Големият лош вълк

Четиринадесета глава

Улф остави нацупената Адел в стаята, като затвори тихо вратата след себе си. След като излезе в коридора, усмивката му угасна, а той не желаеше Адел да види това.

Обясненията, които й даде, дойдоха някак съвсем естествено. Той наистина се бе оженил за Моли, за да спи с нея, защото по друг начин не можеше да го направи. Наистина бе имал намерение да я люби често, докато увлечението му угасне, след което да я остави в Мейн да отгледа децата му. Наистина си бе мислил, че след като има съпруга във Ванора Пойнт, мисис Суейни от Ню Йорк вече няма да има причина да го преследва. Никога не бе имал намерение да бъде верен съпруг. Винаги му бе изглеждала неестествена възможността да прекара живота си само с една жена. По дяволите, винаги се бе присмивал на мъже, които бяха позволили някаква жена да ги води за носа и неведнъж се бе заклевал, че никога…

Разбира се, Моли изобщо не го водеше за носа. Но след като Адел му се бе предложила отново, Улф бе осъзнал, че вече не я иска. Ни най-малко. Нещата се бяха развили така, както нито той, нито Адел бяха очаквали. Господи, единственото, което искаше, бе да намери Моли и да я отведе от това място.

Нямаше я там, където я бе оставил. Улф обходи с поглед помещението, опитвайки се да зърне някъде необикновената й коса. Когато не я вири веднага, както би трябвало да стане, Улф започна да се оглежда за русия Фостър. Сърцето му пропусна няколко удара, когато разбра, че никой от двамата не беше в помещението и въображението му започна да рисува картини, една от друга по-влудяващи. Дали бяха заели някоя от онези частни стаи? Дали бяха излезли отвън? Докато оглеждаше залата, възможно по-незабележимо, му хрумна друга мисъл, още по-ужасна. Двамата си бяха отишли. Не в някоя стая и не от вън. Наистина си бяха отишли. Е, нали това беше искал. Буквално предостави Моли на Фостър.

Адел се появи по коридора с високо вдигната глава. Беше сложила шапката, която скриваше лицето й. Улф не можеше да види лицето й, докато тя си проправяше път пред тълпата и се насочваше към изхода, но разбираше много добре, че е все още ядосана. Адел не по-малко от него обичаше да получава това, което пожелае.

Улф си взе чаша бренди от един минаващ келнер и я изпразни на един дъх. Винаги бе знаел, че никоя жена не може да бъде толкова невинна и чиста, както Моли винаги бе претендирала, че е. От самото начало се бе опитал да я поквари, да я запознае със забранените удоволствия. Бе успял прекалено добре.

На една близка маса се освободи място. Там тъкмо започваше нова игра на покер и Улф се възползва от възможността. Когато погледна всеки един от противниците си, усмивките им се стопиха и лицата им се изопнаха от напрежение Улф спечели първата ръка, но не изпита никакво удоволствие. Мъжът до него събра печалбите и постави парите пред Улф, когато стана ясно, че той самият няма да го направи. Докато се разиграваше втората ръка, той несъзнателно оглеждаше помещението, търсейки Фостър и Моли. От третата ръка едва не получи удар. Паднаха му се две дами — каро и купа. Преди ръката да бе свършила, Улф хвърли картите в центъра на масата и напусна играта.

Проправи си път през навалицата, като не обръщаше внимание на приятелските поздрави и на изкушаващите предизвикателства. Шумовите и образите пред него се сляха в някаква мъгла, която му заприлича на сив кошмар. По дяволите, тя беше негова ЖЕНА.

Улф се отправи към вратата с решителни крачки. Вече бе решил какво да прави.

— Приятна вечер, мистър Тревелиън — обади се учтиво Фил, докато Улф минаваше покрай него. — Наистина се надявам мисис Тревелиън да е стигнала до хотела благополучно.

Улф спря рязко и се обърна.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя си тръгна оттук преди малко и каза, че ще се прибере пеша. — Фил изглеждаше ужасен от такава възможност. — Предложих й да я придружа до някой файтон, но тя категорично ми отказа.

— Сама ли беше? — попита Улф, като вдигна учудено вежди.

— Да, сър. Ако мога да се изразя така, съпругата ви изглеждаше доста разтревожена.

— Така и би трябвало да бъде — промърмори Улф.

— Извинете, сър? — Фил се наведе леко напред, за да чува по-добре.

— Няма значение, Фостър Уилиъмс не беше ли с нея? Очаквах той да я изпрати до хотела.

Фил бавно поклати глава в знак на отрицание.

— Не, той си тръгна малко преди мисис Тревелиън. Може би тя все пак се е качила в някой файтон с него.

— Може би.

Точно така, запазването на приличието бе точно в неин стил.

Моли отстъпи крачка назад, а непознатият пристъпи в светлината на лампата. Имаше ужасяващо лице и още по-ужасяваща усмивка.

— Не съм се загубила — заяви отново Моли, като се опита да придаде на гласа си повече увереност. — Съпругът ми идва след мен.

— Не мисля така, госпожичке — възрази тихо непознатият. — Наблюдавах те как премина неуверено последните три пресечки, ти си съвсем сама.

Той изрече тези думи със заплашителен тон. В който се долавяше лудост. Моли се обърна и побягна в посоката, от която беше дошла. Ако можеше просто да се върне в заведението на Фил. Всичко щеше да бъде наред. Гневът я бе подтикнал да избяга от игралната зала, гневът и увереността, че не може да се срещне отново с Улф, не може да го погледне в очите и да види същия мъж, когото бе обикнала още от момента на първата им среща в гората. Трябваше да изчака непостоянния си съпруг, а не да се държи като разглезено дете.

Ако само можеше да се върне при Фил, щеше да наеме файтон да я откара до хотела. Само тази мисъл бе в ума й, докато слушаше шума от тежките стъпки на непознатия, който бързо я настигаше. Преди да успее да забие зад ъгъла, силната му ръка я сграбчи за рамото, като я принуди да спре.

— Накъде си се разбързала така, госпожичке?

Моли се опита да се отскубне, но мъжът я държеше здраво. Когато той насила я обърна с лице към себе си, Моли едва не припадна от неприятната миризма на мръсни дрехи и зловонния дъх от устата му.

— Пуснете ме — заяви тя тихо, но настоятелно.

— Не.

Той приближи лице към нейното. Внезапно непознатият получи силен удар в гърба и въпреки отказа му да я пусне, бързо махна ръката си от рамото й, като отскочи назад, давайки възможност на Моли да види спасителката си. Жената беше по-ниска от Моли, а както изглеждаше и по-млада. Бе облечена в обикновени дрехи, правата й коса падаше свободно, а с двете си ръце държеше дълга метла.

— Дамата те помоли да я пуснеш.

Гласът й бе изненадващо силен за такава дребна и деликатна жена. Нападнат толкова неочаквано и с такова необикновено оръжие, непознатият се оттегли, пресече една тясна улица, която се намираше наблизо и изчезна в тъмнината.

— Благодаря — каза Моли, а момичето й хвърли неодобрителен поглед.

— Какво правите тук посред нощ и то съвсем сама? Ако не седях на прозореца, тъй като не можех да заспя, и не ви бях видяла, кой знае какво можеше да ви стори този тип.

— Вие сте права, разбира се — отвърна с въздишка Моли. — Чувствам се като истинска глупачка. Разбирате ли, ядосах се много, след което излязох, без да се замисля. Исках да се върна у дома пеша.

— И се загубихте — довърши момичето, като отпусна метлата. Изгледа неодобрително Моли от глава до пети, като клатеше глава. — Защо не се качите с мен в стаята ми, а на сутринта ще ви изпратя до вкъщи.

— Не бих искала да се натрапвам — отвърна Моли.

Момичето отстъпи крачка назад, като вдигна учудено вежди.

— Правете каквото искате. Оня негодник вероятно ни наблюдава отнякъде. Няма да се поколебае да ви последва. Можете да се опитате да се върнете вкъщи още тази нощ, но не ви съветвам.

Моли тръгна след момичето, като подтичваше леко, тъй като непознатата се движеше твърде бързо.

— Много ви благодаря. Казвам се Моли Тревелиън — каза тя, като изравни крачка с момичето.

— Бриджит Брейди.

Влязоха в някаква тясна сграда и започнаха да се изкачват по тясно стълбище.

— Улф ще се тревожи — промърмори тихо Моли, докато следваше Бриджит по стълбището.

— Кой е той?

— Съпругът ми — отвърна тихо Моли, а Бриджит й хвърли любопитен поглед през рамо.

— И той ли е причината да излезете сама по това време в тази част на града?

— Да — призна Моли; изкачваха се вече към третия етаж. — Причината бе в него, също и в моята упоритост, ако трябва да се каже истината. Можех да наема файтон, но аз просто реших да тръгна пеша.

Бриджит отвърна само с недоволна гримаса.

— Защо ми помогнахте?

След като отвори вратата на стаята си, Бриджит се обърна с лице към Моли.

— Жените трябва да си помагаме, не мислите ли?

На оскъдната светлина на лампата, която гореше близо до вратата, Моли успя да види в очите на другата жена дълбока тъга. Стаята на Бриджит бе малка, а прозорецът, който гледаше към улицата, все още стоеше отворен. Мебелировката бе съвсем оскъдна, в единия ъгъл имаше малко легло, в другия — печка, а по средата на стаята — диван с протрита тапицерия. Всичко бе идеално чисто. Бриджит дори бе направила опит да освежи малката си стая с яркожълти карирани пердета, които се поклащаха от нощния бриз.

— Не е кой знае какво — каза Бриджит, като затвори и заключи вратата след Моли. — Но тук никой няма да ви безпокои. На сутринта по улиците вече няма да ви заплашва опасност.

— Стаята е много хубава — отвърна Моли, а Бриджит й хвърли поглед, който явно издаваше недоверието й.

За да подчертае още повече това недоверие, Бриджит погледна многозначително роклята й, която вероятно струваше повече от всичко, което бедното момиче притежаваше на този свят.

— Ако искате да си легнете, леглото е на ваше разположение — каза Бриджит с остър тон.

— С положителност не мога да заема леглото ви — отвърна Моли, като се загърна плътно с шала си.

— Чисто е — увери я Бриджит, запазвайки острия си тон.

— Не се съмнявам.

Бриджит седна на стола до прозореца, като обърна гръб на Моли.

— Така или иначе не мога да заспя — добави тихо тя.

Моли застана зад Бриджит и погледна улицата под себе си. Тя самата също не мислеше, че ще бъде в състояние да заспи. Вече бе свикнала да спи до съпруга си, в прегръдките му или сгушена до гърдите му. Дори леглото на Бриджит да бе широко и меко, Моли бе сигурна, че и в този случай, сънят щеше да бъде невъзможен.

Бракът й с Улф изобщо не можеше да се нарече пример за идеално съжителство, но Моли никога не си бе представяла, че Улф ще й изневери. Като същинска глупачка не бе обърнала внимание на думите му, когато той й казваше, че бракът им е просто една сделка. Моли бе виждала у съпруга си само това, което бе искала да види.

— Защо не можеш да заспиш, Бриджит? — Моли придърпа друг стол до прозореца и седна така, че да може да наблюдава хубавия профил на момичето.

— Едва ли моите проблеми биха те заинтересували.

Моли зае мястото си до Бриджит, но тя дори не я погледна. Моли проследи втренчения поглед на другата жена, отправен в тъмната нощ в неясните сенки, разпръсвани само от време на време от светлината на някоя улична лампа. Външно Бриджит изглеждаше дребничка и крехка, но Моли знаеше, че тя притежава физическа сила, а както предполагаше, и духовна.

Никой не трябваше да бъде толкова тъжен. Или толкова самотен.

— Имам една идея. — Моли се приведе леко напред. — Ти ще ми разкажеш защо не можеш да заспиш и когато свършиш, ще научиш защо тази нощ ще си имаш компания.

Улф тичаше по познатите стълби, като вземаше по две стъпала наведнъж. Никога не се бе отличавал с особено търпение, но това минаваше всякакви граници. Моли бе напуснала заведението на Фил преди часове. ЧАСОВЕ.

Първо се бе върнал в „Уолдорф“ и там бе чакал час, два, три. Гневът и въображението му го принуждаваха да кръстосва апартамента с нервни крачки. Бе разхвърлял книгите на Моли из цялата стая, като ругаеше и нея, и Фостър, и себе си — най-вече себе си.

Точно това искаше, нали? Да докаже, че дори Моли може да бъде подкупена. Че всяко човешко същество има някаква фатална слабост. Че никой не е идеален. Но, по дяволите, защо тя бе отстъпила толкова лесно?

Стаята на Фостър бе на втория етаж на джентълменския клуб, само две врати по-нататък от собствената му стая. Там наистина не се допускаха жени, но не бе нещо необичайно някой тайно да вкара някоя жена късно през нощта и после да я изпрати по същия начин, преди да се е зазорило. Фостър често го бе правил. Улф също.

На вратата Улф се поколеба. Нямаше да помогне, ако просто нахлуеше и ги убиеше и двамата, жена си и най-добрия си приятел, но в момента изпитваше непреодолимо желание да направи точно това. От другата страна се чу тих женски смях, което направо го докара до лудост. Той натисна с рамо и без усилие откърти заключената врата.

Завивката на леглото беше събрана на купчина на пода, а Фостър отмести яростно белите чаршафи и стреснато се изправи в седнало положение. В този миг бледи женски ръце придърпаха чаршафите и покриха тялото на жената под тях.

— Кучи син! — изрева Улф. — Ще те убия за това!

Очите на Фостър се разшириха от изненада. С рязко движение Улф отметна чаршафа, а пред погледа му се разкри гарвановочерна коса, която определено не бе на Моли.

— Улф, скъпи? — Адел обърна глава и се усмихна прелъстително. Очевидно си мислеше, че бе дошъл заради нея.

В коридора вече се бе събрала тълпа. Бяха се струпали мъже, стари и млади, които Улф познаваше до един. Изобщо не им обърна внимание, пропусна покрай ушите си и назидателните думи на един възрастен член на клуба, ядосан, че са го събудили посред нощ.

В този момент Улф чувстваше единствено облекчение. През цялото време си бе представял Моли в прегръдките на другия мъж, а Фостър е бил с Адел. Но изведнъж го връхлетя паника, толкова силна, колкото и гневът преди това.

— Къде е Моли?

— Не знам — отвърна Фостър, като се пресегна към наполовина изпразнената бутилка до леглото. — Не съм я виждал, откакто излязох от Фил. — В този миг разбра. — Само не ми казвай, че си мислил, че Моли е тук.

— Тя си е тръгнала веднага след теб.

Ако не е последвала Фостър, защо тогава? Фил беше казал, че тя е тръгнала пеша и Улф бе помислил, че го е направила, защото е искала да настигне Фостър. В този момент изведнъж се сети какво се бе случило.

— Боже господи! — промърмори той. — Загубила се е.

Моли нямаше чувство за ориентация и никога не би могла да намери пътя до „Уолдорф“ сама.

— Не искаш ли да знаеш какво се случи? — извика Фостър, но Улф вече бе изчезнал от стаята.

Слънцето вече надничаше зад светлите пердета. Моли изобщо не се чувстваше изморена, Бриджит също.

Бяха разговаряли през цялата нощ, като споделяха проблемите си и неприятностите, свързани с мъжете, които обичаха. И двете чувстваха странна утеха от факта, че споделяха толкова съкровени неща, а бяха напълно непознати. Е, преди няколко часа Бриджит наистина бе напълно непозната на Моли, но вече не. Моли се бе чувствала толкова самотна, но сега имаше приятелка. Все още я болеше, но вече разбираше, че не е направила нищо лошо или грешно, а само може би бе надценила съпруга си.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, като сложи успокоителна ръка върху тази на Бриджит.

— Какво бих могла да направя? — Бриджит не ридаеше и не се оплакваше, но в думите й имаше отчаяна безнадеждност. — Нямам никакъв избор. Много вероятно е никога да не напусна тази стая. През останалата част от живота си ще работя в тази фабрика и ще шия, докато умра. И със сигурност никога няма да се омъжа, защото след всичко това никой мъж не би ме пожелал за съпруга.

Думите й съдържаха безнадеждност, но очите й блестяха. Може би тя също бе намерила утеха.

Неприятностите на Моли бяха просто незначителни в сравнение с тези на Бриджит, освен това тя имаше възможности, които другото момиче нямаше. Моли винаги можеше да се върне във Ванора Пойнт.

Не само Ванора Пойнт, съществуваше и Кингспорт, и всичките й приятели там. Можеше да пече хляб, както дълги години бе правила майка й, ако разбира се, това се наложеше. Имаше гората и океана, и можеше да се радва на успокояващото им присъствие. В този момент нито една от тези възможности не я привличаше, но поне имаше място, където да се върне.

Въпреки дългата и мъчителна нощ, Моли се усмихна.

— Хрумна ми една идея.

Бриджит я погледна с очакване.

— Ще го напуснеш ли?

Моли махна с ръка в неопределен жест.

— Не става дума за Улф. Все още не съм решила какво да направя. Надявам се да не е мигнал през цялата нощ, чудейки се къде съм. А може изобщо да не съм му липсвала… но ще мисля за това по-късно.

Болката бе твърде силна, не можеше да мисли за това сега, за Улф и Адел, и за затръшнатата врата. Все едно Улф я бе затръшнал в лицето й.

Като тръсна леко глава, Моли отхвърли мисълта за собствените си проблеми и хвана ръката на Бриджит.

— Ще дойдеш ли с мен в „Уолдорф“? — Моли едва сдържаше усмивката си. — Имам чудесна идея.