мъжът прокара език по напуканите си устни. И езикът му беше продупчен — върху него проблясваше мъничко златно топче.

Погледнах към другите маси, но никой не ни обръщаше внимание, ако не броим една възрастна лелка, която ядеше печен картоф. Беше зяпнала веждата на келеша срещу мен и се бе свъсила.

Опитах пак да приложа първоначалната си тактика: да се правя, че не го забелязвам, но къде ти! Не ме свърташе.

— Някакъв проблем ли има, мой човек? — не издържах накрая.

— Вие сте господин Мартин Бърнс — оповести онзи.

Говореше с едва доловим индийски акцент, но може би просто съскаше заради джаджата върху езика си.

— Точно така.

— Сутринта ви видях по телевизията и във вестниците.

— Да, тежък ден — потвърдих аз.

Лицето му бе непроницаемо, не можех да разбера нищичко по израза му.

— Онова, което сте направили, е много достойно, много смело — каза мъжът.

Аз въздъхнах и се поотпуснах.

— Благодаря — рекох му. — Просто сторих онова, което според мен бях длъжен да направя.

— А защо не го правите и сега? — поинтересува се непознатият.

Пак застанах като на тръни.

— В какъв смисъл?

— Появявате се по телевизията, говорите по радиото. Защо не споменавате Тулий? Защо не се възползвате от възможността, за да предадете посланието, да предупредите всички? Трябва да направите това.

— Нямам представа за какво говорите — изхриптях аз.

— Ултима Тулий, това е краят на всички неща, господин Бърнс. Надявам се да го съзнавате. Знаете що за стока са те и до какво се домогват и въпреки това си мълчите за заплахата, която представляват. Така ставате съучастник в ужасите им.

— Не разбирам за какво ми говорите — повторих аз, но усетих как наплесканата с масло пуйка се опитва да хвръкне в стомаха ми.

Гологлавият индиец се изправи. Беше само по тънка фланелка, която се опъна по гърдите му. И те бяха надупчени целите: виждах през памучния плат какви ли не протуберанси.

— Ултима Тулий ще ни унищожи всички — изкрещя мъжът. — Не бива да си мълчите, трябва да говорите какво ни готвят. Направете го със същата ярост, както те. Може и да не се появи друга такава възможност.

Сега вече всички в кафенето ни гледаха. Мъжът стовари длани върху масата, при което чашата с газираната вода падна на пода и се счупи.

— Смърт на Ултима Тулий! — извика с цяло гърло непознатият.

Сетне запя на език, който не разбирах.

Славянинът зад щанда се завтече към нас с крясъците: „Вън! Вън оттук!“. Заблъска онзи откаченяк и за моя изненада го изтика без особено затруднение през вратата. Азиатецът продължи да вика и се опита да се върне в кафенето, но собственикът пак го затика. Видях как маха на двамата полицаи, които минаваха по отсрещния тротоар. Ненормалникът явно също ги бе забелязал, защото тутакси хукна в обратната посока.

Сега вече всички в заведението гледаха мен.

— Ама вие какво! Исках само да хапна един сандвич — обясних аз. — Без масло.

Доволен, че е прогонил хахото, собственикът се върна в заведението.

— Ей ти, господин Кашкавалов — подвикна той. — Марш оттук.

Сандвичът ми още се мъдреше в чинията и аз понечих да възроптая, но покрай цялата тази дандания ми се беше отяло. А и една среща с полицията след разигралата се сценка надали щеше да допринесе за рекламната кампания такава, каквато си я представяше телевизионният канал. Вдигнах ръце и се изнизах навън.

И бездруго пуйката беше твърда като подметка.

Спрях такси, което да ме откара в другия край на града. Имаше страхотно задръстване и докато пъплехме по улиците, броячът цъкаше като фотоапарата на фотограф, който снима манекени, но аз почти не го забелязвах. Разполагах с предостатъчно време до срещата си с Мер за интервюто в редакцията на вестника.

Пък и се чувствах доста разстроен.

А не би трябвало. Както обичам да казвам, улиците гъмжат от луди и не е нужно да си знаменитост, за да се натъкнеш на някого от тях.

Но този тип не беше какъв да е луд.

Ако беше поредният ветеран от войната във Виетнам или в Персийския залив, дето пита всеки срещнат дали обича Бога, има стоманена пластина в главата си и песен в душата си, щях да се изсмея (нервно) и да махна с ръка. Но макар че в края на задушевната ни беседа онзи тип бе превъртял съвсем и се беше разкрещял, макар че с тези обички и карфици приличаше на игленик в стил Новата епоха, тирадата му за Ултима Тулий беше всяла смут в душата ми. Наистина не знаех за какво точно ми говори, но ме загложди съмнение дали онова ченге, Карлинг, ми е казал всичко за Ултима Тулий.

Защо в края на краищата да не си проведа собствено малко разследване? Нямаше да е зле.

В крайна сметка пристигнах със закъснение в редакцията на „Обзървър“, но човек просто е длъжен винаги да кара журналистите да го чакат. Така няма да се дуят чак толкова. В началото Мер започна да ми нервничи, но интервюто мина като по вода и след това той отново ми беше кръвен брат, мой пръв приятел. Хванахме друго такси, с което да се върнем на Канеъри Уорф. Мер не можеше да си намери място след всичко, разиграло се през последните два дни, очевидно бе на седмото небе от щастие след големия рекламен удар на живота си. Оценявах ентусиазма му, но с тези хубостници от „Връзки с обществеността“ има един проблем: те дотолкова са свикнали да говорят глупости, че не знаят кога да спрат. Точно по тази причина всички до един са разведени. Или обратни. Или и двете.

— Чувал ли си някога за Ултима Тулий? — попитах го аз през една кратка пауза в безкрайния му монолог.

Забелязах, че при този въпрос таксиметровият шофьор — не бях виждал негър с по-черна кожа — ме стрелна с поглед.

— Не, не — отвърна Мер, както си барабанеше с пръсти по бедрото. — Я чакай! Да, чувал съм. Това май беше някаква видеоигра, нали? Сигурен съм, че съм виждал реклама за нея по един от каналите за научна фантастика. Тони Кей. Блестящо!

— Според мен не е видеоигра — изпелтечих аз.

— Така ли? Е, може и да греша. Всъщност, като се замисля, май съм виждал рекламата в едно от кината.

Пак ми задърдори за реклама и аз дръпнах щепсела. Но не пропуснах да забележа, че през цялото време, докато пътувахме, шофьорът ме държа под око. Докато изкачвахме стълбите пред административната сграда, се обърнах и ми се стори, че чернокожият ми прави някакъв знак. Но не съм съвсем наясно с жестовете в Англия. Тъкмо да попитам Мер, но той вече се беше пъхнал във фоайето.

До вечерта имах още едно задължение към „Връзки с обществеността“ — надвечер щях да давам поредното интервю за Би Би Си, но в друго студио. Мер настояваше да се подложа на стотния сеанс на фотографа на телевизионния канал, на мен обаче никак не ми се вярваше поне засега да им трябват още мои снимки. Но какво да се прави, бях на територията на Мер. Казах му, че ще се отбия до едното място и после ще се върна в кабинета му.

След като той се отдалечи, хукнах към най-близкото бюро и звъннах по телефона на Джун Ханоувър.

— О, Марти, ти ли си! Здравей! — изчурулика тя. — Къде си?

— Тук, в сградата. Слушай, Джун, имате ли тук библиотека?

— В сградата ли си? — изненада се тя.

— Някъде на петия етаж. Успях за малко да се отскубна от Мер.

— Ясно — рече Джун и сниши тон. — А, ето го, влиза.

— Можеш ли да дойдеш при мен?

— Ама разбира се! Къде си?

— И аз не знам… Я чакай. — Жената, чийто телефон си бях присвоил, се върна на бюрото. Погледна ме с блеснали очи и не беше луда, значи знаеше кой съм. — Как се казвате? — попитах я аз.

— Аманда. Джоунс.

— На бюрото на Аманда Джоунс — обясних на Джун.

— Коя Аманда? — рече тя.

— Коя ли? Нямам представа. Откъде да знам!

— Добре де, при тънката или при дебелата Аманда?

Огледах жената от глава до пети. Съвсем се стъписах. Притесних се да се объркам нещо.

— Ами…

— Тънката Аманда — каза Аманда.

Не беше особено щастлива.

— Тънката Аманда — закимах бързо-бързо. — Много тънката Аманда. Мен ако питаш, килце-две няма да й се отразят зле.

— Идвам веднага — обеща Джун.

Когато затваряше, още се смееше.

За късмет тънката Аманда се оказа дебелокожа и начаса се утеши с автографа и чаровната ми усмивка. За още по-голям късмет Джун дойде бързо и ме отърва от по-нататъшни притеснения.

— Имаме заедно с няколко вестника обща библиотека — обясни ми Джун, докато се качвахме на асансьора. — И те са собственост на същата компания.

— Всичко е нейна собственост, нали така — пошегувах се аз.

— Днес добре ли се позабавлява? — поинтересува се жената.

— Божичко, рекламата е нещо, което човек търпи, а не се забавлява с него — отвърнах аз.

— Сигурно — кимна тя.

Беше толкова мила, говореше толкова спокойно и благо, та почти забравих, че и тя е от отдел „Връзки с обществеността“. По едно време ми мина през ума, че може и да се е обидила.

— Въпреки това без рекламата бизнесът ще умре — подхванах аз, разчитайки на актьорския си инстинкт да съм убедителен.

Джун се хвана.

Никога досега не бях виждал такава библиотека. Низ кутийки от стъкло и стомана с бюра и компютри върху тях. Напомняше ми декора на един научнофантастичен филм от началото на седемдесетте години — в него се разказваше как компютрите били превзели света. Говореха с гласа на Орсън Уелс. Тъжна работа!

— Къде са книгите? — попитах аз.

Посрещна ни симпатичен дребосък с къдрава черна коса и вчерашна брада.

— Здравей, Рафиъл! — провикна се Джун.

— Здрасти, Джун, какво ново, старо? — отвърна той.

Веднага долових нюйоркския му акцент.

— Северноамериканец! — вдигнах радостно ръце.

— Точно така — потвърди мъжът. — Добре дошъл при нас, млад гений! Нали така ти викаха?

— Изостанал си с десет години.

— Вярно си е, времето лети. Казваш се Марти Бърнс, нали? — попита ме той и се взря по-внимателно в мен.

Обясних на Рафиъл, който според мен бе влюбен до уши в нашата Джун, че търся някакви данни за Ултима Тулий.

— Май беше някаква крайнодясна организация, нали? — поинтересува се човекът. — От рода на Бригада 18?

— Раф знае всичко и всички — намеси се и Джун.

Дали влюбеността не беше споделена? Все пак според мен мъжът беше малко нисичък за Джун.

— Подробности не знам, но явно наистина е някаква скинарска организация. Информацията ми се изчерпва с това.

— Е, напоследък скинарите нещо са кротнали — отбеляза библиотекарят. — За разлика от едно време крайнодесните вече не карат през просото, пипат по-изтънчено. Но за черната работа пак прибягват до услугите на скинарите.

— Разкажи ми нещо повече.

— Да, чух за случилото се. Добре си се справил. Но както вече ти обясних, днешните фашисти и нацисти пипат по-предпазливо. Много кибер грамотни са. Но все пак дай да видим какво ще открием.

Рафиъл ни заведе при компютъра и натисна копчето за търсене. Видях как набира на клавиатурата „Ултима Тулий“ и докато чакаше резултатите, аз забарабаних с пръсти по писалището.

— Тази база данни е обща за всички големи сериозни вестници. Ако през последните три години в тях е пишело нещо за „Ултима Тулий“ веднага ще разберем.

Машината бипна и библиотекарят щракна няколко пъти мишката. Върху екрана изникна списък с пет-шест източника.

— Не е много — каза Рафиъл. — Искаш ли да хвърлиш едно око?

— Да, ако обичаш.

Той обърна екрана към мен и извика първата статия. Беше кратка дописка от „Индипендънт“ отпреди година и половина как расистите организирали няколко нападения в град на име Брадфорд.

— Намира се горе на север — поясни Джун, която четеше през рамото ми. — Там живеят много азиатци.

В материала се цитираше говорител на полицията, който бил посочил като евентуален организатор на погромите някаква нова организация, наречена „Ултима Тулий“, но други подробности нямаше.

— Мижава работа — промърморих аз. — Като Аманда Джоунс.

Джун се засмя тихичко. Прехвърлих се на втората статия, но и тя, и следващите два материала бяха вариации на първата, поместени в различни издания.

— Пълна скука — въздъхна Рафиъл.

Петата статия изобщо не беше статия, а кръстословица от „Таймс“: „Ултима Тулий“ беше част от отговора за 23 отвесно. Шестата статия съвсем ме обърка. Беше пътепис от шотландски вестник, в който се разказваше за обиколките с лодки на островите, наричани с общото име Оркни и разположени в най-северната част на страната. Споменаваше се и че Тулий е митично място, което според преданието притежавало вълшебна сила и някога, много отдавна е съществувало сред островите, но толкоз. Изобщо не се говореше за бръснати глави, нацисти и тем подобни.

— Хм! — изпъшках аз. — Не научих кой знае колко. — Погледнах Рафиъл. — А ти откъде знаеше какво имам предвид?

Библиотекарят сви рамене.

— Помня какви ли не тъпотии — обясни той. — Знаеш ли, че Канада харчи годишно природен газ, който като количество ще стигне на два милиарда пакистанци?

— Наистина ли? — изненада се Джун.

Библиотекарят отново вдигна рамене.

— Можеш ли да се включиш в друга база данни? — попитах го аз.

— В десетки. Само кажи, и…

Точно тогава влезе Мер.

— Ето къде си бил! — възкликна той. — Марти, трябва да те подготвим за интервюто. Ами да, Джун, това все пак си е „Дискове на безлюдния остров!“.

Каза го с тон, от който би се смразил цял град в уестърн. Джун погледна гузно, но Рафиъл продължи да си щрака ни лук ял, ни лук мирисал с мишката.

— Тик-так! — изцъка Мер и си почука часовника.

Кимнах на библиотекаря и се запътих към вратата.

— Знаеш ли, че количеството радий, използвано върху циферблатите на будилниците през петдесетте години, е достатъчно, за да се произведе атомна бомба, три пъти по-мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима? — попита Рафиъл, без да вдига поглед от екрана на монитора.

— Наистина ли? — ахна Мер.

— Само си измисляш — намесих се аз.

Библиотекарят се ухили мазно-мазно.

— Прав си — потвърди той. — Е, до скоро, брато!

Недоумявах какво толкова се суетят, но всички останали си умираха от вълнение, задето са ме поканили в тази дивотия „Дискове на безлюдния остров“. Имах чувството, че това е нещо като тъпите предавания, които в Щатите излъчва всяко четирийсетватово радио: каква музика ще занесете на безлюден остров и защо, но както личеше, програмата се въртеше вече от десетилетия по Би Би Си и се бе сдобила с неоспоримия статут на културна икона.

Доколкото разбрах, телевизионните звезди, особено пък американските, не са сред хората, удостоявани с честта да бъдат канени, и вероятно тъкмо заради това Мер и неговите хубостници още малко и да получат оргазъм, ала да ви призная, музиката не играе кой знае каква роля в живота ми и доста се озорих, докато съставя списък, който да запомня, камо ли пък да се сетя какви истории да разкажа за парчетата в него. Бях го предал по-рано през деня, Мер ме натисна да съм добавел и нещо класическо, аз въртях, суках и накрая — срам, не срам, си признах, че не се сещам за нищо класическо.

— И таз добра, разбира се, че се сещаш — знаеше си своето Мер.

Мисля си, че никога дотогава не съм се чувствал чак толкова телевизионен актьор.

— Хм, не се сещам, и туйто — завайках се отново. — А, да, ето, онова на Бетховен: Та-та-та-рам!

— Остави го това — ухили се Мер.

— Знам още едно. От онзи, как му беше името? Тако Бел.

Мер ме погледна ужасен.

— Няма начин да не го знаеш. Пускат го с всяка втора реклама. Тра-ла-ла-ла! Ту-дум…

Не съм съвсем скаран с музиката, макар че в хороскопа ми не се казва нищо за певческа кариера. Въпреки това върху потиснатите черти на Мер се мярна нещо като проблясък.

— Пахелбел. Каноникът.

— Да — викнах аз. — Точно така. Пахелбел.

— Ако ни притиснат, мисля, че ще стане. Можеш ли да разкажеш и някаква история?

— Хммм — изхъмках аз. — Всъщност не го понасям.

Накрая най-близкото до класиката, за което се сетих, беше „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Освен ако не решите да причислите към класиката и темата на Енио Мориконе към „Добрия, Лошия и Грозния“. Мер не я причисли.

Още от сутринта беше сигурен, че след като видят моя списък, от Би Би Си ще звъннат да отменят участието ми, и дори докато пътувахме към студиото, където щеше да бъде записът, той току поглеждаше притеснено клетъчния телефон, който стискаше в мъртва хватка, сякаш чакаше да се обади губернаторът, за да съобщи, че екзекуцията все пак ще се състои. Чак ми домъчня за него, докато оглеждах отново списъка и си мислех какво ли да разкажа за парчетата: „Проклет Мисисипи“, „Ритници“, „Най-сетне любов“, „Гимназиален рокендрол“. (Мер най-категорично отказа да включа и песен на Бари Уайт; какво безсърдечно неуважение към Моржа на любовта! Той обаче не искаше да склони, и туйто.) Всъщност кой ли, дявол го взел, слуша днес радио?

Подранихме в студиото и бяхме отведени във ВИП залата — хич не ми се мисли къде водят не-ВИП гостите, сигурно в нещо като концлагера Дахау — където ни почерпиха горчиво кафе и стари сладки. Водещата на „Дискове на безлюден остров“ надзърна за миг в помещението и ни махна, но си тръгна още преди да съм преглътнал трохите от сладките. Не обръщах внимание на новините на живо, препредавани по малки, вградени в тавана високоговорители, докато не чух как телефонът на Мер пада на пода. Вдигнах очи от бележките си и го видях, че се е вторачил във високоговорителите. И аз погледнах натам.

Нямаше нищо за гледане — е, онези приятелчета от Би Би Си можеха да си боядисват по-честичко таваните — затова пък репортерът беше добър. Много бързо в съзнанието ми изникна ясна картина. Чудото на радиото.

В Източен Лондон било извършено чудовищно престъпление. Били убити азиатец, собственик на магазин, и семейството му: жена му и четирите му деца на възраст от четири до дванайсет години.

Репортерът подчерта, че трагедията се е разиграла в същия магазин, където предния ден американската телевизионна звезда Марти Бърнс бил предотвратил грабеж и насилие. Полицията търсела евентуална връзка между двата случая.

Така и не успях да разкажа историята си за „Гимназиален рокендрол“. И по-добре: в нея имаше много голотии и безпричинно насилие.