Големият лош вълк

Двадесета глава

След една ужасна и безсънна нощ, Моли стана и се облече тихо. Слънцето едва се бе показало на хоризонта, но тя отдавна бе будна и умираше от глад.

Докато закопчаваше светлосинята си рокля, Моли не откъсваше поглед от вратата, която разделяше спалнята й от тази на Улф, като не изключваше възможността той да се появи всеки момент широко усмихнат с изискването да получи целувка за добро утро.

„Кажи ми, че това не е идеално.“

Ако Улф запазеше дистанция, може би тя би могла да държи на своето. Дълбоко в себе си Моли знаеше, че ако той продължеше да я докосва, тя със сигурност щеше да изгуби тази битка.

Мистър Ларкин чакаше в подножието на стълбата, като че ли бе знаел, че Моли ще стане рано.

— Добро утро, мистър Ларкин — поздрави го Моли, докато слизаше по стълбите.

— Добро утро, мадам. — Когато поздравяваше, той винаги бе далечен и студен. Официален. — Ще кажа на готвачката веднага да ви донесе закуската.

Ларкин се отправи към кухнята, като се движеше сковано, изпълнителен, както винаги. Откакто се бе върнала във Ванора Пойнт, Моли се хранеше добре, особено сутрин. Освен леката заобленост на корема й и чувствителността на гърдите й, силният й апетит бе единственият признак за състоянието й. Все още не страдаше от гадене сутрин или от ужасната умора, които бяха измъчвали Стела. Закусваше с чай, яйца, хляб и шунка и после още чай и хляб. Мистър Ларкин винаги беше до нея. Когато чинията й се изпразваше, той я взимаше и й донасяше още храна. Дори да намираше за необичаен огромния й апетит, не правеше никакви коментари. Дори не вдигаше въпросително вежди.

Моли не можеше да застане лице в лице с Улф. Не още. Имаше нужда да събере сили и самообладание, да си напомни отново защо изискваше повече, отколкото съпругът й желаеше да й даде. Животът й съвместният им живот зависеше от това.

— Мистър Ларкин — каза тя, почувствала се по-добре, след като бе взела решение. — Днес ще отида в Кингспорт. Ще имаме ли нужда от нещо от магазина на мистър Маккен?

— Не мисля, госпожо. Едва вчера Уили ходи в града за продукти. Ако ми кажете кога ще се приготвите да тръгнете, ще го накарам да впрегне каретата.

— Няма нужда — отвърна рязко Моли. — Ще тръгна пеша.

Единственият признак, че мистър Ларкин бе изненадан, бе, че очите му леко се разшириха.

— Пътят е доста дълъг, госпожо, бих ви предложил…

— Не — прекъсна го Моли, като стана от стола. — Разходката ще ме освежи.

Дали мистър Ларкин въздъхна, или така й се бе сторило? Когато той й обърна гръб, Моли почти бе готова да повярва в това.

Разходката щеше да й се отрази добре, също и посещението при майка й, при Хана и Стела. Ако внимателно разчетеше времето си, щеше да се върне точно преди да се стъмни, ще вечеря бързо и ще си легне рано под предлог, че е уморена.

Както и да го погледнеше, планът й бе добър.

Моли взе червеното си наметало и излезе от спалнята, като се движеше бавно и тихо, за да не събуди Улф. Коридора и стълбите измина буквално на пръсти.

Спря се пред вратата на библиотеката. Шърли лъскаше дългото бюро, където Моли бе започвала всичките онези недовършени писма до Улф. Когато прислужницата вдигна глава и забеляза Моли, подскочи уплашено.

— О! — Шърли постави ръка на сърцето си. — За миг помислих, че е той.

— Той?

— Мистър Тревелиън.

Шърли наистина бе срамежлива и боязлива, но присъствието на Улф буквално я караше да изпада в ужас.

— Шърли. — Моли влезе в стаята. — Да не би някога мистър Тревелиън да е казал или направил нещо, което да те плаши?

Моли знаеше какъв ще бъде отговорът, дори преди момичето да поклати отрицателно глава.

— Не, госпожо. — Шърли сведе поглед към бюрото и продължи неохотно да лъска.

— Тогава няма причина да примираш от страх всеки път, когато съпругът ми влезе в стаята. — Моли замълча, преди да каже още нещо в защита на Улф.

— Вие… ще ме уволните ли, госпожо? — Шърли продължаваше да върши работата си и не смееше да вдигне поглед, а Моли й се усмихна, опитвайки се да успокои срамежливото момиче.

— Няма причина да се страхуваш от мистър Тревелиън.

— Но той изглежда толкова страшен, пък и историите, които…

— Всички те са измислица, клюки Шърли.

Усмивката на Моли угасна.

— Да, мадам. — Шърли отново впи поглед в бюрото.

— Но ще ти разкрия една тайна — продължи тихо Моли, като се приближи до бюрото. — Която не е клюка, а факт.

Шърли вдигна към Моли бледото си лице. Бюрото ги разделяше, затова Моли облегна ръце на него и се приведе напред.

— Под тази намръщена физиономия, зад тези широки гърди…

Шърли цялата се изчерви.

— … там бие сърце на едно момче. Един пакостник, който изобщо не е пораснал. Той е едно голямо дете.

— О!

— И никога не би наранил, когото и да било, без значение какво се говори за него. — Моли се отдръпна от бюрото. — Няма причина да се страхуваш.

Моли не знаеше дали обясненията й биха помогнали на Шърли, но ако Улф трябваше да остане във Ванора Пойнт дори и за кратко, щеше да бъде добре персоналът му да не подскача от страх всеки път, когато той влезе в някоя стая.

— Ще се върна късно — заяви Моли, излизайки от библиотеката.

Когато излезе от къщата и затвори входната врата, Моли се почувства, като че ли осъществяваше трудно бягство.

Това бе просто сън, напомняше си Улф, докато тичаше към скалата и към жената, която стоеше там. Чувстваше краката си като от олово, едва успяваше да се движи, независимо какви усилия полагаше да я достигне.

Жената се обърна към него и той с ужас забеляза как бледото лице на Джийн стана червено. Детето в ръцете й също се промени. От едно безлико гологлаво същество, малкото се превърна в дете с червена коса, като тази на Моли и със зелени очи като тези, които виждаше всяка сутрин в огледалото.

Това е само сън, казваше си Улф, но тревогата му прерастваше в ужас, докато се опитваше да достигне жената и детето. Сънят се бе променил, може би и изходът щеше да бъде различен. Може би този път щеше да достигне скалата навреме, за да ги спаси.

Трябваше да ги спаси. Това бе Моли и тяхното дете. Тя бе застанала на ръба на скалата, гледаше към него, а очите й бяха ведри и спокойни.

Тя му се усмихна и за миг Улф разбра, че всичко ще бъде наред. Моли нямаше да скочи, нямаше да направи това, както бе сторила Джийн. Моли нямаше да скочи, защото го обичаше, обичаше и детето им.

Моли не скочи. Падна. Краката й просто се подхлъзнаха и тя изчезна заедно с детето, което продължаваше да стиска в прегръдките си, зад ръба на скалата.

Улф се събуди изведнъж, като скочи от стола, на който бе заспал само преди няколко часа.

Сърцето му биеше лудо, цялото му тяло бе плувнало в пот, което не бе нормално за такава студена сутрин. Стаята бе окъпана в слънчеви лъчи, но бе студено.

Улф се изправи рязко, като се опита да прогони кошмара. Образите обаче не искаха да изчезнат, дори когато затвори очи и си напомни, че Моли спи в другата стая.

Не разбираше защо, но трябваше да я види. Само един поглед щеше да бъде достатъчен. Улф тихо отмести вратата, която бе счупил предната вечер. Надяваше се, че Моли все още спи и никога няма да узнае за необичайното му поведение.

Вратата се отвори само няколко инча, достатъчно, за да може Улф да види леглото. Слънчевите лъчи падаха върху празното легло и той отвори напълно вратата, за да се увери със сигурност, че Моли не беше в стаята. Вътре царуваше абсолютна тишина, която му подсказваше, че съпругата му не е там, но Улф въпреки това се отправи към банята. Просто за всеки случай. Залепи ухо на вратата, ослушвайки се за леко движение или плискане на вода, нещо, което да му подскаже, че Моли е вътре.

Нищо. Отвори вратата, за да се увери, че е прав.

Докато Улф обличаше обикновени дрехи, които предпочиташе да носи във Ванора Пойнт си каза, че това, което го бе обезпокоило, бе само сън. Казваше си, че просто бе изморен, защото постоянно мислеше за Моли. Нейното лице се бе появило на мястото на това на Джийн в стария кошмар, защото бе заспал, като мислеше за Моли.

Ларкин не чакаше в подножието на стълбите, един добър знак. Може би сервираше закуската й или я наблюдаваше по своя тайнствен начин, както се изразяваше Моли.

Трапезарията беше празна. Ако Моли бе закусила, след нея приборите бяха вдигнати и масата бе почистена. Улф застана на вратата и се ослуша, опитвайки се да долови някакъв шум, който би му подсказал къде е жена му. Тя със сигурност бе някъде в къщата. Тъй като не чу нищо, Улф реши да провери в библиотеката. Ако Моли седеше на стола си и четеше или бродираше, нямаше да издаде нито звук.

НЯМАШЕ ЗА КАКВО ДА СЕ ПРИТЕСНЯВА.

Прислужницата стоеше на един висок стол и бършеше прах от лавиците с книги и когато изви глава и го погледна, Улф очакваше, че от страх ще падне от нестабилната си опора. Въпреки това, поне сега, момичето не изпищя уплашено. Всъщност гледаше го право в очите.

— Добро утро, мистър Тревелиън — поздрави го тя тихо, но гласът й изобщо не трепна. — Имате ли нужда от стаята? Мога да довърша по-късно.

Шърли понечи да слезе, но Улф вдигна ръка и я спря.

— Просто търся жена си.

— О! — прислужницата — дали се казваше Шърли? — отново го погледна в очите. — Мисис Тревелиън замина и ще отсъства през целия ден.

— Замина къде? — Не би трябвало да изпитва такъв страх при тези обикновени думи.

— Не каза, сър. — Шърли го гледаше странно, като че го виждаше за пръв път. — Наистина, госпожата каза, че ще се прибере късно. Предполагам, че Ларкин би могъл да знае къде е отишла.

От Моли нямаше и следа, от Ларкин също. Разумът му подсказваше, че няма от какво да се страхува толкова, но въпреки това се отправи към скалата.

Зад ръба на скалата океанските вълни с рев се разбиваха в брега. Улф винаги бе обичал силата и красотата на океана, величествената гледка, която се разкриваше пред погледа му. Беше израснал, играейки на ръба на същата тази скала, мечтаейки да тръгне по стъпките на прадядо си, първия Улф Тревелиън, безстрашния пират.

Колко дни бе прекарал тук, мечтаейки си да избяга от скучния живот при баща си, като отплува по море? Колко нощи бе съзерцавал луната над океана, като вярваше, че на света няма нищо по-хубаво?

Имаше време, когато вярваше в това, но от седем години избягваше скалата и гледката, която се откриваше от нея. Когато достигна ръба, Улф погледна надолу. Знаеше, че Моли не беше там, че страховете му са просто спомени от един сън, който не искаше да избледнее, както би трябвало да стане, но въпреки това чувстваше нужда сам да се увери.

Вълните се разбиваха в острите скали, които бяха на повече от сто и петдесет фута под него. По тях оставаше бяла пяна. При тази гледка Улф изпусна шумно въздуха от гърдите си.

Разбира се, Моли не беше тук. Не бе очаквал да види тялото й разбито върху скалите. Само проклетия кошмар го бе накарал да дойде тук.

Улф обърна гръб на океана, ядосан на себе си за това, че бе позволил съмненията му да го доведат до това състояние. За това, че бе позволил Моли да стане толкова важна част от живота му. За това, че се нуждаеше от нея.

Защо Моли настояваше той да й признае любовта си? Защо да й разголва душата си? Моли беше единственият човек на този свят, който можеше да го унищожи и ако той имаше изобщо някаква гордост, трябваше да опакова нещата си и да се изнесе, преди тя да се върне във Ванора Пойнт.

Улф дори за миг не се замисли над такава възможност.

Когато Улф зави зад къщата, пред погледа му се откри странна гледка — Ларкин бързо вървеше по пътеката към къщата, разрошен и с размъкнати дрехи. Вратовръзката му беше разхлабена, стоманеносивата му коса бе разрошена от вятъра и стърчеше във всички посоки.

Когато икономът дойде по-близо, Улф забеляза още необичайни неща. Потта се стичаше обилно по зачервеното му лице. Той никога не бе виждал Ларкин да се поти.

— Всичко наред ли е, Ларкин? — извика Улф, докато Ларкин приближи до входната врата.

— Надявам се, сър — отвърна Ларкин, останал без дъх.

— Търся Моли. Виждал ли си я?

Дали наистина Ларкин изруга под нос? Сигурно не.

— Мисис Тревелиън отиде в Кингспорт да посети майка си и приятелките си.

— И ти отиде с нея?

— И така може да се каже, сър.

Улф се усмихна, най-накрая се беше досетил.

— Последвал си я?

— Да, сър. — Ларкин си пое дълбоко дъх. — Само докато стигна покрайнините на града.

Икономът оправи вратовръзката си и прокара пръсти през косата си с такъв израз на лицето, сякаш бе истинско богохулство да влезе в къщата по този начин.

— Тя видя ли те?

Ларкин хвърли на Улф поглед, пълен с отвращение.

— Разбира се, че не, сър.

Улф погледна към пътя, който водеше към Кингспорт. Искаше да види Моли, имаше нужда от нея, но нямаше намерение да подложи себе си или нея на изпитанието да застане лице в лице с жителите на този малък град, който никога нямаше да му прости.

— Преди да излезе от къщата, мисис Тревелиън каза ясно и точно, че ще се върне късно следобед.

Ларкин бе успял да приведе външността си в ред, доколкото му бе възможно. Последните думи икономът каза с онази професионална безстрастност, която бе усъвършенствал в течение на годините.

— Благодаря ти, Ларкин.

— Просто си вършех работата, сър — отвърна Ларкин, като влезе в къщата, движейки се почти настрани, така че да не обръща гръб на Улф. — Не искам да бъда прекалено безочлив… — Ларкин се поколеба.

— Продължавай.

Старият човек въздъхна и хвърли тревожен и уморен поглед към Улф.

— Правите работата ми изключително трудна, сър.

— Така ли? — Улф кръстоса ръце пред гърди, но Ларкин изобщо не изглеждаше уплашен.

— Да, сър.

За първи път, доколкото Улф можеше да си спомни, Ларкин му обърна гръб и се отдалечи.

В крайна сметка, посещението в Кингспорт бе неуспешно и Моли полагаше всички усилия да не се разплаче, докато вървеше по пътя от Кингспорт.

Моли не можа да си наложи да каже на никого за бебето. Стела се чувстваше ужасно, болна и изтощена. Моли не искаше първият човек, на когото щеше да каже, да й отвърне със сълзи, а точно така щеше да реагира Стела, ако научеше за бебето. Тя все още не бе убедена, че Моли е в безопасност, като жена на Улф.

Дори не помисли да каже на Хана. Така целият град щеше да научи, а Моли не бе готова за това.

Моли би трябвало да каже на майка си, но Мери изглеждаше толкова щастлива. Мистър Хенсън не се отдели от Мери през цялото време на посещението на Моли. Двамата се държаха за ръце и се усмихваха през цялото време. Дори да им бе казала, че ще има бебе, те едва ли щяха да я чуят.

Докато поемаше по пътя към Ванора Пойнт, Моли трябваше да признае пред себе си, че всичките причини, които изтъкваше да не каже на никого за бебето, бяха само извинения. Пръв трябваше да научи Улф. Така беше най-правилно и най-справедливо. Моли се ядоса на себе си, че мислеше за правата на Улф. Не беше ли хвърлил той всички права на вятъра, когато я бе подложил на онова изпитание с Фостър?

Всъщност, Моли бе простила на Улф за тази постъпка. Вината не бе изцяло негова, че не се доверяваше на хората около себе си. Той трябваше да й се довери достатъчно, за да й признае, че я обича. Иначе бракът им нямаше да просъществува.

Наистина ли бе толкова глупава да мисли, че в очите му имаше любов? Улф никога не я беше гледал с толкова любов и преданост, както Орвил Хенсън гледаше жена си. Улф я бе гледал със страст, да.

Моли премести кошницата, която й бе дала майка й, в другата си ръка. В кошницата имаше два хляба, хляб, който майка й сама бе изпекла, но не защото се налагаше. Поне за щастието на майка си Моли можеше да благодари на Улф.

Моли хвърли поглед към тъмната гора отдясно. Когато и да погледнеше гората, щеше да си мисли за Улф, за това как се бяха срещнали и как той бе започнал да я изкушава. Толкова лесно се бе влюбила в него, толкова дълбоко го бе обикнала. Каква чудесна миризма на бор и на мускус, който принадлежеше само на гората. Моли никога повече нямаше да вдъхва с пълни гърди този мирис и да не мисли за Улф.

— Какво има в кошницата, Червенокоске?

Моли спря и отправи поглед към сенките на гората. Дали само си бе въобразила или бе чула гласа на Улф? Или просто бе потънала в спомени?

— Улф? — Моли пристъпи колебливо към гората, като надникна между два бора. — Ти ли си, Улф?

Моли долови стъпките му, тежки и бавни, и въпреки че ги чу съвсем отблизо, подскочи от изненада, когато той се появи пред нея.

— Че кой друг да бъде?

Моли изправи гръб и отстъпи крачка назад.

— Какво има в кошницата?

Моли сведе поглед към кошницата и захапа долната си устна. Това беше нейният Улф. Тук не беше Ню Йорк, игралната зала или луксозният хотел. Улф бе облечен така, както за пръв път го бе видяла — с карирана риза и груби панталони. През рамото му бе преметната същата раница.

— Хляб — отвърна тихо Моли. — Майка ми го праща. Надявам се Хариет да не се обиди.

— Аз имам само твърд хляб и парче осолено свинско — каза Улф с обичаен тон.

Моли вдигна поглед. Какво правеше той? Опитваше се да й припомни колко бързо се бе влюбила в него или се опитваше да започне всичко отначало?

Той се облегна на един висок бор и впи поглед в очите й. В погледа му имаше предизвикателство и Моли разбра, че тази среща бе още една от игрите на Улф, опит да спечели по-силната ръка в техния спор. Но Моли не можеше да си позволи да загуби в тази битка.

Под сенките на дърветата Улф застана на няколко крачки от нея, след това вдигна ръка с дланта нагоре в мълчалива покана.

— Хайде, Червенокоске. — Гласът му бе леко дрезгав, подканващ. — Ела в твоята гора.

Моли мълчаливо поклати глава, но Улф не свали ръката си.

— Направи тази крачка, Червенокоске — прошепна той. — И не забравяй, че познавам всичките ти слабости. Всичките ти пороци. Ти имаш нужда от мен, Червенокоске.

— Обичам те. — Моли направи още една крачка назад, връщайки се отново на пътя. — Това не е порок.

Ръката му бавно се отпусна.

— Това е слабост.

Търпението му се изчерпваше, Моли можеше да почувства това в острата нотка, която долови в гласа му.

— Затова ли ти не… ти не можеш…

Не можеше да го попита. Не искаше Улф да й признае, че никога нямаше да я обикне. Улф се обърна и изчезна от погледа й така внезапно, както се бе появил само минути по-рано. Известно време Моли остана така, впила поглед в гората. Цареше абсолютна тишина, никакъв знак, който да показва, че Улф е наблизо.

Като въздъхна дълбоко, Моли се обърна и пое към Ванора Пойнт.

Улф не пропусна развяващото се червено наметало. Придвижваше се тихо, успоредно на пътя и я наблюдаваше. По дяволите, тя беше упорита като муле. Ако само бе навлязла в гората, ако я бе целунал и се бяха любили тук, на земята, можеше да бъде сигурен, че това изискване да признае, че я обича, щеше да отпадне… евентуално.

Защо Моли настояваше той да разголи душата си пред нея? Защо не можеше просто да приеме това, което имаха и да се задоволи с него, както правеше той?

Всеки друг мъж би й дал това, което искаше. Три кратки думи. Които обаче можеха да не значат нищо.

Когато къщата изникна пред нея и последните лъчи на слънцето се отразиха в прозорците, Моли ускори крачки. Улф спря, без да откъсва поглед от нея, докато тя тичаше към къщата. Осъзна, че започваше да захладява. Тя бързаше да се сгрее пред камината с чаша чай в ръка, който без съмнение Ларкин вече й бе приготвил.

Защо не можеше просто да й каже това, което тя искаше? „Моли, обичам те.“

Улф знаеше отговора. Не можеше да отстъпи, защото това бе истина. Наистина я обичаше повече, отколкото някога бе мислил, че е възможно. Да й каже това, бе все едно да й предостави сърцето си и тя да го разбие. Все едно да й предостави сърцето и душата си на сребърен поднос, а тя да си играе с тях както пожелае.

Подсъзнателно винаги се бе страхувал, че един ден ще загуби всичко, което имаше. Бизнеса си, дома си, Моли. Един ден тя щеше да разбере каква грешка е направила, като се е омъжила за него и ако трябваше да я гледа как си отива, щеше да го направи с усмивка и саркастична подигравка.

Господи, изобщо не трябваше да става така. Планът му бе премислен толкова добре. Да се ожени за Моли, да й се порадва малко и после той да бъде този, който ще си отиде.

Никога не си бе мислил, че толкова ще се нуждае от нея. И през ум не му бе минавало, че ще се влюби в нея.