Големият лош вълк

Пета глава

Улф стоеше до високия прозорец и наблюдавате залеза. Намираше се в кабинета на баща си, който сега бе негов. Махагоново бюро, цяла стена с книги, мека мебел. Всичко в стаята му бе познато до болка.

След смъртта на майка му, в продължение на двадесет години, нищо в тази къща не се бе променило. В гостната, която бе нейната любима стая, висеше огромният портрет на Ванора Тревелиън. Улф винаги си я спомняше в тази стая с пастелните цветове и отворените прозорци. Тя беше прекарала повечето време в тази стая, тъй като считаше останалата част от къщата твърде тъмна и мрачна за нейния вкус.

Улф бе на десет години, когато баща му един ден го извика в кабинета си, за да му каже, че майка му е мъртва. Просто така. Не се опита да смекчи удара, не намери успокоителни думи. Не защото Пен Тревелиън не го бе грижа за жена му. Той я бе обичал с цялото си сърце и в годините след нейната смърт изобщо не помисли да се ожени повторно. Но той просто не беше от този тип мъже, които бяха се опитали да направят положението по-лесно за единственото си дете.

Улф знаеше, че майка му е болна. Бяха му казали да не я безпокои, когато тя се чувства зле, а това се случваше често. Той трябваше да върви на пръсти из къщата или да изпитва върху гърба си бащиния гняв. Бе очаквал, че пристъпът ще премине, както бе ставало винаги, но времето, когато майка му прекарваше в леглото ставаше все по-дълго и по-дълго. Когато се чувстваше добре, къщата се изпълваше с живот, с веселия й смях и любовта й.

Но състоянието й не се подобряваше и Улф остана с баща си, който изобщо нямаше представа как се отглежда дете. Пен Тревелиън скърбеше за жена си и остави единствения си син на грижите на гувернантки.

Най-яркия спомен на Улф от онези детски години бе безапелационната суровост на баща му. Или трябваше на всяка цена да оправдае очакванията на Пен Тревелиън, или да понесе последствията. Такава суровост и неспособност да прощава той насочваше към всички, дори към едно дете и към гувернантките, които той уволняваше една след друга. Обикновено когато Улф започваше да свиква с някоя от тях, тя веднага биваше освобождавана от длъжност и заменяна с друга.

Това наведе Улф на мисълта, че ако покажеше например негодувание или че просто не ги харесва, баща му ще позволи да се задържат за повече от месец-два. Ставаше все по-трудно дете. Този кошмар продължи, докато Улф порасна достатъчно и тръгна на училище.

Тези години бяха непоносими за него, но когато настъпи време Улф да се върне вкъщи, баща му бе на смъртно легло. Наближаването на смъртта, не бе смекчило твърдия характер на стареца, решителността му да види империята си разширена и утвърдена само се бе увеличила. Това означаваше брака на Улф с Джийн Рутлидж, наследник, който да осигури продължението на рода, това трябваше да означава, че Улф е поел своите отговорности. Нещастието, което се случи в сватбената нощ на Улф, дойде твърде много на стария човек и три месеца по-късно той почина в съня си.

Улф остана сам да ръководи процъфтяващия корабен бизнес, към който през последните пет години бе добавил още много дейности — добив на дървен материал, дъскорезница, дори стоманолеярна, която бе купил наскоро. Бизнесът му бе организиран толкова добре, управляваше го толкова ефикасно, че много често Улф нямаше какво да прави и нищо наложително не го задържаше в Ню Йорк.

И той се върна във Ванора Пойнт, макар че още преди години трябваше да продаде тази огромна къща и да се установи постоянно в Ню Йорк сити. Нищо не го задържаше и не го привличаше тук и въпреки това от време на време чувстваше някакъв необясним импулс да се върне.

— Сър?

Улф се обърна и забеляза Ларкин, който беше останал на прага.

— Готвачката ме изпрати да ви кажа, че вечерята ще е готова след половин час.

Улф само кимна, а Ларкин се оттегли с безизразно лице.

— Ларкин. — Улф направи знак на иконома да се върне. — Ти познаваш повечето жители на Кингспорт, нали?

— Да, сър — отвърна Ларкин, като отново се върна в кабинета.

— Познаваш ли семейство Кинкейд?

Дори и ако Ларкин бе изненадан от този въпрос, той не го показа.

— Сега семейството се състои от Мери Кинкейд, сър, и свекърва й, Хелда Кинкейд, която живее извън града. И двете са вдовици.

Улф веднага отбеляза наум, че Ларкин пропусна Моли — съществен пропуск според него. Дали икономът му не се опитваше да предпази още една девойка от Кингспорт от Улф Тревелиън?

— С какво се занимават?

По лицето на Ларкин не можеше да се прочете нищо, дори и най-слаб интерес, но той се поколеба известно време, преди да отговори.

— Мери Кинкейд пече хляб. От време на време купуваме от нея. Освен това взима дрехи от някои неженени рибари и ги поправя и кърпи.

— Твърде много работа само за да припечелиш някоя незначителна сума — промърмори Улф.

— И аз мисля така, сър — заяви студено Ларкин. — Има ли нещо друго, сър?

В първия момент Улф искаше да освободи иконома и да се отдаде на размишления. Но в следния миг промени намерението си.

— Ами момичето? — попита остро той. — Моли Кинкейд?

Лицето на Ларкин запази каменното си изражение.

— Лично не я познавам, сър. Изглежда хубава млада жена.

В тона на Ларкин се долавяше едва доловим упрек. Всички знаеха, че „хубавите млади дами“ не бяха за Улф Тревелиън.

— Тя има ли си любим, Ларкин? — настоя Улф. — Някой хубав млад човек?

Погледът на Ларкин остана безизразен.

— Не вярвам, сър. През цялото време помага на майка си.

— Колко благородно — измърмори Улф под нос.

— Да, сър — отвърна Ларкин. — Ще желаете ли нещо друго, сър?

Какво очакваше старият човек? Че Улф ще поиска от него да му доведе момичето, за да го принесе в жертва?

Улф не се самозалъгваше за мястото в къщата си. Слугите му не го обичаха повече от жителите в Кингспорт. Понасяха редките му посещения именно защото бяха редки и защото им плащаше изключително добре. Всеки си имаше цена.

В този момент Улф разбираше, че Ларкин направо го мрази. Може би не толкова го мрази, колкото се отвращава от него. Нищо чудно, че старият човек никога не се обръщаше с гръб към него.

— Не! — сопна се Улф. — Не желая нищо друго. Надявам се, че този разговор ще си остане между нас, Ларкин.

— Да, сър.

Ларкин излезе от стаята, а Улф не се върна до прозореца, докато старият човек не затвори вратата след себе си.

Слънцето я грееше приятно, но на Моли й липсваше хладината на гората. Липсваха й високите дървета, чувството, че минава през някое специално място. Но не можеше да поеме риска да срещне Улф отново, а Моли знаеше, че той щеше да чака. Да чака за следващата целувка, щеше да настоява за близостта й и на нея щеше да й е все по-трудно да му откаже.

Миналата нощ отново го сънува, след като дълги часове се мята в леглото, без да може да заспи. Бе сънувала целувката му, страстта в очите му, които бяха събудили в нея чувства, които тя не можеше да обясни. Но имаше отчаяна нужда да облекчи болката в сърцето си.

Улф Тревелиън никога не се бе задържал дълго във Ванора Пойнт. Прекарваше обикновено няколко дни, седмица или малко повече, след което отново се връщаше в Ню Йорк. От това, което бе чула, той не посещаваше семейната къща повече от два или три пъти в годината.

Което означаваше, че той скоро щеше да си отиде. Щеше да се върне в Ню Йорк и да излезе от живота й. Не можеше да позволи чувствата й към Улф да се задълбочат. Беше очарована, привлечена от него, така и трябваше да си остане. Вече нямаше да минава по кратката пътека през гората, докато Улф не се върнеше в Ню Йорк.

Баба й чакаше и Моли й се усмихна топло. С всеки изминал ден баба Кинкейд изглеждаше все по-добре. Студената пролет бе отминала, а по-дългите и по-топли дни се отразяваха благотворно на старата жена. Днес дори по страните й бе избила лека руменина.

— Днес си ужасно мълчалива — отбеляза баба Кинкейд, след като привърши с яденето. — Да не си болна?

— Не, разбира се, че не. — Моли се опита да се усмихне успокоително, но след като получи само смръщен, подозрителен поглед, разбра, че не е успяла.

— Вчера също бе мълчалива. Дори твърде мълчалива. И никакви въпроси за любовта и брака?

— Не. Просто… просто си мислех за това, но увлечението ми мина.

Баба й кимна, но Моли дори за миг не си помисли, че обяснението й бе прието.

— Отминало увлечение, значи — повтори бавно старата жена. — И как е името на това отминало увлечение?

Моли седна на килимчето пред камината до люлеещия се стол на баба си и обгърна коленете си с ръце. Това не можеше да й замени топлото тяло на Улф, но трябваше да се задоволи.

— Спомняш ли си, когато ти казах преди няколко дни, че срещнах Улф Тревелиън в гората?

— Бог да ни е на помощ! — измърмори баба й.

Моли вдигна поглед и срещна неодобрителното изражение на баба си.

— Същото каза, когато ти признах за срещата първия път. Не исках да те тревожа, но продължих да вървя по пътеката, въпреки желанието ти да не го правя, и всеки ден той бе там и ме чакаше.

— Той нарани ли те, дете? — прошепна баба й.

— Не. Всъщност беше много мил. — Улф бе всякакъв, но не и мил, но Моли просто не намираше друга дума, с която да го опише, без да разтревожи баба си. — Мисля, че все повече се влюбвам в него, но знам, че от това нищо няма да излезе.

Баба Кинкейд изпусна дълбока въздишка.

— Трябва да стоиш далеч от него.

— Днес вървях по пътя. — Моли сложи брадичка на коленете си.

— Много добре.

— И ще продължа да вървя по пътя, докато си тръгне оттук. — Тези думи Моли изрече уверено и баба й си отдъхна.

— Добре.

— Не мога… — този път Моли въздъхна тъжно. — Не мога да го обичам, нали?

Знаеше, че любовта й към Улф е безнадеждна, но да изкаже чувствата си на глас бе много болезнено.

— Не, дете, страхувам се, че не можеш.

Баба й, изглежда, разбираше болката й, съчувстваше й, вместо да се ядосва. Опитаха се да поговорят за всекидневния живот в Кингспорт. Моли винаги съобщаваше на баба си последните новини. Вече й бе разказала за бебето на Стела и тъкмо изказваше предположенията си, че мистър Хенсън харесва Мери Кинкейд, когато на предната врата се почука силно и настойчиво.

Моли скочи да отвори, а баба Кинкейд застана зад нея. Моли никога не бе виждала Улф толкова разгневен. Очите му се бяха превърнали в тесни цепки, бе стиснал силно челюсти и бе присвил ръце в юмруци. В гнева си изглеждаше, че се извисява още повече над нея, въпреки че, не бе станал по-висок от деня, в който я целуна.

Преди някой от двамата да бе казал и дума, баба Кинкейд се втурна покрай Моли и вдигна бастуна си. Удари Улф през гърдите веднъж, два пъти, три пъти и това го накара да отстъпи от вратата.

— Стой далеч от внучката ми, звяр такъв!

Улф вдигна ръце, за да се предпази от ударите, които продължаваха да се сипят върху него. Накрая той хвана бастуна с една ръка. Баба Кинкейд продължаваше да държи дръжката, докато Улф бе хванал края му, след което обърна поглед към Моли.

— Това ли е твоята болна баба?

— Не съм болна, животно такова. — Баба Кинкейд се опита да изтръгне бастуна от желязната хватка на Улф, но, разбира се, не успя.

— И сам виждам, че е така — процеди Улф през стиснати зъби. — Вижте, искам само да поговоря с Моли…

— Не — прекъсна го старата жена.

— Само за няколко минути.

— Само през трупа ми.

В този момент Моли се приближи към тях.

— Всичко е наред, бабо. Няма да ни отнеме много време.

Някак си трябваше да събере сили и да каже на Улф, че не може да го вижда, никога вече. Че не може да му даде това, което иска.

Улф внимателно пусна бастуна на баба Кинкейд, очаквайки нова атака, но такава не последва. Не каза нищо, докато старата жена не влезе в къщата и не затвори вратата след себе си.

— Ако знаех, че днес няма да минеш по пътеката, щях да дойда тук преди теб и да заключа старата вещица в килера — изръмжа той.

Моли би се усмихнала, ако в тона му не бе доловила частица истина.

— Улф, не мога…

— Сега ме изслушай — настоя той, като застана пред нея и скръсти ръце на гърдите си. — Искам да ти направя едно предложение.

Моли почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Той отново се опитваше да я купи, да я направи за кратко своя любовница.

— Недей — прошепна тя.

Улф пропусна молбата й покрай ушите си.

— Известно ми е, че майка ти разчита на теб, а аз не съм толкова безчовечен, колкото изглежда си мисли баба ти. Ето какво искам да ти предложа. Доживотна издръжка за майка ти. Достатъчна, за да не се налага повече да пече хляб и да кърпи чужди дрехи.

— Улф…

Но той продължи, без да й обърне внимание.

— За ЧУДЕСНАТА ти баба една компаньонка, ако можем да намерим жена, която ще се съгласи да поеме работата. Баба ти ще има всичко, от което има нужда до края на дните си, включително най-доброто медицинско обслужване.

Предлагаше й да я подкупи по ужасен начин. За нея не предлагаше нищо, но обещаваше да осигури до края на живота им хората, които Моли най-много обичаше.

— Аз не съм… Мислиш ли, че нямам… Как можеш да ми причиняваш това?

Улф вдигна вежди учудено, погледът му бе дразнещо високомерен.

— За една жена това би било чудесно предложение, Червенокоске.

— Не и за мен.

Улф просто не можеше да повярва, че тя отново му отказва. Опита се да потисне раздразнението си, но Моли можеше да го види в очите му и в едва забележимото потрепване на мускулите на лицето му.

— Няма да ти досаждам с присъствието си през цялото време. Идвам във Ванора Пойнт два, може би три пъти в годината. През повечето време къщата ще е на твое разположение.

— Няма да бъда поддържана жена — запротестира Моли. — Мисля, че изясних този въпрос.

— Досега не съм предлагал твоята цена.

— Улф, недей…

— Това е просто едно споразумение между нас, Червенокоске — каза той, като се усмихна. — Защо не престанем с тази игра и не ми кажеш точно какво искаш.

— За мен да бъда твоя…

— Метреса. — Улф довърши мисълта й, която тя не успя, а очите му блестяха студено и пресметливо.

Моли по никакъв начин не можеше да се съгласи с предложението му.

— Върви си, Улф — прошепна тихо тя.

— Страхуваш ли се? — предизвика я той. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че досега съм държал няколко метреси. Не във Ванора Пойнт, разбира се, но мога да те уверя, че са живи и здрави. Дори онези, с които се разделих далеч не приятелски.

— Не се страхувам — прошепна Моли.

— Така е — съгласи се той. — Никога не си се страхувала от мен, нали?

Моли бавно кимна утвърдително. Истина бе, че никога не се бе страхувала от Улф. Напротив, колкото повече време прекарваше с него, толкова повече нарастваше увереността й, че историите, които се разправяха за него, бяха чиста измислица. Но това не означаваше, че тя ще се съгласи да стане негова любовница.

Улф престана да крачи напред-назад, спря пред нея и я погледна настойчиво. Моли си припомни съня си от миналата нощ, целувката, любовта, която се опита да скрие и отрече.

— Какво искаш, Червенокоске? — попита той с дълбок глас.

Да му каже ли? Той със сигурност би й се изсмял, ако му кажеше, че винаги си е мечтала той да се ожени за нея и да я обича. Да му признае, че иска деца, много деца. Моли бе единствено дете, тъгуваше, че няма братя и сестри. В мечтите й нямаше място за живот в голяма, но пуста къща. Не можеше да си представи, че ще чака мъжа, когото обича, да благоволи да я посети два или три пъти в годината.

— Искам да си тръгнеш — проговори тихо тя. — Върни се в Ню Йорк, защото това е мястото, на което принадлежиш. Сам казваш, че там се чувстваш най-добре.

— Принадлежа на Ню Йорк не повече, отколкото на това място, Червенокоске, Скандалът не признава граници, а и аз съм нарушил през живота си твърде много от скъпоценните ти принципи.

— Тогава защо не кажеш какво наистина се случи през онази нощ? — Предложението й бе твърде смело и още в следния миг Моли си пожела да не бе му отправяла такова предизвикателство. Нямаше намерение да го наранява, но с ужас забеляза как необузданият и безчувствен Улф пребледня.

— Ами ако истината е по-лоша от слуховете? — предизвика я той, като бързо се съвзе. — Ако ти кажа, че всичко, което си чувала, е истина?

— Няма да ти повярвам.

Беше очевидно, че бе успяла да го шокира. Нима никой не го е питал за онази нощ? Никога ли не говореше за тази тайна?

— Нищо ли не може да промени решението ти? — Улф се държеше така, все едно не бе чул тихото й уверение, че не вярва на слуховете за него. — Ако приемеш, обещавам ти, че няма да съжаляваш, Червенокоске.

— Напротив, ще съжалявам.

Моли очакваше, че той отново ще се опита да я убеждава. Ако само се приближеше до нея, ако само я докоснеше, щеше да й е много трудно отново да каже „не“. Ако я целунеше, тя дори би могла да си помисли…

Улф отново започна да крачи с огромни крачки в сянката на дърветата. Прокара дългите си пръсти през черната си коса. Моли се усмихна, но съвсем лекичко, без той да я забележи. Истина бе, че Улф Тревелиън не бе красавец, но в грубите му черти имаше нещо много привлекателно, в движенията на тялото му имаше неосъзната грациозност.

Той очевидно бе смутен и объркан, и Моли неволно го сравни с риба, останала на сухо. Нима никой преди не бе отказвал на Улф Тревелиън? Нима бе очаквал тя незабавно и без възражения да се съгласи на безобразното му предложение?

— Все пак трябва да има нещо, което би поискала — каза той, като внезапно спря и се обърна към нея. — Искаш ли собствена къща? Това ли е? Не е необходимо да живееш във Ванора Пойнт, ако не искаш. Ще ти купя къща в града, тогава ще идваш във Ванора Пойнт само докато аз съм там.

— Да, точно за това съм си мечтала — отвърна Моли иронично. — Да бъда градската курва.

Думите й наистина го шокираха и Улф вдигна въпросително вежди.

— Какво? — продължи тя. — Нима ще гледаш на мен по различен начин? И какво ще правя, когато ми се наситиш, Улф? Предполагам, че ще се намери някой друг в този град, който ще заеме твоето място, а когато и той се измори от мен, друг и друг…

— Няма да стане така — запротестира той.

— Няма да стане. Защото няма да го позволя.

Накрая Улф вдигна примирено ръце и се отдалечи, като пое по пътеката, водеща към гората. Преди да се скрие напълно между дърветата, баба Кинкейд отбори вратата.

— През цялото време го наблюдавах — каза тя. — Ако той направеше дори една стъпка към теб, щях да изляза само след миг, за да те защитя.

С тези думи баба Кинкейд размаха заплашително бастуна си. Моли отведе баба си обратно в къщата, като се чудеше какво да каже, за да обясни посещението на Улф. Настани възрастната жена да седне на люлеещия се стол и седна в краката й.

— Бабо, тревожиш се прекалено много. — Моли сложи ръка на коляното на баба си. — Мисля, че се държа много грубо с бедния Улф.

— Бедният Улф! — изрече презрително баба Кинкейд. — Надявам се, че си го поставила на мястото му.

— Така е, той няма да се върне повече.

— Добре. — Старата жена кимна доволно. — Ти си твърде сладка и невинна, за да бъдеш изложена на атаките на мъж като Улф Тревелиън.

Моли не бе напълно съгласна с баба си. Зад циничната маска се криеше един чувствителен човек. Студенината му също бе само привидна. За миг бе почувствала биенето на сърцето му, бе забелязала пулсиращата вена на шията му. Зад грубата му външност се криеше красота. Моли я виждаше в очите му, в редките му, но искрени усмивки. Но тя разбираше, че той не осъзнава красотата си. Никога нямаше да има възможността да му я покаже. Той искаше твърде много от нея. Повече, отколкото искаше да даде, дори и на Улф.

— Моли!

Моли бе толкова потънала в мислите си, че дори не бе чула приближаването на приятелките си, докато Хана не извика високо името й, за да привлече вниманието й. Стела носеше Уоли и Моли забеляза, че тя сега изглеждаше много по-добре, отпочинала, усмихната, косата й бе грижливо сресана. Хана, както винаги, изглеждаше чудесно. Русата й коса бе мека и права и тя предпочиташе да я носи спусната по гърба. Половината от заможните мъже в града ухажваха Хана, но никой не бе успял да открадне сърцето й, а тя казваше, че няма да се задоволи с нищо друго.

— Елате вкъщи, ще ви почерпя с кейк и чай — настоя Стела. Уоли протегна дебелите си ръчички към Моли и тя го пое. — Чувствам се много по-добре, искам да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Моли, като правеше смешни гримаси на бебето.

— Познайте какво научих — започна Хана с тайнствен глас.

Трите момичета тръгнаха към дома на Стела, Моли вървеше в средата. Нямаше много време, но половин час можеше да остане и пак да се справи със задълженията си.

— И какво си научила? — попита Стела, като вдигна отегчено поглед към небето.

Хана изобщо не обърна внимание на липсата на интерес у приятелката си.

— Улф Тревелиън се е върнал отново във Ванора Пойнт — отвърна тя, а лицето й светеше от удоволствие.

Моли само стисна по-здраво бебето в ръцете си.

— В края на краищата, това си е негова къща — отвърна тя отбранително. — Той има пълното право да бъде там.

Стела хлъцна от изненада.

— Прекалено меко се отнасяш по този въпрос, Моли. Този човек трябваше да бъде обесен още преди години. Изобщо не би трябвало да има никакви права.

— Чувала съм — прошепна Хана, — че на третия етаж има мумифицирани мъртъвци. Довежда тук жени от Ню Йорк, убива ги и крие телата им в онази зловеща къща.

Моли се разсмя, което шокира и двете й приятелки. Бебето се разсмя с нея.

— Но това е смешно. Със сигурност не вярвате на такава абсурдна история.

Един поглед към Стела и Хана обаче й бе достатъчен да разбере, че и двете съвсем сериозно вярваха на тази глупост.

— Веднъж го видях — заяви Стела, но в този момент стигнаха до къщата й и тя отвори вратата. — Точно след като се случи онова.

Те всички разбираха какво беше „онова“, бяха слушали и за единствения път, когато Стела бе видяла Улф Тревелиън.

— Той бе дошъл в града, яздейки най-големия черен кон, който съм виждала.

Гласът на Стела придоби тайнствена нотка, докато тя разказваше случката. Моли не я бе чувала от дълго време, затова отново й бе любопитно да научи подробностите, след като вече и тя бе видяла Улф Тревелиън.

— Помислих си, че виждам самия дявол — прошепна Стела.

— Но това е смешно — прошепна на свой ред Моли, докато влизаха в кухнята. — Била си тогава на четиринадесет години, нали така?

— На петнадесет — поправи я Стела.

— Не е честно — оплака се Хана. — Двете с Моли дори не сме го зървали.

Стела сложи на масата три различни чаени чаши и включи вода да заври.

— Те хвърляха камъни, знаете — продължи Стела.

Моли бе забравила за този факт. От години не бе чувала тази история, затова бе забравила за камъните. Сърцето я заболя заради Улф.

— Каква жестокост!

Приятелките й я погледнаха така, сякаш си бе загубила ума.

— Така е — настоя Моли, като друсаше бебето на коленете си.

— Той е жесток — отвърна Стела. — Когато минаваше, ме погледна. Погледна ме право в очите, все едно искаше да ме омагьоса. Кълна се, цялата се разтреперих, почти припаднах. Цяла седмица не можах да спя спокойно.

— Последния път, когато разказваше тази история, каза, че не си могла да спиш само същата нощ — отбеляза Моли.

Стела и Хана я погледнаха укорително и Моли разбра, че би било по-добре да си държи устата затворена.

Сега, след като Стела бе започнала историята си, Моли си спомни. Огромният черен кон, погледът, камъните.

— И ти хвърли камък към него, нали?

Стела кимна утвърдително, изглежда изобщо не се срамуваше от постъпката си.

— Направих го, след като той отмина. Камъкът го удари точно в гърба.

Моли започна да друса бебето още по-енергично и реши, че ще е по-добре да гледа към него, отколкото към приятелката си.

Никога не би могла да им признае, че е влюбена в Улф Тревелиън. Че той не е никакво чудовище, а страстен, нетърпелив мъж.

Хана стана, за да помогне на Стела да приготви чая, а Моли допря страната си до главичката на Уоли.

— Само ние си знаем истината, нали? — прошепна му тихо тя.

Уоли й отвърна, като обви дебелите си ръчички около врата й.

Моли прие това като положителен отговор.