Глутница ангели

21.

— Къде си хванал такъв невероятен тен? — попита Джун Ханоувър.

Беше облечена в зелено костюмче с кройка, последен вик на модата, но този цвят не й отиваше — с него изглеждаше така, сякаш й се гадеше.

— Торкий — отвърнах аз. — Английската Ривиера, нали знаеш.

Тя ме погледна озадачено.

— Шегувам се. Видях го в една туристическа дипляна. Всъщност отскочих за няколко дни до Кан. Да позяпам мацките по монокини на плажовете.

Джун кимна. Колкото и да е тъжно, това явно не се вписваше в образа, който си бе съставила за мен.

— Изглеждаш страхотно — рече тя и се насили да се усмихне.

— Благодаря.

Наистина изглеждах невероятно, макар и да не бях припарвал до Франция. Но все трябваше да измисля нещо. Сега, два дни след случилото се, кожата ми още излъчваше златисто сияние — спомен от приказната светлина, блеснала при последния обред под Спитълфийлдс. Щом се приберях в Щатите, никой нямаше да повярва, че съм прекарал половин месец в Англия. Е, да, ако се приберях блед като платно, веднага щяха да плъзнат слухове, че не съм бил в никаква Англия, ами съм се лекувал в някоя болница за алкохолици. Лос Анджелис е град на несретници.

След като излязохме от криптата на черквата „Крайст“, ние тримата успяхме криво-ляво, без други произшествия, да се дотътрим до апартамента на Ума. Пред тях нямаше ченгета, не ни причакваха бабаити на Тулий и зли дребосъци.

Пред нас се беше ширнал само славният Ийст Енд на Лондон.

Раната на крака на Шобан си беше грозна гледка и нямаше да е зле да я позакърпят, но тя не искаше и да чуе. Ума я проми и превърза под зоркия поглед на ирландката. Тя се нагълта с кодеин и легна да спи. Ние с Ума си побъбрихме, но бяхме толкова изтощени, че сме заспали на канапето в хола, облегнати един на друг.

Когато някъде по обяд се събудих, и двете жени ги нямаше. Ума ми беше оставила бележка, че щяла да се прибере по-късно, но на мен не ми се чакаше. Умирах за дълъг топъл душ, в жилището на Ума обаче имаше само вана. Наплисках си лицето, пийнах половин чаша портокалов сок, останал в хладилника, и се изнесох.

Излязох в чудесния летен ден, окъпан в ярка слънчева светлина — небето беше синьо, без нито едно облаче, температурата беше двайсет и пет градуса на сянка. Да си речеш, че са внесли деня направо от Южна Калифорния.

Колкото за майтап се отбих в индийския ресторант на Ума. Намерих го веднага и отворих вратата. Както винаги, вътре нямаше къде игла да падне, но всички замръзнаха и ме загледаха под вежди. Ъгловата маса на Ума беше празна, не се виждаше и Шобан. Бях сигурен, че келнерите ще ме познаят, но не би — и те ме загледаха на кръв.

— Бре, бре, бре, объркал съм се — рекох им. — Всъщност ми се яде китайска кухня.

И побързах да се изнижа.

Право в изпълнените с очакване обятия на „Савой“. Регистрирах се, поисках си багажа, който бях оставил на съхранение, преди да се впусна в тайнствените си премеждия, и беж в апартамента: веднага смъкнах дрехите и стоях цял час под топлия (доколкото може да бъде топъл в Англия) душ. Поднових запознанството със стария си приятел — минибара. Подремнах, погледах един полупорнографски филм на платения канал (наистина играеше Шон Йънг — голяма работа съм, ще знаете, още една червена точка за мен!) и си поръчах от доброто старо обслужване по стаите царска вечеря.

Загледах се в едно състезание на немски овчарки по Би Би си и съм заспал.

— Променил си се — каза ми Джун.

Сутринта й бях звъннал и се бяхме разбрали да се срещнем във фоайето. Смятах, че първо трябва да получа одобрението на Джун, преди да се покажа на другите в Индустрията.

— Може би са ми изтекли очите. Голямо зяпане падна по плажа — там госпожичките по монокини с лопата да ги ринеш. Oooh-la-la!

— Не, според мен е друго. Сигурно си правил във Франция и нещо друго.

— Сега, понеже стана дума… — изшушуках съзаклятнически, а Джун, моля ви се, се наведе по-близо. — Та понеже стана дума, се сетих, че всъщност разгромих силите на злото и направих света по-сигурен за демокрацията.

— Я стига си се занасял! — възкликна Джун и се престори на отчаяна. — Изплюй камъчето: как се казва тя?

— Коя?

— Така наречената „сила на злото“.

— Не разбирам за какво ми говориш, честен кръст! — отвърнах аз.

Но въпреки това се ухилих и намигнах, както може да намигне само Марти Бърнс, частен детектив — ще го видите в заставките на „Кълбо от огън“, получи се само на четирийсет и седмия дубъл.

— Добре де. Както и да е.

Повиках с ръка един от сервитьорите и му поръчах две кафета, въпреки че сега вече се пишеха в моята сметка.

— Какво ново-старо на Острова на псетата? Мер още ли се хваща за кобура още щом чуе името ми?

Джун отпусна длан върху ръката ми.

— Това пък откъде ти хрумна, Марти? Не си ли видял цифрите?

Поклатих глава и я погледнах озадачено.

— Ама не си ли се чувал с агентката си? — попита тя — не можеше да повярва на очите си.

— Не. Спотая ли се, никой не може да ме открие. Викат ми Марти Тихата вода. Честен кръст, откакто говорихме с теб за последно, не съм чувал и виждал нищо, свързано със сериала.

— Ох, Марти! И това ми било звезда!

— Разправяй де, стига си ме държала в напрежение!

— Ако знаех, щях да ти донеса цифрите, за да ти ги покажа. Марти, рейтингът е страхотен! Отново си на челните места и всички на бърза ръка забравиха какво е станало. В класацията на „Стар“ от миналата седмица „Кълбо от огън“ е на четвърто място, а тази е скочил на второ.

— Виж ти! — рекох аз. Ухилих се до уши. — А кой е на първо място?

— Защо изобщо питаш! Снукър, разбира се — отвърна Джун.

Вече се заливах от смях.

— Не думай!

Наложи се да си избърша очите и именно тогава видях онзи тип, да го вземат мътните.

При нас дойде висок, слаб — европеец до мозъка на костите — облечен от глава до пети в черна кожа, с късо подстригана руса коса — който ни се усмихна. Наведе се и целуна Джун така, сякаш искаше с едно всмукване да й извади сливиците, тя му отвърна с не по-малък плам.

Онзи хубостник беше с обичка на носа и с цели две от гадните безопасни игли за вежди.

— Здравей — каза ми той, след като се изправи.

— Здрасти — отвърнах, като се постарах да прикрия погнусата си.

— Марти, това е Тери. Моят…

— Приятел — притекох й се аз на помощ.

— Да — потвърди Джун и ме изгледа някак странно.

— Мале, виж! — възкликна Тери. Пресегна се да вземе нещо от масичката пред нас. — Съвършено е! — заохка той.

Беше парченце стара портокалова кора, потъмняла до мораво по краищата. Сигурно от кислорода.

— Тъкмо това ми трябваше — викна Тери.

— А?

— Тери прави разни неща — обясни ми Джун. — Най-вече кутии. Художник е. „Тайм Аут“ нарече последната му проява „неуморима“.

Това похвала ли беше? Направих се на възхитен — за всеки случай.

— Прилича на рана — отбеляза Тери и вдигна обелката. — На кървава рана.

— Красива е — включих се и аз.

Изобщо не приличаше на кървава рана. Вече бях пръв спец по тези неща.

Но Тери изглеждаше толкова щастлив, че сърце не ми даде да му го кажа.

Джун искаше да ме води отново в частната телевизия, та пак да слушам глупостите на нейните колеги — рекламаджиите, аз обаче отказах елегантно. Прегърнах я, после те с Тери си тръгнаха. Докато излизаха от „Савой“, Тери лепна ръка на задника й и го замачка като гумена топка. То не беше любов, то не беше чудо!

Сега вече се чувствах малко по-сигурен за положението си и страх, не страх, звъннах на своята агентка, която вероятно вече се притесняваше не на шега къде ли съм се запилял. Кендъл дори изтърси един-два пъти „по дяволите“ и „да те вземат мътните“, та разбрах, че наистина е разстроена. (Аз също се притеснявах, че Холивуд е започнал да й дотяга.) Успях да я поуспокоя и тя потвърди каквото ми беше казала и Джун: сериалът е станал хит и във Великобритания и над мен не тегне никаква опасност. Кендъл изрази все пак загриженост за донякъде странното ми поведение, ала аз посмекчих гнева й с обещанието, че жив или мъртъв най-късно на другия ден хващам самолета за Лос Анджелис.

Излязох от хотела и спрях такси.

— За къде си, момче?

— Комършъл стрийт — отвърнах аз. — Спитълфийлдс.

Слязох пред черквата „Крайст“ и зяпнах надвисналата над мен камбанария. Поклатих глава и се запитах дали на този свят има сграда, която да е толкова невероятна — и горе, и долу. После си спомних как Лили е казала, че това е само „едно от сърцата на света“ — сигурно си беше така.

Разходих се бавно из квартала. Мина ми през ума дали да не вляза в някоя съседна кръчма и да обърна набързо една бира, но ме достраша да не би Кинг още да е тук и да си държи монолозите. Тръгнах по неугледните улички зад черквата, те обаче не ми се видяха чак толкова мрачни, както преди. Свърнах по Брик Лейн и поех по маршрута на протестната демонстрация, покрай голямата джамия, наблъскана с дребнички азиатци в бели роби и шапчици по главите, покрай безчетните чайни и кебапчийници. Стигнах чак в северния край на улицата, където срещу индийските ресторантчета имаше две еврейски хлебарници. Преди контраста ми се бе сторил странен, сега обаче само кимнах одобрително.

Върнах се чак на Хай стрийт в Уайтчапъл, а оттам тръгнах по криволичните улички към индийския ресторант на Ума. Отворих вратата — излишно е да казвам, че вътре беше пълно — но никой не ми обърна внимание. Ума седеше в ъгъла заедно с Шобан, двете пиеха чай. Разположих се на свободния стол и келнерът тутакси сложи пред мен бутилка „Кингфишър“, после забърза нанякъде.

— Какво препоръчвате? — попитах с усмивка.

— Намери си истинска работа — изръмжа Шобан.

— Повярвай ми, мисля по въпроса — отвърнах аз.

— Как си, Марти? — рече и Ума.

— Колкото и да е изненадващо, повече от добре. Всичко е… наред. Определено.

— Радвам се да го чуя.

— А ти как си? — обърнах се аз към Шобан.

— Бодра като кукуряк и за любов готова.

— Обзалагам се, че гледката е страхотна.

— Никога няма да разбереш — тросна се тя.

Ухили ми се по-злобно и от най-злото джудже.

— Напускаш ли ни, Марти?

— Утре — отговорих аз. — Холивуд ме зове. Като Грегъри Пек, привързан към гърбината на кита.

И двете ме погледнаха странно.

— Трябва да си уредя живота и извън киното — изпелтечих аз. — Ами вие двечките? Какво смятате да правите?

— Имаме да правим много неща — отвърна Ума. — Имаме да водим и много битки. Вечна бдителност — ето каква е цената на свободата. Казал го е Буда.

— Пък аз си мислех, че го е казал Томас Джеферсън.

Ума сви рамене.

— Знам със сигурност, че не е Джери Адамс — добавих аз.

— Затваряй си устата, тиквеник нещастен! — скастри ме Шобан.

— Ами Тулий? — попитах аз.

— Привържениците му пак са си тук. И винаги ще бъдат.

— Не звучи обнадеждаващо — отбелязах аз.

— Изпълнихме задачата си, което не е малко. Нанесохме им удар, но те пак ще се върнат. Онези, които унищожихме, ще бъдат заменени от други. За съжаление омразата не знае граници.

— И вие ще продължите да се борите с тях, така ли?

Ума поклати глава или може би кимна, така и не разбрах.

— Как ще се оправяте без мен?

— Все ще намерим начин — каза Шобан.

— Тулий се състои от първични организации — обясни Ума. — Ние разгромихме една от особено мощните им групи и това ще се разчуе. Но унищожените ще бъдат заменени от други.

— За късмет имам опит с първичните организации — вметна Шобан.

— Не се и съмнявам.

Известно време си пихме в мълчание чая и бирата.

— Искаш ли да се върнеш в Лос Анджелис? — рече накрая Ума.

Личеше си от сто километра, че пита колкото за да смени темата, но въпреки това аз се замислих.

— Да ти призная, искам — отговорих й.

И това си беше самата истина. След няколко седмици започваха снимките на продължението на „Кълбо от огън“ и аз усетих, че не ме свърта да застана пред камерите.

Трябваше да живея цели четирийсет години в Лос Анджелис, за да се почувствам кореняк, но ето че и това най-после беше станало.

Погледнах Ума и ми се прииска да й задам дълъг-предълъг списък с въпроси, които направо си напираха отвътре. Видях как тя се вторачва в мен, как очите й се разширяват, а крайчетата на устните й се извиват в донякъде горчива усмивка.

Не й зададох нито един въпрос.

Изправих се и я притиснах с все сила до себе си, после я мляснах право по устните. Обърнах се и към Шобан и видях в очите й неподправен ужас. Знаех, никак не е изключено да е въоръжена, но все пак рискувах.

Прегърнах и нея и хукнах презглава към изхода.

Отидох на летището рано — вечно подранявам, което си е ужасно глупав навик, защото щом вляза в залата, започвам да нервнича и да чакам да обявят полета. А най-глупавото е, че отивам на летището рано, а се качвам на самолета в последния момент, макар че пътниците от първа класа могат да минат първи, ако искат. Просто не обичам да седя в самолета и да чакам. Е, не обичам, разбира се, да седя и на летището и да чакам, но нали съм си нервак, навиците ми не са подчинени на никаква логика, та е безпредметно да бъдат оспорвани и обсъждани.

Взех си на барчето една бира. Можех да отида в залата за пътниците от първа класа, но хората, които се черпят по такива места, се дуят като пуяци, чак ще се пръснат, и ми късат нервите. Марти Бърнс, човек от народа, предпочита да си пие питието с простолюдието.

Обявиха и моя полет, но още викаха пътниците за места 23–30, та си поръчах още една „Стела“. Двама британци в евтини сини костюми се наместиха до мен на бара — започнаха да се наливат с топла бира и да се потупват взаимно по гърбовете, както пийналите обичат да правят. Бях доста шумни, но аз просто не им обръщах внимание — бях се съсредоточил върху кехлибарените наслади на най-доброто белгийско пиво (по лиценз). Не съм и забелязал кога е влязъл азиатецът.

— Мръсен пакистан! — чух да казва единият син костюм.

Неговото приятелче кимна.

— Плъпнали са навсякъде. Тъпаци!

Нямаше начин азиатецът да не ги е чул, но се направи, че не е. Плати си кока-колата и благодари учтиво на бармана. Седна на масичка по-встрани от барплота.

И аз смятах да не обръщам внимание на тия копелдаци. И те бяха от моя самолет, имаха последните места, затова си взех рестото от плота и го прибрах в джоба си. Написах нещо, извадих го и що да видя: малкото късче пергамент, което бях взел от устата на голем.

Върху него имаше една-единствена дума на староеврейски.

— Помня, едно време в страната живееха само бели — каза син костюм номер две. — Страната има нужда от граждани, които да не са чак толкова мургави.

Погледнах още веднъж думата върху пергамента. Пъхнах листчето обратно в джоба си.

После се изправих в целия си ръст и ударих с все сила онази расистка свиня. Мъжът залитна от високия стол и се строполи с трясък на пода. Приятелят му направо си глътна езика, когато се извърнах и към него.

— Всички ние имаме нужда от малко повече търпимост — казах аз.

Видях как барманът посяга към телефонната слушалка.

Чух как викат за последно пътниците от моя самолет.

Хвърлих един поглед към онзи приятел — азиатецът с кока-колата. Той вдигна чашата към мен и ме озари с усмивка. Кимнах му и хукнах.

Успях все пак да хвана самолета.